Борис Стругацки
Търсене на целта (24) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава шеста

„… Занимаваха го две теми. Внезапно сподели изключително любопитно наблюдение по повод моята папка. (Сега разбрах, че внимателно е прочел всички материали и ги е анализирал задълбочено.) Беше забелязал някаква общност, при това ключова — някакъв странен, но напълно определен мотив у тези, които му желаеха доброто, а именно, че всеки от тях искаше той да напусне Питер.

Саша Калитин го канеше в Москва.

Габуния, ухажорът на мама, имаше намерение да отведе всички в Поти (или в Батуми?).

Писателят Каманин го бе препоръчал за Индия… Академикът искаше да го изпрати за две години в Бъркли…

Той млъкна и търпеливо наблюдаваше как възприемам казаното. После добави през зъби: «А ако децата се бяха родили, всички щяхме да се преселим в Минск…»

Нямаше как да пренебрегна това наблюдение. Веднага мислено добавих и Шерстнев, чиито старания означаваха за Красногоров безнадеждно отдалечения от Питер Арзамас–16 (или някоя друга дупка, също толкова отдалечена), както и левкемия. Изводът му бе абсолютно точен, но веднага ставаше ясно колко малко ни приближава той към целта.

Все пак известно време си поговорихме за това.

— Е, значи — казах аз в заключение (малко шеговито, но всъщност съвсем сериозно) — пъпът ви е хвърлен в Ленинград. Забележително. «И пред новата столица увехна… или потъмня?… старата Москва…»

Той се усмихна криво, но това беше ВСИЧКАТА му реакция…

Всъщност в момента много повече го интересуваше друга тема. Меко, внимателно, със заобикалки той си изясни моето мнение по въпроса дали не можем да направим експеримент. Да провокираме нападение… или дори да го организираме… В края на краищата, ако той действително притежава някакви свръхестествени качества, то трябва по някакъв начин да ги тренира, нали? «ДА!!! ТАКА Е!» — искаше ми се да изкрещя с всичка сила. Най-сетне той бе ПОЖЕЛАЛ. Но, разбира се, не закрещях, а най-спокойно му разясних нещата. Ако нападението е ИСТИНСКО, той ще рискува живота си, здравето и така нататък, а ако е, така да се каже, експериментално, то най-вероятно нищо няма да излезе — Съдбата няма да се хаби напразно. Схвана моментално същината.

— А ако аз не зная истинско ли е нападението или експериментално? — попита той. — Може да се организира така, че предварително да не зная нищо.

— Може — съгласих се аз. — И вие нищо няма да знаете. Но Съдбата ще знае. А решенията ги взема Тя, а не вие… ЗАСЕГА — добавих многозначително.

Той и това разбираше. Нещо повече — небрежно, без да ме гледа, подхвърли:

— Сигурно сте правили такъв експеримент, Вениамин Иванович… — и веднага се вторачи в очите ми. — Или не?

По дяволите! Това беше друг човек! Това беше наистина ТОЙ — с големи букви, с най-големите! Най-сетне видях светлина в края на тунела и тя беше ярка, заслепяваща, изгаряща.

Не се поколебах да му кажа за опитите си да проведа experimentum crusis. Той и повярва, и не повярва.

— Дявол да го вземе — рече той, — това ли е всичко, на което е способна вашата организация?

Напомних му, че с него се занимавам само аз, а не организацията.

— Айде бе? — той се изкриви и разбрах, че ми предстои да реша още една чисто практическа задача: да го убедя ли, че има работа САМО с мене, или да го оставя да подозира, че аз съм само пипало на хилядорък октопод, специален агент на всемогъщите органи. Всяка от тези позиции имаше своите плюсове и минуси и без необходимия анализ не се решавах да направя избор.

(Анализ. Пресмятах вариантите: ако за него съм служител на органите, съм авторитет, сила, страх и това е ценно; но от друга страна, ако съм сам — може да ми се довери, може напълно да разчита на мен. Ако съм от органите, аз решавам; ако съм сам, решава той. Кое би му харесало повече? Кой вариант? Ако обича властта, да бъде първи и желателно единствен ще избера един вариант. Ако предпочита да бъде надеждно ръководен, ако по природа е изпълнителен, ще избера противоположния вариант. А ако му е все едно? Ако сам не знае какво предпочита? Няма значение. Той може и да не знае, но аз съм длъжен да зная. Трябва да зная. Защото сега се решава не неговата съдба, а моята… Затова ще започнем отначало. Ако той е такъв, значи аз ще съм онакъв… Ето ти го целия анализ.)

