Борис Стругацки
Търсене на целта (36) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава девета

Защо и откъде се появи това предчувствие за беда? Как изведнъж се вцепени от усещането, че нищо не е свършило, че най-гадното предстои?

Нямаше значение, че ги посрещат радушно, че разтвориха мрачните непристъпни порти на непристъпния зид с олющена мазилка и с гъста бодлива тел под напрежение…

Нямаше значение, че мустакати подофицерски муцуни изведнъж се смекчиха при вида на високия гост, че запалиха тържествено фенерите при главния вход на мръсносивия институт (лишен от прозорци и с вход, напомнящ отвор в капонир).

Нямаше значение, че внезапно появилият се генерал Малнич ги приветства безкрайно радушен, сякаш бе събрал в себе си радушието на всички руски генерали.

Имаше опасност. Имаше заплаха. Имаше лъжа, страх, паяжина в тъмните ъгли. Имаше обещание за беда. Защо? Откъде?

Отначало може би я почувства случайно, след като мерна злобния стъклен поглед на началника на караула; а той бе толкова любезен и почтителен преди само секунда?

Или не му хареса мекото, напълно вежливо настояване на генерал Малнич съпровождащите Господаря „да останат и да си отдъхнат, починат“ във фоайето. „Тук имаме и дивани, поставени за подобни случаи.“

— Отлично, генерале — съгласи се той бодро и се обърна към Майкъл: — Предлагам, майоре, да се върнете при колите и да доложите обстановката в щаба…

(Защо нарече Майкъл майор? Той никога не бе служил в армията. Щеше да го нарече и полковник, стига поне малко да приличаше на кадрови военен. С инстинкта на стара лисица чувстваше, че тук уместна би била именно АРМИЯТА… Но Майкъл в най-добрия случай приличаше на сержант. На сержант от специалните сили. От спецовете…)

— Е, защо при колите? — веднага реагира радушният генерал Малнич. — На господа офицерите тук ще им е много по-удобно. И вие, Станислав Зиновиевич, знаете, че имаме определен ред. Не бих искал да го нарушаваме… А да доложите в щаба ще можете веднага, незабавно ще ви придружа, за да можете да осъществите връзка…

— Отлично, генерале! Благодаря ви.

(В уютно осветеното от скрити лампи фоайе имаше три врати и пред всяка стоеше подофицер с дървено лице и с разкопчан кобур. В този тих манастир имаха свой устав и умееха да го наложат непреклонно и безусловно.)

Погледна към Майкъл. (Той беше наясно и нямаше да го подведе.) Погледна Костя. (Умряла работа, момчето нищо не разбираше, прекалено много пуши, за да съобразява бързо и ясно.) Взря се в Иван. (Пълна безметежност. Дори бе страшно да го гледаш. Бедни ми, бедни, генерал Малнич…)

… Лошо. Лошо е тук. И мирише на нещо шибано. Какво ли става с Виконта? Защо не ми докладва тоя смрадлив гад?

— … Връзката ще почака, генерале. Бих искал да видя Виктор Григориевич.

— Разбира се! Но ви уверявам, че той е добре! Можете да сте напълно спокоен…

— Въпреки това.

— Разбирам ви. И аз се измъчих. Няма да повярвате — цяла нощ… Извинете, господине (на Иван). Нали ви помолих да останете…

— Генерале — каза твърдо господин Президентът. — Това е моят ЛИЧЕН телохранител. Той е ДЛЪЖЕН да ме съпровожда. Дори в тоалетната.

Възникна драматична пауза. Генерал Малнич мъчително се бореше с инструкцията. С устава на манастира. А може би не желаеше усложнения? Това беше неразбираемо. Тук всичко беше неразбираемо. Редът бе като в затвор с тежък режим, а не като в институт, бил той и секретен. Като в лудница за шизофреници. Ето защо тук бе гадно и шибано, въпреки обзавеждането и хубавото копие на картината „Древна Русия“, окачена където трябва. Затвор.

— Оценявам чувството ви за хумор, господин Красногоров — каза накрая генералът с пресилена усмивка. — Обаче в самия клозет, той сигурно…

— Е, генерале — каза господин Президентът вече благодушно. — Та ние с вас все пак не отиваме в нужника…

— Хе-хе… Въпреки това, трябва да се съгласите…

— Разбира се. И се съгласявам! Две мнения не може да има, генерале. Вие сте домакин, а аз — гост…

— Да, но от друга страна… Определени правила…

— При това съм поканен гост, нали така? Или бъркам?

