Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 261 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 1. ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА. 1990. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Fellowsbip Of The Ring / J. R. R. TOLKIEN]. Предговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 392. С подвързия. Цена: 4.98 лв.

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 2. ДВЕТЕ КУЛИ. ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ. 1991. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Two Towers. The Return of the King / J. R. R. TOLKIEN]. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 600. С подвързия. Цена: 3.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА 2
ПЪТЯТ НА СИВИЯ ОТРЯД

Гандалф бе изчезнал и тътнещите копита на Сенкогрив заглъхнаха в нощта, когато Мери се върна при Арагорн. Имаше само леко вързопче, защото бе загубил раницата си край Парт Гален и цялото му имущество се ограничаваше с няколко полезни дреболии, открити сред руините на Исенгард. Азуфел вече бе оседлан. Леголас и Гимли чакаха с коня си наблизо.

— И тъй, все още оставаме четирима от Отряда — каза Арагорн. — Ще яздим заедно. Но няма да потеглим сами, както мислех. Сега кралят е решил да тръгне незабавно. Откакто се появи крилатата сянка, той иска да се върне към хълмовете под прикритието на нощта.

— А после накъде? — запита Леголас.

— Засега нищо не мога да кажа — отвърна Арагорн. — Колкото до краля, той ще отиде на сбора, който свика в Едорас след четири нощи. А там, мисля, ще чуе вест за сражения и Роханските конници ще поемат към Минас Тирит. Но лично аз и всеки, който реши да дойде с мен…

— Аз ще съм! — викна Леголас.

— И Гимли с него! — обади се джуджето.

— Е, добре, лично аз не съм наясно — продължи Арагорн. — Трябва да сляза към Минас Тирит, но още не знам по кой път. Наближава отдавна чаканият час.

— Не ме изоставяйте! — възкликна Мери. — Досега не бях много полезен, но не искам да ме скътат някъде като багаж, докато всичко свърши. Не вярвам Конниците да искат да си губят времето с мен. Впрочем кой знае. Нали кралят каза, че когато се прибере у дома, иска да седна край него и да му разправя за Графството.

— Да — каза Арагорн, — и мисля, че пътят ти е с него, Мери. Но не чакай да свърши с веселба. Боя се, че много вода ще изтече, преди Теоден да седне спокойно в Медуселд. Безброй надежди ще посърнат през тая сурова пролет.

Скоро всички бяха готови за път — двадесет и четири ездачи плюс Гимли зад Леголас и Мери пред Арагорн. Препускаха стремглаво в нощта. Малко след като минаха мъглите край Бродовете на Исен, един от последните Конници наближи в галоп челото на колоната.

— Господарю — каза той на краля, — зад нас се задават ездачи.

Стори ми се, че ги чух още като пресичахме бродовете. Сега сме сигурни. Препускат с все сила и ни догонват.

Теоден незабавно заповяда да спрат. Конниците се обърнаха и стиснаха копията. Арагорн скочи от коня, свали Мери на земята и като изтегли меча си, застана до стремето на краля. Еомер и оръженосецът му се върнаха назад. Мери повече от когато и да било се чувствуваше като ненужен багаж и се питаше какво да прави, ако започне битка. Ами ако малобройната кралска охрана бъде обкръжена и разбита, а той избяга в мрака — сам сред дивите степи на Рохан, без ни, най-малка представа къде е? „Лоша работа!“ — помисли си той. Изтегли меча и стегна пояса си.

Залязващата луна беше засенчена от огромен провлачен облак, но внезапно отново изплува на свобода. В същия миг дочуха тропот на копита и зърнаха черни фигури да се задават стремително откъм бродовете. Тук-там лунните лъчи проблясваха по върховете на копията. Не можеше да се разбере колцина са преследвачите, ала, поне не отстъпваха по брой на кралската свита.

Когато приближиха на петдесетина крачки. Еомер гръмко извика:

— Стой! Стой! Кой язди през Рохан?

Жребците на преследвачите спряха изведнъж. Настана тишина, после зърнаха в лунния светлик един от конниците да слиза на земята и бавно да крачи към тях. Ръката му бледо просветна, когато я вдигна с дланта напред в знак на мир, ала кралските стражи сграбчиха оръжията си. На десет крачки от тях мъжът спря. Беше висок — стройна тъмна сянка. Звънкият му глас проехтя в нощта.

— Рохан? Рохан ли рече? Радостна вест. Отдалеч бързаме да дирим тая страна.

— Намерихте я — каза Еомер. — Навлязохте в нея, когато пресякохте бродовете. Но тук са владенията на Теоден крал. Никой не язди през тях без негово позволение. Кои сте? И закъде бързате?

— Аз съм Халбарад Дунадан, Скиталец от Севера — викна мъжът. — Търсим Арагорн, сина на Араторн и чухме, че бил в Рохан.

— И го намерихте! — викна Арагорн. Подхвърли юздите на Мери, изтича напред и прегърна пришълеца. — Халбарад! От всички радости тая е най-неочакваната.

Мери въздъхна с облекчение. Беше си мислил, че това е последната отчаяна хитрина на Саруман, за да издебне краля, когато го придружават само неколцина бойци, но, изглежда, поне засега нямаше да се наложи да загине, защитавайки Теоден. Прибра меча си в ножницата.

— Всичко е наред — обърна се назад Арагорн. — Това са мои близки от страната, където живеех. Но защо идват и колко са, ще узнаем от Халбарад.

— Водя тридесет души — каза Халбарад. — Само толкова от нашите успях да събера набързо, но братята Еладан и Елрохир пожелаха да воюват и тръгнаха с нас. Препускахме без отдих, откакто получихме призива ти.

