Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (31)

ГЛАВА 4
ДЪРВОБРАД

В това време хобитите бързаха, доколкото им позволяваха мракът и гъсталаците, покрай буйната река — на запад и нагоре, към планинските склонове, все по-навътре из дълбините на Ветроклин. Страхът им от орките постепенно затихна и те потътриха крака. Обзе ги странен задух, сякаш въздухът бе съвсем разреден или оскъден. Накрая Мери спря.

— Не можем да продължаваме така — изпъшка той. — Трябва да си поема дъх.

— Във всеки случай дай да пийнем по една глътка — каза Пипин. — Гърлото ми изгаря.

Той се изкатери на един грамаден корен, който се виеше надолу към потока, и като се приведе, събра малко вода в шепите си. Тя бе бистра и хладна и хобитът отпи на дълги глътки. Мери последва примера му. Водата ги освежи и като че ободри сърцата им; те поседяха край потока, цамбуркайки подутите си нозе и озъртайки се към дърветата, които безмълвно стояха наоколо, редица след редица, докато изчезнат сред сивия здрач във всички посоки.

— Надявам се, че още не си се заблудил — каза Пипин, облягайки гръб на един грамаден дънер. — Ако не друго, можем поне да следваме течението на потока, Ентомил ли беше, как ли, и да се измъкнем по пътя, по който дойдохме.

— Можем, ако краката ни издържат — каза Мери — и ако има какво да дишаме.

— Да, тук всичко е мъжделиво и задушно — съгласи се Пипин. — напомня ми някак старата стая в Големия дом на Туковци в Смяловете на Скътана паланка — грамадно помещение, в което мебелите не са сменяни и размествани от поколения насам. Разправят, че Стария Тук живеел там година след година и двамата със стаята ставали все по-стари и по-занемарени… и откакто умрял, вече един век нищо не е променяно. А Стария Геронтиус е бил мой прапрадядо — значи доста отдавна е било. Но това не е нищо в сравнение с чувството за древност сред тая гора. Погледни всички тия сълзящи, провлечени бради и мустаци от лишеи! И повечето дървета изглеждат полуприкрити от неопадали, парцаливи сухи листа. Не е редна тая работа. Не мога да си представя как би изглеждала пролетта тук, ако изобщо настъпи; да не говорим за пролетно почистване.

— Но слънцето във всеки случай трябва да наднича насам от време на време — каза Мери. — Това място съвсем не прилича на Билбовите описания на Мраколес. Там всичко било мрачно и черно, там се спотайвали мрачни и черни същества. Тук е само мъгляво и задръстено от дървета. Изобщо не мога да си представя тъдява да се заселят животни или поне да останат за по-дълго.

— Нито пък хобити — каза Пипин. — А и не ми се нрави мисълта да опитаме да я прекосим. Не вярвам да се намери нещо за ядене на стотици мили наоколо. Как сме със запасите?

— Зле — каза Мери. — Избягахме само с два резервни пакета лембас и зарязахме всичко останало. — Двамата огледаха какво бе останало от елфическите питки: натрошени залъци за около пет оскъдни дни, това бе всичко. — И нямаме нито наметка, нито одеяло. Ще зъзнем тая нощ накъдето и да тръгнем.

— Е, крайно време е да изберем посоката — каза Пипин. — Утрото сигурно напредва.

Точно тогава те забелязаха жълтеникавата светлина, която се бе появила някъде по-навътре в гората — като че изведнъж снопчета слънчеви лъчи бяха пронизали горския покров.

— Здрасти! — каза Мери. — Докато бяхме под дърветата, Слънцето сигурно се е крило в облак и сега отново се е показало; или пък се е издигнало достатъчно високо, за да надникне през някоя пролука. Не е далече — да идем да видим!

Откриха, че е по-далече, отколкото бяха мислили. Склонът продължаваше стръмно да се издига и ставаше все по-каменист. С наближаването светлината се засили и хобитите видяха, че отпред има скална стена — отвесен ръб на хълм или внезапен край на някой от протегнатите дълги корени на далечните планини. По него не растяха дървета и слънцето огряваше с пълна сила каменистото му лице. Клоните на дърветата в подножието се протягаха нагоре неподвижно вцепенени, сякаш посягаха за топлинка. Тъй дрипавата и сива преди малко гора сега блестеше с богати кафяви и меки сиво-черни цветове по кората, напомняща полирана кожа. Дървесните стволове сияеха с нежна зеленина като млада трева — наоколо се разстилаше ранна пролет или мимолетен спомен за нея.

В лицето на скалната стена бе издълбано нещо като стълба — навярно естествена, създадена от ветрове и дъждове, нацепили скалата; беше груба и неравна. Високо горе, почти наравно с върхарите, имаше площадка под надвиснала канара. Нищо не растеше по нея освен редки треви и буренаци на ръба и един стар дънер само с два оцелели клона — той сякаш напомняше фигурата на някакъв съсухрен старец, който премигва срещу утринните лъчи.

— Нагоре! — радостно рече Мери. — Напред, за глътка въздух и поглед към околността!

С много мъки се изкатериха по скалата. Ако стълбата бе изкуствено издълбана, то явно я бяха предвидили за по-големи и по-дълги нозе от техните. Хобитите се стремяха нагоре твърде нетърпеливо, за да се изненадат от удивителната бързина, с която бяха заздравели раните и болежките от пленничеството и се бе възстановила пъргавината им. Най-после стигнаха до ръба на площадката, почти в подножието на стария дънер; после рипнаха горе, обърнаха гръб на хълма, дълбоко си поеха въздух и погледнаха на изток. Видяха, че са навлезли само три-четири мили в гората — теметата на дърветата се спускаха по склоновете към равнината. Там, близо до горските покрайнини, се издигаха високи спирали от къдрав черен пушек, увисваха нерешително и сетне отплуваха към възвишенията.

