Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (8)

ГЛАВА 3
ТРИМА СА ДРУЖИНА

Трябва да потеглиш незабелязано и колкото се може по-скоро — каза Гандалф.

Бяха изминали три седмици, а Фродо с нищо не показваше, че се стяга за път.

— Знам. Но и двете неща са трудни — възрази той. — Ако просто изчезна като Билбо, клюката ще обиколи Графството за нула време.

— Разбира се, че не бива да изчезваш! Не ни трябва такава беля! Казах скоро, не веднага. Струва си да направим малка отсрочка, ако измислиш как да се измъкнеш от Графството, без всичко живо да узнае. Но недей да отлагаш прекалено.

— Какво ще речеш за наесен, на нашия рожден ден или малко след него? — запита Фродо. — Мисля, че дотогава ще успея да уредя нещо.

Честно казано, сега, когато идваше време да се действа, той много се колебаеше. От години насам Торбодън не му се бе струвал тъй желано жилище и той искаше да се наслади изцяло на последното си лято в Графството. Знаеше, че както винаги с настъпването на есента поне частица от сърцето му ще приеме по-охотно мисълта за пътешествие. Дори тайно бе решил да потегли на петдесетия си рожден ден — сто двадесет и осмата годишнина на Билбо. Това му се струваше най-подходящата дата да потегли по стъпките на стареца. Именно да последва Билбо бе главната му цел — така идеята за пътуването ставаше по-приемлива. Стараеше се да мисли колкото се може по-малко за Пръстена и за това, къде може да го отведе в края на краищата. Но не споделяше всичките си планове с Гандалф. А доколко се е досетил вълшебникът — това не се знаеше.

Гандалф погледна Фродо и се усмихна.

— Хубаво, мисля, че датата е подходяща… но нито ден по-късно. Напоследък много се тревожа. Междувременно внимавай и никому нито думичка накъде си се запътил! Гледай Сам Майтапер да не се разбъбри. Развърже ли си езика, наистина ще го превърна в жаба.

— Колкото до това къде отивам — каза Фродо, — малко ще е трудно да ме издаде. Аз самият още нямам представа.

— Не говори глупости! Знам, че няма да си оставиш адреса в пощата! Но ти напускаш Графството — и това трябва да се пази в тайна, докато се отдалечиш оттук. Пък и нали ще трябва да потеглиш нанякъде — на изток, на запад, север или юг. В никакъв случай не бива да издаваш посоката.

— Толкова съм улисан в мисли как да се сбогувам с Торбодън, че още не съм се сещал за посоката. Накъде да тръгна? Какво да диря? Билбо е заминал да търси съкровище, дотам и обратно, а аз трябва да изгубя моето и доколкото виждам, завръщане няма да има.

— Но ти не виждаш надалече — каза Гандалф. — Нито пък аз. Може би ще е твоя задача да откриеш Пукнатините на съдбата, ала може и другиму да се падне това дирене… не знам. Във всеки случай още не си готов за толкова дълъг път.

— Вярно, не съм! — отвърна Фродо. — Но накъде да тръгна междувременно?

— Към опасностите, само че не стремглаво, нито пък съвсем пряко. Ако искаш съвета ми, върви към Ломидол. Това пътуване няма да е много опасно, макар че пътят не е тъй лек, както някога, а в края на годината ще стане още по-тежък.

— Ломидол! — повтори Фродо. — Много добре, ще тръгна на изток, към Ломидол. Ще взема Сам да види елфите, нека се радва.

Говореше безгрижно, ала сърцето му внезапно изтръпна от копнеж да види дома на Елронд Полуелф и да вдъхне от въздуха на тази дълбока долина, където все още живееха в мир мнозина от Прекрасния народ.

В една лятна вечер до „Бръшляновият храст“ и „Зеленият дракон“ долетя изумителна новина. Великаните и разните поличби по границите на Графството отстъпиха място на по-важни неща: господин Фродо Торбинс продавал Торбодън, всъщност вече го бил продал… на Влачи-Торбинсови!

„Доста е изкарал от тая работа“ — казваха едни. „На скромна цена — твърдяха други, — по-вероятно изглежда, щом госпожа Лобелия е купувач.“ (Изпълнен с разочарование, Ото се бе споминал преди няколко години на зрялата 102-годишна възраст.)

Още по-спорен от цената бе въпросът защо господин Фродо продава хубавата си бърлога. Едни поддържаха теорията — подкрепяна от недомлъвките и намеците на самия господин Торбинс, — че парите на Фродо са на привършване. Той щял да напусне Хобитово и със спечеленото от продажбата да заживее кротко във Фуков край, сред роднините си Брендифуковци. „Колкото се може по-далеч от Влачи-Торбинсови“ — Добавяха някои. Ала представата за неизчерпаемото богатство на Торбинсови от Торбодън се бе вкоренила тъй дълбоко, че повечето не можеха да повярват в това и предпочитаха всяка друга причина, подсказвана от разпаленото въображение — а то най-често подсказваше някакъв мрачен и все още неразкрит заговор на Гандалф. Макар да бе много потаен и да не излизаше през деня, всички знаеха, че той „се крие в Торбодън“. Но каквото и място да заемаше преместването във вълшебническите му замисли, фактът си оставаше факт: Фродо Торбинс се завръщаше във Фуков край.

— Да, наесен се прехвърлям — казваше той. — Мери Брендифук вече ми търси някоя хубава малка бърлога или може би къщичка.

Всъщност с помощта на Мери той вече бе избрал и закупил една малка къща в Щурчов дол, сред полето, оттатък Фукови оврази. Пред всички, освен пред Сам, твърдеше, че ще се засели там завинаги. Тази идея му бе подсказана от решението да потегли на изток, защото Фуков край се намираше на източната граница на Графството и след като бе прекарал детството си там, завръщането щеше да изглежда донякъде убедително.

Гандалф остана в Графството повече от два месеца. После, една вечер в края на юни, скоро след като Фродо окончателно подготви своя план, вълшебникът внезапно обяви, че на следващата сутрин отново заминава.

— За съвсем кратко, надявам се — каза той. — Отивам отвъд южните граници да събера новини, ако мога. Стоях със скръстени ръце повече, отколкото ми се полага.

Изглеждаше разтревожен въпреки безгрижния си тон.

— Да не би да има неприятности? — запита Фродо.

— О, не, но дочух нещо, което ме обезпокои и се нуждае от проверка. Ако все пак сметна за необходимо да потеглиш веднага, ще се върна незабавно или поне ще ти пратя вест. Междувременно се придържай към плана, но бъди по-предпазлив от когато и да било, особено с Пръстена. Нека ти напомня още веднъж: не го употребявай!

