Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (21)

ГЛАВА 4
ПЪТУВАНЕ В МРАКА

Свечеряваше се и сивата светлина отново чезнеше бързо, когато спряха за нощувка. Бяха много уморени. Гъстеещият здрач забулваше планината и вятърът бе студен. Гандалф пазеше за всеки по още една глътка от ломидолския чудодей. Когато похапнаха, той свика съвет.

— То е ясно, че тази нощ не можем да продължим — каза той. — Щурмът на Портата на Червения рог ни изтощи и трябва малко да си починем тук.

— А после накъде ще се запътим? — запита Фродо.

— Пътешествието и задачата все още са пред нас — отговори Гандалф. — Нямаме друг избор, освен да продължим или да се върнем в Ломидол.

Само при споменаването за връщане в Ломидол лицето на Пипин светна. Мери и Сам с надежда вдигнаха очи. Но Арагорн и Боромир не помръднаха. Фродо изглеждаше разтревожен.

— Бих искал да съм пак там — каза той. — Но как мога да се върна без позор… освен ако наистина няма друг път и вече сме победени?

— Прав си, Фродо — каза Гандалф, — да се върнем, е все едно да приемем поражението и да очакваме още по-страшното бъдно поражение. Ако сега се върнем, значи Пръстенът трябва да остане там — не ще можем да потеглим отново. Тогава рано или късно Ломидол ще бъде обсаден и след кратки мъчителни дни ще рухне. Духовете на Пръстена са смъртоносни врагове, ала са само сенки на мощта и ужаса, които ще притежават, щом Пръстенът-Повелител отново се озове на ръката на господаря им.

— Значи трябва да продължаваме, ако има път — въздъхна Фродо. Сам отново изпадна в униние.

— Има път, който можем да поемем — каза Гандалф. — Още отначало, когато за пръв път обмислях този път, смятах, че трябва да хванем по него. Но той не е приятен и досега не съм го споменавал на отряда. Арагорн беше против, поне докато не опитаме да минем през планинския проход.

— Ако този път е по-лош от Портата на Червения рог, значи наистина трябва да е страшен — каза Мери. — Но най-добре ще е да ни кажеш за него, та веднага да узнаем най-лошото.

— Пътят, за който говоря, води към мините Мория — каза Гандалф.

Само Гимли надигна глава, в очите му тлееха огънчета. Ужас бе обзел всички други при споменаването на това име. Дори за хобитите то бе легенда, изпълнена със смътен страх.

— Пътят може да води към Мория, но как да се надяваме, че ще ни преведе през Мория? — мрачно се обади Арагорн.

— Зла поличба е това име — каза Боромир. — Пък и не виждам защо трябва да ходим там. Щом не можем да прекосим планините, нека пътуваме на юг, докато стигнем Роханския пролом, където хората са дружелюбни към моя народ — по този път дойдох насам. Или можем да пресечем Исен, да продължим през Дългобряг и Лебенин и от крайморските области да стигнем до Гондор.

— Нещата са се променили, откакто дойде на север, Боромире — отговори Гандалф. — Не чу ли какво разказах на Саруман? Аз мога да си имам работа с него, преди всичко да свърши. Но Пръстенът не бива да минава край Инсенгард, ако има какъвто и да било начин да попречим на това. Докато вървим с носителя, Роханският пролом е затворен за нас. Колкото до другия път, не разполагаме с толкова време. Подобно пътешествие може да ни отнеме цяла година и ще минем през много пусти и лишени от подслон области. Ала те няма да са безопасни. Бдителните погледи на Саруман и враговете са насочени към тях. Когато си идвал на север, Боромире, в очите на Врага си бил само един залутан Скиталец от Юга, дреболия за него — умът му е бил зает с преследването на Пръстена. Но сега се завръщаш като участник в Отряда на Пръстена и докато оставаш с нас, над тебе тегне заплаха. Опасността ще нараства с всяка левга, която изминаваме на юг под открито небе. След открития опит да минем планинския проход нашето положение стана още по-отчаяно. Почти не виждам надежда, ако не побързаме да изчезнем от поглед за известно време и да прикрием дирите си. Следователно съветвам да не минаваме нито над планините, нито покрай тях, а под тях. Във всеки случай това е пътят, който Врагът най-малко би очаквал да поемем.

— Не знаем какво очаква той — рече Боромир. — Може да бди по всички пътища, вероятни и невероятни. В такъв случай да тръгнем през Мория би означавало сами да влезем в капана, все едно да почукаме на портите на самата Черна кула. Мрачно е името на Мория.

— Когато сравняваш Мория с крепостта на Саурон, говориш за неща, които не знаеш — отвърна Гандалф. — От всички вас аз единствен съм бил в тъмниците на Мрачния владетел, и то само в Дол Гулдур, неговото най-старо и най-малко жилище. Който мине портите на Барад дур, не се завръща. Но аз не бих ви повел в Мория, ако нямаше надежда да излезем оттам. Вярно, ако там има орки, това може да е зле за нас. Но повечето орки от Мъгливите планини бяха разпръснати или унищожени в Битката на петте армии. Орлите съобщават, че орките отново се сбират отблизо и далеч, но има надежда Мория да е още свободна. Току-виж, джуджетата са там и може да намерим Балин, син на Фундин, в някой дълбок дворец на прадедите му. Както и да е, щом нуждата е избрала пътя, трябва да вървим по него!

— Ще те последвам по този път, Гандалф! — каза Гимли. — Ще дойда да видя залите на Дурин, каквото и да ни чака там… стига да откриеш затворените врати.

— Добре, Гимли! — каза Гандалф. — Ти ме обнадеждаваш. Заедно ще потърсим скритите врати. И ще минем през тях. Едно джудже по-трудно ще се обърка сред руините на джуджетата, отколкото елфи, хора и хобити. И все пак това не ще е първото ми посещение в Мория. След като Траин, син на Трор, изчезна, аз дълго го търсих там. Минах през Мория и излязох жив!

— Аз също минах през портата на Смутнолей — спокойно каза Арагорн, — но макар че също успях да изляза, споменът е много лош. Не искам повторно да влизам.

— Аз не искам да влизам и за първи път — обади се Пипин.

— Нито пък аз — промърмори Сам.

— Разбира се, че не! — каза Гандалф. — Кой би поискал? Но въпросът е: кой би ме последвал, ако ви поведа натам?

— Аз — нетърпеливо изрече Гимли.

— Аз — тежко каза Арагорн. — Ти ме последва, когато едва не ви докарах до гибел в снега и не ме упрекна с една дума. Сега аз ще те следвам… ако това последно предупреждение не те разколебава. Не за Пръстени и за нас мисля сега, а за теб, Гандалф. И ти казвам: пази се, ако прекрачиш портите на Мория!

— Аз няма да дойда — каза Боромир, — освен ако целият Отряд гласува против мен. Какво ще рекат Леголас и дребните хорица? Навярно трябва да изслушаме носителя на Пръстена?

— Аз не искам да влизам в Мория — каза Леголас. Хобитите мълчаха. Сам погледна към Фродо.

— Не искам да влизам — изрече най-сетне Фродо, — но и не искам да отхвърлям съвета на Гандалф. Моля да не гласуваме, докато не се наспим. Сутринта Гандалф ще получи съгласието ни по-лесно, отколкото в този студен сумрак. Как вие вятърът!

При тия думи всички притихнаха и се умислиха. Чуваха свистенето на вятъра сред скали и дървета, а наоколо из нощната пустота се разнасяха стенания и вой.

Изведнъж Арагорн скочи на крака.

— Как вие вятърът ли! — викна той. — Вие с вълчи гласове. Уаргите са дошли на запад от планините!

— Нужно ли е тогава да чакаме утрото? — запита Гандалф. — Прав съм бил. Ловът започва! Даже и да доживеем до заранта, кой би желал сега да пътува нощем на юг, следван от вълци?

