Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (10)

ГЛАВА 5
ЕДИН РАЗКРИТ ЗАГОВОР

— Сега е време и ние да си вървим — каза Мери. — Усещам, че има нещо объркано, но то може да изчака, докато се приберем. Завиха към Сала по правия и добре поддържан път, ограден с големи белосани камъни. Стотина ярда по-нататък той ги доведе до речния бряг и широкия дървен пристан. Наблизо бе привързан голям сал. Край водата, под лъчите на два високо закачени фенера, проблясваха белите колове за закрепване на въжетата. Назад, из полята, мъглите вече заливаха оградите, но водата напред беше черна, само няколко парцаливи облачета се виеха като пара из крайбрежните тръстики. На отсрещния бряг мъглата изглеждаше по-рядка.

Мери поведе понито си по мостчето към сала. Останалите го последваха. Щом минаха всички, Мери пое дългия прът и бавно се оттласна от брега. Широк и бавен, Брендивин течеше пред тях. Отсрещният бряг беше стръмен и над пристана се виеше пътека. Нейде там примигваха светлинки. По-нататък се мержелееше Фуков хълм и по него, през блуждаещия покров на мъглите, сияеха многобройни червени и жълти кръгли прозорчета. Това беше Бренди-палат, отколешен дом на Брендифуковци.

Много, много отдавна Горхендад Старофук — глава на рода Старофукови, един от най-древните родове в Мочурището, пък и в цялото Графство — прекосил реката, тогавашната граница на страната откъм изток. Той изградил (и издълбал) Бренди-палат, променил името си на Брендифук и се заселил като владетел на една същинска независима държавица. Родът му растял ли, растял, тая плодовитост продължила след кончината на Горхендад, докато целият нисък хълм бил покрит от Бренди-палат с неговите три парадни входа, множество портички и стотина прозорци. Тогава Брендифуковци и многобройните им васали почнали да копаят, а сетне и да строят из цялата околност. Така възникнал Фуков край — гъсто населена ивица между реката и Старата гора, един вид колония на Графството. Главното село бе Фукови оврази, струпано по бреговете и склоновете оттатък Бренди-палат.

Хората от Мочурището дружаха с фуковяните, а фермерите между Стъблино и Камъшево все още признаваха властта на Господаря на Палата (както наричаха главата на Брендифуковия род). Но повечето жители на старото Графство смятаха фуковяните за чудаци и едва ли не чужденци. А всъщност те не се отличаваха много от хобитите в останалите четири околии освен в едно отношение — обичаха лодките и някои даже умееха да плуват.

Първоначално страната им не била защитена откъм изток, но те създали там ограда от дървета и бодливи храсти, наречена Високия плет. Посаден преди много поколения, сега той бе достигнал внушителни размери под непрестанните грижи на фуковяните. Простираше се по широка дъга от Моста на Брендивин чак до Свършиплет (където Върбоструйка напускаше гората и се вливаше в Брендивин) — над двайсет мили от край до край. Но, разбира се, това не бе достатъчна защита. На много места плетът опираше досами гората. Щом се мръкнеше, фуковяни залостваха вратите си, а това също не бе обичайно за Графството.

Салът бавно се носеше по водата. Брегът на Фуков край наближаваше. Единствен от цялата група, Сам никога не бе прекосявал реката. Странно чувство го обхвана, докато бавното, бълбукащо течение се плъзгаше край него: старият му живот оставаше назад, в мъглите, мрачни приключения го чакаха напред. Той се почеса по главата и за момент изпита мимолетното желание господин Фродо да бе останал да си живее мирно и тихо в Торбодън.

Четиримата хобити слязоха от сала. Мери го привързваше, а Пипин вече водеше понито нагоре по пътеката, когато Сам (който гледаше назад, сякаш за да се сбогува с Графството) дрезгаво прошепна:

— Погледнете назад, господин Фродо! Виждате ли нещо? Под далечните фенери на отсрещния бряг едва се различаваше тъмен силует, подобен на забравен черен вързоп. Стори им се, че той се раздвижва, шари напред-назад, сякаш диреше нещо по земята. После пропълзя или изтича приведен назад, към мрака отвъд лампите.