— Вятърът се променя — каза Мери. — Пак духа от изток. Хладно е тук.

— Да — каза Пипин. — Боя се, че това е само мимолетен проблясък и после всичко пак ще стане сиво. Колко жалко! Тази чорлава стара гора изглеждаше тъй различна под слънчевите лъчи. Имах чувството, че съм почти готов да обикна това място.

— Почти си бил готов да обикнеш Гората! Хубаво! Извънредно любезно от твоя страна — изрече един странен глас. — Я се обърнете да ви видя лицата. Имам чувството, че съм почти готов да ви намразя и двамата, но да не прибързваме. Обърнете се! Две големи възлести длани се отпуснаха на раменете им и ги завъртяха плавно, но неудържимо, после две огромни ръце ги повдигнаха нагоре.

Пред очите им се появи най-необичайното лице, което биха могли да си представят. То принадлежеше на грамадно човекоподобно, едва ли не тролоподобно същество, високо над четиринадесет фута, извънредно силно, с високо чело и почти без шия. Трудно бе да се разбере дали е облечено в нещо като зеленокафява кора, или това е кожата му. Във всеки случай почти до самия дънер ръцете не бяха сбръчкани, а покрити с гладка кафява кожа. Широките крака имаха по седем пръста. Долната част на дългото лице бе покрита с буйна сива брада — рунтава, почти чепата в основата, фина и мъхеста по краищата. Но засега хобитите не забелязваха почти нищо освен очите. Тия дълбоко хлътнали очи ги изучаваха бавно и сериозно, ала много проницателно. Бяха кафяви, напръскани със зелени искрици. По-късно Пипин често се мъчеше да опише първото си впечатление от тези очи. „Имах чувството, че зад тях се крие огромен кладенец, изпълнен с паметта на безбройни векове и дълги, бавни, улегнали размисли; но по повърхността им искреше настоящето — както слънчеви отблясъци потрепват по най-високите листа на огромно дърво или по вълничките на бездънно езеро. Не знам, но го усещах като нещо, израснало от земята… задрямало, може да се каже, или просто събрано между крайчеца на корените и връхчетата на листата, между земните дълбини и небето, и то изведнъж се бе събудило и ме оглеждаше със същото бавно внимание, с което безброй години е обсъждало вътрешните си дела.“

— Хръм, хум — промърмори гласът, плътен като басов дървен духов инструмент. — Много странно наистина. Да не прибързваме, това е моят девиз. Но ако ви бях видял, преди да чуя гласовете ви — харесаха ми: приятни тънки гласчета; напомниха ми нещо, но не зная точно какво — ако ви бях видял, преди да ви чуя, просто щях да ви стъпча, мислейки, че сте малки орки, и чак после щях да открия грешката си. Много сте странни наистина. Клон и корен, много странни!

Макар и все още изумен, Пипин вече не се боеше. Под взора на тия очи усещаше напрегнато любопитство, но не и страх.

— Моля ви — обади се той, — кой сте вие? И какво сте?

В старите очи се мярна особено изражение, напомнящо предпазливост; дълбоките кладенци се затвориха.

— Ами такова, хрьм — отговори гласът, — е, аз съм ент, поне така ме наричат. Да, това е думата, ент. Самият ент, може да се каже на вашия език. Ветроклин е името ми според едни, Дьрвобрад казват други. Мисля, че Дървобрад е подходящо.

— Ент? — запита Мери. — Какво е това? Вие сам как се наричате? Какво е истинското ви име?

— Ха де! — отвърна Дървобрад. — Ха! Голям залък лапни, голяма дума не казвай! Не толкоз чевръсто. Сега аз разпитвам. В моята страна сте. Чудя се вие какво сте! Не мога да ви намеря място. Като че не се връзвате в старите списъци, които научих на младини. Но това беше много, много отдавна и може да са съставили нови списъци. Чакай да видим! Чакай да видим! Как почваше?

Узнай сега науката за Живите създания!

Отпърво четири, свободните народи:

най-стари са на елфите чедата;

джудже копач из мрака обитава;

ент земероден, стар като гранита;

човекът смъртен, властелин на коня…

Хм, хм, хм.

Строител бобър и козел скокливец,

мечокът медояд, глиган побойник;

гладникът пес и заекът страхливец…

Хм, хм.

Орел в гнездото, волът пък на паша,

елен рогат; най-бърз в небето — ястреб,

най-бял е лебедът, змията най-студена…

— Хум, хм; хум, хм, как беше по-нататък? Рум-тум, рум-тум, румти, тум-тум. Дълъг списък беше. Но, така или иначе, вие май никъде не се вмествате!

— Изглежда, че нас винаги ни забравят в старите списъци и старите легенди — каза Мери. — А пък съществуваме от доста време. Ние сме хобити.

— Защо не вмъкнете нов ред? — обади се Пипин.

И хобит-полуръст живее в дупки.

Сложете ни между четирите, след човека (Големите хора), и всичко е наред.

— Хм! Не е зле, не е зле — каза Дървобрад. — Ще свърши работа. 3начи в дупки живеете, а? Звучи много правилно и благоприлично. Обаче кой ви нарича хобити! Не ми звучи като елфическо слово. Елфите са измислили всички думи — от тях е започнало.

— Никой друг не ни нарича хобити; ние сами се наричаме така — каза Пипин.

— Хум, хмм! Е, хайде сега! Не толкоз припряно! Значи вие самите се наричате хобити? Ама не бива така да го казвате на този и онзи. Ако не внимавате, ще вземете да си изкажете и истинските имена.

— Не се плашим от това — каза Мери. — Всъщност аз съм Брендифук, Мериадок Брендифук, макар че най-често ме наричат просто Мери.

— А аз съм Тук, Перегрин Тук, но всички ме наричат Пипин или даже Пип.