 

 

Анализът е хубав метод, но в реалния живот много често всичко върви не в съответствие с нещо, а въпреки него…

Скъпият Другар Шеф извършил собствен анализ и присъдата ми беше подписана по-рано, отколкото можех да си представя. Причината беше в това, че СДШ беше човек с параноидна психика. Ако вярваше на подчинения си, вярваше до край, до нелепост, до загуба на контрол, получаваше пристъпи на доверие, преминаващо в обожание. Но ако се усъмнеше дори малко, дори съвсем мъничко, дори нелепо и напълно неоснователно — край на всичко, няма никакви шансове за оправдания и обяснения. (Казват, че другарят Сталин бил такъв, с тази разлика само, че не обичал никого никога и на никого не се доверявал — без изключение.)

Беше абсолютно невъзможно да отгатна какво бе станало в недрата на неговото съзнание или подсъзнание (а може би дори надсъзнание). Дали причината бе поглед? Или пък дума, която той погрешно е разбрал? Или неуместна усмивка? Бях забелязал, че особено катастрофални последствия можеше да има именно неуместна или несвоевременна усмивка… Така че в негово присъствие се стараех да бъда погребално сериозен дори когато в пристъп на добро настроение той започваше да разказва вицове, изразявах не веселие, а възхищение от тънкия му вкус и завидното му чувство за хумор. Той ме заобича още щом му се представих и ме тикаше напред, разчистваше ми пътя, дори ме определи за свой заместник и бъдещ наследник на поста. И изведнъж — остър завой на сто и осемдесет градуса. Просто беше дошло времето да ме замени. Чудовищната му интуиция му подсказа, че Красногорски се е отделил, станал е самостоятелен, води някаква своя игра и изобщо се е отчуждил! Време е да бъде сменен.

 

 

Първият удар, който ми нанесе, беше простичък и прям като атака с щик.

— Този… твой… Красногоров… — каза ми той небрежно и между другото, докато мърмореше по повод на преразходите. — Трябва да го пратим в Зуевка… Още през тази седмица, защо да чакаме? — и отново заговори за преразхода на вносни медикаменти.

Всъщност с това беше казано всичко. Клиентът ми трябваше веднага да бъде преместен в специалния пансион «Зуево», за да бъде под контрол. Досега самият аз не го бях направил и шефът правилно предполагаше, че ще съм против и че тогава той ще може културно и напълно законно да ме отстрани от делото. Ако пък започна да вдигам гюрултия, ще може или да ме уволни, или да ме изпрати в десета глуха за подсилване на тамошните органи. Прозрачна и простичка комбинация. Но Скъпият ми Другар Шеф не знаеше в какво е тръгнал да се намеси. Интуицията го подведе. В края на краищата тя винаги подвежда, ако информацията не е достатъчна. А за Красногоров той знаеше единствено това, което аз бях сметнал за необходимо да му кажа, по-точно — да го излъжа: силно подозирам, че е ясновидец.

— Няма да се съгласи — казах му аз делово, когато свърши с преразхода на валутата и с дефицита.

— Кой?

— Красногоров. Категорично ще откаже.

Той дори не ме погледна, само мръдна устни.

— Ти уж си психолог — промърмори той бащински, — а психологията не я знаеш. Как така ще откаже, ако ние го помолим красноречиво? Например по партийна линия…

— Той е безпартиен.

— Още по-добре!

На това беше трудно да се възрази. Нямах и намерение. Той само чакаше да започна да му противореча. Не исках да му улеснявам задачата. Трябваше да печеля време. А той нека си напъва мозъка как да ме изяде.

— Защо трябва да се отказва? Пълен пансион, двустайна квартира, телевизор, заплатата му върви. Защо да се отказва от хубавото? Природата там е красива, брези, езеро…

— Това е вярно — покорно казах аз. — Ще поговоря с него.

Тогава ми нанесе втория удар, още по-страшен от първия.

— Няма нужда, майоре — съобщи ми той ласкаво. — Аз изпратих Ведмак да го убеди.

