Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (59)

ГЛАВА 1
КУЛАТА НА СИРИТ УНГОЛ

Сам мъчително се надигна от пода. За момент се попита къде е попаднал, сетне отново се завърнаха мъката и отчаянието. Беше в черния мрак пред подземната порта на оркската крепост, бронзовите врати бяха залостени. Навярно бе паднал зашеметен, когато се хвърли върху тях, ала не знаеше колко време е лежал така. Тогава бе пламнал от отчаяние и ярост, сега трепереше от студ. Пропълзя към вратата и долепи ухо към нея.

Неясно дочу далече вътре гълчавата на оркски гласове, но скоро те замлъкнаха или се отдалечиха и навсякъде се възцари тишина. Главата го болеше и пред очите му из мрака плуваха призрачни светлинки, но той се застави да събере сили и да размисли. Едно бе ясно — че няма надежда да проникне в твърдината на орките през тая порта, можеше с дни да чака тук, докато я отворят пак, а времето бе отчайващо скъпо. Вече не се съмняваше в дълга си — трябваше да спаси господаря си или да загине.

— Гибелта е по-вероятна и във всеки случай много по-лесна — зловещо си каза той, като прибра Жилото и обърна гръб на бронзовите врати. Не смееше да използува елфическата светлина, затова се упъти из тунела бавно, пипнешком и крачейки, се опита да свърже в едно цяло събитията, откак двамата с Фродо бяха напуснали Кръстопътя. Питаше се колко ли е часът. Някъде между отминалия ден и следващия, предполагаше, но дори и броя на дните бе изгубил окончателно. Попаднал бе в мрачна страна, където дните на света изглеждаха навеки забравени и който проникнеше там, потъваше в същата забрава.

— Чудя се мислят ли изобщо за нас — промърмори той — и какво ли ги е сполетяло там?

Неуверено размаха ръка пред себе си, но излизайки в тунела на Корубана, всъщност гледаше на юг, а не на запад. Далече на запад светът наближаваше към пладне на четиринадесетия мартенски ден по календара на Графството и в този момент Арагорн бе повел черния флот от Пеларгир, Мери препускаше с Рохиримите през Каменната долина, а в Минас Тирит лумваха пожарища и Пипин гледаше как избуява лудостта в очите на Денетор. Ала сред всички тези тревоги и страхове мислите на другарите непрестанно се връщаха към Фродо и Сам. Не бяха забравени. Но се намираха далеч от всяка помощ и никаква мисъл не би могла да облекчи Самознай, син Бързохамов; той беше безкрайно самотен.

Най-после се върна до каменната врата на оркския тунел и тъй като пак не успя да открие с каква кука или резе е залостена, изкатери се отгоре както преди и лекичко скочи на пода. После крадешком се упъти към изхода от тунела на Корубана, където парцали от грамадната паяжина все тъй се люшкаха и вееха по хладния вятър. На Сам наистина му стана хладно след застоялия мрак, но свежият полъх го съживи. Предпазливо се измъкна навън.

Навсякъде царуваше зловещ покой. Светлината едва прозираше — като в сумрака привечер след навъсен ден. Гъстите изпарения, които се надигаха от Мордор и струяха на запад, минаваха ниско над планините, слени в огромна тълпа от облаци и дим, осветена отдолу с мътно червено зарево.

Сам вдигна взор към оркската кула и внезапно от тесните прозорци надникнаха светлинки като малки червени очички. Запита се дали това не е някакъв сигнал. Забравен досега сред яростта и отчаянието, страхът му от орките отново се възвърна. Доколкото виждаше, оставаше му само един път — трябваше да продължи напред и да потърси главния вход на страховитата кула, но коленете му бяха омекнали и той осъзна, че трепери. Като откъсна поглед от кулата и двата рога на Клисурата, той застави непокорните нозе да му се подчинят и бавно, с напрегнат слух, вторачен в плътните скални сенки край пътя, се върна по стъпките си — край мястото, където бе паднал Фродо и още витаеше зловонието на Корубана, сетне напред и нагоре, докато отново застана насред клисурата, където бе надянал Пръстена и бе видял да отминава бандата на Шаграт.

Там спря и седна. В този миг нямаше сили да продължи. Усещаше, че щом прехвърли билото и наистина прекрачи земите на Мордор, стъпката ще е безвъзвратна. Вече нямаше да се върне. Без някаква ясна цел извади Пръстена и отново го надяна. Тутакси почувствува огромната му тежест и отново, но по-силно и напрегнато от когато и да било, усети с каква злоба Окото на Мордор дири, мъчи се да прониже сенките, които бе породило, за да се защити, и които сега му пречеха да се пребори с безпокойството и съмнението.

Както и преди, Сам откри, че слухът му се е изострил, но за зрението му светът изглеждаше изтънял и замътен. Скалните стени край Пътеката бяха бледи, като че ги гледаше през мъгла, но в далечината все още долавяше бълбукащите жалби на Корубана; ясно, сякаш съвсем отблизо, дочу дрезгави крясъци и звън на оръжие. Скочи на крака и се притисна към крайпътната скала. Радваше се, че е сложил Пръстена, защото отгоре се задаваше нов отряд орки. Поне така помисли отначало. Сетне изведнъж разбра, че греши, че слухът го е измамил — крясъците на орките долитаха откъм кулата, чийто връх сега се извисяваше право над него, вляво от Клисурата.

Сам потрепера и потърси сили да продължи. Горе явно ставаше някаква дяволия. Може би жестокостта на орките бе надделяла над заповедите и сега те измъчваха Фродо или дивашки го кълцаха на парчета. Заслуша се и малко по малко в душата му припламна надежда. Никакво съмнение — в кулата бушуваше схватка, навярно Шаграт и Горбаг бяха разменили удари и орките воюваха помежду си. Колкото и слаба да бе надеждата, породена от тази догадка, тя успя да го раздвижи. Можеше да открие поне мъничък шанс. Обичта към Фродо отхвърли всички други мисли и забравил за опасността, той изкрещя:

— Идвам, господин Фродо!

Изтича нагоре по стръмната пътека и отмина. Пътят рязко зави наляво и се спусна надолу. Сам бе пресякъл границата на Мордор.

Подтикнат може би от някакво дълбоко предчувствие за опасност, той свали Пръстена, макар да си мислеше само, че иска да вижда по-ясно.

— По-добре да видя най-лошото — промърмори той. — Няма смисъл да се лутам из мъглата!

