Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (55)

ГЛАВА 7
КЛАДАТА НА ДЕНЕТОР

Когато черната сянка отстъпи от Портата, Гандалф остана неподвижен. Но Пипин се изправи на нозе, сякаш от плещите му бе паднал огромен товар, постоя заслушан в роговете и му се струваше, че песента им ще пръсне сърцето му от радост. И до края на живота си не можеше да чуе далечната песен на рог, без да се просълзи. Ала внезапно се сети за своя дълг и изтича напред. В този миг Гандалф се размърда, промълви нещо на Сенкогрив и се приготви да препусне през Портата.

— Гандалф, Гандалф! — викна Пипин и Сенкогрив спря.

— Какво правиш тук? — запита Гандалф. — Нали градските закони забраняват на ония, що носят сребристо-черните одежди, да напускат крепостта без резрешение на господаря си?

— Имам разрешение — каза Пипин. — Той ме изпъди. Но се боя. Горе може да стане нещо страшно. Мисля, че Владетелят е обезумял. Страхувам се, че може да посегне на живота си и да убие Фарамир. Не можеш ли да сториш нещо?

Гандалф погледна през зейналата Порта — откъм полята вече долиташе грохотът на боя. Стисна юмрук.

— Трябва да вървя — каза той. — Черният конник е сред полето и тепърва се готви да ни тласне към гибел. Нямам време.

— Ами Фарамир? — възкликна Пипин. — Не е мъртъв, а те ще го изгорят жив, ако някой не ги спре.

— Да го изгорят жив? — повтори Гандалф. — Каква е тая история? Говори бързо!

— Денетор отиде в Гробниците — отвърна Пипин. Взе Фарамир и каза, че всички ще изгорим, затуй да не чакат, а да приготвят клада и да го изгорят заедно с Фарамир. Прати хора да донесат съчки и масло. Казах на Берегонд, но се боя, че не ще посмее да напусне поста си — той е на стража. Пък и що би могъл да стори? — Продължавайки да разказва, Пипин се протегна и докосна с треперещи ръце коляното на Гандалф. — Не можеш ли да спасиш Фарамир?

— Може и да мога — каза Гандалф, — ала ако го сторя, боя се, че други ще загинат. Е, ще трябва да дойда, щом няма кой да помогне. Зла скръб и беди ще ни донесе това. Врагът има сила да ни удари даже в сърцето на нашата крепост — туй е дело на неговата воля. И щом взе решение, той не се бави дълго, грабна Пипин, настани го пред себе си и заповяда на Сенкогрив да се обърне. Изтрополиха нагоре по стръмните улици на Минас Тирит, а зад тях се надигаше грохотът на войната. Навсякъде хората се отърсваха от отчаяние и ужас, грабваха оръжията и си подвикваха: „Рохан дойде!“ Командири крещяха, отрядите се сбираха, мнозина вече слизаха към Портата. Принц Имрахил ги срещна с вик:

— Накъде сега, Митрандир? Рохиримите се бият в полята на Гондор! Трябва да сберем цялата сила, с която разполагаме.

— Всеки боец ще е от нужен по-нужен — отвърна Гандалф. — Бързайте всички. Аз ще дойда, когато успея. Но сега имам неотложна задача при Владетеля Денетор. Поеми командата в негово отсъствие!

Продължиха напред и докато се изкачваха и наближаваха Крепостта, усетиха по лицата си полъха на вятъра и зърнаха далечните утринни проблясъци на зората да се разгарят по южния небосклон. Ала това не им носеше надежда — не знаеха каква ли беда ги чака и дали не са закъснели.

— Мракът отминава — каза Гандалф, — но още тегне над този Град.

Не завариха стража пред портата на Крепостта.

— Значи Берегонд е отишъл — обнадежди се Пипин. Завиха и се втурнаха по пътя към Затворената врата. Сега тя беше широко отворена, а привратникът лежеше пред нея. Някой го бе съсякъл и взел ключовете му.