 

 

(Фамилията му беше Медвяк, но никой не го наричаше така; казваха му «Ведмак», дори в очите. Беше дребен, хилав, белезникав, с розови плешиви петна по черепа и с безцветни суетливи очички. Гадничък. Не зная как е преминал през медицинските прегледи и как е попаднал в редиците ни — все пак минаваме през подбор, водим се елит. Не зная. Предполагам, че е станало благодарение на поразителните му способности. Първата беше, че притежаваше, както казваха в миналото, магнетична сила да убеждава. Втората — че имаше паранормален нюх към паранормалното. Нямаше съмнение, че е паранормален. Бе достатъчно да поговори десет минути с обекта, за да произнесе присъдата. «Мошеник» — казваше той с шибаната си усмивчица и това означаваше, че клиентът е разобличен, че не е никакъв паранормален, а просто ловък фокусник. «Психо» наричаше човек, който си въобразяваше кой знае какво за себе си, а всъщност беше най-обикновен — такива имаше много сред уфолозите, сатанистите, микрокилърите и т.н. Понякога, рядко казваше: «Този е!» — и с бързи движения на острото си езиче обираше появилата се в ъгълчетата на устните му пяна. Това означаваше, че с непостижимия си нюх е открил у събеседника си някакво истинско отклонение от реалността, над което си струваше да се поработи.

Беше гаден, мръсен и безсъвестен човек. Онанист. Дребна гад. Доносник и клеветник. С влажни лепкави длани. С гнусен навик да се доближава безшумно и изведнъж да изникне до тебе, сякаш от небитието… Живееше самотно, без приятели, без жени, в двустайна панелка. В едната стая се бе разположил той, а в другата — баща му, многогодишен паралитик, тлъст полутруп с порцеланови очи на идиот — чист, приятно ухаещ, обгрижен. ВИНАГИ ОБГРИЖЕН. Всеки ден и по всяко време приятно ухаещ. На масичката се мъдреше том от Пруст с розов копринен разделител. «Татко е луд по Пруст, честна дума… Аз му чета и заспивам на втората страница, а той се кефи, дори мучи от удоволствие…» Само Бог може да съди чадата си.)

 

 

Веднага щом можах, звъннах на Красногоров. Закъснях. Държа се хладно и пределно сухо. Отказа да се срещнем, като се оправда, че е много зает. Опитах се да му обясня, но нима по телефона можеш да обясниш. «А колкото и да е смешно, аз взех, че ви повярвах…» — каза той с горчивина и затвори.

 

 

Вътрешностите ми се преобърнаха от бяс, очите ми не виждаха нищо, исках да бия и да убивам, но остатъците разум ме накараха да седна, да запаля цигара и да се успокоя. В края на краищата не бе станало нищо непоправимо. Никой не бе умрял. «Обидно ми е, досадно ми е — и какво от това…» Като си го повториш триста пъти, ти олеква…

Олекна ми. Посвърших това-онова и се обадих на дежурния да намерят капитан Медвяк и да му кажат да се отбие.

Той намина след два часа, вече се бях отчаял, че ще го видя днес и се канех да си тръгвам. Той седна срещу мен, облиза се, помоли за цигара. Реших да не се церемоня много-много.

— При Красногоров ходи ли?

— Аха.

— Е, и?

Той дръпна силно и показа дребни редки зъбки.

— Вече докладвах на полковника.

— И?

— Как да ти обясня… Той спи. И слава Богу. Не дай Боже да се събуди.

— Тоест?

— Тоест оставете го на мира…

— Кой го притеснява?

— Полковникът иска да го затвори в Зуевка. От какъв зор? Не разбирам. Че и полковникът не разбира. Бръмнала му е някаква муха… И ти също го заглавикваш, виждам…

Лицето му изведнъж почервеня, устните му затрепериха. Разговорът го вълнуваше, това беше ясно, но защо? И какво точно го вълнуваше? Той не умееше (или не желаеше) да скрива чувствата си, целият беше като отворена книга в това отношение. Но никога не можеше да разбереш или да предполагаш що за чувства го разтърсват. Изплашен ли е? Или сърдит? Или, ни в клин, ни в ръкав, сексуално възбуден?

Ето и сега. Аз го обсипвах с въпроси, а той изведнъж замълча. Съвсем. Сякаш престана да ме чува. Замръзна с димяща цигара в ръка. Гадна, патологична усмивка изкриви лицето му и в ъглите на устата му се появи пяна. Той стана неконтактен и разбрах, че днес нищо повече няма да разбера от него.