Груба, жестока и окаяна бе страната, която срещна погледа му. Под нозете му най-високият хребет на Ефел Дуат се спускаше отвесно сред огромни зъбери към мрачна бездна, отвъд която се издигаше друг, много по-нисък хребет, нащърбен по билото и озъбен с остри скали, които се чернееха на фона на кървавото зарево — това бе злокобният Моргай, вътрешният ограден пръстен на страната. Далече зад него, но почти право напред, отвъд необятно езеро от мрак, изпъстрен с пламъчета, тлееше титаничен пожар; от него се издигаха вихрено огромни колони дим, мръсночервени в основата и черни отгоре, където се сливаха с бухлатата пелена, прихлупила от край до край тия прокълнати земи.

Сам бе видял Ородруин, Огнената планина. От време на време дълбоко под пепелявия конус пещите се нажежаваха и с чудовищен напор и тласък изхвърляха през пукнатините по склоновете реки от разтопена скала. Някои от тях се стичаха, пламтейки по широки канали към Барад-дур, други лъкатушеха надолу към каменистата равнина, докато изстинат и се прострат като сгърчени драконови тела, избълвани от утробата на измъчената земя. Тъкмо в такъв напрегнат час Сам видя Съдбовния връх, светлината му, закривана с високата преграда на Ефел Дуат от ония, що се катерят по западната пътека, сега трептеше по могъщите скални стени и сякаш ги напояваше с кръв.

Сам стоеше сред страховитото зарево, защото, поглеждайки наляво, сега различаваше Кулата на Сирит Унгол в цялата и мощ. Рогът, който бе видял от другата страна, се оказваше само най-горната куличка. Източната фасада се издигаше на три грамадни етажа от една площадка, изпъкнала далече долу сред планинския склон; отзад я подпираше огромен зъбер и тя се издаваше пред него, трупайки един върху друг все по-тесни изострени бастиони с изкусно иззидани отвесни стени, обърнати на североизток и югозапад. Около най-долния етаж, двеста фута под мястото, където бе застанал Сам, назъбена крепостна стена ограждаше тясно дворче. На отсамната, югоизточна страна, портата се отваряше към широк път, чийто външен парапет минаваше по ръба на пропастта, сетне завиваше на юг и лъкатушно се спускаше към мрака, за да се слее с пътя от Моргулския проход. По-нататък минаваше през грубо изсечен пролом в Моргай към долината Горгорот и далечния Барад-дур. Тесният планински път, на който стоеше Сам, бързо подскачаше надолу по стълби и стръмни пътеки и достигаше главното шосе под навъсените стени, близо до портата на Кулата.

Както се взираше, Сам изведнъж разбра, едва ли не поразен, че тая твърдина е била изградена не за да отблъсква враговете извън Мордор, а за да ги удържа вътре. И наистина — тя бе древно творение на Гондор, преден пост от източната отбрана на Итилиен, издигнат в дните, когато след Сетния съюз мъжете от Задмория бдели над зловещите земи на Саурон, където още се спотайвали изчадията му. Но както с Наркост и Каркост, Зъберните кули, така и тук бдителността се изгубила, предателство въвело в Кулата Предводителя на Духовете на Пръстена и вече от безброй години я владееха зли твари. След завръщането си в Мордор, Саурон я сметнал за полезна; той имаше малко слуги и множество роби, сковани от страха, та и до този ден главната цел на кулата си оставаше, както в древността, да попречи на бягството от Мордор. Ала ако неприятелят прибързано се опиташе да проникне тайно в страната, кулата се оказваше и последна недремеща стража против всеки, който би убягнал от очите на Моргул и Корубана.

За Сам бе повече от ясно колко безнадеждно ще е да се промъкне под осеяните с очи стени и да отмине охраняваната порта. Дори и да го стореше, не би стигнал далеч между крайпътните постове — дълбоката черна сянка, в която не долиташе червеното зарево, нямаше да го укрива за дълго от нощното зрение на орките. Но колкото и отчаян да бе този път, сега задачата бе още по-страшна — не да се промъкне край портата и да избяга, а сам да влезе в нея.

Мисълта му се върна към Пръстена, но вместо утеха намери само ужас и заплаха. Още щом бе зърнал пламтящия в далечината Съдбовен връх, той бе усетил промяна в товара си. С наближаването на огромните пещи, където в мрака на времето го бяха оформили и изковали, Пръстенът се изпълваше с нова сила, ставаше все по-свиреп и само могъща воля би могла да го укроти. Макар че Пръстенът не бе на ръката му, а висеше на верижката, както стоеше, Сам се усети извисен, сякаш облечен в собствената си чудовищно израснала сянка — грамадна и злокобна заплаха, надвиснала върху стените на Мордор. Усети, че отсега нататък има само два пътя — да се откаже от Пръстена, колкото и да го мъчи това, или да си го присвои и да влезе в двубой със Силата, заседнала в мрачната си твърдина отвъд долината на сенките. Пръстенът вече го изкушаваше, разяждаше волята и разума му. Безумни фантазии се зародиха в главата му, видя как Самознай Силни, Герой на епохата, крачи с пламтящ меч из помръкналите земи и позовани от него армии се стичат в поход да разрушат Барад-дур. А сетне облаците бягат, грейва ясно слънце и по негова заповед долината Горгорот се превръща в градина с цветя и плодни дръвчета. Трябваше само да надене Пръстена, да го обяви за свое притежание — и всичко това можеше да се сбъдне.

Най-вече обичта му към господаря му помогна да издържи в този час на изпитание, а и дълбоко в душата му тлееше все още непокорен здравият хобитов разум — сърцето му знаеше, че не е толкова силен, та да поеме подобен товар дори ако виденията не бяха само коварна примамка. Една малка градинка на волен градинар — само от това се нуждаеше и това му се полагаше, а не градина, прераснала в кралство, искаше да работи със собствените си ръце, а не да управлява чуждите.

— Пък и все едно, тия видения са лъжа и измама — каза си той. — Докато гъкна, онзи ще ме спипа. Завчас ще ме засече, само да надяна Пръстена в Мордор. Добре де, едно мога да кажа: работата изглежда безнадеждна като пролетна слана. Тъкмо когато наистина ми трябва да съм невидим, не мога да използувам Пръстена! Той ще ми е само товар и бреме с всяка крачка напред, ако изобщо успея да продължа. Що да сторя тогава?

Всъщност не се съмняваше. Знаеше, че трябва да слезе към портата без повече протакане. Вдигайки рамене, сякаш за да се отърси от сянката и да пропъди виденията, той бавно започна спускането. Струваше му се, че с всяка стъпка се смалява. Не след дълго вече се бе свил до размерите на дребен, изплашен хобит. Минаваше плътно под стените на Кулата и слухът му без чужда помощ долавяше крясъците и шума на битката. Засега глъчката като че ли долиташе от двора зад външната стена.