— Хм, ама вие наистина сте припрян народ, както виждам — каза Дървобрад. — Вашето доверие е чест за мен, но не бива отведнъж да си позволявате подобни волности. Да знаете, че има енти и енти; или по-точно има енти и същества, които приличат на енти, но не са, както бихте казали вие. Ако не възразявате, ще ви наричам Мери и Пипин — хубави имена. Защото нямам намерение да ви кажа своето име, във всеки случай засега. — В очите му заискри странен, многозначителен и развеселен поглед със зелен проблясък. — Първо на първо, това би ни отнело доста време — името ми расте непрекъснато, а аз съм живял много, много дълго; тъй че моето име е като приказка. В моя език, Древноентически, както бихте го нарекли, истинските имена разказват историята на онова, на което принадлежат. Прекрасен език, но за да го използуваш, трябва извънредно много време, защото ние говорим на него само за онова, което си заслужава дългото говорене и дългото слушане. Но сега — очите изведнъж станаха много ярки и „сегашни“, като че се смалиха и погледът им се изостри — какво става? Какво правите всички тук? Аз виждам и чувам (и надушвам, и усещам) много неща от този, от този, от този а-лала-лала-румба-ка-манда-линд-ор-буруме. Извинявайте, това е част от името, с което го наричам; не знам как беше думата във външните езици — нали разбирате, това, на което се намираме, на което стоя в хубавите утрини и мисля за слънцето, за тревите отвъд гората, за конете, облаците и развитието на света. Какво става? Какво е замислил Гандалф? И тия… бурарум — той издаде дълбок тътнещ звук като фалшива нота на огромен орган, — тия орки и младият Саруман там, в Исенгард? Аз обичам новините. Само не припирайте толкова.

— Много неща стават — отвърна Мери — и даже да се помъчим да припираме, ще ни трябва много време, за да ги разкажем. Но ти каза да не избързваме. Трябва ли отведнъж да ти кажем всичко? Ще сметнеш ли за невъзпитано, ако запитаме какво ще правиш с нас и на чия страна си? И познаваше ли Гандалф?

— Да, познавам го — единствения вълшебник, който наистина се интересува от дървета — каза Дървобрад. — Вие познавате ли го?

— Да — печално каза Пипин, — познавахме го. Той беше чудесен приятел и наш водач.

— Тогава мога да отговоря на останалите ви въпроси — каза Дървобрад. — Няма да правя нищо със вас — ако с тия думи искате да кажете „да направя нещо на вас“ без ваше разрешение. Може и да сторим нещо заедно. А за страните не знам. Аз си имам свой път, но вашият и моят могат да вървят заедно донякъде. Ала вие говорите за благородния Гандалф така, сякаш е бил в история, стигнала до своя край.

— Да, така е — скръбно потвърди Пипин. — Историята, изглежда, продължава, но се боя, че Гандалф изчезна от нея.

— Ооо, гледай ти! — каза Дървобрад. — Хум, хм, аха. — Той замълча и дълго гледа хобитите. — Хум, ъъъ… е, не знам какво да кажа. Хайде де!

— Ако би желал да чуеш още — каза Мери, — ще ти разправим. Но за това трябва време. Не би ли ни пуснал долу? Не можем ли да поседим тук на припек, докато разказваме? Сигурно се изморяваш да ни държиш.

— Хм, да се изморявам? Не, не се изморявам. И не сядам. Не съм много, хм, сгъваем. Но ето че слънцето наистина напича. Хайде да слезем от този… как казахте, че го наричате?

— Хълм? — предложи Пипин.

— Площадка? Стъпало? — предложи Мери.

Дървобрад замислено повтори думите.

— Хълм. Да, това беше. Но е прибързана дума за нещо, стоящо тук, откакто се е оформила тая част на света. Но както и да е. Хайде да слезем от него и да вървим.

— Къде ще ходим? — запита Мери.

— У дома или по-точно в един от домовете ми — отговори Дървобрад.

— Далече ли е?

— Не знам. Вие навярно бихте рекли, че е далече. Но какво значение има?

— Ами разбирате ли, изгубихме всичкия си багаж — обясни Мери. — Почти не ни остана храна.

— О! Хм! За това не се тревожете — каза Дървобрад. — Мога да ви дам питие, от което още много, много дълго няма да спрете да растете и зеленеете. А ако решим да се разделим, мога да ви оставя извън страната си, в която точка пожелаете. Да вървим!

Държейки хобитите внимателно, но здраво върху свивките на лактите си, Дървобрад вдигна първо единия си широк крак, после другия и ги премести към ръба на площадката. Пръстите, подобни на корени, се вкопчиха в скалата. После той предпазливо и тържествено запристъпва от стъпало на стъпало и достигна подножието на Гората. Веднага потегли през дърветата с дълги, бавни разкрачи — все по-навътре и по-навътре из дебрите и без да се отдалечава от потока, упорито се заизкачва по планинските склонове. Много от дърветата изглеждаха заспали или сякаш не му обръщаха внимание, както и другите същества, с които се разминаваха, но някои потръпваха, а други вдигаха клони над главата му, щом наближаваше. И през цялото време, докато крачеше, той си мърмореше, издавайки безкраен напевен поток от музикални звуци.

Известно време хобитите мълчаха. Колкото и да е странно, те се чувствуваха удобно и в безопасност и имаха за какво да размислят и да се удивляват. Накрая Пипин се осмели да заговори отново:

— Моля те, Дървобрад, ще разрешиш ли да запитам нещо? Защо Келеборн ни предупреди да се пазим от тази гора? Той ни каза да не рискуваме да се оплетем в нея.