— Далече ли е Мория? — запита Боромир.

— Имаше врата югозападно от Карадрас, на около петнадесет мили птичи полет и може би двадесет мили вълчи бяг — мрачно отвърна Гандалф.

— Тогава да тръгнем утре призори, ако можем — каза Боромир. — по-добре е да се боиш от орк, отколкото да чуваш вълк.

— Вярно! — каза Арагорн, разхлабвайки ножницата на меча си. — Но където вълк вие, там и орк се крие.

— Съжалявам, че не послушах съвета на Елронд — промърмори Пипин на Сам. — В края на краищата за нищо не ме бива. Няма в мен достатъчно от закваската на Бандобрас и Бикогласния — този вой смразява кръвта ми. Не помня да съм се чувствал толкова окаян.

— Сърцето ми слезе в петите, господин Пипин — каза Сам. — Но още не са ни изяли, а тук с нас има и яки хора. Каквото и да му е писано на стария Гандалф, обзалагам се, че не е вълчи търбух.

За да се защити през нощта, Отрядът се изкатери на върха на хълмчето, зад което се бе укрил. Увенчаваше го група стари и криви дървета, около които лежеше разрушен кръг от огромни камъни. Запалиха огън по средата, защото нямаше надежда мракът и тишината да попречат на ловуващите глутници да открият следата им.

Седяха край огъня и ония, които не бяха на стража, дремеха неспокойно. Горкото пони Бил стоеше разтреперано и потно. Вълчият вой сега ги обкръжаваше от всички страни и ту се усилваше, ту заглъхваше. Сред гъстия мрак безброй очи надничаха над ръба на хълма. Някои се приближаваха почти до каменния пръстен. В една пролука на кръга зърнаха черна вълча фигура, загледана към тях. Откъм нея се надигна вледеняващ вой, сякаш предводителят свикваше глутницата си за нападение. Гандалф се изправи и с вдигнат жезъл широко закрачи напред. — Слушай, Псе на Саурон! — извика той. — Гандалф е тук. Бягай, ако държиш на гнусната си кожа! Пристъпиш ли в този пръстен, ще те изпека от опашката до муцуната.

Вълкът изръмжа и се хвърли към тях с огромен скок. В този миг се раздаде рязък звън на опъната струна. Леголас бе отпуснал тетивата на лъка си. С отвратителен крясък летящата фигура се сгромоляса на земята; елфическата стрела бе пронизала гърлото й. Дебнещите очи тутакси изгаснаха. Гандалф и Арагорн се втурнаха напред, но хълмът бе пуст, глутниците бяха избягали. Мракът наоколо притихна и вече никакъв вой не долиташе с въздишащия вятър.

Нощта бе напреднала и на запад нащърбената луна залязваше, проблясвайки на пресекулки през разкъсаните облаци. Изведнъж Фродо се сепна от сън. Ненадейно от вси страни като буря избухна свиреп и див вой. Грамадна глутница уарги се бе сбрала безшумно около бивака и сега ги нападаше едновременно отвсякъде.

— Хвърлете дърва в огъня! — извика Гандалф на хобитите. — Извадете мечовете си и застанете гръб до гръб!

Новите клони пламнаха и в подскачащата светлина Фродо видя как безчет сиви силуети прескачат каменния пръстен. Последваха ги още, и още. С един удар на меча си Арагорн промуши гърлото на огромния им водач; Боромир със замах разцепи главата на друг. Разкрачил яките си нозе край тях, Гимли въртеше джуджешката си секира. Лъкът на Леголас пееше.

В трептящите огнени отблясъци Гандалф сякаш изведнъж започна да расте, да се издига — огромен заплашителен силует като каменна статуя на някакъв древен крал, възправен над хълма. Връхлитайки като облак, той вдигна един горящ клон и широко закрачи срещу вълците. Те отстъпиха пред него. Той запрати нависоко пламтящата главня. Ненадейно като мълния я обви бяло сияние и гласът на вълшебника затътна гръмовито:

— Наур ан едраит аммен! Наур дан и нгаурхот! — извика той.

Сред грохот и пукот дървото над него се разлисти и разцъфтя с ослепителни пламъци. Огънят заподскача от стъбло на стъбло. Ярка светлина увенча целия хълм. Мечовете и ножовете на защитниците сияеха и искряха. Последната стрела на Леголас пламна насред полет и се заби горяща в сърцето на един грамаден вълк водач. Всички останали побягнаха.

Огънят бавно затихваше, докато не остана нищо освен бавно падаща пепел и искри; лютив дим се виеше над обгорелите дънери и мрачно се спускаше от хълма, докато в небето прииждаха първите смътни утринни лъчи. Враговете бяха разгромени и повече не се завърнаха.

— Какво ви казвах, господин Пипин? — обади се Сам, прибирайки меча си. — Вълците не се докопаха до него. Това се казва изненада, няма грешка, няма грешка! Без малко да ми опърли косата!

Когато утрото огря с пълна сила, от вълците нямаше и следа и пътниците напразно диреха телата на убитите. От битката не бе останало нищо освен обгорелите дървета и стрелите на Леголас, пръснати по върха на хълма. Всички бяха цели освен една, от която бе останало само острието.

— От това се страхувах — каза Гандалф. — Не са били обикновени вълци, дебнещи плячка из пущинака. Да закусим бързо и да се махаме!

Този ден времето отново се промени, като по повелята на някаква сила, дето вече не се нуждаеше от сняг след отстъплението им от прохода, сила, желаеща сега светлина, в която отдалеч да се вижда всяко движение сред дивата пустош. През нощта вятърът се бе обърнал от север на северозапад, а сега утихна. Облаците изчезнаха на юг, разкривайки високо синьо небе. Докато стояха на склона на хълма, готови да тръгнат, бледи слънчеви лъчи огряха планинските върхове.

— Трябва да достигнем вратите преди залез слънце — каза Гандалф, — иначе, боя се, изобщо няма да се доберем до тях. Не са далече, но пътят ни може да лъкатуши, защото тук Арагорн не може да ни води; той рядко е бродил из този край, а аз само веднъж съм бил под западните стени на Мория, и то много отдавна. Ето, там е. — И той посочи на югоизток, където планинските склонове се спускаха отвесно към сенките в подножията им. В далечината смътно се виждаше верига от голи зъбери и сред тях се извисяваше огромна сива стена. — Някои от вас може да са забелязали, че когато напуснахме прохода, аз ви поведох на юг, а не натам, откъдето тръгнахме. Добре, че го сторих, защото сега ни остава да пресечем само няколко мили, а се нуждаем от бързина. Да вървим!

— Не знам на какво да се надявам — мрачно каза Боромир, — дали Гандалф да намери каквото търси, или като стигнем до канарите, да открием, че вратите са изчезнали завинаги. И двата избора изглеждат неблагоприятни, а най-вероятно е да попаднем в капан между вълците и скалната стена. Водете ни!

Сега Гимли крачеше начело заедно с вълшебника, изгаряйки от нетърпение да стигне до Мория. Двамата поведоха Отряда обратно към планините. Единственият западен път към древната Мория бе прокаран някога покрай потока Сиранон, извиращ от подножието на скалите, недалеч от портата. Но или Гандалф се бе заблудил, или пък местността се бе изменила през последните години; той не откри потока там, където го търсеше — само на няколко мили южно от мястото на нощувката.

Утрото отминаваше, наближаваше пладне, а Отрядът все още бродеше и се катереше из голите червеникави чукари. Никъде не забелязваха да проблясва вода, нито чуваха бълбукане. Всичко бе пусто и пресъхнало. Сърцата им се свиваха. Не видяха нито едно живо създание, нито една птица не се мярна в небето, ала никой не смееше да помисли какво ги чака, ако нощта ги застигне из този затънтен край.

