Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (14)

ГЛАВА 9
ПОД ЗНАКА НА СКОКЛИВОТО ПОНИ

Брее беше главното село на местността Брее, неголяма обитавана област като остров сред околната пустош. Освен него имаше още няколко селца — Конярище оттатък хълма, Дълбок дол в една низина малко по-нататък на изток и Сводче край гората Кестенака. Цивилизованата област с нивя и сечища обхващаше само няколко мили около селата и хълма Брее.

Хората от Брее бяха кестеняви, широкоплещести и сравнително дребни. Имаха весел и независим характер — не се подчиняваха никому, но за разлика от тогавашните (и днешните) Големи хора дружаха с хобити, джуджета, елфи и прочие обитатели на широкия свят. Собствените им легенди твърдяха, че те са истинските кореняци, потомци на първите хора, които някога се залутали из западните области на Средната земя. Малцина преживели смутните Стари времена, но когато кралете отново се завърнали иззад Великото море, открили, че хората от Брее още са си там. И те продължаваха да си бъдат там дори когато споменът за древните крале отдавна бе изтлял сред буренака.

По онова време нямаше друго човешко селище тъй далече на запад, поне в радиус от сто левги около Графството. Но из пущинака отвъд Брее бродеха загадъчни странници. Местните жители ги наричаха Скиталци и не знаеха нищо за произхода им. Те бяха по-високи и по-мургави от хората в Брее, нашепваше се, че имали необичайно остър слух, зорки очи и разбирали езика на животните и птиците. Бродеха волно на юг и изток, чак до Мъгливите планини, но напоследък рядко ги срещаха — бяха останали малцина. Когато се появяваха, те носеха на жадните слушатели новини от далечни краища и страни, забравени приказки, ала тукашните жители не дружаха с тях.

В местността Брее имаше и много хобитови фамилии. Те също твърдяха, че тук е най-старото хобитово поселение в света, основано много преди прекосяването на Брендивин и заселването на Графството. Живееха главно в Конярище, но и в Брее имаше неколцина, особено по високите склонове на хълма, над човешките жилища. Големите хора и Дребният народ (както взаимно се наричаха) поддържаха дружески отношения и всеки си гледаше работата както намери за добре, но и двете страни с право се смятаха за неразделна част от местното население. Нийде по света не се срещаше такъв странен (но чудесен) сговор.

Големи или малки, жителите на Брее не обичаха да пътуват и се интересуваха главно от работите в четирите села. Понякога хобити от Брее стигаха чак до Фуков край или до Източната околия, но макар че този малък край беше само на един ден път източно от Моста на Брендивин, днес хобитите от Графството рядко идваха насам. Случаен фуковянин или предприемчив Тук можеше да отседне за ден-два в странноприемницата, ала и това се случваше все по-рядко. Жителите на Графството наричаха хобитите от Брее (пък и всички други, обитаващи земи извън границите) Пришълци и почти не проявяваха интерес към тях — смятаха ги за тъпи и недодялани. През ония дни из западните области вероятно се бяха пръснали много повече Пришълци, отколкото предполагаха в Графството. Несъмнено някои от тях бяха просто скитници, готови да издълбаят дупка в първия срещнат склон и да стоят там, докато им щукне да запрашат отново. Но в местността Брее хобитите бяха прилични, заможни и не по-прости от далечните си Вътрешни роднини. Още се помнеше, че някога е имало оживено движение между Графството и Брее. Всички знаеха, че тукашна кръв тече в жилите на Брендифуковци.

Стотината каменни къщи на Големите хора в село Брее се гушеха над пътя, в подножието на хълма и прозорчетата им гледаха на запад. От склона започваше дълбок ров с яка ограда от вътрешната страна, описваше полукръг и се връщаше към стръмнините. Пътят минаваше над рова, но на това място в укреплението се врязваше тежка порта. Още една порта имаше откъм южния край, където Пътят напускаше селото. Вечер вратите се затваряха, но отвътре имаше малки заслони за стражниците.