— Хмм, тъй ли казал? — избоботи Дървобрад. — Аз пък бих могъл да ви кажа почти същото, ако отивахте в обратната посока. Не рискувайте да се оплетете из горите на Лаурелиндоренан! Така го наричаха елфите някога, но сега са съкратили името: наричат го Лотлориен. Навярно са прави — може би наистина не расте, а вехне. Страна на Долината на Пеещото Злато, това бе тя едно време. Сега е Цвете на Бляновете. Такива ми ти работи! Обаче е странно място и не всеки би дръзнал да навлезе там. Изненадан съм, че сте успели да излезете, но много повече ме изненадва, че изобщо сте влезли — това не се е удавало на чужденци от много години насам. Странни са ония земи. И тия също. Скръбта ни споходи. Ай, споходи ни скръбта. Лаурелиндоренан линделорендор малинорнелион орнемалин — затананика си той. — Мисля си, че те там изостават от света. Нито този край, нито който и да било друг освен Златната гора напомня онова, що е било, когато Келеборн бе млад. И все пак: Таурелиломеа-тумбалеморна Тумбалетауреа Ломеанор, така казваха някога. Нещата се промениха, но тук-там все още е вярно.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Пипин. — кое е вярно?

— Дърветата и ентите — каза Дървобрад. — Аз самият не разбирам всичко, което става, тъй че не мога да ви го обясня. Някои от нас и до днес са истински енти, доста жизнени и подвижни по нашите представи, но мнозина стават все по-сънливи, вдървяват се, както бихте казали вие. Естествено, повечето дървета са си просто дървета, ала много от тях са полубудни. Някои са съвсем будни, а една част, такова, ъъъ… да де, поентяват. Това продължава непрекъснато. Когато с някое дърво се случи такова нещо, откриваш, че някои имат лоша сърцевина. То няма нищо общо с дървесината им — не това имам предвид. Ами че надолу по Ентомил аз познавах някои добри стари върби, които отдавна изчезнаха, уви! Те бяха съвсем кухи, направо се разпадаха на парчета, но бяха кротки и сладкодумни като млади листенца. А в долините из планинското подножие има някои дървета, яки като кремък, но лошави от върха до корена. И тая работа като че се разпространява. Из нашия край имаше много опасни области. И до днес са се запазили някои твърде черни места.

— Като Старата гора на север, искаш да кажеш? — запита Мери.

— О, да, да, нещо подобно, но много по-лошо. Не се съмнявам, че на север още тегне част от сянката на Великия мрак; лошите спомени се предават от поколение на поколение. Но из нашия край има долини, където Мракът никога не се е разсейвал, а дърветата са по-стари от мен. Ние обаче правим каквото можем. Държим настрана чужденците и лудите глави; учим и възпитаваме, бродим и плевим. Ние, старите енти, сме пастири на дърветата. Малцина сме останали днес. Казват, че овцете ставали като овчарите, а овчарите като овцете, но става бавно, а те не живеят дълго. С дърветата и ентите е по-бързо, те заедно крачат през вековете. Защото ентите са по-близки до елфите: не тъй самовлюбени като хората и по-умели, когато трябва да проникнат в другите същества. А от друга страна, ентите са по-близки до хората, по-променливи от елфите и по-бързо схващат цветовете на външния свят, както бихте казали вие. Или по-добри и от хората, и от елфите — защото са по-настойчиви и по-дълго обмислят всяко нещо. Днес мнозина от моя народ са досущ като дървета и само нещо голямо може да ги разбуди; говорят само шепнешком. Но някои от моите дървета са станали гъвкави и много от тях умеят да разговарят с мен. Разбира се, елфите го започнаха — да разбуждат дърветата, да ги учат да разговарят и да изучават дървесния им език. Древните елфи открай време искаха да приказват с всичко живо. Но после дойде Великият мрак и те заминаха отвъд Морето или избягаха и се скриха в далечни долини и запяха песни за дните, що вече не ще се върнат. Някога о, да, да, имаше едно време безкраен лес оттук до Лунните планини, а тук бе само Източният край. Волни дни бяха тогава! В ония времена можех цял ден да бродя и да пея, без да чуя нищо друго освен ехото на собствения си глас из гънките на хълмовете. Горите бяха като в Лотлориен, само че по-гъсти, по-силни, по-млади. А ароматът на въздуха! Понякога по цяла седмица само дишах.

Дървобрад замълча и макар да крачеше широко, грамадните му крака почти не издаваха звук. После отново взе да мънка и в гласа му заромоли песен. Хобитите постепенно осъзнаха, че той пее за тях:

Сред върбов лъг в Тасаринан напролет крачех аз.

Ах, как ухае пролетта сред Нан-тасарион!

И казах, че е добро.

А лете бродех из брестака на Осирианд.

Ах, как блести и пее лятото край Седемте реки на Осир!

И помислих, че е по-добро.

При буковете в Нелдорет наесен стигнах аз.

Ах, как горят червени и златисти и как въздишат листи

наесен в Таур-на-нелдор! Надхвърляше мечтите ми това.

На платото Дортонион, сред борови гори през зимата качих се.

Ах, вятърът как пее, как бели са и черни клонаците през

зимата над Ород-на-Тон?

И с песен се надигна гласът ми из небето.

А днес под морските вълни са всички тез страни

и крача аз из Амбарона, Тауреморна и Алдаломе,

из родния си Ветроклин,

где корените са тъй дълги.

А трупат се години, по-гъсти от листата

в Тауреморналоме.

Песента свърши и той продължи да крачи мълчаливо, а в цялата гора, докъдето стигаше слухът, не трепваше нито звук.

Денят гаснеше и здрачът обгръщаше дървесните стволове. Най-сетне хобитите смътно видяха напред да се издигат стръмните мрачни земи — бяха достигнали подножието на планините и зелените корени на високия Метедрас. От високите си извори младият Ентомил подскачаше по склона от стъпало на стъпало насреща им. Вдясно от потока имаше дълго нанагорнище, покрито с посивяла в полумрака трева. Там не растяха дървета и земята лежеше под открито небе; сред облачни брегове вече сияеха звездни езерца.

