Борис Стругацки
Търсене на целта (5) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава четвърта

Ето един любопитен от гледна точка на Основната теорема въпрос: какво да правим с бомбардировките, артилерийските обстрели, запалките, осколките и останалите атрибути на войната?

В радиус от километър около блока, в който живееше момчето, бяха паднали (по думите на възрастните) четиринайсет бомби. Никой не броеше снарядите. Както и малките бомбички, въпреки че бензиностанцията от другата страна на улицата се бе запалила именно от такава. През есента те се сипеха на покрива като градушка и дежурните едва успяваха да ги хвърлят долу, където се удряха в тротоара и избухваха, сипейки разноцветни искри и стопявайки себе си, асфалта, земята и бордюра…

Отначало всички много се страхуваха от бомбардировките. Щом се чуеше сигналът за въздушна тревога, тълпи от хора хукваха към скривалищата с бохчи, куфари, денкове, одеяла, възглавници и бяха готови да седят там търпеливо с часове, в очакване да чуят сигнала за край. (Воят на сирените за тревога бе страшен, жаловит, нечовешки, а звуците при отбоя бяха весели, тържествени и победни… Тържествен и победоносен беше гласът на говорителя: „Край на въздушната тревога! Край на въздушната тревога!“ Сякаш това беше последната въздушна тревога в живота му.)

Но още през есента хората престанаха да се крият в скривалищата — бяха далеч; освен това, оказа се, че е не само досадно, но и опасно: тръгнаха слухове за хора, засипани от рухналите блокове, за задушени или удавени от водите на разрушената канализация… По-добре бърза, отколкото мъчителна смърт — решиха всички. Сега по време на тревога те просто излизаха на стълбището и чакаха края сред светлина от сини лампи, които летците горе уж не виждали. Като наближи зимата и това престанаха да правят. Момчето спеше върху един сандък в антрето и понякога се будеше от бомбените удари и тогава чуваше характерното ЗВЪНЯЩО бучене на германските самолети, воя на поредната бомба, глухия й взрив и усещаше как блокът бавно се поклаща напред-назад. Заспиваше пак, без да дочака отбоя.

Очевидно в рамките на Основната теорема, строго погледнато, следваше да се разглежда само един случай — Случаят с Осколката.

Веднъж той и мама се връщаха от работата й вкъщи и вървяха по същото празно място, по което хлапето се тътреше сега. Германците провеждаха артилерийски обстрел, но това нито вълнуваше, нито безпокоеше двамата, защото те бяха заедно, отиваха у дома и в чантата си мама носеше нещо вкусно — бурканче с варена леща.

Чуха далечен разрив някъде отляво, но не му обърнаха внимание, направиха още няколко крачки, когато внезапно се разнесе нов, непознат звук — странен, железен, нарастващ шум. Той мигновено ги настигна и се разнесе силен удар, от който улицата под краката им се люшна и нещо голямо, черно, стремглаво изникна отляво като гигантска страшна жаба, с два скока пресече пътя на половин метър пред тях, гмурна се в преспата отдясно и съскайки злобно, изчезна в снега. Те се спряха. Мама като че се вкамени, а момчето, съобразявайки веднага, се втурна към пряспата и извади шрапнела. Парчето беше огромно, черно-синьо-жълто, бодливо, тежко и още горещо. Беше ценна вещ! Но мама го взе от ръцете му и го захвърли с омраза. На мама никак не се харесваше появилата се още през есента страст на момчетата (тогава всички още бяха живи и не прекалено гладни) да събират и колекционират различни парчета от снаряди. Той се скара с мама заради този…

Но какво щеше да стане, ако бяха направили още една крачка? Само една-единствена крачка! Разбира се, парчето нямаше да ги убие веднага, но щеше да счупи краката и на двамата… Това също означаваше смърт, само че мъчителна.