— Естествено, естествено, макар че, съгласете се, уставите не съм ги писал аз, но са за нас… хе-хе…

— Основният въпрос на философията е: човекът ли е за устава, или уставът за човека?

— Именно, именно… Но ние сме хора военни, въпреки нашите напълно мирни занимания, и уставът за нас е по-важен, извинявам се, от конституцията…

Разговаряйки по такъв начин — фалшиво и напрегнато — те преминаха от фоайето (покрай неприязнено неподвижния подофицер) в укрепения район през дълъг кремав коридор, миришещ на болница, а после в друг кремав коридор не по-различен от първия. Ванечка ги следваше от известно разстояние, безшумен и почти невидим. В третия коридор към тях внезапно се присъедини мълчалив висок мъж с длъгнесто лице, облечен със синя хирургическа престилка; бе представен простичко като „доктор Бурмур-мур-шин“, но под престилката се виждаше униформен панталон с полковнишки кант и ботуши… Всичко беше лошо, лошо, тревожно и фалшиво, Ванечка му прикриваше тила, но заплахата не идваше оттам, а неизвестно откъде… напрегнатото бърборене на генерала, нескритата неприязън в жълтите очи на дългия доктор… и този странен, едва доловим шум. Дали някъде танцуваха или шумяха машини, или тълпа от статисти бъбреше, шепнеше и от време на време подвикваше: „За какво да говорим, като няма за какво“. Изведнъж осъзна защо генерал Малнич, който иначе бе мълчаливец, бъбри непрекъснато и все някакви глупости: намираше се в състояние на крайно нервно напрежение и очевидно се опитваше да заглуши този фонов, но необикновен шум.

— А къде беше обещаната от вас военна помощ, генерале? — попита той, за да прекъсне напрегнатия поток от думи.

— Каква помощ? — генералът прекрасно знаеше за какво става дума и откровено се смути, защото нямаше готов отговор.

— Нали обещахте да ни посрещне ваш бронетранспортьор? Добре че всичко мина мирно и тихо…

— Да… БТР… Разбира се. Но представете си…

— Заради дисциплината — внезапно се обади длъгнестия доктор и се взря в Господаря с жълтите си кръгли котешки очи. Приличаше на непредсказуем уличен котарак — боец и крадец.

— В смисъл? — учтиво го попита Господаря.

— Слабичка ни е дисциплината тук, господин Красногоров. Какви ти БТР-и. Доволни сме и на топла вода.

Господаря го погледна внимателно и каза (от неизчерпаемия репертоар на Кузма Иванич):

— „Командирът на батальона не ходи пеша — взема със себе си БТР или заместника по техническата част.“

— Точно така — потвърди котаракът, очевидно нищо не беше разбрал, а генерал Малнич побърза да предложи: „Насам, моля“ — и посочи с ръка към асансьора. Вратите му се отвориха. Безшумният Ванечка се промъкна между тях с неуловимо движение и влезе пръв в кабината, без да казва нищо.

Там миришеше не на болница, а на казарма. На ботуши. На оръжейна смазка. На войнишка безнадеждност.

Всички мълчаха. Той се бореше с внезапно обхваналата го клаустрофобия и през полуотворените си клепачи наблюдаваше генерала. Стори му абсолютно непознат и неприятен човек. Бяха се срещали няколко пъти и бяха говорили на медицински теми. Виконта го навикваше като слуга. Смяташе го за магаре и каска. Но продължаваше да го държи при себе си. В полза на делото. Виконта винаги бе безусловен привърженик на Ползата за Делото…

Генерал Малнич млъкна, но устните му продължаваха да мърдат, а погледът му стана стъклен. Беше далеч оттук. Сякаш си даде почивка и сега или почиваше, или съчиняваше текста за второто действие. Докторът с дългата физиономия силно миришеше на тютюн и подсмърчаше с косматия си нос. Ванечка изглеждаше безразличен. Интересно какво ли мисли ВАНЕЧКА за ситуацията?

