Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (52)

ГЛАВА 4
ОБСАДАТА НА ГОНДОР

Гандалф събуди Пипин. В стаята горяха свещи, защото през прозорците вместо светлина проникваше мътен здрач, въздухът бе натежал като пред буря.

— Кое време е? — прозина се Пипин.

— Минава два часът — каза Гандалф. — Време е да ставаш и да се приведеш в приличен вид. Викат те при Владетеля на Града да чуеш новите си задължения.

— А закуска приготвил ли е?

— Не! Аз съм приготвил — друго няма да получиш до пладне. Сега храната е ограничена със заповед.

Пипин печално огледа малката питка и крайно недостатъчната (според него) бучица масло, които му бяха изпратени заедно с чаша обезмаслено мляко.

— Защо ли ме доведе тук? — промълви той.

— Знаеш много добре — отвърна Гандалф. — За да те опазя от нова беля, и ако не ти харесва тук, не забравяй, че сам си си виновен.

Пипин премълча.

След малко двамата с Гандалф отново крачеха по хладния коридор към портата на Високата зала. Денетор седеше в сивия здрач — като стар, търпелив паяк, помисли си Пипин; от вчера сякаш не бе помръднал. Той кимна на Гандалф да седне, а Пипин остана да стои, без да му обръщат внимание. След няколко минути старецът се обърна към него:

— Е, драги Перегрин, надявам се, че си използвал вчерашния ден полезно и приятно? Макар да се боя, че в нашия град трапезата е по-оскъдна, отколкото би желал.

Пипин изпита неприятното чувство, че Владетелят на Града някак е узнал почти всичко, що бе извършил и казал от вчера насам, а се досеща и за мислите му. Не отговори на задявката.

— И тъй, с какво ще ми служиш?

— Мислех, сър, че ти ще ми посочиш задълженията.

— Ще го сторя, като разбера за какво те бива — каза Денетор. — Но може би ще го узная по-бързо, ако останеш при мен. Моят камериер помоли да го пусна във външния гарнизон, тъй че засега ще заемеш мястото му. Ще ми прислужваш, ще носиш поръчения и ще разговаряш с мен, ако войната и съвещанията ми оставят малко свободно време. Можеш ли да пееш?

— Да — каза Пипин. — Ами… да, по нашия край смятат, че пея доста добре. Но ние не знаем песни за тронни зали и тежки времена, господарю. Рядко пеем за нещо по-страшно от вятъра и дъжда. Повечето ми песни са за онуй, що ни разсмива, или пък, разбира се, за бокал и трапеза.

— Защо пък да не подхождат такива песни на моите зали или на днешните времена? Тъй дълго сме живели под надвисналата Сянка, че сигурно си струва да чуем ехо от земи, които тя не е помрачила. Може би тогава ще усетим, че стражата ни не е била безполезна, макар и да не дочакаме благодарност.

Пипин посърна. Не му се нравеше мисълта да пее песни от Графството пред Владетеля на Минас Тирит, особено смешните, които знаеше най-добре; те бяха прекалено… прекалено недодялани за подобен слушател. Ала поне засега изпитанието се отлагаше. Не му наредиха да пее. Денетор се обърна към Гандалф с въпроси за Рохиримите, тяхната политика и поста на Еомер, кралския племенник. Пипин бе удивен от обширните познания на Владетеля за тия далечни хора, макар да бяха отминали години, помисли той, откакто Денетор лично бе пътувал в чужбина.

Накрая Денетор махна с ръка на Пипин и отново го освободи за малко.

— Иди в оръжейниците на Крепостта — каза той — и си намери там ливреята и доспехите на Кулата. Всичко е готово. Поръчах го вчера. Като се облечеш, ела пак!

Всичко стана както бе казал и скоро Пипин се премени в странни сребристо-черни одежди. Имаше малка ризница, изплетена навярно от стоманени пръстенчета, ала черна като въглен и висок шлем с малки гарванови криле от двете страни и сребърна звезда на челото. Над ризницата облече къса черна туника с избродирано на гърдите сребърно дърво. Склададжиите сгънаха и прибраха старите му дрехи, но му разрешиха да задържи сивия плащ, стига да не го носи, когато е на пост. Без да знае, сега беше същински Ернил и Ферианат, принц на полуръстовете, както го наричаше народът, но се чувстваше неудобно. Здрачът започваше да го потиска.

Целият ден бе тъмен. От ненастъпилата зора чак до вечерта тежката сянка не спря да приижда и тревога стягаше всички сърца в Града. Далече горе огромният облак бавно се точеше от Черната страна към Запада, тласкан от вятъра на войната и поглъщаше всеки слънчев лъч, а долу въздухът бе застоял и неподвижен, сякаш Андуинската долина чакаше да връхлети унищожителен вихър.

Към единадесетия час, най-сетне освободен за малко от служба, Пипин излезе и тръгна да потърси храна и питие, та да пооблекчи натежалата си душа и да изтърпи някак дългото очакване. В трапезарията отново срещна Берегонд, който току-що се връщаше от Пеленор, където бе ходил да отнесе съобщение за Стражевите кули над Шосето. Заедно се поразходиха по стените; в залите Пипин се чувстваше като затворник, дори огромната Крепост го задушаваше. Отново седнаха един до друг край източния отвор, където бяха похапнали и разговаряли предния ден.

Беше настъпил часът на залеза, ала необятният мрачен покрив вече се разпростираше далече на запад и едва когато потъваше в Морето, Слънцето се изтръгна да хвърли кратък прощален лъч преди настъпването на нощта — същият лъч, който Фродо бе зърнал на Кръстопътя да докосва главата на рухналия крал. Но този светлик не стигна до полята на Пеленор — кафяви и мрачни бяха те в сянката на Миндолуин.

На Пипин вече му се струваше, че са минали години, откакто бе седял тук преди, в някакво полузабравено време, когато още беше хобит, безгрижен странник, който не се трогваше от преживените опасности. Сега беше дребен войник в град, очакващ страхотния щурм, облечен в гордите, ала мрачни одежди на Стражевата кула.

В друго време и на друго място Пипин би могъл да хареса новата си премяна, но сега знаеше, че това не е игра, не на шега, а наистина беше служител на строг господар, над който бе надвиснала ужасна заплаха. Ризницата беше неудобна, а шлемът тежеше на главата му. Плаща си бе метнал на скамейката. Извърна морен поглед от притъмняващите поля и се прозина, сетне въздъхна.

— Измори ли се днес? — запита Берегонд.

— Да — отвърна Пипин, — много. Изморих се от безделие и чакане. Безкрайни часове подскачах от нетърпение пред вратата на господаря си, докато той се съвещаваше с Гандалф, принца и други важни личности. А още не съм свикнал, драги Берегонд, да прислужвам гладен, докато другите се хранят. Тежка участ е това за един хобит. Несъмнено ще помислиш, че би трябвало да имам по-дълбоко чувство за оказаната ми чест. Но каква полза от тая чест? Всъщност, каква ли е ползата от ядене и пиене под тая пъплеща сянка? Какво ни носи тя? Дори въздухът изглежда плътен и кафяв! Често ли ви спохожда такъв здрач, когато повее вятър откъм Изтока?

— Не — каза Берегонд, — това време не е породено в нашия свят. То е някаква негова злобна хитрина, някакъв черен пушек от Огнената планина, пратен да помрачи сърцата и умовете ни. И замисълът му преуспява. Ех, дано се върне господарят Фарамир. Той не би се отчаял. Ала сега кой знае дали ще се върне някога от Мрака отвъд реката?

— Да — каза Пипин. — И Гандалф се тревожи. Мисля, че се разочарова, като не завари Фарамир. И накъде ли тръгна сам? Още преди пладне напусна съвещанието при Владетеля и ми се чини, че не беше в добро настроение. Може би предчувствува лоши вести.