— Дело на Врага! — каза Гандалф. — Такива злодейства обича той: приятел да се бие срещу приятел, верността де се разкъсва в обърканите сърца. — Скочи от седлото и заръча на Сенкогрив да се върне в конюшнята, сетне продължи: — Отдавна трябваше двамата с теб, приятелю мой, да препуснем към полята, ала други неща ме удържат. Ще се върна колкото мога по-скоро.

Минаха през Вратата и се спуснаха по стръмния лъкатушен път. Зората се разгаряше и наоколо като сиви призраци бавно отминаваха високи колони и каменни статуи.

Внезапно сред тишината отдолу долетяха крясъци и звън на мечове — звуци, каквито не се бяха чували из тия свещени места, откак бе построен Градът. Най-после стигнаха до Рат Динен и забързаха към дома на Наместниците, който се мержелееше в сумрака с огромния си купол.

— Спрете! Спрете! — извика Гандалф, като се хвърли към каменната стълба пред вратата. — Спрете това безумие!

Там бяха слугите на Денетор с мечове и факли в ръце, ала на най-горното стъпало пред входа стоеше самотен Берегонд в сребристочерните одежди на Стражата; той удържаше вратата против тях. Двамина вече бяха паднали под ударите на меча му, осквернявайки свещените плочи с кръвта си, останалите с проклятия го наричаха разбойник и предател на своя господар.

Докато тичаха напред, Гандалф и Пипин чуха от мъртвия дом гласът на Денетор да крещи:

— Бързайте, бързайте! Правете каквото заръчах! Убийте тоя изменник! Или аз да го сторя?

С лявата си ръка Берегонд удържаше вратата затворена. Изведнъж тя се открехна и пред него висок и злокобен се изправи Владетелят на Града; пламък бушуваше в очите му, а в ръката си стискаше гол меч. Но Гандалф се хвърли по стъпалата, всички се проснаха пред него и закриха очи: той нахлуваше като ослепителен бял лъч в тъмнина и велик бе гневът му. Вдигна ръка и насред замаха мечът на Денетор излетя от десницата му и падна назад, в сянката на гробницата, като замаян Денетор отстъпи пред Гандалф.

— Що е туй, господарю? — запита вълшебникът. — Няма място за живия в домовете на мъртвите. И защо се сражават хората тук, в свещения кът, когато войната бушува пред Портата? Нима Врагът е стигнал и в Рат Динен?

— Откога си решил, че Владетелят на Гондор има да ти дава сметка за делата си? — отвърна Денетор. — Или вече не мога да заповядвам на собствените си слуги?

— Можеш — каза Гандалф. — Но други могат да оспорят волята ти, когато се превръща в безумие и зло. Къде е синът ти Фарамир?

— Той лежи вътре — каза Денетор. — Гори, вече гори. Огън са наклали в плътта му. Но скоро всички ще изгорят. Западът загива. Аз ще се възвися сред дима на огромна клада и всичко ще свърши. Пепел! Само пепел и дим ще отлетят по вятъра! Гандалф видя, че го е обзело безумие, и като се боеше де не би вече да е сторил някакво злодеяние, закрачи напред, последван от Берегонд и Пипин, а Денетор заотстъпва, докато се озова край масата. Там завариха Фарамир още да лежи на мраморната плоча в трескав унес. Наоколо бяха струпани камари дърва и всичко бе напоено с масло, дори дрехите и завивките на Фарамир, ала все още никой не бе доближил пламък към него. Тогава Гандалф разкри силата, която се спотайваше у него, както светлината му се криеше под сивия плащ. Той скочи над сноповете съчки, вдигна болника като перце, рипна назад и го понесе към вратата. Но в това време Фарамир изстена и през сън повика баща си.

Денетор сякаш се пробуди от кошмара, пламъкът в очите му изгасна и той зарида с думите:

— Не ми отнемай сина! Той ме вика.

— Вика те — отвърна Гандалф, — но още не можеш да дойдеш при него. Трябва да подири изцеление на прага на смъртта, а може и да не го намери. На теб се пада да идеш в битката на своя Град, където дебне гибел. Сърцето ти го знаеше.