Почти без да забавя крачка, Дървобрад се устреми нагоре по склона. Изведнъж хобитите видяха отпред широк отвор. Две големи дървета го ограждаха отстрани като живи портални колони, но нямаше друга порта освен преплетените им клони. Когато старият ент наближи, дърветата вдигнаха вейки и листата им трепетно зашумоляха. Те бяха вечнозелени и тъмните им гладки листа лъщяха в сумрака. Зад тях имаше широка равна площадка, сякаш в хълма бе изсечен подът на огромна зала. От двете страни стените се извисяваха стръмно нагоре до петдесет и повече фута височина, а край всяка от тях растеше алея от дървета, които сякаш също се издигаха с приближаването на гостите.

Към края скалната стена беше отвесна, но в дъното бе издълбана плитка ниша със сводест таван — единствения таван на залата, ако не се смятаха дървесните клони, които плътно засенчваха земята от вътрешната страна, оставяйки само една широка открита пътека по средата. Малко поточе се откъсваше от изворите горе и напускайки главното корито, се лееше със звън по отвесната стена, разсипвайки сребристи капки като завеса пред сводестата ниша. Водата отново се сбираше в каменен басейн на пода сред дърветата, а оттам преливаше и бягаше покрай откритата пътека да придружи Ентомил в пътешествието му през гората.

— Хм! Ето че стигнахме! — наруши дългото си мълчание Дървобрад. — Носих ви около седемдесет хиляди ентически разкрача, но не знам на какво се равнява това по мерките на вашата страна. Така или иначе, сега сме край корените на Последната планина. Част от името на това място би могла да се преведе на вашия език като Бликнидом. Обичам си го. Тук ще прекараме нощта.

Той ги остави на тревата между дървесните алеи и те го последваха към големия свод. Сега хобитите забелязаха, че докато върви, ентът почти не прегъва колене, а разтваря нозе в широк разкрач. Той първо забиваше в земята големите си пръсти (а те наистина бяха големи и много широки) и чак след това я докосваше с която и да било друга част от ходилата си.

Дървобрад постоя малко под сипещите се като дъжд води на извора и дълбоко си пое дъх; сетне се разсмя и влезе навътре. Там имаше грамадна каменна маса, но нямаше столове. В дъното на нишата вече беше съвсем тъмно. Дървобрад вдигна две големи съдини и ги постави на масата. Изглеждаха пълни с вода, но той разпери длани отгоре им и те незабавно засияха, едната със златиста, а другата с яркозелена светлина; двете светлини се размесиха и огряха нишата, сякаш бе заблестяло лятно слънце през свод от млади листа. Хобитите се озърнаха и видяха, че дърветата в дворчето също просветляват — отначало слабо, но сиянието бързо се засилваше, докато всяко листенце бе обрамчено от светлина: ту зелена, ту златна, ту медночервена; накрая дървесните стъбла заприличаха на колони, изваяни от лъчезарен камък.

— Добре, добре, сега пак можем да поприказваме — рече Дървобрад. — Предполагам, че сте жадни. Може би сте и уморени. Пийнете от това!

Той мина в задната част на нишата и хобитите видяха там няколко високи каменни делви с тежки похлупаци. Дървобрад отхлупи едната, пъхна вътре грамаден черпак и напълни с него три чаши — една много голяма и две по-малки.

— Това е ентически дом — каза той — и за съжаление нямам столове. Но можете да седнете на масата.

Поемайки хобитите, той ги положи на огромната каменна плоча, шест фута над земята, и те седнаха там, клатушкайки крака и отпивайки на малки глътки.

Питието напомняше вода, всъщност почти не се различаваше от вкуса на влагата, която бяха пили от Ентомил в покрайнините на гората, и все пак в него имаше някакъв неописуем аромат или вкус — макар и слаб, той им напомняше мириса на далечна гора, долетял с хладния нощен ветрец. Действието на течността започваше от пръстите на краката и постепенно се издигаше по крайниците, носейки свежест и нови сили в своя възходящ прилив чак до връхчето на всеки косъм. Хобитите наистина усетиха как косите им се надигат, развяват се, къдрят се и растат. Колкото до Дървобрад, той първо изми краката си в басейна пред свода, после изпразни чашата си на една дълга и бавна глътка. Хобитите имаха чувството, че никога няма да свърши. Най-сетне той отново остави чашата и въздъхна:

— Аах. Хм, хум, сега можем да говорим на спокойствие. Вие седнете на пода, а аз ще полегна, иначе питието ще ме удари в главата и ще ми се доспи.

Отдясно в нишата имаше великанско легло на ниски крачета, дълги само два фута, покрито с дебел слой суха трева и папрат. Дървобрад бавно се отпусна на него (като едва-едва се прегъна в кръста) и накрая се изпъна по гръб, скръстил ръце под главата си, и се загледа в тавана, по който блещукаха светлинки, сякаш листа танцуваха под слънчеви лъчи. Мери и Пипин седнаха до него на купчинки трева.

— Разкажете ми сега историята си и не бързайте! — каза Дървобрад.

Хобитите заразправяха приключенията си, откакто бяха напуснали Хобитово. Разказът бе пообъркан, защото те непрестанно се прекъсваха един друг, а Дървобрад често спираше разказвача и го връщаше към някой по-ранен момент или скачаше напред, задавайки въпроси за по-сетнешни събития. Не споменаха обаче нищо за Пръстена и не казаха защо са били изпратени на път, нито накъде са отивали, а и той не попита за това.

Дървобрад проявяваше огромен интерес към всичко: към Черните конници, Елронд, Ломидол, Старата гора, Том Бомбадил, Морийските мини, Лотлориен и Галадриел. Отново и отново ги караше да описват Графството и областите му. По този повод каза нещо странно:

— Не сте ли виждали някакви, хм, някакви енти по ония места, а? Е, всъщност би трябвало да кажа не енти, а ентруги, съпруги на ентите.