Гандалф потегли призори.

— Може да се върна всеки момент — каза той. — В най-лошия случай ще съм тук за прощалната вечеря. Започвам да си мисля, че ще ти трябвам за из пътя.

Отначало Фродо бе твърде смутен и често се питаше какво ли е чул Гандалф, ала тревогите му избледняха и за известно време хубавите дни разсейваха грижите. Графството рядко бе виждало толкова чудесно лято и тъй богата есен — дърветата тегнеха от ябълки, медът преливаше из кошерите, а житата извисяваха тежки класове.

Чак когато есента наближи, Фродо отново взе да се тревожи за Гандалф. Септември отминаваше, а от него още нямаше вест. Рожденият ден и преместването наближаваха, а той нито идваше, нито се обаждаше. Торбодън се оживи. Неколцина Фродови приятели се заселиха при него, за да му помогнат да си стегне багажа — тук бяха Фредегар Болгер, Фолко Многознай и, разбира се, най-близките му другари Пипин Тук и Мери Брендифук. С общи усилия те обърнаха цялата дупка с главата надолу.

На 20 септември към Моста на Брендивин потеглиха два фургона, натоварени с мебелите и вещите, които Фродо не бе продал, за да ги прехвърлят в новия му дом във Фуков край. На следващия ден Фродо се разтревожи сериозно и непрестанно се оглеждаше за Гандалф. В четвъртък зората на рождения му ден изгря ясна и чиста, както преди години на големия Билбов празник. Гандалф не се появяваше. Вечерта Фродо отпразнува заминаването съвсем простичко, само с четиримата си помагачи, но беше смутен и нямаше настроение. Криво му беше, че скоро ще трябва да се сбогува с младите си приятели. Питаше се как да събере сили да им го каже.

Четиримата по-млади хобити обаче бяха жизнерадостни независимо от отсъствието на Гандалф вечерята скоро се оживи. В трапезарията нямаше нищо освен масата и столовете, но храната бе добра и имаше чудесно вино — вината на Фродо не влизаха в сделката с Влачи-Торбинсови.

— Не знам какво ще стане с партакешите ми, когато ги докопат Влачи-Торбинсови, но поне за това намерих добро укритие — заяви Фродо, пресушавайки чашата си с последните капки „Старо лозарско“.

След като изпяха много песни и разговаряха за куп неща, които бяха преживели заедно, гостите вдигнаха чаши за Билбовия рожден ден и пиха за здравето на двама им с Фродо, както бе обичаят. После излязоха да подишат чист въздух, погледаха звездите и си легнаха. Празникът на Фродо бе свършил, а Гандалф го нямаше.

На следващата сутрин те се заеха да натоварят още една каруца с останалия багаж. Мери пое грижата за нея и потегли заедно с Шишко (тоест Фредегар Болгер).

— Все някой трябва да избърза и да затопли къщата, преди да пристигнете — каза Мери. — Е, довиждане — до вдругиден, ако не дремете по пътя!

Следобед Фродо отскочи до вкъщи, но Пипин остана. Разтревоженият Фродо не се свърташе на едно място и напразно се ослушваше да чуе стъпките на Гандалф. Реши да изчака до вечерта. След това, ако Гандалф срочно се нуждаеше от него, можеше да отиде в Щурчов дол и дори да го изпревари. Защото Фродо щеше да тръгне пеш. Планът му предвиждаше — както заради удоволствието да хвърли сетен поглед на Графството, така и по други причини — да пресече, без да бърза, от Хобитово до Сала при Фукови оврази.

— Така ще мога и малко да потренирам — каза той, като се оглеждаше в прашното огледало на празния хол. Отдавна не бе правил уморителни преходи и му се стори, че отражението му изглежда поотпуснато.

Тъкмо бяха обядвали, и за голяма досада на Фродо нахълтаха Влачи-Торбинсови — Лобелия с рижавия си син Лото.

— Най-после наша! — възкликна Лобелия, като стъпи вътре. Това не бе нито учтиво, нито съвсем вярно, защото продажбата на Торбодън влизаше в сила едва от полунощ. Но навярно Лобелия заслужаваше извинение — бе й се наложило да чака цели седемдесет и седем години в повече, отколкото се надяваше някога, и вече навършваше сто. Така или иначе, тя идваше да провери дали не е отнесено нещо от онова, което е платила, и държеше да получи ключовете. Донесла бе пълен опис и мина много време, докато го провери от край до край и миряса. Най-сетне тя си тръгна с Лото и резервния ключ, след като Фродо обеща да остави своя ключ у Майтаперови на улица Торбаланска. Сумтеше, давайки да се разбере, че според нея Майтаперови са напълно способни да плячкосат дупката през нощта. Фродо не счете за нужно да я покани на чай.

Чай пиха в кухнята заедно с Пипин и Сам Майтапер. Официално бе обявено, че Сам отива във Фуков край „да работи при господин Фродо и да му наглежда градинката“. Старика одобри това споразумение, макар че то не го утешаваше, след като щеше да има Лобелия за съседка.

— Последната ни трапеза в Торбодън! — каза Фродо и се надигна от стола си.

Неизмитите прибори оставиха на Лобелия. Пипин и Сам притегнаха трите раници и ги струпаха на прага. После Пипин излезе да се разтъпче за последен път из градината. Сам изчезна нанякъде.

Слънцето залезе. Торбодън изглеждаше печален, мрачен и разхвърлян. Фродо бродеше из познатите стаи, гледайки как светлините на залеза избледняват по стените и сенките изпълзяват от всеки ъгъл. Домът бавно притъмня. Фродо излезе и закрачи надолу към вратичката в края на пътеката, после прекоси напряко по Хълмов път. Неволно очакваше Гандалф да изскочи с бързи стъпки от мрака.

Небето бе ясно и звездите сияеха ярко.

— Хубава ще е нощта — изрече той на глас. — Не е зле като начало.

Пътува ми се. Вече не издържам да се мотая тук. Потеглям, а Гандалф нека ме догони.

Понечи да се върне и изведнъж спря, защото дочу гласове току зад ъгъла в края на улица Торбаланска. Единият несъмнено принадлежеше на Старика, другият бе странен и някак неприятен. Не можеше да чуе какво казва той, но ясно различаваше резките отговори на Старика, който изглеждаше ядосан.