— Не ще се пробуди вече — каза Денетор. — Битката е напразна. Защо ни е да живеем? Защо да не умрем един до друг?

— Никой не ти е дал власт, Наместнико на Гондор, да определяш смъртния си час — отвърна Гандалф. — Тъй са постъпвали единствени езическите крале, обладани от Мрачната сила — те се самоубивали в гордост и отчаяние и изтребвали своя род, за да облекчат смъртта си.

Той изнесе Фарамир от гробния дом и го отпусна върху смъртното ложе, на което го бяха донесли. Денетор ги последва и спря разтреперан, гледайки с копнеж лицето на сина си. И за миг, докато всички бяха безмълвни и неподвижни пред мъката на Владетеля, той се поколеба.

— Ела! — каза Гандалф. — Нужни сме. Все още можеш да сториш много.

Внезапно Денетор се изсмя. Отново се възправи снажен и горделив, бързо отстъпи към масата и вдигна от нея възглавницата, на която бе подпирал главата си. После се върна към, вратата, дръпна калъфката — и виж ти! — в ръцете си държеше палантир. Надигна го и на ония, които го гледаха, им се стори, че в глобуса започва да се разгаря пламък, сякаш червен огън бе озарил сухото лице на Владетеля и то изглеждаше изсечено от твърд камък, изострено от черни сенки, благородно, гордо и страшно. Очите му блеснаха.

— Гордост и отчаяние — извика той. — Та нима си мислил за слепи очите на Бялата кула? О, не, видял съм повече, отколкото знаеш ти, Сив безумецо! Твоята надежда е просто невежество. Щом е тъй, върви и се мъчи да изцеляваш! Върви да се биеш! Суета. Можеш да ликуваш в сраженията за миг, за ден. Но няма победа против Силата, която сега се надига. Към Града е протегнала само първия пръст от ръката си. Целият Изток се раздвижва. Дори и сега вятърът на твоята надежда те мами и носи по Андуин флот с черни платна. Западът загива. Време е да се простят с живота всички, що не желаят да бъдат роби.

— Такива съвети наистина биха осигурили победата на Врага — каза Гандалф.

— Надявай се тогава — изсмя се Денетор. — Нима не те познавам, Митрандир? Надеждата ти е да царуваш вместо мен, да стоиш зад всеки трон — на север, запад, юг. Разчетох и ума и хитрините ти. Нима не знам, че заповяда на тоя полурст да мълчи? Че го доведе да шпионира в покоите ми? И все пак в разговора с него узнах имената и целите на всичките ти спътници. Тъй! С лявата ръка ще ме използуваш за малко като щит против Мордор, а с дясната ще издигнеш онзи Скиталец от Север, за да ме измести. Но чуй що ще ти кажа, Гандалф Митрандир, няма да стана твое оръжие! Аз съм наместник от рода на Анарион. Не ще падна толкова ниско да стана престарял дворцов управител на някакъв парвеню. Дори и да ми докажеш претенциите му, все едно — той е само наследник на Исилдур. Не ще се преклоня пред сетния потомък на парцалив род, отдавна изгубил величие и достойнство.

— А що би сторил — запита Гандалф, — ако волята ти бе свободна?

— Бих устроил всичко, както беше в дните на моя живот и в дните прадедите ми — в мир да царувам над този Град, а подир себе си оставя трона на син, който сам да си е господар, а не ученик на магьосници. Но щом съдбата ми отказва този дар, не ще имам нищо — нито живот в унижение, нито любов наполовина, нито стъпкана чест.

— Не ми се вярва Наместник, който вярно е изпълнявал службата да загуби любов и чест — каза Гандалф. — И поне не бива да лишаваш сина си от избор, докато смъртта още се колебае. При тия думи очите на Денетор отново пламнаха, той пое Камъка под мишница, измъкна кинжал и закрачи към ложето. Но Берегонд се хвърли напред и застана пред Фарамир.

