Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (48)

ГЛАВА 10
ИЗБОРЪТ НА САМОЗНАЙ

Фродо лежеше по гръб, а чудовището се бе свело тъй съсредоточено над жертвата си, че усети Сам и крясъците му едва когато наближи. Връхлитайки напред, той забеляза, че Фродо вече е омотан с въжета от глезените до плещите и паякът влачи тялото му с дългите си предни лапи.

На отсамната страна на пътеката, там, където бе паднал безпомощно от десницата му, се търкаляше блестящият елфически меч. Сам не загуби време да се пита какво може да стори и дали е смел, верен или просто побеснял от гняв. С вик се хвърли напред и с лявата си ръка сграбчи меча на господаря. Сетне се втурна в атака. По-лют набег не бе виждал дори дивият свят на зверовете, където някое отчаяно дребно създание, въоръжено единствено със ситните си зъбки, се мята към грамадата от броня и рога, надвиснала над падналия му другар.

Нищожният му вопъл сякаш я стресна от някакъв злорад сън и тя бавно обърна към него убийствената злоба на погледа си. Но още преди да бе осъзнала, че я връхлита по-страшна ярост от всичко, което бе видяла през несметните си години, сияйният меч се впи в крака й, отсичайки лапата. Сам се хвърли под свода на надвисналите нозе и бързо замахна нагоре с другата ръка да намушка гроздовете от очи върху сведената глава. Едно грамадно око изгасна.

Проклетото създание бе под нея и засега не можеше да го достигне нито с жилото, нито с лапите си. Огромният, гнило просветващ търбух висеше над Сам и зловонието едва не го зашемети. Въпреки всичко яростта му даде сили за още един удар и преди тя да се отпусне отгоре, за да го смаже заедно с нахалната му смелост, той с отчаяно усилие я посече с елфическия меч.

Но Корубана не приличаше на драконите, нямаше друго слабо място освен очите. Вековната й коруба бе покрита със струпеи и проядена от гнилоч, ала отвътре непрекъснато се трупаха слой подир слой отвратителни израстъци. Мечът разсече в нея страхотен разрез, но нямаше човешка сила, която да пробие тия гнусни гънки — дори джудже или елф да бяха изковали стоманата, дори да я стискаше десницата на Берeн или Турин. Тя се отдръпна от удара, сетне надигна корема си като огромна торба високо над главата на Сам. От раната забълбука отровна пяна. Прегъвайки крака, тя отново спусна отгоре му тежкото си туловище. Прибърза. Сам още бе на крака и като захвърли своя меч, изпъна с две ръце право нагоре елфическото острие, пронизвайки чудовищния свод; и така Корубана, тласкана от жестоката си воля, се хвърли върху острия шип с удар, който не бе по силите и на най-могъщия воин. Дълбоко, дълбоко проникна мечът, докато търбухът бавно смазваше Сам към земята.

Корубана никога не бе изпитвала такова мъчение, не бе и сънувала, че може да срещне нещо подобно в безкрайния си злобен живот. И най-храбрият воин на древен Гондор, и най-дивият пленен орк не бе устоявал на напора й по този начин, нито пък бе дръзвал да впие меча си в любимата й плът. Разтърсиха я тръпки. Бягайки от болката, тя отново се надигна, сви под себе си сгърчени крака и в конвулсия отскочи назад.

Замаян от зловонието, Сам бе паднал на колене край главата на Фродо, продължавайки да стиска с две ръце дръжката на меча. През сивата пелена пред очите си различаваше лицето на Фродо и упорито се бореше — за господаря и за да се измъкне от налетялата напаст. Бавно надигна глава и само на няколко крачки от себе си видя Корубана да се взира в него, от човката й се точеше отровна лига, зелена гной капеше изпод раненото й око. После тя приклекна, разстилайки по земята тръпнещия си търбух, разлюля огромните арки на краката си и се приготви за нов скок — този път щеше да смазва и жили до смърт. Беше забравила обичайното леко отровно ухапване, колкото да успокои борещата се плячка, сега желаеше да убива и разкъсва.

Сам също приклекна, загледан в нея, и съзря смъртта си в очите й, ала тъкмо в този миг го порази една мисъл, изречена сякаш от някакъв далечен глас, затършува с лявата ръка в пазвата и откри онова, което диреше — хладно, твърдо и истинско му се стори то в този приказен свят на ужаса, — Стъкленицата на Галадриел.

— Галадриел! — безсилно изрече той и сетне дочу далечни, но ясни гласове — възгласите на елфите, бродещи под звездите сред здрача на любимото Графство и тяхната музика, долетяла в съня му сред Залата на Огъня в дома на Елронд.

Гилтониел А Елберет!

Сетне езикът му се отпусна и гласът му изкрещя на незнаен език:

А Елберет Гилтониел

о менел палан-дириел,

ле налон си ди’нгурутос!

А тиро нин, Фануилос!

