Борис Стругацки
Търсене на целта (20) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава втора

„Материалите веднага ме привлякоха със своята сериозност, бяха качествени, добре сглобени и без нищо излишно. Бяха ИСТИНСКИ. Доста дълго ги изучавах: потърсих и намерих живи свидетели, говорих с някои следователи, консултирах се с военни.

От следователите не научих кой знае какво — всички те бяха вече възрастни, пенсионери, обидени, задето заслугите им пред партията и пред народа не са били оценени, задето ги изгонили в запаса още в разцвета на силите им… Не се и надявах от тях да разбера за нови факти. Мен ме интересуваха нови версии, нови хипотези, нови идеи: КАК това е могло да се случи? Нищо интересно не ми казаха. «Еее, капитане, а ти виждал ли си какви поражения нанася куршум с изместен център на тежестта?» Но аз знаех, че не е било куршум. Нито лазерен лъч. Нито пък термоимпулс. Военните ми обясниха (както и навремето на Умника), че да се предизвика такъв «разрив на мозъка» е възможно не само на теория, но и на практика. Обаче защо? Съществуват толкова много прости, удобни, компактни, икономични, тихи начини за убийство… Защо е необходимо това варварско пръсване на мозъка с установка, която би трябвало да е монтирана на танк или на артилерийски влекач?

Сега разбирам, че съм се мъчил да намеря отговор на въпрос, който няма отговор. Почти интуитивно осъзнавах, че въпросът КАК Е НАПРАВЕНО, можеше да се окаже второстепенен, но ми се струваше, че при всички положения трябва да му отговоря, дори ако отговорът не ми помогне да напредна. Тогава наистина си мислех, че всеки правилно зададен въпрос съдържа в себе си половината от отговора. За това, че въпросът е поставен ПРАВИЛНО, не се съмнявах нито секунда. Кой въпрос може да бъде по-правилен от този: «С какво оръжие е извършено престъплението?» Той е а-то и б-то на всяко разследване. Откъде обаче можех да зная, че това тук не бе криминално разследване, пък и не биваше да бъде наричано «разследване» в обикновения му юридически смисъл.

През ноември 1971 година умря Николай Аристархович Каманин. Тази смърт предизвика много шум в града (пък и не само в него — в края на краищата Москва също се намеси) и породи доста слухове, някои от които глупави, но всички страшни. Истина беше само това, че тялото било намерено от приходящата помощница — стара позната на Каманин, негова съседка още от комуналната квартира, от времето, когато младият Коля започвал да се пробва на литературната нива и мечтаел да стане велик пролетарски писател, да разтърсва човешките души и да бъде рупор на партията и комсомола.

Жената (по-точно старицата, защото била почти на осемдесет), здрава селска бабичка, дошла в сряда в девет сутринта, отворила вратата със свой ключ и видяла, че Коля Аристархович се бил напил през нощта, лежал на бюрото сред документите и спял. Лампата светела, една празна бутилка се търкаляла под креслото, а друга, с малко алкохол, стояла на малката масичка до пишещата машина.

(По онова време Николай Каманин бил вече истински алкохолик. Не успял да стане писател, разтърсващ човешките души, макар да бил сред първите. Не зная дали самолюбието му е било удовлетворено, но като мнозина от неговото поколение — хора, преминали през армията, верноподанически излияния, идеологически падения, партийни обработки, вербуване от ДС, отчаяни пристъпи на дисидентство, редуващи се с пристъпи на отчаяно гъзолизане; хора, преживели Великия Страх, Малкия Страх, страха от Страха и прочее прелести на епохата, в която се строял окончателният и безвъзвратен комунизъм — на стари години станал мек, тих, страхлив, умерено подъл и прекомерно пиещ субект, от тези, за които казват: «Безвреден е, може дори да се каже, че е порядъчен.» Той наистина бил безвреден, вече почти на седемдесет, страдал от исхемична болест на сърцето, отчаяно се страхувал от рака, всеки месец отказвал цигарите и обичал алкохола. Всъщност нищо друго не обичал — нито жените, нито четенето, още по-малко писането, нито телевизията, нито киното, нито приемите, на които постоянно го канели — не обичал друго освен алкохола. Било му все едно дали е шери, бренди, саперави, домашна пърцуца или вносен портвайн; а когато нямал нищо такова под ръка, пиел спирт с добавен вишнев сироп или сладко от клюква.)

Старицата започнала да разтребва, сторило й се, че този път кабинетът е не само разхвърлян, но и наповръщан и ядосано започнала да нарежда по адрес на свинете, които където ядат, там и серат. Протегнала ръка да запали настолната лампа и изведнъж видяла в какво се бил превърнал нейният Коля Аристархович…

Фактически по делото не се работеше. В обкома съобщиха, че много прилича на самоубийство в пияно състояние, в некролога беше написано «напусна света при трагични обстоятелства». В действителност никой нищо не разбра, тъй като нямаше нито обир, нито оръжие на престъплението; нямаше и мотив. Нищо освен окончателно побъркалата се старица, тъпо повтаряща едно и също: «Главицата му я няма, а? Няма я главицата му!»

