Борис Стругацки
Търсене на целта (31) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава четвърта

В щаба имаше много хора, при това половината непознати. Тези, които седяха, скочиха и изпънаха ръце по кантовете. Стоящите с гръб се обърнаха и заеха почтителни пози, дори нахалният Артьом, който беше командир на външната охрана и единствен си позволяваше да пуши и да тръска пепелта в дланта си.

Той поздрави всички наведнъж и седна в своето кресло под нощната лампа.

— Така. Благодаря за вниманието. Моля членовете на щаба да останат, а останалите да напуснат. Какво става тук? — попита той Кронид. — Преврат? Бунт? Земетресение? Нощ е все пак. Защо всички са се събрали?

Нощните събирания в щаба не бяха нещо необикновено и не се правеха по повод. Нощната смяна често се събираше тук, докато него го нямаше — да поговорят, да пийнат кафе, да ОБМЕНЯТ мисли. Но сега в атмосферата се усещаше нещо необикновено, смътната аура на някакво събитие, угасващото ехо на нещо обсъждано… Не разбираше защо Кузма Иванич все още (или отново) е тук, заедно с Едик, който също не спеше, и с Кронид, който нямаше работа в щаба в четири сутринта.

Присвил очи, наблюдаваше как помещението бързо и почти безшумно се изпразва, улавяше насочените към него погледи, бързи и дразнещо неопределени. Забеляза, че Кронид не отговаря на въпросите му и прекалено делово му налива кафето. Видя на бледото лице на Едик, застинало в полуусмивка, странно и неуместно удовлетворение. Кузма Иванич съсредоточено сумтеше и изучаваше някакви книжа, които бе измъкнал от джоба на сакото си и сложил на масата…

Освен споменатите в стаята останаха само Артьом (бе изгасил миризливата си цигара в присъствие на началството) и здравият като бик Шалима — началник на транспорта и в частност, на площадката за кацане.

Господаря отпи от кафето, кимна с благодарност на Кронид и попита Шалима:

— Не е ли време да се качвам горе? Кога се очаква хеликоптерът?

— Имахме връзка в три и трийсет и девет — доложи Шалима с пресипнал висок глас. — Очаквам ги точно в четири.

— Добре. Тогава ще мога спокойно да си изпия кафето… Кронид Сергеевич, напомнете ми, моля, че забравих: имах ли планирани срещи?

— Довечера. През деня не. В деветнайсет часа в Ротари клуб.

— Аха. Благодаря. Спомних си. Жалко — ще се наложи да им се извиня.

— Слушам — каза Кронид и Господаря отново забеляза неговия бърз и неопределен поглед.

— Господин Шалима — каза той с приветлива усмивка. (Не харесваше Шалима — беше прекалено груб и самодоволен — истински мъж — пие всичко, което гори, шиба всичко, което мърда.) — Не искате ли кафе? Не? Добре. Ще чакам вашите разпореждания. Ако обичате да ме уведомите пет минути преди кацането… Благодаря.

Изпроводи с поглед широкия му гръб и погледна въпросително Артьом.

— Не искам кафе. Измитам се веднага, но предварително искам да получа разрешение да ви съпроводя до базата…

— Каква база?

— Военната — поясни Артьом. — Господин Президент, разбрах, че ще летите до военната база, до Красная Вишерка. Моля да ми разрешите да ви съпроводя.

— Къде е тая Вишерка?

— На сто и шейсет километра оттук — бодро и делово доложи Артьом.

Пред него се появи карта, сложиха я направо върху чашките и подносите с бисквити. Той намери Красная Вишерка и се убеди, че е на около сто и шейсет километра, но на картата нямаше отбелязана никаква база. Имаше само блата и гори — местата не изглеждаха особено приветливи. Той искаше да поразпита за базата, но никой не знаеше почти нищо — или се досещаха, или предполагаха, или така бяха разбрали от преговорите с базата.

— Добре — каза той накрая и върна картата на Артьом. — Не е толкова важно. Скоро ще я видя лично. Все пак ми е интересно що за база може да има там? На медиците ли? На ветеринарите ли? Няма нужда да ме съпровождате, Артьом, благодаря. Генерал Малнич е сериозен мъж, макар да е от медицинската служба и щом ми е изпратил хеликоптер, значи ще има и охрана. Познавам го отдавна… Точка по въпроса! — каза той на подчинения си, който сякаш имаше намерение да продължи да настоява. — Точка. Не обичам такива работи.

