Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (58)

ГЛАВА 10
ЧЕРНАТА ПОРТА СЕ ОТВАРЯ

Два дни по-късно цялата армия на Запада бе събрана в полята на Пеленор. Пълчищата орки бяха опитали да нахлуят откъм Анориен, но под ударите на Рохиримите се бяха разпръснали и почти без бой избягаха към Каир Андрос; след премахването на тази заплаха и с пристигането на свежи подкрепления от Юга, Градът бе отлично подготвен за отбрана. Съгледвачите известяваха, че нито един враг не е останал по източните пътища чак до Кръстопътя на Поваления крал. Сега всичко бе подготвено за последния устрем.

Леголас и Гимли отново щяха да яздят заедно в отряда на Арагорн и Гандалф, който потегляше начело с Дунеданците и синовете на Елронд. Но за свой срам, Мери нямаше да потегли с тях.

— Не си събрал още сили за такова пътешествие — каза Арагорн. — Но не се срамувай. Дори нищо повече да не сториш в тази война, вече си заслужил велики почести. Перегрин ще дойде да представи народа на Графството и не му завиждай за късмета да потегли срещу заплахата, защото, макар да се бори мъжки, доколкото му позволяваше съдбата, той още не е успял да се изравни с подвига ти. Но честно казано, сега всички сме еднакво заплашени. Съдбата може да ни донесе печален край пред портата на Мордор, а ако това се случи, тогава и ти ще трябва да се вдигнеш на последен бой — тук или където те завари черният прилив. Сбогом!

И тъй, Мери стоеше оклюмал и гледаше как се сбира армията. До него Бергил също бе провесил нос; баща му трябваше да потегли начело на отряд от Града — не можеше да се върне в Стражата, преди да обсъдят провинението му. В същия отряд щеше да потегли и Пипин като боец на Гондор. Мери го виждаше наблизо — дребна, но напета фигурка сред снажните мъже от Минас Тирит.

Най-после засвириха фанфари и армията се раздвижи. Полк след полка, отряд след отряд завиваха и потегляха на изток. И дълго след като бяха изчезнали от поглед по големия път към Шосето, Мери стоя неподвижен. Последните отблясъци на утринното слънце по копия и шлемове примигаха и изгаснаха, а той си оставаше там с клюмнала глава и натегнало сърце, самотен и без другари. Всички, които бе обичал, потъваха в здрача, надвиснал в небето далече на изток и в сърцето му почти не оставаше надежда някога да ги види отново.

Сякаш повикана от отчаянието, болката в ръката му се завърна и той се почувствува немощен и стар, а слънчевите лъчи като че помръкнаха. Докосването на Бергил го изтръгна от унеса.

— Ела, драги периан! — каза хлапето. — Виждам, че пак те боли. Ще ти помогна да се върнеш при целителите. Но не се бой! Те ще се върнат. Никой не ще победи мъжете от Минас Тирит. А сега с тях са господарят Елфически камък и Берегонд от Стражата.

Преди пладне армията пристигна в Осгилиат. Тук трескаво се трудеха всички работници и майстори, които Градът можеше да отдели. Някои подсилваха саловете и плаващите мостове, които врагът бе изградил и сетне унищожил отчасти при бягството; на изток, отвъд Реката, други набързо издигаха отбранителни валове.

Авангардът мина през руините на Стари Гондор и пресече Реката, сетне продължи нагоре по дългия прав път, прокаран в дните на възход от прекрасната Кула на Слънцето до високата Кула на Луната, наречена днес Минас Моргул сред прокълнатата долина. На пет мили след Осгилиат спряха и тъй привърши първият дневен преход.

Но конниците продължиха напред и преди да се стъмни, стигнаха до широкия пръстен от дървета около Кръстопътя. Посрещна ги тишина. Не видяха никакъв признак за близост на враг, не чуха вик или зов, не излетяха стрели от крайпътните камъни или храсталаци, ала колкото по-напред отиваха, толкова по-тежко напрежение изпълваше околните земи. Дърво и камък, стрък и лист се вслушваха в тишината. Мракът бе пропъден и далече на запад залезът пламтеше над Андуинската долина, а белите планински върхове руменееха сред синкавия въздух, но здрач и сенки надвиснаха над Ефел Дуат.