— Не, господин Торбинс си замина. Потегли тая сутрин и моят Сам тръгна с него, във всеки случай всичкият му багаж е на път. Продаде и замина бе, човек, нали ти казвам. Защо? Не е моя работа, пък и твоя не е. Закъде? Виж, това не е тайна. Премести се във Фукови оврази или нещо подобно, ехей, надалече. Да, доста път има дотам. Лично аз не съм ходил толкова далеч, ония от Фуков край са чудаци. Не, хич никаква вест не мога да предам. Лека ти нощ!

Тежки стъпки се отдалечиха надолу по Хълма. Фродо се позачуди защо така му олекна, че не тръгнаха нагоре. „Навярно ми е дошло до гуша от любопитството към работите ми — реши той. — Ама че досаден народ!“ Мина му през ума да иде да попита Старика кой се е интересувал от него, но за добро (или за зло) размисли и бързо закрачи към Торбодън.

На прага Пипин седеше върху раницата си. Сам още го нямаше.

Фродо влезе навътре в тъмното.

— Сам! — извика той. — Сам! Време е!

— Ида, сър! — долетя от дълбините отговорът, а скоро се появи и Сам, който си бършеше устата. Беше се сбогувал с бирената бъчва в мазето.

— Потегляме ли, Сам?

— Да, сър. Сега мога доста да потрая, сър.

Фродо заключи кръглата врата и подаде ключа на Сам.

— Бягай да оставиш това у вас, Сам! После тръгни за напряко по Торбаланска и бързай да ни настигнеш на пътеката оттатък ливадите. Няма да минаваме през селото. Сума ти народ е наострил уши и ококорил очи.

Сам хукна презглава.

— Е, най-сетне тръгваме! — рече Фродо. Двамата с Пипин нарамиха раниците, хванаха тояжките си й заобиколиха Торбодън откъм запад.

— Сбогом! — изрече Фродо, загледан в опустелите тъмни прозорци. Той размаха ръка, после се обърна и (следвайки, без да знае, стъпките на Билбо) изтича подир Перегрин надолу по градинската алея. Сетне прескочиха оградата и в нощта се устремиха към нивята, безшумни като шепота на вятъра в тревата.

В подножието на западния склон на Хълма стигнаха до вратичката към една тясна пътека. Там спряха и оправиха ремъците на багажа. Скоро и Сам дотърча задъхан; тежката раница се извисяваше над плещите му, а на главата си бе нахлупил висока и безформена филцова торба, която наричаше „шапка“. В тъмнината приличаше досущ на джудже.

— Сигурен съм, че сте ми пробутали най-тежките неща — каза Фродо. — Жал ми е за охлювите и за всички други, дето носят къщата си на гръб.

— Аз мога да взема още много, сър. Моят багаж е съвсем лек — юначно излъга Сам.

— Нищо няма да вземаш, Сам! — обади се Пипин. — Добре ще му дойде. Не е получил нищо повече от онова, което поръча да приготвим. Напоследък съвсем се е разпуснал. Като свали някое и друго кило, по-лесно ще носи товара.

— Съжалете горкия стар хобит! — разсмя се Фродо. — Докато стигнем Фуков край, сигурно ще изтънея като върбова вейка. Не, глупости говоря. Подозирам, Сам, че си взел много повече, отколкото ти се полага, и при следващото разпределение ще те държа под око. — Той отново пое тояжката си. — Е, щом всички обичаме да се разхождаме по мръкнало, хайде да отметнем няколко мили, преди да си легнем.

Поеха по пътеката на запад. После я изоставиха и възвиха наляво през нивята. Крачеха в колона покрай плетища и шубраци, а наоколо нощта се сгъстяваше. В тъмните си наметки бяха като невидими, сякаш носеха вълшебни пръстени. И тримата бяха хобити, при това се стараеха да пазят тишина, да не издават даже звук, какъвто би доловил някой хобит. Дори зверчетата в полята и горите едва ги усещаха.

По-нататък по тясно дъсчено мостче пресякоха Рекичката западно от Хобитово. Тук потокът изтъняваше като нагъната черна панделка, обградена с приведени елши. Една-две мили по на юг протичаха през широкия път, идещ от Моста на Брендивин; сега те се намираха в Туков край и като завиха на югоизток, се упътиха към Зелените хълмове. Преди да се изкатерят по първите склонове, погледнаха назад и в далечината съзряха лампите на Хобитово, които примигваха сред тихата долина. Тя скоро изчезна в тъмните дипли на местността, а после се скри и Крайречкино с мрачното си езеро. Когато светлините на последната ферма се изгубиха далече назад сред дърветата, Фродо се обърна и размаха ръка за сбогом.

— Питам се дали някога отново ще видя тази долина — спокойно изрече той.

След около три часа път спряха да починат. Нощта бе ясна, хладна и звездна, но откъм потоците и ниските ливади по склоновете пропълзяваха парцаливи мъгли. Разлюляни от лекия вятър над главите им, тънкоклонестите брези се преплитаха в черна мрежа на бледия фон на небето. Вечеряха много оскъдно (за хобити) и отново поеха напред. Скоро се натъкнаха на тесен път, който криволичеше нагоре-надолу и сивотата му чезнеше в мрака — това бе пътят за Горски дом, Стъблино и Сала при Фукови оврази. Той се отклоняваше от шосето в долината на Рекичката и се виеше по склоновете на Зелените хълмове към Горски предел — едно диво кътче на Източната околия.

След малко навлязоха в закътана просека сред високите дървета, шушнещи със сухите си листа. Стана много тъмно. Вече бяха надалеч от любопитни уши и взеха да разговарят и да си тананикат в хор. Но по едно време млъкнаха и Пипин взе да изостава. Накрая, тъкмо преди да изкачат някакъв стръмен склон, той спря и се прозина.

— Толкова ми се спи, че скоро ще се просна на пътя. На крак ли смятате да дремете? Наближава полунощ.

— Мислех, че обичаш да се разхождаш по тъмно — каза Фродо. — Но няма закъде да бързаме. Мери ще ни чака вдругиден, значи ни остават близо два дни. Само да видим удобно място, и ще спрем.

— Вятърът е западен — обади се Сам. — От другата страна на тоя хълм ще намерим закътано и доста уютно местенце, сър. Ако не ме лъже паметта, тук насреща има суха елова гора.

Сам отлично познаваше местността в кръг от двадесет мили около Хобитово, но географските му познания свършваха дотам.