— Това пък какво беше? — възкликна Мери.

— Нещо, което ни преследва — каза Фродо. — Но сега не питай повече! Да се махаме незабавно!

Те се втурнаха по пътеката нагоре. Когато се обърнаха, отвъдният бряг бе потънал в мъгла и не се виждаше нищо.

— Слава богу, че не държите лодки на западния бряг! — каза Фродо. — Може ли кон да прекоси реката?

— Който иска, може да мине двайсет мили на север до Моста на Брендивин… или да преплува — отвърна Мери. — Обаче досега не съм чувал кон да е преплувал Брендивин. Какво общо имат конете с тая история?

— После ще ти кажа. Веднъж да се приберем, пък тогава ще приказваме.

— Добре! Двамата с Пипин знаете пътя; аз ще избързам да предупредя Шишко Болгер, че пристигате. Ще се погрижим за вечеря и прочие.

— Ние хапнахме у Чудоум — каза Фродо, — но можем да се справим с още една вечеря.

— Хубаво! Подай ми тая кошница — рече Мери и препусна напред в мрака.

От Брендивин до новия дом на Фродо в Щурчов дол имаше доста път. Заобиколиха отдясно Фукив хълм с Бренди-палат и в покрайнините на Фукови оврази излязоха на главното шосе на Фуков край, водещо на север, към Моста. Като повървяха по него половин миля, надясно се отклони неравен селски път. Около две мили криволичиха по него из местността.

Най-после стигнаха до гъст плет с тясна вратичка. В тъмното къщата изобщо не се забелязваше — тя бе разположена далече от пътя, сред кръгла затревена поляна, обкръжена с пояс от ниски дървета и с вече споменатия плет. Фродо я бе избрал, защото се намираше в затънтено кътче и наблизо нямаше други жилища. Можеше незабелязано да се влиза и излиза. Някога отдавна Брендкфуковци бяха я построили за гости или роднини, желаещи за известно време да се оттеглят от оживения Бренди-палат. Постройката беше старомодна, селски тип и доколкото е възможно, напомняше хобитова дупка: дълга, ниска, едноетажна, с покрив от чимове, с кръгли прозорци и голяма кръгла врата.

Докато крачеха по тревясалата пътечка из двора, пътниците не зърнаха никаква светлинка; капаците плътно прихлупваха тъмните прозорци. Фродо почука на вратата и Шишко Болгер му отвори. Навън заструи гостоприемна светлина. Тримата бързо се вмъкнаха вътре и заключиха мрака навън. Озоваха се в широк хол с врати от двете страни; коридорът пред тях прекосяваше цялата къща по дължина.

— Е, как ви се струва? — попита Мери, който се задаваше по коридора. — За нула време направихме всичко възможно, за да заприлича на дом. Не забравяйте, двамата с Шишко пристигнахме едва вчера, с последната каруца.

Фродо се огледа. Наистина му напомняше за дома. Много от любимите му вещи — Билбовите вещи (в новото си обкръжение те съживяваха спомена за стареца) — бяха подредени, доколкото бе възможно, по познат от Торбодън начин. Мястото беше приятно, удобно, приветливо и той неочаквано съжали, че не идва наистина да се оттегли в тая уютна обител. Струваше му се нечестно да създава толкова много грижи на приятелите си. Отново се запита как да им разкрие, че ще ги напусне скоро, дори веднага. И все пак трябваше да го стори още тази вечер, преди да си легнат.

— Възхитително! — изрече той с усилие. — Все едно, че не съм се премествал.

Пътниците закачиха наметките си и струпаха раниците на пода. Мери ги поведе по коридора и широко отвори една врата в дъното. Сред отблясъците на огъня отвътре избликна облак пара.

— Баня! — викна Пипин. — О, Мериадок благословени!

— Кой ще е пръв? — попита Фродо. — Най-старият или най-бързият? И в двата случая си последен, драги Перегрин.