— Но аз не съм ви призовавал другояче, освен мислено — каза Арагорн. — Душата ми неведнъж е копняла за вас и тази нощ повече от всякога, ала вест не съм пращал. Е, хайде! Всички тия въпроси ще трябва да изчакат. Срещаме се сред напрежение и опасност. Елате с нас сега, ако кралят разреши.

Теоден искрено се зарадва на новината.

— Добре! — каза той. — Ако тия твои близки поне малко приличат на теб, благородни Арагорн, тридесет конници са сила, която не се мери с бройка.

Конниците потеглиха отново. Арагорн яздеше с Дунеданците и след като поговориха за вестите от Севера и Юга, Елрохир каза:

— Нося заръка от баща си: Дните са кратки. Бързаш ли, спомни си за Пътя на Мъртвите.

— Дните винаги са ми се стрували кратки, за да изпълня туй, що желая — отвърна Арагорн. — Ала наистина много ще трябва да бързам, та да поема по онзи път.

— Скоро ще видим — каза Елрохир. — Но да не говорим повече за това по откритите друмища!

— Какво ми носиш, сънароднико? — обърна се Арагорн към Халбарад, защото го бе видял, че вместо копие стиска дълга пръчка, сякаш дръжка на знаме, но плътно обвита с черно платно и омотана с дълги ремъци.

— Нося ти дар от Владетелката на Ломидол — отвърна Халбарад. — Тайно го извеза и много труд положи. Но ти праща вест:

Кратки са вече дните. Или ще ни споходи надежда, или вече не ще има на що да се надяваме. Затуй ти провождам каквото извезах за теб. Сбогом, Елфически камък!

— Сега знам какво носиш — промълви Арагорн. — Засега продължавай да го носиш вместо мен!

Той се обърна и погледна към Севера под едрите звезди, сетне замълча и не отрони нито дума до края на нощното пътуване.

Нощта преваляше и здрачът на изток просветляваше, когато най-после се изкачиха по Усоева котловина и достигнаха Рогоскал. Тук трябваше да спрат за кратка почивка и съвещание.

Мери спа, докато го събудиха Леголас и Гимли.

— Слънцето огря — каза Леголас. — Вече всички са на крак и гледат да си свършат работата. Ставай, благородни сънливецо, и огледай крепостта, докато още имаш време!

— Преди три дни тук имаше битка — каза Гимли, — а двамата с Леголас играхме една игра и аз я спечелих с един-единствен орк. Ела да видиш къде е било! Има и пещери, Мери, приказни пещери! Как мислиш, Леголас, да ги посетим ли?

— Не! Няма време — отвърна елфът. — Не разваляй магията с прибързаност! Дадох ти дума да се върнем насам, ако пак настъпят дни на мир и свобода. Но вече наближава пладне, а както дочух, по това време ще обядваме и отново поемаме на път.

Мери стана и се протегна. Няколко часа сън не му стигаха, беше морен и потиснат. Тъгуваше за Пипин и усещаше, че е само товар, докато всички останали бързат по някаква задача, която той не разбираше докрай.

— Къде е Арагорн? — запита той.

— Във високата зала на кулата — каза Леголас. — Комай не е подвил крак тая нощ. Преди няколко часа каза, че трябва да помисли, и отиде нататък, придружен само от сънародника си Халбарад; някакви мрачни грижи или тревоги са го налегнали.

— Странна групичка са тия пришълци — каза Гимли. — Снажни са и благородни, а Роханските конници изглеждат същински хлапета пред тях; на повечето лицата са като на Арагорн — сурови, състарени като обрулени от вятъра скали и всички мълчат.

— Но също като Арагорн, нарушат ли мълчанието, стават любезни — добави Леголас. — И забеляза ли братята Еладан и Елрохир? По-светли са одеждите им, красиви са и изтънчени като елфически владетели и нищо чудно — нали са синове на Елронд Ломидолски.

— Защо са дошли? Чу ли нещо? — запита Мери. Вече се бе облякъл и метна на рамо сивия плащ; тримата заедно тръгнаха към разрушената порта на крепостта.

— И ти чу какво отвърнаха на въпроса — каза Гимли. — Казват, че в Ломидол пристигнала вест: Арагорн има нужда от сънародниците си. Нека Дунеданците препускат към него в Рохан! Но сега и те се питат откъде е дошла. Гандалф я е пратил, предполагам.

— Не, Галадриел е била — възрази Леголас. — Нали тя ни съобщи чрез Гандалф за идването на Сивия отряд от Севера?

— Да, прав си — каза Гимли. — Владетелката на Гората! Много сърца и копнежи е разчела тя. Ех, защо не си поискахме неколцина от твоите събратя, Леголас!

Леголас застана край портата, обърна ясен взор на североизток и прекрасното му лице потъмня.

— Не вярвам да дойде някой — отвърна той. — Те няма защо да тръгват на война — войната вече пламти по родните им земи.

Тримата другари се разходиха заедно, разговаряйки ту за един, ту за друг момент от битката, спуснаха се от разрушената порта, отминаха могилите на падналите сред зелената морава край пътя и накрая се изправиха на Шлемов вал да хвърлят поглед към котловината. Там вече се издигаше черен, висок и каменист Мъртвешкия рид и ясно личеше къде хуорните са утъпкали и разорали тревата. Планинци от Дун и мнозина мъже от крепостния гарнизон работеха по Вала, из полята и край порутените стени и все пак всичко изглеждаше удивително спокойно — морната долина си отпочиваше подир бясната буря. След малко тримата завиха назад и се върнаха да обядват в залата на крепостта.

Кралят вече бе там и щом влязоха, повика Мери и нареди да го настанят на съседния стол.

— Не всичко е както бих искал — каза Теоден, — защото това място не прилича на прекрасния ми замък в Едорас. Пък и приятелят ти замина. Но кой знае кога ще седнем двамата с теб на празнична трапеза в Медуселд; скоро ще се върна натам, ала не ще имам време за пиршества. Хайде сега! Яж, пий и дай да побъбрим, докато още можем. А после ще яздиш с мен.