Там, където Пътят завиваше надясно покрай подножието на хълма, се издигаше голяма странноприемница. Изградена бе в стари времена, когато пътищата са били много по-оживени. Защото Брее се намираше на отколешен кръстопът — досами рова, на запад от селото, Източният път се пресичаше с друг древен път, по който някога бяха минавали върволици от хора и други пътници. В Източната околия още употребяваха поговорката „Странно като новини от Брее“ — спомен от ония Дни, когато в странноприемницата можеха да се чуят новини от север, юг и изток и когато хобитите от Графството често ходеха да ги слушат. Но Северните области отдавна пустееха и сега пътят към тях рядко се използваше. Трева бе израснала по него и в Брее го наричаха Зеления път.

Странноприемницата обаче все още си стоеше на мястото и нейният стопанин бе важна личност. Мало и голямо от четирите села се упътваше към този дом, ако нямаше какво да прави, ако искаше да побъбри или да послуша. Тук спираха да починат Скиталците, разните бродници и ония пътници (предимно джуджета), които все още се движеха по Източния път към Планините и обратно.

Вече бе тъмно и белите звезди огряваха небосклона, когато Фродо и спътниците му най-после пресякоха Зеления път и наближиха селото. Завариха Западната порта затворена, но оттатък, на прага на заслона седеше човек. Той изтича за фенер и с изненада ги огледа през оградата.

— Що щете тук и откъде идвате? — троснато запита той.

— Тръгнали сме за тукашния хан — отвърна Фродо. — Пътуваме на изток и не можем да продължим тази вечер.

— Хобити! Четирима хобити! И отгоре на всичко от Графството, ако се съди по речта им — тихичко си промърмори стражникът.

Известно време той ги гледа мрачно, после бавно открехна портата и ги пусна да минат.

— Ние тук не виждаме често хобити от Графството да яздят нощем по Пътя — продължи пазачът, когато спряха за малко край вратата на заслона. — Да прощавате за любопитството, ама каква работа ви води на изток от Брее? И мога ли да запитам за имената ви?

— И имената, и работата са си наши и не е тук мястото да ги обсъждаме — отвърна Фродо, който не хареса нито вида, нито тона на непознатия.

— Вярно, то си е ваша работа — каза човекът. — Обаче моята работа е да задавам въпроси, щом се мръкне.

— Ние сме хобити от Фуков край и ни е хрумнало да пътуваме и да отседнем в тукашната странноприемница — намеси се Мери. — Аз съм господин Брендифук. Стига ли ви това? Бях чувал, че в Брее са по-любезни към пътниците.

— Добре де, добре! — рече стражникът. — Не исках да ви засегна. Но може да откриете, че тъдява и други освен стария Хари задават въпроси още на портата. Подозрителен народ се навърта насам. Ако отивате в „Понито“, ще видите, че не сте единствените гости.

Той им пожела лека нощ и разговорът секна, но в светлината на фенера Фродо забеляза, че човекът продължава да ги оглежда любопитно. С облекчение чу как портата издрънча зад тях, докато потегляха. Запита се защо стражникът е толкова подозрителен и дали някой не е разпитвал за група хобити. Може би Гандалф? Нищо чудно да бе пристигнал, докато те се бавеха из Гората и Ридовете, но нещо в гласа и вида на стражника бе разбудило тревогата му.

Пазачът дълго гледа подир хобитите, после се прибра в заслона. Щом обърна гръб, една тъмна фигура пъргаво прескочи оградата и потъна в сенките на селската улица.

Хобитите се изкачиха по лекия наклон покрай няколко самотни къщи и спряха пред странноприемницата. Сградите им се струваха огромни и чудати. Сам се загледа към многобройните прозорци на триетажната странноприемница и сърцето му изтръпна. Очаквал бе да срещне великани, засланящи дърветата, или други, още по-страховити създания, но за момента напълно му стигаше първата среща с хората и високите им къщи. Това дори бе прекалено много за мрачния край на един тежък ден. Из въображението му се мярнаха оседлани черни коне в сенките на двора и Черни конници, надничащи от тъмните прозорци на горните етажи.

— Сигурно няма да нощуваме тук, нали, сър? — възкликна той. — Щом наоколо има хобити, защо не потърсим някой, който да ни приюти? Така ще сме си като у дома.