Внезапно Гимли, който бе избързал напред, се обърна и ги повика. Изправен на една могилка, той сочеше надясно, изтичаха нагоре и видяха под себе си дълбоко и тясно речно корито. То бе празно и безмълвно, само тънка струйка вода се процеждаше сред зацапаните с червено кафяви камъни, но по отсамния бряг минаваше и неравна изоставена пътека, лъкатушеща сред разрушените стени и плочи на древно шосе.

— А! Ето го най-сетне! — каза Гандалф. — Тук течеше потокът — наричаха го Сиранон, Поток на Вратата. Но не мога да разбера какво се е случило с водата; навремето се лееше бързоструйно. Хайде! Трябва да побързаме. Закъсняваме.

Всички в Отряда бяха уморени и с подбити крака, но още много мили упорито се влачиха по неравната криволичеща пътека. Слънцето превали пладне и взе да се спуска на запад. След кратка почивка и забързан обяд продължиха пътя си. Планините се въсеха пред тях, но пътеката лежеше в дълбока падина, от която се виждаха само най-високите склонове и далечните източни върхове.

Най-после стигнаха остър завой. Дотук пътят се движеше на юг между коритото на потока и висока стръмнина, но сега отново се насочи право на изток. Зад завоя видяха пред себе си неголяма отвесна стена, висока няколко фатома, с назъбен пречупен връх. От ръба се процеждаше струйка вода през широк процеп, навярно издълбан някога от могъщ пълноводен водопад.

— Нещата наистина са се променили! — каза Гандалф. — Но грешка не може да има. Това е всичко, което остава от Стълбищния водопад. Ако си спомням добре, край него имаше издълбана в скалата стълба, но главният път се отклоняваше наляво и с няколко завоя достигаше платото горе. Между водопада и Стените на Мория имаше плитка долина и Сиранон я пресичаше, а пътят минаваше край него. Да идем да видим как е сега!

Без затруднения откриха каменните стъпала и Гимли се втурна нагоре, последван от Гандалф и Фродо. Когато достигнаха върха, те видяха, че не могат да продължат по пътя, и разбраха причината за пресъхването на Потока на Вратата. Зад тях залязващото слънце изпълваше хладното западно небе със златни отблясъци. Пред тях се разстилаше безмълвно мрачно езеро. Нито небето, нито залезът се отразяваше в невъсената му повърхност. Заприщеният Сиранон бе изпълнил долината. Оттатък злокобната вода огромни скални стени издигаха под чезнещите лъчи суровите си бледи лица — последна и непреодолима преграда. Фродо не можа да различи никаква следа от порта или вход, нито пукнатина или пролука в начумерения камък.

— Ето Стените на Мория — посочи Гандалф отвъд водата. — И там бе едно време Портата, Елфическата врата в края на пътя от Зелеников край, по който дойдохме. Но този път е затворен. Предполагам, никой от Отряда не би желал да плува привечер през тази мрачна вода. Не ми изглежда здравословна.

— Трябва да намерим обиколен път по северния бряг — каза Гимли. — Най-напред Отрядът трябва да се изкачи по главното шосе и да видим къде ще ни изведе. Дори да нямаше езеро, не бихме могли да преведем товарното пони по тази стълба.

— При всяко положение не можем да вземем горкото животно в Мините — каза Гандалф. — Мрачен е пътят под планините и има тесни и стръмни места, които ние можем да преодолеем, но не и то.

— Бедният стар Бил! — каза Фродо. — Не бях помислил за това. И бедният Сам! Питам се какво ли ще каже?

— Съжалявам — отвърна Гандалф. — Горкият Бил беше полезен спътник и сърцето ми се къса, че трябва да го оставим на произвола на съдбата. Ако ме бяха послушали, щях да пътувам с малко багаж и без пони, особено пък това, към което се привърза Сам. През цялото време се боях, че ще бъдем принудени да поемем този път.

Наближаваше краят на деня и студените звезди примигваха в небето високо над залеза, когато Отрядът бързо се спусна по надолнището и достигна брега на езерото. То не изглеждаше по-широко от два-три фурлонга. В падащия здрач не можеха да видят докъде се простира на юг, но северният му край бе на не повече от половин миля и между каменните откоси, затварящи долината и ръба на езерото, имаше ивица равна земя. Забързаха напред, защото им оставаха още миля-две, докато стигнат мястото на отсрещния бряг, към което се бе насочил Гандалф, а подир това трябваше да дирят вратата.

Когато стигнаха до най-северния край на езерото, откриха, че тесен ручей пресича пътя им. Зелен и застоял, той се протягаше като слизеста ръка към околните хълмове. Преди някой да го спре, Гимли закрачи напред и откри, че водата е плитка и покрай брега не залива дори глезена. Останалите минаха в колона след него, опипвайки предпазливо с крака, защото из обраслите с водни плевели вирчета се криеха мазни хлъзгави камъни и всяка стъпка бе опасна. Фродо потръпна от отвращение, докосвайки с нозе тъмната, нечиста вода.

Докато Сам, последен от Отряда, извеждаше Бил на сухо от другата страна, отнякъде се раздаде приглушен звук — свистене, последвано от цамбуркане, сякаш някоя риба бе смутила спокойната водна повърхност. Бързо се завъртяха и зърнаха вълнички, поръбени с черни сенки в здрача; от една точка далече в езерото бавно се разбягваха широки кръгове. Нещо избълбука и настъпи тишина. Мракът се сгъсти и сетните отблясъци на залеза потънаха в облаците.

Сега Гандалф бързаше с широка крачка и останалите го догонваха както можеха. Стигнаха до ивицата суха земя между езерото и откосите — тя бе тясна, често се свиваше до десетина ярда и я отрупваха съборени скали и камъни; все пак намериха път под самата скала, като се държаха колкото може по-далече от мрачната вода. Една миля по-южно по брега се натъкнаха на зеленикови дървета. В плитчините гниеха дънери и клони, изглежда, останки от древни горички или от жив плет, ограждал някога пътя през заляната долина. Но в подножието на скалната стена все още се възправяха, живи и могъщи, две високи дървета, по-огромни от която и да било зеленика, виждана от Фродо насън или наяве. Грамадните им корени се простираха от стената до езерото. Гледани от далечния край на Стълбата, те изглеждаха като обикновени храсти под надвисналите канари, ала сега се издигаха нагоре непреклонни, тъмни и безмълвни, хвърляйки дълбоки нощни сенки в подножието си, застанали като стражеви кули в края на пътя.

— Ето че стигнахме най-после! — каза Гандалф. — Тук свършва елфическият път от Зелеников край. Зелениката бе знак на хората от тая област и те са я засадили тук, за да отбележат края на владенията си, защото Западната порта е била изградена главно за търговските им отношения с Владетелите на Мория. Щастливи бяха ония дни, когато все още се срещаше братска дружба между различните народи, дори между джуджета и елфи.

— Не по вина на джуджетата е изчезнала тая дружба — каза Гимли.

— Не съм чувал да е било по вина на елфите — възрази Леголас.

— А аз съм чувал и едното, и другото — каза Гандалф, — и не ще обсъждам въпроса сега. Но моля поне вас двамата, Леголас и Гимли, бъдете приятели и ми помагайте. Нужни сте ми. Вратата е затворена и скрита. Колкото по-рано я намерим, толкова по добре. Нощта наближава!

Като се обърна към останалите, той добави:

— Докато търся, вие се подгответе за влизане в Мините. Защото се боя, че тук ще трябва да се сбогуваме с нашия добър четириног носач. Трябва да отделите повечето от дрехите, които взехме за защита от студовете — те няма да ви трябват вътре, нито, надявам се, когато излезем и продължим пътешествието на юг. Вместо това всеки от нас трябва да поеме част от товара на понито, особено храната и меховете с вода.