— Може ли? — възкликна Мери, изненадан и възхитен. Още никога любезни слова не го бяха изпълвали с тъй дълбока благодарност. — Великолепно ще е! Боя се, че само се пречкам из нозете на всички — неуверено добави той, — но знайте, че бих желал да сторя всичко, що е по силите ми.

— Не се съмнявам — каза кралят. — Заръчах да ти приготвят едно добро планинско пони. По пътищата, които ни чакат, то ще те носи по-бързо от всеки друг кон. Напускам крепостта не през равнината, а по планинските пътеки, та да стигна до Едорас през Черноден, където ме чака благородната Еовин. Ако искаш, ще ми бъдеш оръженосец. Еомер, има ли тук подходящо бойно снаряжение за пазителя на меча ми?

— Тук няма големи оръжейници, господарю — отвърна Еомер. — Може да му намерим лек шлем по мярка, но нямаме нито ризница, нито меч за неговия ръст.

— Имам си меч — каза Мери, смъкна се от стола и изтегли от черната ножница бляскавото острие. Във внезапен прилив на любов към величавия старец, той прегъна коляно, стисна десницата му и я целуна. — Мога ли да положа меча на Мериадок от Графството в скута ви, кралю Теоден? — викна той. — Приемете верността ми, ако желаете!

— С радост я приемам — каза кралят и положи за благослов дългите си старчески ръце върху кестенявата коса на хобита. — Изправи се сега, Мериадок, рохански оръженосец от замъка Медуселд! Вземи меча си и го носи към победи!

— Ще ми бъдете като роден баща — каза Мери.

— Не за дълго — отвърна Теоден.

После двамата побъбриха над трапезата, докато Еомер се обади:

— Наближава часът, определен за тръгване, господарю. Да наредя ли да свирят роговете? Но къде е Арагорн? Не е обядвал и мястото му е празно.

— Ще се приготвим за път — каза Теоден. — Пратете някого да съобщи на благородния Арагорн, че часът наближава.

Кралят, придружен от Мери и стражата си, слезе от Портата на Крепостта към зелената морава, където се събираха Ездачите. Мнозина вече бяха в седлата. Отрядът щеше да е голям — кралят оставяше в крепостта само малък гарнизон и всички, които можеха да се отделят, заминаваха за военния сбор в Едорас. През нощта вече бяха потеглили хиляда копиеносци, но още около петстотин бяха останали да придружат краля — повечето мъже от полята и долините на Западния предел.

Малко настрани седеше безмълвен и дисциплиниран отрядът на Скиталците, въоръжени с копия, лъкове и мечове. Плащовете им бяха тъмносиви и сега качулките закриваха шлемовете и главите им. Конете им бяха силни и горделиви, ала с несресани гриви; един от тях още чакаше конника си. Това беше конят на Арагорн, който бяха довели от Севера, наричаше се Рохерин. По юздите и стремената не проблясваха скъпоценни камъни, злато или каквито и да бяло украшения, конниците също не носеха емблеми и знаци, само на лявото рамо на всеки плащ бе закопчана сребърна брошка с формата на лъчиста звезда.

Кралят яхна Снежногрив и Мери застана до него с понито си на име Стиба. След малко от Портата излезе Еомер, придружен от Арагорн, Халбарад с обвития в черно прът и двама високи мъже, ни млади, ни стари. Тъй силно си приличаха те, синовете на Елронд, че малцина можеха да ги различат — тъмнокоси, сивооки, с прекрасни елфически лица, облечени в еднакви лъскави ризници под сребристо сивите плащове. Зад тях крачеха Леголас и Гимли. Но Мери виждаше само Арагорн, тъй смайваща бе промяната, която забелязваше у него, сякаш за една нощ дълги години бяха легнали на плещите му. Сурово бе лицето му, посивяло и изпито.

— Смут ме е обзел, владетелю — каза той, заставайки край коня на краля. — Странни слова дочух и видях отдалече нови заплахи. Дълго се труди мисълта ми и сега се боя, че трябва да променя плановете си. Кажи ми, Теоден, щом сега потегляш за Черноден, кога ще си там?

— Вече е цял час подир пладне — каза Еомер. — Преди мръкнало на третия ден от днес ще стигнем до твърдината. Луната тогава ще е минала една нощ след пълнолуние и както заръча кралят, сборът ще се състои на следващия ден. Не можем по-бързо, щом трябва да сберем цялото войнство на Рохан.

Арагорн помълча.

— Три дни — прошепна той, — а сборът на Рохан тепърва ще започва. Но виждам, че по-бързо не ще стане. — Той вдигна глава и сякаш взе някакво решение, тревогата отстъпи от лицето му. — Тогава, владетелю, с твое разрешение ще направя нов избор за себе си и своите сънародници. Трябва да поемем по друг път и вече не ще се крием. Времето на потайностите отмина за мен. Ще препусна на изток по най-преките друмища и ще премина Пътя на Мъртвите.

— Пътя на Мъртвите! — потрепера Теоден. — Защо говориш за него?

Еомер се обърна и втренчено изгледа Арагорн, а на Мери му се стори, че лицата на Конниците, които дочуха тия думи, внезапно пребледняха.

— Ако наистина има такъв път — добави Теоден, — портата му е в Черноден, ала никой от живите не може да мине през нея.

— Уви, Арагорн, приятелю! — възкликна Еомер. — Надявах се да препуснем на бой рамо до рамо, но щом търсиш Пътя на Мъртвите, значи раздялата е дошла и едва ли пак ще се срещнем под слънцето.

— Въпреки всичко ще поема по онзи път — настоя Арагорн. — Но ти казвам, Еомер, че може пак да се срещнем в битката, ако ще да ни делят всички пълчища на Мордор.