— Не ме подценявай! — заяви Мери. — Всичко съм уредил. Не може да започвате живота си в Щурчов дол с караници за банята. В тази стая има три чебъра и котел с вряла вода. Освен това — кърпи, изтривалки и сапун. Влизайте, без да се бавите!

Мери и Шишко отидоха в кухнята на другия край на коридора и се заеха с последните приготовления за късна вечеря. Откъм банята една през друга долитаха откъслечни песни, смесени с плясъци и цамбуркане. Изведнъж гласът на Пипин се извиси над останалите с една от любимите банни песни на Билбо:

Пей, хей! За водата, що се лей,

що умората измива и ни грей!

Да пее с нас и млад, и стар;

водата е божествен дар!

 

О! Сладко чукат капки дъжд,

поток тече нашир и длъж,

но по-прекрасна от дъжда

е вечер топлата вода.

 

Със сухо гърло в пек голям

вода студена пием, знам,

но често търсим бира с пяна

и топлата вода във вана.

 

Прекрасно скача водоскок

сред мраморен басейн дълбок,

но сладка е след тежък ден

водата топла върху мен!

Раздаде се ужасяващ плясък и гласът на Фродо изрева: „Уааа!“ Изглежда, водата от чебъра на Пипин бе изхвръкнала нагоре досущ като водоскок.

— Какво ще речете за вечеря и някоя глътка бира? — извика край вратата Мери.

Продължавайки да бърше косата си, Фродо излезе навън.

— Из въздуха пръска толкова много вода, че идвам да се дооправя в кухнята — каза той.

— Леле-мале! — възкликна Мери, надничайки вътре. По каменния под се лееха потоци вода. — Няма да получиш нито хапка, преди да избършеш всичко това, Перегрин! Бързай, че няма да те чакаме.

Вечеряха на кухненската маса край огнището.

— Сигурно вече не ви се ядат гъби? — запита Фредегар без особена надежда.

— А, ядат ни се! — извика Пипин.

— Мои са си! — каза Фродо. — Изпратени за мен от госпожа Чудоумова, царица на всички фермерски жени. Дръпни си лакомите ръце, та да сервирам.

Страстта на хобитите към гъбите надминава и най-алчните въжделения на Големите Хора. Този факт отчасти обяснява дългите експедиции на младия Фродо из прочутите ниви на Мочурището, както и праведния гняв на ощетения Чудоум. Но сега имаше предостатъчно гъби даже според хобитовите мерки. Последваха и други хубави неща, та когато свършиха дори Шишко Болгер въздъхна блажено. Хобитите избутаха масата назад и придърпаха столовете около огъня.

— После ще разчистим — каза Мери. — Сега ми разправете всичко! Досещам се, че сте имали приключения без мен, а уж се пишете приятели. Настоявам за пълен отчет и най-вече искам да знам какво му бе станало на стария Чудоум, та ме посрещна така. Ако допусках, че е възможно, щях да река, че гласът му звучеше едва ли не уплашено.

— Всички се бяхме уплашили — отвърна след малко Пипин, тъй като Фродо мълчаливо се взираше в огъня. — И ти щеше да си същият, ако от два дни те преследваха Черни конници.

— И кои са те?

— Черни фигури на черни коне. Щом Фродо не иска да говори, ще ти разправя историята от самото начало.

И той подробно описа пътешествието от момента, когато напуснаха Хобитово. Сам допринесе с няколко одобрителни кимвания и възклицания. Фродо продължаваше да мълчи.

— Бих сметнал, че си измисляте всичко — каза Мери, — ако не бях видял оная черна фигура на пристана… и ако не бях чул как странно, звучеше Чудоумовият глас. Ти какво ще речеш, Фродо?

— Напоследък братовчедът Фродо е много мълчалив — обади се Пипин. — Но вече е време да изплюе камъчето. Досега разполагаме само с догадката на Чудоум, че тая работа има нещо общо със съкровището на стария Билбо.

— Това са само догадки — бързо възрази Фродо. — Чудоум не знае нищичко.

