Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (28)

ГЛАВА 1
ГИБЕЛТА НА БОРОМИР

Арагорн тичаше нагоре по хълма. От време на време се привеждаше към земята. Хобитите крачат леко и дори за Скиталец не е лесно да разчете стъпките им, но недалеч от върха едно поточе пресичаше пътеката и във влажната пръст той видя каквото търсеше.

— Правилно съм изтълкувал знаците — каза си той. — Фродо е бягал към върха. Питам се, какво ли е видял там? Но той се е върнал по същия път и отново е слязъл от хълма. Арагорн се поколеба. Искаше сам да отиде до високия трон с надеждата да види нещо, което би го упътило в затруднението, но времето не чакаше. Внезапно се хвърли напред и изтича към върха, прекоси грамадните плочи, изкатери се по стъпалата. Седнал на високия трон, той се огледа. Но слънцето сякаш бе помръкнало и светът беше мъжделив и далечен. Взорът му описа пълен кръг от север до север, без да види нищо освен далечните хълмове; само на голямо разстояние забеляза пак огромна, подобна на орел птица да се рее нависоко из въздуха, слизайки бавно в широки кръгове към земята.

Докато гледаше, острият му слух долови звуци, долитащи отдолу, от горите по западния бряг на Реката. Той изтръпна. Раздадоха се викове и за свой ужас различи сред тях пронизителните гласове на орките. Сетне изведнъж се разнесе дълбокият гърлен зов на мощен рог и екотът му заблъска хълмовете, заподскача из низините, издигайки се в могъщ вик над грохота на водопада.

— Рогът на Боромир! — извика Арагорн. — Той е в беда! — И като профуча по стъпалата, се впусна с огромни скокове надолу по пътеката. — Уви! Злата участ не ме напуска днес и всичко, що сторя, се обърква. Къде е Сам?

Той тичаше и виковете долитаха по-отблизо, но вече по-слаби; рогът свиреше отчаяно. Яростни и пискливи се надигаха крясъците на орките и внезапно зовът на рога секна. Арагорн се втурна по последния склон, но преди да достигне подножието на хълма, звуците заглъхнаха, а когато зави наляво и затича към тях, те взеха да се оттеглят, докато накрая престана да ги чува. С вик „Елендил! Елендил!“ той изтегли бляскавия си меч и връхлетя сред дърветата.

На една миля от Парт Гален, сред малка полянка недалеч от езерото, откри Боромир. Той седеше, облегнал гръб на едно грамадно дърво, сякаш си почиваше. Но Арагорн видя, че е пронизан от множество чернопери стрели, мечът още тежеше в десницата му, но бе пречупен досами дръжката; рогът, разцепен на две, се търкаляше до него. Наоколо и върху нозете му лежаха накуп съсечени орки.

Арагорн коленичи до него. Боромир отвори очи и се помъчи да заговори. Най-сетне думите бавно изпълзяха от устните му.

— Опитах да взема Пръстена от Фродо — каза той. — Съжалявам. Платих. — Погледът му се плъзна към повалените врагове; поне двадесетина от тях бяха проснати наблизо. — Няма ги… полуръстовете… орките ги хванаха. Мисля, че не са мъртви. Орките ги вързаха. — Той помълча и мрачно притвори очи. След малко отново заговори: — Сбогом, Арагорн! Иди в Минас Тирит и спаси моя народ! Аз се провалих.

— Не! — каза Арагорн, стисна ръката му и го целуна по челото. — Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен! Минас Тирит няма да загине!

Боромир се усмихна.

— Накъде тръгнаха? Беше ли Фродо с тях? — запита Арагорн. Но Боромир не каза нито дума.

— Уви! — промълви Арагорн. — Такъв е краят на наследника на Денетор, Владетел на Кулата на Стражата. Горчив край. Сега Отрядът е унищожен. Не той, а аз се провалих. Напразно ми вярваше Гандалф. Що да сторя сега? Боромир ми заръча да ида в Минас Тирит и сърцето ми го желае, но къде са Пръстенът и Носителят? Как да ги намеря и да спася Похода от крушение?

Той дълго остана на колене, прегърбен от ридания; продължаваше да стиска ръката на Боромир. Така го завариха Леголас и Гимли. Те безшумно слязоха от западните склонове на хълма, прокрадвайки се сред дърветата, сякаш бяха на лов. Гимли държеше секирата си, Леголас стискаше дългия си кинжал — стрелите му бяха свършили. Когато излязоха на поляната, те спряха изумени, постояха със скръбно приведени глави, защото бе ясно какво се е случило.