Сам беше към средата на пътеката, когато двама орки изхвръкнаха тичешком от мрачната порта към червеникавия здрач. Те не завиха към него. Бяха се устремили към главния път, но както бягаха, внезапно се препънаха и рухнаха неподвижно на земята. Сам не бе забелязал стрели, но се досети, че са ги застреляли други орки, застанали на стената или укрити в сянката на портата. Продължи напред, притиснат към стената отляво. Един поглед нагоре му стигаше да разбере, че няма начин да се изкатери по нея. Каменната зидария се издигаше на тридесет фута без пукнатини и ръбове към надвиснали тераси, напомнящи обърнати стъпала. Единственият път бе през портата.

Промъкваше се напред и крачейки, се питаше колко орки живеят в Кулата с Шаграт, колцина е довел Горбаг и за какво се карат, ако наистина се караха. Отрядът на Шаграт, изглежда, наброяваше към четиридесет бойци, а този на Горбаг бе двойно по-голям, но, разбира се, патрулът на Шаграт бе само част от гарнизона. Несъмнено се караха за Фродо и плячката. Сам спря за секунда — внезапно всичко му се стори ясно, сякаш го бе видял с очите си. Митрилната ризница! Разбира се, Фродо я носеше и те я бяха намерили. И ако се съдеше по разговора, Горбаг ламтеше за нея. Но засега заповедите на Черната кула бяха единствената защита на Фродо и отхвърлеха ли ги, той можеше да загине всеки миг.

— Напред, мързелан жалък! — подвикна си Сам. — Давай!

Той изтегли Жилото от ножницата и се хвърли към отворената порта. Но тъкмо когато се канеше да мине под високата арка, нещо го разтърси — сякаш бе налетял в мрежа като оная на Корубана, само че невидима. Не виждаше препятствие, но нещо по-силно от волята, му преграждаше пътя. Огледа се и в сянката на портата съзря Двамата Пазачи. Огромните фигури седяха на тронове. Всеки имаше по три сраснали тела и три глави, гледащи навън, навътре и напряко на портата. Лицата им бяха като на лешояди, върху мощните си скутове бяха отпуснали ноктести лапи. Изглеждаха издялани от грамадни каменни блокове, неподвижни бяха, ала усещаха всичко наоколо — изпълваше ги някакъв страховит дух на злокобна бдителност. Бяха разпознали врага. Видим или невидим, никой не можеше да мине неусетно. Щяха да му попречат да влезе или да избяга.

Напрегнал волята си, Сам отново се хвърли напред, рязко спря и се олюля като от удар по гърдите и главата. Сетне, като не можеше да измисли нищо друго, с безумна смелост отвърна на мисълта, изплувала в душата му — бавно извади стъкленицата на Галадриел и я издигна нависоко. Бялата светлина стремително се разгаряше и сенките под мрачния свод се разбягваха. Чудовищните Пазачи седяха хладни и неподвижни, разкрити в цялата си грозота. За миг Сам зърна проблясъци по черния камък в очите им и от тая искряща злоба му призля, но постепенно усети как волята им се люшва и се разпада сред страха.

Хвърли се покрай тях, ала докато прибираше тичешком стъкленицата в пазвата си, усети тъй ясно, сякаш отзад се бе захлопнала стоманена решетка, че те подновяват бдението си. И откъм зловещите глави долетя остър, писклив крясък, отекващ сред извисените стени. Като че в отговор, далече горе самотно се обади дрезгава камбана.

— Чиста работа! — рече си Сам. — Не стига другото, ами и позвънях на вратата! Добре де, излизайте вие там! — провикна се той. — Кажете на капитан Шаграт, че го е повикал грамадният елфически воин, а и елфическият меч е тук!

Никакъв отговор. Сам широко закрачи напред. В ръката му Жилото лъщеше със синкави отблясъци. Дворът тънеше в дълбока сянка, но той различи, че плочките са осеяни с трупове. Досами нозете му лежаха двама оркски стрелци с ножове между плешките. По-нататък се търкаляха още много фигури — някои самотни, както ги бяха съсекли или застреляли, други по двойки, все още вкопчени един в друг, загинали насред последния си смъртен удар с кинжал, зъби, нокти. Камъните лепнеха от черна кръв.

Сам различи два вида униформи, едните със знака на Червеното око, другите с Луната, обезобразена от призрачно мъртвешко лице ала не спря да ги огледа по-внимателно. От другата страна на двора в подножието на Кулата имаше открехната врата и през нея се процеждаше червеникава светлина; едър орк лежеше мъртъв на прага. Сам прескочи трупа, влезе и объркано се огледа наоколо.

Висок, кънтящ коридор водеше от вратата към планинския склон. Озаряваха го мътните пламъци на факли, закачени на скоби по стените, но отсрещният край се губеше в здрача. От двете страни се виждаха множество врати и отвори, но коридорът бе пуст — само няколко тела лежаха проснати на пода. От подслушания разговор на капитаните Сам знаеше, че жив или мъртъв, Фродо най-вероятно ще е в някаква килия високо горе, към върха на кулата, ала можеше да търси цял ден, докато намери пътя.

— Май ще да е някъде отзад — промърмори Сам. — Цялата Кула отстъпва към склона, като се катери нагоре. И във всеки случай най-добре ще е да следвам тия светлини.

Той продължи по коридора, но сега вървеше бавно и с всяка нова крачка все по-колебливо. Ужасът отново го сграбчваше. Не се чуваше никакъв звук освен тропота на нозете му, който сякаш се превръщаше в отекващ грохот, в удари на огромни пестници по камъните. Труповете, пустотата, влажните черни стени, сякаш облени с кръв под светлината на факлите, страхът, че внезапна смърт се спотайва някъде из вратите или сенките и в дъното на всичките му мисли дебнеше бдителната злоба край портата — като че не бе по силите му да се изправи срещу всичко това. С радост би предпочел схватка — стига да не го налетят мнозина наведнъж — пред тая чудовищна, натегнала несигурност. Застави се да мисли за Фродо, прострян вързан, страдащ или мъртъв нейде из това страховито място. Продължи напред.

Беше отминал светлината на факлите и наближаваше голямата сводеста врата в края на коридора — вътрешната страна на подземната порта, както правилно се досещаше, — когато отгоре долетя страхотен задавен крясък. Застина на място. После чу стъпки. Някой бягаше стремглаво по кънтящото стълбище над главата му.