— Хитрец е старият Чудоум — рече Мери. — Зад кръглото му лице има много неща, дето не излизат в приказките му. Чувал съм, че навремето похождал из Старата гора и знаел много странни неща. Ако не друго, Фродо, можеш поне да ни кажеш дали смяташ догадката му за добра, или не.

— Смятам — бавно отговори Фродо, — че за догадка не беше зле. Историята наистина е свързана с отколешните приключения на Билбо и очите — или би трябвало да кажа носовете — на Черните конници дирят него или мен. И ако искате да знаете, боя се, че това съвсем не е шега и че не ще намеря безопасност нито тук, нито където и да било другаде.

Той се озърна към прозорците и стените, сякаш очакваше всеки момент да рухнат под тежки удари. Останалите го наблюдаваха мълчаливо и многозначително се споглеждаха.

— Ей сега ще го каже — прошепна Пипин на Мери. Мери кимна.

— Добре! — каза най-сетне Фродо и решително се изправи на стола си. — Не мога повече да крия. Трябва да ви кажа нещо, ала не знам как да започна.

— Мисля, че ще ти помогна, ако започна вместо теб — спокойно се обади Мери.

— Какво искаш да кажеш? — тревожно го изгледа Фродо.

— Само това, скъпи ми Фродо: ти си нещастен, защото не знаеш как да се сбогуваш. Ясно е като бял ден, че възнамеряваш да напуснеш Графството. Но опасността те връхлетя по-рано, отколкото очакваше, и сега се каниш да потеглиш незабавно. А не искаш. Много ни е жал за теб.

Фродо отвори уста и пак я затвори. Смайването му бе толкова комично, че всички се разсмяха.

— Скъпи Фродо! — възкликна Пипин. — Наистина ли мислеше, че си ни хвърлил прах в очите? Дори за това не ти стигна предпазливост и хитрина! Още от април беше ясно, че се готвиш да заминеш и бързаш да се сбогуваш с любимите си места. Час по час те чувахме да си мърмориш: „Питам се дали някога ще видя тази долина“, и тям подобни. А пък се правеше, че си останал без пари, и даже продаде любимия си Торбодън на ония Влачи-Торбинсови. И колко тайни разговори проведе с Гандалф.

— Божичко! — въздъхна Фродо. — Аз мислех, че съм бил хитър и предпазлив. Какво ли ще каже Гандалф? Значи цялото Графство обсъжда отпътуването ми?

— О, не! — каза Мери. — Не бой се! Тайната, естествено, няма да трае дълго, но мисля, че засега я знаем само ние, съзаклятниците. Не забравяй все пак, че ние те познаваме добре и често сме с теб. Обикновено се Досещаме за какво мислиш. А аз познавах и Билбо. Честно казано, откакто той си замина, не те изпусках от поглед. Мислех, че рано или късно ще потеглиш подир него; очаквах даже, че ще тръгнеш по-рано, и напоследък много се тревожехме. Бояхме се да не ни се изплъзнеш като него и да отпътуваш сам-самичък. От пролетта насам си отваряхме очите на четири и тайно разработвахме план след план. Няма да ни избягаш лесно.

— Но аз трябва да замина — каза Фродо. — Няма какво да се прави. скъпи приятели. Колкото и да е печално за всички ни, безсмислено е да ме задържате. Щом сте узнали толкова много, моля ви, помогнете ми — не ме спирайте.

— Нищо не разбираш! — възкликна Пипин. — Ти трябва да заминеш — следователно заминаваме и ние. Аз и Мери идваме с теб. Сам е превъзходен момък и за да те спаси, би се хвърлил в драконова паст, стига да не се препъне в собствените си крака; ала в това опасно приключение ще се нуждаеш от повече спътници.

— Мои скъпи, мои любими хобити! — викна трогнатият Фродо. — Не мога да ви позволя. Отдавна съм решил. Вие говорите за опасност, без да я разбирате. Това не е нито търсене на съкровище, нито пътуване дотам и обратно. Аз бягам от смъртна заплаха и отивам към смъртна заплаха.