С тези думи той мъчително се изправи на нозе и отново бе хобитът Самознай, син на Бързохам.

— Ела сега, мръснице! — провикна се той. — Ти, гнусна твар, причини зло на господаря ми и ще платиш за това. Ще продължим, но първо ще ти видим сметката. Ела, ако ти се е усладило!

Сякаш докосната от мощта на неукротимия му дух, стъкленицата лумна като бяла факла в ръката му. Пламтеше като звезда, полетяла из небосвода да процепи мрака с непоносима светлина. Още никога не се бе разгарял пред лицето на Корубана такъв небесен ужас. Лъчите пронизаха наранената й глава, изпепелиха я с нетърпима болка и като страховита зараза светлината пробягна от око към око. Буря от мълнии я заслепи, страдание раздра мозъка й и тя се просна по гръб, размахвайки крака из въздуха. Сетне извърна осакатената си глава, претъркули се и запълзя крачка по крачка към отвора в мрачната канара.

Сам тръгна напред. Люшкаше се като пиян, но вървеше напред. А Корубана, победена най-сетне, сгърчена от страх, друсаше и разтърсваше туловището си в отчаяно усилие да избяга от него. Стигна до дупката и се плъзна надолу, провря се навътре в мига, Когато Сам с последен удар посече провлачените й крака и се просна на земята.

Корубана избяга и този разказ не споменава дали е лежала дълго в бърлогата си сред злоба и страдание, дали през бавните мрачни години се е изцелила, възстановявайки гроздовете от очи, докато мъртвешки глад я тласне отново да изтъче страховитите си примки из доловете на Планините на Сянката.

Сам остана сред пущинака. Докато вечерта на Безименната страна се спускаше над полесражението, той пропълзя към господаря си.

— Господарю, мили господарю — промълви той, ала Фродо не отвърна. Както бе тичал страстно напред, обзет от радост, че е свободен, Корубана го бе догонила със страховита бързина и светкавично бе впила жилото си в шията му. Сега той лежеше пребледнял и нито чуваше, нито помръдваше.

— Господарю, мили господарю! — повтори Сам и зачака сред безкрайната тишина, ала напразно се вслушваше.

После трескаво разсече омотаните въжетата притисна ухо към гърдите и устата на Фродо, но не откри и искрица живот, не долови и най-лек трепет на сърцето. Дълго разтрива ръцете и нозете на господаря си, притискаше длан към челото му, ала навсякъде срещаше само студ.

— Фродо, господин Фродо! — извика той. — Не ме оставяйте сам! Вашият Сам ви вика. Не отивайте там, където не мога да ви последвам! Събудете се, господин Фродо! О, събудете се, Фродо, божичко, божичко! Събудете се!

Обзе го гняв и търчейки бясно около тялото на господаря си, той взе да сече въздуха, да блъска камъните с предизвикателни крясъци. Но след малко се върна и се приведе да огледа сред здрача бледото лице на Фродо. И изведнъж разбра, че е попаднал във видението, което му бе разкрило огледалото на Галадриел в Лориен: дълбоко заспал, Фродо лежи с пребледняло лице под огромна черна канара. Поне тогава бе мислил, че е заспал.

— Мъртъв е! — каза той. — Не е заспал, мъртъв е! И докато ги изрече, думите сякаш ускориха действието на отровата и му се стори, че лицето придобива мътнозелен оттенък.

Черно отчаяние се стовари върху му. Сам се преви до земята и метна над главата си сивия плащ, нощ падна в сърцето му и всичко изчезна.

Когато най-сетне мракът се разсея, Сам се озърна и наоколо имаше само сенки, ала не би могъл да каже колко минути или часове са се провлачили през света. Все още бе на същото място и мъртвият господар все тъй лежеше край него. Планините не бяха рухнали, земята не бе загинала.

— Що да сторя, що да сторя? — възкликна той. — Нима не е имало смисъл да идвам с него чак дотук?

И тогава в спомените долетя собственият му глас, изричащ слова, които навремето, в началото на пътуването, и сам бе разбрал: „Имам нещо да сторя преди края. Трябва да издържа докрай, сър, разбирате ли?“

— Но що мога да сторя? Нима да оставя мъртвия господин Фродо непогребан навръх планината и да си вървя у дома? Или да продължа? Да продължа? — повтори той и за миг се разтърси от съмнение и страх: — Това ли трябва да сторя? И да го изоставя?

И най-после той зарида, върна се към Фродо и изпъна тялото му, скръсти хладните ръце на гърдите му и го обви в плаща; от едната му страна положи собствения си меч, от другата — тояжката, подарък от Фарамир.

— Щом трябва да продължа — каза той, — значи ще трябва да взема меча ви, ако разрешите, господин Фродо, ала ще оставя този да лежи край вас, както е лежал край стария крал в могилата; имате си и хубавата митрилна ризница от стария господин Билбо. А пък звездната стъкленица, господин Фродо, ми я дадохте на заем и тя ще ми трябва тепърва, защото ме чака само мрак. Не я заслужавам, Владетелката я даде на вас, но дано да разбере. Вие разбирате ли ме, господин Фродо? Трябва да продължа.