Еловата горичка се появи веднага щом стигнаха билото. Тримата изоставиха пътя, навлязоха в дъхащите на смола дълбоки сенки сред дърветата и взеха да събират сухи съчки и шишарки за огъня. Скоро пламъците весело запращяха в подножието на една клонеста ела и пътниците поседяха край тях, докато заклюмаха. Тогава се настаниха между корените на голямото дърво, омотаха се с наметки и одеяла и скоро заспаха. Не оставиха пазач: дори Фродо още не подозираше заплахи тук, насред Графството. Когато огънят изгасна, няколко животинки дойдоха да ги погледат. Една лисица, която пресичаше гората по своя си работа, спря за малко и подуши миризмата.

„Хобити! — рече си тя. — И таз добра! Вече се носят странни слухове за тоя край, но не съм чувала някой хобит да спи на открито, под дърветата. И то не един, ами трима! Да се чудиш и маеш.“

Тя бе съвършено права, но така и не узна това.

Утрото изгря дрезгаво и влажно. Фродо се събуди пръв и откри, че един корен е издълбал дупка в гърба му, а вратът му е схванат. „Разходка за удоволствие! Защо ли не тръгнах с каруцата? — помисли си той както винаги в началото на пътешествията си. — И всичките ми хубави пухени дюшеци са продадени на Влачи-Торбинсови! Ей такива корени заслужават!“

Той се протегна и извика:

— Събудете се, хобити! Утрото е прекрасно!

— Какво му е прекрасното? — промърмори Пипин, надничайки с едно око над ръба на одеялото. — Сам! Закуската да е готова за девет и половина! Стопли ли вода за банята?

Съненият Сам скочи на крака.

— Не, сър, още не съм, сър!

Фродо изтъркаля Пипин от одеялата и се отдалечи към края на горичката. На изток червеното слънце изплуваше от гъстите мъгли, залели света. Напръскани с пурпур и злато, есенните дървета сякаш се бяха откъснали от корените си и се полюшваха в призрачно море. Отляво, малко по-долу, стръмният път потъваше в дола.

Когато се върна, Сам и Пипин бяха наклалй огън.

— Вода! — викна Пипин. — Къде е водата?

— Нямам навика да нося вода в джобовете си — отвърна Фродо.

— Мислехме, че си отишъл да потърсиш — каза Пипин, докато вадеше храната и чашките. — Я бягай да свършиш тая работа.

— Можеш да дойдеш и ти — предложи Фродо. — Вземи всички манерки.

В подножието на хълма имаше поток. Двамата напълниха манерките и походното котле от едно водопадче, където водата се лееше от няколко стъпки височина над голата сива скала. Беше леденостудена двамата с много треперене и пръхтене наплискаха лицата си.

Когато закусиха и отново стегнаха багажа, минаваше десет часът. Личеше си, че денят ще е топъл, чудесен. Те се спуснаха по склона прескочиха потока и изкачиха следващия склон, после пак нагоре и пак надолу; наметките, одеялата, водата, храната и останалото снаряжение се превърнаха в непосилно бреме.

Май ги чакаше тежък преход, и то сред жега. Ала след няколко мили пътят престана да се вие нагоре-надолу — с мъчителен зигзаг се изкатери до върха на една рътлина и се приготви да слезе за последен път. Пред пътешествениците се разкриха низини, осеяни с горички, които в далечината се сливаха в кафява горска завеса. Това бе Горски предел, а зад него течеше река Брендивин. Пътят се виеше напред като връвчица.

— Пътят няма край, но аз не мога без почивка — каза Пипин.

Крайно време е за обяд.

Той седна на насипа отстрани и се загледа на изток, към дърветата сред мъглата. Отвъд бе Реката и краят на Графството, в което бе прекарал целия си живот. Сам стоеше край него. Кръглите му очи бяха широко разтворени — той гледаше през невиждани земи към нов хоризонт.

— Има ли елфи в тия гори? — попита той.

— Не, доколкото съм чувал — отвърна Пипин. Фродо мълчеше. И той гледаше пътя, водещ на изток, сякаш никога не го бе виждал. Внезапно заговори бавно, като че на себе си:

Започва Път от моя праг —

безкраен, ограден с трева.

Увлечен в неговия бяг,

и аз ще трябва да вървя,

да влача морните пети,

дордето стигна друм голям,

събрал пътеки и мечти.

А после накъде? Не знам.

— Прилича ми на откъс от стиховете на стария Билбо — подхвърли Пипин. — Или само така звучи, пък ти си го измислил, а? Не е много обнадеждаващо.

— Не знам — каза Фродо, — Дойде ми, сякаш сам го измислих, но може и да съм го чувал някога. Да, много ми напомня за Билбо от последните години, преди да си замине. Той често казваше, че има само един Път, като огромна река с извори на всеки праг и притоци от всяка пътека. „Опасна работа е да излизаш през вратата, Фродо — повтаряше той. — Само да стъпиш на Пътя, кой знае накъде може да те повлече, ако не си пазиш краката. Представяш ли си, че същата тая пътека минава през Мраколес и ако се оставиш, може да те отведе до Самотния връх, че и отвъд него, на още по-лоши места?“ Имаше навика да говори така на пътеката пред вратата на Торбодън, особено когато се завръщаше от дълга разходка.

— Е, мене Пътят няма да ме повлече наникъде, поне още един час — каза Пипин, сваляйки раницата.

Другите последваха примера му и проснаха раниците на насипа, а краката си на пътя. След почивката похапнаха добре и пак си починаха.

Когато се спуснаха от хълма, слънцето преваляше и следобедното му сияние обливаше равнината. Досега не бяха срещнали жива душа. Този път почти не се използваше, защото каруците трудно минаваха, пък и из Горски предел нямаше голямо движение. Вече повече от час крачеха, без да бързат, когато Сам спря за миг и се ослуша. Сега бяха на равно и след дългото лъкатушене пътят се стелеше право напред сред пасища, осеяни тук-там с първите високи дървета на наближаващите гори.

— Чувам зад нас копитата на пони или кон — каза Сам. Огледаха се, но завоят закриваше пътя отзад.

— Чудя се дали не ни догонва Гандалф — каза Фродо, но още преди да довърши, усети че не е така, и го обхвана внезапното желание да се укрие от погледа на ездача. — Сигурно няма нищо сериозно — извинително добави той, — но най-добре да не ме виждат по пътя… който и да се задава. А ако е Гандалф — сети се той, — можем да го изненадаме, така ще му върнем, задето закъсня. Да изчезваме!

Двамата му спътници изтичаха наляво и се спуснаха в една долчинка недалече от пътя. Там залегнаха. За секунда Фродо се поколеба — любопитството, или някакво друго чувство, се бореше с желанието му да се скрие. Тропотът на копита приближаваше. В последния момент той се хвърли в туфата висока трева зад едно дърво, засенчващо пътя. После надигна глава и предпазливо надникна иззад дебелите корени.