Тогава Арагорн разпрати тръбачи към всеки от четирите пътища, които се събираха сред дървесния пръстен; фанфарите мощно засвириха и глашатаите викнаха гръмко: „Властелините на Гондор се завръщат, за да възстановят властта си над тия земи.“ Грозната оркска глава бе свалена от статуята и разбита на парчета, а главата на стария крал отново зае мястото си, все тъй увенчана с корона от бели и златни цветчета; бойците се постараха да измият и изстържат скверните драсканици, които орките бяха оставили по камъка.

В първия спор някои бяха предложили най-напред да атакуват Минас Моргул и ако го превземат, да го сринат до основи.

— Може би — каза Имрахил — пътят оттам към прохода ще се окаже по-удобен за набег против Мрачния владетел, отколкото северната му порта.

Но Гандалф настоятелно възрази против това поради злото, изпълващо долината, където безумие и ужас щеше да обвие умовете на простосмъртните, а също и заради новините, донесени от Фарамир. Ако Носителят на Пръстена наистина бе поел по този път, за нищо на света не биваше да привличат насам Окото на Мордор. Тъй че на следващия ден, когато пристигна основната армия, оставиха на Кръстопътя силна охрана за в случай, че Мордор изпрати войска през Моргулския проход или докара подкрепления от Юга. За охраната подбраха предимно стрелци, които познаваха Итилиен и щяха да се прикрият из горите по крайпътните склонове. Но Гандалф и Арагорн препуснаха с авангарда до входа на Моргулската долина и погледнаха към злокобния град.

Той бе мрачен и безжизнен, обитателите му, орки и по-нищожни мордорски изчадия, бяха изтребени в сраженията, а Назгулите бродеха някъде. Ала въздухът в долината бе натегнал от страх и враждебност. Тогава конниците срутиха зловещия мост, подпалиха с червени пламъци тлетворните поля и се отдалечиха.

На следващия ден, третия, откакто бяха напуснали Минас Тирит, армията пое по пътя на север. Около сто мили деляха Кръстопътя от Моранон и никой не знаеше какво може да ги сполети, преди да стигнат дотам. Движеха се открито, но предпазливо, с конни разузнавачи отпред и пеши съгледвачи от двете страни, особено по източния фланг — натам се простираха мрачни гъсталаци и безредно разхвърляни сипеи и чукари, отвъд които се катереха нагоре зловещите дълги склонове на Ефел Дуат. Времето оставаше ясно и вятърът все тъй вееше на запад, но нищо не можеше да разсее здрача и скръбните мъгли, полепнали по Планините на Сянката, а отвъд тях понякога се надигаха огромни стълбове дим и се рееха по вятъра високо из небосвода. От време на време Гандалф заръчваше фанфарите да свирят и глашатаите да известяват: „Властелините на Гондор дойдоха! Всички да напуснат тия земи или да се предадат.“ Но Имрахил рече:

— Не казвайте Властелините на Гондор. Казвайте крал Елесар. Това е истината, макар още да не се е възкачил на престола, пък и Врагът ще има за какво да се замисли, ако глашатаите споменат това име.

И оттогава глашатаите три пъти дневно провъзгласяваха идването на крал Елесар. Но никой не отвръщаше на предизвикателството.

И все пак, макар че напредваха сред привидно спокойствие, всички в армията, от пълководеца до последния боец, усещаха как сърцата им се свиват и с всяка измината миля на север все по-тежко ги налягаше злото предчувствие. Наближаваше краят на втория ден от похода им подир Кръстопътя, когато за пръв път се разкри възможност за битка. Голяма войска орки и източни наемници опита да нападне из засада челните им отряди. Точно на същото място Фарамир бе издебнал пришълците от Харад — тук пътят дълбоко прорязваше разклонението на източните хълмове. Но пълководците на Запада бяха предупредени навреме от своите разузнавачи — опитни бойци от Ханет Анун, начело с Маблунг и тъй дебнещия враг сам попадна в капан. Конниците заобиколиха от запад и налетяха върху неприятеля изотзад и по фланговете. Част от противниците загинаха, други избягаха на изток към хълмовете.

