Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (41)

ГЛАВА 3
ЧЕРНАТА ПОРТА СЕ ЗАТВАРЯ

Пътуването им към Мордор приключи, преди да изгрее новият ден. Блатата и пустинята бяха останали назад. Отпред огромни мрачни планини издигаха заплашително глави на фона на бледото небе.

По Западната граница на Мордор се простираше навъсената верига на Ефел Дуат, Планините на Сянката, а на север стърчаха сиви като пепел назъбените върхове и голите хребети на Еред Литуи. Тези вериги бяха само част от грамадната стена, обкръжила скръбните равнини Литлад и Горгорот, сред които тъмнееше горчивото вътрешно море Нурнен. Там, където се сближаваха, планините протягаха на север дълги разклонения с дълбоко дефиле помежду им. Това бе Сирит Горгор, Проходът на призраците, входът към земите на Врага. Високи зъбери се спускаха от двете му страни, два черни и голи хълма се възправяха отвесно пред зейналата му паст. Над тях се извисяваха Зъбите на Мордор — две могъщи кули. В отдавна отминали дни ги бе изградила мощната гордост на гондорските мъже след поражението и бягството на Саурон, та да не смее вече да се завърне в изгубените си владения. Но силите на Гондор се топели, мъжете дремели и дълги години кулите стояли празни. Сетне Саурон се завърнал. Сега полуразрушените наблюдателници бяха поправени и пълни с оръжия и безспирно бдящи гарнизони. От каменните им лица мрачни прозорци се взираха на север, изток и запад, изпълнени с немигващи очи.

Мрачният владетел бе преградил прохода с каменен бастион от зъбер до зъбер. В него имаше една-единствена желязна порта и по бойниците над нея безспирно крачеха часовои. От двете й страни скалите в подножията на хълмовете бяха надупчени от стотици пещери и червоточини — там се спотайваше гъмжило от орки, готови при първа заповед да изпълзят на бой като рояк черни мравки. Никой не можеше да мине жив през зъбите на Мордор, без да е поканен от Саурон или да знае тайните пароли, които отваряха Маранон, черната порта на владенията му.

Двамата хобити безнадеждно се взираха в кулите и стената. Дори отдалече виждаха в мътната светлина как крачат стражите по стената и патрулите пред портата. Лежаха и надничаха над ръба на една камениста падина в сянката на най-северните устои на Ефел Дуат. Ако гарван размахаше криле из натежалия въздух, навярно само след един фурлонг би долетял от скривалището им до черния връх на по-близката кула. Над нея се виеше рядка струйка дим, сякаш в недрата на хълма тлееше огън.

Настана ден и жълтеникавото слънце примига над безжизнените хребети на Еред Литуи. Сетне изведнъж се раздаде крясъкът на бронзови тръби — от далечни потайни твърдини и постове сред хълмовете долетя отговор, а още по-далече, ала дълбоко и зловещо, отекнаха в отвъдните низини могъщите барабани и рогове на Барад-дур. Нов страховит ден, изпълнен с ужас и тегоба, бе настанал в Мордор, нощната стража се призоваваше към тъмниците и подземните зали, дневната стража, злобна и кривогледа, заемаше постовете. По бойниците мътно проблясваше стомана.

— Добре де, ето ни тук! — каза Сам. — Ето я Портата и ми се чини, че по-далеч няма да стигнем. Това го казвам аз, а пък Старика би добавил туй-онуй, ако можеше да ме види сега! Честичко казваше, че зле ще свърша, ако не внимавам къде ходя. Но вече не вярвам да видя пак стареца. Жалко, ще изтърве случая да рече: „Нали ти казвах, Сам.“ Абе, нека бъбри додето има дъх, само да мога пак да му видя старото лице. Но първо ще трябва да се измия, че няма да ме познае.

— Безсмислено е, предполагам, да питам: „накъде сега?“ Не можем да продължим напред… освен ако решим да помолим орките за помощ.