— Прави каквото пожелаеш, благородни Арагорн — каза Теоден. — Такава е може би съдбата ти, да бродиш по странни пътища, където други не смеят да пристъпят. Скръбна е тази раздяла и отнема част от силите ми, но повече не мога да се помайвам и трябва да поема по планинските друмища, без да се бавя. Сбогом!

— Сбогом, владетелю! — отвърна Арагорн. — Препускай към велика слава! Сбогом, Мери! Оставям те в добри ръце — по-добри, отколкото се надявахме, когато преследвахме орките до Ветроклин. Леголас и Гимли, надявам се, ще продължат с мен, ала не ще те забравим.

— Довиждане — каза Мери.

Не намери други думи. Чувствуваше се съвсем дребничък, озадачен и потиснат от всички тия мрачни слова. Повече от всякога му липсваше неизчерпаемото веселие на Пипин. Конниците бяха готови и конете им риеха с копита, искаше му се да потеглят и всичко да свърши.

Теоден тихо изрече нещо, Еомер вдигна ръка и нададе мощен вик. Ездачите поеха напред. Прехвърлиха Вала, спуснаха се в котловината, после рязко завиха на изток по пътека, която около една миля лъкатушеше в полите на хълмовете, а накрая завиваше на юг и изчезваше сред възвишенията. Арагорн се изкачи на Вала и гледа подир кралските бойци, докато се отдалечиха из долината. После се обърна към Халбарад.

— Ето че си отиват трима души, които обичам, и най-малкият не е последен сред тях — промълви той. — Не знае към каква съдба препуска, ала и да знаеше, пак щеше да продължи.

— Дребен, но достоен е народът на Графството — каза Халбарад. — Почти нищо не знаят те за дългия труд, с който охранявахме границите им, ала не ги упреквам.

— А сега съдбите ни се преплитат — добави Арагорн. — И все пак, уви, тук трябва да се разделим. Е, добре, нека да похапна, после и ние ще бързаме. Елате, Леголас и Гимли! Трябва да поговорим.

Заедно се върнаха в Рогоскал, ала Арагорн дълго седя безмълвен край масата в залата, а другите го чакаха да заговори.

— Хайде! — каза накрая Леголас. — Говори, за да се разсееш и да отърсиш сянката от плещите си! Какво се е случило, откакто призори пристигнахме на това мрачно място?

— Водих битка и за мен тя бе по-безмилостна от боя за Рогоскал — отвърна Арагорн: — Гледах в Камъка от Ортанк, приятели.

— Гледал си в онзи проклет вещерски камък! — викна Гимли и по лицето му се изписа страх и изумление. — Каза ли нещо на… Онзи? Дори Гандалф се боеше от подобна среща.

— Забравяш с кого говориш — начумерено отвърна Арагорн и очите му проблеснаха. — Не обявих ли открито титлата си пред портите на Едорас? Какво се боиш, че бих могъл да му кажа? Не, Гимли — добави той с по-мек глас, строгостта изчезна от лицето му и той заприлича на човек, който много нощи наред се е трудил в болка и безсъница. — Не, приятели мои, аз съм законен господар на Камъка и имах правото и силата да го използувам, поне така прецених. Правото е несъмнено. Силата ми стигна… едва. — Той дълбоко си пое дъх. — Люта бе битката и умората бавно се разсейва. Не му казах нито дума и накрая покорих Камъка. Дори само това да бе, трудно щеше да го понесе. Той ме съзря. Да, драги Гимли, съзря ме, но не в одеждите, които виждате тук. Ако това му помогне, значи зле съм постъпил. Но не вярвам. Според мен вестта, че съм жив и бродя по света, бе удар право в сърцето му, досега не го знаеше. Очите на Ортанк не прозряха през бронята на Теоден, ала Саурон не е забравил Исилдур и меча на Елендил. Сега, в часа на най-важните му планове, се появяват наследникът на Исилдур и неговият Меч; да, аз му показах възроденото острие. Той още не е тъй могъщ, че да забрави страха; не, съмнения го гризат непрестанно.

— И въпреки това е покорил необятни владения — каза Гимли, — а сега ще удари още по-стремително.

— Прибързаният удар рядко улучва целта — каза Арагорн. — Трябва да притискаме Врага, вместо да чакаме ходовете му. Слушайте, приятели, когато овладях Камъка, аз узнах много неща. Видях от Юга да се задава към Гондор нечакана и страшна заплаха, която ще отклони много сили от защитата на Минас Тирит. Ако не я отблъснат бързо, смятай, че до десет дни Градът ще падне.

— Значи това го чака — каза Гимли. — Откъде да пратим помощ натам и как да стигне навреме?

— Нямам кого да пратя на помощ, значи сам трябва да ида — отвърна Арагорн. — Но в планините само един път може да ни отведе до брега, преди всичко да бъде изгубено. Пътят на Мъртвите.

— Пътят на Мъртвите? — повтори Гимли. — Злокобно име и не се нрави на роханците, както видях. Могат ли живите да поемат такъв път, без да загинат? И дори да минеш по него, що биха сторили шепа бойци против ударите на Мордор?

— Откакто са дошли Рохиримите, жива душа не е минавала по онзи път — каза Арагорн, — защото е забранен. Но в този мрачен час наследникът на Исилдур може да поеме по него, стига да има смелост. Слушайте! Ето каква заръка ми носят от Ломидол синовете на премъдрия Елронд: Кажете на Арагорн да си спомни словата на ясновидеца и Пътя на Мъртвите.

— И какви са словата на ясновидеца? — запита Леголас.

— Чуйте що е изрекъл Малбет Ясновидеца в дните на Арведуи, последния крал във Форност:

Над равнините тегне дълга сянка,

на запад мрачнокрила се стреми.

