Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 261 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 1. ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА. 1990. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Fellowsbip Of The Ring / J. R. R. TOLKIEN]. Предговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 392. С подвързия. Цена: 4.98 лв.

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 2. ДВЕТЕ КУЛИ. ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ. 1991. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Two Towers. The Return of the King / J. R. R. TOLKIEN]. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 600. С подвързия. Цена: 3.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА 6
ЛОТЛОРИЕН

— Уви! Боя се, че не можем повече да стоим тук — каза Арагорн. Той погледна към планините, вдигна меча си и извика: — Сбогом, Гандалф! Не ти ли казвах: „Пази се, ако прекрачиш портите на Мория?“ Уви, прав съм бил! На какво да се надяваме без теб? Той се обърна към Отряда.

— Ще трябва да минем и без надежда. Поне още можем да отмъстим. Нека се стегнем и не плачем повече! Елате! Дълъг път и славни дела ни чакат.

Станаха и се огледаха. На север долината се губеше в сенчеста теснина между две големи разклонения на планините, над които сияеха три бели върха — Селебдил, Фануидхол, Карадрас — Планините на Мория. В началото на теснината един поток се спускаше като бяла дантелена панделка по безкрайна стълба от ниски водопадчета и из въздуха в подножието на планините се носеше пенеста мъгла.

— Натам е Смутнолейската стълба — посочи Арагорн към водопадите. — По онзи дълбок път край потока щяхме да слезем, ако съдбата бе по-благосклонна.

— Или ако Карадрас не бе тъй жесток — добави Гимли. — Ето го там, подсмихва се на припек!

И той размаха юмрук към най-далечния от заснежените върхове, сетне му обърна гръб.

На изток разклонението на планините свършваше изведнъж и зад него се мержелееха необятните далечини. На юг, докъдето стигаше погледът, се простираха Мъгливите планини. Все още се намираха високо в западния край на долината. Под тях, на по-малко от миля, лежеше езеро. То бе дълго и овално, като острие на огромно копие, забито дълбоко в северния склон; но южният му край излизаше от сенките и се разстилаше под слънчевото небе. И все пак водите му бяха мрачни, тъмносини като небето в ясна привечер, гледано от осветена стая. Нито една вълничка не нарушаваше покоя на огледалната му повърхност. Равна зелена морава обграждаше от всички страни гладките скални ръбове.

— Там лежи Огледалното езеро, дълбокият Хелед-зарам! — печално каза Гимли. — Спомням си как той каза: „Дано да те възрадва гледката! Но не можем да се бавим там.“ А сега дълго ще трябва да пътувам, преди отново да ме споходи радостта. Ето че аз ще бързам напред, а той ще остане.

Отрядът се спусна надолу по Порталния път. Той бе неравен и разбит, губеше се като криволичеща пътека из пирена и прещипа, израсли сред пропуканите камъни. Но все още личеше, че в древни времена нагоре се е виело широко павирано шосе, идващо от низините на Кралството на джуджетата. На места край пътя лежаха каменни руини и зелени могилки, увенчани с въздишащи от вятъра крехки брези и ели. Остър завой на изток ги изведе към моравата край Огледалното езеро и там, недалеч от пътя, се издигаше самотна колона с пречупен връх.

— Това е Камъкът на Дурин! — извика Гимли. — Не мога да мина, без да се отклоня за миг да погледна чудото на долината!

— Побързай тогава! — каза Арагорн и се озърна към Портата. — Слънцето залязва рано. Орките може да не излязат, преди да се стъмни, но здрачът трябва да ни завари далеч от тук. Месецът е съвсем изтънял и нощта ще бъде мрачна.

— Ела с мен, Фродо! — извика джуджето, изскачайки от пътя. — Не бих те оставил да си идеш, без да видиш Хелед-зарам.

Фродо бавно тръгна подир него, привлечен от спокойната синя вода, въпреки болката и умората. Сам го последва.

Гимли спря край изправения камък и го огледа. Беше напукан, изтрит от времето и изящните руни по страните му не можеха да се разчетат.

— Тази колона отбелязва мястото, от което Дурин за пръв път погледнал в Огледалното езеро — каза джуджето. — Да погледнем и ние веднъж, преди да си заминем!

Приведоха се над мрачните води. Отначало не видяха нищо. После бавно различиха очертанията на околните планини, отразени в дълбоката синева, а над тях върховете като пламнали бели пера; отвъд се разтваряха небесните простори. И макар че горе грееше слънце, в дълбините като потънали скъпоценности сияеха трепкащи звезди. Не се виждаха само сенките на приведените пътници.

О, Хелед-зарам, прекрасен и вълшебен! — каза Гимли. — Там лежи Короната на Дурин, докато той отново се събуди. Сбогом! Той се поклони, обърна се и изтича през зелената ливада към пътя.

— Какво видяхте? — обърна се Пипин към Сам, но Сам бе прекалено унесен в мислите си, за да отговори.

Пътят зави на юг и бързо взе да се спуска надолу, навън от склоновете на долината. Малко след езерото минаха край дълбок, кристално бистър извор, от който водите преливаха през каменния ръб и проблясвайки, бълбукаха по стръмното си скално корито.

— Оттук извира Сребропът — каза Гимли. — Не пийте! Водата е леденостудена.

— Той събира води от много други планински потоци и бързо се превръща в пълноводна река — добави Арагорн. — Дълги мили ще изминем покрай него. Защото аз ще ви поведа по пътя, избран от Гандалф, и най-много се надявам да стигнем до горите, където Сребропът се влива във Великата река — ей там…

Всички погледнаха накъдето сочеше и видяха пред себе си как потокът подскача надолу към изхода от долината, после тече напред из низините, докато се изгуби в златистата омара.

— Там са горите на Лотлориен! — каза Леголас. — Най-прекрасната от всички земи на моя народ. Нийде няма дървета като в онзи край. Наесен листата им не падат, а се превръщат в злато. Сипят се чак напролет, когато напъпи младата зеленина и тогава клоните се отрупват с жълти цветя; и със злато се застилат горите, златен е сводът им, а колоните — сребърни, защото кората на дърветата е гладка и сива. Тъй се пее и до днес у нас, в Мраколес. Как би се радвало сърцето ми, ако можех да пристъпя под стряхата на този лес напролет!

