Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (43)

ГЛАВА 5
ЗАПАДНИЯТ ПРОЗОРЕЦ

Сам имаше чувството, че е дремнал само няколко минути, когато се събуди и откри, че вече е късно следобед и Фарамир се е завърнал. Той бе довел със себе си многоброен отряд; всъщност на склона сега се бяха събрали всички оцелели от набега — около двеста-триста мъже. Те седяха в широк полукръг, насред който бе седнал Фарамир, а Фродо стоеше до него. Това удивително напомняше съд над военнопленник.

Сам изпълзя от папратите, ала никой не му обърна внимание и той се настани в края на човешката редица, откъдето можеше да вижда и да чува какво става. Гледаше и слушаше напрегнато, готов да се втурне на помощ на господаря си, ако се наложи. Фарамир бе свалил маската — лицето му беше сурово и заповедно, проницателният поглед издаваше остър ум. Съмнение изпълваше сивите очи, втренчени към Фродо.

Скоро Сам разбра, че Военачалникът не е задоволен от няколко точки в разказа на Фродо: каква роля е трябвало да играе в Отряда, потеглил от Ломидол; защо е напуснал Боромир и къде отива. Явно той виждаше, че Фродо крие от него нещо извънредно важно.

— Но нали тъкмо при идването на полуръста ще се надигне Злото на Исилдур, поне така би трябвало да разбираме думите — настоя той. — Ако ти си споменатият полуръст, несъмнено си донесъл този предмет, какъвто и да е той, пред Съвета, за който говориш, значи и Боромир го е видял. Отричаш ли?

Фродо не отговори.

— Тъй! — продължи Фарамир. — Щом е така, искам да узная повече за него; каквото засяга Боромир, засяга и мен. Както разказват старите легенди, Исилдур бил убит от оркска стрела. Но оркските стрели са безброй и Боромир Гондорски не би сметнал една от тях за съдбовен знак. Ти ли носеше този предмет? Скрит е, казваш, но дали сам не си решил да го укриеш?

— Не, не е мое решението — отвърна Фродо. — Той не ми принадлежи, не принадлежи на никой смъртен, бил той велик или нищожен, ала ако някой би имал право да го поиска, това е Арагорн, син на Араторн, за когото споменах, водачът на нашия Отряд от Мория до Раурос.

— Защо той, а не Боромир, принц на Града, основан от синовете на Елендил?

— Защото Арагорн е пряк потомък по бащина линия на самия Исилдур, син на Елендил. И мечът, който носи, е принадлежал на Исилдур. Изумен шепот се надигна над веригите от мъже. Неколцина високо извикаха;

— Мечът на Елендил! Мечът на Елендил се връща в Минас Тирит! Велика вест!

Но нито една черта не трепна по лицето на Фарамир.

— Може би — каза той. — Ала една тъй голяма претенция се нуждае от потвърждение и ще искаме явни доказателства, преди Арагорн да дойде в Минас Тирит. Преди шест дни, когато потеглих, още не бе дошъл нито той, нито някой друг от вашия Отряд.

— Боромир приемаше претенциите му — каза Фродо. — Всъщност, ако беше тук, Боромир щеше да отговори на всичките ти въпроси. И след като още преди много дни той бе стигнал Раурос, а после възнамеряваше да потегли право към вашия град, навярно ще узнаеш отговорите веднага след завръщането си. Той знаеше моята роля в Отряда, както и всички останали, защото сам Елронд от Имладрис ми я отреди пред целия Съвет. С тази задача идвам из тия земи, но нямам право да я разкривам комуто и да било извън Отряда. При все това никой от хората, твърдящи, че се борят с Врага, не би сторил добро, ако ми попречи.

Каквото и да изпитваше Фродо, гласът му звучеше гордо и Сам одобрително кимна, но Фарамир не бе задоволен.

— Тъй! — изрече той. — Предлагаш ми да си гледам работата и да се върна у дома, а теб да пусна на воля. Като се върне, Боромир ще разкаже всичко. Като се върне, казваш! Бяхте ли приятели с Боромир?

В паметта на Фродо ярко изпъкна споменът за нападението на Боромир и той се поколеба за миг. Бдителният поглед на Фарамир стана още по-твърд.

— Боромир бе храбър боец от нашия Отряд — бавно произнесе Фродо. — Да, лично аз му бях приятел.

Фарамир зловещо се усмихна.

— Значи би те наскърбила вестта, че Боромир е мъртъв?

— Наистина би ме наскърбила — отвърна Фродо. Сетне зърна изражението в очите на Фарамир и гласът му се заплете. — Мъртъв? Да не би да искаш да кажеш, че той наистина е мъртъв и ти го знаеш? Мъчиш се да ме оплетеш, шегуваш се, нали? Сигурно искаш да ме провериш с лъжовни вести?

— Дори и орк не бих оплел с лъжовни вести — каза Фарамир.

— Добре тогава, как е загинал и откъде го знаеш? Нали казваш, че никой от Отряда не е пристигнал в града, преди да потеглите.

— Колкото до това как е загинал, надявах се да узная от неговия приятел и спътник.

— Но той бе жив, здрав и могъщ, когато се разделихме. И доколкото знам, още е жив. Макар, разбира се, не една опасност да дебне из света.

— Вярно, много са — промълви Фарамир — и не на последно място е предателството. През целия този разговор Сам усещаше как в душата му все по-мощно се надигат нетърпение и гняв. Последните думи не можеше да понесе — изскочи насред кръга и бързо закрачи към господаря си.

— Да ме прощавате, господин Фродо — каза той, — ама тук вече надхвърлихме мярката. Той няма право да ви говори така. След всички тия изпитания, дето ги преминахте и за негово добро, и заради всички тия големи човеци, че и заради всички останали. Виж какво, Военачалник! — Той решително застана срещу Фарамир с ръце на кръста и се намръщи, сякаш разговаряше с млад хобит, който опитва да му пробута „врели-некипели“ (според собствения му израз) по повод посещението си в узряла овощна градина. Мъжете наоколо замърмориха, но по лицата им цъфнаха усмивки — не бяха виждали досега такова нещо: Военачалникът им да седи на земята, очи в очи с разкрачения, кипнал от гняв хобит. — Виж какво! Накъде искаш да изкараш нещата? Дай да се разберем, преди да са ни налетели всичките орки от Мордор! Ако мислиш, че моят господар е убил онзи Боромир и е избягал, значи нямаш мозък! Ама хайде, кажи го, че да свършваме. А после ни извести какво смяташ да правиш. Жалко само, че народ, дето се хвали, че се бие с Врага, не може да остави другите да си свършат работата както трябва, без да им се меша. Ако Онзи можеше да те види сега, щеше да е страшно доволен. Щеше да помисли, че си е намерил нов приятел, тъй да знаеш.