— Ентруги? — рече Пипин. — На вас ли приличат?

— Да, хм, такова, не — всъщност и аз вече не знам — замислено рече Дървобрад. — Но вашата страна би им харесала, та просто се питах.

Във всеки случай Дървобрад прояви особен интерес към всичко, свързано с Гандалф, а най-много се интересуваше от делата на Саруман. Хобитите дълбоко съжаляваха, че знаят толкова малко — помнеха само неясния разказ на Сам за онова, което Гандалф бе казал пред Съвета. Но поне едно им бе ясно — че Углук и бандата му идваха от Исенгард и наричаха Саруман свой господар.

— Хм, хум! — каза Дървобрад, когато най-сетне след много криволици и лъкатушения разказът им стигна до битката между орките и Роханските конници. — Добре, добре! Цял куп новини, не ще и дума. Не ми казахте всичко, да-да, далеч не беше всичко. Но не се съмнявам, че правите каквото ви е заръчал Гандалф. Виждам, че се готви нещо много голямо, и в някой прекрасен или ужасен ден може би ще узная какво е то. Кълна се в клон и корен, ама че странна работа: изникват дребосъци, дето ги няма в старите списъци — и гледай ти! — Деветте забравени Конници отново изскачат, за да ги преследват, а Гандалф ги повежда на велико пътешествие, Галадриел ги приютява в Карас Галадон и орките ги преследват безброй левги из Дивите земи; изглежда, наистина голяма буря ги е повлякла. Дано се преборят с нея!

— Ами ти? — запита Мери.

— Хум, хм, досега не съм се кахърил за Великите войни — отвърна Дървобрад, — те засягат главно елфите и хората. Това е работа за вълшебници — вълшебниците все се тревожат за бъдещето. Не съм напълно на ничия страна, защото никой не е напълно на моя страна, ако ме разбирате — в днешно време никой не се вълнува за дърветата като мен, дори елфите. И все пак към елфите съм по-благосклонен, отколкото към другите — в древни времена елфите ни излекуваха от безмълвието и такъв велик дар не може да се забрави, ако и да се разделиха пътищата ни отпосле. И, разбира се, има неща, на чиято страна изобщо не съм, изцяло съм против тях — тия… бурарум (той отново издаде дълбок тътен, изпълнен с отвращение)… тия орки и техните господари. Бях взел да се тревожа, когато над Мраколес натегна сянка, но като се премести в Мордор, за известно време се поуспокоих — Мордор е много далече. Ала вятърът, изглежда, е повял от Изтока и може би наближава времето, когато ще изсъхнат всички гори. Няма що да стори един стар ент, та да възпре тая буря — трябва да я издържи или да рухне. Но Саруман! Саруман е съсед — не мога да си затварям очите. Предполагам, че трябва да предприема нещо. Напоследък често се питам какво да правя със Саруман.

— Кой е Саруман? — обади се Пипин. — Знаеш ли нещо от историята му?

— Саруман е вълшебник — отговори Дървобрад. — Повече от това не мога да кажа. Не знам историята на вълшебниците. Изпървом те се появиха след идването на Големите кораби отвъд Морето, ала така и не знам дали са дошли с Корабите. Мисля, че величието на Саруман беше всепризнато сред тях. Той престана да броди и да се занимава с делата на елфи и хора преди известно време — преди много дълго време, бихте казали вие, засели се в Ангреност, или Исенгард, както го наричат хората от Рохан. В началото беше много кротък, но славата му взе да расте. Разправят, че го избрали за предводител на Белия съвет, но от това не излязло нищо добро. Сега се питам дали Саруман още тогава не е кривнал по лоши пътища. Но във всеки случай не безпокоеше съседите си. Бях свикнал да си приказвам с него. По едно време постоянно се разхождаше из горите ми. Любезен беше в ония дни, винаги молеше за разрешение (поне когато ме срещаше), и все жадуваше да чуе нещо ново. Сам никога не би открил много от онова, което му казах, ала не ми се отплати със същото. Не си спомням изобщо да ми е казвал нещо важно. И това се задълбочаваше все повече и повече; лицето му, както си го припомням — не съм го виждал от много дни насам, — заприлича на прозорец в каменна стена: прозорец с капаци отвътре. Струва ми се, че сега разбирам какво е замислил. Крои планове да се превърне в Сила. Умът му е сглобен от колела и метал, живите създания го интересуват само докато му служат в момента. А сега се изясни, че той е черен предател. С гнусен народ се е свързал, с орките. Брм, хум! И още по-лошо — той прави нещо с тях, нещо опасно. Защото тия исенгардци приличат по-скоро на зли човеци. Скверните твари, породени от Великия мрак, имат една обща черта — не могат да понасят Слънцето, ала орките на Саруман го търпят, макар и да го ненавиждат. Питам се, какво ли е направил? Дали са хора, които е съсипал, или е смесил расите на човеци и орки? Черно зло би било това! — Дървобрад затътна, сякаш изричаше някакво дълбоко, подземно ентическо проклятие. — Преди известно време взех да се чудя как дръзват орките да бродят тъй волно из горите ми. Едва напоследък се досетих, че вината е на Саруман, който отдавна е разузнал всички пътища и е открил тайните ми. Сега той и скверният му народ правят поразии. По границите секат дървета — здрави дървета. Понякога просто ги повалят и ги оставят да гният — от оркска злоба, но най-често ги цепят и ги откарват да подхранват огньовете в Ортанк. Тия дни над Исенгард непрестанно се надига пушек. Проклет да е, клон и корен! Много от тия дървета бяха мои приятели, създания, които познавах още от лешник и жълъд; мнозина бяха надарени с глас, а днес завинаги са замлъкнали. А там, где някога пееха горички, сега се простират само сечища и бодливи храсталаци. Немарлив бях. Изтървах нещата. Това трябва да спре!