Трепери Кулата; към гробниците кралски

съдбата иде. Мъртвите се будят,

че час дойде за тях, клетвопрестъпни:

край камъка Ерех пак да застанат

и рог от хълмовете там да чуят.

Чий рог ще бъде? Кой ще ги повика

от здрача сив забравените хора?

Кому се клеха — негов род ще бъде.

От Севера ще дойде в тежко време

през Портата, на Мъртвите към Пътя.

— Загадъчни пътища, не ще и дума — каза Гимли, — но за мен не са по-загадъчни от знамената, що носиш.

— Ако това би ти помогнало да ги разбереш, каня те да дойдеш с мен — отвърна Арагорн, — защото тъкмо тия пътища ще поема. Но не потеглям с радост; единствено нуждата ме тласка напред. Затуй ще ви взема само ако идвате доброволно — знайте, че ви чака умора, неудържим страх, а може би и нещо по-лошо.

— Ще дойда с теб дори по Пътя на Мъртвите, накъдето и да ме изведе — каза Гимли.

— И аз ще дойда — каза Леголас. — Не се боя от мъртвите.

— Дано забравените хора не са забравили да се бият — заяви Гимли, — инак не виждам защо ще смущаваме покоя им.

— Ще разберем, ако стигнем до Ерех — каза Арагорн. — Но клетвата, която са нарушили, била да се бият против Саурон, значи трябва да се сражават, ако искат да я изпълнят. На Ерех и до днес има един черен камък, казват, че го е донесъл Исилдур, положил го на хълма и там Планинският крал се заклел да му бъде съюзник в първите дни на Гондорското кралство. Ала когато Саурон се завърнал и мощта му отново нараснала, Исилдур призовал Планинците да изпълнят клетвата си и те отказали — в Мрачните години се били преклонили пред Саурон. Тогава Исилдур рекъл на краля им: „Сетен владетел ще бъдеш. И ако ли Западът се окаже по-могъщ от твоя Черен господар, нека туй проклятие падне върху теб и народа ти: покой да не знаете, додето не изпълните клетвата си. Защото тази война ще трае безчетни години и още веднъж ще ви призоват преди края.“ И те побягнали пред гнева на Исилдур и не посмели да тръгнат на бой заедно с пълчищата на Саурон; укрили се в потайни планински области, без да се показват пред другите народи, и бавно взели да гаснат сред голите хълмове. До ден-днешен ужасът от Неспокойните мъртъвци тегне над хълма Ерех и всички други места, където се укривали тия люде. Но по този път трябва да поема, щом никой от живите не може да ми помогне.

Арагорн се изправи.

— Елате! — извика той, изтегли меча си и острието запламтя сред мрачната зала на Рогоскал. — Към камъка Ерех! Търся Пътя на Мъртвите. Да дойде, който иска!

Вместо отговор Леголас и Гимли станаха и последваха Арагорн към изхода. Безмълвни и неподвижни, с наметнати качулки, Скиталците чакаха на тревата. Леголас и Гимли възседнаха коня си. Арагорн яхна Рохерин. Халбарад вдигна големия си рог и песента му отекна из Шлемово усое, впуснаха се напред, прелетяха с гръмовен тънтеж през Котловината, а всички мъже, останали на Вала или в крепостта, ги сподириха със смаяни погледи.

И докато Теоден яздеше по бавните планински пътеки, Сивият отряд бързо прекоси равнината и подир пладне на следващия ден пристигна в Едорас; там спряха за малко, после се изкачиха по долината и по тъмно стигнаха до Черноден.

Еовин ги поздрави радостно; не бе виждала по-могъщи мъже от Дунеданците и прекрасните синове на Елронд, ала очите й не се откъсваха от Арагорн. Когато седнаха да вечерят, тя поговори с тях и узна какво се е случило, откакто бе заминал Теоден — досега бе получавала само кратки вести; очите й заблестяха, щом чу за битката в Шлемево усое, за гибелта на враговете и атаката на Теоден и конницата му.

Ала накрая каза:

— Морни сте, благородни гости, и сега трябва да си легнете в покоите, които подготвихме набързо. Но утре ще ви намерим по-достойни места за нощувка.

— Не, лейди, не се тревожете за нас! — възрази Арагорн. — Стига ни да преспим тук и утре рано да потеглим. Препуснал съм с неотложна задача и щом пукне зората, трябва да ви напуснем.

— Значи сте били тъй любезен — усмихна се тя — да се отклоните толкоз далече от пътя си, та да донесете вести на Еовин и с добри слова да я разсеете в нейното изгнание.

— Права сте, никой не би сметнал за напразно подобно пътуване — отвърна Арагорн, — и все пак, лейди, не бих могъл да дойда насам, ако пътят ми не водеше към Черноден.

А тя отговори недоволно:

— Тогава сте се залутали, благороднико, от Зли дол няма пътища на изток и юг, тъй че ще е най-добре да се върнете както сте дошли.

— Не, лейди — каза той, — не съм се залутал, бродил съм из тия земи още преди да се родите, за да им бъдете украшение. Има изход от тая долина и през него ще мина. Утре потеглям по Пътя на Мъртвите.

Тя го изгледа поразена, с пребледняло лице и дълго не изрече нито дума, а наоколо всички седяха мълчаливо.

— Но, Арагорн — промълви тя накрая, — нима това е задачата ти, да дириш смъртта? Само нея ще срещнеш по пътя си. На живите не е разрешено да минат.

— Може и да ми разрешат — каза Арагорн. — Поне ще опитам. Друг път не ми е нужен.

— Но това е безумие — възрази тя. — Ето, събрал си славни и храбри мъже и вместо към сенките, би трябвало да ги поведеш на бой, където са нужни. Моля те да останеш и да потеглиш с брат ми, тогава всички сърца ще се възрадват и по-ясна ще е надеждата ни.