Ала не можеше да си тръгне, все още не можеше. Бе коленичил, стискаше ръката на Фродо и нямаше сили да я пусне. Времето летеше, а той продължаваше да стои на колене, стиснал ръката на господаря си, и в сърцето му се разгаряше спор.

Потърси сили да се изтръгне и да поеме на самотно пътешествие… за мъст. Само да се изправеше, сетне яростта щеше да го води из пътя чак докрай света, докато най-после настигне Ам-гъл. И Ам-гъл щеше да умре в някой мрачен ъгъл. Но не това му предстоеше. Не би си струвало за това да изоставя господаря. Така нямаше да го върне. Нищо не можеше да го стори. По-добре и двамата да умрат заедно. Това също бе самотно пътешествие.

Той погледна към бляскавото острие на меча. Помисли си за местата, където ще намери черен ръб, а отвъд него — пустота и падение към нищото. Не, натам нямаше бягство. Това означаваше да не стори нищо, даже да не скърби. „Що да сторя тогава?“ — отново се провикна той и сега му се стори, че ясно разбира жестокия отговор: да издържи докрай. Пак самотно пътешествие, най-страшното от всички.

„Какво? Аз самичък да ида до Съдбовния процеп и прочие? — Той тръпнеше от страх, ала решението му укрепваше. — Какво? Аз да взема Пръстена от него? Съветът му го даде.“

Ала отговорът долетя веднага: „Съветът му даде и спътници, за да не се провали мисията. А ти си последен от целия Отряд. Мисията не бива да се провали“

„Не искам да съм последен — изстена той. — Искам старият Гандалф да е тук или някой друг. Защо ме оставят да решавам самичък? Сигурен съм, че ще сбъркам. Не ми се полага да вземам Пръстена, да се пъча пред другите,“

„Но ти не се пъчиш, избраха те. Колкото до това, че не си подходящ — ами че и господин Фродо не беше, дето се вика, нито пък господин Билбо. Те не са се избрали сами.“

„Добре де, значи трябва да реша. Ще го сторя. Но съм сигурен, че ще сбъркам — друго не чакайте от Сам Майтапер.

Чакай да видим сега. Ако ни намерят тук двамата или само господин Фродо и онова Нещо е у него, е, значи Врагът ще го получи. И това ще е краят на всички ни, на Лориен, Ломидол, Графството и прочие. Войната започна и е повече от сигурно, че всичко върви както е предвидил Врагът. Няма надежда да се върна с Онова и да искам съвет или разрешение. Не, или ще седя тук, додето дойдат да ме убият над тялото на господаря и да заграбят Онова, или ще го взема и ще тръгна на път. — Той дълбоко си пое дъх. — Значи ще го взема!“

Той се наведе. Безкрайно нежно разтвори закопчалката на шията и пъхна ръка под туниката на Фродо; сетне с другата си ръка повдигна главата, целуна студеното чело и лекичко придърпа верижката над него. После главата отново се отпусна в покоя. Безметежното лице не се промени и това повече от всички други признаци убеди най-сетне Сам, че Фродо е загинал и завинаги излиза от Задачата.

— Сбогом, господарю, скъпи! — прошепна той. — Простете на своя Сам. Той ще се върне тук, когато свърши работата… ако успее. И тогава вече не ще ви изостави. Почивайте в мир, докато си дойда, и дано не ви доближи никое скверно създание! А ако Владетелката ме чува и ми даде право на едно желание, бих пожелал да се върна и пак да ви намеря. Сбогом!

После той сведе глава, надяна верижката на врата си, и тежестта на Пръстена мигом го повлече към земята като воденичен камък. Но той бавно надигна глава, сякаш товарът олекваше или в тялото му прииждаха нови сили, сетне с огромно усилие се изправи на нозе и откри, че ще може да върви. За миг надигна Стъкленицата и погледна господаря си; сега светлината пламтеше по-слабо, с меката лъчезарност на лятната вечерница, и в нейните лъчи лицето на Фродо си възвърна красивия оттенък — блед, по елфически прекрасен, като на човек, който дълго е прекарал в сянка. И с горчивата утеха на този последен поглед, Сам се обърна, скри светлината и тежко закрачи в гъстеещия мрак.

Не му оставаше много път. Тунелът бе далече назад, до Прохода нямаше и двеста ярда. Пътеката се виждаше в здрача — дълбоката бразда, покрита през безбройни векове под стъпките на минувачите, постепенно се превръщаше в каменен улей с отвесни канари от двете страни. Улеят бързо се стесняваше. Скоро Сам наближи дълга стълба с широки и ниски стъпала. Сега оркската кула мрачно се въсеше право над главата му и червеното око пламтеше. Сянката под нея го погълна. Наближаваше върха на стълбата и най-после навлизаше в Прохода.