— Не, не! — обади се Ам-гъл. — Няма смисъл. Не можем да продължим. Смеагол го казваше. Той каза: ще идем до Портата, после ще видим. И сега виждаме. О, да, безценни, виждаме. Смеагол знаеше, че хобитите не могат да минат по тоя път. О, да, знаеше Смеагол.

— Тогава за какъв дявол ни домъкна тук? — отвърна Сам, който в момента не бе настроен за справедливост и логика.

— Тъй каза господарят. Господарят рече: води ни до Портата. И добрият Смеагол послуша. Господарят каза, мъдър господар.

— Казах го — потвърди Фродо. Лицето му бе безжизнено и изпито, но решително. Макар и мръсен, измършавял и грохнал от умора, той вече не се криеше и очите му се проясниха. — Казах го, защото възнамерявам да вляза в Мордор и не знам други пътища. Следователно ще тръгна по този път. Не каня никого със себе си.

— Не, не, господарю! — отчаяно изхленчи Ам-гъл и прегърна нозете му. — Няма смисъл по този път! Няма смисъл! Не носи Безценното при Онзи! Ако го вземе, Той ще изяде всички ни, цял свят ще изяде. Пази го, мили господарю, и бъди добър със Смеагол. Не давай Той да го вземе. Или се махни, иди на хубави места и го върни на малкия Смеагол. Да, да, господарю, върни го, а? Смеагол ще го опази, ще стори куп добрини, особено на милите хобити. Вървете си у дома, хобити. Не ходете при Портата!

— Заповядаха ми да ида в страната Мордор, значи ще ида — каза Фродо. — Щом има само един път, ще тръгна по него. Да става, каквото ще става.

Сам премълча. Стигаше му изражението на Фродо; знаеше, че думите са безполезни. И в края на краищата още откакто бе започнала тая история, той не бе имал никаква надежда, но като жизнерадостен хобит не се нуждаеше от надежда, докато можеше да отлага часа на отчаянието. Сега бяха достигнали печалния край, но той неотстъпно бе следвал господаря си през целия път; главно затова бе дошъл, нямаше да отстъпи и сега. Господарят му нямаше да тръгне сам към Мордор. Сам щеше да крачи до него… и поне щяха да се отърват от Ам-гъл.

Засега обаче Ам-гъл нямаше намерение да ги остави на мира. Той коленичи в нозете на Фродо, закърши ръце и умолително заквича:

— Не по този път, господарю! Има друг път. О, да, наистина има. Друг път, по-мрачен, по-таен, по-трудно се намира. Но Смеагол го знае. Нека ти го покаже Смеагол!

— Друг път! — повтори Фродо със съмнение и сведе към Ам-гъл изпитателен поглед.

— Да! Да, иссстина! Имаше друг път. Смеагол го откри. Да вървим да видим има ли го още!

— Досега не си споменавал за него.

— Не. Господарят не пита. Господарят не каза какво смята да прави. Не обяснява на горкия Смеагол. Казва: Смеагол, отведи ме до Портата — и после довиждане! Смеагол може да избяга и да се държи добре. Но сега той казва: възнамерявам да вляза в Мордор по този път. И Смеагол много се плаши. Не иска да загуби милия господар. Обещал е, господарят го накара да обещае, че ще спаси Безценното. Но господарят ще го отнесе на Онзи, право на Черната ръка, ако тръгне по този път. Значи Смеагол трябва да ги спаси и се сеща, че някога, много отдавна, имаше друг път. Мил господар. Смеагол много добър, винаги помага.

Сам се навъси. Ако можеше, би продупчил Ам-гъл с поглед. Съмнение изпълваше мислите му. Очевидно Ам-гъл бе наистина отчаян и жадуваше да помогне на Фродо. Но като си припомни подслушания спор, Сам трудно можеше да повярва, че отдавна погубеният Смеагол е надделял — във всеки случай последната дума от спора бе на другия глас. Предположи, че двете половинки, Смеагол и Ам-гъл (или Крадльо и Смрадльо, както ги наричаше наум) са сключили примирие и временен съюз: никой от тях не искаше Врагът да грабне Пръстена, и двамата желаеха да спасят Фродо от плен и да го държат под око колкото се може по-дълго — поне докато Смрадльо имаше надежда да се докопа до „Безценното“ си. Сам се съмняваше дали наистина има друг път към Мордор.