— Моето ще се радва дори и през зимата — каза Арагорн. — Но дотам има още много мили. Да побързаме!

Отначало Фродо и Сам успяваха да догонват останалите, но Арагорн ги водеше с бърза крачка и след време двамата започнаха да изостават. От ранно утро не бяха хапвали нищо. Раната на Сам пареше като огън и му се виеше свят. Въпреки яркото слънце след душния мрак на Мория въздухът му се струваше пронизващо студен. Той потръпна. Фродо се задъхваше и всяка нова крачка му причиняваше все по-силна болка.

Най-после Леголас се озърна и като ги видя далече назад, каза нещо на Арагорн. Останалите спряха. Арагорн повика Боромир и изтича назад.

— Извинявай, Фродо! — загрижено възкликна той. — Толкова много неща се случиха днес и толкова трябва да бързаме, че забравих за раната ти и за раната на Сам. Трябваше да се обадите. Не сторихме нищо, за да ви облекчим, а трябваше дори ако ни гонеха всички орки на Мория. Елате сега! Малко по-нататък има място, където можем да си починем. Там ще сторя за вас каквото е по силите ми. Хайде да ги отнесем, Боромире!

Скоро стигнаха до нов поток, който се спускаше от запад и вливаше бълбукащите си води в забързания Сребропът. Обединени, струите им се изливаха над зеленясалата скала и пенливо се сипеха в малка долина. Около нея растяха ниски, приведени ели, а склоновете бяха стръмни и обрасли с лишеи и боровинки. На дъното имаше равна площадка, сред която потокът шумно подскачаше по лъскавите камъчета. Там спряха да починат. Наближаваше три часът подир пладне, а бяха само на няколко мили от Портата. Слънцето вече клонеше към западния хоризонт.

Докато Гимли и двамата млади хобити разпалваха огън от храсти и елови клони и носеха вода, Арагорн се погрижи за Сам и Фродо. Раната на Сам не бе дълбока, но изглеждаше опасна и Арагорн я огледа с тревожно лице. След малко облекчено вдигна очи.

— Имаш късмет, Сам — каза той. — Мнозина са платили по-скъпо за първия си убит орк. Раната не е отровена, както често се случва с оркските оръжия. Сега ще я оправя и скоро ще зарасне. Измий я, когато Гимли затопли вода.

Той развърза кесията си и извади отвътре няколко сбръчкани листа.

— Сухи са и така губят част от целебната си сила, но все още ми остават няколко листа от ателас, които събрах край Бурния връх. Смачкай една във водата, после промий раната и аз ще я превържа. Сега е твой ред, Фродо!

— Аз съм добре — каза Фродо, който не желаеше да пипат дрехите му. — Трябваше ми само храна и малко почивка.

— Не! — каза Арагорн. — Трябва да видим какво са ти направили чукът и наковалнята. Все още се чудя как изобщо си оцелял.

Той предпазливо съблече старото яке и окъсаната туника и ахна от изумление. После се разсмя. Сребърната ризница искреше пред очите му като слънчев лъч по езерни вълни. Внимателно я свали, повдигна я и камъните по нея заблестяха като звезди, а звукът на разклатените брънки напомняше звъна на дъждовни капки.

— Гледайте, приятели! — възкликна той. — Ето една чудесна хобитова кожа дори и за най-благородния елфически принц! Ако се разчуе, че хобитите имат такива кожи, всички ловци от Средната земя ще препуснат към Графството.

— И стрелите на всички ловци в света биха били безполезни — каза Гимли, гледайки с изумление металната плетка. — Тава е ризница от митрил. Митрил! Никога не съм виждал или чувал за тъй прекрасна изработка. За тази ризница ли говореше Гандалф? Значи я е подценил. Но подаръкът е бил заслужен!

— Често се питах какво толкова правите с Билбо в стаичката му — каза Мери. — Благословен да е старият хобит! Сега го обичам повече от всякога. Дано доживеем да му го кажем!

Отдясно върху ребрата и гърдите на Фродо се разливаше тъмно, почти черно петно. Под ризницата той носеше риза от мека кожа, но на едно място брънките я бяха прорязали чак до плътта. Отляво също имаше драскотини и синини от удара в стената. Докато другите приготвяха трапезата, Арагорн проми натъртеното с отвара от ателас. Острият аромат изпълни малката долина и всички, които се приведоха над кипналата вода, усетиха свежест и нови сили. Скоро Фродо почувствува как болката изчезна и дишането му олекна; ала още много дни удареното място остана стегнато и болезнено при допир. Арагорн превърза ребрата му с няколко тампона от меко платно.

— Ризницата е удивително лека — каза той. — Ако можеш, облечи я пак. Олеква ми на сърцето, като знам, че я носиш. Не я сваляй дори нощем, освен ако съдбата те отведе на място, където да си в безопасност за известно време; а рядко ще имаш това щастие, додето трае походът.

След като похапнаха, Отрядът се приготви за път, Изгасиха огъня и грижливо укриха пепелта. После се измъкнаха от долината и отново поеха по пътя. Не бяха изминали много, когато слънцето потъна зад западните възвишения и откъм планинските склонове пропълзяха дълги сенки. Мракът се стече в нозете им, из долините се надигнаха мъгли. Далече на изток бледата вечерна заря трептеше над неясните гори и равнини. Облекчени и освежени, сега Сам и Фродо можеха да се движат с бърза крачка и почти три часа Арагорн води Отряда напред, като само веднъж спряха да починат за малко.

Смрачи се. Падна непрогледна нощ. Блестяха безброй ясни звезди, но чезнещият лунен сърп щеше да изгрее едва по-късно. Гимли и Фродо вървяха последни — не разговаряха, стъпваха безшумно и се вслушваха във всеки звук по пътя зад тях. Най-сетне Гимли наруши мълчанието:

— Нито звук, само вятърът свири. Явно наоколо няма гоблини, иначе ще призная, че ушите ми са дървени. Дано орките се задоволят с това, че са ни изгонили от Мория. Може пък именно такава да е била целта им и да не са имали нищо общо с нас… с Пръстена. Макар че орките често преследват враговете си много мили из равнините, когато трябва да отмъстят за загиналия си водач.