— Кротко! — изрече Фарамир, без да се гневи. — Недей да изпреварваш господаря си, който е по-разсъдлив от теб. И без чужди съвети знам каква опасност ни дебне. Но дори сега ще отделя малко време, за да отсъдя справедливо в това трудно дело. Ако бях прибързан като теб, отдавна да съм ви съсякъл. Защото имам заповед да избивам всички, които заваря в тия земи без разрешение от Гондор. Но аз не погубвам безцелно ни човек, ни звяр, а и когато се налага, върша го неохотно. Не обичам и да говоря напразно. Тъй че можеш да се успокоиш. Сядай до господаря си и мълчи.

Изчервеният Сам се тръшна на земята. Фарамир отново се обърна към Фродо.

— Питаш откъде знам, че синът на Денетор е загинал. На много криле летят смъртните вести. Нощта често носи вест на ближните, казва поговорката. Боромир е мой брат. — По лицето му пробяга скръбна сянка. — Спомняш ли си нещо по-особено от снаряжението на Боромир?

Фродо помисли малко — боеше се от нов капан и се питаше накъде ли ще избие разговорът в края на краищата. Едва бе успял да спаси Пръстена от горделивата десница на Боромир, и не знаеше каква участ го чака сега сред толкова войнствени и силни мъже. Ала в душата си усещаше, че макар по външност много да прилича на брат си, Фарамир е по-самоотвержен, по-суров и мъдър.

— Спомням си, че Боромир носеше рог — промълви той най-сетне.

— Добре си спомняш и сигурно наистина си го срещал — каза Фарамир. — Щом е тъй, навярно можеш да си го представиш — огромен рог от див източен бик, обкован със сребро и изписан с древни букви. От много поколения най-големият син в нашия род носи този рог; казват, че ако засвири в тежък час където и да било в пределите на древното Гондорско кралство, гласът му не ще заглъхне безответен. Пет дни преди да потегля на този поход, значи преди единадесет дни, приблизително по това време на деня, чух зова на онзи рог — той сякаш долиташе откъм север, но бе неясен, като че отекваше само в мислите ми. Двамата с баща ми го сметнахме за зла поличба, защото нямахме вести за Боромир, откакто замина, и никой от стражите по границите не го бе виждал да минава. А на третата нощ ме споходи ново и още по-странно знамение. По мръкнало седях край водите на Андуин сред здрача под бледата млада луна и гледах вечния бяг на течението, печално нашепваха тръстиките. Тъй бдим ние без отдих срещу бреговете на Осгилиат, който враговете са овладели отчасти и нахлуват оттам да опустошават земите ни. Но през онази нощ целият свят спеше в среднощния час. Сетне видях, или ми се стори, че виждам, как по водата плава сред сиво сияние чудновата малка лодка с висок нос, без гребец и кърмчия. Благоговеен страх ме обзе, защото я обгръщаше блед светлик. Но аз се изправих, закрачих към брега и нагазих в течението, защото нещо ме влечеше натам. Тогава лодката възви към мен, поспря се и бавно проплава досами ръцете ми, ала не дръзнах да я докосна. Бордовете й затъваха дълбоко, сякаш бе тежко натоварена, и когато мина пред погледа ми, зърнах, че почти догоре я запълва бистра вода, от която долиташе сиянието; обгърнат в тая вода лежеше заспал воин. Пречупен меч тегнеше на коленете му. Много рани съзрях по снагата му. Това бе Боромир, моят брат — мъртъв. Познах снаряжението, меча, любимото му лице. Едно само не видях — рога му. Едно само не бях виждал — прекрасния пояс на кръста му, изтъкан сякаш от златни листа. „Боромир! — провикнах се. — Где е рогът ти? Загде си се упътил? О, Боромир!“ Ала той отмина. Лодката се завърна в течението и блещукайки, потъна в нощта. На сън приличаше, ала не бе сън, защото не се събудих. Вече не се съмнявам, че е загинал и се е спуснал по Реката към Морето.

— Уви! — въздъхна Фродо. — Това наистина е бил Боромир, такъв, какъвто го знаех. Златният пояс му бе подарен в Лотлориен от Владетелката Галадриел. Тя сама ни облече в сивите елфически одежди, които виждаш. От същата изработка е и тази брошка.

Той докосна сребристозеления лист, който закопчаваше плаща на шията му, Фарамир се вгледа отблизо.

— Прекрасна е — каза той. Да, същата изработка. Значи сте минали през земите на Лориен? Лаурелиндоренан са ги наричали в древни времена, ала отдавна вече лежат нейде извън човешкото познание — тихичко добави той и с ново изумление в очите огледа Фродо. — Сега започвам да разбирам много от странностите ти. Няма ли да ми кажеш нещо повече? Горчива е мисълта, че Боромир е загинал на прага на родния край.

— Казах всичко и повече не мога да добавя — отвърна Фродо. — Макар че разказът ти ме изпълва със зли предчувствия. Мисля, че си зърнал само видение, някаква сянка на минало или бъдно злощастие. Освен ако наистина е било лъжовна хитрина на Врага. Виждал съм лицата на прекрасни древни бойци, потънали в сън дълбоко под водите на Мъртвите блата, или поне така ги показваше злокобното му изкуство.

— О, не, не бе тъй — каза Фарамир. — Та нали неговите дела изпълват душата с ненавист, а в моята имаше само скръб и жалост.

— И все пак, как би могло да се случи наяве нещо подобно? — запита Фродо. — Никой не може да пренесе лодка от Тол Брандир през каменистите хълмове, а Боромир възнамеряваше да потегли към дома през Ентомил и полята на Рохан. Пък и как би пресякла лодката огромните пенести водопади, та била тя и пълна с вода, без да потъне в кипналите езера?

— Не знам — промълви Фарамир. — Но откъде е тази лодка?

— От Лориен. С три такива лодки се спуснахме по Андуин до Водопада. Те също са елфическа изработка.

— Минал си през Незнайната страна — каза Фарамир, — ала, изглежда, не разбираш нейната мощ. Срещне ли се с Господарката на магията, живееща в Златната гора, човек може да очаква странни събития. Опасно е за простосмъртните да прекрачват отвъд света на нашето Слънце и откакто свят светува, малцина са се завърнали оттам непроменени, така разказват преданията. Боромир, о, Боромир! — провикна се той. — Какво ти е казала тя, Владетелката, що не умира? Какво е видяла? Какво е трепнало в сърцето ти тогава? Защо ли си минал през Лаурелиндоренан, вместо да препуснеш в утрото към дома по свой път, с жребците на Рохан?

Сетне той отново се обърна към Фродо и пак заговори със спокоен глас:

— Досещам се, че можеш да отговориш нещичко на тия въпроси, Фродо, син на Дрого. Но не тук и не сега може би. А за да не упорствуваш в убеждението, че ти разказвам видение, чуй що ще ти река. Рогът на Боромир най-сетне се завърна — наяве, а не насън. Завърна се, ала разцепен, като от секира или меч. Парчетата достигнаха брега поотделно: едното бе намерено на север, сред тръстиките под устието на Ентомил, където се спотайваха гондорски съгледвачи; един боец, изпратен със задача по реката, откри второто да се носи по течението. Странни случайности, ала, както казват, злодейството се разкрива рано или късно. И сега рогът на първородния син лежи, съсечен на две, в скута на Денетор, който седи на високия си трон и чака вести. Нищо ли не можеш да ми кажеш за това, как е бил разцепен?