„И добре, че никоя половинка на стария негодник не знае какво възнамерява господарят — помисли той. — Ако знаеше, че господин Фродо се мъчи да унищожи Безценното му веднъж завинаги, обзалагам се, че скоро щяхме да си имаме неприятности. Както и да е, старият Смрадльо толкова се бои от Врага — а има или е имал някаква задача от нето, — че би предпочел да ни предаде, отколкото да го хванат, както ни помага, или пък да стопим Безценното му. Поне аз така си мисля. И се надявам господарят да премисли внимателно. Той е по-мъдър от мнозина, ала е и мекосърдечен, такъв си е. Не е по силите на един Майтапер да познае какво ще прави сега.“

Фродо не отговори на Ам-гъл веднага. Докато съмненията прелитаха през тромавия, но проницателен ум на Сам, той се взираше към тъмния зъбер на Сирит Горгор. Падината, в която се бяха укрили, прорязваше склона на един нисък хълм, малко над дългата и тясна долина, която ги делеше от външните устои на планините. Сред долината се издигаха черните основи на западната стражева кула. В утринните лъчи ясно се виждаха бледите прашни пътища, които се събираха пред Портата на Мордор — единият лъкатушеше на север, другият се губеше на изток сред мъглите, полепнали в подножието на Еред Литуи, третият идваше право към тях. Край кулата той рязко завиваше, навлизаше в тясно дефиле и минаваше малко под падината, където бе застанал Фродо. От дясната му страна, на запад, пътят отново завиваше, заобикаляйки планинските склонове, и се отдалечаваше на юг към гъстите сенки, обвили изцяло западните склонове на Ефел Дуат; отвъд хоризонта той продължаваше из тесните земи между планините и Великата река.

Постепенно Фродо забеляза, че цялата равнина се раздвижва. Като че огромни армии потеглиха на поход, макар почти изцяло да ги закриваха изпаренията и пушеците, провлачени откъм отвъдните блата и пустини. Тук-там зърна да проблясват копия и шлемове, през равнините край пътищата препускаха конни отряди. Припомни, си видението от далечния, Амон Хен — толкова малко дни бяха минали оттогава, а му се струваха дълги години. Сетне разбра, че напразно е потрепнала за миг надежда в душата му. Тръбите не свиреха предизвикателно, а приветствено. Не гондорските мъже се бяха надигнали като отмъстителни призраци от отдавна забравени, славни гробници да атакуват Мрачния владетел. От друга раса бяха тези мъже, дошли от необятните Източни земи, сбрани по зова на своя Повелител, армиите им бяха спрели през нощта на бивак пред неговата Порта и сега маршируваха навътре да се влеят в растящата му мощ. Фродо бързо придърпа на главата си изтънялата сива качулка и отстъпи назад в долчинката, сякаш изведнъж бе осъзнал изцяло колко опасно са застанали тук сред разгарящия се ден, тъй близо до чудовищната заплаха. После се обърна към Ам-гъл.

— Смеагол — каза той, — ще ти се доверя още веднъж. Наистина изглежда, че трябва да го сторя и че ми е писано да приемам помощ от теб тъкмо когато най-малко я очаквам, а на теб ти е отредено да помагаш на онзи, когото дълго преследва със зли намерения. Досега ми служи добре и вярно изпълни клетвата си. Казвам „вярно“ и наистина го мисля — добави той, като стрелна Сам с поглед, — защото вече на два пъти бяхме в ръцете ти и ти не ни стори зло. Нито пък се опита да ми отнемеш отново, що диреше някога. Дано третият път се окаже най-добър! Но те предупреждавам, Смеагол, дебне те заплаха.

— Да, да, господарю! — възкликна Ам-гъл. — Страхотна заплаха! Костите му се тресат на Смеагол, като си помисли, но той не бяга. Трябва да помага на милия господар.