Те прекрасно знаеха, че той НЕ ОБИЧА, но това обстоятелство не им харесваше и понякога спореха и дори се караха. Те и сега го гледаха недоволно и с укор. Ще им мине.

Огледа всички поред и после каза спокойно:

— Така. А сега бързо и без лъжи — какво още се е случило? Какво криете от мен?

Всички се смутиха.

— Николас… — изпъшка Кузма Иванич, избягвайки погледа му. Очевидно реши, че длъжността му налага да отговори първи. Веднага млъкна.

— Добре, Николас. Много добре. И какво за Николас? Защо се смущавате? Какво още е сътворил този предател? Бандитът му с бандит. Е?

Кузма Иванич отново изпъшка жално и направи нещастна физиономия, сякаш внезапно го бе заболял зъб.

Тогава разбра.

— Не е истина — каза той и усети, че се задушава.

— Истина е, Станислав Зиновиевич.

Странно, но не почувства нищо друго освен някаква вътрешна пустота и хлад. Ама аз го очаквах, помисли си той. А може би дори го желаех? Какъв съм подлец!

— Кога? — попита със сетни сили. Всичко това вече нямаше значение. Бе несъществено. Подробности.

— Днес. Снощи в десет.

— От какво?

— От инсулт.

— Моля?!

— Инсулт.

— Глупости! — каза той. — Откъде са сведенията?

Кузма Иванич отговори, че сведенията са абсолютно надеждни, но Господаря вече не го чуваше.

„… Само не го убивай… Моля те… Ти го обиди, нали! Пожали го…“

Ето КАК ме гледаха, помисли си той. А аз си въобразих, че ми съчувстват, че ме съжаляват. Нищо подобно. Гледаха ме с възхищение — със страхливо възхищение, гордеейки се и ужасявайки се, плахо и радостно, с любопитство, с почуда и облекчение. Така бандитите гледат своя водач, след като е заклал поредния съперник.

По-спокойно. Успокой се, каза си той. Те са прави — няма го човекът, няма го и проблемът. (Вероятно така си мисли Едик — по физиономията му личи.) Размина ни се от само себе си и това е добре (Кузма Иванович). Би трябвало да е наясно с последствията (Кронид — не прощава и не разбира предателствата). Гледай го Стареца! Бива си го! (Общото мнение.) И общо облекчение. (Което идва да покаже, че съм подценявал Николас. И то напразно. Той е предизвиквал НАЙ-СЕРИОЗНИ опасения, щом всички така възприемат смъртта му и не смятат станалото за стрелба от топ по врабец.) („… Само не го убивай… Моля те… Ти го обиди, нали! Пожали го…“ Предстои ми да й съобщя новината. Не, не, не сега, после… И по-добре друг да го направи.)

… Всичко свърши. Винаги свършва, трябва само да потърпиш. В политиката и в науката побеждава не този, който казва истината, а този, който живее по-дълго. Къде сте сега вие, които разтърсвахте човешките души, къде сте вождове и оратори, пълководци и гръмогласници? Аз съм тук — висок и строен… Повече цинизъм е нужен — лекува много добре черния дроб… Как само ме гледат! Точка. Оправих се. Сега най-важното е да намеря верния тон.

— Кронид Сергеевич — каза той и се зарадва, че гласът му звучи както обикновено, когато дава нареждания. — Ще ви помоля да отпуснете пенсия на вдовицата… от специалния фонд.

— Той е разведен — каза Кронид тихо. — Но има деца.

— Значи пенсията ще е за тях… Ще присъствате на погребението, всички ви познават. Занесете венец и подгответе реч.

— Разбрано. Ще отида.

— И още. Във вестниците да се публикуват статии: „Напусна ни един от най-видните основатели на Движението на честните…“

— Добре — каза Кронид.

— Аз ще я напиша, господин Президент — вметна Едик с нескрито удоволствие.

— Хубаво. Благодаря, Едик. И още… Какво още? Пропуснах ли нещо?

— Не се безпокойте, господин Президент — каза Кузма Иванович. — Ние ще направим всичко необходимо. Няма да ви подведем.

— Изпитвате ли облекчение? — не трябваше да пита, но го каза.

— Ами да…

Виждаше се, че Кузма Иванович се сърди не на шега. По-спокойно, каза си той. Няма защо да се караш с него. Не мога да ги променя. Нищо и никого не мога да променя…

— Господин Президент — каза Едик с желание за примирие, — всички ви съчувстваме, но и разбираме, че иначе не можеше да бъде. Зная, че не обичате да говорите на тази тема…

— На коя тема не обичам да говоря?