Ала победата не въодушеви пълководците.

— Това е само уловка — каза Арагорн — и засега главната цел не е толкова да ни нанесат тежки загуби, колкото да ни внушат измамна представа за слабостта на Врага.

Същата вечер долетяха Назгулите и през следващите дни неотлъчно следваха всяко движение на армията. Продължаваха да се реят високо, достъпни само за взора на Леголас, ала присъствието им се усещаше като прииждаща сянка, в която слънцето помръкваше, макар че Духовете на Пръстена още не се спускаха над противниците си, не крещяха и пазеха пълна тишина, никой не можеше да се отърси от ужаса пред тях.

Тъй отминаваха дните на безнадеждния поход. Не четвъртия ден след Кръстопътя и шестия, откакто бяха напуснали Минас Тирит, най-после стигнаха края на живите земи и навлязоха в опустошението пред портите на прохода Сирит Горгор, съзряха блатата и пущинаците, които се простираха на север и на запад към Емин Муил. Тъй безжизнени бяха тия места и толкова плътен ужас тегнеше над тях, че някои от бойците изгубиха мъжество и не можеха да продължат на север нито пеш, нито на кон.

Арагорн ги погледна и в очите му заблестя не гняв, а жал — това бяха младежи от Рохан и далечните Западни низини или пастири от Лосарнах и за тях още от детинство Мордор се бе превърнал в име на нещо зло, но нереално, легенда, за която нямаше място в простичкия им живот, а сега крачеха като в изникнал на живо кошмар и не разбираха нито войната, нито защо участта им ги води към подобно премеждие.

— Вървете! — каза Арагорн. — Но запазете достойнство, доколкото можете, и не бягайте! Ето ви и задача, която да поемете, та да не се опозорите докрай. Тръгнете на югозапад, докато стигнете до Каир Андрос, и ако още е във вражески ръце, както мисля, превземете го, ако можете; сетне отбивайте до последната капка кръв набезите срещу Гондор и Рохан!

Засрамени от милосърдието му, някои превъзмогнаха страха си и продължиха напред, а другите, щом чуха, че могат да премерят силите си в мъжествени дела, събраха нова надежда и потеглиха към Каир Андрос. А тъй като вече бяха оставили мнозина на Кръстопътя, пълководците на Запада пристигнаха с по-малко от шест хиляди бойци да предизвикат на бой Черната порта и мощта на Мордор.

Сега напредваха бавно, очаквайки всеки миг отговор на предизвикателството си и се събраха по-плътно, защото само биха прахосвали силите си, откъсвайки разузнавачи и малочислени отряди от ядрото на армията. По мръкнало, на петия ден след Моргулската долина разпънаха последния си лагер и накладоха наоколо огньове от сухите съчки и храсти, които успяха да съберат. Прекараха нощните часове нащрек и усещаха как множество едва забележими твари бродят и дебнат наоколо, а в далечината дочуваха вълчи вой. Вятърът бе замрял и въздухът не потрепваше. Макар че нямаше облаци и младата луна вече бе навършила четири дни, не виждаха почти нищо, защото от земята се надигаха пушеци и изпарения и белият полумесец тънеше в мъглите на Мордор.

Стана студено. Призори вятърът отново се раздвижи, но сега идваше откъм Севера и скоро взе да се засилва. Всички нощни пришълци бяха изчезнали и местността изглеждаше опустяла. На север, сред зловонните ями, се издигаха първите огромни купища и могили от сгурия, раздробена скала и взривена пръст — гнусно дело на дълбаещите като червеи жители на Мордор, а на юг вече се извисяваше надалече титаничният бастион на Сирит Горгор и по средата му бе Черната порта, оградена от двете мрачни и високи Зъберни кули. В последния си преход пълководците се бяха отклонили от стария път, който завиваше на изток, за да избягнат заплахата от засада сред хълмовете, и сега наближаваха Моранон откъм северозапад, както бе сторил и Фродо.