— Не, не знаех за това — каза Фродо. — Но денят, когато си чул неговия зов, ако пресмяташ правилно, е бил и денят на раздялата, в който двамата със слугата ми напуснахме Отряда. А сега разказът ти ме изпълва с уплаха. Ако тогава Боромир е бил връхлетян от беда и е погубен от вражески меч, трябва да се боя, че и останалите ми спътници са загинали. А те ми бяха роднини и приятели. Няма ли да отхвърлиш съмненията и да ме пуснеш? Натежал съм от умора, скръб и страх. Но преди и аз да падна под меча, имам що да сторя или поне да се опитам. Още по-наложително е да бързам, ако от цялата задруга сме останали само ние, двамата полуръстове. Върни се, Фарамир, Храбри Военачалнико на Гондор, и защитавай града си, додето имаш сили, а мене пусни накъдето ме води съдбата.

— Не намирам утеха в разговора ни — каза Фарамир, — ала ти навярно извличаш от него повече страхотии, отколкото е редно. Кой е пременил Боромир като за погребение, ако не го е споходил народът на Лориен? Едва ли ще са орките или слугите на Безименния. Струва ми се, че все ще е останал жив някой от Отряда ви. Но каквото и да се е случило из Северния предел, вече не се съмнявам в тебе, Фродо. Ако дните на изпитания са ми дали поне малко проницателност за човешките слова и лица, значи мога да се догаждам и за полуръстовете! Макар че, тук той се усмихна, има нещо странно в тебе, Фродо, прилика с елфите може би. Но в думите, що споделихме, се крие много повече, отколкото мислех в началото. Сега би следвало да те отведа в Минас Тирит да отговаряш пред Денетор и се полага да платя с главата си, ако сегашният ми избор се окаже гибелен за моя град. Тъй че не ще реша прибързано що да сторя. Ала трябва незабавно да се махаме оттук.

Той скочи на нозе и даде нареждания. Струпаните наоколо мъже мигом се разделиха на групички и се пръснаха насам-натам, чезнейки бързо в сенките на скали и дървета. Скоро останаха само Маблунг и Дамрод.

— А сега вие, Фродо и Самознай, ще дойдете с мен и стражата ми — каза Фарамир. — Не можете да продължите на юг покрай пътя, ако такава е била целта ви. Той ще е опасен за няколко дни, а след днешния набег ще го наглеждат още по-бдително. Пък и мисля, че поне днес не ще стигнете далече — изморени сте. Ние също. Сега отиваме към едно наше скривалище, дотам няма и десет мили. Засега орките и съгледвачите на Врага не са го открили, а и да го открият, за дълго можем да го удържим против цяла армия. Там можем заедно да полегнем и отпочинем. На заранта ще реша какво да сторя, та да е най-добре и за мене, и за вас.

На Фродо не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с тази молба или заповед. Във всеки случай за момента това изглеждаше най-разумно, тъй като набегът на гондорците правеше пътешествието из Итилиен по-опасно от когато и да било.

Потеглиха незабавно — Маблунг и Дамрод вървяха малко по-напред, Фарамир, Фродо и Сам крачеха подир тях. Като минаха покрай отсамния бряг на потока, където се бяха къпали хобитите, те прегазиха потока, изкатериха се по дългия склон и навлязоха в зелените сенки на гористата местност, която плавно слизаше на запад. Крачеха бързо — доколкото можеха да издържат хобитите — и разговаряха със сподавен шепот.

— Прекъснах беседата — каза Фарамир — не само защото времето не чака, както ми напомни уважаемият Самознай, но и защото взехме да наближаваме въпроси, които е по-добре да не се обсъждат открито пред многобройни слушатели. Това бе причината да предпочета темата за брат ми и да прескоча Злото на Исилдур. Ти не бе откровен докрай, Фродо.

— Не съм изрекъл лъжа, а от истината казах каквото можех — отвърна Фродо.

— Не те упреквам — каза Фарамир. — Изпаднал в затруднение, ти, струва ми се, говори изкусно и мъдро. Но аз узнах или се досетих от словата ти за много повече, отколкото бе изречено. Не сте се обичали с Боромир, или поне не сте се разделили като приятели. И ти, а предполагам и драгият Самознай, сте понесли някаква неправда. Колкото до мен, аз го обичах от все сърце и с радост бих отмъстил за гибелта му, ала го познавах добре. Злото на Исилдур… бих дръзнал да предположа, че тъкмо Злото на Исилдур е лежало помежду ви и е станало повод за раздори във вашия Отряд. Явно става дума за някакво безценно наследство, а ако вярваме на мъдростта от древните легенди, подобни неща не носят мир между съюзници. Е, близо ли съм до истината?

— Близо — отвърна Фродо, — но не съвсем. В Отряда нямаше раздори, макар да имаше съмнение — съмнение кой път да поемем отвъд Емин Муил. Ала както и да е, мъдростта от древните легенди ни учи колко опасни са прибързаните слова относно… относно наследствата.

— А, значи е както си мислех: имал си неприятности само с Боромир. Той е искал да отнесе онзи предмет в Минас Тирит. Уви! Несправедливата съдба е запечатала устните на онзи, който го е видял последен, и не ми дава да узная от теб онова, що копнея да науча: какво е изпълвало сърцето и мислите му в сетните часове. Не знаем дали е сгрешил, или не, ала в едно съм уверен: загинал е достойно, в името на нещо добро. Лицето му бе прекрасно като никога досега. Но чуй, Фродо, отначало те притисках настоятелно за Злото на Исилдур. Прости ми! Неразумно бе в подобен час и на такова място. Нямах време за размисъл. Излязохме от тежка битка и в ума ми тегнеха предостатъчно грижи. Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се доближавах до истината и затова нарочно се отклонявах. Трябва да знаеш, че Владетелите на града са запазили много от древните знания, без да ги разкриват пред света. Нашият род не е пряко свързан с Елендил, макар в жилите ни да тече нуменорска кръв. Броим родословието си от Мардил, верния наместник, който управлявал от името на краля, когато той потеглил на бой. Онзи крал — Еарнур, последен от рода на Анарион и без наследници — вече не се завърнал. И макар това да е било преди много човешки поколения, от онзи ден насетне наместниците управляват града. Спомням си как като момчета двамата с Боромир изучавахме преданията за нашите прадеди и историята на града. Той вечно се ядосваше, че баща му не е крал. „Колко века са нужни, за да превърнат наместника в крал, ако кралят не се завръща?“ — питаше той. „Може би само няколко години на други, не тъй царствени места — отвръщаше баща ни. — В Гондор не ще стигнат и десет хиляди години.“ Уви! Бедният Боромир. Това не ти ли подсказва нещичко за него?

— Подсказва ми — отвърна Фродо. — И въпреки това той винаги се отнасяше с почит към Арагорн.