— Не мислех за опасността, която споделяме всички — каза Фродо. — Говоря за опасността, която дебне само теб. Ти се закле в онова, което наричаш Безценно. Помни това! То ще те привързва към обета, ала ще търси начин да го изопачи за твоя погибел. Вече те тласка натам. Преди малко ми се разкри, безумецо. Върни го на Смеагол, каза ти. Никога не повтаряй това! Не позволявай на тази мисъл да зрее в главата ти! Никога не ще го получиш. Но мечтата за него може предателски да те изведе към гибелен край. Никога не ще го получиш. Изпадна ли в нужда, Смеагол, ще надяна Безценното, а Безценното някога е властвувало над теб. Ако е на ръката ми и аз ти заповядам, ти ще се подчиниш, дори ако трябва да скочиш в някоя бездна или да се хвърлиш в огъня. И такава ще е моята заповед. Тъй че, пази се, Смеагол!

Сам погледна господаря си одобрително, но и изненадано — подобен тон и изражение не бе срещал досега. Винаги бе смятал, че добрината на скъпия господин Фродо е толкова необятна, та трябва да включва и немалък дял заслепление. Разбира се, твърдо вярваше и в несъвместимата идея, че господин Фродо е най-умният на света (с изключение може би на стария господин Билбо и Гандалф). Навярно Ам-гъл по свой начин — и много по-обяснимо, тъй като отскоро го познаваше — бе направил подобна грешка, приемайки добрината за заслепление. Във всеки случай чутото го хвърли в смут и ужас. Той се сгърчи на земята и не бе в състояние да изрече ясно нищо освен мил господар.

Фродо търпеливо изчака, после заговори не тъй строго.

— Хайде сега, Ам-гъл или Смеагол, ако предпочиташ, разкажи ми за другия път и ако можеш, покажи ми достатъчно ясно каква надежда крие той, та да се отклоня от правия път. Бързам.

Но Ам-гъл бе в окаяно състояние, съсипан от заплахата на Фродо. Не бе лесно да извлекат от него ясен разказ сред мънкането, писъците и честите прекъсвания, когато пълзеше по земята и молеше двамата да бъдат милостиви към „горкия малък Смеагол“. След време той се успокои и Фродо извлече дума по дума обяснението, че ако някой странник тръгне по пътя на запад от Ефел Дуат, след време ще стигне до един кръстопът сред пръстен от мрачни дървета. Надясно пътят слизал към Осгилиат и мостовете на Андуин; средният път продължава на юг.

— Натам, натам, натам — бъбреше Ам-гъл. — Никога не сте минавали по този път, но казват, че продължавал сто левги, додето видиш Великата вода, която никога не утихва. Много риби има там и големи птици ядат риба, сладки птички, но ние никога не сме ходили натам, уви, не! Не ни се е случвало. А още по-нататък, казват, имало други земи, но там Жълтото лице греело много горещо, рядко се мяркали облаци и бродели свирепи хора с черни лица. Не искаме да видим ония земи.

— Добре — съгласи се Фродо. — Но не се отклонявай от пътя. Какво ще кажеш за третото разклонение? — О, да, о, да, има трети път — потвърди Ам-гъл. — Това е пътят наляво. Той веднага почва да се катери нагоре, нагоре, лъкатуши и се катери към високите сенки. Като завие зад черната скала, ще я видите, изведнъж ще я видите горе и ще поискате да се скриете.

— Ще я видим ли? Какво ще видим?

— Старата крепост, много стара, много страшна сега. Някога отдавна, когато Ам-гъл беше млад, често слушахме приказки от Юга. О, да, често разказвахме много. Много приказки вечер, насядали из върбалака по бреговете на Великата река, когато и тя бе млада, ам-гъл, ам-гъл.

Той се разхълца и взе да бъбри нещо неразбрано. Хобитите търпеливо изчакаха.

— Приказки от Юга — продължи Ам-гъл — за високите мъже с блестящи очи, за къщите им като каменни хълмове, за сребърната корона и Бялото дърво на техния крал. Чудесни приказки. Те изградили превисоки кули, едната от тях била сребристобяла и в нея имало камък като Луната, а наоколо се издигали огромни бели стени. О, да, много приказки имаше за Лунната кула.