Фродо не отговори. Той погледна Жилото и не зърна никакъв блясък по матовото острие. И все пак бе чул нещо или поне така му се струваше. Веднага след като сенките се спуснаха наоколо и пътят зад тях притъмня, той бе доловил отново забързаното трополене на нечии крака. Дори и сега го чуваше. За миг му се стори, че вижда нейде назад две светли петънца, но те тутакси се плъзнаха настрани и изчезнаха.

— Какво има? — запита джуджето.

— Не знам — отвърна Фродо. — Стори ми се, че чух стъпки и сякаш видях светлинки… като очи. Откакто влязохме в Мория, често изпитвам това чувство.

Гимли спря и се приведе към земята.

— Не чувам нищо освен нощните слова на камъни и треви — каза той. — Хайде! Да побързаме! Другите вече не се виждат.

Хладният нощен вятър повя насреща им из долината. Отпред се извиси просторна сива сянка и до ушите им долетя безконечен шепот на листа, какъвто издават тополите под вятъра.

— Лотлориен! — възкликна Леголас. — Лотлориен! Стигнахме покрайнините на Златната гора. Уви, зима е!

Пред тях дърветата се издигаха високо в нощта, склонени над пътя и потока, които изведнъж навлизаха под разперените им клони. В неясната звездна светлина стъблата им изглеждаха сиви, а тръпнещите им листа напомняха чисто злато.

— Лотлориен! — каза Арагорн. — Щастлив съм да чуя пак песента на вятъра в дърветата! Все още сме на малко повече от пет левги от Портата, но не можем да продължим. Да се надяваме, че доблестта на елфите ще ни опази тази нощ от заплахата подир нас.

— Ако наистина има още елфи в този помръкнал свят — каза Гимли.

— Вече дълги години никой от моя народ не се е връщал към страната, из която сме бродили в древни времена — каза Леголас, — но чухме, че Лориен още не е изоставена, защото тук има тайна сила, отблъскваща злото от този край. Въпреки това малцина са виждали местния народ, който сега може би живее вдън горите, далече от северната граница.

— Наистина вдън горите живеят те — каза Арагорн и въздъхна, сякаш стар спомен се бе разбудил в душата му. — Тази нощ ще трябва сами да се погрижим за себе си. Ще повървим още малко, докато дърветата ни обградят отвсякъде, после ще се отдалечим от пътеката и ще потърсим място за почивка.

Той направи крачка напред, но Боромир стоеше нерешително и не смееше да го последва.

— Няма ли друг път? — запита той.

— Какъв по-хубав път би желал? — обърна се Арагорн.

— Чист и ясен път, та ако ще да води към гора от мечове — отвърна Боромир. — По странни пътища бе воден този Отряд досега и всички те ни носеха злочестина. Против волята ми минахме за зла беда през сенките на Мория. А сега казваш, че трябва да влезем в Златната гора. Но ние в Гондор сме чували за този опасен край и хората казват, че мнозина влизат в нея, ала малцина излизат, а и от тези малцина ни един не се е отървал невредим.

— Не казвай невредим, а непроменен и може би ще изречеш истината — каза Арагорн. — Но явно знанието се губи в Гондор, Боромире, щом в града на ония, що някога бяха мъдри, днес споменават Лотлориен със зли думи. Мисли каквото си искаш, но за нас друг път няма… освен ако решиш да се върнеш към Портата на Мория, да се изкатериш сред планинската безпътица или самичък да преплуваш Великата река.

— Води тогава! — каза Боромир. — Ала пътят е опасен.

— Наистина — каза Арагорн. — Прекрасен и опасен, но само злото трябва да се бои от него или ония, що носят зло със себе си. Последвайте ме!

Бяха изминали през гората малко повече от миля, когато излязоха пред нов поток, който бързо се лееше откъм гористите склонове, възхождащи на запад към планините. Чуха как из сенките надясно се плиска водопад. Тъмните, буйни води пресичаха пътеката пред тях и летяла като лист отвян с южняка из леса се вливаха в Сребропът, пораждайки водовъртежи в мрачните вирове сред подмолите.

— Ето Нимродел — каза Леголас. — Много песни са съчинили за този поток Горските елфи в древни времена. И до днес ги пеем на север, припомняме си дъгата над водопадите и златните цветчета, понесени в пяната. Всичко е мрачно днес и Нимроделският мост е рухнал. Ще измия краката си, защото мълвата нашепва, че тази вода изцелява умората.

Той тръгна напред, спусна се по стръмния бряг, нагази в потока и извика:

— Елате! Водата е плитка. Да я прегазим! На другия бряг можем да починем, а песента на водопада ще ни донесе сън и забрава за скръбта.

Един по един слязоха надолу и последваха Леголас. За миг Фродо спря на плиткото и остави водата да се лее над морните му нозе. Тя бе студена, но докосването й носеше нещо чисто, и когато продължи и потокът се изкачи до коленете му, той усети как вълните отмиват праха и умората от дългия път.

След като целият Отряд премина, всички насядаха, отпочинаха си и похапнаха; Леголас им разказа легендите за Лотлориен, които елфите от Мраколес още пазеха в сърцата си, легенди за слънчева и звездна светлина по ливадите край Великата река в далечните дни, преди светът да стане сив.

Малко по малко настана тишина и те чуха как песента на водопада нежно се носи из сенките. Фродо почти бе готов да повярва, че чува глас на певец сред плясъка на водата.

— Чувате ли гласа на Нимродел? — запита Леголас. — Ще ви изпея песента за девойката Нимродел, наречена с името на потока, край който живяла някога. На нашия горски език песента е прекрасна, но ето как звучи на западняшкия език, понякога така я пеят и в Ломидол.

С тих глас, едва доловим сред шепота на листата над тях, той запя:

Живяла дева в прежен ден —

зорница в изгрев бял,

в бял плащ със крайчец позлатен,

с обувки от кристал.

 

Звезда красяла лоб пречист,

в косата й зора

трептяла като в клон златист

сред Лориен добра.

 

И белонога, с кръшен стан,

с развеяна коса,

летяла като лист отвеян

с южняка из леса.

 

Там, дето Нимродел летял

От стръмното безспир,

гласът й сребърно звънтял

над грейналия вир.

 

Но пътят никой днес не знай

къде я е отвел;

в далечния планински край

изчезна Нимродел.

 

И зад високи планини

в уречения час

я чакал кораб много дни

сред сивия талаз.

 

Но бурен вятър се извил

от север с гневен вой

и ладията отклонил

през нощния прибой.