— Но вие не можете да изоставите горкия стар Бил в това запуснато място, господин Гандалф! — гневно и отчаяно извика Сам. — Няма да позволя, и толкоз. След като ни придружи толкова далече и прочие!

— Съжалявам, Сам — каза вълшебникът. — Но когато вратата се отвори, не вярвам да успееш да примамиш своя Бил навътре, в безкрайния мрак на Мория. Ще трябва да избираш между Бил и господаря си.

— Ако аз го водя, той ще последва господин Фродо дори и в драконова бърлога — възрази Сам. — Ами че то си е направо убийство да го прокудим при тия вълци, дето бродят наоколо.

— Надявам се да не е убийство — каза Гандалф. Той положи длан върху главата на понито и тихо заговори: — Върви и нека те съпроводят закрилни и пътеводни слова. Ти си мъдро животно и много узна в Ломидол. Мини оттам, където можеш да намериш трева, и стигни подир време в дома на Елронд или където пожелаеш… Това е, Сам! Сега той има толкова надежда, колкото и ние, да избяга от вълците и да се добере до дома.

Намусеният Сам стоеше до понито, без да отговори. Бил, изглежда, бе-разбрал добре какво става и душеше, притиснал муцуна към ухото му. Сам се разрида и непохватно задърпа ремъците, захвърляйки багажа на понито на земята. Останалите разпределиха имуществото, като струпваха накуп всичко, което можеха да оставят, и прибираха в багажа си необходимото.

Когато свършиха, обърнаха се да видят Гандалф. Той като че не бе направил нищо. Стоеше между двете дьрвета и се взираше в гладката скална стена, сякаш се канеше да пробие дупка с погледа си. Гимли се луташе наоколо, почуквайки тук-там със секирата си по камъка. Леголас се бе притиснал към скалата, сякаш се вслушваше.

— Е, ето ни тук и всички сме готови — каза Мери, — но къде е Вратата? Не виждам и следа от нея.

— Затова са и направени вратите на джуджетата — да не се виждат, когато са затворени — каза Гимли. — Те са невидими и ако забравят тайната, дори самите им създатели не могат да ги открият и отворят.

— Но тази Врата не е била изградена, за да остане тайна, известна само на джуджетата — заяви Гандалф, който изведнъж се опомни и се завъртя към тях. — Ако нещата не са се променили издъно, то очи, които знаят що да дирят, могат да открият знаците.

Той закрачи към стената. Точно между сенките на двете дървета тя бе по-гладка и вълшебникът плъзна ръце по камъка нагоре-надолу, мърморейки неясни думи. После отстъпи назад.

— Погледнете! — каза той. — Виждате ли нещо сега?

Луната бе огряла сивото лице на скалата, но пътниците дълго не успяха да видят нищо друго. После на повърхността, където бяха минали ръцете на вълшебника, бавно се появиха неясни линии като нежни сребърни вени, прорязващи камъка. Отначало те бяха само бледи паяжинки, тъй фини, че само блещукаха колебливо там, където луната ги огряваше, но малко по малко ставаха по-широки и по-ясни, докато картината започна да се различава.

На върха, където само Гандалф можеше да достигне, имаше арка от преплетени елфически букви. По тях, макар на места чертите да се замъгляваха и прекъсваха, можеше да се види очертанието на наковалня и чук, увенчани с корона и седем звезди. Още по-долу имаше две дървета, натегнали от растящи полумесеци. По-ярко от всичко друго сияеше самотна многолъчна звезда насред вратата.

— Това са емблемите на Дурин! — извика Гимли.

— А това е Дървото на Върховните елфи! — каза Леголас.

— И Звездата на Феанорския дом — каза Гандалф. — Изработени са от итилдин, който отразява само звездна и лунна светлина и дреме, додето не го докосне онзи, що знае отдавна забравените в Средната земя слова. В древни времена ги чух и трябваше дълбоко да се замисля, преди да си ги припомня.

— Какво означава надписът? — запита Фродо, който се мъчеше да разгадае писмената по арката. — Мислех, че познавам елфическите букви, но тия не мога да разчета.

— Думите са на елфическия език, говорен през Старите времена в Запада на Средната земя — отговори Гандалф. — Но те не ни съобщават нищо важно. Гласят само: Врата на Дурин, Владетел на Мория. Говори, триятелю, и влез. А по-долу с по-дребни и бледи букви е изписано: Аз, Нарви, ги сътворих… Келебримбор от Зелеников край изписа тия знаци.

— Какво значи „говори, приятелю, и влез“? — запита Мери.

— Това е съвсем ясно — каза Гимли. — Ако си приятел, изречи заветното слово, вратата ще се отвори и можеш да влезеш.

— Да — каза Гандалф, — тия врати вероятно се управляват със слово. Някои джуджешки врати се отварят само по определено време или само за избрани лица, други имат ключалки и е потребен ключ дори ако знаеш необходимите часове и слова. Тази врата няма ключ. Тя е била отворена и край нея са стояли стражи. Но ако се случело да е затворена, всеки, който знаел отварящото слово, можел да го каже и да влезе. Поне тъй твърдят летописите, нали, Гимли?

— Тъй е — каза джуджето. — Но никой не помни какво е било словото. Отдавна са отнесли от този свят своето изкуство Нарви и всички като него.

— Но ти не знаеш ли словото, Гандалф? — изненадано запита Боромир.

— Не! — каза вълшебникът.

Всички го изгледаха с тревога, само Арагон, който добре познаваше Гандалф, остана безмълвен и равнодушен.

— Какъв смисъл имаше тогава да ни водиш на това проклето място? — извика Боромир и с тръпка се огледа към черната вода. — Ти ни каза, че веднъж си минавал през Мините. Как е възможно това, щом не си знаел как да влезеш?

— Отговорът на първия ти въпрос, Боромире — каза вълшебникът, е, че не знам думата… засега. Но след малко ще видим. А за ползата от делата ми — добави той и очите му просветнаха под рошавите вежди — можеш да питаш, когато се окажат безполезни. Колкото до втория ти въпрос — съмняваш ли се в разказа ми? Или не ти е останал разсъдък? Аз не влязох оттук. Дойдох от изток. Ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че тази врата се отваря навън. Отвътре можеш да натиснеш с ръце и да я отвориш. Отвън не ще я помръдне нищо освен повелителното слово. Не може да бъде изкъртена навътре.

— Какво ще правиш тогава? — заинтересува се Пипин, без да се плаши от настръхналите вежди на вълшебника.

— Ще блъскам вратата с главата ти, Перегрин Тук — каза Гандалф.

— Но ако и това не я строши, и ако ме оставят малко на мира от глупави въпроси, ще потърся отварящите слова. Някога знаех всички заклинания на всички човешки, елфически и оркски езици, които се използват за подобна цел. Без да се напрягам, мога да си припомня поне двеста. Но мисля, че ще са нужни само няколко опита и няма да се наложи да питам Гимли за думи от тайния език на джуджетата, който те не разкриват никому. Отварящите слова са елфически, както и надписът на арката — това поне изглежда сигурно.

Той отново пристъпи към скалата и леко докосна с жезъла си сребърната звезда в средата, под знака на наковалнята. После изрече със заповеден глас:

Аннон еделен, едро хи аммен! Феннас ноготрим, ласто бет ламмен!

Сребърните линии избледняха, ала голият сив камък не помръдна.

Той многократно повтори тия думи, като променяше реда им или добавяше нови. После опита едно след друго различни заклинания, говорейки ту бързо и мощно, ту тихо и бавно. След това изрече множество отделни слова на елфически език. Резултат нямаше. Скалната стена се извисяваше в нощта, безбройните звезди запламтяха в небето, повя студен вятър, а вратата си оставаше непоклатима.

Гандалф отново се приближи до стената и повдигайки ръце, заговори със заповеден и все по-гневен тон.