— Това трябва да е Минас Итил, изградена от Исилдур, сина на Елендил — каза Фродо. — Самият Исилдур отсякъл пръста на Врага.

— Да, Той има само четири на Черната ръка, ала и те стигат — потръпна Ам-гъл. — И мрази града на Исилдур.

— Какво ли не мрази той? — отвърна Фродо. — Но какво общо имаме ние с Лунната кула?

— Е, господарю, там беше тя и още си е там — висока кула с бели къщи и стени; но не е добра сега, не е хубава. Отдавна я завладя Той. Сега е много страшно място. Пътниците изтръпват, щом я видят, и пълзят да се скрият надалеч, отбягват сянката й. Но господарят ще трябва да мине по този път. Това е единственият друг път. Там планините са по-ниски и старото шосе се катери нагоре, нагоре, докато стигне до мрачен проход на върха, после отново слиза към Горгорот.

Гласът му се сниши до шепот и той затрепера.

— Но как ще ни помогне това? — запита Сам. — Врагът сигурно знае всичко за планините си и онзи път ще е под строг надзор, както и тукашният. Кулата не е пуста, нали?

— О, не, не е пуста! — зашепна Ам-гъл. — Пуста изглежда, но Не е, о, не! Най-страховити твари живеят там. Орки, да, вечно орки, но и по-лоши, много по-лоши твари живеят там. Пътят се изкачва досами сянката на стените и минава през портата. Нищо не може да мръдне по него, без да узнаят. Ония твари отвътре знаят — Безмълвните стражи.

— Значи това ни съветваш — каза Сам, — да направим нов дълъг преход на юг, за да се озовем на същия хал, а може би и по-лош, ако изобщо стигнем дотам.

— Не, не е тъй — отвърна Ам-гъл. — Хобитите трябва да видят, да се помъчат да разберат. Той не очаква нападение оттам. Окото му е кръгло, но към някои места се взира по-често, отколкото към други. Той не може да вижда всичко наведнъж, още не може. Разбирате ли, Той покори всички земи западно от Сенчестите планини чак до Реката и сега владее мостовете. Мисли, че никой не може да стигне до Лунната кула без дълги сражения на мостовете или без множество кораби, които не могат да се скрият от погледа му.

— Изглежда, доста знаеш какво прави и мисли Той — подметна Сам. — Разговаряли ли сте напоследък? Или само си шушукал с орките?

— Не е мил тоя хобит, не е разумен — заяви Ам-гъл, гневно изгледа Сам и се обърна към Фродо. — Да, разбира се, Смеагол разговаря с орките, преди да срещне господаря, пък и с други срещнати; надалеч се лута той. И мнозина казват онова, което повтаря сега. Тук, на Север е голямата заплаха за Него и за нас. Някой близък ден Той ще излезе през Черната порта. Само по този път могат да минават армии. Но от запад не се бои, там са Безмълвните стражи.

— Точно тъй! — обади се Сам, за да не падне по гръб, — Значи можем да се изкачим, да почукаме на портата и да попитаме това ли е правият път за Мордор? Или са прекалено безмълвни, за да отговорят? Глупости. По-добре да го направим тук и да си спестим дългия път.

— Не се шегувай с това — изсъска Ам-гъл. — Не е смешно. О, не! Не е забавно. Изобщо няма смисъл да се мъчите да влезете в Мордор. Но щом господарят казва: трябва да отида и ще отида, значи трябва да избере някой път. Но не бива да ходи в страшния град, о, не, разбира се. Там ще помогне Смеагол, милият Смеагол, макар че никой не му казва защо е всичко това. Смеагол пак ще помага. Той го откри. Знае го.

— Какво си открил? — запита Фродо.

Ам-гъл приклекна и гласът му пак се сниши до шепот.