— Разбираме, и още как — твърдо каза Мери. — Точно затова решихме да дойдем. Знаем, че Пръстенът не е шега работа, но ще сторим всичко, което е по силите ни, за да ти помогнем срещу Врага.

— Пръстенът! — изрече окончателно шашардисаният Фродо.

— Да, Пръстенът — каза Мери. — Скъпи мой стари хобите, ти не си предвидил любопитството на своите приятели. От години знаех за съществуването на Пръстена… всъщност още отпреди да замине Билбо, но тъй като той явно държеше на тайната, запазих я за себе си, докато не дойде времето на заговора. Разбира се, не познавах Билбо тъй добре, както ти; аз бях прекалено млад, а той — твърде предпазлив… ала и това не му помогна. Ако искаш, ще ти разкажа как за пръв път проникнах в тайната.

— Продължавай! — безсилно произнесе Фродо.

— Както може да се очаква, погубиха го Влачи-Торбинсови. Веднъж, около година преди Празника, случайно се разхождах по пътя и забелязах пред себе си Билбо. Внезапно в далечината се появиха Влачи-Торбинсови. Билбо забави крачка и после — але-хоп! — изчезна. Така се стреснах, че не знам как ми стигна умът да се скрия по по-нормален начин. Прескочих живия плет и тръгнах по синора. След като Влачи-Торбинсови отминаха, надникнах към пътя я точно в този миг Билбо се появи право срещу мен. Зърнах златист отблясък, докато прибираше нещо в джоба си. Оттогава започнах да си отварям очите. Да си призная направо — шпионирах го. Но съгласи се, че всичко беше ужасно интересно, а пък аз едва карах двайсетината. Освен тебе, Фродо, навярно аз единствен в цялото Графство съм виждал тайната книга на старчето.

— Ти си чел книгата му! — викна Фродо. — Велики небеса! Няма ли тайни на тоя свят?

— Чак пък толкова тайни… — усмихна се Мери. — Но аз успях само веднъж да хвърля бърз поглед, а и това не беше лесно. Той никога не оставяше книгата без надзор. Питам се какво ли е станало с нея. Бих искал да я прелистя още веднъж. При тебе ли е, Фродо?

— Не. Нямаше я в Торбодън. Сигурно я е отнесъл.

— Та да си дойдем на думата — продължи Мери. — Пазих тайната до тази пролет, когато работите станаха сериозни. Тогава започнахме нашия заговор и тъй като бяхме сериозни и деловити, не проявихме особени скрупули. Ти си костелив орех, а Гандалф — още повече. Но ако искаш да се запознаеш с нашия главен шпионин, мога да ти го представя.

— Къде е? — запита Фродо и се огледа, като че очакваше от някой долап да изникне маскирана зловеща фигура.

— Крачка напред, Сам! — каза Мери и Сам се изправи, изчервен до уши. — Ето го нашия осведомител! И мога да ти кажа, че той ни осведоми за много неща, преди накрая да бъде заловен. След което, изглежда, се сметна за обвързан с честна дума и изворът пресъхна.

— Сам — извика Фродо. Усещаше, че смайването му е надхвърлило всякакви граници, и не можеше да реши дали е разгневен, развеселен, облекчен или просто слисан.

— Да, сър! — каза Сам. — Да прощавате, сър! Ама аз не ви мислех злото, господин Фродо, нито пък на господин Гандалф. Забележете, той е умна глава и когато рекохте: „Тръгвам сам“, той рече; „Не! Вземи някой, на когото можеш да се довериш.“

— Само че не виждам на кого бих могъл да се доверя — каза Фродо. Сам го погледна отчаяно.

— Зависи какво искаш — намеси се Мери. — Можеш да ни се довериш, ако трябва да те следваме през огън и вода, на живот и смърт. Можеш да ни се довериш, ако трябва да пазим всяка твоя тайна… и да я опазим по-добре от теб. Но не можеш да ни се довериш, ако трябва да те изоставим в беда и безропотно да си отидем. Ние сме твои другари, Фродо. Така или иначе, това е положението. Знаем почти всичко, което ти е казал Гандалф. Знаем доста за Пръстена. Ужасно се боим… но или ще ни вземеш, или ще те следваме като кучета.