— Едро, едро! — извика той и удари скалата с жезъла си. — Отвори се, отвори се! — повтори заповедта на всички езици, които бяха говорени някога в Средната земя. После захвърли жезъла си на земята и мълчаливо седна до него.

В този миг далечният вятър донесе до напрегнатия им слух вълчи вой. Понито Бил трепна изплашено, Сам скочи на крака и взе да му шепне тихо.

— Не го оставяй да избяга! — каза Боромир. — Изглежда, че още ще се нуждаем от него, ако вълците не ни намерят. Как мразя това гнусно езеро!

Той се наведе, вдигна един голям камък и го запокити далеч в тъмната вода.

Камъкът изчезна с тихо шляпване, но в същия миг се раздаде свистене и бълбукане. Далеч зад мястото, където бе паднал камъкът, по водата се разбягаха широки кръгове и вълничките бавно се понесоха към подножието на скалата.

— Защо го направи, Боромире? — запита Фродо. — Аз също мразя това място и се страхувам. Не знам от какво — не от вълците или от мрака зад вратата, а от нещо друго. Страхувам се от езерото. Не го безпокой!

— Бих искал да можем да се махнем! — каза Мери.

— Защо Гандалф не побърза да направи нещо? — обади се Пипин.

Гандалф не им обърна внимание. Той седеше, склонил глава в отчаяние или в тревожни размисли. Отново се раздаде злокобен вълчи вой. Вълничките по водата растяха и наближаваха; някои вече се плискаха по брега.

Вълшебникът скочи на крака тъй внезапно, че стресна всички. Смееше се.

— Открих! — извика той. — Естествено, естествено! Смешно просто, както повечето гатанки, когато узнаеш отговора.

Като вдигна жезъла си, той застана пред скалата и с ясен глас изрече:

— Мелон!

За кратък миг звездата светна и отново избледня. После безшумно се очерта грамадна врата, макар преди да не се забелязваше пукнатина или съединение. Тя бавно се раздели по средата и двете половини лека-полека се завъртяха навън, докато се притиснаха към стената. През отвора се виждаше сенчеста стълба, която се издигаше стръмно нагоре, ала отвъд първите стъпала мракът бе по-гъст от нощта. Отрядът гледаше смаяно.

— В края на краищата се оказах неправ — каза Гандалф — и Гимли също. От всички само Мери бе на правия път. Отварящото слово е било изписано през цялото време на арката. Преводът би трябвало да гласи: „Кажи «приятел» и влез“. Само трябваше да изрека елфическата дума „приятел“ и вратата се отвори. Съвсем просто. Прекалено просто за един опитен мъдрец в тия съмнителни времена. Щастливи дни са били тогава. А сега да вървим!

Той закрачи напред и положи крак на най-долното стъпало. Но в този миг се случиха няколко събития едновременно. Фродо усети нещо да го сграбчва за глезена и падна с вик. Изплашено, понито Бил изцвили диво, обърна гръб и препусна в мрака край езерото. Сам хукна подир него, после дочу вика на Фродо и изтича назад с ридания и клетви. Останалите се обърнаха и видяха водите на езерото да кипят, сякаш гъмжило змии плуваше от южния бряг към тях.

От водата бе изпълзяло дълго, виещо се пипало; то бе влажно и излъчваше бледозеленикава светлина. Пръстите накрая му бяха се вкопчили в глезена на Фродо и го теглеха към водата. Коленичил, Сам кълцаше с нож тази ужасяваща ръка.

Пръстите се отпуснаха и Сам издърпа Фродо назад, крещейки за помощ. Разплисквайки водата, навън се подадоха още двадесет чудовищни ръце. Черното езеро кипеше и наоколо се разнесе отвратителна смрад.

— Към портата! Нагоре по стълбите! Бързо! — изкрещя Гандалф, отскачайки назад. Разбуждайки ги от ужаса, който сякаш бе приковал към земята всички освен Сам, той ги поведе напред.

Успяха в последния момент. Сам и Фродо бяха изминали само няколко стъпала, а Гандалф едва бе започнал да се изкачва, когато пипалата слепешком се загърчиха по тесния бряг и взеха да опипват скалната стена и вратата. Блестейки под звездните лъчи, едно от тях пропълзя по прага. Гандалф се обърна и изчака. Може би обмисляше кое слово ще затвори отново портата отвътре, но от това нямаше нужда. Безброй омотани ръце сграбчиха вратите от двете страни и ги завъртяха със страховита сила. Портата се затръшна с оглушително ехо и настана пълен мрак. През масивния камък глухо долетя пращене и грохот.

Здраво стиснал ръката на Фродо, Сам рухна на едно стъпало сред черния мрак.

— Горкият Бил! — изрече той със задавен глас. — Горският стар Бил! Вълци, че и змии отгоре на всичко. Много му дойде! Но какво можех да сторя, господин Фродо? Трябваше да тръгна с вас.

Чуха как Гандалф се връща и блъска вратата с жезъла си. Камъкът потрепери и стълбата се разтърси, но вратата не се отвори.

— Е, ясно! — каза вълшебникът. — Сега пътят зад нас е затворен и има само един изход — от другата страна на планините. Ако съдя по звуците, боя се, че са били струпани камъни, а дърветата са изкоренени и запречени пред вратата. Съжалявам, дърветата бяха красиви и тъй отдавна стояха тук.

— Още от първия миг, когато докоснах с крак водата, усещах че наближава нещо ужасно — каза Фродо. — Каква бе тая твар, една ли бе или много?

— Не знам — отвърна Гандалф, — но всички ръце се движеха с една цел. Нещо е изпълзяло или е било прокудено от мрачните води под планините. Из дълбините на света има много по-древни и скверни създания, отколкото орките.

Той не доизрече мисълта си, че каквото и чудовище да обитаваше езерото, то бе сграбчило Фродо пръв от целия Отряд.

Боромир мърмореше под носа си, но отекващите камъни засилиха звука до дрезгав шепот, който дочуха всички:

— Из дълбините на света! И тъкмо натам отиваме против волята ми. Кой ще ни води сега из този мъртвешки мрак?

— Аз — каза Гандалф, — а Гимли ще крачи до мен. Следвайте жезъла ми!

Минавайки напред по големите стъпала, вълшебникът вдигна високо жезъла си и от върха му се разля бледо сияние. Просторната стълба бе здрава и непокътната. Изброиха двеста стъпала, широки и невисоки; на върха откриха сводест тунел с равен под, водещ напред през мрака.

— Да си починем и да похапнем нещо тук, на площадката, щом не можем да намерим трапезария! — каза Фродо. Той бе започнал да се окопитва от ужаса пред желязната хватка на ръката и изведнъж се почувства извънредно гладен.

Предложението бе приветствано от всички, насядаха на последното стъпало, неясни фигури сред тъмнината. След като се нахраниха, Гандалф им раздаде за трети път по глътка чудодей от Ломидол.

— Боя се, че скоро няма да остане и капка — каза той, — но мисля, че ни е нужно след онзи ужас пред портата. Голям късмет ще имаме, ако остатъкът от еликсира не ни потрябва, преди да видим другия край! Не прекалявайте и с водата! В Мините има много потоци и кладенци, но не бива да ги докосваме. Може би ще ни се удаде да напълним меховете и манерките, преди да стигнем до Смутнолейската долина.

— Колко време ще ни отнеме това? — запита Фродо.

— Не мога да кажа — отговори Гандалф. — Зависи от ред случайности. Но ако вървим направо, без премеждия и без да се лутаме, очаквам да се справим за три-четири прехода. От Западната врата до Източната порта сигурно не е по-малко от четиридесет мили по права линия, а пътят може доста да лъкатуши.