— Една пътечка, водеща към планините; после стълба, тясна стълба. О, да, много дълга и тясна. И още много стълби. А после… — гласът му съвсем затихна — тунел, мрачен тунел; и накрая малка клисура и пътека високо над главния вход. По този път се измъкна Смеагол от мрака. Но това бе преди години. Пътеката може да е изчезнала досега, но може и да не е, може и да не е.

— Не ми се нрави тая работа — подхвърли Сам. — Прекалено лесно звучи, поне на думи. Ако пътеката още е там, значи е под надзор. Пазеха ли я, Ам-гъл?

При тези думи забеляза, или му се стори, че забелязва, зелени искрици в очите на Ам-гъл. Вместо отговор измънка нещо.

— Не я ли пазят? — строго запита Фродо. — И наистина ли избяга от мрака, Смеагол? Не са ли ти позволили да потеглиш с някаква задача? Така поне мислеше Арагорн, който те намери преди няколко години край Мъртвите блата.

— Лъжа! — изсъска Ам-гъл и в очите му трепнаха злобни пламъчета, щом чу името на Арагорн. — Той ме оклевети, да, да. Сам-самичък избягах, клетник аз. Вярно, заръчаха ми да диря Безценното и аз дирих, много дирих, естествено. Но не заради Онзи, Черния. Безценното беше наше, мое беше, казвам ви. Избягах.

Фродо изпита странна увереност, че поне по този въпрос Ам-гъл не е чак толкова далече от истината, колкото можеше да се подозира, че някак е открил изход от Мордор или най-малкото вярва, че е успял да се измъкне с хитрост. Бе забелязал, че Ам-гъл казва „аз“, а в редките случаи, когато се появяваше, тази думичка сякаш подсказваше, че за миг са изплували някакви останки от прежната честност и искреност. Но дори и да вярваше на Ам-гъл по този въпрос, Фродо не забравяше за хитрините на Врага. „Бягството“ можеше да се окаже разрешено или организирано и добре известно на Черната кула. Така или иначе, Ам-гъл явно потулваше доста подробности.

— Пак те питам — повтори той, — не се ли пази тоя таен път?

Но откакто чу името на Арагорн, Ам-гъл се цупеше. Изглеждаше оскърбен като лъжец, когото подозират тъкмо когато е казал истината или част от нея. Не отговори нищо.

— Не го ли пазят? — настоя Фродо.

— Да, да може би. Няма сигурни места в тая страна — намусено отвърна Ам-гъл. — Няма сигурни места. Но господарят трябва да опита или да си върви у дома. Няма друг път.

Повече не успяха да изкопчат. Той не искаше или не можеше да каже името на опасното място и високия проход.

То се наричаше Сирит Унгол и мълвата нашепваше за страховитата му слава. Арагорн навярно би могъл да им каже това име и какво означава то. Гандалф би ги предупредил. Но те бяха сами, Арагорн бе далече, а Гандалф стоеше сред руините на Исенгард и губеше безценно време, за да се бори с предателя Саруман. Ала дори когато изричаше последните си слова към Саруман и палантирът се сгромоляса върху стъпалата на Ортанк, мислите му летяха през дългите левги към Фродо и Самознай, диреха ги с надежда и състрадание.

Може би Фродо го усещаше, без сам да знае, както и на Амон Хен, макар да вярваше, че Гандалф е изчезнал завинаги в сенките на далечната Мория. Дълго седя на земята безмълвен, с приведена глава, мъчейки се да си припомни всичко, което му бе казвал Гандалф. Но не си спомняше съвет за подобен избор. Наистина бяха изгубили водача си Гандалф прекалено рано, още далеч от Мрачните земи. Как да влязат накрая в тях — Гандалф не бе казал. Може би не знаеше. Някога бе дръзнал да влезе в северната крепост на Врага, Дол Гулдур. Но бе ли пътувал изобщо към Мордор, към Огнената планина и Барад-дур, откакто отново се въздигна Мрачният владетел? Фродо не вярваше. И ето го тук — дребен полуръст от Графството, простичък хобит от спокоен селски край и тъкмо от него очакваха да открие път натам, където великите не можеха или не смееха да отидат. Зла участ. Но той сам я бе приел в собствения си хол през далечната пролет на отминала година, толкова далечна, че приличаше на глава от разказ за младостта на света, когато още цъфтели Сребърните и Златни дървета. Тежък избор го чакаше. Кой път да избере? И какъв смисъл да избира, ако и двата пътя водеха към ужаси и смърт?