(Внезапно си спомни, как веднъж, когато се беше ядосал, му каза заядливо: „Интересно ми е какво изпитваш, като знаеш, че всеки момент можеш да убиеш човек…“ Ванечка ужасно се обиди: „А вие какво изпитвате, като знаете, че можете да сритате всекиго? И да му съсипете живота?“ „Не мога всекиго. И винаги мисля за последствията.“ „Аз също винаги мисля за последствията…“ Той веднага му се извини. Получи се страхотен разговор. Ванечка сигурно вече не го помни. Беше зло момче с къса памет на добряк…)

Излязоха от асансьора в малко задушно коридорче. До една врата отпуснато седеше на стол мустакат подофицер. Щом видя началството, той скочи шумно, застана мирно и се вторачи не в генерала, не в господин потенциалния президент, а в жълтоокия доктор Дир-бур-шихин. Той излезе напред и каза нещо на подофицера. Вратата веднага се отвори и господин потенциалният президент влезе в просторно помещение, натъпкано с апаратура в цвят каки и с военни. Не беше реанимация, както той очакваше. Беше нещо като пункт за връзка с огромни екрани, подобни на локатори.

— Къде ме доведохте? — попита той генерала.

— Как къде? — учуди се онзи. — Нали искахте да се свържете… Така да се каже изразихте намерение… пожелахте…

… Не иска да ме заведе при Виконта. Не иска и това си е. Какво става? Отпъди наново обзелия го страх и каза спокойно: „Добре, добре. Благодаря.“

Един офицер веднага скочи от мястото си и му го отстъпи. Той седна и съобщи кода за повикване.

— Аз съм — каза той на Кронид. — Вече съм в обекта — говореше бавно, нарочно разтягаше думите, както никога по-рано не бе говорил с Кронид. — Всичко е прекрасно. Доволен съм от вас… — Той се усмихна мислено, представяйки си как очите на Кронид се разширяват, докато слуша тази галиматия. — Заповядвам ви да отмените готовност „Зеро“. Чакам ви тук, както се бяхме разбрали, но можете да дойдете и по-рано, тъй като тук ВСИЧКО Е НАРЕД… Може и по-рано. Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви добре — каза Кронид също бавно. — Заповядахте да пристигнем, както се бяхме разбрали, но може и по-рано, защото всичко е наред.

— Изпълнявайте — каза господин Президентът уморено.

— Отменям „Зеро“ — каза Кронид.

— Отменяйте го, приятелю, отменяйте. Не ни трябва вече. Чакам ви до два часа.

— Слушам — отвърна Кронид.

Стана от креслото и привлече погледа на Иван. Той беше готов. Напълно. Аз също напълно готов. Но за какво точно? За каквото и да е, помисли си той. Готов съм за каквото и да е. Смътните му и неразбираеми опасения се материализираха в странна и нелепа мисъл. Виконта не е тук. Виконта е напълно здрав, нищо не знае и се намира доста далеч оттук. В Питер например. Вкъщи. Седи, завил вечно мръзнещите си крака в шал, смуче похъркващата си лула и тъпо гледа поредния филм с Шварценегер. Но тук ставаше нещо съвсем друго. Съвсем друго. Мен просто ме примамиха. Този идиот бе използвал Виконта като примамка. Той е знаел, че ще откажа всякаква покана, всякаква среща, всякаква идея, освен ако не е свързана с него…

Ловко. Кой? Кой? Военните? Напълно възможно. Не ме обичат. Както и аз не ги обичам. Но в края на краищата съм готов да ги търпя и ги търпя търпеливо…

Не. Не е така. Не се получава. Ако това беше техен заговор, командващият на окръга би ми дал хеликоптер, за да дойда дотук. Самолетът щеше да е готов да излети, с подгрят двигател. Не. Много сложно се получава. Аварията на автострадата. Гроб Вакулин… И какво биха могли да искат? Да ме убият? Да са го направили досега. Можеха още навън пред стената. Веднага. Да ме пленят? Че за какво съм им пленен? В крайна сметка да не съм им лукова глава — аз съм Господаря.

— Никога не трябва да се суетиш — каза той на глас с китайски акцент, без да се обръща към някого. Само към Ванечка. — Никога не се вълнувай: може да те блъсне кола или трамвай. Така. Къде е Виконта? — попита той генерал Малнич. — Къде е моят Виктор Григориевич?