Волята бе твърде слаба и бавна, за да удържи ръката му. Тя дръпна верижката и сграбчи Пръстена. Но Сам не го надяна; тъкмо както го бе притиснал към гърдите си, някакъв орк се смъкна с громолене надолу. Изскочи от тъмния отвор отдясно и се втурна към него. Деляха ги не повече от шест крачки, когато той вдигна глава и видя пришълеца. Сам чу пресекливия му дъх и зърна блясъка в кръвясалите очи. Грозната твар спря втрещена. Бе видяла не дребен, изплашен хобит, който се мъчеше да удържи меча в треперещата си десница — на фона на колебливата светлина се извисяваше огромен безмълвен силует, обгърнат в сива сянка; в едната си ръка държеше меч и самото му сияние ослепяваше, а другата бе стисната пред гърдите му, ала прикриваше някаква незнайна заплаха, изпълнена със съдбовна мощ.

За миг оркът приклекна, сетне с грозен крясък на ужас се обърна и хукна натам, откъдето бе дошъл. Нито едно куче не се е въодушевявало тъй, виждайки, че врагът подвива опашка, както Сам пред това неочаквано бягство. С мощен рев се хвърли подир беглеца.

— Да! Елфическият воин се развихря! — крещеше той. — Идвам. Само ми покажи пътя, инак жив ще те одера!

Но чевръстият и охранен орк бе на своя земя. Сам бе чужденец, гладен и изтощен. Витата стълба беше висока и стръмна. Сам взе да се задъхва. Оркът скоро изчезна от погледа му и вече само неясно се чуваше тропотът на краката му, устремен все по-нагоре. Сегиз-тогиз той надаваше вопъл и ехото пробягваше покрай стените. Но постепенно и сетният звук заглъхна в далечината.

Сам продължаваше да пухти нагоре. Усещаше, че е на прав път, и това силно го въодушеви. Отпусна Пръстена и затегна колана си.

— Добре, добре! — каза си той. — Де да можеше и останалите толкоз да не харесват мен и Жилото — току-виж, нещата се подредят по-добре, отколкото очаквах. Както и да е, изглежда, че Шаграт, Горбаг и съдружие са свършили почти цялата работа вместо мен. Убеден съм, че тъдява не е останала жива душа освен оня дребен подплашен плъх!

И при тия думи той се закова на място, сякаш се бе блъснал с глава в каменната стена. Пълният смисъл на изречението го порази като удар. Не е останала жива душа! Чий бе онзи ужасен предсмъртен писък!

— Фродо, Фродо! Господарю! — изрида той. — Какво ще правя, ако са ви убили? Е, най-сетне идвам право към върха, та да видя каквото трябва.

Заизкачва се нагоре, все по-нагоре. Наоколо бе тъмно, само тук-там по ъглите примигваха факли и лъч светлина прозираше през някакъв отвор, водещ към високите етажи на Кулата. Сам опита да брои стъпалата, но след двеста изгуби нишката. Сега се движеше крадешком, защото му се струваше, че нейде нагоре дочува неясен разговор. Изглежда, оцелелият не бе самичък.

Тъкмо когато усещаше, че вече не може да изтласка дъха от гърдите си, нито да застави коленете си да се сгъват, стълбата изведнъж свърши. Спря неподвижно. Гласовете звучаха гръмко и съвсем наблизо. Сам се озърна. Беше се изкатерил чак до плоския покрив на третия и най-висок етаж на Кулата — открита площадка, широка около двадесет ярда и оградена с нисък парапет. Тук стълбата беше закрита от малка сводеста стаичка насред покрива, с тесни врати на изток и на запад. Долу, на изток, Сам различаваше просторната мрачна равнина на Мордор и далечната пламтяща планина. Дълбините отново бушуваха и огнените реки пламтяха тъй яростно, че дори на това разстояние озаряваха с червен блясък върха на кулата. На запад гледката бе закрита от основата на най-горната кула, разположена в западната част на този висок двор и извисена като рог далеч над хребетите на околните хълмове. В тесния процеп на един прозорец искреше светлина. От мястото, където бе застанал Сам, нямаше и десет ярда до вратата. Тя бе отворена, ала мрачна, и точно от сянката под нея долитаха гласовете.

Изпървом Сам не се вслуша, прекрачи през източната врата и се огледа. Веднага видя, че тук, горе, е била най-лютата битка. Цялата площадка бе осеяна с мъртви орки или изпосечени и пръснати глави и крайници. Вонеше на смърт. Ръмжене, удар и крясък го накараха отново да се хвърли към укритието. Надигна се гневен оркски глас и той веднага го разпозна — дрезгав, груб, студен. Говореше Шаграт, командир на Кулата.

— Нямало пак да тръгнеш, а? Проклет да си, Снага, червейче жалко! Грешиш, ако мислиш, че съм толкова пострадал, та да се перчиш пред мен. Ела да ти изскубна очите, както на Радбуг преди малко. Ще ти дам да се разбереш, като пристигнат новите момци — ще те пратя на Корубана.

— Поне докато си жив, няма да дойдат — злобно отвърна Снага. — Вече два пъти ти казах, че свинете на Горбаг стигнаха първи до портата и никой от нашите не се измъкна. Лагдуф и Музгаш изтичаха навън, но ги застреляха. Всичко видях от прозореца, казвам ти. А те бяха последните.

— Значи ти ще трябва да идеш. Каквото ще да става, аз съм длъжен да остана тук. Но съм ранен. Дано Черните ями да глътнат тоя мръсен бунтовник Горбаг! — От устата на Шаграт се проточи наниз проклятия и сквернословия. — Изпати си повече от мен, но ме наръга, боклукът гаден, преди да го удуша. Трябва да вървиш, инак ще те изям. Ако не пратим вест на Лугбурз, и двамата ни чакат Черните ями. Да, и тебе. Спотайването тук няма да те спаси.

— Втори път по тая стълба не слизам, нищо, че си командир — изръмжа Снага. — Хич! Не пипай ножа, че ще ти забуча една стрела в търбуха. Чуят ли Те какво е станало, няма да си командир за дълго. Аз отбранявах Кулата против ония вонящи плъхове от Моргул, ама вие, двамата безценни командири, забъркахте хубава каша, като се сбихте за плячката.

— Стига толкоз — изфуча Шаграт. — Имах си заповеди. Горбаг започна, като се опита да отмъкне оная хубава ризница.