„Вече реших“ — повтаряше си той. Ала не бе решил. Въпреки всичките си усилия да обмисли положението, сега постъпваше изцяло против характера си.

— Сбърках ли? — промърмори той. — Що трябваше да сторя? Когато стръмните стени на клисурата се сключиха около него, преди още да бе достигнал самия връх, преди да бе видял най-после пътеката, слизаща към Безименната страна, той спря и се обърна. Застинал за миг в непоносимо колебание, погледна назад. В прииждащия здрач все още се виждаше като дребно петънце входът на тунела; стори му се, че съзира и къде лежи Фродо. По земята там сякаш трептеше леко сияние или може би блестяха сълзите му, докато се взираше към каменистото възвишение, където целият му живот бе рухнал в развалини.

— Ех, ако имах право на желание, на едно-едничко желание — въздъхна той, — да се върна и да го намеря жив!

Накрая се обърна към пътя и направи няколко крачки — най-тежките и най-колебливите в живота си.

Само няколко крачки, с още няколко щеше да се спусне надолу и вече никога нямаше да види този връх. Ненадейно дочу крясъци. Застина като камък. Гласове на орки. Отпред и отзад. Тропот на тежки нозе и дрезгави викове — орките се задаваха откъм другата страна на прохода, може би откъм входа на кулата. Тропот и крясъци изотзад. Сам се завъртя. Далече долу зърна червените светлинки на факли да примигват, излизайки от тунела. Най-после ловът започваше. Черното око в кулата не бе сляпо. Обкръжаваха го. Отпред дрънченето на стомана и трепкащите пламъци на факлите бяха съвсем наблизо. След минута щяха да стигнат върха и да връхлетят към него. Прекалено бавно бе взел решението си и сега всичко ставаше безсмислено. Как можеше да избяга, да спаси себе си или Пръстена? Пръстенът. Сам не успя да долови нито мисъл, нито решение. Просто изведнъж забеляза, че е изтеглил верижката и стиска Пръстена в ръка. Право пред него в Прохода изскочиха първите орки. И тогава той го надяна на пръста си.

Светът се измени и всеки миг бе изпълнен с часове размисъл. Веднага забеляза, че слухът му се е изострил, а зрението е помръкнало, но не както в бърлогата на Корубана. Предметите наоколо не бяха мрачни, а замъглени, сред смътния сив свят той оставаше самотен като дребна и твърда черна скала, а натегналият на левицата му пръстен бе като кръг от нажежено злато. Съвсем не се чувствуваше невидим, по-скоро сякаш единствено той бе ужасяващо разкрит; знаеше, че едно око го търси нейде из пущинака.

Дочу пукота на камъни и шепота на водите в далечната Моргулска долина, далече под скалите долови бълбукащите стонове на Корубана, диреща пипнешком пътя си из някакъв задънен тунел, чу гласове от бойниците на кулата, чу крясъците на орките, излизащи от тунела, в ушите му оглушително затътна тропотът и пискливата глъч на идващите отсреща орки. Той се сви под канарата. Но те наближаваха като призрачен отряд, като неясни фигури в мъглата, като страшни сънища с бледи пламъчета в ръце. И го отминаха. Той се просна на земята, помъчи се да пропълзи настрани и да се скрие в някоя пролука.

Ослуша се. Орките от тунела бяха забелязали слизащите и сега двете групи тичаха и крещяха. Чуваше ги ясно и разбираше какво казват. Може би Пръстенът даваше дар да се разбират езиците или пък просто познаваше слугите на своя Саурон и при нужда превеждаше мислите им. Несъмнено мощта му бе нараснала неимоверно с наближаването на местата, където бе изкован; ала едно не можеше да даде — смелост. Сам мислеше само как да се прикрие, да залегне, докато всичко затихне отново, продължаваше напрегнато да се вслушва. Не можеше да определи откъде долитат гласовете, думите сякаш отекваха досами ушите му.

— Ехей! Горбаг! Какво дириш нагоре? Омръзна ли ти вече войната?

— Кротувай, дръвнико. Ти какво дириш, Шаграт? Омръзна ли ти да се спотайваш тук? Да не си решил да слезеш към сраженията?

— Ти кротувай. Аз командувам този проход. Тъй че говори учтиво. Какво ще докладваш?

— Нищо.

„Хай! Хай! Йой!“ Крясъци прекъснаха беседата на водачите. По-надолу орките бяха забелязали нещо. Затичаха натам. Останалите последваха примера им.

— Хай! Ехей! Тук има нещо! Лежи досами пътя. Шпионин, шпионин!

Раздаде се гъгнивото ръмжене на рогове и безредно залаяха гласове.