Под навъсената арка двете огромни железни крила на Черната порта бяха плътно затворени. Никой не се мяркаше по бойниците. Навсякъде царуваше напрегната тишина. Бяха стигнали до края на безумния си поход и стояха объркани и тръпнещи в мътните лъчи на изгряващия ден пред кули и стени, които армията им не би могла да се надява да превземе, дори и да бяха докарали мощни стенобитни машини, а Врагът да нямаше други сили, освен колкото да защити Портата и стената. А знаеха, че вражески пълчища се спотайват из скалите и хълмовете около Моранон, че сенчестото дефиле отвъд е надупчено от безброй тунели на гъмжилото от зловредни твари. И докато стояха там, зърнаха всички Назгули, скупчени един до друг, да се реят като лешояди над Зъберните кули, разбраха, че ги наблюдават. Ала врагът все още не подаваше признак на живот.

Не им оставаше друг избор, освен да играят ролята си докрай. Затова Арагорн разположи войската в най-добрата позиция, която можеше да избере; изтеглиха се на два високи хълма от обгорени камъни и пръст, които орките бяха струпали в дългогодишен тежък труд. Като заградителен ров между тях и Мордор се простираше огромно мочурище от смрадна кал и зловонни езерца. Когато всички заеха местата си, пълководците препуснаха към Черната порта, придружени от конни гвардейци, знаменосци, глашатаи и тръбачи. Тук бе Гандалф като главен глашатай, Арагорн със синовете на Елронд, Еомер Рохански и Имрахил; освен това помолиха да дойдат Леголас, Гимли и Перегрин, та всички противници на Мордор да имат свои свидетели.

Приближиха се колкото да ги чуят от Моранон, развяха знамето и засвириха с фанфари; глашатаите пристъпиха напред и гласовете им се разнесоха над бастиона на Мордор.

— Излезте! — викнаха те. — Нека излезе Властелинът на Черната страна! Чака го справедлив съд. С коварна война нахлу той в гондорските земи и ги опустоши. Затуй кралят на Гондор го призовава да изкупи вината си и завинаги да напусне страната му. Излезте!

Настана дълго мълчание, ни вик, ни звук не долетя в отговор от стената. Но Саурон вече бе изплел плановете си и бе склонен първо жестоко да си поиграе с хванатите мишки, преди да ги убие с един удар. И тъй, тъкмо когато пълководците се готвеха да завият назад, тишината внезапно се разкъса. Като планински гръм отекна протяжният грохот на огромни тъпани, сетне ревът на рогове разтърси скалите и оглуши хората. Сред тая глъч средната вратичка на Черната порта се отметна навън с мощно звънтене и през нея излязоха посланиците на Мрачната кула.

Най-отпред яздеше на черен кон висока злокобна фигура; огромна и грозна бе тя, а лицето й бе страховита маска, напомняща не човешка глава, а гол череп, и огън пламтеше в ноздрите и хлътналите очи. Черни одежди покриваха конника, черен бе и високият му шлем, ала това не бе Дух на Пръстена, а жив човек. Наричаха го Заместникът от Кулата Барад-дур, а истинското му име не е запомнила нито една легенда; сам той го бе забравил и казваше: „Аз съм Устата на Саурон.“ Но разправят, че бил изменник от народа, наречен Черни Нуменорци; те се заселили из Средната земя в годините на Сауроновото владичество и го обожествили, тъй като ги привличали злите премъдрости. Той влязъл на служба в Черната кула при първото й въздигане и чрез лукавството си все повече печелел благосклонността на Властелина; изучил върховни магии, опознал много от мислите на Саурон и станал по-жесток от орките.

Сега той яздеше напред и подир него идеше само малък отряд от бойци в черни униформи с едно-единствено знаме — черно, с червения знак на Злото око. Като спря на няколко крачки от пълководците на Запада, той ги изгледа от глава до пети и се изсмя.