— Тъй! — викна Денетор. — Ти вече открадна наполовина любовта на сина ми. Сега открадваш и сърцата на рицарите ми, та най-сетне завинаги да ми го отнемат. Но поне в едно не ще пречупиш волята ми — сам да сложа край на живота си. Елате насам! — подвикна той на слугите си. — Елате, ако не сте изменници!

Двамина от тях изтичаха по стъпалата към него. Той изтръгна факлата от ръцете на единия и се хвърли към гробницата. Преди Гандалф да му попречи, запокити пламъка сред съчките и огънят мигом се разгоря с пукот и рев.

Тогава Денетор скочи на масата и обгърнат от дим и пламък, вдигна жезъла на наместничеството, който лежеше в нозете му, и го пречупи на коляното си. Като захвърли парчетата в пожара, приведе се и легна на масата, стиснал палантира с две ръце на гърдите си. И сетне разказваха, че оттогава който и да погледнел в онзи Камък, ако нямал свръхмощна воля да го отклони към друга гледка, виждал само две старчески ръце, попарени от пламъци. В скръб и ужас Гандалф извърна лице и затвори вратата. Постоя замислен на прага и всички наоколо чуваха алчния рев на огъня в гробницата. Сетне Денетор нададе страшен вик и повече не го чуха, ни видяха на този свят.

— Тъй ни напусна Денетор, син на Ектелион — каза Гандалф. После се обърна към Берегонд и слугите на Владетеля, които стояха втрещени. — Тъй отминават и дните на онзи Гондор, когото познавахте; те свършват — за добро или за зло. Зло бе извършено тук, ала отхвърлете сега всяка вражда помежду си — от Врага бе породена тя и нему служи. Бяхте оплетени в мрежа от противоположни задължения, която не вие сте изплели. Но помислете, слуги на Владетеля, заслепени в подчинението, че ако не бе измяната на Берегонд, Фарамир, Военачалник на Бялата кула, щеше да изгори заедно с баща си. Отнесете от това злочесто място падналите си другари. А ние ще отнесем Фарамир, Наместник на Гондор, там, където ще може да спи спокойно или да умре, ако тъй му е писано.

Гандалф и Берегонд вдигнаха ложето и го понесоха към Домовете на изцелението, а Пипин пое подир тях с клюмнала глава. Но слугите на Владетеля стояха и гледаха поразени дома на мъртвите; Гандалф тъкмо наближаваше края на Рат Динен, когато се раздаде трясък. Озърнаха се и пред очите им куполът се пропука и отвътре излетя дим, после с каменен грохот се сгромоляса сред огнената стихия, а пламъците неудържимо се извисиха и затанцуваха над руините. Тогава ужасените слуги побягнаха подир Гандалф.

Най-после стигнаха до Вратата на Наместника и Берегонд хвърли скръбен поглед към привратника.

— Вечно ще скърбя за това — каза той, — но бях обезумял от напрежение, а той, вместо да ме изслуша, извади меч насреща ми.

С ключа, който бе отнел от мъртвия, той заключи вратата и добави:

— Сега трябва да го дадем на Владетеля Фарамир.

— В отсъствие на Владетеля властта поема Принцът на Дол Амрот — каза Гандалф, — но след като не е тук, ще трябва аз да реша. Заповядвам ти да пазиш ключа, докато в Града отново се възцари ред.

Навлязоха в горните кръгове на Града и под утринните лъчи се упътиха към Домовете на изцелението; тия красиви къщички бяха построени настрани за лечение на тежко болните, ала сега ги бяха подготвили за смъртно ранените в боя. Намираха се в шестия кръг, недалече от входа на Крепостта, край южната й стена, и наоколо се простираха градини и паркове с високи дървета — друго такова място нямаше в целия Град. Там живееха няколко жени, на които бе разрешено да останат в Минас Тирит, тъй като умееха изкусно да изцеляват или да помагат на лечителите.