Разбрах, че това е от интересуващите ме случаи, веднага щом до ушите ми стигнаха слуховете. Но се наложи да почакам два месеца, докато делото не тръгна за архива и можах да го получа на законно основание след писмо от Скъпия ми Другар Шеф.

Шестият случай се намести в папката ми като патрон в пълнител. Пак в Ленинград, пак не през зимата, пак мъж… Пак свързан с органите. Макар и не истински доносник, а ПРИХОДЯЩ. (През четиридесет и девета, във връзка с борбата с космополитизма, го извикали някъде си и му предложили да разкаже какво знае за един виден литературовед. Не го заплашвали, не удряли с юмрук по масата, просто го помолили като нормален съветски човек, като гражданин, като изконен, коренен руснак. А той току-що се бил оженил за красива млада жена, току-що бил получил хубав апартамент в центъра и го били предложили за голяма награда. Разказал. Но след това горкият цял живот се мъчил. Полза от неговото ДА нямало, защото литературоведът опънал петалата, още преди да завърши следствието, обаче подписаната хартия останала. Той знаел и помнел. И те знаели, че той знае. И когато се налагало, се КОНСУЛТИРАЛИ с него. Не им отказвал. Защото нищо не е по-силно от страха. Веднъж наистина се издънил — взел, че се изказал в защита на Бродски. Но веднага, още на другия ден притихнал. И незабавно заминал за България, да участва в Конгрес на прогресивните дейци на изкуството. Бог да го прости, не ми е работа да го съдя.)

Този случай ме накара да търся поредната идиотска «закономерност» — от шестте жертви на трима фамилиите им започват с КА и завършват с ИН, при това КАманИН е псевдоним, а истинската му фамилия била КАрамазИН; Гугнюк пък бил взел фамилията на втория си баща, първият се казвал КАлабахИН. Превъртах тези данни и си припомнях четеното преди години за магическата лингвистика, теорията на заклинанията и разни други самиздатски глупости, когато в описа на материалите, приложени към делото на Каманин, внезапно се натъквах на името «Красногоров». Сред окървавените книжа, намерени на бюрото на загиналия, били и следните: копие от романа «Щастливото момче» на Станислав Красногоров и незавършена рецензия за него, написана от Каманин. Рецензията давала висока оценка на произведението и препоръчвала авторът веднага да бъде приет в Съюза на писателите, а през декември да участва в Срещата на младите писатели от Евразия.

Замятах се като риба на сухо.

Няколко дни отидоха за запитвания, телефонни разговори, лични срещи и четене на архиви. Доста ме обърка фактът, че в Питер изникна още един С. Красногоров, журналист, редовно пописващ на морално-възпитателни теми. Романът «Щастливото момче» обаче не беше негово дело, той не бе кандидатствал във Физическия факултет през петдесета и се оказа задъхващ се дебел чичко, който не се връзваше с делото нито по възраст, нито по начина си на живот. Първото му име беше Сергей.

В края на краищата намерих Станислав Красногоров. И отидох в службата му — да го разгледам. Задействах всичките си канали и връзки, за да събера информация за него. Тогава още не бях прочел романа му — тъй като не обичам самиздата, прелистих само няколко страници и го зарязах. Това беше грешка. Ако го бях прочел веднага, щях да си спестя доста време. Все едно, аз и без друго трябваше да го ИЗУЧА основно, а това изисква много месеци труд.

Не бих казал, че не вярвам в случайните съвпадения. Напротив, вярвам и нееднократно съм забелязвал поразителни и напълно случайни съвпадения (например съвпадението Красногоров — Красногорски!). Но когато открих, че преди смъртта си писателят Каманин е прочел романа на КРАСНОГОРОВ, на същия, чиято кандидатура е обсъждал физикът Шерстнев секунди преди своята ПОДОБНА гибел, веднага ми замириса не на съвпадение, а на ТЪЖДЕСТВО!

И какво всъщност следваше от това тъждество? Нищо. Просто се появи нов свързващ фактор. Човекът, който досега сякаш нямаше отношение към делото, се оказа част от него. Много години е бил в сянка и изведнъж попада в лъча на прожектора… Досега като че не съществуваше и изведнъж се появи от нищото… Симпатичен на външен вид, висок, предразположен към напълняване, добър работник, волтерианец, и, разбира се, скрит дисидент, но не и глупак, не радикал, а по-скоро либерал; добър другар, добър син, добър съпруг… Признавам, че ми хареса, но колкото повече го опознавах, толкова повече недоумявах как този човек се е оказал в сферата на моето внимание. Какво прави той там? Живее прост и здравословен живот, което вече е рядкост в нашето пошло време, обича приятелите си, нежно люби жена си, много харесва работата си. И освен тези неща друго сякаш не му трябва. Той си е самодостатъчен. Спокоен е. Сякаш от някакъв друг свят. Кой дявол го вкара в моя шибан, кървав, пълен с доносници свят, в който умират хора, убити от внезапна, неведома и невидима, неуправляема и сляпа сила?