— Уви! — изрече Леголас, заставайки до Арагорн. — Подгонихме орките из гората и съсякохме мнозина, ала тук бихме били по-полезни. Дойдохме, щом чухме рога… но явно сме закъснели. Боя се, че сте смъртноранени.

— Боромир е мъртъв — каза Арагорн. — Аз съм невредим, защото не бях с него. Той падна, защитавайки хобитите, докато аз бях далеч на хълма.

— Хобитите! — викна Гимли. — Къде са те? Къде е Фродо?

— Не знам — морно отвърна Арагорн. — Преди да умре, Боромир ми каза, че орките са ги вързали; вярваше, че са живи. Бях го изпратил да придружи Мери и Пипин, но не се сетих да запитам дали Фродо и Сам са били с него… а после вече бе късно. Всичко, що сторих днес, се обърка. Какво да правим сега?

— Най-напред да се погрижим за загиналия — каза Леголас. — Не можем да го оставим проснат като леш сред гнусните орки.

— Само че да побързаме — добави Гимли. — Той не би искал да се бавим. Трябва да преследваме орките, ако има надежда да са хванали жив някой от Отряда.

— Ала не знаем дали Носителят на Пръстена е с тях, или не — каза Арагорн. — Ще го изоставим ли? Не трябва ли първо него да подирим? Тежък избор ни предстои!

— Тогава нека най-напред да изпълним дълга си — каза Леголас. — Нямаме време и инструменти да погребем другаря си както се полага или да издигнем могила над него. Бихме могли да натрупаме каменна пирамида.

— Работата ще е тежка и дълга — наблизо няма подходящи камъни, ще трябва да ги търсим край реката — отвърна Гимли.

— Тогава да го положим в лодка с оръжията му и оръжията на победените врагове — каза Арагорн. — Ще го изпратим към водопада Раурос и ще го оставим на волята на Андуин. Реката на Гондор ще се погрижи поне зли твари да не осквернят костите му.

Те бързо претърсиха труповете на орките, сбирайки накуп мечове и разцепени шлемове.

— Вижте! — извика Арагорн. — Ето следи!

От купчината зловещи оръжия той измъкна два кинжала с формата на лист, инкрустирани със златни и червени шарки; потърси още и откри ножниците — черни, осеяни с червени скъпоценни камъчета.

— Това не са оръжия на орки! — каза той. — Носеха ги хобитите. Несъмнено орките са ги ограбили, но не са посмели да задържат кинжалите, знаейки какво представляват — дело на Задморските майстори, обвито с вълшебство за гибел на Мордор. Е, ако още са живи, сега нашите приятели са беззащитни. Ще ги взема и макар и без надежда, ще се надявам да им ги върна.

— А аз — каза Леголас — ще взема всички стрели, които намеря, защото колчанът ми е празен.

Той потърси из купчината и по земята и намери само няколко здрави стрели, по-дълги, отколкото бе обичайно за орките. Огледа се внимателно.

А Арагорн огледа труповете и каза:

— Мнозина от падналите тук не са от Мордор. Някои са от Севера, от Мъгливите планини, ако изобщо разбирам от орки и тям подобни. А има и други, непознати за мен. Амуницията им е съвсем необичайна за орки.

Имаше четири едри гоблина — мургави, теснооки, с дебели крака и мощни ръце. Вместо с привичните за орките криви ятагани бяха въоръжени с къси широки мечове, имаха лъкове от тисово дърво, по дължина и форма подобни на човешките. На щитовете им бе изрисувана странна емблема: малка бяла ръка сред черно поле; по челата на железните им шлемове бе прикрепена руната „С“, изработена от някакъв бял метал.

— Не съм виждал досега тия знаци — каза Арагорн. — Какво ли значат? — „С“ като Саурон — обади се Гимли. — Това лесно се разбира.

— Не! — каза Леголас. — Саурон не използува елфически руни.

— Освен това той крие истинското си име и не разрешава да го пишат и изричат — добави Арагорн. — Не използува и белия цвят. Орките, служещи на Барад-дур, носят знака на Червеното Око. — Той постоя замислен и най-сетне каза: — Предполагам, че това „С“ значи Саруман. Злото се надига в Исенгард и Западът вече не е вън от опасност. Сбъдват се тревогите на Гандалф: предателят Саруман по някакъв начин е узнал за пътешествието ни. Вероятно знае и за гибелта на Гандалф. Някои от морийските преследвачи може да са заблудили бдителността на Лориен или пък са заобиколили тази страна и по други пътища са стигнали до Исенгард. Орките се движат бързо. Но Саруман има много начини да си доставя вести. Спомняте ли си птиците?

— Е, нямаме време за гатанки — каза Гимли. — Да отнесем Боромир!