— И в края на краищата, сър — добави Сам, — трябва да послушате съвета на елфите. Не можете да отречете, че Гилдор ви каза да вземете тия, дето са верни.

— Не отричам — каза Фродо и погледна ухиления Сам. — Не отричам, но вече никога няма да повярвам, че спиш, та ако ще да хъркаш гръмогласно. За по-сигурно първо ще те ритна яко. А вие сте банда лъжливи негодници! — обърна се той към останалите, после се разсмя и разпери ръце. — Но да сте ми живи и здрави! Предавам се. Ще послушам съвета на Гилдор. Бих заподскачал от радост, ако опасността не беше тъй страшна. Дори и сега въпреки всичко съм щастлив, отдавна не съм се радвал тъй много. Боях се от тази вечер.

— Добре! Оправихме работата. Три пъти ура за капитан Фродо и неговата дружина — викнаха четиримата и затанцуваха около него. Мери и Пипин запяха една песен, явно подготвена за случая. Тя имитираше песента на джуджетата, с които някога бе започнало приключението на Билбо, и се пееше по същата мелодия.

Сбогуваме се с роден кът!

Макар че вън вали дъждът,

през мрак, гори, вървим в зори,

по стръмния планински път.

 

Към горския потаен храм!

Живеят още елфи там,

Към Ломидол! Към Ломидол!

А после накъде? Не знам.

 

От враг подгонени вървим,

под ясното небе ще спим

и все пак знай, че чак докрай

ний няма да се уморим.

 

Дойде денят! Дойде денят!

В зори потегляме на път!

— Много добре — каза Фродо. — Но в такъв случай ще имаме още доста работа, преди да си легнем… поне тая вечер ще е под покрив.

— О, това беше песен! — каза Пипин. — Наистина ли смяташ да потеглиш призори?

— Не знам — отвърна Фродо. — Страхувам се от Черните конници и съм уверен, че е опасно да оставам за дълго на едно място, особено там, където всички знаят, че отивам. Пък и Гилдор ме посъветва да не чакам. А толкова бих искал да видя Гандалф. Забелязах, че дори Гилдор се разтревожи, когато чу, че Гандалф не се е появил. Всъщност всичко зависи от две неща. За колко време могат Черните конници да стигнат до Фукови оврази? И за колко време можем да се измъкнем? Подготовката няма да е лека.

— Отговорът на втория въпрос — каза Мери — е, че можем да потеглим след час. Аз съм приготвил всичко. В една конюшня оттатък нивите чакат шест понита; снаряжението и провизиите са опаковани, с изключение на някои резервни дрехи и нетрайните продукти.

— Заговорът комай е бил много ефикасен — усмихна се Фродо. — Ами Черните конници? Ще бъде ли разумно да изчакаме Гандалф още един ден?

— Зависи какво очакваш да сторят Конниците, ако те намерят — отвърна Мери. — Може вече да са тук, стига, разбира се, да не са ги спрели на Северната порта, където Плетът се спуска към реката, досами Моста. Стражата няма да ги пусне нощем, ала те могат да нахълтат със сила. Мисля, че и денем биха опитали да ги спрат, във всеки случай не биха ги пуснали, без да изпратят вест на Господаря на Палата. Няма да им хареса видът на Конниците и сигурно ще се изплашат от тях. Но, естествено, Фуков край не ще издържи дълго пред една решителна атака. Възможно е даже сутринта да пропуснат някой Черен конник, ако дойде и запита за господин Торбинс. Всичко живо знае, че се завръщаш и ще живееш в Щурчов дол.

Фродо поседя замислен.