— А пък ти взе да се фукаш и го накара да кипне. Така или иначе, той се оказа по-благоразумен от теб. Колко пъти ти каза, че по-опасният от шпионите още броди на свобода, а ти се правеше на глух. И сега не чуваш. Горбаг беше прав, казвам ти. Тъдява броди грамаден боец, някой от ония смърторъки елфи или от мръсните тарки. Насам идва, казвам ти. Нали чу камбаната. Минал е край Пазачите и това само тарк може да го стори. Сега е на стълбата. И додето не се махне оттам, не слизам. Не слизам, та ако ще и Назгул да си.

— Значи тъй било, а? — кресна Шаграт. — Едно искаш, друго не искаш? А като дойде, ще си плюеш на петите и ще ме изоставиш? Не, няма да успееш! Първо ще ти източа кръвчицата от търбуха.

Дребният орк изхвръкна през вратата на куличката. Подир него се зададе Шаграт, грамаден орк с дълги ръце, стигащи до земята, както тичаше прегърбен. Но едната ръка висеше безсилно и като че кървеше, другата стискаше голям черен вързоп. Прикрит зад вратата на стълбата, Сам зърна мимоходом злобното му лице сред червеното зарево — беше раздрано от ноктести лапи и оплескано с кръв, устата бе озъбена като зверска паст, лиги се точеха от щръкналите бивни. Доколкото успя да види, Шаграт подгони Снага около ръба на покрива, докато дребният орк се шмугна под ръката му, с писък хукна обратно към куличката и изчезна. Шаграт спря. През източната врата Сам го видя да стои задъхан край парапета. Лявата му лапа безсилно се свиваше и отпускаше. Оркът остави вързопа на пода, измъкна с дясната лапа дълъг червен нож и плю върху острието. Приближи се до парапета, надвеси се и погледна надолу към двора. На два пъти се провикна, но никой не отговори.

Внезапно, както Шаграт се бе привел с гръб към покрива, Сам с изумление забеляза, че една от проснатите фигури се раздвижва. Пълзеше. Протегна лапа и сграбчи вързопа. Мъчително се надигна. В другата ръка стискаше копие с широко острие и къса пречупена дръжка. Готвеше се да намушка врага. Но в този миг през зъбите му със съскане излетя стон на болка или омраза. Бърз като змия, Шаграт се стрелна настрани, завъртя се и заби ножа в гърлото на врага.

— Очистих те, Горбаг! — викна той. — Не си бил мъртъв, а? Е, сега ще си довърша работата.

Хвърли се върху падналото тяло и бясно заподскача по него, като се привеждаше от време на време да мушка и кълца с ножа. Най-сетне, удовлетворен, отметна глава и нададе ужасен бълбукащ победен вой. После облиза ножа, стисна го между зъбите си и като грабна вързопа, помъкна се към входа на стълбата.

Сам нямаше време да мисли. Можеше да се измъкне през другата врата, но това едва ли би останало незабелязано, а играта на криеница с този чудовищен орк скоро би свършила печално. И той стори онова, което навярно бе най-доброто при това положение. С рев изкочи срещу Шаграт. Сега Пръстенът не беше в ръката му, но си оставаше у него като спотаена мощ и страховита заплаха за робите на Мордор, а в ръката му бе Жилото и сиянието му се стовари върху очите на орка като жесток звезден блясък, долетял от страшните елфически земи — видение, що пораждаше леден ужас в душите на орките. Шаграт не можеше едновременно да се бие и да стиска съкровището си. Спря и изръмжа с оголени зъби. Сетне отново по оркски рипна настрани и когато Сам се нахвърли върху него, употреби тежкия вързоп едновременно като щит и оръжие — грубо го тласна към лицето на противника. Сам се олюля и преди да се опомни, Шаграт се шмугна покрай него и хукна по стълбата.

Проклинайки, Сам го подгони, ала не стигна далече. Скоро мисълта за Фродо се завърна и той си спомни, че другият орк се бе изкачил в куличката. Предстоеше му нов ужасен избор, но нямаше време да размишлява. Ако Шаграт успееше да избяга, скоро щеше да се върне с подкрепления. Но ако Сам го подгонеше, другият орк можеше да стори нещо чудовищно. Пък и не се знаеше дали Сам нямаше да изтърве Шаграт или да загине в схватката. Бързо се завъртя и изтича нагоре по стълбата.

— Като че пак сбърках — въздъхна той. — Но съм длъжен първо да се изкатеря до върха, а после да става каквото ще.

Далече долу Шаграт се смъкна по стълбата, изскочи на двора и изчезна през портата, стискайки безценния си товар. Ако Сам можеше да го види и да узнае каква скръб ще донесе това бягство, навярно би се поколебал. Но сега мислите му бяха устремени към последния етап на издирването. Предпазливо се приближи до вратата на куличката и прекрачи навътре. Обгърна го мрак. Но скоро зорките му очи доловиха отдясно мътна светлинка. Тя долиташе през отвор, водещ към нова, мрачна и тясна стълба. Стъпалата, изглежда, се виеха нагоре покрай кръглата вътрешна стена на куличката. Нейде горе мъждукаше факла.

Сам тихичко се заизкачва нататък. Стигна до пращящата факла, закрепена над една врата отляво; от другата страна имаше тесен прозорец, обърнат на запад — едно от червените очи, които двамата с Фродо бяха зърнали отдолу, когато излизаха от тунела. Сам бързо отмина вратата и се втурна към втория етаж, изтръпнал от очакването всеки момент някой да го нападне изотзад и да вкопчи смъртоносни пръсти в гърлото му. След малко стигна до източен прозорец и нова факла над врата към коридор, пресичащ средата на кулата. Вратата бе отворена, коридорът тъмен въпреки колебливата светлина на пламъка и червеното зарево, което се процеждаше отвън през тесния прозорец. Сам се прокрадна по коридора. Отляво и отдясно имаше ниски вратички; и двете бяха залостени. Не се чуваше нито звук.

— Задънена улица подир всичкото катерене! — промърмори Сам. — Това не може да е върхът на кулата. Но що да сторя сега?

Тичешком се върна към по-долния етаж и опита да отвори вратата. Тя не помръдна. Пак изтича нагоре и челото му се обля в пот. Усещаше, че всяка минута е безценна, но времето летеше, а той не можеше да стори нищо. Вече не се боеше от Шаграт, Снага или което и да било друго оркско изчадие. Жадуваше само за господаря си, за един поглед към лицето му, за едно докосване на ръката му.

Накрая, изтощен и потиснат от чувството за окончателно поражение, той седна на стълбата под етажа с коридора и отпусна лице в шепите си. Наоколо царуваше спокойствие, ужасяващо спокойствие. Факлата, която догаряше още при идването му, изцвърча и угасна, усети как го залива вълната на мрака. И сетне, за свое собствено удивление, тласнат от някаква незнайна мисъл в душата си, Сам тихичко запя — тук, в безнадеждния и скръбен завършек на дългото пътуване.