 

А призори видели как

сред бурните вълни

изчезва надалече бряг

с мъгливи планини.

 

Амрот се взрял към роден кът

и участта проклел,

че му отрежда дълъг път

далеч от Нимродел.

 

Той бил на елфи древен крал,

владетел горделив,

когато златен клон цъфтял

в Лотлориен красив.

 

Изправил се на своя борд

и всеки го видял

как като буревестник горд

в морето полетял.

 

Развял коси, могъщ и смел,

прибоя оседлал,

и като лебед път поел

сред пяна от кристал.

 

Ала от запад няма вест.

Под този небосвод

не чуха елфите до днес

за гордия Амрот.

Гласът на Леголас трепна и песента се прекъсна.

— Не мога да пея по-нататък — каза той. — Много съм забравил, това е само част. Песента е дълга и печална — разказва как скръбта сполетяла Лотлориен, Цъфтящия Лориен, когато джуджетата събудили злото в планините.

— Но не джуджетата са породили злото — каза Гимли.

— Съгласен съм; и все пак злото връхлетяло — горестно изрече Леголас. — Тогава много елфи от народа на Нимродел напуснали родния край и заминали завинаги, а тя се изгубила далече на юг, в проходите на Белите планини, и не пристигнала на кораба, където я чакал Амрот, нейният любим. Но напролет, когато вятърът повее из младите листа, гласът й все още отеква край водопада, носещ нейното име. А щом задуха южнякът, откъм морето долита гласът на Амрот; защото Нимродел се влива в Сребропът, наричан от елфите Келебрант, а Келебрант — във Великия Андуин, който стига до залива Белфалас, откъдето вдигнали платна лориенските елфи. Но Нимродел и Амрот вече никога не се завърнали. Казват, че тя имала къщичка сред клоните на едно дърво край водопада; такъв бил тогава обичаят на елфите в Лориен, да живеят по дърветата, а може и до днес да е тъй. Затова ги наричали Галадрими, народ на дърветата. Преди да дойде Сянката, горският народ не дълбаел земята като джуджетата и не издигал каменни крепости.

— Дори и в наши дни животът на дърветата изглежда по-безопасен от стоенето на земята — каза Гимли. Той погледна през потока към пътя, идващ от Смутнолейската долина, после вдигна поглед към свода от мрачни клони.

— Добър съвет се крие в думите ти, Гимли — каза Арагорн. — Не можем да изградим къща, но като Галадримите ще опитаме тази нощ да подирим убежище по върховете на дърветата. Вече седяхме край пътя повече, отколкото е разумно.

Отрядът се отклони от пътеката, навлезе в гъста гора и покрай планинския поток се отдалечи на запад от Сребропът. Недалече от водопада на Нимродел откриха група дървета, някои от които надвисваха над водата. Могъщите им дънери имаха обиколка няколко обхвата, а върховете им се губеха в мрака.

— Ще се изкатеря — каза Леголас. — Сред дърво, клон и корен съм като у дома си, макар тия тук да са ми непознати, освен от песните. Малорни се наричат и тъкмо те разцъфват в жълто, но никога не съм се изкачвал по тях. Сега ще видя каква е формата им и как растат.

— Както и да е — обади се Пипин, — трябва да са наистина вълшебни дървета, ако могат да предложат нощем почивка на някой друг освен на птиците. Не съм свикнал да спя на прът!

— Тогава издълбай си дупка — каза Леголас, — ако това по подхожда на обичаите на твоя народ. Но ще трябва да ровиш бързо и надълбоко, ако искаш да се скриеш от орките.

Той леко отскочи от земята и се хвана за един клон, израсъл от дънера високо над главата му. Но както бе увиснал там за миг, откъм високите сенки на короната изведнъж прозвуча глас.

— Даро! — изрече той със заповеден тон. Изненадан и изплашен, Леголас скочи на земята и се притисна към стъблото.

— Стойте спокойно! — прошепна той на спътниците си. — Не мърдайте и не говорете!

Над главите им се раздаде тих смях, сетне друг ясен глас заговори на елфически език. Фродо почти не разбра какво казва, защото езикът, на който говореше Горският народ източно от планините, се различаваше от западния. Леголас вдигна глава и отвърна на същия език.

— Кои са и какво казват? — запита Мери.

— Елфи са — обади се Сам. — Не чуваш ли гласовете им?

— Да, елфи са — потвърди Леголас — и казват, че дишаш толкова шумно, че стрелите им могат да те улучат в мрака. (Сам бързо притисна устата си с длан.) Но казват също, че не трябва да се страхувате. Отдавна са ни забелязали. Чули гласа ми отвъд Нимродел и разбрали, че съм от северните им събратя, затова не ни попречили да пресечем потока, а после чули и песента ми. Сега молят да се изкача заедно с Фродо; изглежда, са чували вести за него и пътешествието му. На останалите предлагат да почакат и да пазят в подножието на дървото, докато те решат какво да правят.

От сенките се спусна стълба, изплетена от сребристосиво, искрящо сред мрака въже; макар да изглеждаше тънка, тя се оказа достатъчно здрава, за да издържи тежестта на няколко души. Леголас пъргаво се изкатери по нея и Фродо бавно го последва; Сам се заизкачва подир тях, като се мъчеше да диша тихо. Клоните на малорновото дърво излизаха от дънера почти хоризонтално и след това се извиваха нагоре, но към върха стволът се разделяше на множество клони и сред тях откриха изградена дървена платформа или плоскоред, както наричаха тогава подобни площадки — елфите им казваха талан. До нея се стигаше по кръгъл отвор в средата, през който минаваше стълбата.

Когато най-сетне достигна плоскореда, Фродо завари Леголас да седи заедно с още трима елфи. Те бяха облечени в тъмнозелени дрехи и можеха да се различат сред стъблата само ако внезапно се раздвижеха. Изправиха се и един от тях измъкна изпод дрехите си малък фенер, от който излетя тънък сребрист лъч. Той го надигна и огледа лицата на Фродо и Сам. После отново закри светлината и изрече приветствени думи на своя елфически език. Фродо колебливо отвърна на поздрава.