Отдъхнаха си за малко и отново поеха на път. Всички изгаряха от нетърпение пътуването да свърши колкото се може по-бързо и макар и изморени, бяха готови да продължат да крачат още няколко часа. Както преди Гандалф вървеше начело. В лявата си ръка държеше мъждукащия жезъл, чиито лъчи едва осветяваха пода пред краката му; в дясната стискаше меча си Гламдринг. След него идваше Гимли и очите му проблясваха в мътното сияние, докато въртеше глава наляво-надясно. Фродо крачеше подир джуджето и също бе извадил късия си меч, Жилото. Нито лъч не пробягваше по остриетата на Жилото и Гламдринг; това ги успокояваше донякъде, защото тия мечове, изработени в Старите времена от елфически ковачи, засияваха със студена светлина, ако наблизо имаше орки. Зад Фродо вървеше Сам, а след него Леголас, младите хобити и Боромир. Суров и безмълвен, Арагорн крачеше последен в мрака.

Коридорът направи няколко завоя, сетне започна да се спуска. Равномерното слизане трая още дълго, докато най-сетне подът отново се изравни. Въздухът стана горещ и задушен, но не бе застоял — от време на време откъм едва различими сред мрака отвори в стените усещаха да полъхва по-хладен въздух. Отворите бяха много. Под бледите лъчи на вълшебния жезъл Фродо зърваше стълби и арки, нови коридори и тунели, които се изкачваха нагоре, стръмно се спускаха надолу или се отваряха към непрогледен мрак от двете страни. Паметта му се залутваше безнадеждно сред този хаос.

Гимли не помагаше на Гандалф почти с нищо освен с непоклатимата си храброст. За разлика от повечето други той поне не се смущаваше от самия мрак. На места, където изборът на пътя пораждаше съмнения, вълшебникът често се съветваше с него; но винаги Гандалф имаше последната дума. Макар че Гимли, син на Глоин, бе джудже от планинския народ, размерите и сложността на Мините Мория надхвърляха въображението му. Спомените за отдавнашното пътешествие не помагаха особено на Гандалф, но дори сред тъмнината, въпреки всички завои на пътя, той знаеше къде иска да стигне и не губеше кураж, докато имаше пътека, водеща към целта му.

— Не се плашете! — каза Арагорн. Eдна задръжка бе продължила повече от обичайното и Гандалф си шепнеше с Гимли; останалите се бяха събрали накуп зад тях и тревожно изчакваха. — Не се плашете! Бил съм с него на много пътешествия, макар и не толкова мрачни, а в Ломидол разказват легенди за делата му — много по-велики от всичко, което съм виждал. Той няма да се залута… ако може да бъде намерена пътека. Въпреки всичките ни страхове Гандалф, ни въведе тук и ще ни изведе отново, каквото и да му струва това. Сред черна нощ той би открил пътя към дома по-лесно, отколкото котките на Кралица Берутиел.

За Отряда бе истинско щастие, че имаха такъв водач. Не разполагаха с гориво или какъвто и да било материал за факли, много неща бяха изоставили в отчаяната блъсканица пред вратата. А без светлина скоро биха изпаднали в беда. Не стига, че трябваше да избират пътя си сред многобройните тунели, но и на много места край пътеката имаше дупки, ями и мрачни кладенци, в които отекваха отминаващите им стъпки. В стените и пода имаше процепи и вдлъбнатини, от време на време пукнатините зейваха право пред краката им. Най-голямата бе над седем фута широка и Пипин дълго трябваше да сбира кураж, преди да скочи през ужасяващата бездна. Далече отдолу долиташе шум на кипнали води, сякаш в дълбините се въртеше огромно воденично колело.

— Въже! — промърмори Сам. — Знаех си, че има да го търся, ако не се запася!

Опасностите зачестиха и походът стана по-бавен. Вече им се струваше, че се тътрят безкрай, напред и все напред към сърцето на планините. Бяха изморени до смърт и все пак не откриваха утеха в мисълта да спрат някъде. След избавлението, храната и глътката еликсир Фродо се бе поокопитил за малко, но сега в душата му отново пропълзя дълбока тревога, прерастваща в ужас. Макар в Ломидол да го бяха излекували от кинжалния удар, дълбоката рана не бе изчезнала безследно. Сетивата му бяха по-изострени и по-лесно усещаха невидимите неща. Един от признаците на промяната, който скоро забеляза, бе, че можеше да вижда в мрака по-добре от всичките си спътници, освен може би Гандалф. Тъй или иначе, той бе Носителят — Пръстенът висеше на верижката си в пазвата му и на моменти се превръщаше в тежък товар. Със сигурност усещаше злото нейде напред и злото, което ги следва, ала не казваше нищо. Само още по-здраво стискаше дръжката на меча си и упорито продължаваше да крачи.

Зад него Отрядът разговаряше рядко и само със забързан шепот. Не се чуваше нито звук освен собствените им стъпки: глухото трополене от джуджешките ботуши на Гимли; тежката походка на Боромир; леката крачка на Леголас; мекото, едва доловимо потропване на хобитови нозе и най-отзад — широките, бавни и твърди стъпки на Арагорн. Когато спираха за миг, не чуваха съвсем нищо, само понякога из мрака капеха или се процеждаха невидими струйки вода. Ала Фродо започваше да чува или да си въобразява, че чува още нещо, напомнящо леката стъпка на безшумни боси нозе. То не се засилваше, нито се приближаваше достатъчно, за да се увери, че наистина го чува, но веднъж започнало, не стихваше, докато Отрядът се движеше. И все пак не беше ехо, защото, когато спираха то траеше още малко от само себе си и сетне замираше.

Бяха влезли в Мините по мръкнало. Вече няколко часа вървяха почти без почивка, когато Гандалф се натъкна на първото сериозно затруднение. Пред него зееше широк мрачен отвор към три коридора — и трите водеха в една посока, на изток, но левият се спускаше надолу, докато десният се изкачваше нагоре, а средният път, изглежда, продължаваше гладък и равен, но много тесен.

— Изобщо не си спомням това място! — каза Гандалф, застанал неуверен под арката. Той надигна жезъла си с надежда да открие някой знак или надпис, който да му помогне в избора, но не се забелязваше нищо подобно. Той поклати глава. — Много съм уморен, за да реша. А предполагам, че и всички вие сте уморени като мен, може би и повече. Най-добре да спрем тук до края на нощта. Знаете какво искам да кажа! Тук вътре царува вечен мрак, но навън късната луна клони на запад и полунощ отминава.

— Горкият стар Бил! — каза Сам. — Питам се къде ли е. Надявам се, че ония вълци още не са го хванали.

Вляво от голямата арка откриха каменна врата — тя бе затворена, но бе достатъчен лек натиск, за да се завърти плавно навътре. Зад нея като че се криеше просторна зала, изсечена в скалата.

— Стойте! Стойте! — извика Гандалф, когато Мери и Пипин се втурнаха напред, доволни да открият място, където могат да починат и да се чувстват, поне малко по-защитени, отколкото в открития коридор. — Стойте! Още не знаете какво има вътре. Аз ще мина пръв.

Той влезе предпазливо и останалите го последваха един по един.

— Ето! — каза Гандалф, сочейки с жезъла си към средата на пода.

Всички видяха пред краката му широка кръгла дупка като отвор на кладенец. Строшени ръждиви вериги лежаха по ръба и висяха в черната шахта. Наоколо се търкаляха каменни отломки.

— Някой от вас можеше да падне вътре и още да се чуди кога ли ще стигне дъното — каза Арагорн на Мери. — Докато имате водач, оставете го да върви пръв.

— Изглежда, това е било стая за стражата, надзираваща трите коридора — каза Гимли. — Тази дупка очевидно е била кладенец за пазачите, покрит с каменен похлупак. Но похлупакът е разбит и всички трябва да внимаваме в тъмното.