Страхотно вълнение изтръгна Сам от унеса. Бяха видели господаря му. Какво щяха да сторят? Бе чувал вледеняващи кръвта разкази за орките. Не можеше да търпи. Скочи на нозе. Отхвърли настрани Задачата и всичките си решения заедно със страха и съмненията. Сега знаеше къде е било мястото му и къде му се полага да бъде — до господаря си, макар да не си представяше що може да направи. Втурна се към Фродо — надолу по стъпалата, по пътеката.

„Колцина са? — помисли той. — От кулата трябва да са поне тридесет-четиридесет, а отдолу сигурно още повече. Колко ще мога да убия, преди да ме повалят? Щом извадя меча, ще видят пламъка му и ще ме улучат рано или късно. Питам се дали, някога ще има песен за това — как Самознай загинал сред Високия проход и издигнал стена от трупове край господаря си. Не, никаква песен. Разбира се, че не, защото ще намерят Пръстена и вече няма да има песни. Но друго не мога да сторя. Мястото ми е край господин Фродо. Те трябва да разберат това — Елронд, Съветът на великите Владетели и Владетелки с цялата им мъдрост. Плановете им се объркаха. Аз не мога да бъда техен Носител на Пръстена. Не без господин Фродо.“

Но орките вече се бяха изгубили от замъгления му взор. Не бе имал време да помисли за себе си, ала сега осъзна, че е уморен, почти грохнал — краката отказваха да се подчинят на волята му. Крачеше прекалено бавно. Пътеката изглеждаше дълга цели мили. Къде се бяха изгубили из мъглата?

Ето ги пак! Още бяха доста напред. Рояк от фигури, струпани около нещо, лежащо на земята; неколцина се щураха насам-натам като кучета по диря. Опита се да побегне натам.

„Давай, Сам! — рече си той. — Инак пак ще закъснееш.“

Раздвижи меча в ножницата. След минута щеше да го изтегли и тогава…

Раздаде се дива глъч, врява и смях, сякаш надигаха нещо от земята. „Я хой! Я хари хой! Вдигай! Вдигай!“

Сетне нечий глас изрева:

— А сега марш! По прекия път. Обратно към Подземието под Портата! Както личи, днес Оная няма да ни безпокои.

Цялата банда от орки се раздвижи. Четирима в средата носеха тялото на раменете си. „Я хой!“

Бяха взели тялото на Фродо. Отиваха си. Не можеше да ги настигне. И все пак продължаваше да се тътри напред. Орките бяха достигнали тунела и влизаха навътре. Първи минаха четиримата с товара, а зад тях избухна боричкане и блъсканица. Сам наближаваше. Изтегли меча и в треперещата му десница заигра синъо сияние, ала те не го забелязаха. Докато се задаваше задъхан, последният от тях изчезна в черния отвор.

За миг постоя запъхтян, с ръка на гърдите. Сетне прокара ръкав по лицето си да избърше мръсотия, пот и сълзи.

— Проклети мръсници! — възкликна той и се хвърли подир тях в мрака.

Тунелът вече не изглеждаше много тъмен, по-скоро сякаш бе минал от лека омара в гъста мъгла. Умората растеше, ала волята му все повече укрепваше. Стори му се, че малко напред различава светлината на факли, но колкото и да се напрягаше, не успя да ги догони. Орките се движат бързо из тунелите, а този познаваха добре; въпреки Корубана често им се налагаше да го използуват като най-пряк път през планините до Мъртвия град. Не знаеха в кое далечно време е бил издълбан главният тунел и широкият кръгъл кладенец, където от векове обитаваше Корубана; те сами бяха издълбали множество отклонения от двете страни, за да заобиколят леговището, търчейки напред-назад по заръка на господарите си. Тази нощ нямаха намерение да ходят далече, но бързаха да открият страничен коридор, който да ги отведе назад, към стражевата кула на зъбера. Повечето ликуваха, зарадвани от това, което бяха открили, и както им е обичаят, крещяха и бръщолевеха тичешком. Сам дочуваше в натежалия въздух тези безжизнени, груби гласове измежду останалите различни два — по-гръмки и по-близки. Водачите на двата отряда, изглежда, тичаха последни и спореха в движение.

— Не можеш ли да накараш сганта си да прекрати тази гюрултия, Шаграт? — изръмжа единият глас. — Само Корубана ни липсва сега.

— Давай, Горбаг! Половината шум ти го вдигаш — отвърна другият. — Нека се веселят момчетата! Засега няма какво да се плашим от Корубана, мисля. Изглежда, че е седнала на гвоздей — няма да плачем за това я! Не видя ли каква мръсотия се влачеше чак до проклетата й дупка? Остави ги да се смеят, всеки им запушва устата. Най-сетне ни се усмихна късметът — намерихме каквото иска Лугбурз.

— Лугбурз го иска, а!. Какво е то, как мислиш? Прилича ми на елф, ама е дребновато. Какво има да му се плашат на такова животинче?

— Не знам, ще трябва да го поогледаме.