Както разговаряха, двамата внезапно онемяха и застинаха като камъни. Пипин се захлупи по очи и притисна ушите си с длани, но Берегонд, който се вглеждаше от бойницата, говорейки за Фарамир, остана там вцепенен, с разширени от уплаха очи. Пипин позна вледеняващия вик — същия, който някога бе чул из Мочурището на Графството, ала сега омразата в него бе неизмерно по-мощна и пронизваше сърцата с отровата на отчаянието.

Най-сетне Берегонд изрече с усилие:

— Дойдоха! Събери смелост и виж! Злите твари са под нас. Пипин неохотно се покатери на скамейката и надникна над стената. Под него се разстилаха неясните очертания на Пеленор, чезнещи в сумрака с едва забележимата ивица на Великата река. Но зърна и пет подобни на птици фигури, ужасяващи като лешояди, ала по-едри и от орли, жестоки като смъртта, да кръжат стремително из въздуха над полята като сенки на подранилата нощ.

— Черни конници! — промълви Пипин. — Черни конници във въздуха! Но гледай, Берегонд! — викна той. — Не ти ли се струва, че търсят нещо? Виж ти как се вият и кръжат все по-надолу, хей там! Не виждаш ли нещо да се движи по земята? Дребни тъмни точици. Да, хора на коне — четирима или петима. А! Не мога да го понеса! Гандалф! Гандалф, спаси ни!

Нов протяжен крясък се извиси и заглъхна и той отскочи от стената, задъхан като преследвано зверче. Неясен и сякаш далечен подир вледеняващия вик, отдолу се надигна зов на тръба и завърши с дълга висока нота.

— Фарамир! Господарят Фарамир! Това е неговият сигнал! — викна Берегонд. — Храбро сърце! Но как да се добере до Портата, ако тия гнусни изчадия имат и други оръжия освен страха? Гледай! Те продължават напред. Ще стигнат до Портата. Не! Конете побесняват. Гледай! Хората са на земята, тичат напред. Не, един още е в седлото, но се връща към другите. Това ще да е Военачалника — той има власт над животни и хора. Ах! Една от проклетите твари надвисва над него. Помощ! Помощ! Никой ли няма да излезе? Фарамир!

С тези думи Берегонд се хвърли настрани и хукна през здрача. Засрамен от ужаса си в момента, когато Берегонд от Стражата мислеше само за любимия си командир, Пипин се изправи и надникна навън. В този миг зърна сребристобяло сияние, полетяло откъм Севера като звездичка над сумрачните поля. То летеше като стрела и непрестанно растеше, наближавайки бързо четиримата бегълци към Портата. На Пипин му се стори, че го обвива бледа светлина и тежките сенки отстъпват пред него; когато наближи, хобитът сякаш дочу от стените да отеква гръмовен зов.

— Гандалф! — възкликна той. — Гандалф! Винаги се появява в най-мрачния час. Напред! Напред, Бели ездачо! Гандалф, Гандалф!

Крещеше бясно, като зрител на напрегнато надбягване, окуражаващ без нужда най-добрия състезател.

Но връхлитащите черни сенки бяха усетили новодошлия. Една от тях свърна към него; на Пипин му се стори, че Гандалф вдигна ръка, и копие от бяла светлина проряза небето. Назгулът нададе протяжен вой и кривна настрани, тутакси останалите четири се олюляха, сетне бързо се издигнаха по спирала, отдалечиха се на изток и изчезнаха сред ниските облаци и за малко над Пеленор сякаш просветля. Пипин видя как конникът и Белия ездач се срещнаха и спряха да изчакат спешените, бойци. От града към тях вече тичаха хора, скоро всички заедно изчезнаха под външната стена и хобитът разбра, че минават през Портата. Предполагайки, че незабавно ще дойдат в Кулата при Наместника, той побърза към входа на крепостта. Тук се бяха събрали още много свидетели на бягството и спасението. Не след дълго откъм улиците на по-ниските кръгове долетя глъчка и сред радостни възгласи отекнаха имената на Фарамир и Митрандир. Наоколо се разля светлината на факли и Пипин видя двама конници да яздят бавно пред гъмжило от народ — единият беше в бяло, но вече не сияеше, само мътно белееше в нощта, сякаш огънят му бе изгаснал или спотаен; другият беше мрачен, с наведена глава. Те скочиха от седлата и докато слугите отвеждаха Сенкогрив и другия кон, двамата тръгнаха към стражата пред входа — Гандалф крачеше твърдо, отметнал назад сивия си плащ, и в очите му още тлееше огън; другият, облечен в зелено, вървеше бавно и леко се поклащаше, сякаш бе изтощен или ранен.

Докато минаваха под фенера над арката на входа, Пипин се промъкна напред и като видя бледото лице на Фарамир, дъхът му спря. Това бе лице на човек, върху когото е връхлетял неописуем ужас, ала той е успял да го овладее и вече е спокоен. Горделив и строг, той поспря да каже нещо на стражата и като се вгледа в него, Пипин забеляза колко много прилича на брат си Боромир, когото Пипин бе харесал отначало, възхитен от величавото, но любезно държане на едрия мъж. Ала при вида на Фарамир странно, непознато досега чувство трогна сърцето му. Пред него стоеше човек, изпълнен с върховно благородство, каквото понякога разкриваше Арагорн — може би не тъй възвишено, но по-близко до човешките измерения, това сякаш беше един от Кралете човешки, роден в късни времена, ала поел мъдростта и скръбта на Древния народ. Сега разбираше защо Берегонд изрича името му с любов. Беше готов да го последва, както целият народ би последвал своя командир дори под сянката на черните крале.

— Фарамир! — закрещя той заедно с другите. — Фарамир! И долавяйки непознатия му глас сред гълчавата, Фарамир се обърна и сведе смаян поглед към него.

— Ти пък откъде изскочи? — запита той. — Полуръст, и то в одеждите на Кулата! Откъде…

Но в това време Гандалф застана до него и каза:

— Дойде с мен от страната на полуръстовете. С мен дойде. Но да не се бавим тук. Чакат те разговори и дела, а ти си уморен. Той ще дойде с нас. Даже трябва да дойде, защото ако не забравя новите си задължения по-бързо от мен, време е отново да прислужва на господаря си. Хайде, Пипин, последвай ни!

След малко се озоваха в личните покои на Владетеля на Града. Чакаха ги меки кресла около мангал с разпалени въглища, слугите донесоха вино, а Пипин стоеше незабелязан зад трона на Денетор и почти не усещаше умора, жадно заслушан в разговора.

След като хапна малко бял хляб и изпи чаша вино, Фарамир седна на ниско столче отляво на баща си. Отдясно, малко по-настрана, Гандалф седеше на украсен с резба дървен стол, на пръв поглед изглеждаше задрямал. Отначало Фарамир говореше само за задачата, с която бе изпратен преди десет дни, добавяйки вести за Итилиен и придвижването на Врага и съюзниците му, разказа за сражението край пътя, за поражението на харадците и огромните им зверове. Сякаш военачалник разказваше на господаря си вече известни събития, случайни гранични схватки, които сега изглеждаха незначителни и дребни, лишени от слава.

Ненадейно Фарамир погледна към Пипин.

— Но сега пристъпваме към удивителни неща — каза той. — Не за пръв път виждам полуръст от северните легенди да идва в южните земи.

При тези думи Гандалф се надигна и вкопчи ръце в подлакътниците, но не каза нищо и строгият му поглед удържа възклицанието на устните на Пипин. Денетор огледа лицата им и кимна, сякаш в знак, че вече е разбрал много от онова, що предстоеше да чуят. Седяха безмълвни и неподвижни, а Фарамир бавно разказа историята почти без да откъсва поглед от Гандалф, макар сегиз-тогиз очите му да стрелваха Пипин, като че искаше да освежи спомена за другите, които бе видял.

Докато се размотаваше нишката на разказа му за срещата с Фродо и неговия слуга, за събитията на Хенет Анун, Пипин забеляза, че ръцете на Гандалф треперят, вкопчени в резбованото дърво. Сега изглеждаха бели и безкрайно стари и като се взря в тях, Пипин изведнъж разбра с тръпка на ужас, че Гандалф, самият Гандалф изпитва тревога и дори страх. Накрая, след като бе разказал за раздялата си със странниците и тяхното решение да тръгнат към Сирит Унгол, Фарамир замълча, поклати глава и въздъхна. Тогава Гандалф скочи от стола.