Дървобрад рязко скочи от леглото, изправи се и стовари длан върху масата. Светещите съдини се разтърсиха и изхвърлиха нагоре огнени фонтани. В очите му тлееше зелен пламък, а брадата му настръхна като огромна метла.

— Ще го спра! — избоботи той. — И вие ще дойдете с мен. Може би ще успеете да ми помогнете. Така ще помогнете и на приятелите си, защото, ако не обезвредим Саруман, Рохан и Гондор ще се окажат между два огъня. Пътищата ни водят в една посока — към Исенгард!

— Ще дойдем с теб — каза Мери. — Ще сторим каквото можем.

— Да! — потвърди Пипин. — Бих искал да видя Бялата ръка повалена. Бих искал да съм там, дори и да няма много полза от мен — никога не ще забравя Углук и пътя през Рохан.

— Добре! Добре! — рече Дървобрад. — Но аз изрекох прибързани слова. Не бива да избързваме. Прекалено се разгорещих. Сега трябва да се успокоя и да помисля; на думи лесно се вика стой! — на дело е трудно.

Той прекрачи към сводестия изход и постоя известно време под пръските на потока. После се разсмя, разтърси се и изсипа на земята безброй капки, просветващи като червени и зелени искри. Върна се, отново се изпъна на леглото и замълча.

По някое време хобитите го чуха пак да си мърмори. Той като че броеше на пръсти.

— Ветроклин, Кристалан, Равношир, ай-ай — въздъхна той и се обърна към хобитите: — Лошото е, че сме останали толкова малко. Само трима от първите енти, които бродеха из горите преди Мрака: аз — Ветроклин, Кристалан и Равношир, както ни наричат елфите; ако предпочитате, можете да ги наричате Листовлас и Твърдокор. А и от трима ни Листовлас и Твърдокор не ги бива много за тая работа. Листовлас е станал сънлив, почти се е вдървил, както бихте казали вие — усамотява се и по цяло лято стои в полудрямка, затънал до колене сред дълбоките треви на ливадите. Цял е покрит с коса като листа. Обикновено зиме се събуждаше, но напоследък дори и тогава е прекалено сънлив, за да броди надалече. Твърдокор живееше по планинските склонове западно от Исенгард. Точно там станаха най-големите неприятности. Той бе ранен от орките, а мнозина от неговия род и дървесните му стада бяха избити и унищожени. Той се изкачи към възвишенията, сред любимите си брези, и не иска да слиза. И все пак смея да твърдя, че мога да сбера чудесен отряд сред по-младите — ако успея да ги убедя в необходимостта да ги раздвижа; ние не сме припрян народ. Ех, колко жалко, че сме малцина!

— Защо сте малцина, щом сте живели тъй дълго из този край? — обади се Пипин. — Много ли са загинали?

— O, не! — каза Дървобрад. — Никой не е умрял отвътре, както бихте казали вие. Разбира се, някои от нас рухнаха сред злощастията на дългите години, мнозина се вдървиха. Но ние никога не сме били многобройни и родът ни намалява. От страшно много години насам не сме имали ентчета — деца, както казвате вие. Нали разбирате, останахме без ентруги — съпруги на ентите.

— Колко печално! — каза Пипин. — Как тъй умряха всички?

— Не са умрели! — отвърна Дървобрад. — Не съм споменавал за умиране. Казах, че останахме без тях. Изгубихме ги и не можем да ги намерим. — Той въздъхна. — Мислех, че всички знаят за това. От Мраколес до Гондор елфи и хора пееха песни как ентите търсят ентруги. Не може съвсем да са ги забравили.

— Е, боя се, че песните не са преминали на запад от Планините, към Графството — каза Мери. — Няма ли да ни разкажеш нещо повече, или да изпееш някоя от песните?

— Да, ще го сторя — каза Дървобрад, явно доволен от молбата. — Но не мога да разкажа историята както трябва, само ще я изложа накратко, а после трябва да приключим разговора — утре имаме да свикваме съвет, да свършим много работа и може би да започнем поход.

— Странна и печална е тази история — продължи той след кратко мълчание. — Когато светът бе млад, а горите необятни и диви, ентите и ентругите — а тогава те бяха ентвойки, ах, как прекрасна бе Фимбретил, леконогата Кръщностания, в дните на нашата младост! — те бродеха заедно и заедно живееха. Но сърцата ни не растяха в една посока: ентите отдаваха обичта си на онова, що срещаха из света, а мислите на ентругите отлитаха в друга посока, защото ентите обичаха огромните дървета, горските дебри и склоновете на високите хълмове, пиеха от планинските потоци и ядяха само плодове, отронени от дърветата по пътя им; те се учеха от елфите и говореха с дърветата, но ентругите посвещаваха мислите си на дребните дръвчета и слънчевите ливади отвъд горските предели; те виждаха как напролет разцъфват трънкосливката из гъсталака, дивата ябълка и черешата, как зеленеят лете тревите в мочурищата и как се ронят тревни семена из есенни поля. Те не желаеха тия създания да разговарят с тях, а само да слушат и да изпълняват каквото им се каже. Ентругите им нареждаха да растат според тяхната воля, да раждат лист и плод какъвто те харесват; ентругите желаеха ред, изобилие и мир (а за тях това значеше нещата да стоят където са ги сложили). И тъй ентругите създаваха градини, в които да живеят. Но ентите продължаваха да скитат, само от време на време наминавахме към градините. Сетне, когато Мракът нахлу в Севера, ентругите прекосиха Великата река и сътвориха нови градини, разораха нови поля и взехме да ги виждаме по-нарядко. След отблъскването на Мрака земите на ентругите разцъфнаха богато и житни класове обсипаха полята им. Мнозина от хората изучиха изкуството на ентругите и им отдаваха велика почит, а ние бяхме само легенда за тях, тайна, скрита в горските дълбини. Ала и до днес сме тук, а пустош покри градините на ентругите — хората днес ги наричат Кафявите земи.