Беше ми ясно, че Красногоров му е направил изключително впечатление и този факт сам по себе си беше многозначителен и прекрасен. Но най-вече ме занимаваше какво е казал на Красногоров? И защо той се държи с мене почти враждебно и сухо след този разговор. Трябваше да предприема нещо възможно най-бързо. Взех да ровя из книжата си, а той продължаваше да седи почти неподвижен с леко наклонена глава, със застинали очи и пяна на устата. Вече бях готов да тръгвам, бях си облякъл шлифера, взех куфарчето и го подканих да вървим, когато той трепна и каза със странно изражение (боязливо, с тъга ли, или с отчаяние?): «Оставете го на мира, ей Богу! Не бива!» «Какво не бива?» — попитах аз, но той скочи, набързо хвърли изгасналия фас в пепелника и изхвръкна от кабинета ми.

 

 

Два дни молих, убеждавах, тормозех Красногоров за разговор. И този разговор започна твърдо, дори грубо. Красногоров присви очи, погледна настрани и зацеди през зъби тежки, остри, студени като лед думи:

— Вашите лъжи ми омръзнаха.

— Никога не съм ви лъгал.

— Стига! Писна ми. Измислете нещо друго — по-умно, нещо по-ново.

— С какво съм ви излъгал? Дайте пример!

— Не искам да го обсъждам. Какво сега — ще си изясняваме отношенията ли? Няма да стане. Искахте да поговорим? Ами говорете.

— Искам да ви обясня…

— Не ми трябват обяснения. Прекрасно разбирам всичко. Такава ви е работата. Работете си я.

— Исках да ви обясня, че е станало недоразумение…

— Абе какво недоразумение! Казах ви, че всичко разбирам, работата ви е специфична, без лъжи не става… Виждам, че очите ви са като на херувим, но записвате всеки наш разговор…

— Няма такова нещо.

— Престанете.

— Не записвам нашите разговори.

— Прекрасно. Тогава отворете куфарчето.

— Защо?

— Защото в него има касетофонче. Онова малкото, хубавото.

— Грешите, Станислав Зиновиевич. Не записвам.

— Така ли?

— Да.

— Тогава за какво става дума? Защо не отворите готиния си куфар?

— Заповядайте. Вижте.

— Не. В чужди чанти не бъркам. Сам го отворете.

— А, не! Вие ме обидихте с вашите подозрения. Оскърбихте ме. Отворете го сам. Хайде!

— Как само обърнахте нещата! Въобразявате си, че ще започна да се извинявам: «Няма нужда! Извинете! Недейте, недейте… Вярвам ви!» Но да знаете, не ви вярвам!

И тогава той решително, с предизвикателен вид, отвори куфарчето и разбра, че е загубил психологическата схватка помежду ни, защото там нямаше касетофон. Почервеня като рак и веднага омекна. Все пак беше добър човек. И честен. Рицар. Не като мен. Тихо се радвах, но на какво ли? Че за пореден път измамих един свестен човек? Нямах друг избор. Целта оправдава средствата. Каквото и да си говорим, ТЯ винаги ГИ оправдава. И точка. Край. Днес касетофончето бе във вътрешния джоб на сакото ми, но записвах разговора не за да го използвам срещу него. Напротив. За да извлека нещо важно и изплъзващо се, което бе важно не само за мене, а и за двамата. И за бъдещето. Аз вярвах в съвместното ни бъдеще. Тогава бях друг човек.

 

 

Оказа се, че Ведмак му е харесал! «Тих, добър човек. Беше доста нервен. Жалваше се от живота…» Какво искаше? Защо бе дошъл? «Дойде да се запознаем. Каза, че ви преместват в друг град и с мен вече ще се занимава той.» Това ли беше всичко?

— Да. Той говореше за много неща, но някак — едновременно за всички. И някак… по дяволите, не мога да намеря точните думи… уютно? Тогава в мен се появи ужасно глупавото чувство, че се познаваме от сто години, че вече сме си казали всичко и сега можем просто да си обменяме мисли и да се чувстваме при това забележително добре… Имате ли приятели?

— Да.

— Тогава би трябвало да ме разберете.