— Сирит Унгол? Моргулската долина? — възкликна той. — Времето, Фарамир, времето? Кога се раздели с тях? Кога ще стигнат в оная проклета долина?

— Разделихме се преди два дни, сутринта — отвърна Фарамир. — Оттам до долината Моргулдуин има петнадесет левги, ако са тръгнали право на юг, а после остават още пет левги на запад до прокълнатата Кула. Както и да бързат, не биха стигнали там по-рано от днешния ден, а може и още да са на път. Да, виждам от какво се боиш. Но мракът няма нищо общо с дръзкия им поход. Той започна миналата вечер и през нощта сянката обгърна цял Итилиен. За мен е ясно, че Врагът отдавна е планирал щурма срещу нас и часът е бил уречен още преди пътниците да напуснат скривалището ми.

Гандалф крачеше напред-назад.

— Сутринта преди два дни, значи три дни път! Колко е до мястото, където се разделихте?

— Към двадесет и пет левги по птичи полет — отвърна Фарамир. — Но не можех да дойда по-бързо. Миналата нощ бях на Каир Андрос, дългия остров по северното течение на Реката, който все още охраняваме; на отсамния бряг имаше коне. Когато мракът се зададе, разбрах, че трябва да бързам, затова препуснах насам заедно с още трима бойци, за крито намерих коне. Останалата част от отряда си пратих на юг да подсили гарнизона край бродовете на Осгилиат. Надявам се, че не съм постъпил зле?

Той погледна баща си.

— Зле? — викна Денетор и в очите му лумнаха мълнии. — Защо питаш? Бойците са били на твое разпореждане. Откога взе да питаш за мнението ми по всяка твоя постъпка? Смирено се държиш пред мен, ала отдавна си кривнал по свой път и не слушаш съветите ми. О, да, говориш изкусно както винаги, но нима не виждам очите ти впити в Митрандир, да питат дали си казал каквото трябва, дали не си прекалил? Той отдавна е завладял сърцето ти. Баща ти, сине, може да е стар, но още не е изкуфял. Виждам и чувам както преди, нищо не остава скрито — и онуй, що каза, и онуй, що премълча. Знам отговорите на много загадки. Уви, уви, бедният Боромир!

— Ако те гневи туй, що казах, татко — спокойно изрече Фарамир, — съжалявам, че не изслушах твоя съвет, преди да ме натовариш с тъй тежко решение.

— И щеше ли да промениш решението си? — запита Денетор. — Струва ми се, че пак щеше да постъпиш по своему. Добре те познавам. Знам дори и желанието ти да изглеждаш величествен и щедър като древен крал — благ, сладкодумен. Това може и да приляга на човек с благородна кръв, когато властвува в мир. Но в тежък час благородството нерядко се заплаща със смърт.

— Тъй да бъде! — каза Фарамир.

— Тъй да бъдело! — провикна се Денетор. — Но не плащаш само със своята смърт, Владетелю Фарамир, а със смъртта на баща си и целия народ, който бе длъжен да защитаваш подир гибелта на Боромир.

— Нима ти се иска да бе станало обратното? — запита Фарамир.

— Да, така ми се иска — отвърна Денетор. — Боромир беше верен син, а не играчка на някакъв си магьосник. Той би си спомнил за злочестия си баща и не би пропилял даровете на съдбата. Би ми донесъл могъщество.

За миг сдържаността на Фарамир се пропука.

— Бих те помолил, татко, да си припомниш защо заминах за Итилиен вместо него. Не чак толкова отдавна се съгласих веднъж да послушам съвета ти. Владетелят на Града ми повери тази задача.

— Не разтърсвай горчилката в чашата, която сам си налях — каза Денетор. — Не я ли усещах дълги нощи на езика си, предчувствувайки, че тепърва ме чака отровната утайка? И ето че стигнах до нея. О, ако не бе така! Ако онова бе дошло в ръцете ми!

— Успокой се! — каза Гандалф. — Каквото и да бе станало, Боромир нямаше да го донесе. Той загина достойно, нека почива в мир! Ала ти се лъжеш. Ако бе протегнал ръка към онзи предмет, той щеше да се погуби. Щеше да го задържи за себе си и ти нямаше да познаеш своя син.

Твърдо и хладно бе лицето на Денетор.

— Оказа се, че Боромир по-трудно ще заиграе по свирката ти, нали? — тихо изрече той. — Но аз, неговият баща, твърдя, че той щеше да ми го донесе. Може и да си мъдър, Митрандир, ала сред всичките си тънкости не си овладял мъдростта докрай. Има и други пътища освен паяжините на вълшебниците и прибързаността на глупците. Ти и не подозираш колко знания и премъдрости съм овладял.

— И каква е твоята мъдрост? — запита Гандалф.

— Стига ми колкото да прозра двете безумства, от които да бягам. Рисковано е да се използува онзи предмет. А да се прати с един глуповат полуръст право в земите на Врага, както сторихте ти и този мой син, е лудост.

— Що би сторил Владетелят Денетор?

— Нито едното, нито другото. Но едно е сигурно — за нищо на света не би го подложил на риск там, където само глупец може да се надява, не би дръзнал да предизвика всеобщата гибел, ако Врагът си възвърне изгубеното. Не, би го опазил укрито дълбоко в мрака. Не би го използувал, казах, освен в часа на крайна нужда, би го скътал далеч от вражата десница и би го измъкнал само заради окончателната победа, подир която веднъж завинаги да свършим с онуй, що ни плаши.

— Мислиш само за Гондор, владетелю, както си свикнал — каза Гандалф. — Ала има и други люде, друг живот, бъдни времена. А аз изпитвам жал дори към неговите роби.

— Та къде ще дирят помощ другите люде, ако рухне Гондор? — отвърна Денетор. — Да бях укрил онзи предмет в дълбоките подземия на тая крепост, нямаше сега да тръпнем от страх сред здрача и щяхме да решаваме спокойно, без да се боим от най-лошото. Още не ме познаваш, щом не вярваш, че бих издържал изпитанието.

— И все пак не вярвам — каза Гандалф. — Инак бих го пратил насам на съхранение и бих спестил много тревоги на себе си и на другите. А като те чух как говориш, вярвам ти още по-малко, отколкото на Боромир. Не, удръж гнева си! Не вярвам дори на себе си и отказах онзи предмет, макар да ми го предлагаха в дар. Ти си силен и в много отношения още се владееш, Денетор, ала ако бе получил онова, то щеше да те съкруши. Дори да го бе заровил в недрата на Миндолуин, то щеше да ожари с огън ума ти, докато мракът приижда, и тепърва се задават още по-страшни беди.

Вперени в Гандалф, очите на Денетор отново припламнаха и Пипин пак усети напрежението между двете воли, но сега погледите им сякаш се превръщаха в остриета, прелитащи от око до око сред блясъка на ударите. Пипин затрепера в очакване на страхотния сблъсък.

Ала внезапно Денетор се отпусна и хладнокръвно вдигна рамене.

— Ако можех! Ако можех! Колко напразни слова. То е потънало в Сянката и само времето ще покаже какво е приготвила съдбата за него и за нас. Няма да чакаме дълго. А дотогава нека се обединим всички против Врага, каквито и да са пътищата ни, и да се надяваме, докато можем. Подир надеждата ни остава храбростта да умрем свободни. — Той се обърна към Фарамир: — Какво мислиш за гарнизона край Осгилиат?

— Не е силен — каза Фарамир. — Вече казах, че пратих отряда от Итилиен да го подкрепи.

— Мисля, че няма да стигнат — каза Денетор. — Там ще е първият удар. Ще им трябва храбър командир.