Пипин усещаше странно влечение към кладенеца. Докато останалите разгъваха одеялата и приготвяха легла край стените на залата, колкото може по-далеч от дупката в пода, той пропълзя към ръба и надникна надолу. В лицето му удари хладен въздух, излитащ от невидими дълбини. Внезапен импулс го тласна да напипа един каменен отломък и да го пусне в бездната. Усети как сърцето му удари много пъти, преди да се чуе звук. Сетне нейде долу, като че камъкът бе паднал сред дълбока вода в някаква пещера, се раздаде цамбуур — много далечно, но засилено и отекващо из каменната тръба.

— Какво е това? — възкликна Гандалф.

Когато Пипин призна какво е направил, той въздъхна с облекчение, но бе разгневен и Пипин видя как очите му святкат.

— Глупав Тук! — изръмжа вълшебникът. — Това е сериозно пътуване, а не някаква си хобитова разходка. Следващия път се хвърли вътре, та повече да не ни пречиш. Кротувай сега!

Няколко минути не се чу нищо друго, но после от дълбините долетяха слаби удари: Тум-туп, туп-тум. Те спряха и когато ехото заглъхна, отново се повториха: туп-тум, тум-туп, туп-туп, тум. Звучаха обезпокояващо, като някакви сигнали, но след малко чукането затихна и повече не го чуха.

— Това бяха удари на чук или изобщо не разбирам от тия неща — каза Гимли.

— Да — каза Гандалф — и това не ми харесва. Може да няма нищо общо с глупавия камък на Перегрин, но вероятно сме смутили нещо, което би било по-добре да остане на мира. Моля ви, не правете вече нищо подобно! Да се надяваме, че ще отпочинем без повече вълнения. Ти, Пипин, за награда можеш да поемеш първата стража — изръмжа той, докато се омотаваше в одеялото.

Окаян, Пипин седна край вратата сред непрогледния мрак, ала непрестанно се озърташе от страх, че нещо незнайно ще изпълзи от кладенеца. Искаше му се да покрие дупката, та било и само с одеяло, но не смееше да помръдне или да се доближи до нея, макар че Гандалф изглеждаше заспал.

Гандалф лежеше неподвижен и безмълвен, но всъщност бе буден. Дълбоко замислен, той се мъчеше да си припомни до най-дребни подробности предишното си пътуване през Мините и тревожно преценяваше коя посока да избере по-нататък; един погрешен завой сега можеше да доведе до гибел. След около час той стана и се приближи до Пипин.

— Иди в някое ъгълче да поспиш, моето момче — добродушно каза той. — Сигурно много ти се спи. Аз не мога да мигна, тъй че нищо не ми пречи да поема и стражата.

„Знам какво ми е — промърмори си той, сядайки край вратата. — Пуши ми се! Не съм запалвал от оная сутрин преди снежната буря.“

Последното, което видя Пипин, потъвайки в съня, бе сумрачният образ на стария вълшебник, свит на пода, закрил със съсухрени ръце пламтяща между коленете му тресчица. За миг колебливата светлина очерта острия му нос и облаче дим.

От дълбокия сън ги разбуди Гакдалф. Около шест часа той бе стоял сам на стража, та другите да си починат.

— Докато седях, взех решение — каза той. — Среднитт път не ми харесва на пипане, а левият не ми се нрави по мирис — долу въздухът е застоял, или изобщо не ме бива за водач. Ще избера десният коридор. Време е отново да започнем изкачването.

Осем часа вървяха напред из мрака, без да се броят две кратки почивки; не срещнаха опасност, не чуха нищо и не видяха нищо освен слабите отблясъци на светлината в ръката на вълшебника, подскачаща пред тях като блуждаещ огън. Коридорът, който бяха избрали, равномерно се виеше нагоре. Доколкото можеха да преценят, той описваше широки възходящи дъги и с изкачването ставаше все по-висок и по-просторен. Сега отстрани нямаше отвори към други галерии и тунели, а подът бе гладък и здрав, без ями и пукнатини. Очевидно бяха се натъкнали на някогашен главен път и се придвижваха по-бързо, отколкото при първия преход.

По този път напреднаха с около петнадесет мили на изток по права линия, макар че всъщност трябва да бяха изминали двадесет и повече мили. С издигането на коридора Фродо малко се поободри, но все още се чувстваше потиснат и от време на време чуваше или мислеше, че чува, далеч зад Отряда, над тропота и потупването на краката им, да звучи следяща ги стъпка, която не бе ехо.

Бяха изминали толкова път, колкото хобитите можеха да издържат без почивка, и всички мислеха къде ще могат да поспят, когато отдясно и отляво стените изчезнаха. Като че бяха преминали през някаква сводеста порта в черно и пусто пространство. Изотзад мощно нахлуваше топъл въздух, а мракът отпред хладнееше по лицата им. Спряха и тревожно се скупчиха един до друг.

Гандалф изглеждаше доволен.

— Избрал съм верния път — каза той. — Най-сетне навлизаме в жилищната част и предполагам, че не сме далеч от източния край. Но сме високо, ако не греша, много по-високо от Смутнолейската порта. Както усещам въздуха, сигурно сме в просторна зала. Ще рискувам за малко да светна както трябва.

Той вдигна жезъла си и за кратък миг светлината избухна като мълния. Огромни сенки подскочиха и побягнаха и за секунда пътниците видяха над главите си просторен свод, подпрян от множество могъщи колони, изсечени в камъка. Пред тях и от двете им страни се разтваряше огромна пуста зала; полирани и гладки като стъкло, черните й стени блестяха и сияеха. Видяха още три входа, три мрачни черни арки — една на изток, право пред тях, и по една отляво и отдясно. После светлината изгасна.

— Засега ще рискувам само толкова — каза Гандалф. — Тук някога имаше големи прозорци в планинския склон и шахти, водещи към светлината в най-горните етажи на Мините. Мисля, че сега сме ги достигнали, но навън отново е нощ и до сутринта няма да разберем дали е така. Ако съм прав, утре може наистина да видим как зората наднича през прозорците. Но междувременно е за предпочитане да не продължаваме. Нека си починем, ако можем. Досега всичко мина добре и отхвърлихме по-голямата част от мрачния преход. Но ни чака още много път до Портата, отворена към света.

Прекараха тази нощ в огромната пещерна зала, сгушени един до друг в ъгъла, за да се предпазят от течението; откъм източната арка като че непрекъснато нахлуваше студен въздух. Докато лежаха, мракът тегнеше от всички страни, дълбок и безконечен; потискаха ги самотата и необятността на издълбаните зали, на безкрайно разклонените стълби и коридори. И най-дивите измислици, които мрачната мълва бе нашепвала на хобитите, бледнееха пред истинските ужаси и загадки на Мория.

— Тук някога трябва да е имало голяма навалица от джуджета — каза Сам — и всички да са ровичкали като язовци поне петстотин години, за да сътворят това, че отгоре на всичко и повечето е в корава скала! За какво са го направили? Сигурно не са живели из тия тъмни дупки?

— Не са дупки — каза Гимли. — Това е великото царство и град Джуджетвор. И в древни времена той не е бил тъмен, а пълен със светлина и величие, както го помнят и до днес нашите песни.

Той се надигна и изправен в мрака, запя с дълбок глас, а ехото се носеше към свода:

Светът бе млад, върхът зелен

и Месецът неопетнен,

без име — камък, вир, треви,

Дурин, когато се яви.

Той имена им отреди,

пи млади изворни води;

той в Огледалното се взря

и сякаш перлен низ съзря-

корона бледа от звезди

над образа му да трепти.

 

Светът бе чист, висок върхът

и още тачеше светът

крале могъщи в Гондолин

и Нарготронд; но пътят син

на Запад бе им отреден.

Светът бе чист в Дуринов ден.

 

Той беше крал със трон висок

в подземен каменен чертог

с таван от злато, сребрен под

и с руни над вълшебен вход.