— Какво му е на хана? — отвърна Фродо. — Том Бомбадил ни го препоръча. Вярвам, че вътре ще е почти като по нашия край.

Дори и отвън странноприемницата изглеждаше приятна. Фасадата гледаше към Пътя, а двете пристройки отиваха назад, към издълбаното подножие на хълма, тъй че към края на прозорците на втория етаж бяха наравно със земята. През широка арка се минаваше към двора между пристройките, а отляво под свода няколко широки стъпала водеха към голям портал. През отворената врата се лееше светлина. Над арката висеше фенер, а под него се люшкаше голяма тенекиена фирма — дебело бяло пони, изправено на задни крака. Над вратата бе изписано с бели букви: СКОКЛИВОТО ПОНИ на ПИВОЛЕЙ МАЖИРЕПЕЙ. Зад плътните завеси на ниските прозорци трептяха светлинки.

Те още се колебаеха в полумрака, когато вътре някой подхвана весела песен и хор от жизнерадостни гласове му заприглася гръмко. Хобитите се вслушаха в тези обнадеждаващи звуци и накрая слязоха от понитата. Песента свърши сред взрив от смях и ръкопляскания.

Преведоха понитата си под арката, оставиха ги на двора и се изкачиха по стъпалата. Фродо бе пръв и едва не се блъсна в дребен шишкав мъж с плешива глава и червендалесто лице. Препасан с бяла престилка, той тъкмо се бе завтекъл от една врата към друга, натоварен с халби бира на поднос.

— Можем ли… — започна Фродо.

— Минутка, ако обичате! — викна онзи през рамо и изчезна сред хорска гълчава и облаци дим. След малко се върна, бършейки ръце в престилката си.

— Добър вечер, малки господине! — каза той и се поклони… — Какво ще желаете?

— Легла за четирима и конюшня за пет понита, ако е възможно. Вие ли сте господин Мажирепей?

— Съвършено вярно! Пиволей ми е името. Пиволей Мажирепей, на вашите услуги! От Графството идете, а? — той изведнъж се плесна по челото, сякаш се мъчеше да си припомни нещо. — Хобити! За какво ли трябваше да се сетя? Мога ли да узная имената ви, сър!

— Господин Тук и господин Брендифук, а това е Сам Майтапер — каза Фродо. — Моето име е Подхълмов.

— Тюх бре! — Господин Мажирепей щракна с пръсти. — Пак ми излезе от главата! Но ще се сетя, щом ми остане време да помисля. Сега напълно съм грохнал, обаче ще видя какво мога да сторя за вас. Напоследък рядко имаме гости от Графството и ще ми е много мъчно, ако останете недоволни. Но тая вечер заведението е претъпкано, от годннн не сме имали такава тълпа. Суша, суша, че киша, както казваме тука в Брее. Хей, Ноб! — викна той настрани. — Къде си влачиш рунтавите нозе, тежка гемийо такава? Ноб!

— Ида, сър! Ида!

Един усмихнат хобит изскочи от съседната врата. Като видя пътниците, той се закова на място и ги огледа с жив интерес.

— Къде е Боб? — запита стопанинът, — Не знаеш? Намери го де! Бегом! Да не би да имам шест крака или шест очи! Кажи на Боб, че тук има пет понита за прибиране. Да им намери място както може. Ноб се ухили, кимна и избяга.

— Та какво щях да кажа? — отново се потупа по челото господш Мажирепей. — От дума на дума и накрая забравиш, дето се вика. Толкова съм зает тая вечер, че свят ми се вие. Първо оная група. дето дойде снощи от юг по Зеления път — необичайна работа. Тая вечер пристигна керван джуджета, те пък отиват на запад. А сега и вие. Ако не бяхте хобити, едва ли щяхме да ви намерим място. Но когато са строили тая сграда, в северното крило направили една-две стаи специално за хобити. Както им харесва — на партера, с кръгли прозорци и прочие. Надявам се да ви бъде удобно. Сигурно ще искате вечеря. Тутакси. Заповядайте насам! Той ги поведе по коридорчето и отвори една врата. — Ето ви тука едно приятно малко сепаренце! Вярвам, че ще ви хареса. Сега прощавайте, ама съм зает. Нямам време за приказки. Трябва да бягам. Тежка е тая работа за бедните ми крака, а пък все не отслабвам. По някое време пак ще надникна насам. Ако искате нещо, позвънете и Ноб ще дойде. Не дойде ли, пак звънете и викайте!