— Както и навсякъде — въздъхна Фарамир. — Уви, колко ни липсва моят любим брат! — Изправи се. — Свободен ли съм, татко? Преди да довърши, той се олюля и се подпря на бащиния трон.

— Морен си, виждам — каза Денетор. — Казаха ми, че си препускал отдалеч под летящите сенки на злото.

— Да не говорим за това! — промълви Фарамир.

— Тъй да бъде — съгласи се Денетор. — Върви сега да почиваш както можеш. Утре ни чака тежък ден.

Всички се сбогуваха с Владетеля на Града и отидоха да почиват, докато още могат. Навън царуваше беззвезден мрак, когато Гандалф се упъти към квартирата, следван от Пипин с малък факел в ръка. Не изрекоха нито дума, докато вратата не се затвори зад тях. Чак тогава Пипин хвана Гандалф за ръката.

— Кажи ми, има ли надежда? — запита той. — За Фродо ми е думата. Е, и за нас, но главно за Фродо. Гандалф положи ръка на главата му.

— Никога не е имало голяма надежда — отвърна той. — Само надежда за глупци, както ми бе казано. А когато чух за Сирит Унгол… — Той замълча и с широки крачки се приближи до прозореца, сякаш погледът му можеше да пробие източната нощ. Сетне промърмори: — Сирит Унгол! Защо натам, питам се? — Обърна се. — Преди малко, Пипин, сърцето ми изстина като чух това име. Ала всъщност вярвам, че във вестите на Фарамир се крие надежда. Ясно е, че Врагът най-сетне започва войната и нанася първия удар, докато Фродо е още на свобода. В идните дни окото му ще се взира ту насам, ту натам, но винаги надалеч от собствените му земи. И още нещо, Пипин, отдалеч долавям у него припряност и страх. Започва преждевременно. Нещо го е стреснало. — За миг Гандалф постоя замислен. — Може би — промърмори той. — Може дори и глупостта ти да е помогнала, мое момче. Чакай да видим. Преди пет дни трябва да е открил, че сме низвергнали Саруман и сме отнели Камъка. И какво от това? Нито имаме полза от него, нито бихме могли да го употребим, без той да узнае. А! Питам се. Арагорн? Часът му наближава. А в него се крие непреклонна сила, Пипин, той е храбър, решителен, сам може да реши и да поеме огромен риск, ако се наложи. Това може да е. Може тъкмо с тая цел да е взел Камъка и предизвикателно да се е разкрил пред Врага. Питам се. Е, както и да е, не ще узнаем отговора преди идването на Роханските конници… стига да не закъснеят. Лоши дни ни чакат. Да поспим, докато можем!

— Но… — обади се Пипин.

— Какво но? — запита Гандалф. — За тая вечер разрешавам само едно но.

— Ам-гъл. Как са могли да тръгнат с него и дори да го вземат за водач? Както усетих, Фарамир не харесваше мястото, накъдето ги водел, ти също. Какво се е объркало?

— Сега не мога да отговоря — каза Гандалф. — И все пак сърцето ми усеща, че Фродо и Ам-гъл ще се срещнат преди края. За добро или за зло. Но тая вечер не ще говоря за Сирит Унгол. Предателство, предателство — това ме плаши, предателството на оная жалка твар. Но да става каквото е писано. Нека не забравяме, че предателят може да сгреши и да стори добро, без да иска. Случва се понякога. Лека нощ!

Новото утро настъпи сред кафеникав сумрак и сърцата, ободрени за малко от завръщането на Фарамир, отново се свиха. Крилатите Сенки не се мярнаха този ден, но от време на време високо над града се раздаваше далечен крясък и който го чуеше, за миг застиваше от ужас, а по-боязливите избухваха в ридания.

Фарамир отново бе заминал на път. „Не му дават да си почине — мърмореха някои. — Владетелят е прекалено строг към сина си и го кара да поеме двойни задължения — за себе си и за онзи, що няма да се върне.“ Хората непрестанно се взираха на север с един въпрос:

„Къде са Роханските конници?“

Фарамир наистина не бе заминал по свое желание. Но Владетелят на Града имаше пълна власт в Съвета и този ден не бе настроен да отстъпва пред другите. Съветът бе свикан рано сутринта. Военачалниците решиха, че поради заплахата от Юга силите им не са достатъчни за изпреварващ удар, освен ако пристигнат Роханските конници. А дотогава щяха да разположат бойци по стените и да чакат.

— И все пак — каза Денетор — не бива току-така да изоставяме външните укрепления, изградени с тъй тежък труд. Врагът трябва скъпо да плати преминаването на Реката. Ако иска да щурмува Града, не може да пресече нито северно от Каир Андрос, заради блатата, нито на юг, към Лебенин, където реката е толкова широка, че ще му трябва цял флот. Тежестта ще падне върху Осгилиат, както и миналия път, когато Боромир го отблъсна.

— Онова беше само проба на силите — каза Фарамир. — Днес можем да заставим Врага да плати десетократно загубите ни при охраната на Реката и пак да загубим в крайна сметка. Той с лека ръка може да си позволи да пожертвува армия, а за нас всеки отряд е безценен. А ако пресече с цялата си сила, отстъплението на предните ни части ще бъде рисковано.

— Ами Каир Андрос? — запита Принцът. — И него трябва да удържим, ако защитаваме Осгилиат. Да не забравяме заплахата отляво. Рохиримите могат да дойдат, могат и да не дойдат. Но Фарамир ни разказа за огромните войски, прииждащи към Черната порта. Но една армия може да излезе оттам и да удари на разни места.

— Войната налага рискове — каза Денетор. — На Каир Андрос има гарнизон и повече хора не мога да отделя. Но не ще отстъпя без бой Реката и Пеленор… додето ми остава поне един храбър командир, готов да изпълни волята на своя господар.

Всички замълчаха, но накрая Фарамир изрече:

— Не ще се противя на волята ти, господарю. Щом те лишиха от Боромир, аз ще отида да сторя каквото мога вместо него… ако заповядаш.

— Заповядвам — отвърна Денетор.

— Тогава сбогом! Но не мисли зле за мен, ще се върна!

— Зависи как — каза Денетор.

Преди Фарамир да препусне на изток, Гандалф се обърна към него.

— Не бързай да жертвуваш живота си от обида — каза той. — Тук ще си нужен не само за войната. Твоят баща те обича, Фарамир, и ще си го спомни преди края. Сбогом!

И тъй, Фарамир отново потегли заедно с отряд от доброволци и бойци, които можеха да бъдат отделени от охраната. Хората от стените се взираха към разрушения град и се питаха какво ли става там, защото не забелязваха нищо. А други все тъй гледаха на север и мислено брояха левгите по пътя на Теоден през Рохан. „Ще дойде ли? Ще си спомни ли за древния съюз?“ — мълвяха те.

— Да, ще дойде — каза Гандалф, — дори и да закъснее. Помислете малко! В най-добрия случай Червената стрела е стигнала при него преди два дни, а дълги мили ни делят от Едорас.

Новите вести пристигнаха едва през нощта. Морен конник долетя от бродовете със съобщение, че от Минас Моргул е потеглила армия и вече наближава Осгилиат, към нея се присъединили полкове от Юга — жестоки и едри Харадрими.

— Узнахме още — добави пратеникът, — че отново ги води Черния капитан и страхът от него се носи далеч напред по Реката.

С тия зловещи слова приключи третият ден от пристигането на Пипин в Минас Тирит. Малцина заспаха — вече почти никой не се надяваше Фарамир да удържи бродовете за дълго.

На следващия ден мракът престана да приижда, беше се сгъстил докрай, ала тегнеше още по-мъчително върху сърцата на хората и ги изпълваше с непоносим ужас. Скоро пристигнаха нови зли вести. Врагът бе успял да прекоси Андуин. Фарамир се оттегляше към стената на Пеленор, събирайки бойците от Крайпътните укрепления, ала силите на противника бяха десетократно по-многобройни.