— Има ли сред тая сган някой упълномощен да преговаря с мен? — запита той. — Или поне с малко ум, та да ме разбере? Само не ти! — присмехулно подхвърли той към Арагорн. — За да станеш крал, не стига само парче елфическо стъкло и подобна сбирщина. Хайде де! И последният разбойник от хълмовете може да си намери такава свита!

Арагорн не отвърна нищо, само впи поглед в очите на противника, задържа го там и настана миг на борба, ала макар че не помръдна, нито посегна към оръжието си, онзи се сгърби и отстъпи сякаш пред заплаха от удар.

— Аз съм глашатай и посланик, никой не може да ме напада! — викна той.

— Там, където спазват тия закони — каза Гандалф, — има и обичай посланиците да не са тъй нагли. Но никой не те е заплашил. Няма от какво да се боиш, докато изпълниш поръчението си. Ала ако господарят ти не е помъдрял внезапно, то заедно с всичките му слуги и ти ще бъдеш под смъртна заплаха.

— Тъй! — каза Пратеникът. — Значи ти ще преговаряш, беловласи старче? Нима не сме чували понякога за теб и скиталчествата ти, за вечните ти заговори и пакости от безопасно разстояние? Но този път си пъхаш носа където не трябва, господин Гандалф; ще видиш как свършва онзи, що плете глупавите си мрежи под нозете на Саурон Велики. Имам доказателства, които ми заръчаха да ти покажа — особено на теб, ако дръзнеш да дойдеш.

Той направи знак и един от стражите му излезе напред с вързоп, обвит в черно платно. Пратеникът го размота и за изумление и отчаяние на всички пълководци вдигна нагоре първо късия меч, който бе носил Сам, сетне сив плащ и елфическа брошка, а накрая митрилната ризница на Фродо, увита в изпокъсаните му дрехи. Пред очите им причерня и в безмълвния миг им се стори, че светът е застинал неподвижно. Сърцата им бяха мъртви и сетната надежда бе отлетяла. Пипин, който стоеше до принц Имрахил, се хвърли напред със скръбен вик.

— Тишина! — твърдо изрече Гандалф и го блъсна назад, ала Пратеникът гръмко се разсмя.

— Значи водиш и друг от ония малчугани! — провикна се той. — Нямам представа каква полза намираш в тях, но това, дето ги пращаш като шпиони в Мордор, надхвърля всеизвестната ти глупост. Все пак му благодаря, защото става ясно, че поне това копеле вече е виждало доказателствата, и няма смисъл да отричаш.

— Нямам намерение да отричам — каза Гандалф. — Наистина ги познавам, знам и историята им, а ти, скверна Уста на Саурон, въпреки цялото си презрение, не можеш да кажеш същото. Но защо си ги донесъл тук?

— Джуджешка ризница, елфически плащ, кинжал от низвергнатия Запад и шпионин измежду ония дребни плъхове от Графството… не, не говори! Всичко знаем — това са белезите на заговор. Е, може би няма да скърбиш, ако загубиш оная твар, която ги носеше, а може и да не е тъй — дали пък не ти е бил скъп? Ако съм прав, побързай да използуваш колкото мозък ти е останал. Саурон не обича шпионите и сега съдбата на дребосъка ще зависи от решението ти.

Никой не му отвърна, но той видя лицата, помръкнали от тревога, видя ужаса в очите и пак се разсмя, защото му се стори, че играта върви както трябва.

— Добре, добре! — продължи той. — Скъп ти е бил, виждам. Или пък задачата му е била такава, че не си искал да се провали? Е, тъкмо, това се случи. А сега го чакат години на бавни мъчения, дълги и бавни, каквито може да измисли само изкуството на Великата кула и вече не ще се отърве, освен може би когато се прекърши и не прилича на себе си, та да дойде при теб и да видиш какво си сторил. Това е неминуемо… освен ако приемеш условията на моя Владетел.

— Да чуем условията — изрече Гандалф твърдо, но околните зърнаха терзанието по лицето му и сега той изглеждаше съсухрен старец — най-сетне смазан, победен. Не се съмняваха, че ще приеме.