Най-после той излезе и ги остави позамаяни. Изглежда, бе способен да излива безконечен словесен порой независимо колко е зает. Намираха се в малка, уютна стаичка. В камината пламтеше буен огън, а срещу него стояха удобни ниски столчета. На кръглата маса вече имаше бяла покривка и голям звънец. Още преди да посегнат към него, хобитът Ноб дотърча със свещи и поднос, отрупан с чинии.

— Ще желаете ли нещо за пиене, господа? — запита той. — Искате ли да ви покажа стаите, докато стане вечерята?

Измити и освежени, пътниците вече бяха преполовили дълбоките халби с хубава бира, когато Мажирепей и Ноб се появиха отново. На масата мигом се появиха гореща супа, студени закуски, къпинова торта, пресни погачи, буци масло и добре узряло сирене — превъзходна храна, достойна за най-изисканите трапези на Графството и достатъчно позната, за да разсее последните опасения на Сам (вече, кажи речи, удавени от чудесното пиво).

Стопанинът се повъртя наоколо, после се накани да излиза.

— Не знам дали ще ви бъде приятно да се присъедините към другите гости, като се навечеряте — каза той от прага. — Може би предпочитате да си легнете. Но ако ви се прииска, посетителите много ще се радват да ви видят. Насам рядко идват Пришълци… прощавайте, исках да кажа пътешественици от Графството. Обичаме да изслушаме по някоя и друга новина, а пък ако ви хрумне, можете да разкажете приказка или песен да изпеете. Ваша воля! Ако нещо ви потрябва, звънете!

В края на вечерята (около три четвърти час упорити усилия без излишни приказки) хобитите се почувстваха толкова свежи и обнадеждени, че Фродо, Пипин и Сам решиха да се присъединят към компанията. Мери заяви, че там ще му бъде задушно.

— Ще си поседя тук кротко край огъня, а после може да изляза на чист въздух. Вие си дръжте езиците зад зъбите и не забравяйте, че бягството ни трябва да остане тайно, а все още сме на пътя и съвсем близо до Графството.

— Добре, добре! — отвърна Пипин. — Ти гледай себе си! Внимавай да не се изгубиш и помни, че вътре е по-безопасно!

Компанията се бе събрала в голямата обща зала на странноприемницата. Когато очите му привикнаха към светлината, Фродо откри, че тук се тълпят най-разнообразни личности. Осветлението идваше главно от буйно пламтящите цепеници в огнището, защото трите лампи, увиснали под гредите, едва мъждукаха сред гъстия дим. Край огъня Пиволей Мажирепей приказваше с две джуджета и някакви страни хора. Разен народ бе насядал по пейките — хора от Брее, представители на местните хобити (оживено бъбрещи за нещо), още няколко джуджета и други неясни фигури из сенките в ъглите.

Щом влязоха гостите от Графството, жителите на Брее поздравиха в хор. Чужденците, особено ония, които бяха дошли по Зеления път, ги гледаха с интерес. Съдържателят запозна новодошлите с местните жители толкова набързо, че макар да запомниха доста имена, не бяха много сигурни кого как да назоват. Изглежда, всички хора от Брее имаха ботанически (и твърде странни за пришълците от Графството) имена като Камъшан, Козилист, Пиренов, Ябълчан, Пухотрън и Папратак (да не говорим за Мажирепей). Подобни имена имаха и някои от хобитите. Пелиновците например изглеждаха многобройни. Но повечето се представяха с прилични фамилии като Дупчибряг, Мишеход, Дългоров, Ровопясък и Тунелски, много от които се срещаха и в Графството. Неколцината присъстващи Подхълмови от Конярище не можеха да си представят общо име без роднинство и разцелуваха Фродо като отдавна изгубен братовчед.