— Не е безумие, лейди — отвърна той. — Тръгвам по отредения ми път. Но моите спътници ме следват доброволно, който желае сега да остане и да потегли с Рохиримите, нека го стори. Ако се налага, сам ще поема по Пътя на Мъртвите.

Повече не разговаряха и продължиха вечерята мълчаливо, ала очите й не се откъсваха от Арагорн и всички виждаха, че я изгаря скръб. Най-сетне пътниците станаха, сбогуваха се с Еовин, благодариха за грижите и се оттеглиха да починат.

Но когато Арагорн стигна до стаята, където трябваше да пренощува с Леголас и Гимли, лейди Еовин го догони и го повика. Той се обърна и я видя като сияние в мрака, защото бе облечена в бяло, ала очите й пламтяха.

— Арагорн — каза тя, — защо искаш да тръгнеш по онзи гибелен път?

— Защото трябва — отвърна той. — Само тъй виждам надежда да дам своя дял в битката против Саурон. Не по своя воля избирам пътеките на страха, Еовин. Ако можех да тръгна накъдето ме влече сърцето, щях да бродя из Севера, сред далечната и прекрасна долина Ломидол.

Тя помълча, сякаш размисляше що може да значи това. После изведнъж докосна с длан ръката му.

— Ти си непреклонен и твърд владетел, по това си личи достойният мъж. — Тя отново помълча. — Господарю, щом трябва да тръгнеш, позволи ми да яздя със свитата ти. Омръзна ми да се свирам из хълмовете, искам да срещна опасности и битки.

— Имаш дълг пред народа си — отвърна той.

— Само за дълг ми говорят всички — възкликна тя. — Та не съм ли от Еорловия род, девойка-боец, а не престаряла бавачка? Стига вече съм изчаквала немощни нозе. Щом се разкри, че тия нозе са укрепнали, не мога ли да се разпореждам с живота си, както намеря за добре?

— Малцина успяват да го сторят с чест — отговори той. — Колкото до теб, лейди — не прие ли задачата да ръководиш народа до завръщането на краля? Ако не те бяха избрали, щяха да изпратят вместо теб някой пълководец или командир и той не би могъл да се отскубне от поста, независимо дали му е омръзнал, или не.

— Все мене ли трябва да избират? — горчиво промълви тя. — Когато Ездачите потеглят, все мен ли ще оставят да шетам из къщи, докато те печелят слава и се връщат към готова трапеза и постеля?

— Скоро може да дойде време, когато никой не ще се завърне — каза Арагорн. — Тогава ще е нужна храброст без слава, защото никой не ще запомни подвига, с който ще защитите родните огнища. Ала и останал без възхвала, подвигът ще е все тъй юначен.

А тя отвърна:

— Всичките ти слова казват едно: жена си и мястото ти е вкъщи. Когато мъжете загинат в славен бой, можеш да изгориш заедно с къщата — тя вече няма да им трябва. Но аз съм от Еорловия род, а не слугиня. Знам да яздя и да въртя меч, не се боя от болка и смърт.

— От какво се боиш, лейди? — запита той.

— От клетки — каза тя. — От решетка, зад която да остана, докато старост и умора ме накарат да я приема и безвъзвратно отмине всяка надежда за подвизи.

— И все пак ти ме посъветва да не тръгвам по избрания път, защото бил опасен?

— И друг на мое място би го сторил. Ала не те моля да бягаш от опасности, а да препуснеш в бой, където мечът може да ти спечели слава и победа. Не бих искала да видя как без полза се захвърля нещо възвишено и великолепно.

— Аз също — каза той. — Затова ти казвам, лейди: остани! Няма що да търсиш на юг.

— Тъй е и с другите, що тръгват подир теб. Те просто не искат да се делят от тебе… защото те обичат.

С тези думи тя се обърна и изчезна в нощта.

Когато дневната светлина огря небето, но слънцето още не бе изгряло над високите източни хребети, Арагорн се приготви за тръгване. Всичките му спътници бяха на конете и той се готвеше да скочи в седлото, когато лейди Еовин дойде да се сбогува. Беше облечена като конник и препасана с меч. В ръка държеше чаша, надигна я и отпи с пожелание за бърз път, сетне я подаде на Арагорн и той отпи с думите:

— Сбогом, повелителко на Рохан! Пия за щастието ти, за щастието на твоя род и народ. Кажи на брат си, че отвъд Сенките може отново да се срещнем!

На Леголас и Гимли, застанали наблизо, им се стори, че тя заплака, и скръбно бе да видят сълзите на тъй горда и непреклонна девойка.

— Арагорн, ще тръгнеш ли? — запита тя.

— Ще тръгна — отвърна той.

— И няма ли да ми разрешиш да яздя с отряда ти, както помолих?

— Не, лейди — каза той. — Не мога да го сторя без разрешението на краля и брат ти, а те не ще се завърнат до утре. Ала сега вече ми е броен всеки час, всяка минута. Сбогом!

Тя падна на колене и промълви:

— Моля те!

— Не, лейди — повтори той и я изправи на нозе. Сетне целуна ръката й, скочи в седлото и препусна, без да се обръща; само ония, що го познаваха добре и бяха наблизо, разбраха болката му.

А Еовин остана със стиснати юмруци, неподвижна като каменна статуя, и гледа подир тях, докато потънаха в сянката под черния Дуиморберг, Планината на призраците, където бе Портата на Мъртвите.

Когато изчезнаха от поглед, тя се обърна и неуверено като слепец се запрепъва към стаята си. Ала никой от нейния народ не видя тази раздяла — от страх всички се бяха изпокрили и излязоха чак когато изгря зората и дръзките странници бяха изчезнали.