— Но после ще трябва да решим гатанките, ако искаме правилно да изберем пътя си — отвърна Арагорн.

— Може да няма правилен избор — каза Гимли.

Джуджето взе секирата си и отсече няколко клона. Вързаха ги с тетиви от лъковете и разстлаха плащовете си върху рамката. На това простичко смъртно ложе пренесоха тялото на другаря си до брега заедно с ония трофеи от последната му битка, които избраха да изпратят с него. Пътят бе кратък, ала задачата не бе лека, защото Боромир беше висок и едър мъж.

Арагорн остана край водата да пази носилката, докато Леголас и Гимли се втурнаха към Парт Гален. Дотам имаше повече от миля и мина доста време, докато се върнат с две лодки, гребейки енергично край брега.

— Странна история имаме да разкажем! — рече Леголас. — На брега бяха само две лодки. Не открихме никаква следа от третата.

— Минавали ли са орки оттам? — запита Арагорн.

— Не забелязахме такова нещо — отговори Гимли. — Орките биха задигнали или унищожили всички лодки и багажа.

— Ще огледам почвата, когато се върнем — каза Арагорн. Положиха Боромир сред лодката, която щеше да го отнесе. Сгънаха сивата качулка и елфическия плащ и ги поставиха под главата му. Сресаха дългата черна коса и я разстлаха по раменете му. Златният пояс от Лориен блестеше на кръста му. Отстрани поставиха шлема му, а в скута му сложиха разсечения рог и дръжката и отломките от неговия меч; под нозете му натрупаха вражеските мечове. После вързаха носа за кърмата на другата лодка и го изтеглиха във водата. Печално загребаха покрай брега и като се отклониха в бързотечния ръкав, отминаха ливадата Парт Гален. Сияеха стръмните склонове на Тол Брандир — вече бе пладне. Продължиха на юг и като златна омара пред тях се надигнаха мъглите на Раурос. Свистенето и гърмежът на водопада разтърсваха безветрения въздух.

Скръбно отпуснаха погребалната лодка — легнал в нея, спокоен и умиротворен, Боромир се плъзна по лоното на бързите води. Течението го пое, докато другарите му удържаха с весла лодката си. Той мина край тях и лодката му бавно отплава, смали се като тъмна точица сред златната светлина; после изведнъж изчезна. Все тъй ревеше Раурос. Реката бе поела Боромир, син на Денетор, и в Минас Тирит вече никога не го видяха да стои сутрин, както бе свикнал, на Бялата кула. Но още дълго разказваха в Гондор, че елфическата лодка преминала водопада и кипналото езеро и през Осгилиат, през устията на Андуин, го отнесла към Великото Море в звездната нощ.

Тримата другари постояха безмълвно, загледани подир лодката. После Арагорн заговори:

— Ще се взират за него от Бялата кула, но не ще се завърне той ни от планината, ни от морето.

И той бавно запя:

Над степи и блата в Рохан, обраснали с трева,

от Запад вятър долетя, край крепостта повя.

„Каква ли вест от Запада ми носиш, ветре, ти?

Видя ли Боромир Могъщ под грейнали звезди?“

„Видях да язди през реки — те седем са на брой;

сред пущинака го видях, ала изчезна той

из сенките на Севера, из дивия простор.

Запитай Северняка за сина на Денетор.“

„О, Боромир! От кулите на Запад пращам взор,

ала не се завръщаш ти от пустия простор.“

После запя Леголас:

Над морски бряг, над пясък жълт Южнякът долетя;

с плача на чайките повя край пътната врата.

„От Юг какви ли новини ми носиш, ветре, ти?

Къде е Боромир Красив? Где рогът му кънти?“

„Не питай — кости там лежат и той самичък бе

на бял бряг и на черен бряг под бурното небе;

отнесъл го е Андуин в просторното Море.

Запитай Северняка днес, той знае най-добре!“

„О, Боромир! От портата на Юг потегля път,

ала не идваш от брега, где чайките скърбят.“

Отново запя Арагорн:

Над Портата на Краля и над водопад висок

долита хладен Северняк и свири с мощен рог.

„Каква ли вест от Севера ми носиш, ветре, днес?

Къде е Боромир Храбрец? Отдавна нямам вест.“

„Той много врагове срази далеч под Амон Хен

и носеха го с пукнат щит и с меч на две строшен.

Красив и горд, могъщ и смел лежеше в лодка той

и Раурос, златен водопад, донесе му покой.“

„О, Боромир! От кулата навек ще гледам аз

към Раурос, златен водопад, до сетния си час.“

Тъй свършиха. После обърнаха лодката и бързо я подкараха срещу течението към Парт Гален.