— Реших — каза той най-после. — Потеглям утре, веднага щом се зазори. Но няма да мина по пътя — това ще е още по-опасно, отколкото да чакам тук. Ако мина през Северната порта, веднага ще се разчуе, че напускам Фуков край, вместо да запазим тайната поне за няколко дни. Нещо повече, независимо дали Черните конници ще проникнат във Фуков край, или не, те сигурно ще наблюдават Моста и Източния път край границата. Не знаем броя им, ала трябва да са поне двама, може би и повече. Остава ни само да потеглим в най-неочакваната посока.

— Но това значи само едно — да минем през Старата гора! — ужасено възкликна Фредегар. — Нали не мислиш за това? То е толкова опасно, колкото и Черните конници.

— Не съвсем — каза Мери. — Звучи безнадеждно, но мисля, че Фродо е прав. — Това е единственият начин да се измъкнем, без незабавно да ни подгонят. Ако имаме късмет, можем да вземем солидна преднина.

— Само че в Старата гора няма да имате никакъв късмет — възрази Фредегар. — Никой не е имал късмет там. Ще се загубите. Хобитите не ходят нататък.

— Ходят, ходят! — каза Мери. — Брендифуковци ходят… когато им скимне. Имаме си частен вход. Едно време и Фродо е минавал през него. Аз съм ходил няколко пъти — разбира се, обикновено денем, когато дърветата дремят и са кротки.

— Добре де, правете каквото щете — рече Фредегар. — От нищо не се боя тъй, както от Старата гора — за нея разправят кошмарни истории. Но моят глас не се брои, нали не идвам с вас. Много се радвам, че оставам тук, та като се появи Гандалф, да има кой да му каже какво сте направили. Сигурен съм, че той няма да се забави.

Колкото и да обичаше Фродо, Шишко Болгер не изпитваше желание нито да напусне Графството, нито да види какво има извън него. Родът му произхождаше от Източната околия, по-точно от Мръдниброд в Мостови полета, ала той не бе ходил по-далеч от Моста на Брендивин. Според първоначалния план на заговорниците Шишко имаше задачата да остане тук, да отпъжда любопитните посетители и колкото се може по-дълго да поддържа илюзията, че господин Торбинс все още живее в Щурчов дол. За да играе по-добре ролята, той дори бе донесъл някои стари Фродови дрехи. Никой не мислеше колко опасна може да се окаже тази роля.

Превъзходно! — заяви Фродо, щом чу за плана. — Иначе нямаше как да оставим вест на Гандалф. Разбира се, не знам дали ония Конници могат да четат, ала не бих рискувал да оставя бележка — току-виж, дойдат и претърсят къщата. Но щом Шишко е съгласен да отбранява крепостта и щом Гандалф ще узнае накъде сме тръгнали, вече не се колебая. Призори тръгвам през Старата гора.

— Ха така — каза Пипин. — Общо взето, предпочитам нашето положение пред това на Шишко — да чака тук кога ще дойдат Черните конници.

— Ти потрай, докато навлезеш хубавичко в Гората — каза Фредегар. — Още утре по това време ще ти се иска да си тук, при мен.

— Стига приказки — отсече Мери. — Трябва да разчистим и окончателно да приготвим раниците, преди да си легнем. Ще ви събудя още по тъмно.

Когато най-после си легна, Фродо дълго не можа да заспи. Краката го боляха. Радваше се, че утре няма да върви пеш. Постепенно се унесе в дрямка и засънува, че гледа от висок прозорец към мрачно море от преплетени дървета. Чуваше как сред корените далеч долу пълзят и бумтят някакви същества. Усещаше, че те рано или късно ще го надушат. После долетя далечен звук. Отначало Фродо помисли, че мощен вятър приижда над горските листа. След миг разбра, че не са листата, а шумът на морския прибой — шум, който никога не бе чувал наяве, макар често да смущаваше сънищата му. Внезапно откри, че е навън. И дървета нямаше. Стоеше сред мрачна степ и из въздуха се носеше странен солен дъх. Надигайки очи, той зърна пред себе си висока бяла кула, възправена самотно над стръмен хребет. Обхвана го неудържимо желание да се изкатери на кулата и да види морето. Устреми се нагоре по хребета, ала ненадейно в небето блесна мълния и се раздаде гръм.