Всъщност хобитите от Брее бяха дружелюбни и твърде любопитни. Фродо скоро разбра, че се налага да даде някакво обяснение за заниманията си. Представи се като любител на историята и географията (всички единодушно закимаха с глави, макар и двете думи да не се срещаха често в тукашния диалект). Каза, че смята да напише книга (безмълвно удивление) и че е тръгнал с другарите си да събира сведения за хобитите извън Графството, особено в източните области.

Тук всички заговориха едновременно. Ако Фродо наистина бе искал да напише книга и ако разполагаше с повечко уши, за броени минути би узнал достатъчно за няколко глави. А ако това не му стигнеше, можеше да се обърне за допълнителни сведения към цял списък от имена, започващ с „нашия стар Пиволей“. Но тъй като Фродо не проявяваше намерение тутакси да напише книгата, хобитите постепенно се върнаха към въпросите за събитията из Графството. Фродо не бе особено приказлив и скоро се озова сам в едно ъгълче — седеше, слушаше и се оглеждаше.

Хората и джуджетата говореха предимно за далечни събития; печалните новини напоследък идваха твърде често. На юг имаше размирици и по всичко личеше, че новодошлите по Зеления път са бегълци, търсещи къде да се заселят на спокойствие. Хората от Брее им съчувстваха, но явно не възнамеряваха да приемат тълпи от чужденци в оскъдните си земи. Един от пришълците, грозноват кривоглед момък, пророкуваше, че в близко бъдеще все повече и повече народ ще приижда на север.

— Ако не им се направи място, те сами ще си го заемат — високо заяви той. — И те имат право да живеят като другите.

Местните жители не изглеждаха очаровани от такава възможност.

Хобитите не обръщаха внимание на това — засега то не ги засягаше. Едва ли Големите хора биха потърсили подслон в хобитови дупки. Много повече ги интересуваха Сам и Пипин, които вече се чувстваха съвсем като у дома и весело бъбреха за събитията в Графството. Голям смях падна, когато Пипин описа срутването на покрива на Общинската дупка в Голям Дълбалник — Уил Белоног, кмет и най-дебел хобит в Западната околия, бил затрупан с мазилка и се измъкнал навън като поничка, посипана с пудра захар. Но някои от зададените въпроси поразтревожиха Фродо. Един от местните жители, който, изглежда, бе ходил няколко пъти в Графството, искаше да знае къде живеят Подхълмови и с кого са роднини.

Изведнъж Фродо забеляза, че в сянката до стената седи странен мъж с изтъркани дрехи и внимателно слуша разговора на хобитите. Държеше пред себе си висока халба и пушеше чудновато гравирана дълга лула. Изпънатите му напред крака бяха обути във високи ботуши от мека кожа, които му стояха добре, но също бяха изтъркани и покрити с коричка от кал. Зацапан от пътуване плащ от тежък тъмнозелен плат плътно обръщаше тялото му. Въпреки топлината в залата, човекът не бе отметнал качулката, засенчваща лицето му, но очите му проблясваха, докато наблюдаваше хобитите.

— Кой е този? — прошепна Фродо на Мажирепей при първата възможност. — Май не ни го представихте.

— Тоя ли? — отвърна стопанинът шепнешком и изви очи, без да обръща глава. — Право да си кажа, не знам. От ония е, дето бродят — Скиталци ги наричаме. Рядко говори, но когато е в настроение, може да разказва удивителни приказки. Изгуби се я за месец, я за година и после пак цъфне тук. Тая пролет много шеташе насам-натам, обаче напоследък не го бях виждал по нашия край. Никога не съм чувал истинското му име — тука го знаем с прякора Бързоход. С дългите си мотовили търчи като кон, ама никому не казва защо е чак толкова припрян. Но да не си блъскаме главата над изтока и запада, както казваме тука в Брее — имаме предвид Скиталците и Графството, да ме прощавате. Странно, че тъкмо вие питате за него…

Но в този миг някой подвикна за още бира и господин Мажирепей не успя да изясни последните си думи.