— Разбирам ви. Но не разбирам следното… Той говори ли за мене, за задачата си, за целта си?

— Вече ви обясних — дойде да се запознаем… Той каза, че ведомството ви ме предава от ръка на ръка и той се постарал да смекчи процедурата.

— Успешно, очевидно.

— Да, представете си.

— Тогава не разбирам, защо се озлобихте към мен? Щом като всичко, което ви е казал, сте приели за истина…

— А не е ли?

— Не е. И не разбирам за какво се обидихте на мен, щом сте повярвали в тази лъжа?

— Господи! Та нали през цялото време се кълняхте в честта си, че действате самостоятелно, че органите не знаят нищо, че това дело е само мое и ваше… наше…

— Но вие не ми повярвахте! Изобщо не пожелахте да ми повярвате! А когато дойде провокатор, му повярвахте начаса!

— Откъде да зная, че е провокатор?

— Няма значение…

— Аз и сега не съм сигурен, че е провокатор…

— Станислав Зиновиевич, вече три пъти ви повторих, че трябва да си вярваме. Нямаме никого другиго — само двамата сме, а срещу нас е целият свят…

— Хм!

— Не «хм», точно така стоят нещата. Сега чуйте истината.

И му разказах всичко. Всичко, което знаех, всичко, за което само се досещах и всичко, което можеше да се случи в близко бъдеще. Нямах за цел да го плаша, но и леко преувеличавах, акцентирах. Майната им на детайлите и нюансите — сега всичко бе заложено на карта. Или почти всичко.

— Никъде няма да замина — каза той нервно. — Вашият началник да не е откачил?

— Не е. Просто така е решил. Очевидно не сте разбрали. На него изобщо не му пука за вас. Използва ви, за да изрита мен. Иска аз да се разбунтувам и тогава…

— Разбрах, разбрах. Можете да сте напълно спокоен — никъде няма да замина, в никакъв пансион.

— Станислав Зиновиевич, нашето ведомство умее да убеждава.

— Възможно е. Сигурно е така. Но не и в този случай.

— Няма да ви пускат да излизате в чужбина.

— Дреме ми.

— Ще ви отнемат достъпа…

— Голяма работа. По-зле за тях.

— Ще ви уволнят след някоя реорганизация. Точно сега има такава.

— Нищо. Няма да пропадна. Черен гологан се не губи.

Досещах се, че има предвид Ежеватов и беше частично прав — онзи беше костелив орех и дори моят Скъп Другар Шеф щеше да се озори с него. Особено сега, след като академикът гушна букета. След като опъна петалата, така да се каже.

Виждах, че той изобщо не иска да заминава (причините са без значение) и ми беше интересно да разбера колко далеч е способен да отиде в това свое нежелание. Той внимателно наблюдаваше лицето ми, но неправилно разбра моята загриженост.

— Напразно се съмнявате в моята решителност — каза той почти високомерно. — Ако съм казал «не», значи така ще бъде. Никой не може да ме уплаши.

Изведнъж появилото се високомерие ме стресна. Да, той се бе променил много за последните дни. От време на време не го разбирах. И престанах да го виждам отвътре, както беше доскоро.

— Хм — реших малко да го подкача. Той веднага си спомни своето собствено «хм» и веднага избухна:

— Повтарям ви: никой не може да ме изплаши! — усети се и каза по-тихо. — Няма с какво, разбирате ли?

— Не.

— Като е «не», така да е.

— Винаги можеш да уплашиш човека.

— А НЕчовека?

Това беше силно казано. Вдигнах ръце.

— Предавам се.

Той ме разглеждаше. Сякаш ме виждаше за пръв път. Не е изключено така и да беше. Аз също го виждах (такъв) за първи път. Но не можех да си позволя да ГО разглеждам. Вече не. Стори ми се, че вече зная мястото си.

— Добре — каза той накрая. — Сега искам да знам какво ще стане с Мирлин?

— С кого?

— С Мирлин. Забравихте ли, че ме разпитвахте по неговото дело?

— А, спомних си. Не зная… Ще се постарая да разбера.

— Постарайте се. За мен е важно.

— Слушам.

— Благодаря, Вениамин Иванович. Има ли още нещо? Не? Тогава ме извинете, имам още много работа. Обадете ми се веднага щом разберете нещо за Мирлин, разбрахме ли се?“