— За мен оставихте Източния вятър — каза Гимли, — ала не ще кажа нищо за него.

— Така и трябва да бъде — отвърна Арагорн. — Минас Тирит устоява на Източния вятър, ала не го пита за вести. Но сега Боромир пое по своя път, а ние трябва да изберем нашия, без да се бавим.

Бързо, но старателно той огледа ливадата, като често се привеждаше към земята. Накрая каза:

— По тия места не е имало орки. Иначе нищо друго не е сигурно. Тук има следи от всички ни, пресичат се по няколко пъти. Не мога да кажа дали някой от хобитите се е връщал, откакто започнахме да търсим Фродо. — Той се върна към брега, близо до мястото, където поточето се вливаше в Реката. — Тук има ясни отпечатъци. Един хобит е нагазил във водата и се е върнал, но не знам преди колко време.

— Тогава как ще отгатнеш тая гатанка? — запита Гимли. Арагорн не отговори веднага, а се върна към бивака и огледа багажа.

— Липсват две раници — каза той — и едната определено е на Сам — тя беше доста голяма и тежка. Значи това е отговорът: Фродо е потеглил с лодка и слугата му е тръгнал с него; Фродо сигурно се е върнал, докато ни нямаше. Аз срещнах Сам да се изкачва по хълма и му казах да ме последва; явно не ме е послушал. Досетил се е за решението на господаря си и се е върнал тук, преди Фродо да замине. И нашият приятел е открил, че не е лесно да изостави Сам!

— Но защо да ни изоставя, без да каже нито дума? — обади се Гимли. — Странна постъпка!

— И смела — каза Арагорн. — Мисля, че Сам беше прав. Фродо не е искал да поведе когото и да било от другарите си на смърт в Мордор. След като ни напусна, е станало нещо, което е превъзмогнало страха и съмненията в душата му.

— Може би са връхлетели орките и той е избягал — каза Леголас.

— Избягал е несъмнено — рече Арагорн, — но мисля, че не от орките.

Той не каза какво смята за причина за внезапното решение и бягство на Фродо. Сетните думи на Боромир за дълго останаха негова тайна.

— Е, поне това се изясни — каза Леголас. — Фродо вече не е отсам Реката — той единствен може да е взел лодката. И Сам е с него; само той би взел раницата си.

— Значи нашият избор — каза Гимли — е или да вземем останалата лодка и да последваме Фродо, или да преследваме орките пеша. И в двете посоки надеждата е слаба. Вече изгубихме безценни часове.

— Чакайте да помисля! — каза Арагорн. — Дано сега избера правилно и променя злата участ на този нещастен ден! — Той постоя мълчаливо и най-сетне изрече: — Ще преследвам орките. Бих водил Фродо към Мордор, бих вървял с него до края, ала за да го диря сега из Пущинака, трябва да изоставя пленниците на мъки и гибел. Най-после сърцето ми говори ясно: съдбата на Носителя вече не е в моите ръце. Отрядът изигра ролята си. Ала ние, които оцеляхме, не можем да изоставим другарите си, докато има сили в телата ни. Хайде! Ще тръгваме. Захвърлете всичко ненужно! Ще тичаме ден и нощ.

Те изтеглиха последната лодка и я отнесоха към дърветата. Скриха под нея багажите, които не можеха да отнесат. После напуснаха Парт Гален. Следобедът притъмняваше, когато се върнаха към полянката, където бе паднал Боромир. Тук откриха следата на орките. Тя се различаваше лесно.

— Никой друг народ не тъпче така — каза Леголас. — Като че им доставя удоволствие да секат и повалят всяка растителност, дори да не им е по пътя.

— Но при все това те се движат с голяма скорост — каза Арагорн — и са неуморни. А по-късно може да се наложи да дирим пътя си из голите камънаци.

— Добре де, след тях! — каза Гимли. — Джуджетата също могат да тичат бързо и не се уморяват преди орките. Но преследването ще е дълго — те имат голяма преднина.

— Да — каза Арагорн, — всички ще се нуждаем от издръжливостта на джуджетата. Но хайде! С надежда или без, ще следваме дирята на враговбте. И тежко им, ако се окажем по-бързи! Такава потеря ще им устроим, че ще се помни като чудо на Трите Рода — елфи, джуджета и хора. Напред, Трима Ловци!

Той се стрелна като елен. Прелетя сред дърветата. И взел най-сетне решението си, ги поведе напред и все напред, неуморен и бърз. Изоставиха назад горите край езерото. Катериха се по дълги склонове — тъмни и остри на фона на вече обагреното от залеза небе. Падна здрач. И като сиви сенки те отминаха сред каменистата пустош.