Фродо забеляза, че сега Бързоход гледа към него, сякаш бе чул или се досещаше за какво е ставало дума. След малко той надигна ръка и с леко кимване покани хобита до себе си. Когато Фродо се приближи, непознатият отметна качулката, разкривайки буйна черна коса, прошарена тук-там с побеляващи кичури, и сурово бледо лице с проницателни сиви очи.

— Наричат ме Бързоход — тихо каза той. — Много ми е приятно да се запозная с вас, господин… Подхълмов, ако старият Мажирепей добре е чул името.

— Добре го е чул — хладно отвърна Фродо. Чувстваше се твърде неудобно под втренчения поглед на тези проницателни очи.

— Е, господин Подхълмов — продължи Бързоход, — на ваше място бих попречил на младите си приятели да бъбрят толкова много. Пивото, топлината и случайните срещи са приятни неща, но… тук не е Графството. Всякакъв народ има. Но може би мислите, че не ми е работа да правя забележки — добави той с крива усмивка, забелязвайки погледа на Фродо. А напоследък през Брее минаха още по-странни пътници.

При тези думи той внимателно се взря в лицето на хобита. Фродо отвърна с предизвикателен поглед, но не каза нищо и Бързоход също премълча. Вниманието му внезапно се прикова към Пипин. Фродо с тревога откри, че насърчен от успеха си с дебелия кмет на Голям Дълбалник, сега глупавият млад Тук описва в най-комична светлина прощалния празник на Билбо. Вече имитираше речта и наближаваше до поразителното изчезване.

Това го раздразни. Несъмнено за повечето местни хобити това бе съвсем безобидна приказка — просто чудат разказ за ония чудати личности далеч отвъд Реката, ала някои (например старият Мажирепей) знаеха туй-онуй и навярно навремето бяха чували слухове за изчезването на Билбо. В главите им щеше да изникне името на Торбинс, особено ако напоследък някой бе разпитвал в Брее за това име.

Фродо се въртеше на стола и се питаше какво да прави. Явно ощастливен от всеобщото внимание, Пипин напълно бе забравил за опасността. Изведнаж Фродо се изплаши, че в сегашното си настроение той може дори да спомене Пръстена, а това би било истинска катастрофа.

— Не се бавете, направете нещо! — прошепна Бързоход.

Фродо скочи на масата и заговори. Вниманието на публиката се отклони от Пипин. Някои хобити погледнаха Фродо, разсмяха се и изръкопляскаха, мислейки, че господин Подхълмов си е пийнал повече, отколкото може да носи.

Фродо се почувства като последен глупак и неволно започна (както бе свикнал по време на речи) да опипва из джоба си. Докосна верижката на Пръстена и някак непонятно го обхвана желанието да го надене и да се измъкне от нелепото положение. Кой знае защо, му се стори, че нещо или някой в залата му подсказва това желание. Той твърдо устоя на изкушението и здраво стисна Пръстена, та да не се изплъзне и да стори някоя пакост. Във всеки случай, това не го вдъхнови. Той изрече няколко „подходящи думи“, както биха ги нарекли в Графството:

— Най-дълбоко сме удовлетворени от вашия любезен прием и се осмелявам да изразя надеждата, че кратката ми визита ще помогне за подновяването на традиционните дружески връзки между Графството и Брее.

Тук той се смути и се закашля. Цялата зала гледаше към него. „Песен!“ — извика един от хобитите. „Песен! Песен!“ — ревнаха останалите. — „Хайде драги господине, изпей ни нещо, дето не сме чували досега!“

За миг Фродо постоя със зяпнала уста. После от отчаяние запя една смешна песен, която Билбо обичаше (и дори се гордееше с нея, защото сам бе измислил думите). В нея ставаше дума за хан и навярно затова му дойде наум тъкмо това сега. Ето пълния й текст. Днес от него са останали само няколко думи.

Аз зная стар, чудесен хан,

прикрит под хълм голям.

Там точат пиво до зори

и Лунния човек дори

веднаж се спусна там.

 

Конярят има щур котак

с цигулка свири той.

Лъкът му пъргаво лети,

ту бодро мърка, ту скимти

или надава вой.

 

Щом гостите се веселят,

и кучето е с тях.