— Охо! Значи не са ти казали какво да чакаш? Не ни казват всичко, нали? И половината не ни казват. Но и те могат да грешат, дори и Върховните.

— Шт, Горбаг! — Гласът на Шаграт затихна дотолкова, че дори удивително изостреният слух на Сам едва долавяше думите му. — Може и да грешат, но имат очи и уши навсякъде, сигурно ги има и между моите хубавци. Но няма съмнение, нещо ги тревожи. Както казваш, Назгулите долу са се стреснали, Лугбурз също. Без малко да се промъкне някой.

— Без малко, казваш! — обади се гласът на Горбаг.

— Добре де — рече Шаграт, — после ще приказваме. Изчакай да стигнем Подземния проход. Там има местенце, където можем да си поговорим, докато момците продължават напред.

След малко Сам видя факлите да изчезват. После се раздаде грохот и както тичаше напред, чу тежък удар. Доколкото можеше да определи, орките бяха завили по същия отвор, който двамата с Фродо бяха заварили запушен. И сега го запречваше скала.

Огромният камък преграждаше пътя, ала орките някак си бяха минали отвъд — дочуваше гласовете им от другата страна. Те продължаваха да тичат все по-дълбоко и по-дълбоко из недрата на планината, устремени към кулата. Отчаяние обхвана Сам. Те отнасяха тялото на господаря му за някаква скверна цел, а той не можеше да ги последва. Блъскаше каменния блок, натискаше го, хвърляше се отгоре му, ала преградата не се поддаваше. Сетне наблизо, или поне така му се стори, отново заговориха гласовете на двамата водачи. Той застина неподвижно и се вслуша с надеждата да узнае нещо полезно. Може би Горбаг, чието място, изглежда, беше в Минас Моргул, щеше да излезе и тогава имаше надежда да се вмъкне навътре.

— Не, не знам — изрече гласът на Горбаг. — Никой не може да лети тъй бързо, както пристигат заповедите. Но аз не си пъхам носа в тая работа. Така е по-безопасно. Брр! Тръпки ме побиват от тия Назгули. С един поглед ти одират кожата и те оставят вкочанен в отвъдния мрак. Но Той ги харесва, сега те са му любимците, тъй че няма какво да роптаем. Казвам ти, не е шега работа да служиш долу в града.

— Да беше видял как е тук, при Корубана — отвърна Шаграт.

— Ще ми се да видя някъде, дето ги няма тия гадости. Но сега е война. Като свърши, може да стане по-лесно.

— Добре вървяло, казват.

— Какво друго да казват? — изръмжа Горбаг. — Ще видим. Във всеки случай, ако свърши добре, ще има, място за всички. Какво ще речеш, ако имаме късмет двамата да се измъкнем и да се настаним някъде с верни момци, някъде, където да има хубава плячка и никакви големи шефове?

— Ах! — въздъхна Шаграт. — Като едно време.

— Да — потвърди Горбаг. — Но не се надявай много. Неспокоен съм. Както казах, Големите шефове, ай — гласът му премина в шепот, — ай, даже и Върховните могат да правят грешки. Без малко да се промъкне някой, казваш, Аз пък казвам, че някой се е промъкнал. И ще трябва да внимаваме. Все горките Уруки оправят кривите работи, а благодарност никаква. Но не забравяй: враговете мразят и нас колкото Него, тъй че победят ли, спукана ни е работата. Чакай да видим — кога ти заповядаха да излезеш? — Преди около час, тъкмо преди да се срещнем. Пристигна вест: Назгулите неспокойни. Опасност от шпиони по Стълбата. Удвоена бдителност. Патрул към върха на Стълбата. Излязох веднага.

— Лоша работа — промърмори Горбаг. — Гледай сега — доколкото знам, нашите Безмълвни стражи се обезпокоиха преди повече от два дни. Но още цял един ден нито изпратиха патрула ми насам, нито известиха Лугбурз — бяхме получили Важния сигнал, Върховният Назгул потегляше на бой и прочие. И както чух, дълго не могли да привлекат вниманието на Лугбурз.

— Окото е гледало другаде, предполагам — каза Шаграт. — Разправят, че на запад ставали големи работи.

— Не се съмнявам — избуча Горбаг. — Но междувременно по Стълбата са се изкачили врагове. И накъде се беше запътил? Извънредни заповеди или не, но твоята работа е да наблюдаваш, нали? Какво си си наумил?

— Стига! Не ме учи как да си гледам работата. Вече бяхме нащрек. Знаехме, че става нещо нередно.

— Много нередно!

— Да, много нередно: светлини, крясъци и прочие. Но Корубана се бе заела с това. Моите момци я видели заедно с Подмазвача.

— Подмазвача ли? Кой е пък тоя?