— Ако изобщо успее да пресече Пеленор, враговете ще го следват по петите — каза пратеникът. — Скъпо платиха за преминаването, но той се надяваше на повече. Плановете им са били добре подготвени. Сега разбрахме, че тайно са изградили в Източен Осгилиат множество салове и баркаси. Гъмжаха като мухи. Но не те ни победиха, а Черния капитан. Малцина устояваха още щом се разнасяше слухът за приближаването му. Пред него собствените му бойци тръпнат от страх и са готови да загинат, щом заповяда.

— Значи там съм по-нужен, отколкото тук — каза Гандалф, препусна из полята и скоро сиянието му изчезна от поглед. Самотният Пипин остана на стената и цяла нощ се взира на изток, без да мигне.

Утринните камбани едва бяха проехтели, сякаш за подигравка с непрогледния мрак, когато Пипин зърна далеч сред мътните простори да лумват огньове там, където се издигаха стените на Пеленор. Часовите викнаха в един глас и целият Град се вдигна на оръжие. От време на време червен отблясък озаряваше мрака и през натежалия въздух бавно долиташе глух тътен.

— Превзели са стената! — крещяха хората. — Разбиват я. Идат!

— Къде е Фарамир! — отчаяно викна Берегонд. — Не казвайте, че е загинал!

Първите вести донесе Гандалф. Към средата на утрото той пристигна с шепа конници, охраняващи върволица от каруци. Вътре бяха налягали ранени мъже — само това оставаше след гибелта на Крайпътните укрепления. Вълшебникът веднага се яви пред Денетор. Сега Владетелят на Града се бе разположил във високите покои над Залата на Бялата кула и Пипин стоеше край трона му, напрягаше мрачния си взор през мътните прозорци на север, юг и изток, сякаш искаше да пробие сенките на прииждащата съдба. Най-дълго се вглеждаше на север и понякога се вслушваше, сякаш някакво древно изкуство му позволяваше да дочуе гръмовния тътнеж на копита из далечните равнини.

— Дойде ли Фарамир? — запита той.

— Не — отвърна Гандалф. — Но беше още жив, когато го напуснах. Ала реши да остане с последните, та да спаси от разгром отстъплението през Пеленор. Може и да удържи с хората си, но се съмнявам. Изправен е пред несметни пълчища. Пристигна онзи, от когото се боях.

— Да не би… Мрачния владетел? — извика Пипин, забравил от ужас къде се намира.

Денетор се разсмя горчиво.

— Не, още не, драги Перегрин! Той ще дойде да се наслади на гибелта ми чак след крайната победа. Други са неговите оръжия. Тъй прави всеки мъдър владетел, скъпи ми полуръсте. Инак защо да седя в тая кула, да гледам, да мисля, да чакам и да жертвувам дори синовете си? Та аз още мога да въртя меча!

Той се изправи, отметна дългия си черен плащ и Пипин с изумление видя, че отдолу е облечен в ризница, а на пояса му виси дълъг меч с тежка дръжка в черна ножница със сребърни шарки.

— Тъй ходя и тъй спя от години насам — добави той, — та да не влее старостта в тялото ми безсилие и страх.

— И все пак днес най-злият от военачалниците на Властелина от Брад-дур е овладял външните ти стени — каза Гандалф. — Той е древен крал на Ангмар, Магьосник, Дух на Пръстена, Повелител на Назгулите, сянка на отчаянието, копие на ужаса в десницата на Саурон.

— Значи си си намерил равностоен противник, Митрандир — отвърна Денетор. — Лично аз отдавна знам кой е пръв предводител на пълчищата на Черната кула. Само за това ли се върна? Или си отстъпил пред силата на врага?

Пипин затрепера, очаквайки внезапния гняв на засегнатия Гандалф, но страхът му се оказа безпочвен.

— Може и тъй да е — кротко отвърна Гандалф. — Но още не е дошъл час да премерим силите си. А ако са верни древните слова, не ще падне той от ръката на простосмъртен мъж и дори за Мъдрите е скрита участта, що го чака. Както и да е, засега Капитанът на отчаянието не бърза напред. По-скоро предпочита, както ти сам мъдро изрече, да повелява отдалече и да тласка на щурм обезумелите си роби. Не, върнах се главно за да опазя ранените, които можем да изцелим. Стената е разбита по цялата дължина и скоро пълчищата на Моргул ще нахлуят отвсякъде. А най-вече дойдох, за да кажа това: скоро в полята ще пламне бой. Трябва да се подготви внезапен удар навън. В него да се включат конници. Там е искрицата надежда, защото поне едно липсва на врага — малцина се неговите конници.

— Нашите също — каза Денетор. — Тъкмо сега Рохан щеше да е добре дошъл.

— По-скоро ще дочакаме други гости — отвърна Гандалф. — Бегълците от Каир Андрос вече са съвсем наблизо. Островът е превзет. Друга армия нахлу откъм Черната порта и пресече на североизток.

— Някои те обвиняват, Митрандир, че с наслада носиш зли вести — каза Денетор, — но за мен това не е новост — знаех го още снощи. Колкото до удара, вече съм помислил за него. Да слезем.

Времето минаваше. Най-сетне стражата зърна от стените отстъплението на челните отряди. Отначало безредно се зададоха групички морни, изранени мъже, някои бягаха безумно като подгонени. Далече на изток трепкаха огньове, тук-там пламъците им сякаш пълзяха из равнината. Горяха къщи и обори. Сетне от безброй места червени огнени рекички се втурнаха лъкатушно из мрака към чертата на широкия път от Градската порта до Осгилиат.

„Врагът — шепнеха хората. — Стената е рухнала. Ето ги, нахлуват през проломите! И като че носят факли. Къде са нашите?“

Наближаваше вечерният час и ставаше толкова мрачно, че дори най-зорките мъже от Крепостта не различаваха в полята почти нищо, освен нови и нови пожарища и все по-дългата огнена колона, устремена напред. Но ето че на по-малко от миля изникна събрана група бойци, които не бягаха, а крачеха, без да се разкъсват.

Наблюдателите стаиха дъх. „Фарамир трябва да е там — говореха те. — Той има власт над хора и зверове. Ще успее.“

Отстъпващите вече бяха само на два фурлонга. От здрача зад тях изскочи малък конен отряд — това бе останало от последните защитници. Отново се спряха за отбрана срещу прииждащите огнени вълни. Внезапно отекнаха свирепи крясъци. Налетя вражеската конница. Огнените колони се превърнаха в буйни потоци, редица след редица търчаха орки с факли в ръце, диви Южняци развяваха кървави знамена, дрезгаво викаха и налитаха да пресекат пътя за отстъпление. От мътното небе с пронизителен вой се спуснаха крилатите сенки, Назгулите, понесли смърт.

Отстъплението се превръщаше в разгром. Отрядът вече се разпадаше, обезумелите хора диво тичаха насам-натам, захвърляха оръжието, крещяха от ужас и рухваха на земята.

Тогава над Крепостта пропя тръба и Денетор най-сетне нанесе удара. Строени отвън, в сянката на високите стени, бяха чакали сигнала му всички ездачи на Града. Сега те литнаха напред, престроиха се и атакуваха в галоп с мощен вик. Нов вик им отвърна от стените, най-отпред препускаха конниците на лебеда от Дол Амрот начело със своя Принц и синьото му знаме.

— Амрот за Гондор! — крещяха те. — Амрот за Фарамир!

Като мълния се стовариха върху врага от двата фланга на отстъплението, ала един конник изпревари всички, бърз като вятъра в тревата — Сенкогрив го носеше и той отново сияеше, разкрит пред всички със светлина в протегнатата си десница.

Назгулите изпищяха и литнаха назад, защото Капитанът им още не беше дошъл да се изправи пред белия огън на своя враг. Изненадани насред гонитбата на жертвите си от тоя бесен щурм, мордорските пълчища се пръснаха като искрици, подгонени от вихър. С мощен рев последните отряди се обърнаха и налетяха върху преследвачите. Подгонените се превръщаха в ловци. Отстъплението премина в атака. Повалени орки и хора застилаха полето, с пращене се къдреха смрадни облаци дим над захвърлени факли. Кавалерията препускаше напред.