— Не се съмнявам. Ако е бил убеден в правата на Арагорн, както казваш, той би го почитал безкрайно. Но това е било преди критичния момент. Още не са били достигнали Минас Тирит, нито пък са били съперници в бойната слава. Но аз се отклонявам. Ние, от рода на Денетор, по древна традиция изучаваме голяма част от някогашните знания и дори нещо повече, в съкровищниците ни се съхраняват безброй книги и писмена върху съсухрени пергаменти, върху камък, върху сребърни и златни листа, надписи на разни езици и с разни букви. Някои от тях са неразгадаеми; колкото до останалите — малцина изобщо ги разгръщат. Аз мога да поразчета нещичко, защото съм изучавал премъдростите. Сивия странник ни донесе тия летописи. За пръв път го видях, когато бях дете, а сетне той намина още два-три пъти.

— Сивия странник? — обади се Фродо. — Имаше ли име?

— Наричахме го по елфически Митрандир и той бе доволен — отвърна Фарамир. — Много са имената ми в разни страни — казваше той. — Митрандир сред елфите, Таркун за джуджетата; Олорин бях на младини в забравения Запад, на Юг — Инканус, на Север — Гандалф; на Изток не ходя.

— Гандалф! — възкликна Фродо. — Така си и мислех. Гандалф Сивия, най-скъп измежду всички съветници. Водач на нашия Отряд. Загубихме го в Мория.

— Загубили сте Митрандир! — промълви Фарамир. — Вижда се, че зла съдба е преследвала задругата ви. Не е за вярване, че тъй мъдър вълшебник като него и тъй могъщ — не едно чудо е сторил сред нас — може да загине и толкоз много знания да се изгубят от света. Сигурен ли си, да не би просто да ви е напуснал, потегляйки накъдето желае?

— Уви, да! — каза Фродо. — Видях как рухна в бездната.

— Виждам, че тук се крие някаква славна и страховита история — каза Фарамир. — Може би ще ми я разкажеш довечера. Сега се догаждам, че този Митрандир е бил нещо повече от хранител на премъдрости — движеща сила за великите дела на нашето време. Ако бе сред нас да ни просвети в загадъчните слова от съня, щеше да ни ги изясни, без да пращаме вестоносец. Ала може би нямаше да склони, тъй че навярно съдбата е тласнала Боромир по дългия път. Митрандир никога не ни говореше за бъдното, нито пък разкриваше целите си. Не знам как получи от Денетор разрешение да надникне в тайните на нашата съкровищница и покрай него узнах нещичко, когато бе склонен да ме учи (а това бе рядко). Той вечно диреше и ни разпитваше най-вече за Великата битка сред равнината Дагорлад в покрайнините на Гондор, когато бил низвергнат Онзи, чието име не изричаме. Жадно се вслушваше в преданията за Исилдур, макар че малко можехме да кажем за него; така и не знаем със сигурност какъв е бил краят му. — Гласът на Фарамир се сниши до шепот. — Но поне едно узнах, или по-скоро се досетих, и оттогава насетне укрих тайната в сърцето си: че Исилдур е взел нещо от десницата на Безименния, преди да си замине от Гондор и вече никога да не се яви сред смъртните. Тук, мисля, бе отговорът на въпросите на Митрандир. Ала по онова време изглеждаше, че въпросът засяга само търсачите на древни познания. Даже когато обсъждахме загадъчните слова от съня, не помислих, че Злото на Исилдур е именно този предмет. Защото според единствената легенда, която знаем, Исилдур бил издебнат от засада и пронизан от оркски стрели, а Митрандир не ми е казал нещо повече. Още не мога да се досетя какъв е бил в действителност този Предмет, ала трябва да е нещо, надарено с древна мощ и заплаха. Злокобно оръжие навярно сътворено от Мрачния владетел. Ако е можело да донесе надмощие в сраженията, готов съм да повярвам, че Боромир — горд и безстрашен, нерядко прибързан, вечно копнеещ за победата на Минас Тирит (а следователно и за собствената си слава) — може да е изпаднал в изкушение пред желанието за този предмет. Уви, защо ли тръгна на тази мисия! Мен трябваше да изберат баща ми и старейшините, но той сам се предложи като първороден и най-юначен (прав бе в това) и не позволи да го задържат. Но ти не се бой вече! Не бих взел този предмет дори да се търкаляше край пътя. Дори да загиваше Минас Тирит и аз единствен да можех да го спася, замахвайки с оръжието на Мрачния владетел за благото на града и за своя прослава. Не, не ме блазни такъв триумф, Фродо, сине на Дрого.

— И Съветът не се поблазни — отвърна Фродо. — Нито пък аз. Не би трябвало да имам нищо общо с подобни дела.

— Колкото до мен — каза Фарамир, — бих искал да видя как Бялото дърво отново разцъфва сред кралския двор, как се завръща Сребърната корона и мир се възцарява в Минас Тирит, възвърнал си древното име Минас Анор, облян от светлина, висок и прекрасен като кралица над кралиците — не господарка на безбройни роби, не, не дори блага владетелка на доброволни роби. Войната трябва да продължи, докато браним живота си от рушителя, готов да погълне всичко на света, но аз не обичам лъскавия меч заради туй, че е остър, нито стрелата заради бързия полет или боеца заради славата. Обичам само онуй, що бранят — града на Нуменорските мъже; и искам всички да го обичат заради паметта, красотата, древната история и днешната мъдрост. Не да се боят, а да се прекланят с трепет като пред достоен и мъдър старец. Затуй не се бой от мен! Не настоявам да ми кажеш друго. Не те питам дори дали съм близо до истината. Но ако ми се довериш, може би ще успея да ти дам съвет в трудната мисия, каквато и да е тя… да, и дори да ти помогна.

Фродо не отговори. Едва удържаше копнежа да подири помощ и съвет, да разкаже на този сериозен млад мъж, чийто слова изглеждаха тъй мъдри и прекрасни, всичко, що изпълваше мислите му. Но нещо го удържа. В сърцето му тегнеха страх и скръб — ако, както изглеждаше, единствено двамата със Сам бяха оцелели от Деветте пътници, значи той и само той опазваше тайната на мисията. По-добре да прекали с недоверието, отколкото да изрече прибързани слова. А и споменът за Боромир, за чудовищната промяна, към която го бе тласнало изкушението на Пръстена, изплуваше ярко в паметта му, колчем погледнеше Фарамир и чуеше гласа му — не си приличаха двамата и все пак имаха толкова общи черти.

Известно време вървяха мълчаливо като сивозелени сенки под вековните дървета и изпод нозете им не долиташе нито звук; безброй птици пееха над тях и слънцето проблясваше по лъскавата стряха от тъмни листа във вечнозелените гори на Итилиен.

Макар да не взе участие в разговора, Сам чу всичко; и същевременно острият му хобитов слух долавяше тихите горски звуци наоколо. Бе забелязал едно — че в целия разговор нито веднъж не изплува името на Ам-гъл. Радваше се, макар да предчувствуваше, че ще е прекалена надеждата вече никога да не го чуе. Скоро откри още нещо — ако и да вървяха сами, наблизо имаше още много хора; не само Дамрод и Маблунг изникваха и чезнеха в сенките напред, от двете им страни имаше и други, всички устремени по тайните си пътеки към някое уречено място.