Денят бавно се влачеше. Дълбока тишина изпълваше сивата долчинка, където лежаха тъй близо до границите на страховитите земи — сякаш можеха да докоснат тая тишина като плътен воал, който ги откъсваше от околния свят. Над тях стремителни струйки дим прорязваха бледия небесен купол, но той изглеждаше висок и далечен, като че го виждаха през огромни въздушни дълбини, натегнали от злокобна мисъл.

Дори и орел, увиснал под слънцето, не би забелязал хобитите, седнали тук под товара на съдбата, безмълвни, неподвижни, омотани в тънките сиви плащове. Сигурно би спрял за миг да огледа Ам-гъл — просната на земята дребна фигурка; може би тук се търкаляше мършавият скелет на някое човешко дете с полепнали по него парцаливи дрехи, с бели и тънки почти като кост дълги ръце и нозе, едва ли можеше да се изкълве прилична мръвка от него.

Фродо бе оборил глава на коленете си, а Сам се бе изпънал по гръб и с ръце под главата гледаше изпод качулката в пустото небе. Поне за дълго бе празно. Сетне му се стори, че вижда нещо черно, подобно на птица да кръжи из полезрението му, да се рее и отново да кръжи. Последваха го още две, сетне четири. На вид бяха дребни, ала нещо му подсказа, че са чудовищни, с грамаден размах на крилата и летят на огромна височина. Той притисна очите си с длан и се сгуши приведен напред. Обземаше го същият предупреждаващ страх, какъвто бе изпитал пред Черните конници, безпомощният ужас, който бе долетял с воя сред вятъра и със сянката над луната, макар че сега не бе тъй смазващ и неудържим — заплахата бе по-далечна. Но си оставаше заплаха. Фродо също я усети. Мислите му секнаха. Той се раздвижи, потръпна, но не погледна нагоре. Ам-гъл се сви като премазан паяк. Крилатите фигури завиха и бързо заслизаха, устремени към Мордор.

Сам дълбоко въздъхна.

— Конниците отново са излезли в небето — дрезгаво прошепна той. — Видях ги. Мислите ли, че могат да ни зърнат? Бяха много високо. Ако са предишните Черни конници, значи денем не виждат добре, нали?

— Не, може би не — отвърна Фродо. — Но жребците им виждаха. А тия крилати твари, които яздят, навярно виждат по-добре от всяко друго същество. Те са като грамадни лешояди. Търсят нещо — боя се, че Врагът е нащрек.

Чувството на ужас отмина, но плътната тишина се разкъса. От известно време бяха откъснати от света, като че стояха на невидимо островче, сега отново бяха разкрити, заплахата се завръщаше. Но Фродо още не се решаваше да заговори с Ам-гъл, да направи избора си. Очите му бяха затворени, сякаш сънуваше или се взираше навътре, към сърцето и паметта си. Най-сетне той се размърда, стана и като че се канеше да заговори и да реши. Но вместо това възкликна:

— Слушайте! Какво е това?

Нов страх ги обзе. Дочуха песни и дрезгави крясъци. Отначало те изглеждаха далечни, но бавно се приближиха — идваха към тях. В мислите им избухна идеята, че Черните криле са ги проследили и са пратили въоръжени войници да ги хванат — никаква бързина не изглеждаше прекомерна за тия крилати слуги на Саурон. Клекнаха и се ослушаха. Гласовете и дрънкането на оръжия и брони се раздаваха съвсем близо. Фродо и Сам измъкнаха малките си мечове от ножниците. Бягството бе невъзможно.