Но Денетор не им разреши да се отдалечат. Макар засега врагът да бе задържан и отблъснат, откъм Изтока се задаваше огромна сила. Тръбата отново засвири — този път за отстъпление. Гондорската кавалерия спря. Зад нейната защита челните отряди се прегрупираха. С твърда крачка поеха назад. Стигнаха до Градската порта и в стегнат марш минаха навътре, гордо ги гледаха жителите на Града и гръмко крещяха възхвали, ала тревога изпълваше сърцата им. Скръбна бе гледката на оределите отряди. Фарамир бе загубил една трета от хората си. И къде беше самият той?

Дойде последен. Хората му влязоха. Завърнаха се конните рицари, следвани от знамето на Дол Амрот и Принца. В ръцете си, върху шията на коня, той носеше тялото на своя родственик, Фарамир, син на Денетор, открит сред бойното поле.

— Фарамир! Фарамир! — крещяха по улиците просълзени мъже. Но той не отговаряше. Понесоха го нагоре по лъкатушния път към Крепостта, където чакаше баща му. В мига, когато Назгулите бяха кръшнали настрани от набега на Белия конник, едно смъртоносно копие бе долетяло да повали Фарамир, вкопчен в борба с могъщ харадски ездач. Само атаката на Дол Амрот го бе спасила от кървавите южняшки мечове, готови да насекат падналия неприятел. Принц Имрахил отнесе Фарамир в Бялата кула и каза:

— Синът ти се завърна, господарю, подир велики подвизи. И той разправи всичко, що бе видял. Но Денетор се изправи, погледна лицето на сина си и не изрече нито дума. Сетне заръча да приготвят легло в покоите, да оставят Фарамир и да си вървят. А сам се изкачи в тайната стаичка на върха на Кулата и по това време който вдигнеше поглед нататък, виждаше бледа светлина да трепти и мъждука зад тесните прозорци. Сетне просветна и изгасна. Когато слезе, Денетор се приближи до Фарамир и безмълвно седна край него, но лицето на Владетеля беше сиво, по-мъртвешко от лика на сина му.

Ето че Градът беше обсаден, обгърнат във вражески пръстен. Далечните стени бяха съборени и Пеленор се намираше в ръцете на Врага. Бегълци по северния път донесоха последните вести отвън преди затварянето на Портата. Това бяха остатъците от стражата на склона, където пътят от Анориен и Рохан се спускаше в низините. Водеше ги Инголд, същият, който бе посрещнал Гандалф и Пипин преди по-малко от пет дни, когато слънцето още изгряваше и утрото носеше надежда.

— Няма вести от Рохиримите — каза той. — Рохан няма да дойде. А и да дойде, ще бъде безполезно. Казват, че Новата армия, за която чухме, ги е изпреварила през Реката по Каир Андрос. Силни са — оркски Батальон на Окото и безбройни отряди от хора, каквито не сме виждали досега. Ниски, набити и безмилостни, брадати като джуджета и въоръжени с огромни секири. Изглежда, че идват от някоя дива страна на необятния изток. Превзеха северния път и мнозина нахлуха в Анориен. Рохиримите не могат да дойдат.

Портата бе затворена. Цяла нощ стражата по стените чуваше възгласите на враговете, които се тълпяха навън, опожаряваха поля и градини и съсичаха когото заварят, бил той жив или мъртъв. В мрака не можеше да се разбере каква сила вече е прекосила Реката, но когато утрото или по-скоро бледата му сянка се прокрадна над равнината, видяха, че дори и очите на нощния страх не са били достатъчно големи. Полята бяха почернели от маршируващи отряди и докъдето стигаше погледът в сумрака, около обсадения град никнеха като отровни гъби лагери от черни или тъмночервени шатри.

Забързани като мравки, орките дълбаеха и дълбаеха в няколко реда огромен пръстен от дълбоки траншеи точно на един изстрел с лък от стените, а щом привършваха, всяка траншея се изпълваше с огън, макар че никой не можеше да види как го запалват и поддържат с хитрини или с магии. Работата продължи през целия ден, а хората от Минас Тирит гледаха, безсилни да попречат. Виждаха как след довършването на всяка траншея се задават огромни каруци, нови вражески отряди бързо разполагаха зад огненото прикритие мощни каменохвъргачки. Катапултите на градските стени не бяха толкова силни, че да им попречат.

Отначало хората се надсмиваха и не се плашеха от машинариите. Изградена преди силата и изкуството на Нуменор да изчезнат в изгнание, главната стена беше невероятно висока и дебела, откъм изток беше черна, твърда и гладка като кулата Ортанк, неподвластна на стомана и огън. Само някой спазъм, разцепил земната твърд под основите й, би могъл да я разруши.

— Не — казваха те, — дори и Безименния да дойде, не ще влезе, докато сме живи.

Ала други отвръщаха:

— Докато сме живи? Колко ни остава? Той има оръжие, което е повалило безброй крепости, откакто свят светува. Гладът. Пътищата са отрязани. Рохан няма да дойде.

Но машините не прахосваха снаряди срещу непробиваемата стена. Не разбойник, не оркски главатар водеше щурма срещу главния враг на Мордорския Властелин. Насочваше ги могъщ и лукав ум. Щом огромните катапулти заеха позициите, сред крясъци и скърцане на въжета и лебедки започнаха да изстрелват снарядите си изумително високо, тъй че минаваха право над бойниците и падаха с тътен в първия кръг на Града, по някаква тайна магия много от тях избухваха в пламъци, щом рухнеха долу.

Не след дълго зад стената бушуваше пожар и всички свободни мъже се мъчеха да потушат пламъците, избухнали на безброй места. Сетне сред най-тежката бомбандировка се изсипа нова градушка — не тъй опустошителна, но далеч по-страшна. По улици и пътища зад Портата затътнаха дребни кръгли снаряди, които не пламваха. Но когато хукнаха да разберат какво е това, хората закрещяха и заридаха. Врагът мяташе в Града главите на всички загинали в боевете край Осгилиат, пред стените и полята. Гледката бе страховита, макар много от тях да бяха неузнаваемо смазани или жестоко накълцани, чертите на други още се познаваха и личеше, че са загинали в мъки; на всяко чело бе жигосан скверният знак на Окото без клепачи. Ала и тъй — обезобразени в позора — често се случваше някой да познае свой другар, който гордо е крачил под знамената, копал е из нивите или в почивния ден е потеглял към хълмовете от зелените си поля.

В безсилен гняв мъжете размахваха юмруци към гъмжащите пред Портата безмилостни врагове. Те не обръщаха внимание на клетвите, пък и не разбираха западните езици — помежду си кряскаха дрезгаво като зверове и лешояди. Но скоро в Минас Тирит само малцина запазиха дързостта си да се изправят срещу пълчищата на Мордор. Властелинът на Черната кула имаше и друго оръжие, по-бързо от глада — ужас и отчаяние.

Назгулите са завърнаха и както растеше и се ширеше силата на техния Мрачен владетел, тъй и гласовете им се изпълваха със зла прокоба, отразили единствено неговата воля и лукавство. Кръжаха безспирно над града като грабливи птици, очакващи да се наситят с плътта на обречените. Летяха невидими, недосегаеми за стрела, но вездесъщи, и мъртвешките им гласове процепваха въздуха. Всеки нов крясък ставаше все по-непоносим. Накрая дори и най-храбрите се просваха по очи, когато невидимата заплаха прелиташе над тях, или пък застиваха неподвижно и изпускаха оръжието от безжизнените си ръце, а в умовете им нахлуваше мрак и вече не мислеха за война — искаха само да се скрият, да пропълзят и да умрат.

През целия черен ден Фарамир се мяташе на ложето в Бялата кула, потънал в кошмарите на неизцелима треска; умира, каза някой и скоро всички заповтаряха тая дума по стени и улици. А баща му седеше край него безмълвно и само гледаше, без да се сеща за отбраната.