Веднъж се озърна ненадейно назад, сякаш тръпки по кожата му подсказаха, че го наблюдават — и му се стори, че зърна за миг дребна черна фигурка да се скрива зад един дънер. Отвори уста да каже нещо и пак я затвори. „Не съм сигурен — рече си. — И защо да напомням за дъртия негодник, щом са решили да го забравят? Де да можех и аз!“

Продължиха все напред, докато горичките взеха да оредяват и надолнището стана по-стръмно. Сетне завиха надясно и скоро стигнаха до една рекичка сред тясно дефиле — това бе същият поток, който далече горе изтичаше от кръглото езеро, а сега, пълноводен и бързоструен, подскачаше по камънака в дълбокото си корито, засенчено от зелени дъбове и тъмни чемшири. Като се огледаха на запад, видяха долу сред светла мараня низини и просторни ливади, а в далечината блестяха под залязващото слънце широките води на Андуин.

— Уви, тук трябва да постъпя неучтиво — каза Фарамир. — Надявам се да простите на онзи, който досега сам нарушаваше заповедите си в името на гостоприемството и нито ви съсече, нито ви върза. Но имаме нареждане ни един чужденец, та бил той и от роханците, що се бият заедно с нас, да не види пътеката, по която ще минем сега. Трябва да ви вържа очите.

— Както искаш — отвърна Фродо. — При нужда дори и елфите постъпват така; с вързани очи прекосихме границите на прекрасната Лотлориен. Джуджето Гимли се докачи от това, но хобитите го приеха безропотно.

— Мястото, където ви водя, не е чак толкова прекрасно — каза Фарамир. — Но се радвам, че приемате доброволно, а не насила.

Той подвикна тихичко и изниквайки от дърветата, Маблунг и Дамрод тутакси се върнаха към него.

— Вържете очите на тези гости — нареди Фарамир. — Нека да е сигурно, но без да им причинява болка. Не им връзвайте ръцете. Те ще дадат дума да не надзърнат. Бих им се доверил сами да си затворят очите, ала клепачите премигват, щом нозете се препънат. Водете ги внимателно, да не стъпят накриво.

Двамата стражи привързаха очите на хобитите със зелени шалове и придърпаха качулките им почти до устата; после бързо ги хванаха за ръце и поеха напред. За тази последна миля от пътя Фродо и Сам не разбраха почти нищо, можеха само да се досетят слепешката. След малко усетиха, че слизат по стръмна пътека; скоро тя се стесни дотолкова, че трябваше да крачат в колона по един, а раменете им се триеха и от двете страни в каменни стени; пазачите ги направляваха изотзад, положили тежки десници на плещите им. Сегиз-тогиз стигаха до неравни места, тогава мъжете ги повдигаха за малко, сетне отново ги пускаха на земята. През цялото време шумът на забързаните води оставаше отдясно и звучеше все по-силно и по-наблизо. Най-после спряха. Маблунг и Дамрод вихрено ги завъртяха няколко пъти и те изгубиха всякакво чувство за ориентация. Изкачиха се малко по-нагоре; стори им се, че захладня и шумът на потока отслабна. После здрави ръце ги вдигнаха и ги понесоха надолу по дълги стъпала, покрай някакъв завой. Изведнъж пак чуха водата, сега тя гръмко се плискаше и бучеше. Сякаш ги бе обкръжила от всички страни и те усетиха как се сипе на капки по ръцете и бузите им. Накрая отново ги оставиха на крака. Постояха малко така, изпълнени с лека боязън, с превързани очи, без да знаят къде са; никой не проговори.

После съвсем близо зад тях се раздаде гласът на Фарамир:

— Нека видят!

Шаловете се дръпнаха от очите им, качулките паднаха назад, хобитите премигаха и ахнаха от изумление.

Стояха на влажен под от излъскан камък, пред прага на грубо изсечена скална арка, а зад тях зееше мрачен отвор. Но отпред висеше ефирна водна завеса — толкова близо, че Фродо можеше да я докосне с протегната ръка. Тя бе обърната на запад. Оттатък полегатите лъчи на залязващото слънце падаха върху нея и червената светлина се пречупваше в безброй искрици с непрестанно променящ се цвят. Сякаш стояха пред прозореца на някаква елфическа кула, прикрит със завеса, изплетена от злато и сребро, рубини, сапфири и аметисти, пламнали от хладен огън.

— Поне в едно ни провървя, пристигаме тъкмо навреме, за да ви възнаградим за търпението — каза Фарамир. — Това е Прозорецът на залеза, Хенет Анун — най-прекрасният от всички водопади на буйноструйната Итилиен. Малцина чужденци са го виждали някога. За жалост тук няма кралски палати, които да му подхождат по великолепие. Влезте и вижте!

Още преди да довърши, слънцето залезе и пламъците сред водите помръкнаха. Обърнаха се и минаха под ниската, заплашителна арка. Мигом се озоваха в просторна, грубо изсечена зала с неравен свод. Няколко факли хвърляха дрезгава светлина по лъскавите стени. Тук вече се бяха събрали мнозина мъже. Останалите продължаваха да пристигат по двама-трима през тясна и тъмна вратичка в единия край. Когато очите им привикнаха с полумрака, хобитите видяха, че пещерата е много по-широка, отколкото бяха предполагали, и е запълнена с обилни запаси от оръжие и храна.

— Е, това е нашето убежище — каза Фарамир, — Не е кой знае колко удобно, но тук можете спокойно да пренощувате. Поне е сухо и макар да няма огън, храна се намира в изобилие. Някога водата минавала през тази пещера и изтичала през арката, ала древните каменоделци отклонили течението горе из клисурата и насочили потока от надвисналите скали към двойно по-висок водопад. Сетне зазидали всички проходи към тая пещера, та да не прониква ни вода, ни нещо друго… всички освен един. Сега са останали само два изхода — онзи коридор, по който ви преведохме със завързани очи, или Водната завеса, през която се стига до дълбока скална чаша, изпълнена с каменни ножове. Почивайте сега, докато приготвим вечерята.

Отведоха хобитите в един ъгъл и им предложиха, ако желаят, да полегнат на нисък одър. Междувременно домакините се разшетаха из пещерата тихо и бързо, но без суетене. Вдигнаха облегнатите край стените леки маси, подпряха ги на дървени магарета и наслагаха приборите. Повечето от тях бяха простички и без орнаменти, ала изработени майсторски и с чувство за красота: гладки и чисти кръгли блюда, паници и чинии от гледжосана кафява глина и полирано чемширово дърво, Тук-там се мяркаше чаша или поднос от излъскан бронз; на най-вътрешната маса, пред стола на Военачалника, сложиха бокал от чисто сребро.

Фарамир се разхождаше между хората си и тихичко разпитваше всеки новодошъл. Някои се връщаха след преследването на южняците; други, оставени като съгледвачи край пътя, пристигнаха последни. Изясни се съдбата на всички южняци, само за грамадния мумак никой нищо не можеше да каже. Не се забелязваше движение на неприятеля; нито един оркски шпионин не се мяркаше наоколо.