— Добре дошли! — бавно повтори тогава елфът на Общия език. — Ние рядко говорим на чужди езици, защото сега обитаваме потайните гори и не желаем да имаме нищо общо с другите народи. Разделихме се дори с нашите северни братя. Но все още някои от нас излизат навън да сбират новини и да следят враговете ни, затова са изучили езиците на чужди страни. Аз съм от тях. Наричам се Халдир. Братята ми, Румил и Орофин, говорят зле вашия език. До нас долетя слухът за идването ви, защото вестоносците на Елронд минаха през Лориен, преди да се упътят към дома през Смутнолейската стълба. От дълги години не бяхме чували за… хобити или полуръстове и не знаехме, че още живеят в Средната земя. Не изглеждате зли! И щом идвате с елф от нашите събратя, ще бъдем дружелюбни към вас, както моли Елронд, макар че нямаме обичай да пускаме чужденци в страната си. Но тази нощ ще трябва да останете тук. Колко сте?

— Осем — каза Леголас. — Аз, четирима хобити и двама мъже, единият от които, Арагорн, е приятел на елфите от Задморския народ.

— В Лориен знаят името на Арагорн, син на Араторн — каза Халдир, — и нашата Владетелка е благосклонна към него. Значи всичко е наред. Но засега ти спомена само седмина.

— Осмият е джудже — каза Леголас.

— Джудже! — възкликна Халдир. — Това не е добре. От Мрачните дни до днес не сме имали нищо общо с джуджетата. Не ги допускаме в нашите земи. Не мога да му разреша да мине.

— Но той е от Самотната планина, довереник на Даин и приятел на Елронд — каза Фродо. — Самият Елронд го избра да тръгне с нас и той се оказа храбър и верен другар.

Елфите тихичко заговориха помежду си и разпитаха Леголас на своя език.

— Много добре — каза накрая Халдир. — Ето какво ще сторим, макар да не ни се нрави. Той ще мине, ако Арагорн и Леголас го пазят и отговарят за него, но трябва да пресече Лотлориен със завързани очи. А сега да не се бавим със спорове. Приятелите ви не бива да остават на земята. Вече много дни наглеждаме реките, откакто видяхме голям отряд орки да се движи из подножието на планините на север, към Мория. Вълци вият в покрайнините на гората. Ако наистина идвате от Мория, значи опасността не е далече. Утре рано трябва да продължите. Хобитите ще се изкачат тук и ще останат с нас — не се боим от тях. На съседното дърво има друг талан. Там трябва да се прикрият останалите. Ти, Леголас, ще отговаряш за тях. Повикай ни, ако има нещо нередно! И дръж под око онова джудже!

Леголас тутакси се спусна по стълбата да предаде заръката на Халдир; скоро след това Мери и Пипин се изкатериха на високия плоскоред. Бяха задъхани и изглеждаха поизплашени.

— Ето! — задъхано каза Мери. — Домъкнахме одеялата ви заедно с нашите. Бързоход скри останалия багаж в голям куп листа.

— Нямаше нужда да се товарите — каза Халдир. — Вярно, зиме по върховете на дърветата е студено, макар че тази нощ духа южнякът; но можем да ви дадем храна и напитки, които ще прогонят нощния хлад, а имаме и запас от кожи и наметки.

Хобитите твърде охотно приеха втората (и далеч по-добра) вечеря. После се омотаха топло не само в кожените наметки на елфите, но и в собствените си одеяла и опитаха да поспят. Но бяха толкова изморени, че единствен Сам лесно се справи с това. Хобитите не обичат високото и не спят по горните етажи дори когато ги имат. Плоскоредът съвсем не бе по вкуса им като спалня. Той нямаше стени или даже парапети; само от едната страна имаше лека рогозка, която можеше да се мести и закрепва на различни места в зависимост от вятъра.

Известно време Пипин продължи да приказва.

— Дано не се търкулна, като заспя на това таванско легло — каза той.

— Заспя ли — заяви Сам, — ще продължавам, независимо дали ще се търкулна, или не. И без това вече съм се търкулнал, нали ме разбирате, тъй че дайте да спим без много приказки.

Фродо дълго лежа буден и се взираше към звездите, проблясващи през бледия покрив от тръпнещи листа. Още не бе затворил очи, а Сам отдавна хъркаше до него. Смътно различаваше сивите силуети на двамата елфи, които седяха с оръжие на коленете и си приказваха шепнешком. Третият бе слязъл да заеме пост на един от по-долните клони. Накрая, унесен от шепота на вятъра в листата и нежното бълбукане на водопада на Нимродел, Фродо задряма, а в спомените му още отекваше песента на Леголас.

Късно през нощта се събуди. Останалите хобити спяха. Елфите бяха изчезнали. През листата мътно огряваше лунният сърп. Вятърът бе затихнал. Недалече се раздаде дрезгав кикот и под дървото затрополиха множество нозе. Задрънча метал. Звуците бавно затихнаха в далечината и като че се отправиха на юг, по-навътре в гората.

Внезапно отдолу през дупката на плоскореда надникна нечия глава. Фродо тревожно се надигна и видя, че това е елф с нахлупена сива качулка. Той гледаше към хобитите.

— Какво има? — запита Фродо.

— Ирч! — тихо изсъска елфът и метна върху плоскореда навитата на руло въжена стълба.

— Орки! — изрече Фродо. — Какво правят?

Но елфът бе изчезнал.

Звуците не се повториха. Дори листата бяха притихнали, а сякаш и водопадът бе стаил дъх. Фродо седна и потрепера в завивките си. Радваше се, че не са го застигнали на земята, ала усещаше, че дърветата могат само да ги скрият, но не и да ги защитят. Говореше се, че орките имат нюх като кучета и могат да се катерят. Той извади Жилото — острието блесна и засвятка като син пламък, после бавно взе да гасне и помръкна. Въпреки потъмняването на меча чувството за непосредствена опасност не напусна Фродо, по-скоро дори се засили. Той стана, пропълзя до отвора и надникна надолу. Бе почти сигурен, че чува дебнещи стъпки в подножието на дървото.

Не бяха елфи; горският народ се движеше съвършено безшумно. После чу едва доловим звук, напомнящ подсмърчане; нещо сякаш задраска по кората на дънера; Затаил дъх, той се вглеждаше надолу в мрака.

Нещо се изкачваше бавно и дъхът му долиташе като тихо съскане през стиснати зъби. После то наближи короната и Фродо видя две бледи очи. Те спряха и се загледаха нагоре, без да мигат. Внезапно се обърнаха, някаква сенчеста фигура се плъзна около стъблото и изчезна.