Дори в ноктите на Урук-хай Пипин не бе преживявал тъй мрачни часове. Дългът му повеляваше да стои при Владетеля и той стоеше забравен край вратата на неосветената стая, като се мъчеше да овладее собствения си страх. Стори му се, че Денетор старее пред очите му, сякаш гордата воля се бе прекършила и непреклонният ум бе рухнал. Може би скръбта и угризенията го бяха сторили. На някогашното безчувствено лице Пипин зърна сълзи, по-страшни от гнева.

— Не плачи, господарю — промълви той. — Може и да оздравее. Посъветва ли се с Гандалф?

— Не ме залъгвай с магьосници! — каза Денетор. — Свърши надеждата на глупеца. Врагът го е открил и сега мощта му расте, проникнал е в мислите ни и всяко наше дело води към гибел. Без добра дума, без благословия пратих сина си към безсмислена заплаха и ето го, лежи с отрова в жилите. Не, не, както и да се обърне войната, моят път свършва, пресекна родът на Наместниците. А сега хора от простолюдието ще водят по тайни пътеки из хълмовете последните потомци на Кралете човешки, додето ги изловят един по един.

На вратата дотърчаха хора да повикат Владетеля на Града. — Не, няма да сляза — отвърна той. — Трябва да остана при сина си. Може да ми продума преди края. Но няма да е дълго. Следвайте когото си искате, та дори и Сивия безумец, макар че надеждата му се оказа измамна. Аз оставам тук.

И тъй Гандалф застана начело на сетната отбрана на Гондор. Където се появеше, сърцата отново туптяха бодро и крилатите сенки чезнеха от паметта. Той крачеше неуморно от Крепостта до Портата, от северния до южния край на стената, а до него вървеше Принцът на Дол Амрот в лъскавата си ризница. Той, и неговите рицари още се държаха като владетели, запазили живата кръв на Нуменор. Видеха ли ги, хората шепнеха: „Вярно са казвали старите приказки; елфическа кръв тече в жилите на тоя народ, нали някога в земите им са живели пришълци от Нимродел.“ И после някой запяваше в здрача куплети от Баладата за Нимродел или други песни, останали в Андуинската долина от незапомнени години.

И все пак… когато се отдалечаваха, сенките отново обгръщаха хората и сърцата им изстиваха, а храбростта на Гондор се превръщаше в пепел. Вече никой не се бореше с бушуващите пламъци из първия кръг на Града и на много места гарнизонът по външната стена бе откъснат, без път за отстъпление. Само шепа храбреци оставаха на поста си, повечето бяха избягали зад втората порта.

Далече зад битката противникът набързо бе изградил мостове над Реката и през целия ден по тях прииждаха войски и каруци с бойно снаряжение. В полунощ най-сетне започна атаката. Авангардът мина по кривите пътеки, оставени между огнените ями. Тълпите се втурнаха напред, без да обръщат внимание на загубите, без да се разпръснат, щом попаднаха в обсега на стрелците от бойниците. Пък и малцина бяха останали, та пораженията не бяха големи, макар че огненото сияние разкриваше безброй цели за изкусни стрелци, с каквито се бе славил Гондор. Усещайки, че доблестта на Града вече е сломена, скритият Капитан хвърли напред цялата си мощ. Грамадните обсадни кули, построени в Осгилиат, бавно се затъркаляха през мрака.

В Бялата кула отново дотичаха вестоносци и бяха толкова развълнувани, че Пипин ги пусна. Денетор бавно извърна взор от лицето на Фарамир и ги огледа мълчаливо.

— Първият кръг на Града е в пламъци, господарю — казаха те. — Що ще заповядаш? Ти още си Владетел и Наместник. Не всички желаят да следват Митрандир. Хората бягат от стените и ги оставят без охрана.

— Защо? Защо бягат глупците? — запита Денетор. — По-добре да изгорят рано, отколкото късно, защото само огън ни чака. Вървете си в пламъка! А аз? Ще ида на кладата си. На кладата си! Не ще има гроб за Денетор и Фарамир. Никакъв гроб! Без вековен сън в балсамираната смърт. Ще изгорим като езическите крале в епохата, преди да дойдат кораби от Запада. Западът загива. Вървете да изгорите!

Без поздрав и поклон вестоносците изтичаха навън. Денетор се изправи и отпусна трескавата ръка на Фарамир, която бе стискал.

— Той гори, вече гори — скръбно изрече старецът. — Рухва домът на разсъдъка му. — Бавно пристъпи към Пипин и сведе поглед към него. — Сбогом! Сбогом, Перегрин, син на Паладин. Кратка бе службата ти и вече отива към края си. Освобождавам те от малкото останали минути. Върви и умри както сметнеш за добре. И с когото сметнеш за добре, дори с онзи приятел, чието безумие ти довлече тая смърт. Повикай слугите ми, после си върви. Сбогом!

— Няма да се сбогувам, господарю — отвърна Пипин и коленичи. Внезапно отново се почувствува хобит, стана и изгледа стареца в очите. — Ще те напусна, сър, защото наистина много искам да видя Гандалф. Но той не е безумец, лично аз не ще помисля за смърт, додето не го видя да се отчае от живота. Но докато си жив, не желая да ме освобождаваш от клетва и служба. А ако стигнат накрая до Крепостта, дано да съм тук, край теб, и да заслужа поне оръжието, което ми подари.

— Постъпи както желаеш, драги полуръсте — каза Денетор. — Но моят живот е сломен. Повикай слугите ми! И той се обърна към Фарамир.

Пипин си отиде, повика слугите и те дойдоха — шест силни и красиви мъже от свитата, ала и шестимата трепереха от този зов. Но Денетор спокойно им нареди да покрият с топли завивки леглото на Фарамир и да го изнесат. Те послушно вдигнаха ложето и го измъкнаха от стаята. Крачеха бавно, за да не безпокоят болника, а Денетор ги следваше, подпрян на жезъла си; последен вървеше Пипин.

Като на погребение излязоха от Бялата кула в мрака, под надвисналия облак, озарен от мътночервени отблясъци. Бавно пресякоха широкия двор и по заповед на Денетор спряха край Сухото дърво.

Само далечната гълчава на боевете в Града нарушаваше безмълвието и всички чуваха как печално капе водата от мъртвите клони в тъмното езеро. Продължиха през портата на Крепостта и стражата ги изгледа с почуда и отчаяние. Завиха на запад и най-сетне стигнаха до една врата в задната стена на шестия пръстен. Наричаха я Фен Холен, защото беше вечно затворена, освен по време на погребение, и през нея можеха да минават само Владетелите на Града и хората с емблемата на гробниците, които се грижеха за домовете на мъртвите. Отвъд нея лъкатушен път слизаше с множество завои към теснината в сянката на Миндолуин, където се издигаха вечните покои на мъртвите крале и техните наместници.

Със страх в очите и фенер в ръцете привратникът излезе от малката къщурка, край пътя. По заповед на Владетеля той отключи вратата и безшумно я тласна назад, взеха фенера му и минаха отвъд. Мрачен бе стръмният път сред древни стени и колонади, които се мержелееха в колебливите лъчи на фенера. Бавните им стъпки отекваха, а те продължаваха да слизат, докато накрая стъпиха на Безмълвната улица между бледи куполи, пусти палати и образи на отдавна изтлели мъже; влязоха в Дома на Наместниците и оставиха товара си.

Оглеждайки се тревожно, Пипин разбра, че се намира в просторна сводеста зала, сякаш окичена с огромните сенки, които слабият фенер хвърляше по забулените стени. Напред смътно се виждаха дълга редици от мраморни маси и на всяка маса лежеше заспала фигура със скръстени ръце, с глава върху каменна възглавница. Но най-близката беше широка и гола. По знак на Денетор положиха там Фарамир и баща му един до друг и ги покриха с общ саван, сетне сведоха глави като оплаквачи пред смъртно ложе.