Вече не го беше страх. Безпокоеше се. И бе неприятно изненадан. Раздразнен. Изпитваше неудоволствие. Дискомфорт. Господи, изпрати ми труден живот и лека смърт… Любимото изречение на Николас. Който вече го няма и чийто живот беше труден, но смъртта лека. Ако това е заговор, значи с Виконта всичко е о’кей. Не е най-лошият вариант, впрочем.

Те вече вървяха по поредния кремав коридор — отпред целеустременият генерал Малнич, след него Господаря и някъде край тях — безшумният Иван. А жълтоокият доктор с полковнишките панталони беше вече изчезнал. Любопитно. Затова пък многогласният шум нарастваше, чуваше се все по-ясно. Той долавяше и стъпки, но както и по-рано не можеше да разбере нито една от думите на този хор.

Кремавият коридор изведнъж стана бял. Таванът бе на височина два метра. Бе осеян с белите светещи кълба. Мъжете влязоха в чисто, леко луксозно болнично помещение, медицинските сестри разговаряха високо и властно. Шумът продължаваше…

— Оттук — подкани генерал Малнич, отваряйки пред високия гост огромна бяла врата. — Не, не — каза той на Ванечка. — Вие, господине, останете тук… да изчакате… това е болница, господине!

Ванечка лесно преодоля неумелата съпротива, промъкна се през вратата, веднага се върна в коридора с меланхоличен вид и се подпря на бялата стена, сякаш не бе нарушил никаква заповед — тих, послушен, безвреден младеж, когото всеки би могъл да наскърби.

Генералът почервеня, но не каза нищо, а придържайки вратата, подкани Господаря да влезе с кимане и повдигане на косматите си вежди.

Той веднага видя Виконта.

Спеше — дребен, изсъхнал старец, лилипут, сбръчкано нещастно джудже, плешиво, лигаво, жалко. Помисли си: не бива толкова дълго време да не се виждаме. Убиваме в себе си любовта. Не мога да обичам това старче, не го познавам…

Това не беше истина. Внезапно заплака. Той ПОЗНАВАШЕ този човек. Обичаше го и го жалеше, би умрял за него, сякаш отново бяха на по двайсет години. По дяволите, по дяволите, разкисна се, глупост някаква, всичко е наред — жив е, спи, хърка… Беше го срам да си изтрие сълзите, виждаше размазано, пък и зрението му се влошаваше в минути на душевни вълнения. Тръгна към Виконта слепешком. До леглото му седеше някой. Той го заобиколи, застана над Виконта, усети, че му поднасят стол и се отпусна с облекчение на него, привично напипвайки над одеялото безсилната ръка на приятеля си.

Беше странно, че върху нея имаше и други пръсти. Раздразнено ги отблъсна и се хвана за двата пръста на приятеля си. Когато те, неочаквано горещи и силни, се впиха в дланта му, търсейки живот и защита, той се почувства на място и вече без да се притеснява, със свободната си ръка избърса очите си. Всичко беше наред. Нещата застанаха по местата си. Затвори се още един кръг и сега стана напълно ясно, че опасността ще отмине. Сега ще отмине.

Погледна към другия и го обзе безпокойство, отначало смътно, после остро като внезапна болка. Едро момче с увиснали рамене. Младо. Странно и тревожно познато. С много бледо и дори синкаво лице, сънено, уморено, лишено от израз… нещо по-лошо — с израз на дебил. За това говореха и вяло отпуснатата му фигура и ръката, която лежеше на одеялото там, където той я беше оттласнал… и полуотворените дебели устни, и безизразните очи. Пред него седеше един млад идиот и той го познаваше. Беше го виждал много пъти. Макар и отдавна, в предишни времена… Сега ще се сетя кой е, помисли си той със страх. Сега. Ох, по-добре да не се сеща. Да върви по дяволите. Какво ме интересува… Късно. Сети се. Господи.

На стола пред него седеше Стас Красногоров, отпуснат и без мозък. Млад, съвсем млад, двайсетгодишен, Стас Красногоров, спортист и красавец. Този завинаги изчезнал човек се оказа тук, отново съществуваше, беше ужасен, отвратителен. Беше идиот, безнадежден и нещастен идиот… Той обезумя. Разбра. Край. Случи се. Мерзостта, която днес тук със сигурност щеше да се случи, се случи. Трябваше незабавно да направи нещо, но изобщо не знаеше какво, нито как.