Веднага след това Халдир бързо се изкатери през клоните. — На това дърво имаше нещо, каквото не съм виждал досега — каза той. — Не беше орк. Избяга веднага щом докоснах дънера. Ако не изглеждаше боязливо и изкусно в катеренето, бих помислил, че е някой от вас, хобитите. Не стрелях, защото не смеех да предизвикам крясъците му — сражението е прекален риск за нас. Преди малко мина голям отряд орки. Те пресякоха Нимродел — проклети да са скверните им нозе в чистите води! — и продължиха по стария път край реката. Изглежда, надушиха нещо и известно време претърсваха мястото, където бяхте спрели. Ние тримата не можехме да се изправим срещу сто, затова изтичахме напред и с подправени гласове ги подмамихме навътре из гората. Сега Орофин бърза назад да предупреди нашия народ. Ни един орк не ще се завърне от Лориен. И преди да се мръкне отново, мнозина елфи ще дебнат в засада по северната граница. Но вие трябва да потеглите на юг веднага щом се развидели.

От изток се надигна бледо утро. Зората се разгаряше, процеждаше се през жълтите листа на малорна и на хобитите им се стори, че огрява ранното слънце на хладна лятна утрин. През разлюлените клони надничаше бледосиньо небе. Поглеждайки през отвора от южната страна на плоскореда, Фродо видя цялата долина на Сребропът като море от чисто злато, тръпнещо под ласката на ветреца.

Утрото още бе ранно и хладно, когато Отрядът отново пое на път, воден сега от Халдир и брат му Румил.

— Сбогом, пречиста Нимродел! — извика Леголас. Фродо се огледа назад и зърна отблясъка на бяла пяна сред сивите дървесни стъбла.

— Сбогом — изрече той.

Струваше му се, че вече никога не ще чуе тъй прекрасен поток, вечно преливащ неизброимите си ноти и безкрайно променяща се музика.

Върнаха се към пътеката, която все така минаваше по западния бряг на Сребропът и известно време продължиха по нея на юг. По земята имаше отпечатъци от нозете на орките. Но скоро Халдир кривна между дърветата и спря в сянката им на речния бряг.

— Там, отвъд реката, е един от моите събратя, макар че може да не го виждате — каза той.

После тихичко подсвирна като птица и от групичка млади дървета се показа елф, облечен в сиво, но с отметната качулка; под утринното слънце косата му блестеше като злато. Халдир ловко хвърли през реката топ сиво въже. Другият го хвана и върза края за едно крайбрежно дърво.

— Както виждате, Келебрант тук вече е мощна река — каза Халдир. — Водите му са бързи, дълбоки и много студени. Само по принуда стъпваме в тях толкова на север. Но в тия тревожни дни не градим мостове. Ето как пресичаме! Следвайте ме!

Той затегна своя край на въжето около едно дърво, после леко изтича по него над реката и обратно, сякаш стъпваше по широк път.

— Аз мога да мина така — каза Леголас, — но другите не са тъй изкусни. Трябва ли да преплуват?

— Не! — каза Халдир. — Имаме още две въжета. Ще вържем едното на височината на рамото, другото по средата и като се държат за тях, чужденците ще могат да прекосят внимателно.

Когато крехкият мост бе готов, Отрядът мина по него — едни бавно и предпазливо, други по-лесно. От хобитите Пипин се оказа най-добър, защото имаше сигурна стъпка и крачеше бързо, като се държеше само с една ръка; но бе приковал очи към отсрещния бряг и не поглеждаше надолу. Вкопчен здраво във въжетата, Сам едва креташе напред и се взираше надолу към мътните въртопи, сякаш висеше над планинска пропаст.

Като премина жив и здрав, той въздъхна с облекчение.

— Човек се учи, додето е жив, както казваше моят старик! Ама той имаше предвид градинарството, а не да дремеш на прът като пилците или да ходиш като паяк. Даже чичо ми Анди не е правил такива фокуси!

Когато най-после Отрядът се събра на източния бряг на Сребропът, елфите развързаха въжетата и намотаха две от тях. Румил, който бе останал от другата страна, издърпа последното, метна го на рамо, махна с ръка и се върна да пази край Нимродел.

— Сега, приятели — каза Халдир, — навлязохте в Лориенския Наит или Клин, както бихте казали вие, защото тази страна лежи като острие на копие между ръкавите на Сребропът и Великия Андуин. Не разрешаваме на чужди съгледвачи да видят тайните на Наита. Малцина допускаме изобщо да стъпят тук. Както се споразумяхме, ще завържа очите на джуджето Гимли. Засега другите могат да вървят свободно, докато не наближим нашия дом в Егландил, Ъгъла между реките.

Това никак не се понрави на Гимли.

— Споразумението е сключено без мое съгласие — каза той. — Няма да вървя с вързани очи като просяк или пленник. И не съм съгледвач. Моят народ никога не е имал нищо общо със слугите на Врага. Нито пък сме сторили зло на елфите. Не бих ви предал, както не би го сторил Леголас или някой друг от спътниците ми.

— Не се съмнявам в теб — каза Халдир. — Такъв е обаче нашият закон. Не съм господар на закона и не мога да го наруша. И без това сторих много, като ти позволих да прекрачиш през Келебрант.

Гимли бе упорит. Той твърдо застана с разкрачени нозе и положи ръка върху дръжката на секирата си.

— Ще крача свободен — заяви той — или ще се върна да диря своята страна, където знаят, че държа на думата си, та ако ще да загина сам из пущинака.

— Не можеш да се върнеш — непреклонно изрече Халдир. — Щом си стигнал дотук, трябва да те отведем пред Владетеля и Владетелката. Те ще преценят дали да те задържат, или да те пуснат на свобода. Вече не можеш да пресечеш реката, зад тебе има стражи, край които не ще успееш да се промъкнеш. Ще загинеш, преди да си ги видял.

Гимли изтегли секирата от пояса си. Халдир и спътникът му обтегнаха лъковете.

— Чума да тръшне джуджетата и коравите им глави! — възкликна Леголас.

— Хайде! — каза Арагорн. — Ако все още трябва да водя този Отряд, ще правите каквото наредя. Обидно е за джуджето да го отделяме от останалите. Всички ще вървим с вързани очи, дори Леголас. Така ще е най-добре, макар че пътуването ще бъде бавно и скучно.