— Сигурно си го виждал — дребен, мършав и черен тип; и той прилича на паяк или по-скоро на прегладняла жаба. Мяркал се е насам и преди. Първият път, преди години, дойде от Лугбурз и Отгоре се обадиха да го пуснем. Оттогава един-два пъти се е качвал по Стълбите, но го оставяме на мира — изглежда, че се разбират с Нейно Величество. Сигурно не става за ядене — на нея приказките Отгоре не й действуват. Ама хубавичко пазите там, в долината — той се изкатери насам един ден преди цялата дандания. Снощи рано го видяхме. Във всеки случай момците ми съобщиха, че Нейно Величество се забавлява и това ми стигаше, докато дойде вестта. Мислех, че Подмазвача и е довел играчка, или може вие да сте пратили в дар военопленник или нещо подобно. Когато тя си играе, аз не се бъркам. Дебне ли Корубана, никой не може да мине покрай нея.

— Никой, казваш! Сляп ли беше горе? Не съм спокоен, казвам ти. Който и да е бил тоя, дето се е изкачил по Стълбите, успял е да мине. Накълцал е паяжините и се е измел от дупката. Има за какво да се помисли!

— Добре де, ама в края на краищата тя го спипа, нали?

— Спипа ли го? Кого е спипала? Тоя дребосък? Че ако беше само той, отдавна да го е отмъкнала в килера си — там щеше да е сега. И щом Лугбурз го иска, ти трябваше да го вадиш оттам. Сладка работа. Но не е бил само той.

Тук Сам се заслуша по-внимателно и притисна ухо към камъка.

— Кой е срязал въжетата, с които го е омотала, Шаграт? Същият, който е срязал и мрежата. Не го ли разбра? И кой е боцнал Нейно Величество? Същият, чини ми се. А къде е? Къде е, Шаграт?

Шаграт не отговори.

— Ако имаш специална шапка за мислене, можеш и да си я сложиш. Не е шега работа. Никой, никой не е боцкал досега Корубана, както би трябвало добре да знаеш. Няма да плачем за това, но помисли — наоколо свободно се навърта някой, дето е по-опасен от всички други проклети бунтовници, откакто отминаха тежките времена на Голямата обсада. Някой е успял да се промъкне.

— И кой ще да е? — изръмжа Шаграт.

— По всички признаци, капитан Шаграт, бих казал, че си изтървал някакъв грамаден воин, най-вероятно елф, във всеки случай въоръжен с елфически меч, а може и секира да има; броди свободно из твоята територия, а ти не си и забелязал. Много нередно, не ще и дума!

Горбаг плю. Чувайки как го описват, Сам мрачно се ухили.

— Добре де, ти все гледаш мрачно на нещата — каза Шаграт. — Тълкувай следите както си щеш, но може да има и други обяснения. Така или иначе, навсякъде съм наслагал съгледвачи и ще оправям нещата едно по едно. Като поогледам тоя, дето успяхме да го хванем, тогава ще се кахъря за останалото.

— На мен пък ми се струва, че няма да откриеш кой знае какво у тоя дребосък — каза Горбаг. — Той може да няма нищо общо с истинския злодей. Във всеки случай големият тип с острия меч, изглежда, не е искал да си губи времето с него — просто го оставил да се търкаля, елфическа му работа.

— Ще видим. Идвай сега! Стига приказки. Да вървим да видим пленника!

— Какво ще го правиш? Не забравяй, аз пръв го видях. Ако ще има игра, аз и моите момци трябва да сме вътре.

— Хайде, хайде — измърмори Шаграт. — Имам си заповеди. Това не е лъжица за нашата уста. Всеки нарушител, открит от стражата, да се задържи в кулата. Да му се смъкне всичко. Незабавно да се изпрати в Лугбурз и само в Лугбурз пълно описание на всеки предмет: дреха, оръжие, писмо, пръстен или украшение. А пленникът да се съхрани здрав и читав, под страх от смъртно наказание за цялата страна, докато Той не изпрати да го вземат или не дойде сам. Всичко е ясно и точно така смятам да направя.

— Да му се смъкне всичко, а? — подхвърли Горбаг. — Ами зъби, нокти, коса и прочие?

— Не, никакви такива. За Лугбурз е, казвам ти. Искат го здрав и читав.

— Малко ще ти е трудничко — разсмя се Горбаг. — Той вече е леш. Нямам представа какво ще го правят в Лугбурз. Със същия успех може да иде в казана.

— Глупец! — озъби се Шаграт. — Много умно приказваш, ама не знаеш сума ти работи, известни на другите. Ако не внимаваш, сам ще идеш в казана или при Корубана. Леш! Само това ли знаеш за Нейно Величество? Щом омотава някого с въжета, значи се запасява с месо. Тя не яде леш и не смуче студена кръв. Тоя тип не е мъртъв!

Сам се олюля и се вкопчи в камъка. Стори му се, че целият мрачен свят се преобръща с главата надолу. От потресението едва не изгуби съзнание, но дори борейки се да усмири чувствата си, долови дълбоко в себе си коментара на някакъв вътрешен глас; „Глупчо, той не е мъртъв и сърцето ти го знаеше. Не се доверявай на главата си, Самознай, не ти е там силата. Лошото с тебе е, че никога не си вярвал истински. А сега що ще сториш?“ Засега нямаше що да стори, освен да се подпира на неподвижния камък и да слуша, да слуша омразните оркски гласове.