И някои казваха: „Те са елфически вещери. Нека вървят където им е мястото, в потайни дебри, и вече да не се връщат. И без това са дошли лоши времена.“

Препускаха през сумрака, слънцето още не бе изгряло отсреща над черните хребети на Планината на призраците. Ужас ги облъхна, когато пресякоха останките от древни каменни стени и стигнаха до Тъмната клисура. Там, в сянката на черни дървета, които дори Леголас не можеше да изтърпи за дълго, откриха прорез в подножието на планината и право на пътя им се издигна като знак на съдбата самотен висок камък.

— Кръвта ми се вледенява — промърмори Гимли, но останалите мълчаха и гласът му заглъхна из влажните борови иглички под нозете му.

Конете не искаха да минат оттатък заплашителния камък, докато ездачите не слязоха да ги поведат напред. И тъй накрая стигнаха дълбоко в клисурата; там се извисяваше отвесна каменна стена и в нея като хищна черна паст зееше Мрачната порта. Над широката арка бяха изсечени знаци и образи — прекалено неясни, за да ги разчетат; ужас струеше отвътре като сива мъгла. Отрядът спря и нямаше сърце, което да не тръпне, освен може би сърцето на Леголас, който не се боеше от призраците човешки.

— Зла е тази врата — каза Халбарад — и смърт ме чака отвъд нея. Въпреки всичко ще дръзна да прекрача прага, но нито един кон не ще ме последва.

— Трябва да влезем, значи и конете ще трябва да дойдат — отвърна Арагорн. — Още много левги ни чакат, ако минем през мрака, а всеки изгубен час приближава победата на Саурон. След мен!

Той ги поведе и толкова силна бе волята му в този час, че всички Дунеданци и конете им го последваха. Тия благородни животни безмерно обичаха Скиталците и бяха готови да прекосят дори ужасната Порта, стига само господарите им да крачеха до тях с твърди сърца. Ала Арод, роханският жребец, отказа да продължи и се спря дотолкова потен и разтреперан, че им дожаля. Тогава Леголас закри е длани очите му и тихичко запя в мрака, докато конят прие да го поведат напред, и елфът влезе навътре. И ето че остана само Гимли джуджето.

Коленете му се тресяха и го обзе гняв.

— Нечувано! — възкликна той. — Елф да влезе под земята, а джудже да не смее!

С тия думи, той се хвърли напред. Ала на прага му се стори, че нозете му се влачат като олово, изведнъж го порази слепота — него, Гимли, син на Глоин, който бе бродил без страх из дълбините на света.

Арагорн вървеше най-отпред с една от факлите, които бе донесъл от Черноден, още една пламтеше в ръката на Еладан в края на колоната и Гимли с препъване изтърча да го догони. Не виждаше нищо освен мътния светлик на факлите, ала поспреше ли отрядът, сякаш от всички страни го обгръщаха гласове, нашепващи думи на език, който не бе чувал досега.

Никой не нападна отряда, никой не ги спря и все пак страхът на джуджето растеше с всяка нова крачка — най-вече защото знаеше, че няма връщане назад; невидима тълпа ги следваше в мрака и преграждаше обратния път.

Не се знае колко време мина, докато пред Гимли се разкри гледка, която до края на живота си напразно се мъчи да забрави. Доколкото можеше да прецени, коридорът беше широк, но изведнъж стените отляво и отдясно изчезнаха и отрядът се озова в огромна празна зала. Джуджето едва крачеше под товара на страха. С приближаването на факлата на Арагорн отляво нещо заблещука в мрака. Той спря и отиде настрани да види какво е.

— Не усеща ли страх? — промърмори джуджето. — Във всяка друга пещера Гимли, син на Глоин, пръв би хукнал към блясъка на златото. Но не и тук! Нека си лежи!

Въпреки всичко той се приближи и видя Арагорн да коленичи, докато Еладан държеше двете факли. Пред него лежаха костите на едър мъж. Мъртвият бе носил ризница и бойното му снаряжение си оставаше невредимо, Въздухът в пещерата беше сух като пепел и не бе засегнал позлатената броня. Поясът беше от злато и гранати, злато блестеше по шлема върху захлупения на пода череп. Паднал бе край най-далечната стена на пещерата, а пред него се издигаше плътно затворена каменна врата и костеливите му пръсти още се вкопчваха в нея. Край него лежеше нащърбен пречупен меч, сякаш със сетни отчаяни усилия бе сякъл скалата.

Арагорн не ги докосна, само погледа мълчаливо, после се изправи и въздъхна.

— До края на света не ще дойдат насам цветчетата на симбелмине — промълви той. — Девет могили и още седем са обрасли днес с трева, а през тия дълги години той е лежал пред вратата, която не успял да отключи. Накъде води тя? Защо е искал да мине? Никой не ще узнае. Защото не натам се стремя! — извика той, като се обърна към шепнещия мрак. — Задръжте си съкровищата и тайните, укрити в Прокълнатите години! Бързина — нищо друго не искаме. Пуснете ни да минем и после елате! Свиквам ви при камъка Ерех!

Отвърна му само плътна тишина, по-страшна от предишния шепот; в налетелия леден вихър факлите примигаха, изгаснаха и вече никой не можа да ги запали. По-нататък Гимли не си спомняше почти нищо и не знаеше час ли е минал или ден. Другите бързаха напред, ала той вечно се влачеше последен, гонен от хищен ужас, който сякаш всеки миг се готвеше да го сграбчи; изотзад долиташе стъпката на безброй призрачни нозе. Препъваше се безсилно, накрая запълзя като звяр и усети, че повече не ще издържи — или трябваше да се добере до край, и спасение, или безумно да се втурне назад срещу идващия рат.