Сред студената мрачна кула гласът му звучеше тъничко и треперливо — глас на изгубен и морен хобит, нито един орк не би го сбъркал с ясната песен на елфически владетел. Напяваше стари детски песнички от Графството и откъси от стиховете на господин Билбо, които изплуваха в мисълта му като мимолетни видения на родния край. И сетне в него изведнъж се надигна нова сила и гласът му зазвъня, а в простичката мелодия неканени се вмъкнаха нови, току-що съчинени слова:

На запад, гдето Слънце грей,

разцъфва пролет, знам,

напъпва клон, вода се лей

и сипки пеят там.

Или е ясна тиха нощ

с елфичен звезден зрак,

разлял небесния разкош

над младия букак.

Макар че дълго съм вървял

и тъна в мрак дълбок

зад крепки кули с мощен вал,

зад стръмен връх висок,

над мрака Слънцето блести,

Звездите са над мен —

не казвам на света: „Прости!“,

не свършва моят Ден.

— Зад крепки кули с мощен вал — подхвана той отново и тутакси млъкна. Стори му се, че долавя ответен тих гласец. Но сега не чуваше нищо. Да, чуваше нещо, но не глас. Задаваха се стъпки. В горния коридор лекичко се открехна врата, пантите изскърцаха. Сам приклекна и се ослуша. Вратата глухо тупна и се затвори, после отекна ръмжащ оркски глас:

— Ехей! Ти там, бунищен плъх! Стига си цвърчал, да не дойда да те оправя. Чуваш ли?

Никакъв отговор.

— Ха така — изръмжа Снага. — Обаче за всеки случай ще дойда да хвърля един поглед, та да видя какво си си наумил.

Пантите отново изскърцаха и надничайки над прага на коридора, Сам зърна как през отворената врата проблесна светлина и отвътре се измъкна неясната фигура на орка. Той като че носеше стълба. Внезапно отговорът осени Сам — до най-горната килия се стигаше през люк в свода на коридора. Снага изправи стълбата, закрепи я, изкатери се нагоре и изчезна. Сам го чу да издърпва резето. Сетне грозният оркски глас заговори пак:

— Лежи кротко, инак ще си платиш за всичко! Не вярвам още дълго да живееш в мир, но ако не искаш да почнем веселбата още отсега, затваряй си човката, ясно ли е? А това да ти е за спомен!

Изплющя камшик. От този звук в гневното сърце на Сам лумна ярост. Той скочи, изтича напред и се изкатери по стълбата като котка. Главата му се подаде насред пода на широка кръгла зала. От тавана висеше червен фенер, западният прозорец бе висок и мрачен. Под него, край стената, лежеше нещо, но над него се бе разкрачил черният силует на орка. Той повторно надигна камшика, ала не успя да удари.

Сам изкрещя и с Жилото в ръка се хвърли напред. Оркът се завъртя, но преди да направи крачка, Сам посече китката, в която бе камшикът. Виейки от болка и страх, оркът отчаяно го нападна с приведена глава. Новият удар на Сам профуча из въздуха и загубил равновесие, той се просна по гръб, но протегна ръка да сграбчи куцукащия край него орк. Още преди да се надигне, дочу крясък и глух удар. В лудото си бягство оркът се бе препънал в стълбата и бе паднал през отворения люк. Сам повече не помисли за него. Изтича към сгушената на пода фигура. Това бе Фродо.

Беше гол и като че в несвяст лежеше върху куп мръсни парцали, с отметнати нагоре ръце закриваше главата си, а по ребрата му се виеше грозен белег от камшик.

— Фродо! Скъпи ми господин Фродо! — провикна се Сам, почти заслепен от сълзи. — Сам е тук, дойдох!

Леко надигна господаря и го притисна към гърдите си. Фродо отвори очи.

— Още ли сънувам? — измънка той. — Само че другите сънища бяха ужасни.

— Изобщо не сънувате, господарю — каза Сам. — Истина е. Аз съм. Дойдох.

— Просто не мога да повярвам — промърмори Фродо и се вкопчи в него. — Първо беше орк с камшик, после се превърна в Сам. Значи все пак не съм сънувал, като чух песента отдолу и се помъчих да отвърна? Ти ли беше?

— Точно тъй, господин Фродо. Почти бях изгубил надежда. Не можех да ви открия.

— Е, ето че можа, Сам, скъпи Сам — каза Фродо и се отпусна в гальовните му ръце, притваряйки очи като задрямало дете, когато любим глас или ръка пропъжда нощните страхове.

Сам усещаше, че може да остане навеки сред това безконечно щастие, но не биваше да си го позволи. Не стигаше да намери господаря си, тепърва трябваше да се помъчи да го спаси. Той целуна Фродо по челото.

— Хайде! Събудете се, господин Фродо! — изрече той, като се помъчи гласът му да звучи жизнерадостно, сякаш в лятно утро отмяташе завесите от прозорците на Торбодън.

Фродо въздъхна и седна.

— Къде сме? Как съм попаднал тук?

— Няма време за разправяне, трябва да се махаме оттук, господин Фродо — отвърна Сам. — Намирате се на върха на оная кула, дето я видяхме отдолу, като излизахме от тунела, преди орките да ви хванат. Не знам колко време е минало оттогава. Сигурно повече от ден.

— Само толкова ли? — учуди се Фродо. — А сякаш са цели седмици. Трябва да ми разкажеш всичко при пръв удобен случай. Нещо ме удари, нали? И аз пропаднах сред мрак и отвратителни сънища, а като се събудих, открих, че наяве е още по-зле. Отвсякъде ме обграждаха орки. Мисля, че тъкмо ми бяха сипали в гърлото някакво ужасно парливо питие. Главата ми се избистри, но бях смазан от болки и умора. Те смъкнаха всичко от мен, после двама едри гадове дойдоха и взеха да ме разпитват, разпитват, докато ми се стори, че ще полудея, а те стояха над мен, злорадствуваха и опипваха ножовете си. Никога не ще забравя лапите и очите им.

— Ще ги забравите, стига да не приказвате за тях, господин Фродо — възрази Сам. — И ако не искаме пак да ги видим, да тръгваме час по-скоро. Можете ли да вървите?

— Да, мога да вървя — каза Фродо и бавно се надигна. — Не съм ранен, Сам. Просто съм много уморен и ме боли тук.

Той докосна с ръка основата на шията си над лявото рамо. Изправи се и на Сам му се стори, че го вижда обвит от пламъци — в лъчите на надвисналата лампа кожата му изглеждаше алена. Направи една-две крачки.