Изведнъж Гимли се разсмя.

— Каква весела компания от глупци ще бъдем! На въже ли ще ни води Халдир, като група слепи просяци с едно куче? Но бих се задоволил само Леголас да сподели слепотата ми.

— Тук аз съм елф и роднина — разгневи се Леголас на свой ред.

— А сега да викнем: „Чумата да тръшне коравите глави на елфите!“ — намеси се Арагорн. — Но целият Отряд ще върви по един и същ начин. Ела да ни завържеш очите, Халдир!

— Ако не ни водиш добре, ще искам пълно обезщетение за всяко падане и всеки ударен пръст — каза Гимли, докато завързваха очите му с парче плат.

— Няма да се наложи — каза Халдир. — Ще ви водя добре, а пътеките са гладки и прави.

— Уви, безумни са тези дни! — каза Леголас. — Тук всички сме врагове на единствения Враг и въпреки това трябва да вървя слепешком, докато слънцето грее весело в гората през златните листа.

— Може да изглежда безумие — каза Халдир. — А всъщност силата на Мрачния владетел се откроява най-ясно в отчуждението, разделящо всички, що още се борят срещу него. Ала днес целият свят извън Лотлориен, освен може би Ломидол, ни вдъхва толкова малко вяра, че не смеем да рискуваме свободата си с прекалено доверие. Сега живеем на остров сред безбройни заплахи и ръцете ни по-често докосват тетивата, отколкото арфата. Реките дълго ни закриляха, но вече не са сигурна охрана, защото от всички страни Сянката е пропълзяла на север. Някои предлагат да си заминем, но изглежда, че вече е твърде късно. Злото расте из западните планини; изчадията на Саурон изпълват необятните източни земи, а мълвата твърди, че вече не можем спокойно да минем през Рохан на юг и че Врагът охранява делтата на Великата река. Дори да стигнем до морския бряг, не ще намерим убежище там. Казват, че още имало пристанища на Върховните елфи, но те били далече на север и на запад, отвъд страната на полуръстовете. Може би Владетелят и Владетелката знаят къде са, ала аз не знам.

— Би трябвало поне да се досетиш, след като ни видя — каза Мери. — Елфическите заливи са на запад от моята страна, Графството, в което живеят хобитите.

— Честит народ са хобитите, че живеят близо до морския бряг! — каза Халдир. — Много време е минало, откакто някой от моя народ е виждал морето, но песните ни още го помнят. Разкажи ми за тия заливи, докато вървим.

— Не мога — каза Мери. — Никога не съм ги виждал. — Досега не бях напускал родния си край. И не вярвам, че бих имал смелостта да го напусна, ако знаех какъв е светът навън.

— Дори и за да видиш прекрасната Лотлориен? — каза Халдир. — Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена със скръб, може би от това тя става още по-велика. Някои от нас пеят, че Сянката ще се оттегли и пак ще настъпи мир. Ала аз не вярвам, че светът край нас отново ще бъде както в древни времена, че слънцето ще грее както преди. Боя се, че за елфите това ще е в най-добрия случай примирие, през което безпрепятствено да минат отвъд Морето и завинаги да напуснат Средната земя. Уви, любима моя Лотлориен! Горестен ще е животът в страна, където никога не е расъл малорн. Но досега никой не е споменавал за малорни отвъд Великото море.

Докато говореха така, Отрядът бавно пристъпваше в колона по горските пътеки, воден от Халдир, а другият елф вървеше отзад. Усещаха под нозете си мека и равна почва и не след дълго закрачиха по-свободно, без страх от сблъсък или препъване. Лишен от зрение, Фродо откри, че слухът и останалите му сетива се изострят. Долавяше аромата на дърветата и утъпканата трева. Чуваше безброй различни ноти в шепота на листата над главата си, песента на реката отдясно и тънките, ясни гласове на птиците в небето. Когато прекосяваха открити поляни, усещаше слънчевите лъчи по лицето и ръцете си.

Странно чувство го бе обхванало още след първата стъпка отвъд Сребропът и колкото по-дълбоко навлизаше в Наита, толкова по-силно ставаше то — струваше му се, че по мост на времето е прекрачил в кътче от Старите времена и сега броди из отдавна изчезнал свят. В Ломидол помнеха древността; в Лориен древността още живееше сред реалния свят. Тук бяха видели и чули злото, бяха познали скръбта; елфите се бояха от външния свят и не му се доверяваха — вълци виеха из покрайнините на гората, ала над земите на Лориен не тегнеше сянка.

През целия този ден Отрядът продължи пътя си, докато усетиха падането на хладна привечер и чуха ранния нощен вятър да шепне сред безброй листа. Тогава си отпочинаха и спаха без страх под дърветата — не можеха да се изкачат, защото водачите не им разрешиха да развържат очите си. На сутринта отново продължиха, без да бързат. По пладне спряха и Фродо усети, че са излезли под сияйните слънчеви лъчи. Внезапно отвред се раздадоха гласове.

До тях безшумно се бе приближила бойна колона от елфи, бързащи към северните граници, за да ги опазят от нападения откъм Мория. Те носеха новини и Халдир сподели част от тях с Отряда. Разбойниците орки попаднали в засада и били почти напълно унищожени; оцелелите избягали на запад, към планините, и елфите ги преследвали. Било забелязано и някакво странно създание, което тичало прегърбено и с отпуснати към земята ръце като животно, макар да нямало животинска форма. Не успели да го хванат, но не го застреляли, защото не знаели дали е добро или зло, и то изчезнало на юг покрай Сребропът.

— Освен това — каза Халдир — донесоха ми и вест от Владетеля и Владетелката на Галадримите. Всички ще вървите свободно, дори джуджето Гимли. Изглежда, Владетелката знае кой и какъв е всеки от вашия Отряд. Навярно от Ломидол са пристигнали нови послания.

Най-напред той свали превръзката от очите на Гимли и ниско се поклони с думите:

— Прости ми! Гледай ни сега с дружелюбен взор! Гледай и се радвай, защото от Дуринов ден насам си първото джудже, съзряло дърветата на Лориенския Наит!