По завоя идеше черен кон — не хобитово пони, а истински голям кон. Яздеше го едър мъж, поприведен на седлото, омотан в широко черно наметало с прихлупена качулка, така че само ботушите му в широките стремена се подаваха отдолу; лицето му не се виждаше.

Когато достигна дървото и се изравни с Фродо, конят спря. Ездачът седеше съвършено неподвижно, наклонил глава встрани, като да се ослушваше. Изпод качулката долетя сумтене, сякаш някой душеше едва доловима миризма; главата се завъртя към едната страна на пътя, после към другата.

Обзет от внезапен безразсъден страх, че ще го открият, Фродо се сети за Пръстена. Не смееше да диша и все пак желанието да го извади от джоба си го завладя и той бавно размърда ръка. Знаеше, че само да го надене на пръста си, и ще бъде в безопасност. Съветът на Гандалф му се стори безсмислен. Нали Билбо бе използвал Пръстена. „А и все още съм в Графството“ — помисли си той, когато ръката му докосна верижката.

В този миг конникът се изправи и дръпна юздите. Конят прекрачи напред, отначало бавно, после премина в бърз тръс.

Фродо пропълзя към пътя и проследи с поглед ездача, докато изчезна в далечината. Не бе съвсем сигурен, но му се стори, че преди да се изгуби от поглед, конят внезапно зави надясно и потъна сред дърветата.

— Е, това пък ако не е странно и тревожно… — мърмореше си Фродо, докато крачеше към своите спътници.

Залегнали в тревата, Пипин и Сам не бяха видели нищо, затова той им описа ездача и чудатото му поведение.

— Не знам защо, но бях уверен, че се мъчи да ме види или да ме подуши, а още по-уверен бях, че не искам да ме открие. Никога до днес не съм виждал или усещал подобно нещо.

— Но какво общо има с нас някакъв си Голям човек? — възкликна Пипин. — И що ще по нашите краища?

— Из тия краища се срещат хора — каза Фродо. — Мисля, че в Южната околия са имали неприятности с Големите. Но никога не съм чувал за нещо подобно на този конник. Питам се откъде ли идва.

— Да прощавате — намеси се неочаквано Сам, — ама аз знам откъде идва. Тоя ми ти черен конник иде от Хобитово, освен ако има и друг като него. И знам накъде отива.

— Какво искаш да кажеш? — рязко запита Фродо, като го гледаше смаяно. — Защо мълча досега?

— Едва сега си спомних, сър. Ето как беше: снощи, като се върнах с ключовете до нашата дупка, тате взе, че ми рече: „Здрасти, Сам! Точно тъй рече. — Мислех, че си заминал тая сутрин с господин Фродо. Един чешит питаше тука за господин Торбинс от Торбодън и ей сегичка си замина. Отпратих го във Фукови оврази. Хич не ми беше сладко да го слушам. Май доста се ядоса, като му рекох, че господин Торбинс завинаги е напуснал стария си дом. Взе да съска насреща ми, да-да Направо изтръпнах.“ — „Какъв беше тоя тип?“ — питам аз Старика. „Не го знам — вика, — ама не беше хобит. Висок, черен един такъв и все се надвесваше отгоре ми. Мене ако питаш, трябва да е някой от чуждоземските Големи хора. Чудновато приказваше!“ Аз не можех да го слушам повече, сър, защото ме чакахте, пък и не му обърнах внимание. На Старика годинките му натежават, едва вижда, а трябва да е било съвсем тъмно, когато оня тип се изкачил по Хълма и го заварил да се разхожда на чист въздух в края на улицата. Дано не е сторил някоя беля с приказките си, сър.

— Както и да е, не можем да виним Старика — рече Фродо. — Всъщност аз го чух да разговаря с някакъв чужденец, който явно разпитваше за мен. Без малко щях да отида да питам кой е бил. Сега съжалявам, че не го направих, и че не си се сетил да ми кажеш по-рано. Може би щях да съм по-предпазлив из пътя.

— Тоя конник може да няма нищо общо с онзи при Старика — намеси се Пипин. — Съвсем тайно се измъкнахме от Хобитово и не виждам как би могъл да ни проследи.

— Ами ако ни е подушил, сър? — възрази Сам. — А и Старика каза, че бил черен тип.

— Ех, защо ли не изчаках Гандалф — промърмори Фродо. — Но може би щеше да стане по-зле.

— Значи знаеш или предполагаш нещо за този ездач? — рече Пипин, който бе дочул думите му.

— Не знам и не искам да предполагам — отвърна Фродо.

— Добре, братовчеде! Засега си пази тайната, щом ще се правиш на загадъчен. Но какво да правим междувременно? Ще ми се да похапна и да пийна нещо, но май ще е по-добре да се махаме оттук. Твоите приказки за конници, душещи с невидими носове, съвсем ме разстроиха.

— Да, мисля, че трябва да потегляме — каза Фродо, — но не по друма… да не би конникът да се върне или някой друг да го последва. Днес ще трябва да отхвърлим повечко път. До Фуков край има още много мили.

Когато отново поеха, бледите сенки на дърветата се бяха разтегнали по тревата. Сега се придържаха на един хвърлей камък вляво от пътя и използваха всяко възможно прикритие. Но това ги забавяше, защото тревата беше избуяла и туфеста, а дърветата започваха да се събират на гъсталаци.

Червеното слънце се спусна отвъд хълмовете зад тях, настъпи вечерта и едва тогава те се върнаха към друма в края на дългата равнина. Няколко мили пътят бе вървял право, но тук се отклоняваше наляво и слизаше в низините на Йейл, за да продължи към Стъблино; една пътека се отделяше надясно, лъкатушеше през старата дъбова гора и отиваше към Горски дом.

— Тъкмо път за нас — каза Фродо.

Близо до кръстопътя откриха грамадно корубесто дърво — то бе още живо и разлистено по вейките, израсли около чекорите от отдавна прекършени клони. Откъм невидимата от пътя страна широка пукнатина откриваше достъп до хралупата. Хобитите пропълзяха вътре и седнаха върху постилката от сухи листа и прогнило дърво. Отмориха се и похапнаха, като разговаряха тихичко и навремени се ослушваха.