— Сега е по-добре! — каза той, леко ободрен. — Не смеех да помръдна нито когато оставах сам, нито когато идваше някой от пазачите. Чак докато почна олелията и боят. Двамата едри гадове — мисля, че те се караха. За мен и вещите ми. Лежах примрял от страх. Сетне настъпи мъртвешка тишина и така бе още по-зле.

— Да, изглежда, са се карали — потвърди Сам. — Тук трябва да е имало към двеста от тия мръсни твари. Дето се вика, множко щяха да му дойдат на Сам Майтапер. Но те сами се изпотрепаха. Голям късмет, но сега няма да се бавим да съчиняваме песни за това, първо да се измъкнем оттук. Е, какво да правим? Не можете да тръгнете през Черната страна гол-голеничък, господин Фродо.

— Те ми взеха всичко, Сам — каза Фродо. — Всичко, което имах. Разбираш ли? Всичко! — Той отново се сгуши на пода с клюмнала глава, сякаш едва след собствените си думи бе осъзнал окончателната катастрофа и отчаянието го бе сломило. — Задачата се провали, Сам. Дори да се измъкнем оттук, няма спасение за нас. Само елфите могат да се спасят. Далеч, далеч от Средната земя, далеч отвъд Морето. Ако и неговата шир не отстъпи пред Сянката.

— Не, не са взели всичко, господин Фродо. И не сме се провалили поне засега. Аз го взех, господин Фродо, да ме прощавате. И го опазих. Сега е на шията ми, ама е страхотен товар. — Сам бръкна в пазвата си за Пръстена и верижката. — Но вече сигурно трябва пак да си го вземете.

Сега, когато бе дошъл моментът, Сам се колебаеше дали да върне Пръстена и отново да стовари тежестта върху плещите на господаря си.

— Взел си го? — задъха се Фродо. — Донесъл си го тук? Сам, ти си чудесен! — Сетне тонът му се промени рязко и удивително. — Дай ми го! — изкрещя той, като стана и протегна трепереща ръка. — Дай ми го веднага! Не бива да го носиш!

— Добре, господин Фродо — отвърна поучуденият Сам. — Ето го! — Той бавно извади Пръстена и смъкна верижката през главата си. — Но сега сте в страната на Мордор, сър, като излезете, ще видите Огнената планина и прочие. Ще откриете, че сега Пръстенът е много опасен и много тежък за носене. Ако ви затрудни, не може ли и аз да помагам понякога?

— Не, не! — викна Фродо и грабна Пръстена и верижката от шепата на Сам. — Не се и надявай, крадец!

Той се задъха, вперил в Сам очи, разширени от страх и враждебност. Сетне изведнъж конвулсивно стисна Пръстена в юмрука си и застина втрещен. Сякаш мъгла се бе разсеяла пред погледа му и той прокара длан по наболялото си чело. Чудовищното видение му се бе сторило толкова реално, както още бе полузамаян от раната и страха. Пред очите му Сам отново се бе преобразил в орк, ухилено опипващ съкровището му, гнусна дребна твар с алчни очи и лигава уста. Но сега видението бе отминало. Сам стоеше на колене пред него с болезнено изкривено лице, сякаш го бяха проболи в сърцето, сълзи се лееха от очите му.

— О, Сам! — извика Фродо. — Що казах? Що сторих? Прости ми! След всичко, което направи. За това е виновна страшната сила на Пръстена. Как ми се иска никога, никога да не го бяха намирали. Но не мисли за мен, Сам. Аз трябва да нося товара докрай. Нищо не можем да променим. Не можеш да застанеш между мен и съдбата.

— Всичко е наред, господин Фродо — каза Сам, бършейки очи с ръката си. — Разбирам. Но все пак мога да помагам, нали? Трябва да ви измъкна оттук. Незабавно, разбирате ли? Но първо ви трябват дрехи и оръжие, после нещичко за хапване. С дрехите ще е най-лесно. Щом сме в Мордор, най-добре е да се облечем по местната мода, пък и нямаме друг избор. Боя се, че ще трябва да се задоволите с оркски вещи, господин Фродо. И аз също. Щом ще вървим заедно, поне да сме си лика-прилика. Наметнете това засега!

Сам разкопча сивия си плащ и го метна върху раменете на Фродо. Сетне свали ризницата си и я остави на пода. Извади Жилото от ножницата. По острието трептяха само едва забележими искрици.

— Бях го забравил, господин Фродо — каза той. — Не, не са взели всичко! Ако си спомняте, услужихте ми с Жилото и стъкленицата на Владетелката. Опазих ги досега. Но нека ги задържа още малко, господин Фродо. Трябва да ида да потърся туй-онуй. Вие стойте тук. Разтъпчете се да ви се поотпуснат краката. Аз няма да се бавя. Не е далече.

— Пази се, Сам! — каза Фродо. — И побързай! Може наоколо да се спотайват оцелели орки.

— Ще трябва да рискувам — каза Сам. Той прекрачи към люка и се спусна по стълбата. След минута отново подаде глава и хвърли на пода дълъг кинжал.

— Това може да свърши работа — каза той. — Мъртъв е — онзи, дето ви удари с камшика. От бързане май си е строшил врата. Сега, ако можете, издърпайте стълбата, господин Фродо, и не я спускайте, докато не се обадя с паролата. Ще извикам Елберет. Като елфите. Никой орк не би го казал.

Фродо приседна и потрепера, а в мислите му се гонеха ужас подир ужас. Тогава стана, омота се в елфическия плащ и за да прогони страховете, закрачи напред-назад, надничайки във всяко ъгълче на килията.

Не след дълго, макар че тревогата превръщаше минутите в часове, той чу Сам тихичко да подвиква отдолу: Елберет, Елберет. Фродо спусна леката стълба. Сам се изкатери запъхтян с грамаден вързоп на главата. Шумно го стовари на пода.

— Сега бързо, господин Фродо! — каза той. — Доста порових, докато намеря нещо дребничко като за нас. Ще трябва да се задоволим с това. Но да не губим време. Не срещнах жива душа и нищо не видях, но съм неспокоен. Мисля, че това място е под наблюдение. Не мога да го обясня, но… е, имам чувството, че някой от ония гнусни летящи Конници се върти горе из мрака, където не мога да го видя.