— Нищо ли не видя, нищо ли не чу, Анборн? — запита Фарамир последния от хората си.

— Ами… нищо, господарю — отвърна боецът. — Поне орки не видях. Но ми се стори, че зърнах нещо чудновато. Вече бе настанал гъстият здрач, сред който очите виждат всичко по-голямо, отколкото трябва. Та може и да е било обикновена катерица. (Тук Сам наостри уши.) Но и тъй да е, значи черна катерица, а опашка не видях. Досущ като сянка се плъзна по земята и щом наближих, хлътна зад един дънер и се изкатери нагоре тъй бързо, както само катериците умеят. Ти си ни наредил да не избиваме безцелно дивите зверове, а пък то не изглеждаше нето друго, тъй че не пуснах стрела. Бездруго бе прекалено тъмно за стрелба и съществото се изгуби за миг в здрача сред листата, Постоях малко, защото ми се видя чудно, сетне побързах насам, Причу ми се, че оная твар засъска по мен от високото, щом обърнах гръб. Може да е било голяма катерица. В сянката на Безименния навярно някои зверове от Мраколес са взели да скитосват и по нашите гори. Разправят, че там имало черни катерици.

— Навярно — съгласи се Фарамир. — Но ако е вярно, туй ще е зла поличба. Не щем бегълци от Мраколес в Итилиен.

На Сам му се стори, че при последните думи той стрелна с поглед хобитите. Премълча и за известно време двамата с Фродо лежаха по гръб, загледани в светлината на факлите, а мъжете подтичваха насам-натам и разговаряха шепнешком. Сетне дрямката ненадейно налегна Фродо.

Сам се бореше със себе си, люшкаше се ту към една мисъл, ту към друга. „Може да е добър човек — помисли той, — а може и да не е. Меден език често крие черно сърце. — Той се прозина. — Цяла седмица мога да спя и хич няма да ми е зле. Пък и каква полза да стоя буден, като съм сам сред толкова много от Големите хора? Никаква, Сам Майтапер, но, така или иначе, ще трябва да бодърствуваш.“ И той успя някак да се пребори със съня. Светлината пред входа на пещерата помръкна, сивата завеса на водопада се заличи и изчезна в прииждащите сенки. А песента на водата продължаваше, без да променя мелодията си, сутрин, вечер, нощем. Тя мълвеше и нашепваше за сън. Сам притисна очи с кокалчетата на юмруците си.

Запалиха нови факли. Отпушиха бъчва вино. Избиха дъната на бурета с провизии. Неколцина мъже носеха вода от водопада. Други плакнеха ръцете си в легени. Донесоха на Фарамир широка медна купа и бял пешкир да се измие.

— Събудете гостите и им дайте вода — каза той. — Време е за вечеря.

Фродо седна, прозина се и се протегна. Сам, непривикнал да го обслужват, изгледа с лека изненада високия мъж, който се приведе да му поднесе леген с вода.

— Ако обичате, оставете го на земята, благодарни господине! — каза той. — По-удобно ще е и за вас, и за мен.

Сетне той смая и развесели бойците, като топна глава в хладната вода и си наплиска врата и ушите.

— Такъв ли е обичаят във вашата страна, да си миете главите преди вечеря? — запита мъжът, който обслужваше хобитите.

— Не, преди закуска го правим — отвърна Сам. — Но за недоспалия малко хладна вода по врата е като дъжда за спаружена маруля. Готово! Сега ще мога да издържа буден поне докато похапна малко.

Отведоха ги да седнат до Фарамир — за столове им служеха бъчонки, покрити с кожи и доста по-високи от пейките на хората, за да се чувствуват удобно. Преди да започнат вечерята, Фарамир и всичките му бойци се обърнаха за миг и безмълвно погледнаха на запад. Фарамир направи знак на Фродо и Сам да сторят същото.

— Винаги правим така — каза той, когато седнаха, — гледаме към Нуменор, който е съществувал, към отвъдния Елфодом, който съществува, и към онова, що е оттатък Елфодом и винаги ще съществува. Вие нямате ли подобен обичай, когато сядате на трапеза?

— Не — отвърна Фродо и се почувствува удивително простоват и невъзпитан. — Но ако сме гости, покланяме се на стопанина, а след трапезата ставаме и му благодарим.

— И ние правим така — каза Фарамир.

След толкова дълго скитане и лагеруване, след толкова дни из безлюдните пущинаци, вечерята бе истинско пиршество за хобитите — те пиеха прохладно и ароматно бледозлатисто вино, с измити ръце и чисти ножове и чинии ядяха хляб и масло, солено месо, сушени плодове и чудесно червено сирене. И двамата не отказваха каквото им се поднасяше за втори, че и за трети път. Виното заигра из вените на морните им ръце и нозе, изпълни ги с радост и на душите им олекна както никога досега, откак бяха напуснали Лориен.

Когато всичко свърши, Фарамир ги отведе към една ниша в дъното на пещерата, отчасти закрита със завеси, донесоха им стол и две табуретки. В една вдлъбнатина на скалата светеше глинена лампичка.

— Може скоро да ви се доспи — каза той, — особено на добрия Самознай, който не мигна преди вечеря: не знам от мен ли се опасяваше, или се боеше да не нащърби острието на благородния си глад. Но не е хубаво да се спи веднага след трапезата, особено подир дълги пости. Хайде да си побъбрим. Сигурно има какво да разправите за пътешествието си от Ломидол дотук. А и вие навярно ще искате да узнаете туй-онуй за нас и за земите, в които сте попаднали. Разкажете ми за моя брат Боромир, за стария Митрандир и за прекрасния народ на Лотлориен.

Дрямката на Фродо се бе разсеяла и той охотно би си побъбрил. Но макар да се бе отпуснал след храната и виното, все пак не бе изгубил докрай предпазливостта си. Сам сияеше от благодушие и си тананикаше, ала когато Фродо заговори, той отначало се задоволи с ролята на слушател и само от време на време дръзваше да се намеси с одобрително възклицание.

Фродо разказа много истории, ала все отклоняваше разговора от задачата на Отряда и от Пръстена и попресилваше храбрите дела на Боромир из техните премеждия с вълците от пущинака, сред снеговете под Карадас и в мините на Мория, където потъна Гандалф. Фарамир се трогна най-дълбоко от битката на моста.

— За Боромир трябва да е било мъчително да бяга от орките — каза той, — а дори и от оная злокобна твар, която наричаш Балрог… макар да е отстъпил последен.

— Той остана последен — потвърди Фродо, — Но Арагорн бе принуден да ни води. Той единствен познаваше пътя след гибелта на Гандалф. Ала ако не бе грижата за нас, по-слабите, не вярвам, че биха побягнали — и той, и Боромир.

— И може би щеше да е по-добре Боромир да загине там с Митрандир — промълви Фарамир, — вместо да продължи към участта, която го е чакала над водопада Раурос.

— Може би. А сега ми разкажи за съдбините на вашия народ — каза Фродо, отклонявайки отново разговора. — Бих искал да узная повече за Минас Итил, за Осгилиат и за многострадалния Минас Тирит. Каква надежда крепи града ви в дългата война?