Уши наостря то тогаз,

шегите слуша до захлас

и пука се от смях.

 

Рогата крава имат там

с характер горделив.

Но песен чуе ли в нощта,

опашката размахва тя

и почва танц скоклив.

 

Там имат сребърен сервиз,

измит и подреден.

Неделни прибори държат

и все ги лъскат и въртят

във съботния ден.

 

Напи се Лунния човек,

котакът щур скимти.

Танцуват прибори със звън,

лудува кравата навън,

кутрето се върти.

 

Под стола Лунния човек

се просна да лежи.

Той пиво пиеше насън,

а взе да просветлява вън,

зората наближи.

 

Конярят рече: „Хей, котак,

конете лунни луди

опъват сребърни юзди,

но кочияшът тук седи,

а Слънцето се буди.“

 

Котакът лъка завъртя,

нададе бесен вой.

Кръчмарят в този хаос див

разбута госта си сънлив.

„Разсъмва“ — рече той.

 

Дотътриха го как да е

до пълната Луна.

И той към къщи се прибра,

а кравата се разигра

съвсем като сърна.

 

Начело крава и коне

застанаха за миг.

Цигулката — „тирим-тарам“

събуди всичко живо там

и почна танц велик.

 

„Дрън-дрън!“ — и струните завчас

се скъсаха със звън.

Прескочи кравата Луната,

лъжичка с блюдо през вратата

избягаха навън.

 

Залезе кръглата луна,

а Слънцето изгря.

Защо си лягат сутринта —

над туй се чуди дълго тя^[1]

и нищо не разбра.

Последваха гръмки и продължителни ръкопляскания. Фродо имаше хубав глас, а песента развесели всички. „Къде е старият Пиволей? — развикаха се те. — Непременно трябва да чуе това. Нека Боб научи котарака си да свири на цигулка и ще можем да танцуваме.“ После поръчаха още пиво и се разшумяха: „Хайде пак, майсторе! Давай! Още веднъж!“

Накараха Фродо да изпие още една халба и да повтори песента. Мнозина запригласяха, защото мелодията беше популярна, а думите се запомняха лесно. Сега бе ред на Фродо да се главозамае от успеха. Той подрипваше по масата, а когато отново стигна до „прескочи кравата Луната“, отскочи високо нагоре. Изглежда, че прекали, защото падна — бум! — право в подноса с халби, подхлъзна се и сред гръм, звън и трясък се търкулна от масата. Цялата публика отвори уста за буен смях и изведнъж остана така — мълчалива и зяпнала. Певецът се изпари. Той просто изчезна, сякаш бе минал през пода, без да остави дупка!

Местните хобити се ококориха, после скочиха на крака и един през друг взеха да викат Пиволей. Пипин и Сам се озоваха сами в ъгъла — цялата компания се бе отдръпнала от тях и от почтително разстояние ги обстрелваше с мрачни и подозрителни погледи. Очевидно сега мнозина ги смятаха за спътници на бродещ магьосник с неизвестни способности и намерения. Но най-много ги смути многозначителният и подигравателен поглед на един местен жител. Малко по-късно той се изниза през вратата, последван от кривогледия южняк, с когото си бе шушукал цялата вечер. Хари, стражникът, също излезе подир тях.

Фродо бе готов да си скубе косите. Като не знаеше какво да прави, той пропълзя под масите към тъмния ъгъл, където Бързоход седеше неподвижно, без да издава мислите си. Фродо се облегна на стената и свали Пръстена. Нямаше представа как се е озовал на пръста му. Можеше само да предполага, че по време на песента го е опипвал в джоба си и пръстът му се е плъзнал вътре, когато размаха ръка, за да запази равновесие. За миг се запита дали самият Пръстен не го е изиграл, може би опитваше да се разкрие в отговор на нечие желание или заповед откъм залата. Не му се нравеха физиономиите на хората, които се бяха измъкнали.

— Е? — каза Бързоход, като го видя. — Защо направи това? Каквото и да бяха казали другарите ти, нямаше да е толкова зле! Направо си пъхна главата в торбата! Или по-скоро пръста, а?

— Не знам какво имате предвид — отвърна Фродо ядосан и разтревожен.