— Та да си дойдем на думата — каза Шаграт. — Тя има разни отрови. Като спипа някого, само го клъвва по шията и той се вдървява като чироз, после е лесна плячка. Спомняш ли стария Уфтак? Няколко дни не го бяхме виждали. После го открихме в едно кътче — висеше под тавана, ама беше съвсем буден и гледаше кръвнишки. Колко се смяхме! Може да го е била забравила, обаче ние не го пипнахме — не бива да й се бъркаме. Хич не се съмнявай — това мръсниче ще се събуди след няколко часа и ще е съвсем наред, само дето ще му е малко зле за известно време. Е, и по-зле ще му стане, като го спипа Лугбурз. Има да му се чуди къде е и какво му се е случило.

— И какво ще му се случи — изсмя се Горбаг. — Ако не друго, можем поне да му поразправим туй-онуй. Не вярвам някога да е стъпвал в прекрасния Лугбурз, тъй че може и да иска да узнае какво го очаква. По-весело ще е, отколкото мислех. Да вървим!

— Никаква веселба, казах ти — заяви Шаграт. — И ще го пазим здрав и читав, инак ще ни хвръкнат главите.

— Добре, добре. Но на твое място първо бих спипал големия, дето се е измъкнал, преди да пращам рапорт до Лугбурз. Не звучи много хубаво да разправяш, че си хванал котето, а котаракът е изчезнал.

Гласовете взеха да се отдалечават. Сам дочу затихващия тропот на нозе. Опомняше се от потресението и го обземаше дива ярост.

— Всичко обърках! — викна той. — Знаех си. Сега го хванаха. Дяволи! Мръсници! Никога не изоставяй господаря си, никога, никога — това ми беше едничкият закон. Сърцето ми го предчувствуваше. Дано да заслужа прошка! Сега трябва да се добера до него. Както и да е, както и да е!

Той отново изтегли меча и удари камъка с дръжката ала звукът бе глух. Мечът обаче запламтя толкова ярко, че Сам успя да се огледа в светлината му. За своя изненада забеляза, че огромният блок е оформен като тежка врата и на височина не достига и два хобитови ръста. Между върха и ниската арка на отвора зееше мрачна пустота. Навярно вратата бе предназначена само да предпази от нахлуване на Корубана и отвътре се залостваше с някаква ключалка или резе, недостъпно за коварните й лапи. С последни сили Сам подрипна, хвана се за върха, изкатери се и скочи оттатък, сетне се втурна в лудешки бяг, размахвайки пламтящия меч, мина зад завоя и се устреми нагоре по лъкатушещия тунел.

Вестта, че господарят му е жив, бе прогонила всяка мисъл за умора и го тласкаше за последно усилие. Не виждаше нищо напред, защото този нов коридор непрестанно се виеше, ала му се стори, че догонва двамата орки — гласовете им отново се засилваха. Вече изглеждаха съвсем близки.

— Точно това ще направя — гневно казваше Шаграт. — Ще го затворя направо в най-високата зала.

— Защо? — изръмжа Горбаг. — Нямаш ли килии долу?

— Не давам никой да го пипне, казах вече — отвърна Шаграт. — Разбра ли? Той е ценен. Не вярвам на мнозина от моите момци и на нито един от твоите, пък и ти си безнадежден, като пощурееш за веселба. Ще го пратя където си искам, а на тебе кракът ти няма да стъпи там, ако не се държиш прилично. На върха казах. Там ще е в безопасност.

— Тъй ли? — промърмори Сам. — Забравяш за оня грамадански елф, дето го изтърва!

И с тези думи той профуча край последния завой, за да открие, че някаква измама на тунела или на изострения от Пръстена слух му е давала погрещна представа за разстоянието.

Фигурите на двамата орки все още бяха далече напред. Сега ги виждаше черни и прегърбени на фона на червено зарево. Най-сетне коридорът се издигаше право напред, в края имаше широко отворена двойна врата, водеща навярно към дълбоки зали под извисения рог на кулата. Останалите орки вече бяха влезли с товара си. Горбаг и Шаграт наближаваха портата.

Сам дочу грозна врява — взрив от дрезгави песни, блеене на рогове и удари на гонг. Горбаг и Шаграт бяха вече на прага.

Сам изкрещя и размаха Жилото, ала немощният му глас потъна сред гълчавата. Никой не му обърна внимание.

Огромната порта се затръшна. Бум. Железните лостове се наместиха отвътре. Тряс. Вратата бе затворена. Сам се хвърли върху яките бронзови плочи и рухна безчувствен на пода. Остана да лежи в мрака. Фродо бе жив но в плен на врага.