— Ето условията — изрече Пратеникът и се усмихна, като ги оглеждаше един по един. — Гондорската сган заедно със заблудените си съюзници да се оттегли незабавно отвъд Андуин, но преди това да се закълне, че вече никога не ще вдигне оръжие против Саурон Велики — ни тайно, ни явно. Всички земи на изток от Андуин да принадлежат единствено на Саурон во веки веков. На запад от Андуин земите до Мъгливите планини и Роханския пролом да бъдат васали на Мордор и никой в тях да не носи оръжие, но да им се остави правото сами да решават вътрешните си дела. Ала да помогнат за възстановяването на Исенгард, безпричинно разрушен от тях, и да го предадат на Саурон, който ще настани там свой заместник — не Саруман, а някой по-достоен за доверие.

В очите на Пратеника всички прочетоха мисълта му. Той се канеше да стане този заместник и да сгребе под петата си каквото остане от Запада; той щеше да бъде техен тиран, а те — негови роби.

Но Гандалф възрази:

— Прекалено много искате за връщането на един-единствен служител — твоят Владетел да получи в замяна онуй, за което иначе би трябвало да води не една война! Да не би полята на Гондор да са съкрушили бойните му надежди, та се унижава до пазарлъци? И ако наистина ценяхме тъй високо пленника, какво ни гарантира, че Саурон, Великият майстор на Предателството, ще удържи думата си? Къде е този пленник? Доведете го и ни го предайте, а след това ще обсъдим исканията.

И тогава Гандалф, зорък и съсредоточен като боец, който кръстосва меч със смъртен враг, изпита чувството, че за кратък миг Пратеникът се обърка, ала тутакси отново се разсмя.

— Не ставай нагъл да спориш с Устата на Саурон! — викна той. — Гаранции му се прищели! Саурон не дава гаранции. Ако ще го молите за милост, първо трябва да изпълните волята му. Това са условията. Приемете ги или се отказвайте!

— Това ще приемем! — внезапно изрече Гандалф. Той отметна плаща си и бялата светлина засия като меч сред черните земи. Скверният Пратеник отстъпи пред вдигнатата му десница, а Гандалф прекрачи напред и грабна доказателствата — ризница, плащ и меч. — Това ще приемем в памет на другаря си — викна той. — Колкото до условията, отхвърляме ги до едно. Махай се, посолството ти свърши и гибелта те дебне. Не сме дошли тук да хабим слова в преговори с безчестния проклет Саурон, а още по-малко с един от робите му. Изчезвай!

Този път пратеникът на Мордор не се разсмя. От изумление и гняв лицето му се бе изкривило като муцуната на див звяр, жестоко шибнат с пръчка тъкмо когато се свежда над плячката. Изпълни го бяс, лиги протекоха по устните му и от гърлото му се изтръгнаха задавени яростни звуци. Ала погледна свирепите лица на пълководците, съзря смъртоносния блясък в очите им и страхът потуши гнева му. Изкрещя с все сила, обърна гръб, метна се на седлото и заедно с отряда си лудо препусна към Сирит Горгор. Но докато се отдалечаваха, войниците му изсвириха с рогове отдавна уречения сигнал и още преди да достигнат портата, капанът на Саурон се захлопна.

Затътнаха тъпани, избликнаха огньове. Широко се разтвори огромната Черна порта. Като бурна вода през вдигнат шлюз отвътре се изсипа несметна войска. Пълководците яхнаха конете и препуснаха назад, а откъм пълчищата на Мордор се надигна присмехулен рев. Прашни облаци изпълниха въздуха над задалата се отстрани Източна армия, която бе изчакала сигнала в сянката на Еред Литуи отвъд по-далечната кула. От двете страни на Моранон по хълмовете се втурнаха безброй орки. Мъжете от Запада бяха в капан и скоро десетократно по-мощни части щяха да обкръжат двете сиви могили с море от врагове. Саурон бе захапал със стоманени челюсти предложената примамка.