Внезапно дочу ромон на вода, ясен и твърд като камък, падащ в черните сенки на кошмарен сън. Напред проблесна светлина и — гледай ти! Отрядът мина през нова порта, широка и висока; край нея струеше поточе, а отвъд се спускаше стръмен път сред отвесни канари, настръхнали като кинжал пред далечното небе. Тъй дълбока и тясна бе тази пропаст, че небето притъмняваше и в нето искряха дребни звездици. Но както по-късно узна Гимли, оставаха още два часа до залеза на деня, в който бяха потеглили от Черноден, макар в онзи миг да бе готов да повярва, че е настъпил здрачът на някоя друга година или друг свят.

Отрядът отново възседна конете и Гимли се събра с Леголас. Яздеха в колона. Вечерта спусна тъмносин здрач, а страхът продължаваше да ги гони. Обръщайки се да каже нещо на Гимли, Леголас погледна назад и джуджето зърна пред лицето си блясъка в ясните очи на елфа. Зад тях яздеше Еладан — последен от отряда, но не и от всички, що се бяха упътили надолу.

— Мъртвите ни следват — каза Леголас. — Виждам силуети на хора и коне, бледи знамена като парцаливи облаци и копия като храсталаци в мъглива зимна нощ. Мъртвите ни следват.

— Да, Мъртвите яздят зад нас. Свикаха ги — каза Еладан.

Отрядът излезе от клисурата изведнъж, сякаш се бяха измъкнали от пукнатина в стената; отпред се разкри горният край на широка долина, а потокът заподскача с прохладен звън в поредица от водопади.

— На кое място в Средната земя сме попаднали? — запита Гимли. А Еладан отговори:

— Слязохме по горното течение на Мортонд, дългата ледена река, що накрая се влива в морето под стените на Дол Амрот. Не ще има нужда да питаш откъде идва името й — хората я наричат Чернокорен.

Долината на Мортонд се ширеше като залив в южното подножие на планинските урви. Стръмните й склонове бяха обрасли с трева, но всичко бе сиво в този следзалезен час и далече долу из къщите припламваха светлинки. Долината беше плодородна и много хора живееха насам.

Без да се обръща, Арагорн викна високо, за да го чуят всички:

— Приятели, забравете умората! Препускайте сега, препускайте! Трябва да стигнем до камъка Ерех, преди да е отминал този ден, а още дълъг път ни чака.

И без да се озъртат, те препуснаха по планинските ливади, докато стигнаха до мост над набъбналия поток и откриха път към низините.

Пред тях светлините гаснеха в къщи и паланки, вратите се залостваха, а хората из полята крещяха от ужас и бягаха безумно като подгонени елени. Все същият вик се надигаше в прииждащата нощ: „Кралят на Мъртвите! Кралят на Мъртвите иде!“

В далечината биеха камбани и всички бягаха пред Арагорн, ала отрядът препускаше стремглаво, като на лов, додето конете взеха да се препъват от умора. И тъй, точно преди полунощ, сред черен мрак като в планинските пещери, те стигнаха до хълма Ерех.

От древни времена ужасът пред Мъртвите тегнеше над този хълм и околните пущинаци. На върха лежеше грамаден, съвършено кръгъл черен камък, висок колкото човешки ръст, макар да бе наполовина заровен в земята. Неземен изглеждаше той, сякаш бе паднал от небесата, както мислеха някои, ала ония, що си спомняха още преданията за Задмория, казваха, че бил донесен от руините на Нуменор и положен тук от Исилдур. Никой от жителите на долината не дръзваше да го доближи или да се засели тук; разправяха, че там било сборище на Сенките и в страшни времена те сядали и шепнели край Камъка.

До този Камък стигнаха и спряха в глухата нощ. Тогава Елрохир подаде на Арагорн сребърен рог и той засвири с него; на околните им се стори, че чуват отговор, сякаш рогове отекнаха из дълбините на далечни пещери. Повече не чуха нито звук, ала усетиха, че огромна тълпа се сбира край хълма, на който са застанали, като призрачен дъх от планините се спусна мразовит вятър. Но Арагорн слезе от коня и изправен до Камъка, викна с мощен глас:

— Клетвопрестъпници, защо сте дошли?

И в отговор из нощта се разнесе далечен глас:

— Да изпълним клетвата си и да намерим покой.

Тогава Арагорн изрече:

— Най-после дойде часът. Тръгвам към Пеларгир на Андуин и вие ще дойдете подир мен. А когато цялата страна се очисти от слугите на Саурон, ще сметна клетвата за изпълнена и ще намерите вечен покой. Защото съм Елесар, наследник на Исилдур Гондорски.

И той нареди на Халбарад да развее знамето, което бе донесъл. Всички гледаха поразени — то беше черно и ако имаше някакъв герб по него, мракът го укриваше. Сетне настъпи тишина и нито шепот, нито въздишка прозвуча до края на дългата нощ. Отрядът остана на бивак край Камъка, но никой не мигна, защото отвсякъде ги обграждаше ужасът на Сенките.

Ала щом изгря бледата хладна зора, Арагорн веднага се изправи и поведе отряда на най-стремителното и тежко пътуване, което никой освен него не бе предприемал и единствено волята му ги подкрепяше в лудия бяг. Не биха го издържали други простосмъртни освен Дунеданците от Севера, а с тях и Гимли джуджето и Леголас от народа на елфите.

Минаха през теснината Тарланг и навлязоха в Ламедон, а армията на Сенките препускаше отзад и страхът летеше пред тях, докато стигнаха до Калембел край река Сирил и кървавото слънце залезе на запад зад Пинат Гелин. Завариха града и бродовете на Сирил пусти, защото мнозина бяха потеглили на бой, а всички останали бяха избягали към хълмовете, чувайки мълвата за идващия Крал на Мъртвите. А на следващия ден не изгря зора и Сивият отряд препусна из мрака на идващата Мордорска буря и изчезна от взора на простосмъртните, ала Мъртвите ги следваха.