— Каква надежда ни крепи? — повтори Фарамир. — Отдавна сме изгубили всякаква надежда. Ако мечът на Елендил наистина се завърне, може и да я възроди, ала не вярвам това да стори нещо друго, освен да отложи черния ден, ако не се яви и друга, нечакана помощ от елфите или хората. Ние сме погиващ народ, есенен лес без надежда за пролет. Някога Нуменорците се заселили надлъж и шир по бреговете и крайморските области на Великите земи, но повечето от тях се отдали на зло и безумие. Мнозина се съблазнили от Мрака и черните изкуства, други дремели сред безделие и охолство, а трети воювали помежду си, докато изгубили сетни сили и паднали под игото на дивите люде. Не се помни чернокнижието някога да е било практикувано в Гондор или да е изричано с почит прозвището на Безименния; древната мъдрост и красота, донесена от Запада, се съхранила за дълго сред кралството на синовете на Елендил Прекрасни, следите й се пазят и до днес. Но въпреки това Гондор сам се тласнал към упадък — постепенно изпадал в старческо слабоумие, вярвайки, че дрямка е налегнала прокудения, но не и унищожен Враг. Смъртта била вездесъща, защото, макар именно заради тоя си стремеж да били изгубили своето древно кралство, Нуменорците продължавали да копнеят за вечен и неизменен живот. Кралете издигали гробници, по-великолепни от домовете на живите, и възлюбили древните имена в родословните пергаменти повече от имената на синовете си. Бездетни владетели седели в старите замъци и разсъждавали за хералдика, съсухрени мъже замесвали чудодейни еликсири в тайни покои или разпитвали звездите от високите хладни кули. А последният крал от рода Анарион нямал наследник. Но наместниците били по-мъдри и по-честити. По-мъдри, защото сбирали силата на нашия народ сред крепките крайморски жители и жилавите планинци от Еред Нимраис. Сключили примирие с горделивите народи от Севера, които често ни нападали — люти и храбри мъже, ала и наши далечни роднини, за разлика от дивите източни племена на жестоките Харадрими. И тъй се случило, че в дните на Сирион, Дванадесетия Наместник (а баща ми е двадесет и шестият), те ни се притекли на помощ и сред необятната шир на Паметните поля унищожили враговете, що били завладели северните ни провинции. Наричаме ги Рохирими, господари на конете, и оттогава сме им отстъпили степите на Каленардон, наричани отпосле Рохан; открай време ония области били рядко заселени. Те станали наши съюзници и винаги са ни били верни, помагали ни в тежък час и охранявали северните ни граници и Роханския пролом. Изучили каквото им харесало от нашите премъдрости и обичаи, а когато се наложи, владетелите им говорят нашия език; ала най-често се придържат към преданията и нравите на своите прадеди, а помежду си разговарят на своя Северняшки език. Обичаме ги — високите мъже и красивите жени, поравно надарени с храброст, златокоси, светлооки и силни; те ни напомнят за младостта човешка в Старите времена. Всъщност нашите мъдреци казват, че още от древността са сродни с нас, защото произхождат от същите Три човешки рода, в които се корени народът на Нуменорците; може и да не са потомци на Хадор Златокоси, Приятеля на елфите, ала в жилите им тече кръвта на ония негови синове и близки, които не се отзовали на повика му да заминат към Запада, отвъд Морето. Според нашите знания човеците се делят на три: Върховни или Западни хора, това са Нуменорците; Средни народи, Хора на залеза — Рохиримите и близките до тях племена, които още живеят из далечния Север; и Дивите, Хората на мрака. Ала както Рохиримите донякъде са заприличали на нас, напреднали са в изкуствата и благородството, така и ние сме заприличали на тях и едва ли можем вече да претендираме за титлата Върховни. Станали сме Средни, Хора на залеза, но помним, че има и друго. Днес, също като Рохиримите, обичаме храброст и бран, сякаш са ценни сами по себе си, сякаш са и забава, и цел; и макар още да смятаме, че боецът трябва да владее и други изкуства и познания, освен да върти оръжие и да посича врага, все пак почитаме воина над творците на всички останали професии. Тъй го налага днешното време. Такъв беше и брат ми Боромир — доблестен мъж, и затова го смятаха за най-достоен в Гондор. И наистина беше извънредно храбър — от много години нито един престолонаследник в Минас Тирит не е бил тъй крепък в тежък труд, тъй стремглав в сражение, не се помни и никой да е тръбил по-могъщо с Великия рог.

Фарамир въздъхна и помълча.

— Не споменахте в разказа си за елфите, сър — изведнъж събра куража да се обади, Сам. Бе забелязал, че Фарамир сякаш изпитва почит към елфите и това бе спечелило уважението на Сам и бе загладило подозренията му много повече, отколкото любезността, виното и храната.

— Прав си, драги ми Самознай — отвърна Фарамир, — защото не съм изкусен в науката за елфите. Но тук засягаш другото, по което сме се променили в своя залез от Нуменор към Средната земя. Както може би знаеш, след като Митрандир е бил ваш спътник и сте разговаряли с Елронд, Едаините, прадедите на Нуменорците, са се сражавали в първите битки рамо до рамо с елфите и за награда получили в дар средморското царство, откъдето се виждал Елфодом. Но в Средната земя през дните на мрака лукавото изкуство на Врага разделило хора и елфи, а бавните промени на времето тласкали двата народа все по-нататък по пътищата на разлъката. Днес хората се боят от елфите и не им вярват, макар да не знаят почти нищо за тях. А ние, в Гондор, ставаме като другите, като Роханците; дори те, враговете на Мрачния владетел, отбягват елфите и с ужас нашепват за Златната гора. Ала сред нас още са оцелели малцина, които поддържат връзки с елфите когато могат, а от време на време някои тайно се промъкват към Лориен, но рядко се завръщат. Не съм от тях. Смятат за гибелно в наше време простосмъртните доброволно да посещават Древния народ. И все пак ви завиждам, че сте говорили с Бялата Владетелка.

— Владетелката на Лориен! Галадриел! — възкликна Сам; — Трябва да я видите, наистина трябва, сър. Аз съм обикновен хобит и у дома се занимавам с градинарство, сър, нали разбирате, не ме бива много за поезия… да я пиша де — може, знаете, да съчиня сегиз-тогиз някое весело стихче, но не и истинска поезия — та не ми е по силите да ви кажа какво усещам. То трябва да се пее. За тая работа търсете човек като Бързоход, Арагорн тоест, или като стария господин Билбо. Ех, ако можех да съчиня песен за нея. Прекрасна е, сър! Чудно хубава! Понякога е като огромно разцъфтяло дърво, друг път — дребна и крехка като бял нарцис. Твърда като диамант, мека като лунен блясък. Топла като слънчев лъч, хладна като скреж под звездите. Горделива и далечна като снежна планина, весела като всяко девойче, което съм срещал напролет с маргаритки в косите. Но аз само бъбря куп безсмислици и съм далеч, далеч под истината.

— Значи наистина трябва да е красива — каза Фарамир. — Гибелно прекрасна.