Звезди, и слънце, и луна

дариха ясна светлина

в кристални лампи да блести,

навън щом мракът се сгъсти.

 

Там чук напевно зазвъня,

длето дълбаеше стена;

ковяха там и меч, и щит;

миньор пробиваше гранит.

Берил, и перли, и опал,

и ризници от здрав метал,

топор и броня, меч и шлем

там трупаха се ден след ден.

 

Народът му неуморим

със песен славеше Дурин,

разляха арфи нежен звън

и пееха тръби навън.

 

Светът е сив, върхът е стар,

в ковачницата няма жар;

не ще запее арфа пак —

Дурин лежи в гробовен мрак

далеч от светлина и шум

във Мория, във Хазад-дум.

Но и до днес блестят звезди

под Огледалните води —

короната сред мрака син

очаква и до днес Дурин.

— Харесва ми! — каза Сам. — Бих искал да го науча. Във Мория, във Хазад-дум! Но като мисля за всички тия лампи, мракът ми се струва по-тежък. Има ли още по тия места купища злато и скъпоценности?

Гимли мълчеше. След като бе изпял песента си, той не желаеше да каже нищо повече.

— Купища скъпоценности? — обади се Гандалф. — Не. Орките неведнъж са плячкосвали Мория, нищо не е останало из горните зали. А откакто избягаха джуджетата, никой не смее да подири шахтите и съкровищниците из дълбините — залива ги вода… или сянката на страха.

— Тогава защо джуджетата искат да се върнат? — запита Сам.

— За митрил — отговори Гандалф. — Богатството на Мория не се криеше в златото и скъпоценностите, играчките на джуджетата; нито в желязото, техния слуга. Вярно, намираха ги тук, особено желязото, но нямаше нужда да дълбаят за тях — от търговия можеха да получат всичко, което желаеха. Защото единствено тук в цял свят се намираше морийското или истинското сребро, както го наричаха някои; елфическото название е митрил. Джуджетата имат друго название, което не казват никому. Той струваше десет пъти повече от златото, а днес изобщо няма цена, защото малко е останал по земята, а дори и орките не смеят да дълбаят тук, за да го дирят. Залежите водят на север, към Карадрас, и надолу, към мрака. Джуджетата не разказват за това, но както бе основа на богатството им, митрилът стана и тяхна гибел — прекалено алчно и прекалено дълбоко копаха те и нарушиха покоя на онова, от което избягаха. Злото на Дурин. Почти всичко, което те изнесоха на бял свят, е събрано от орките и поднесено като данък на Саурон, който ламти за него. Митрил! Всички го желаеха. Той можеше да се кове като мед и да се полира като стъкло, а джуджетата знаеха как да изработват от него метал — лек и все пак по-твърд от закалена стомана. По красота приличаше на обикновено сребро, но хубостта на митрила не губеше блясък, нито потъмняваше. Елфите го обичаха от душа и между другото го използваха, за да правят итилдин, звездолун, който видяхме на вратата. Билбо имаше митрилова ризница, подарък от Торин. Питам се какво ли е станало с нея? Сигурно до ден-днешен събира праха в Дома на матомите в Голям Дълбалник.

— Какво? — сепна се Гимли. — Ризница от морийско сребро? Това е бил кралски подарък!

— Да — съгласи се Гандалф. — Никога не съм му го казвал, но тя струваше повече от цялото Графство с всичко в него.

Фродо премълча, но пъхна ръка под туниката си и докосна брънките на ризницата. Обхващаше го шемет при мисълта, че се е разхождал с цялата стойност на Графството под якето си. Знаеше ли Билбо? Не се съмняваше, че Билбо отлично е знаел всичко. Подаръкът наистина бе кралски. Но сега мислите му отлетяха надалеч от мрачните Мини — към Ломидол, към Билбо и към Торбодън в дните, когато Билбо още живееше там. От все сърце желаеше да се върне в ония дни, да не е чувал за Мория, за митрил… и за Пръстена.

Настана дълбока тишина. Другите заспаха един по един. Фродо бе на стража. Обхвана го ужас, пропълзял сякаш като дъх от дълбините през невидими врати. Ръцете му изстинаха, по челото му изби пот. Вслушваше се. През тези два безкрайни часа той цял се бе превърнал в слух, ала не чу никакъв звук, дори и въображаемото ехо на стъпки.

Нарядът му почти бе привършил, когато в далечината, където предполагаше, че е западният свод, му се стори, че вижда две бледи светли точки, почти като фосфоресциращи очи. Сепна се. Главата му бе клюмнала. „Без малко да заспя на пост — помисли си той. — Тъкмо започвах да сънувам.“ Изправи се, разтърка очи и стоя, загледан в мрака, докато Леголас го смени.

Легна си и бързо заспа, но сънят като че продължаваше — дочу шепот и видя как две бледи светли точки бавно се приближават. Събуди се. Другарите му тихичко разговаряха край него и неясна светлина огляваше лицето му. Високо над източната арка, през една шахта близо до свода, прозираше смътно сияние; а от другата страна на залата през северната арка също примигваше слаба далечна светлина.

Фродо се надигна и седна.

— Добро утро! — каза Гандалф. — Защото най-сетне отново е утро. Виждаш ли, аз бях прав. Намираме се високо в източния край на Мория. Преди да свърши днешният ден, трябва да намерим голямата порта, и да видим водите на Огледалното езеро сред Смутнолейската долина.

— Ще се радвам на това — каза Гимли. — Видях Мория и тя наистина е велика, но днес е мрачна и зловеща; не открихме следи от моя народ. Сега се съмнявам, че Балин изобщо е идвал насам.

След като закусиха, Гандалф реши да продължат незабавно.

— Уморени сме, но навън ще си починем по-добре — каза той. — Мисля, че никой от нас не би желал да прекара още една нощ в Мория.

— Наистина — каза Боромир. — Кой път ще изберем? През източната арка ли?

— Може би — отвърна Гандалф. — Но още не знам точно къде сме. Ако не съм се объркал съвсем, предполагам, че сме по-горе и по-северно от Голямата порта и навярно няма да е лесно да открием верния път надолу към нея. Май източната арка ще се окаже пътят, който трябва да поемем, но преди да решим, трябва да се огледаме наоколо. Да идем към тая светлина в северната врата. Ако можем да намерим прозорец, това ще ни помогне, но се боя, че светлината идва само по дълбоки шахти.

Воден от Вълшебника, Отрядът мина под северната арка. Озоваха се в по-широк коридор. Проблясъците ставаха все по-ярки и пътниците видяха, че те долитат откъм една врата отдясно. Високата, правоъгълна порта все още се държеше на пантите си и бе открехната. Зад нея имаше просторна квадратна стая. Тя бе осветена смътно, но за очите им, взирали се толкова дълго в мрака, изглеждаше ослепително ярка и влизайки, те замижаха.

Краката им потънаха в дълбокия прах по пода и се препънаха в някакви предмети, проснати край вратата, чиято форма отначало не успяха да различат. Стаята бе осветена от широка шахта, прорязана високо в отсрещната източна страна; тя се издигаше косо нагоре и нейде във висините се мержелееше късче синьо небе. Лъчите от шахтата падаха право върху една маса насред стаята — самотен продълговат блок, висок около два фута, върху който бе положена грамадна плоча от бял камък.

— Прилича на гробница — промърмори Фродо и с някакво странно предчувствие за зла прокоба се приведе да погледне плочата по-отблизо. Гандалф бързо застана до него.

На плочата бяха издълбани руни:

— Това са даеронови руни, каквито използваха някога в Мория каза Гандалф. — На езиците на хората и джуджетата тук е изписано:

БАЛИН, СИН НА ФУНДИН,

ВЛАДЕТЕЛ НА МОРИЯ

— Значи той е мъртъв — каза Фродо. — Боях се, че ще е така. Гимли дръпна качулката пред лицето си.