Когато дойде неговият ред, Фродо погледна нагоре и дъхът му спря. Стояха сред открита ливада. Наляво се издигаше огромна могила и тревата по нея бе зелена като пролетта в Стари времена. По склоновете като двойна корона растяха два пръстена от дървета — външните имаха снежнобяла кора и бяха без листа, но прекрасни в грациозната си голота; вътрешните бяха огромни малорни, все още облечени в бледозлатиста премяна. Високо сред клоните на едно величаво дърво в центъра блестеше бял плоскоред. В подножието на дърветата и навсякъде по зелените склонове тревата бе осеяна с дребни златни цветчета с формата на звезди. Сред тях се полюшваха на стройните си стъбла други цветя, бели и съвсем бледозелени — те искряха като мъгла сред наситения цвят на тревата. Небето отгоре бе синьо, а следобедното слънце огряваше хълма и хвърляше под дърветата дълги зелени сенки.

— Гледайте! Стигнахме до Серин Амрот — каза Халдир. — Това е сърцето на древното кралство, такова, каквото е било от незапомнени дни. Тук е могилата на Амрот, където в по-щастливи времена се издигал неговият дом. Тук вечно цъфтят зимните цветя сред невехнеща трева — жълтият еланор и бледият нифредил. Тук ще останем засега, а привечер ще влезем в града на Галадримите.

Всички се проснаха на благоуханната трева, само Фродо още стоеше замаян от изумление. Струваше му се, че е престъпил през висок прозорец, разкрит към изчезнал свят. Огряваха го лъчи, за които в неговия език нямаше дума. Всичко, що виждаше, бе грациозно, но формите изглеждаха ясно очертани, сякаш бяха замислени и изрисувани току преди падането на превръзката от очите му, ала изглеждаха и древни, като че бяха надживели вечността. Виждаше само познати цветове: златни, бели, сини, зелени, но те бяха свежи и до болка прекрасни, сякаш в този миг ги виждаше за пръв път и се мъчеше да им измисли нови и вълшебни имена. Ничие сърце не би могло тук през зимата да скърби за лятото или пролетта. В нищо, израсло по тая земя, не се забелязваше недостатък, болест или безформеност. Лориен бе неопетнена.

Обърна се и видя, че Сам е застанал край него, оглежда се озадачено и разтърква очи, сякаш не бе съвсем сигурен, че не сънува.

— Не ще и дума, денят е ясен и слънцето грее — каза той. — Мислех, че елфите обичат само луната и звездите, но това тук е по-елфическо от всичко, дето съм чувал. Имам чувството, че съм вътре в песните, ако разбирате какво искам да кажа.

Халдир ги погледна и като че наистина разбра и мисълта, и думите. Той се усмихна и каза:

— Вие усещате силата на Владетелката на Галадримите. Ще ви хареса ли да се изкачите с мен по Серин Амрот?

Той леко се заизкачва по тревистите склонове и двамата го последваха. Макар че вървеше и дишаше, а наоколо живи листа и цветя тръпнеха под същия хладен вятър, който облъхваше лицето му, Фродо усети, че се намира в безвременна страна, която не вехне, не се изменя и не чезне в забрава. Дори когато си заминеше и отново навлезеше във външния свят, Фродо, скиталецът от Графството, щеше да продължава да броди по тревата сред еланор и нифредил в прекрасната Лотлориен.

Навлязоха в пръстена от бели дървета. В това време южнякът повя над Серин Амрот и с въздишка заигра сред клоните. Застанал неподвижен, Фродо дочу далечен прибой по отдавна отмити плажове и крясъци на морски птици, чийто род е изчезнал от лицето на земята.

Халдир бе отминал и се изкачваше към един висок плоскоред. Готвейки се да го последва, Фродо положи ръка върху дървото край стълбата — никога не бе усещал тъй внезапно и отчетливо допира на дървесна кора, нейната тъкан и живота под нея. Наслаждаваше се на дървото и докосването му, но не като дървар или дърводелец; това бе насладата на самото живо дърво.

Когато най-сетне стъпи на високата платформа, Халдир го хвана за ръка и го обърна на юг.

— Погледни първо натам! — каза той.

Фродо погледна и видя, все още на известно разстояние, хълм с множество могъщи дървета или град от зелени кули — не можеше да реши кое от двете е вярно. Струваше му се, че оттам идва цялата мощ и светлина, властвуваща над този край. Внезапно го обзе желанието да полети като птица и да отдъхне сред зеления град. После погледна на изток и видя земите на Лориен да се разстилат до бледия блясък на Великата река Андуин. Надигна взор отвъд реката, всичката светлина изгасна и той отново се озова в познатия свят. Зад реката земите изглеждаха плоски, пусти, безформени и неясни, чак докато се издигнеха в далечината като мрачна и заплашителна стена. Слънцето, огряващо Лотлориен, нямаше властта да разсее сенките на далечните възвишения.

— Там е твърдината на Южен Мраколес — каза Халдир. — Облечена е в гора от мрачни ели, където дърветата, се борят едно срещу друго, а клоните им гният и съхнат. На каменно възвишение сред нея се издига Дол Гулдур, където дълго живя скритият Враг. Боим се, че отново е обитаван от седмократно по-могъща сила. От тази височина можеш да видиш двете сили, изправени една срещу друга; дори и в този миг те се борят мислено, ала докато светлината прониква в самото сърце на мрака, нейната собствена тайна остава неразкрита. Все още.

Халдир се обърна, бързо се спусна надолу и хобитите го последваха.

В подножието на хълма Фродо откри Арагорн, застанал неподвижен и безмълвен като дърво, но в ръцете си държеше златисто цветче еланор, а в очите му блестеше светлина. Обгръщаше го някакъв красив спомен и като го погледна, Фродо разбра, че той вижда това място така, както е било преди. Защото суровите години бяха изчезнали от лицето на Арагорн и той изглеждаше облечен в бяло, висок и красив млад владетел; изричаше елфически слова на някого, невидим за Фродо.

— Арвен ванимелда, намарие! — каза той, после въздъхна и откъсвайки се от размислите, погледна към Фродо с усмивка. — Тук е сърцето на Елфосвят и тук ще остане завинаги сърцето ми, освен ако ни чака светлина отвъд мрачните пътища, по които тепърва ще крачим с теб. Ела!

Той хвана Фродо за ръката и се отдалечи от хълма Серин Амрот, при който вече нямаше да се завърне жив.