Ам-гъл бавно се надигна и запълзя като насекомо към ръба на долчинката. Безкрайно предпазливо се надигна инч по инч, докато намери място да надникне между два нащърбени камъка. Дълго лежа там притихнал и неподвижен. Постепенно гласовете отново взеха да се отдалечават и накрая бавно заглъхнаха. От далечните стени на Моранон изсвири рог. Сетне Ам-гъл тихичко се завъртя и се плъзна към дъното на падината.

— Още хора влизат в Мордор — прошепна той. — Черни лица. Не сме виждали досега такива хора, не, не ги е виждал Смеагол. Те са свирепи. Имат черни очи, дълги черни коси и златни пръстени на ушите, да, купища прекрасно злато. Някои имат червена боя по бузите и червени плащове, червени са знамената и върховете на копията им; имат кръгли, жълточерни щитове с големи шипове. Не са мили; много жестоки и зли хора изглеждат. Лоши почти като орките, но много по-големи. Смеагол мисли, че идват от Юга, отвъд края на Великата река — по онзи път вървяха. Минаха през Черната порта, но можеше и други да дойдат. Все идват и идват към Мордор. Някой ден всички народи ще се съберат вътре.

— Имаше ли земеслони? — запита Сам, забравил за страха в жаждата за новини от дивни места.

— Не, нямаше земеслони. Какво е това земеслон? — заинтересува се Ам-гъл.

Сам се изправи с ръце зад гърба (както винаги, когато „казваше поезия“) и започна:

Сив като мишок,

като дом висок,

с нос като змията,

аз треса земята,

дънери пречупвам,

щом с нозе потупвам.

Все на юг живея

и с уши си вея,

имам рог в устата,

не си знам летата.

Вечно ходя, бягам,

никога не лягам,

даже в смъртен час.

Земеслон съм аз,

най-огромен звяр,

мощен, едър, стар.

Видиш ли ме, знай,

помниш ме докрай.

Ако чуеш само,

мислиш, че те мамят.

Но помни поне,

че не лъжа, не!

— Това — добави Сам, след като свърши стихотворението — е едно стихче от Графството. Може да е безсмислица, може и да не е. Но да знаеш, че и ние си имаме стари приказки и вести от Юга. В древни времена сегиз-тогиз се случвало хобитите да потеглят надалеч. Не че мнозина са се върнали, нито че са им вярвали на приказките — новини от Брее, дето се вика, а не сигурно като вести от Графството. Но съм чувал разкази за грамадните народи от далечните Слънчеви земи. Проклетници ги наричат нашите приказки; разправят, че в сраженията яздели земеслони. Натоварвали върху земеслоните къщи, кули и прочие, а пък земеслоните се замервали със скали и дървета. Затова, като ми рече: „Хора от юга, целите в пурпур и злато“, аз запитах: „Имаше ли земеслони?“ Ако имаше, щях да погледна, пък да става каквото ще. Но не вярвам някога да видя земеслон — въздъхна той. — Може изобщо да няма такъв звяр.

— Не, нямаше земеслони — повтори Ам-гъл. — Смеагол не е чувал за тях. Не иска да ги види. Не иска да ги има. Смеагол иска да се махне оттук и да се скрие в някое сигурно кътче. Смеагол иска господарят да си върви. Милият господар няма ли да дойде със Смеагол?

Фродо се изправи. Беше се разсмял сред тревогите, когато Сам изтърси старото стихче за Земеслона, сякаш си седяха край огнището, и този смях бе пропъдил колебанията.

— Ех, ако имахме хиляда земеслона начело с Гандалф на бял земеслон — въздъхна той. — Може би тогава щяхме да нахлуем в тая зловещи земи. Но ги нямаме, остават ни само морните нозе, и толкоз. Е, добре, Смеагол, дано третият завой да е за добро. Ще дойда с теб.

— Добър господар, мъдър господар, мил господар! — възторжено викна Ам-гъл и прегърна коленете на Фродо. — Добър господар! Щом е тъй почивайте сега, мили хобити, в сянката на камъните плътно под камъните! Почивайте, лежете кротко, додето се махне Жълтото лице. Тогава ще можем бързо да вървим. Трябва да сме тихи и бързи като сенки!