Момчето влезе в стаята, където обикновено работеше мама, но нея я нямаше там — на нейното място седеше непозната бабичка, загърната в безброй шалове. Момчето я попита нещо, но само не чу гласа си. Старицата го погледна с дълбоките си очи и каза: „Няма я. Отдавна си тръгна…“

Момчето знаеше това, очакваше го от самото начало, но сякаш беше получило амнезия. Не помнеше нищо до мига, когато се оказа на булевард „Финландия“ и разбра, че е решил да се прибере през дворовете. Изглежда, в него продължаваше да живее някаква надежда. Тлееше. Караше го да тътри нозе. Да решава нещо… Може би тази надежда бе самият живот? Слънцето още не се бе скрило зад блока, но дългите сенки лежаха на белия сняг и от това сякаш ставаше по-студено. Той мина през дворовете, без да срещне човек. Снегът бе осеян със следи от пикане, замръзнали изпражнения и бе трудно да избере къде да стъпва. Той не избираше — беше му все едно. Изведнъж си спомни за жената с жълтото лице и червения вързоп до нея — връщайки се ги бе видял пак, само че вързопът вече не мърдаше. Такава щеше да бъде и неговата съдба… неговото близко бъдеще.

Стигна до вратата на черния вход, когато някъде отдясно — дали не бе от оставената пералня? — пътя му пресече неестествено бързо черен, много страшен и много опасен човек с кожух с вдигната яка, ушанка с увиснали наушници, с брадва, която държеше в протегнатите си напред ръце, сякаш искаше да удари с нея някой в лицето… И, беше ясно, в лицето на момчето. Наоколо нямаше никого.

Хлапето замря. Човекът бе вече пред него, над него — убиец с озъбена уста, с кръгли очила, опасен; но най-страшното бе, че от отворената му уста не излизаше пара…

Момчето падна по гръб. Изведнъж с главата на убиеца стана нещо. Тя започна да расте и да се разширява, по набръчканото лице се появиха червени пукнатини, то се взриви и на всички страни се разплиска нещо червено, жълто и бяло — момчето престана да вижда…

Като дойде на себе си, видя надвесена над него старица. Бе така облечена, че не се виждаха нито очите й, нито лицето й, само между вълнения шал и заледената яка стърчаха рижави коси. Тя го побутваше с бастун и мърмореше свадливо: „Ставай, ставай… Жив ли си? Вдигай се тогава… Сам ставай, сам се вдигай…“

Някак си се изправи, държейки се за стената. Докато се вдигаше изникна още един загърнат отвсякъде човек с кофа — мъж ли, жена ли, не се разбра — и двамата с бабичката започнаха да си разменят безсмислени фрази. От разговора им стана ясно, че един човек излязъл на двора да насече дърва и в главата го улучило парче снаряд и почти я отнесло…

Страшният мъж лежеше наблизо по гръб, разперил ръце със замръзнали пръсти, брадвата му се въргаляше сред замръзналите изпражнения, а главата му действително я нямаше…

Стариците станаха три, последната беше с червена лента. Момчето искаше да им обясни, че не е имало никакво парче от снаряд, че човекът не бе излязъл да сече дърва (къде виждате тук дърва?), а е искал да го убие и изяде, той е людоед… Но нищо подобно хлапето не каза, спомни си за мама и се втурна напред, влезе в ледения вестибюл и там, като в прекрасен вълшебен сън, видя мама, тичаща насреща му… И целият мъртъв, гнусен, безжалостен, осран, злобноравнодушен и зверски озъбен свят веднага стана нежен, ласкав и безкрайно прекрасен…

Той завърши главата за момчето в обсадения град приблизително така. Вече е късна нощ. Тъмно е. Тихо е. Въглищата в печката пукат и свистят. Топло е. Трепти слабият пламък на газеничето. Момчето седи на кухненската маса, гледа пламъка, не мисли за нищо и много бавно, зрънце по зрънце, яде варени соеви зърна, сложени в чинийка пред него. Дъвче дълго. Мляска. Прекрасно знае, че трябва да се храни със затворена уста, но нарочно дъвче с отворена — така му е по-вкусно. Мама седи до него отдясно. Не я вижда, гледа в жълтото езиче на газеничето, но знае, че тя е тук, а това означава, че няма нито страх, нито тъмнина, нито смърт и всичко е наред…

„Той е щастлив. Той е едно щастливо момче. Защото не знае нищо — нито добро, нито зло.