— Моля ви, господин Президент. Излишно е. Този проблем не можеше да бъде решен по друг начин. А този начин не е най-лошият. Кронид правилно рече, че Николас е трябвало да си дава сметка за последствията.

— Какви последствия?

Едик обидено сви устни и замълча. Най-смешното бе, че той наистина искаше да му се притече на помощ… да изрази съболезнования по такъв начин… да го подкрепи… да го оправдае…

— Тъпанари — каза им той, не можеше повече да се сдържа. — Колко пъти да ви обяснявам? За кого ме вземате бе, момчета? За чудовище?

— Господин Президент! — извика развълнуван и пребледнял Едик.

— Вървете по дяволите всички! Омръзна ми вече. Нима не разбирате колко унизително е това? Всеки път ме гледате, както децата гледат злия вълшебник или разбойниците — своя главатар… И престанете да ме наричате президент! Що за маниери? Още не съм никакъв президент! И никога няма да стана, ако щабът ми се състои от суеверни откачалки! Как не ви е срам! Вярвате на евтини басни и слухове… и сами ги измисляте. Нима смятате, че така е по-добре? Не е! Истината не може да се скрие…

Млъкна. Нямаше смисъл. Крайно време беше да разбере, че реч като тази е абсолютно безполезна. Те вярваха на така наречените факти, а не на него. Убедени бяха, че от него нищо не зависи, че той е просто ТАКЪВ. Това им харесваше. Удовлетворяваше ги и укрепваше вярата им. Защото допринасяше за успеха на делото. А всичко, което допринася за успеха на делото, е добро. „Такъв е нашият свят — разделен на две половини“ — на „добро за делото“ и „лошо за делото“, на наше и чуждо, на полза и вреда. Средно положение нямаше. И не трябваше да има. За какво да се усложняват и без друго сложните неща?

… Защо впрочем това така ме ядосва? Защо не приема ситуацията като даденост? Всъщност те са абсолютно прави. Какъв съм им аз на тях в края на краищата? Не съм особено умен, не притежавам кой знае какви знания, не мога добре да преценявам хората, често греша, не умея да прогнозирам, нямам интуиция, политическата ситуация разбирам по-зле от много други… Просто съм първият в историята политик, който си подбира честни и безкористни хора за помощници. Първият, който е винаги честен с избирателите дори ако това е във вреда на делото му, защото досега избирателят трябваше да бъде ЛЪГАН, предпочиташе да го лъжат — истината е студена, неприветлива и отблъскващо безнадеждна. Единствено лъжата ни сгрява в този леден свят… А аз не лъжа. На хората от екипа си също съм заповядал да не лъжат…

„… Здравейте, аз съм Честният Стас. Готов съм да продам своята честност за единствената в света валута — за вашето доверие…“

… Честността в политиката прилича на еднополовата любов, тя е неестествена. „Честен политик“ е явен оксиморон. Ако си честен, не си политик. Ако си политик — за каква честност може да става дума. Дори и да проявяваш честност, тя е малко по-различна. От друго естество е. Състои се от други молекули. Не е истинска. Впрочем „честен крадец“ е съвсем конкретно понятие. От друг свят. Също реален. Тъй че работата не е в думите… В края на краищата честността е способност да извършваш благородни, тоест безсмислени постъпки…

В реалния живот честен политик не може да има, обикновено го изяждат бързо, но мен ме пази моята Съдба: знае се, че всеки, който застане на пътя ми, бива съкрушен. Моят път е пътят на Съдбата и самата Съдба го разчиства. Това се знае от всички и води началото си от тъмните времена, от началото на перестройката и сега вече не може да се разбере кой пръв пусна слуха. Може би самият аз. Напълно е възможно… Времето беше смутно и тогава аз сам повярвах или исках да повярвам… НО ТЕ НАИСТИНА УМИРАТ! Всичките. Които посмяха. Или не знаеха. Или знаеха, но не повярваха… Всичките са победени и ЛЕЖАТ. Едни в гробове, други в болници.

 

 

Всички мълчаха. Всеки мислеше за нещо свое, а може би мислеха за едно и също. Вратата се отвори, показа се Шалима и по кривата му физиономия се разбра, че нещата са се объркали.

— Хеликоптерът е паднал — каза той с пресипнал глас и преглътна. — Изглежда са го ударили с ракета. И връзката изчезна.