По мръкнало изпълзяха от хралупата. Западният вятър въздишаше в клоните. Листата шепнеха. Скоро пътят постепенно взе да потъва в здрача. Над дърветата пред тях една звезда изгря в тъмнеещото небе на изток. За да си вдъхват смелост, те крачеха рамо до рамо и стъпваха в крак. Малко по малко звездите се множаха, разгаряха се и тревогата напусна пътниците. Вече не се ослушваха за тропот на копита. Започнаха да си тананикат — хобитите имат такъв обичай, когато са на път и особено, когато нощем наближават дома си. В подобни случаи повечето хобити предпочитат песнички за вечеря или постеля, но тези тук подеха походна песен (макар, естествено, и тя да не бе лишена от намеци за вечеря и постеля). Билбо Торбинс бе пригодил думите към една мелодия, по-стара от хълмовете, и бе научил Фродо да я пее, докато се разхождаха по пътеките из долината на Рекичката и си говореха за Приключения.

Огнището е пълно с жар,

леглото е под свода стар,

но крачим, има сили в нас,

че зад завоя в този час

дърво ни чака, камък бял

които друг не е видял.

Дънер, цвете, лист, трева

пак вървя! Пак вървя!

Край реката — хълм голям.

По-натам! По-натам!

 

Или прикрива онзи рът

вратичка тайна, дълъг път.

Сега остават настрани,

но пак ще минем, запомни,

по път прикрит и съкровен

към лунна нощ и слънчев ден.

Плод и орех, трън и плет,

по-напред! Все напред!

Вир, долчинка, камънак,

сбогом пак! Сбогом пак!

 

Зад нас — домът, светът отпред,

пътеки мамят ни отвред,

сред мрака да ни поведат,

дорде звездите заблестят.

Зад нас — светът, домът — пред нас,

за мирни сънища е час.

Мрак, мъгли и нощен хлад,

по-назад! По-назад!

Лампа, огън и вечеря,

и — в постеля! И — в постеля!

Песента свърши.

— А сега — в постеля! А сега — в постеля! — гръмогласно пропя Пипин.

— Тихо! — каза Фродо. — Май пак чувам копита. Тримата спряха изведнъж и застинаха безшумни като сенки на дървета. Ослушаха се. Някъде назад по пътя отекваха копита, но тропотът долиташе по вятъра — бавен и отчетлив. Пъргаво и тихо хобитите се измъкнаха от пътеката и изтичаха към дълбоката сянка на дъбовете.

— Да не се отдалечаваме много — каза Фродо. — Не желая да ме видят, но искам да разбера дали това е друг Черен конник.

— Добре! — съгласи се Пипин. — Само не забравяй, че може да ни подуши!

Тропотът наближаваше. Нямаха време да търсят по-добро скривалище от мрака под дърветата. Сам и Пипин приклекнаха зад един голям пън, а Фродо пропълзя няколко ярда към пътя. Виждаше го бледо-сив, като ивица чезнеща светлина сред гората. Високо горе звездите се рояха в мътното небе, но нямаше луна.

Копитата замлъкнаха. Фродо зърна как нещо тъмно пресече по-светлата пролука между две дървета, после спря. Напомняше мрачен конски силует, воден от по-дребна черна сянка. Близо до мястото, откъдето бяха напуснали пътеката, черната сянка се наклони на едната страна, после на другата. На Фродо му се стори, че чува сумтене. Сянката се приведе към земята и запълзя към него.

Отново го обхвана желанието да надене Пръстена, но този път то бе много по-силно. Толкова силно, че преди да се усети, ръката му вече бърникаше из джоба. Ала в този миг долетяха песни, примесени със смях. Черната сянка се изправи и отстъпи. Яхнала призрачния си кон, тя сякаш се стопи в мрака оттатък пътя. Фродо си пое дъх.

— Елфи! — възкликна Сам с дрезгав шепот. — Елфи, сър! Ако не го бяха дръпнали, щеше да изскочи от дърветата и да се втурне към гласовете.

— Да, елфи са — каза Фродо. — Човек може понякога да ги срещне из Горски предел. Те не живеят в Графството, но напролет и наесен дохождат насам от далечните си земи отвъд Стражевите хълмове. И добре, че дохождат! Вие не видяхте, но Черния конник бе спрял тук и тъкмо пълзеше към мен, когато започна песента. Щом чу гласовете, незабавно се измъкна.

— Ами елфите? — запита Сам, твърде развълнуван, за да се интересува от конника. — Не може ли да идем да ги видим?

— Чуйте! Те идат насам — каза Фродо. — Трябва само да почакаме. Песента наближаваше. Един ясен глас се извиси над другите. Той пееше на прекрасния елфически език, който Фродо разбираше слабо, а останалите — никак. И все пак с помощта на мелодията гласът сякаш се оформяше сред мислите им в думи, които донякъде разбираха. Ето песента, както я чу Фродо:

Ти, снежнобяла! О, прекрасна!

Кралице на задморски кът!

О, светлина неземно ясна

над трудния ни горски път!

 

Гилтониел! О, Елберет!

Ухае твоят дъх навред!

За тебе пеем песни, знай,

в далечния задморски край.

 

Ти в мрачен ден и в мрачен час

с сияйна длан пося звездите

и днес разцъфват те над нас

сред вятъра на висините.

 

О, Елберет! Гилтониел!

И тук, сред горския предел,

ще помним твоя звезден плам

на запад, над Морето там.

Песента свърши.

— Това са Върховните елфи! Те изрекоха името на Елберет, смаяно каза Фродо. — Рядко са виждани в Графството гости от този най-прекрасен народ. Малцина са останали днес в Средната земя, на изток от Великото море. Наистина странно съвпадение!

Хобитите седнаха в сянката край пътя. Не след дълго елфите се зададоха по пътеката към долината. Те бавно отминаваха и хобитите виждаха как звездната светлина блещука в косите и очите им. Не носеха факли, но край краката им сякаш се разливаше сияние, подобно на светлика по ръба на хълмовете, преди да изгрее луната. Сега те мълчаха. Последният елф от колоната се обърна, погледна хобитите и се разсмя.

— Привет, Фродо! — извика той. — Късничко се разхождаш навън.

Или си се изгубил?

Той повика останалите и цялата компания се струпа наоколо.

— Същинско чудо! — заговориха елфите. — Трима хобита нощем сред гората! Откакто Билбо си замина, не сме виждали такова нещо. Какво ли означава това?

— Това, прекрасни народе — отвърна Фродо, — означава просто, че, изглежда, сме тръгнали по един и същи път. Аз обичам да бродя под звездите. С радост ще приема вашата компания.

— Но ние не се нуждаем от компания, а и хобитите са толкова скучни — разсмяха се те. — И откъде знаеш, че имаме общ път, щом не ти е известно накъде отиваме?