Още не знае, че след седмица ще го хване дизентерия. Организмът му ще престане да се съпротивлява. Два дни ще бъде в безсъзнание. Ще бълнува, че е Лисица: Лиса си е построила къщичка; Лиса иска да влезе в своята къщичка; Лиса не може да влезе в своята къщичка, защото къщичката е кацнала на носа й… А Лиса така мъчително, така безнадеждно, така страстно иска да влезе… в къщичката… в къщичката… в къщичката… На третия ден ще дойде Амалия Михайловна и ще донесе шишенце с мътна безцветна течност. В него ще има БАКТЕРИОФАГ — унищожител на бактерии. Момчето ще изпие една супена лъжица от него и на следващия ден кошмарите ще изчезнат. Заедно с кървавото разстройство. Той ще живее.

(Откъде Амалия Михайловна бе взела бактериофага? Никой никога не се сети да я попита. Може би в края на краищата това и не беше важно. А може би тъкмо обратното — беше много важно… И откъде изобщо се взе тази Амалия Михайловна, която ОПРЕДЕЛЕНО трябваше да бъде разстреляна още през есента, но не я разстреляха, пуснаха я да излезе жива от Големия Дом, преживя Декември и Януари, а накрая се оказа, че е собственичка на бактериофага? Много е трудно, дори невъзможно, да се отдели важното от маловажното, когато става дума за свръхпозиции на малковероятни събития…)

Момчето не знае, че то и мама ще останат живи и че въпреки всичко ще живеят още дълги години. Той е щастливо хлапе. Не знае, че в същия момент в северната част на града баща му, редник от опълчението, подут, страшен, обрасъл със сива мръсна брада, посипан от току-що падналия сняг, е подпрял рамо на заскрежената платформа, натоварена с изгорял танк. Пъхнал е вкочанените си ръце под мишниците и притиска към гърдите си учебната пушка образец 1891 година с изпилен ударник и с поставен щик (точно с такава, но напълно изправна преди двайсет и четири години се бе бил срещу Юденич^[1]), очите му са затворени, мъчи го водянката, а болното му сърце пропуска всеки трети удар… Сърцето, зверският глад и равнодушният мраз ще го довършат. Оставаха му по-малко от два дни живот… Но момчето не знае това.

То не знае, че само на някакви си пет-седем километра от него в топла, неописуемо чиста, голяма, красива стая, където ярко светят многобройни електрически лампи, а покритият с лак под блести, нисък, доста пълен чернокос мъж с черни мустаци развива ръкава на китела си и с пренебрежителна усмивка слуша какво му говори невисокият, кльощав и побелял доктор:

— Няма да се оплаквам от вас, Андрей Александрович^[2], — казва той с неудоволствие по-скоро показно и дори театрално. — Честна дума ще докладвам в ЦК.

— Хайде сега ЦК! — небрежно отговаря дебелият.

— А какво ми остава, след като вие решително пренебрегвате препоръките ми! Колко пъти имах честта да ви кажа, че всеки излишен килограм натоварва сърцето ви…

— Искаш да гладувам ли?

— Не. Нали имаме спортна зала… Всеки ден поне по трийсет минути тенис…

— Да не би да нямам друга работа, та ще играя тенис… — мърмори тлъстият. Той вече не слуша събеседника си, а прелиства документи върху бюрото си и двойната му брадичка потрепва при всяко негово движение.

— Както искате, Андрей Александрович, но съм принуден да уведомя ЦК за вашето здраве…

Момчето нищо не знае за това и не би могло да знае. (Пък и не само то.) Много бавно дояжда варената соя. Струва му се, че нищо по-вкусно от нея не е опитвал. Мама е край него — оранжевият пламък се отразява в очите й… Той е щастлив. Той е Най-Щастливото Момче в Европа. А може би и в света. Щастливо момче.“