Не бяха нужни големи усилия, за да разбера, че Александър Калитин е бил близък приятел на моя Красногоров. Били съученици, заедно пиели и заедно тичали по момичета, четели един на друг юношеските си стихове и пеели своите съвместно написани песни. Последните доноси на Калитин били именно за Красногоров и за другия член на тяхната компания Виктор Григориевич Киконин.

Както стана ясно, военният хирург Иван Захарович Габуния живял в съседен блок и имал любовни щения спрямо Клавдия Владимировна Красногорова, като имал намерение, след като се пенсионира, да се ожени за нея и да я отведе заедно със сина й — намусения и нелюбезен Слава — в Поти, където притежавал къща, градина и яхта…

Сергей Юриевич Каляксин, заместник-ректорът на Четвърти медицински институт, май не се е познавал с моя Красногоров — никакви свързващи нишки между тях не открих. Но почти е сигурно, че се е познавал с Виктор Киконин, студент от споменатия институт и най-добрият и най-близък приятел на Красногоров.

Възелът се стягаше все по-здраво. Празните квадратчета се запълваха. И се сбъдваха всички мои малки предсказания. Намерих го. Това беше ТОЙ.

Може би именно сега е уместно да обясня, защо всичко това ме вълнуваше и занимаваше. Отстрани моите вълнения, тичането, моят хъс би трябвало да изглеждат нещо доста несериозно, напълно нелепо, дори безсмислено. Възрастен, солиден, семеен човек, служител в сериозна и авторитетна организация се занимава с дявол знае какво: с фантастика, мистика, глупости, криминални истории. И всичко това на ниво самодейност, без ръководни указания, без санкции от страна на началството, като че не съм кадрови офицер, а някакъв невръстен ентусиаст, който търси материал за поредната си статия.

Зная, че ти си романтик в най-чистия смисъл на думата, търсач на необикновеното и не се нуждаеш от други мотиви, освен от острото желание да разкриеш тайна. (В края на краищата сега, в края на осемдесетте, когато пиша този текст, си точно такъв.) Но ти знаеш, трябва да знаеш, че баща ти е сух и равнодушен прагматик, рационалист, приложник, работяга, за когото романтизмът е само свойство на човешкия характер, което ти позволява да използваш съответния човек в случай на служебна необходимост.

Сега съм такъв, такъв съм бил откак се помня. Прагматик. Рационалист. Ходещ компютър.

Не искам да се задълбочавам в историята, в моите глупави детски и срамни юношески преживявания — нищо добро там няма и не обичам да си ги спомням (гарнизони, гарнизони, изгорени глинени пустини, студени голи планини, равнодушни степи, задушни вечери, бръмчащи комари, ледени течения в пълни с дървеници къщи, злобни подивели приятели, груба храна, накъдето и да погледнеш уморени и скучни войници, уморен и скучен баща — вечният, тъмният, безнадежден капитан). Разбирам, че оттук произхождам, че целият от това произлизам, с всичките ми плюсове и минуси, но нямам намерение — не тук и сега — да се заемам със самоанализ и възстановка на преживяното.

Да намериш най-силния около себе си и да се опреш на неговата сила. Тази примитивна формула ме е ръководела от незапомнени времена и аз управлявах живота си, изхождайки от нея. Подадох заявление и влязох в партията, защото нямаше по-голяма сила от нея, а когато ми предложиха, постъпих и в школата на КГБ, защото разбирах, че в този момент органите, каквото и да говореха за тях, са силата на самата Сила, охраняващи и поразяващи. С удоволствие се захванах да работя с паранормалните, защото усетих възможности, които не се предлагаха другаде.

Убедих се, че съм на верния път, когато със собствените си очи видях човек, способен, така да се каже, с поглед да разцепва дървета и да разрушава каменни стени. Естествено, че не го правеше с поглед. Откровено казано, той изобщо не го правеше… Дълго е да ти го обясня, приятелю, пък и безсмислено — този човек отдавна не е между живите, беше глупав и бездарен, въпреки поразителния си потенциал…

Да намеря носителя на Мощта! Тази цел ме обсеби и ме движеше в продължение на няколко години. Създадох специалния пансион и в него се чувствах като златотърсач, попаднал внезапно сред някакво ново Елдорадо. Търсех. Чаках. Копаех в архивите. Вярвах.

Не съм психопат, нито романтик, нито мистик. Не съм и фанатик. Аз съм практик. Исках да намеря в този свят СИЛАТА, търсех я и в края на краищата я намерих.

… Насилих се да прочета романа му — просто, за да е пълна картината. И нещата окончателно застанаха по местата си. Хипотезата ми се потвърди. Не бих я изложил на никого, никой не би ми повярвал, но аз нямах намерение да я споделям с никого. Тя си беше моя. Вървях към нея няколко години. Надявах се на нея. И я получих. Най-сетне ГО намерих.“