— А вие откъде знаете името ми? — запита Фродо на свой ред.

— Ние знаем много неща. Някога често те виждахме с Билбо, макар че ти може да не си ни забелязвал.

— Кои сте вие и кой е вашият владетел? — запита Фродо.

— Аз съм Гилдор — отвърна водачът им, елфът, който пръв го поздрави. — Гилдор Инглорион от Финродовия дом. Ние сме Изгнаници и повечето от ближните ни отдавна отпътуваха, а и нашият престой тук ще е кратък, преди да се завърнем отвъд Великото море. Но някои от нашите все още живеят мирно в Ломидол. Хайде сега, Фродо, кажи ни, какво правиш? Защото виждаме над теб да тегне сянката на страха.

— О, премъдри народе! — намеси се Пипин. — Разкажете ни за Черните конници.

— Черни конници ли? — зашепнаха те. — Защо питате за Черни конници?

— Защото двамина Черни конници ни застигнаха днес или един от тях го стори дважди — каза Пипин — и току-що се измъкна, щом наближихте.

Преди да отговорят, елфите дълго си шепнаха на своя език. Най-сетне Гилдор се обърна към хобитите.

— Сега няма да говорим за това — каза той. — Мислим, че ще е най-добре да дойдете с нас. Друг е нашият обичай, но засега ще ви вземем по пътя си и ако желаете, ще нощуваме заедно.

— О, прекрасни народе! Това щастие надхвърля всяка моя надежда — каза Пипин.

Сам бе онемял.

— Сърдечно ти благодаря, Гилдор Инглорион — поклони се Фродо.

— Елен сила лумен оментиелво, звезда сияе над часа на нашата среща — добави той на езика на Върховните елфи.

— Внимавайте, приятели! — разсмя се Гилдор. — Не говорете за тайни неща! Тук има познавач на Древния език. Билбо е бил добър учител. Привет, приятелю на елфите! — И той се поклони на Фродо. — Ела сега с другарите си в нашата компания! Най-добре минете в средата, за да не се изгубите. Навярно ще се изморите, преди да спрем.

— Защо? Къде отивате? — попита Фродо.

— Тази нощ ще прекараме в горите по хълмовете над Горски дом. Много мили има дотам, ала накрая ще си починете, а и ще съкратите утрешния си преход.

Сега те вървяха мълчаливо и отминаваха като сенки и бледи светлинки, защото, когато пожелаеха, елфите (тук даже хобитите им отстъпваха) можеха да крачат съвършено безшумно. Скоро Пипин започна да дреме и един-два пъти се клатушна, но високият елф отстрани протягаше ръка и не му даваше да падне. Като насън Сам крачеше до Фродо и по лицето му се смесваха страх, удивление и радост.

Гората наоколо се сгъсти, дърветата тук бяха по-млади и плътно сбити едно до друго, а когато пътеката се спусна в гънката между хълмовете, от двете им страни се издигнаха склонове, обрасли с лещаци. Най-сетне елфите се отклониха от пътя. Отдясно, почти невидима сред гъсталака, се криеше зелена просека; лъкатушейки, тя ги поведе по гористите склонове до върха на хълма, извисен над крайречните низини. Внезапно напуснаха сянката на дърветата и пред тях се разкри посивяла в нощта широка поляна. От три страни я ограждаше гората, но на изток се спускаше стръмен склон и короните на дърветата, растящи в подножието му, се полюшваха ниско долу. Отвъд тях лежаха низините, смътни и плоски под звездния светлик. По-наблизо, в селцето Горски дом, блещукаха няколко светлинки.

Елфите насядаха по тревата и тихичко си заговориха; вече не обръщаха никакво внимание на хобитите. Фродо и спътниците му се омотаха с наметки и одеяла и потънаха в дрямка. Нощта напредна, светлинките в долината изгаснаха. Положил глава на една зелена могилка, Пипин заспа.

Високо в небето на изток потрепваше Ремират, Звездната мрежа над мъглите бавно изплува червеният Боргил, грейнал като огнен рубин. После вятърът се обърна, отдръпна като воал мъглите и иззад границите на света се извиси Небесният меченосец, Менелвагор със сияйния си пояс. Всички елфи запяха. Изведнъж под дърветата лумна буен червен огън.

— Елате! — викнаха елфите на хобитите. — Елате, време е за разговор и веселба!

Пипин седна, разтърка очи и потрепера.

— В залата има огън и храна за гладни гости — подхвърли един елф, застанал край него.

Към южния си край зелената морава проникваше в гората и се превръщаше в просторна зала под свода на дървесните корони. От двете страни мощните стъбла се редяха като колони. В средата пламтеше огън, а по живите стълбове спокойно горяха златисти и сребърни светлини на факлите. Елфите бяха насядали край огъня — на тревата или върху стари пънове. Някои сновяха насам-натам, разнасяха чаши и наливаха напитки; други носеха подноси и блюда, отрупани с ястия.

— Оскъдна е трапезата — казаха те на хобитите, — защото лагеруваме сред зелените гори, далеч от роден дом. Ако някога ни дойдете на гости, ще ви приемем по-добре.

— А според мен съвсем не е зле за отпразнуване на рожден ден — каза Фродо.

По-късно Пипин трудно си припомняше блюдата и напитките, защото спомените му бяха препълнени със сиянието по лицата на елфите, със звучните им гласове — тъй различни и тъй прекрасни, че не знаеше буден ли е, или сънува. Но все пак си спомняше хляба — по-вкусен от чудесна бяла погача в устата на умиращия от глад; имаше и плодове — сладки като горски ягоди и по-сочни от грижливо отглежданите градински дарове; пресуши чаша, пълна с ароматна течност, хладна като бистър извор и златиста като летен следобед.

До края на живота си Сам не успя нито да опише с думи, нито пък ясно да си представи какво е усещал или мислил през тази нощ, макар че тя остана в паметта му като едно от главните събития в неговия живот. Най-успешният му израз беше: „Ами, сър, ако можех да отгледам такива ябълки, бих се нарекъл градинар. Но песните наистина ми тегнаха на сърцето, ако разбирате какво искам да кажа.“

Фродо седеше, ядеше, пиеше и бъбреше с наслаждение, но умът му все се въртеше около изречените думи. Той поназнайваше нещичко от елфическия език и жадно се вслушваше. От време на време разговаряше с тия, които го гощаваха, и благодареше на техния език. Те се усмихваха и отвръщаха през смях: „Ето същински бисер сред хобитите!“

По някое време Пипин заспа. Елфите го вдигнаха и го отнесоха в една беседка под дърветата; там, положен на мека постеля, той прекара остатъка от нощта. Сам отказа да напусне господаря си. Когато отнесоха Пипин, той се сви край краката на Фродо, докато клюмна и затвори очи. Фродо дълго остана буден, увлечен в разговор с Гилдор.