— О, знаеш, знаеш, но по-добре да изчакаме, докато суматохата позаглъхне. Тогава, ако нямаш нищо против, господин Торбинс, бих искал да поговорим на спокойствие.

— За какво? — попита Фродо, без да коментира внезапното споменаване на истинското му име.

— По един доста важен въпрос… за двама ни — отговори Бързоход, гледайки Фродо от упор. — Може да чуеш нещо полезно.

— Много добре — заяви Фродо, като се мъчеше да изглежда безучастен. — Ще говорим по-късно.

Междувременно край огнището се разгоря спор. Господин Мажирепей бе дотърчал и сега се мъчеше да изслуша едновременно няколко противоречиви описания на събитието.

— Видях го с очите си, господин Мажирепей — говореше един хобит. — Или по-точно не го видях, ако разбирате какво искам да кажа. Той просто изчезна, на въздух стана, дето се вика.

— Не думайте, господин Пелински! — възкликна озадаченият ханджия.

— Ще думам! — заяви Пелински. — И си го мисля отгоре на това.

— Сигурно има някаква грешка — поклати глава Мажирепей. — Онзи господин Подхълмов беше прекалено плътничък, за да стане на въздух… или на пушек, което е по-вероятно в тази зала.

— Добре де, ами къде е сега? — викнаха гласове от няколко страни.

— Откъде да знам? Прав му път, да ходи където си ще, стига утре да си плати сметката. Ето, господин Тук например не е изчезнал.

— Е, аз видях каквото видях и каквото не видях — упорито рече Пелински.

— А пък аз казвам, че има някаква грешка — повтори Мажирепей и взе да събира върху таблата изпочупените съдове.

— Разбира се, че има грешка! — обади се Фродо. — Не съм изчезвал. Ето ме! Просто си приказвах в ъгъла с Бързоход.

Той пристъпи в светлината на огнището, но повечето посетители се отдръпнаха още по-смутено, отколкото преди. Ни най-малко не ги задоволи обяснението му, че след падането бил пропълзял пъргаво под масите. Раздразнени, мнозина местни хора и хобити тутакси напуснаха заведението — тая вечер нямаха настроение за по-нататъшни веселби. Неколцина мрачно огледаха Фродо и си зашушукаха, докато излизаха. Джуджетата и последните двама-трима Големи хора станаха и пожелаха „лека нощ“ на съдържателя, но не и на Фродо и спътниците му. Не след дълго в залата остана само Бързоход, седнал незабелязан край стената.

Господин Мажирепей не изглеждаше особено обезпокоен. Той с основание разчиташе, че заведението тепърва ще се препълва много вечери наред, докато загадъчното произшествие бъде обсъдено от край до край.

— Ама вие какво правите, господин Подхълмов? — запита той. — Подплашихте ми клиентелата и изпотрошихте халбите с вашите акробатики!

— Много съжалявам, че причиних такива неприятности — каза Фродо. — Стана съвършено неволно, уверявам ви. Просто нещастна случайност.

— Добре, господи Подхълмов! Но ако пак се наканите да се премятате, да правите магии или каквото и да е, предупреждавайте хората… и най-вече мен. Ние тук сме малко подозрителни към всичко необичайно… или по-точно тайнствено, ако разбирате какво искам да кажа. Не ги възприемаме отведнъж тия работи.

— Вече няма да правя нищо подобно, господин Мажирепей, обещавам ви. А сега смятам да си легна. Утре ще тръгна рано. Ще се погрижите ли понитата да бъдат готови в осем часа?

— Много добре! Но преди да си заминете, бих искал да поговорим насаме, господин Подхълмов. Току-що се сетих за нещо, което трябва да ви кажа. Само да не се засегнете. Сега имам още малко работа, а след това ще дойда в стаята ви, ако нямате нищо против.

— Разбира се! — каза Фродо, но сърцето му изтръпна. Запита се колко ли потайни разговори ще трябва да проведе, преди да си легне, и какво ще му разкрият. Нима всички се бяха съюзили срещу него? Започваше да подозира, че дори зад шишкавото лице на стария Мажирепей се крият черни замисли.