Арагорн разполагаше с броени минути, за да подреди войските за бой. Застана на единия хълм с Гандалф и там се издигна прекрасно и отчаяно знамето с Дървото и Звездите. На другия хълм, плътно прилепен до първия, се вееха знамената на Рохан и Дол Амрот — Бял кон и Сребърен лебед. Бойците обградиха двата хълма в пръстени, настръхнали с копия и мечове. Но отпред, откъм Мордор, където щеше да падне първият и най-страшен удар, застанаха отляво синовете на Елронд с Дунеданците, а отдясно — принц Имрахил с гордите, прекрасни мъже от Дол Амрот и подбрани бойци от Стражевата кула.

Виеше вятър, пееха тръби, стрели свистяха, ала Слънцето, което вече се въздигаше към Юга, бе закрито от смрадните изпарения на Мордор и едва проблясваше през злокобните мъгли — далечно, мътночервено, сякаш бе дошъл краят на деня или може би краят на целия бял свят. От прииждащия мрак налетяха Назгулите, хладните им гласове закрещяха гибелни слова и сетната надежда угасна.

Пипин бе рухнал, смазан от ужас, когато чу Гандалф да отхвърля условията, обричайки Фродо на мъчения в Кулата, ала се бе овладял и сега стоеше до Берегонд в челните редици на Гондор заедно с бойците на Имрахил. Струваше му се, че след като всичко е загубено, най-добре ще стори да загине час по-скоро и да напусне печалната история на живота си.

— Ех, защо го няма Мери тук — чу той собствения си глас и в главата му вихрено прелитаха мисли, докато гледаше как врагът се задава в атака. — Добре де, добре, сега поне разбирам малко по-ясно горкия Денетор. Двамата с Мери можехме да загинем заедно — и защо не, щом ни е писано да умрем? Е, като го няма, дано поне дочака лека смърт. А аз сега ще трябва да се представя достойно.

Той изтегли меча си и се вгледа в острието и преплетените червенозлатисти шарки; върху стоманата блестяха като огън плавните нуменорски писмена. „Трябва да са го изковали тъкмо за такъв час — помисли си той. — Ех, ако мога да поваля с него онзи гнусен Пратеник, тогава почти ще се изравня с нашия Мери. Добре де, все ще поваля неколцина от тая паплач преди края. Как бих искал отново да видя зората и зелената трева!“

И докато си мислеше така, връхлетя първият удар. Задържани от блатата пред хълмовете, орките спряха и обсипаха със стрели веригата от защитници. Но измежду тях се зададе с широка крачка и зверски рев многочислен отряд скални тролове от Горгорот. По-високи и по-широкоплещести от хората, те бяха облечени само в прилепнали ризници от рогови люспи или може би такава бе грозната им кожа, носеха огромни и черни кръгли щитове и въртяха с възлести десници тежки чукове. Без да трепнат, те се хвърлиха в езерата, прегазиха ги и крещейки, се зададоха насреща. Като буря налетяха върху гондорските редици и заблъскаха глава и шлем, ръка и щит както ковачът мачка податливото нажежено желязо. Край Пипин, зашеметен и безсилен, рухна Берегонд; грамадният вожд на троловете, който го бе повалил, се приведе над него и протегна ноктеста лапа — тия гнусни твари прехапваха гърлата на победените.

Тогава Пипин замахна нагоре и изписаното острие от Задмория прониза кожата, потъна дълбоко в утробата на трола и черната му кръв бликна навън. Чудовището се люшна напред и с трясък се стовари като падаща скала, погребвайки жертвите под себе си. Чернота, зловоние и смазваща болка обгърнаха Пипин и съзнанието му се провали в непрогледен мрак.

„Значи всичко свършва както подозирах“ — промълви гаснещата му мисъл и лекичко се поразсмя, сякаш бе едва ли не радостен да отхвърли най-сетне съмнения, грижи и страх. И тогава, тъкмо когато отлиташе към забравата, дочу гласове и те като че крещяха от далечните висини на някакъв забравен свят:

— Орлите идат! Орлите идат!

Мисълта на Пипин се поколеба още за миг. „Билбо! — изрече тя. — Но не! Онова е станало в неговата история много, много отдавна. Тук е моята история и тя вече свърши. Сбогом!“ Сетне мисълта му отлетя надалеч и очите му не зърнаха нищо повече.