Разговаряха за много неща, стари и нови. Фродо зададе на Гилдор безброй въпроси за събитията по широкия свят извън Графството. Вестите бяха предимно печални и злокобни: за надвисващия мрак, за войните на хората и бягството на елфите. Най-сетне Фродо зададе въпроса, който му тегнеше на сърцето:

— Кажи ми, Гилдор, виждал ли си Билбо, откакто ни напусна?

— Да — усмихна се Гилдор. — Два пъти. Точно на това място се сбогувахме с него. Но го видях и още веднъж, далеч оттук. Той не каза нищо повече за Билбо и Фродо замълча.

— Нито ме питаш, нито ми говориш за себе си, Фродо — каза Гилдор. — Но аз вече знам нещичко, а още повече мога да разчета по лицето ти и от мислите, скрити зад твоите въпроси. Ти напускаш Графството, ала се съмняваш дали ще откриеш онова, което търсиш, ще изпълниш ли онова, което си замислил, ще се завърнеш ли изобщо. Така ли е?

— Така е — отвърна Фродо, — но мислех, че тайната на моя път е известна само на Гандалф и верния ми Сам.

Той сведе очи към тихичко похъркващия Сам.

— От нас тайната не ще стигне до Врага — отсече Гилдор.

— Врага? — възкликна Фродо. — Значи знаете защо напускам Графството?

— Не знам по каква причина те преследва Врагът — отговори Гилдор — но усещам, че е по дирите ти… колкото и странно да ми се струва. И те предупреждавам: сега заплахата дебне пред теб, зад теб, от двете ти страни.

— Конниците ли имаш предвид? Боях се, че са слуги на Врага. Кои са в действителност Черните конници?

— Гандалф не ти ли каза?

— Нищо не спомена за подобни същества.

— Тогава мисля, че не бива да казвам повече — да не би ужасът да удържи стъпките ти. Защото ми се струва, че си потеглил в последния възможен миг, дори може би си закъснял. Сега трябва да бързаш, без да спираш и да се оглеждаш — Графството вече не ще те защити.

Не мога да си представя каква истина ще е по-страшна от твоите намеци и предупреждения — възкликна Фродо. — Разбира се, знаех, че ме чака опасност, ала не предполагах, че ще я срещна тук, в собственото ни Графство. Не може ли един хобит мирно и тихо да се разходи от Рекичката до Реката?

— Но това не е ваше собствено Графство — каза Гилдор. — Други са го обитавали преди хобитите; и нов народ ще се засели, когато хобитите изчезнат. Широкият свят ви обкръжава — можете да се оградите от него, но оградите ви не ще го удържат.

— Знам… и все пак този край винаги ми е изглеждал тъй сигурен и познат. Какво мога да сторя сега? Предвиждах да напусна Графството тайно и да се упътя към Ломидол, но ето че ме гонят по петите още преди да съм стигнал във Фуков край.

— Мисля, че не трябва да се отказваш от плана си — каза Гилдор. — Не вярвам пътят да се окаже прекалено тежък за твоя кураж. Но ако търсиш по-ясен съвет, ще трябва да питаш Гандалф. Аз не познавам причините за бягството ти, следователно не знам и с какви средства ще те нападнат преследвачите. Гандалф трябва да знае. Навярно ще го видиш, преди на напуснеш Графството?

— Предполагам. Но и това ме тревожи. Дълги дни очаквах Гандалф. Най-късно преди две нощи трябваше да дойде в Хобитово, ала не се появи. Сега се питам какво ли се е случило. Трябва ли да го чакам?

Гилдор помълча.

— Не ми се нравят тези новини — каза той най-сетне. — Не е на добро, щом Гандалф закъснява. Но казано е: не се бъркай в работите на вълшебниците, защото са лукави и гневливи. Избирай сам: да вървиш или да чакаш.

— Казано е още: не търси от елфите съвет, защото ще отвърнат и „да“, и „не“.

— Тъй ли било? — разсмя се Гилдор. — Елфите рядко дават необмислен съвет — съветът е опасен дар, дори между мъдреци, а и с него, и без него нещата могат да тръгнат зле. Но какво искаш? Ти не ми разкри всичко за себе си; как тогава да реша вместо теб? Ала ако дириш съвет, ще ти го дам заради дружбата ни. Мисля, че трябва да потеглиш незабавно, без отсрочка, а ако Гандалф не се появи преди това, ще те посъветвам още да не тръгваш сам. Вземи със себе си верни и сигурни приятели. Сега бъди благодарен, защото не дадох с охота този съвет. Елфите си имат свои работи и грижи и слабо ги засягат съдбините на хобитите и другите земни създания. Волно или неволно, пътищата ни рядко се кръстосват. В тази среща може да има нещо повече от обикновен случай, ала целта не ми е ясна и се боя да не би да кажа прекалено много.

— Благодаря от все сърце — каза Фродо, — но щях да се радвам, ако ми бе казал ясно кои са Черните конници. Приема ли съвета ти, може да не видя скоро Гандалф, а би трябвало да знам каква опасност ме преследва.

— Не ти ли стига да знаеш, че са слуги на Врага? — отвърна Гилдор.

— Бягай от тях! Не ги заговаряй! Те са смъртоносни. Не ме питай повече! Но сърцето ми вещае, че преди да дойде краят, ти, Фродо, сине Дрогов, ще знаеш за тия безмилостни създания повече, отколкото Гилдор Инглорион. Да те закриля Елберет!

— Но откъде да намеря смелост? — запита Фродо. — Тя ми е най-нужна.

— Смелостта понякога се намира на невероятни места — каза Гилдор. — Надявай се! А сега спи! На сутринта нас няма да ни има, но ще разпратим вести из страната. Бродещите дружини ще знаят за вашето пътуване и надарените с добра сила ще бдят. Назовавам те Другар на елфите и нека звезди огреят края на пътя ти. Рядко сме се радвали толкова на чужденци и сладко е да чуеш думите на Древния език от устните на други странници в света.

Още преди Гилдор да бе довършил, Фродо усети как го наляга дрямка.

— Сега ще спя — каза той и елфът го отведе в беседката при Пипин.

Фродо се просна на постелята и мигом потъна в непробуден сън.