Той отвори вързопа. Фродо огледа с отвращение съдържанието, но нямаше какво да се прави — трябваше или да надене тия дрехи, или да ходи гол. Имаше дълги космати шалвари от някаква нечиста зверска кожа и мазна кожена туника. Облече ги. Над туниката навлече здрава ризница — къса за нормален орк, но твърде дълга и тежка за Фродо. Пристегна я с колан, на който висеше къса ножница с широк остър меч. Сам бе донесъл няколко оркски шлема. Един от тях се оказа подходящ за Фродо — черен, стегнат с обвити в кожа железни пръстени и с изрисувано в червено зловещо Око над извитата човка, която опазваше носа.

— Моргулското снаряжение на Горбаг беше по-добро и щеше да ви приляга — каза Сам, — но ми се чини, че подир тая история не върви да се разхождаме с неговите знаци из Мордор. Е, готов сте, господин Фродо. Чудесен дребен орк, прощавайте за дързостта — или поне щяхте да приличате на орк, ако можехме да ви закрием лицето с маска, да ви поизтеглим ръцете и да ви направим кривокрак. Това ще поприкрие разликата. — Той метна върху раменете на Фродо широк черен плащ. Сега сте готов! Пътьом можете да си изберете щит.

— Ами ти, Сам? — запита Фродо. — Нали ще сме лика-прилика? — Е, аз поразмислих, господин Фродо — отвърна Сам. — По-добре да не си изоставям вещите, като не можем да ги унищожим. А пък не мога да надяна оркска ризница върху другите дрехи, нали? Ще трябва само да се поприкрия.

Той коленичи и грижливо сгъна елфическия плащ. Вързопчето се оказа удивително малко. Прибра го в раницата си. Сетне стана, метна я на гръб, надяна оркски шлем и се загърна с друг черен плащ.

— Готово! Подхождаме си горе-долу. А сега да изчезваме!

— Не мога да тичам през цялото време, Сам — криво се усмихна Фродо, — Надявам се, че си поразпитал за крайпътните ханчета. Или си забравил за храната и питието?

— Божичко, вярно, че забравих! — възкликна Сам и съкрушено подсвирна. — Хубава работа, господин Фродо, покрай вас и мен ме налегна глад и жажда! Не помня откога не съм кусвал ни хапка, ни капка. Всичко бях забравил и само вас търсех. Чакайте да помисля! Когато проверих за последен път, имах доста от пътния хляб и от запасите, дето ни ги даде Военачалникът Фарамир. Но в манерката ми най-много да е останало нещичко на дънцето. Няма начин да стигне за двама ни. Не ядат ли орките, не пият ли? Или се прехранват с мръсен въздух и отрова?

— Не, Сам, ядат и пият. Сянката, която ги е породила, може само да копира, но не и да твори — не може да създаде нещо ново, свое. Не вярвам да е дала живот на орките, само ги е съсипала и опорочила, тъй че, щом живеят, трябва да го правят както всички живи същества. Ако не намерят нещо по-добро, задоволяват се с гнусна вода и храна, ала не и с отрова. Нахраниха ме, тъй че съм по-добре от теб. Някъде наоколо трябва да има храна и вода.

— Но нямаме време да ги търсим — каза Сам.

— Е, нещата не са чак толкова лоши, колкото си мислиш — каза Фродо. — Докато те нямаше, малко ми провървя. Оказа се, че не са взели всичко. Между парцалите на пода намерих сухарната си торбичка. Претърсили я, разбира се. Но предполагам, че само от вида и аромата на лембас са се отвратили повече, отколкото Ам-гъл. Разсипали са го, доста са изпотъпкали и натрошили, но посъбрах малко. Трябва да е почти колкото имаш и ти. Обаче са прибрали Фарамировите запаси и са накълцали манерката ми.

— Няма какво да приказваме — заяви Сам. — За начало не е зле. Но с водата ще закъсаме. Е, хайде, господин Фродо! Да се махаме, че инак цяло езеро няма да ни помогне!

— Не мърдам, докато не хапнем някой залък, Сам — отвърна Фродо. — Ето, вземи тая елфическа питка и изпий последните капки от манерката си! Цялата работа е безнадеждна, тъй че да не се тревожим за утрешния ден. Сигурно няма да го дочакаме.

Най-сетне потеглиха. Спуснаха се по стълбата, после Сам я свали в коридора до сгърченото тяло на падналия орк. Стълбището бе мрачно, но от покрива още се виждаше заревото на Планината, макар че и то вече гаснеше сред мътночервена жарава. За да допълнят маскировката, двамата си взеха по един щит и продължиха.

Морно се затътриха надолу по голямото стълбище. Високата килия в куличката зад тях, където се бяха срещнали, им се струваше едва ли не уютна — сега пак бяха на открито и над стените се носеше незнаен ужас. Макар и мъртва, Кулата на Сирит Унгол продължаваше да тъне в злокобен страх.

Накрая стигнаха до вратата към двора и спряха. Дори оттук усещаха как ги блъска злобата на Пазачите — тия безмълвни черни фигури от двете страни на портата, през която се процеждаше мътното зарево на Мордор. Запромъкваха се между чудовищните трупове на орките и всяка нова крачка ставаше все по-трудна. Принудиха се да спрат още преди да достигнат арката. Да мръднат и инч напред, значеше болка и изнемога за волята и нозете.

Фродо нямаше сили за подобна борба. Отпусна се на земята.

— Не мога да продължа, Сам — промърмори той. — Ще припадна. Не знам какво ми става.

— Аз знам, господин Фродо. Дръжте се сега! Портата е виновна. Някаква дяволия има в нея. Но аз минах и пак ще мина. Не може да е по-опасно отпреди. Напред!

Сам отново измъкна елфическата стъкленица на Галадриел. Сякаш за да почете храбростта му и да озари с блясъка си вярната мургава хобитовска десница, сторила такива подвизи, стъкленицата лумна изведнъж и като мълния изпълни сенчестия двор с ослепително сияние, но пламъкът не отмина, а продължи да гори.

— Гилтониел, А Елберет! — провикна се Сам. Незнайно защо мисълта му внезапно се бе стрелнала към елфите в Графството и песента, която бе прогонила Черния конник сред гората.

— Айя еленион анкалима! — изкрещя Фродо зад него. Волята на Пазачите се скъса изведнъж като претоварено въже и хобитите закуцукаха напред. Сетне побягнаха. През портата, край грамадните седящи фигури с искрящи очи. Раздаде се пукот. Ключовият камък на арката се стовари на сантиметри от тях, стената горе се пропука и рухна в развалини. Бяха се изтръгнали на косъм от гибелта. Камбаната отекна и откъм Пазачите се надигна остър, страховит вой. Далече горе сред мрака някой отвърна. От черното небе светкавично налетя крилат силует, процепващ облаците с призрачен крясък.