— Тук ще чакаме — тихо изрече Денетор. — Но не викайте балсаматори. Донесете сухи съчки, струпайте ги отвсякъде и ги залейте с масло. Щом заповядам, хвърлете факел. Изпълнявайте и не ми говорете повече. Сбогом!

— Разрешете, господарю! — каза Пипин и побягна ужасен от мъртвия дом.

„Бедният Фарамир! — помисли си той. — Трябва да намеря Гандалф. Бедният Фарамир! Дума да не става, лекарство му трябва, а не сълзи. О, къде да намеря Гандалф? Сигурно в най-голямата блъсканица и едва ли ще има време да се разправя със смъртници и безумци.“

На прага се обърна към един от слугите, който бе останал да пази.

— Господарят ви не е на себе си. Бавете се! Не палете огъня, докато е жив Фарамир! Не правете нищо, докато не дойде Гандалф!

— Кой е господар на Минас Тирит? — отвърна слугата. — Владетелят Денетор или Сивия странник?

— Сивия странник, или изобщо няма господар, чини ми се — каза Пипин и хукна с все сила нагоре по криволичещия път, мина край смаяния привратник, профуча през вратата и продължи напред, докато стигна портата на Крепостта. Часовият му подвикна и той позна гласа на Берегонд.

— Накъде тичаш, драги Перегрин?

— Търся Митрандир — отвърна Пипин.

— Спешни са заръките на Владетеля и не бива да им преча — каза Берегонд, — но кажи ми набързо, ако можеш — какво става? Накъде се запъти господарят? Току-що застъпих на пост, но чух, че минал през Затворената врата и слугите носели Фарамир подир него.

— Да — кимна Пипин, — към Безмълвната улица.

Берегонд сведе глава, за да скрие сълзите си.

— Казваха, че умирал — въздъхна той, — и ето, че е мъртъв.

— Не — каза Пипин, — още не е. Мисля, че дори и сега можем да го спасим от смъртта. Но Владетелят рухна, преди да загине Градът му. — И Той набързо разказа за странните думи и постъпки на Денетор. — Трябва незабавно да намеря Гандалф.

— Тогава трябва да слезеш към боя.

— Знам. Господарят ме освободи. Но, Берегонд, ако можеш, направи нещо, за да прекратиш ужаса.

— Владетелят не разрешава на бойците в сребристо-черни одежди да напускат поста без негова заповед, каквото и да се случи.

— Щом е тъй, избирай между заповедите и живота на Фарамир — заяви Пипин. — Колкото до заповедите, мисля, че сега имаш работа с безумец, а не с владетел. Трябва да бягам. Ще се върна, ако мога.

Той затича надолу, все по-надолу към външния град. Бягащи от пожара хора се разминаваха с него, някои съзираха одеждите му, обръщаха се и крещяха, но той не ги забелязваше. Най-сетне мина през Втората порта, зад която огромни пламъци бушуваха между стените. Ала всичко изглеждаше удивително тихо. Не се чуваше нито шум, нито бойни крясъци, нито звън на оръжие. Внезапно се раздаде страхотен вик и мощен удар отекна с глух тътнеж. Като се бореше с изблика на ужас, който разтърсваше коленете му, Пипин зави зад ъгъла към широкия площад пред Градската порта. И замръзна на място. Бе намерил Гандалф, ала отстъпи назад и се сгуши в сянката.

От полунощ насам не спираше бесният щурм. Тътнеха тъпани. От север и от юг вражески отряди един подир друг атакуваха стените. Като оживели къщи в колебливото червено зарево се задаваха грамадни зверове, мумаци от Харад, повлекли през поля и огньове чудовищни кули и механизми. Ала техният Капитан не се вълнуваше особено какво правят или колцина ще загинат — целта им бе само да проверят силите на защитата и да отклонят настрани гондорските бойци. Срещу Портата щеше да хвърли най-тежкия си удар. Колкото и да бе яка, изградена от желязо и стомана, охранявана с кули и бастиони от крепък камък, тя си оставаше ключ, най-слабото място сред тия високи и непристъпни стени.

По-мощно затътнаха тъпаните. Лумнаха огньове. Огромни машини запълзяха през полето и сред тях висеше чудовищен таран като, стофутово горско дърво, закачено на дебели вериги. Отдавна го бяха изковали в мрачните ковачници на Мордор и грозната му глава, изляна от черна стомана, бе оформена като дебнещ вълк; цялата бе изписана със заклинания за разруха. Наричаха го Гронд в памет на Древния Чук на Подземния свят. Огромни зверове го влачеха, тълпи от орки търчаха наоколо, а отзад крачеха планински тролове, готови да го люшнат.

Но пред портата съпротивата още бе ожесточена и рицарите на Дол Амрот продължаваха да се отбраняват заедно с най-храбрите от гарнизона. Стрели и копия се сипеха като град, обсадни кули рухваха или внезапно лумваха като факли. От двете страни на Портата земята бе обсипана с развалини и трупове, ала нови и нови врагове прииждаха като безумни.

Гронд пълзеше напред. Огънят не прихващаше опорите му, тук-там някой от огромните зверове побесняваше и хукваше да тъпче безбройната охрана от орки, ала те само отхвърляха телата от пътя и други заемаха празните места.

Гронд пълзеше напред. Бясно думкаха тъпани. Над камарите от трупове изникна чудовищна фигура — висок конник с черен плащ и качулка. Тъпчейки през телата, той бавно идеше напред — нямаше закъде да бърза. Спря се и вдигна дългия си блед меч. И тутакси непоносим страх се стовари върху защитници и нападатели, ръцете на хората увиснаха безсилно, замлъкна песента на лъковете. За миг настана тишина.

Тъпаните затътнаха, загърмяха. С широк размах Гронд се люшна на тежките си вериги. Достигна вратата. Върна се. Глух грохот изгромоля над Града като гръмотевица, прелетяла из облаците. Но железните врати и стоманените резета издържаха удара.

Тогава Черния капитан се изправи на стремената и със страховит глас изрева на някакъв забравен език мощни, ужасни слова, що ломяха сърца и камъни.

Трикратно извика. Трикратно издумтя огромният таран. И внезапно с последния удар Портата на Гондор се пропука. Разцепи се, сякаш блъсната от гръмовна магия — блесна ослепителна мълния и разбитите врати рухнаха на земята.

Повелителят на Назгулите тръгна напред. Извиси се пред пожарищата като огромна черна фигура, прераснала в необятна заплаха за отчаяните души. Напред, все напред яздеше Повелителят на Назгулите под арката, която враг не бе прекосявал до днес, и всички бягаха пред погледа му.

Всички освен един. Безмълвен и неподвижен на площада пред Портата чакаше Гандалф, яхнал Сенкогрив — Сенкогрив, който единствен сред волните коне на този свят устояваше на ужаса, без да помръдне, твърд като образ, изсечен в скалите на Рат Динен.

— Не можеш да влезеш тук — каза Гандалф и чудовищната сянка спря. — Върни се в бездната, подготвена за теб! Върни се! Проваляй се в нищото, което чака теб и твоя господар. Върви!

Черния конник отметна качулката си — и виж ти! — носеше кралска корона, ала не се виждаше глава да я крепи. Огнени светлинки блестяха между нея и мантията, раздиплена върху широките черни плещи. От невидимата уста долетя мъртвешки смях.

— Стар безумец! — изрече той. — Стар безумец! Сега е моят час. Нима не можеш да познаеш Смъртта дори като я видиш? Умри сега и проклинай напразно!

С тия думи той вдигна високо меча си и по острието пробягаха пламъци.

Гандалф не помръдна. И точно втози миг далече назад, някъде из дворовете на Града, пропя петел. Той кукуригаше пронизително и ясно, без да го е грижа за вълшебства и войни — просто приветствуваше утрото, идващо със зората в небето високо над сенките на смъртта. И сякаш в отговор, от далечните простори долетя друга песен. Рогове, рогове, рогове. Зовът им глухо отекваше из стръмнините на мрачния Миндолуин. Мощните рогове на Севера свиреха бясно. Най-сетне Рохан пристигаше.