Но докато Гандалф и спътниците му се приближаваха с ложето към главния вход на Домовете, от полето пред Портата долетя мощен крясък, надигна се в небето с пронизващ вой и заглъхна по вятъра. Тъй страшен бе този вик, че за миг всички застинаха, ала когато отмина, в сърцата им се надигна надежда, каквато не бяха изпитвали, откак бе долетял мракът от Изток; стори им се, че светлината се разгаря и слънцето пробива облаците.

Но лицето на Гандалф бе сериозно и скръбно; като заръча на Берегонд и Пипин да отнесат Фарамир в Домовете на изцелението, той се изкачи на близката стена и се загледа навън, застанал там като статуя от бял камък под лъчите на изгарящото слънце. С острия си взор съгледа що се бе случило, когато Еомер изскочи от вихъра на сражението и застана край падналите в полята, той въздъхна, отново се заметна с плаща и слезе от стената. Когато Берегонд и Пипин излязоха навън, завариха го да стои замислен пред вратата на Домовете.

Гледаха го, а той дълго мълча. Накрая заговори:

— Приятели мои, и вие, хора на този град и Западните земи! Велика скръб и велика слава ни споходиха. Да ридаем ли, или да се веселим? Отвъд надеждата Капитанът на нашите врагове бе погубен и всички чухте ехото на сетния му отчаян вик. Но той не си замина, без да ни донесе злочестина и горчива загуба. А аз можех да предотвратя това, ако не бе лудостта на Денетор. Ето чак докъде стига ръката на нашия Враг! Уви! Едва сега разбрах как волята му е успяла да проникне в сърцето на Града. Макар Наместниците да смятаха, че никой друг не знае тайната им, аз отдавна се досещах, че в Бялата кула е съхранен поне един от Седемте Камъка. В дните на своята мъдрост Денетор знаеше силите си и не дръзваше да го използува и да предизвика в двубой Саурон. Но мъдростта му измени; боя се, че докато е растяла заплахата над кралството му, той е поглеждал в Камъка и се е оплитал в мрежите — прекалено често, предполагам, откакто загина Боромир. Той бе твърде велик мъж, за да се покори на Мрачната сила, ала въпреки това е виждал само онуй, що Силата му е разкривала. Полученото знание несъмнено често му е оказвало услуги, но гледката на огромната мордорска мощ е подклаждала отчаянието в сърцето му и накрая е погубила разума.

— Сега разбирам онова, на което се чудех — каза Пипин и потръпна от спомена. — Владетелят излезе от стаята, където лежеше Фарамир; едва когато се върна, помислих, че се е променил — изглеждаше състарен и прекършен.

— Тъкмо в часа, когато донесоха Фарамир в Кулата, мнозина от нас зърнаха в най-високата стая странна светлина — каза Берегонд. — Но сме я виждали и преди, а в Града отдавна се носи мълва, че понякога Владетелят се бори духом с Врага.

— Уви! Значи правилно съм се досетил — каза Гандалф. — Тъй е проникнала в Минас Тирит волята на Саурон, тъй бях задържан тук. И тук ще ми се наложи да остана, защото скоро ще имам и други грижи освен Фарамир. Сега трябва да сляза и да посрещна ония, що идват. Сред полята зърнах нещо, което дълбоко наскърби сърцето ми, а може да ни сполети и по-тежка мъка. Ела с мен, Пипин! А ти, Берегонд, се върни в Крепостта и кажи на командира на Стражата какво се случи. Боя се, че ще е негов дълг да те изключи от Стражата, но му кажи, че ако ме послуша, най-добре ще е да те прати в Домовете на изцелението като слуга и телохранител на твоя военачалник, та да те види край себе си, когато се събуди… ако изобщо се събуди. Защото ти го спаси от огъня. Върви сега! Аз скоро ще се върна. С тия думи той се обърна и заедно с Пипин слезе към долните кръгове. И докато бързаха нататък, вятърът донесе порой, огньовете загаснаха и пред тях се издигна огромен облак дим.