— Е, за гибелното не знам — отвърна Сам. — Чини ми се, че всеки довежда гибелта си в Лориен и я намира там, защото сам я е донесъл. Но може би имате право да я наречете гибелна — в нея има вътрешна сила. От сблъсъка с нея човек може да се пръсне на парчета като кораб, налетял на скала, или да се удави като хобит в река. Но нито скалата е виновна, нито реката. А Боро… — Той млъкна и се изчерви.

— Да? А Боромир искаше да кажеш, нали? — настоя Фарамир. — Накъде клонеше? Той е носел гибелта в себе си?

— Да, сър, да ме прощавате, колкото и чудесен човек да бе брат ви, ако питате мен. Но ние го надушвахме от самото начало. Аз значи наблюдавах Боромир и се вслушвах в приказките му през целия път, откакто напуснахме Ломидол — грижех се за господаря си, сигурно разбирате, без да замислям зло на Боромир — и според мен той едва в Лориен осъзна ясно онова, за което се досещах отпреди: какво иска. Още в първия миг, в който го видя, той възжела Пръстена на Врага!

— Сам! — викна Фродо поразен. За известно време се бе унесъл дълбоко в мислите си и изведнъж се откъсна от тях, но беше твърде късно.

— Божичко! — Сам пребледня, сетне пламна като божур. — Пак сгазих лука. Щом си отвориш голямата уста, вечно забъркваш някаква каша, честичко ми казваше Старика и с право. Леле мале, леле мале! Вижте какво, сър! — Той се обърна и застана пред Фарамир с цялата смелост, която успя да събере. — Не обръщайте във вреда на господаря това, че слугата му е чисто и просто глупак. През цялото време говорихте много красиво и ме забаламосвахте с приказки за елфи и прочие. Но красив е онзи, който постъпва красиво, казват по нашия край. Сега е моментът да се покажете като човек.

— Така изглежда — бавно и много тихо изрече Фарамир със странна усмивка на уста. — Значи това бил отговорът на всички загадки! Единственият пръстен, за който се мислеше, че е изчезнал завинаги от лицето на света. И Боромир е опитал да го отнеме насила? А вие сте се изплъзнали? И сте бягали по целия път… към мен! И ето, че сте в ръцете ми тук, сред пущинака — двамина полуръстове, отряд бойци под моя команда и Пръстенът на Пръстените. Чудесен дар на съдбата! Моментът да се покаже като човек Фарамир, гондорски Военачалник! Ха!

Той се възправи суров и огромен на ръст, сивите му очи заблестяха.

Фродо и Сам рипнаха от табуретките и един о друг опряха гърбовете на стената, търсейки пипнешком дръжките на мечовете си. Настана тишина. Всички мъже в пещерата прекратиха разговорите и смаяно се обърнаха към тях. Но Фарамир се отпусна на стола и тихичко се разсмя, сетне изведнъж отново стана сериозен.

— Уви, бедният Боромир! Прекалено тежък е бил изборът — промълви той. — О, как подклаждате скръбта ми, вие, двама странни скиталци от далечен край, понесли гибелта човешка! Но, изглежда, преценявате хората по-зле, отколкото аз полуръстовете. Ние, гондорците, сме правдолюбци. Рядко са хвалим, а сторим ли го, устояваме на думата или загиваме. Дори да се търкаляше край пътя, не бих го взел, казах аз. Даже да бях такъв, че да пожелая този предмет и макар да не бях уверен какъв е, когато говорех, пак бих сметнал словата си за обет и бих се смятал за обвързан от тях. Ала аз не съм такъв. Или пък съм достатъчно мъдър, за да знам, че от някои заплахи човек трябва да бяга. Седете си мирно! А ти се успокой, Самознай. Ако ти се струва, че си сгрешил, смятай, че тъй е било писано. Сърцето ти е не само вярно, но и проницателно, то е съзряло по-ясно от погледа! Защото колкото и странно да изглежда, можехте спокойно да ми признаете истината. Може би така дори ще помогнеш на любимия си господар. Ако е по силите ми, всичко ще е за добро. Затуй, утеши се. Но вече никога не назовавай гласно този предмет. Един път е предостатъчен.

Хобитите се върнаха и кротко седнаха на столчетата си. Мъжете пак се улисаха с питие и разговори, усещайки, че командирът им нещо се е пошегувал с дребните гости и всичко е свършило.

— Е, Фродо, най-после се разбираме — каза Фарамир. — Ако си поел този товар неохотно, по чужда молба, тогава заслужаваш цялото ми съчувствие и уважение. И ти се чудя — да го пазиш скътан, без да го използуваш. За мен сте нов народ, даже същински нов свят. До един ли сте такива? Из вашия край сигурно всичко е мирно и тихо, а градинарите трябва да са на почит.

— Не че ни върви по мед и масло — отвърна Фродо, — но градинарите несъмнено са на почит.

— Ала навярно и сред градините човек се изморява, както всичко под слънцето на този свят. А вие сте далеч от дома и грохнали от път. Стига за тая вечер. Спете и двамата… спете в мир, ако можете. Не бойте се! Не искам да го виждам, да го пипам или да знам повече, отколкото научих /то и бездруго ми стига/, та да не би гибелта да ме издебне и да издържа изпитанието по-зле от Фродо, син на Дрого. Бягайте да почивате… само първо ми кажете, ако искате, накъде смятате да вървите и какво възнамерявате. Аз трябва да бдя, да чакам и да мисля. Времето минава. Призори всеки ще трябва да побърза по отредения му път.

След първия пристъп на страх Фродо се бе разтреперал. Сега като облак го обгръщаше непоносима умора. Вече не можеше да крие и да се бори.

— Смятах да търся път към Мордор — безсилно изрече той. — Отивах към Горгорот. Трябва да открия Огнената планина и да хвърля предмета в Съдбовния процеп. Тъй каза Гандалф. Не вярвам някога да стигна дотам.

Фарамир за дълго се взря в него с мрачно удивление. После изведнъж го подхвана в мига, когато се олюля, и като го повдигна нежно, отнесе го към леглото, положи го там и го покри с топла завивка. Хобитът мигом потъна в дълбок сън.

Отстрани бе приготвено второ легло за слугата му. Сам се поколеба, после се поклони доземи и промълви:

— Лека нощ, Военачалнико, владетелю мой. Не изпуснахте момента, сър.

— Тъй ли? — запита Фарамир.

— Да, сър, и се показахте като човек — от най-достойните.

— Устат слуга си, драги Самознай — усмихна се Фарамир. — Но не възхвалата на достойния е над всяка награда. Само че тук нямаше нищо за възхвала. Не изпитвах нито съблазън, нито желание да постъпя другояче.

— Ами добре, сър — кимна Сам. — Казвате, че имало нещо елфическо в моя господар; тъй си е, не ще и дума. Обаче мога едно да кажа: и във вас има нещо, сър, което ми напомня за… за… е, за Гандалф, за вълшебниците.

— Може би — каза Фарамир. — Може би съзираш отдалеч лика на Нуменор. Лека нощ!