Спомням си как отдавна — по време на войната между Саурон и Морските хора — ме обзе желание отново да видя Фимбретил. Безмерно прекрасна бе още тя за моя взор, когато я съзрях за сетен път, макар че едва напомняше някогашната ентвойка. От тежък труд ентругите се бяха прегърбили и потъмнели; изсушени от слънцето, косите им бяха приели цвета на узряла пшеница, а бузите им червенееха като ябълки. Ала очите им си оставаха наши очи. Пресякохме Андуин и стигнахме до земите им, но открихме пустиня — войната бе минала оттам и всичко бе опожарено и изкоренено. И ентругите не бяха там. Дълго зовахме и дълго дирихме, питахме всички срещнати накъде са заминали ентругите. Едни казваха, че никога не са ги виждали, други твърдяха, че са ги видели да крачат на запад, трети — на изток, четвърти — на юг. Но гдето и да бродехме, нийде не ги открихме. Велика бе нашата скръб. Ала дивите гори ни призоваха и ние се завърнахме натам. Още дълги години редовно потегляхме да дирим ентругите бродехме надлъж и шир и ги зовяхме с прекрасните им имена. Но времето отминаваше, ние скитахме все по-рядко и все по-наблизо. И днес за нас ентругите са само спомен, а брадите ни са дълги и побелели. Елфите съчиниха много песни за Странствията на ентите и някои от тях се пееха и на човешки езици. Но ние не съчинихме нищо, стигаше ни да пеем прекрасните имена на ентругите, щом помислехме за тях. Вярваме, че в бъдни времена може отново да ги срещнем и може би нейде ще намерим земя, където да живеем заедно и всички да сме доволни. Но пророчеството гласи, че това ще стане само когато и ние, и те изгубим всичко, що имаме сега. Защото в древни времена Саурон унищожи градините, а днешният Враг навярно ще попари всички гори.

Една елфическа песен разказваше за това или поне аз така я разбирам. Пееха я и нагоре, и надолу по Великата река. Не са я измислили ентите, имайте предвид — на нашия език би била много дълга! Но ние я знаем наизуст и си я тананикаме от време на време. Ето как звучи на вашия език.

ЕНТ: Щом пролет ражда буков лист и в клона влива сок,

щом вятър вее, лъч блести над горския поток,

щом крачим леко, с дъх дълбок, и въздухът сияй,

ела при мен! Ела и виж — красив е моят край!

 

ЕНТРУГА: Щом пролет идва в нива, в двор и расне житен злак,

щом Цвят обсипе плоден клон като внезапен сняг,

щом слънце грее и дъждец в лъчите му играй,

не чакай да се върна аз — красив е моят край.

 

ЕНТ: Щом лято позлати света и под зелен покров

дърветата сънуват сън — тъй стар и вечно нов,

щом крие свеж сумрак лесът и вятърът замре,

ела при мен! Ела и виж, че тук е по-добре!

 

ЕНТРУГА: Щом топло лято озари натегналия плод,

щом с радост жъне златен клас работният народ,

щом в кошера се трупа мед и вятърът замре,

оставам в моя слънчев край, че тук е по-добре!

 

ЕНТ: Щом зима зла гора и хълм скове сред леден плен,

щом рухне моят лес и нощ погълне моя ден,

щом Изтокът ни прати дъжд, и ураган, и мрак,

ще диря теб, ще те зова, при теб ще дойда пак!

 

ЕНТРУГА: Щом зима песента скове сред сетната тъма,

щом няма плод, щом смях и труд заглъхнат у дома,

ще търся теб, ще чакам теб, за да се срещнем пак

и двама да поемем път под леден дъжд и мрак.

 

ДВАМАТА: И двама ще поемем път — на запад води той,

и край далечен ще дари сърцата ни с покой.

— Така звучи горе-долу — каза Дървобрад, когато свърши песента. — Елфите са я измислили, разбира се — безгрижна, бързодумна, додето се вслушаш, и вече дошъл краят. По моята скромна преценка доста хубава. Но ентите от своя страна биха могли да кажат повечко, ако имаха време! А сега ще стана да си подремна. Вие къде ще останете?

— Ние обикновено спим легнали — каза Мери. — Тук сме си добре.

— Спите легнали! — възкликна Дървобрад. — Ама да, разбира се, хм, хум… бях забравил — тая песен ме настрои както в старите времена; без малко да реша, че разговарям с млади енти, да, да. Е, можете да заемете леглото. Аз ще постоя под дъжда. Лека нощ!

Мери и Пипин се изкатериха на леглото и се сгушиха в меките треви и папрати. Ложето беше свежо, ароматно и топло. Светлините изгаснаха и сиянието на дърветата помръкна, но все още можеха да различат отвън пред свода стария Дървобрад, застанал неподвижно с вдигнати над главата ръце. Ярките звезди надничаха от небето и огряваха водните струи, които се сипеха по пръстите и главата му и лееха, лееха към краката му стотици сребърни капки. Заслушани в техния звън, хобитите заспаха.

Когато се събудиха, хладните слънчеви лъчи огряваха просторния двор и пода на нишата. Високо в небето мощен източен вятър гонеше парцаливите облаци. Дървобрад не се виждаше, но докато се плискаха с вода от басейна край входа, Мери и Пипин го чуха как си тананика и пее, идвайки по пътеката между дърветата.

— Ху, хо! Добро утро, Мери и Пипин! — изтътна той, като ги видя. — Дълго спите. Аз вече направих неколкостотин крачки днес. Сега ще си изпием закуската и потегляме към Ентосбор. Той им наля две пълни паници от каменна делва, но не от снощната. Вкусът бе друг — по-земен и по-богат, по-укрепващ и хранителен, тъй да се каже. Докато хобитите седяха на ръба на леглото, пиеха и хрупаха парченца от елфическите питки (не толкова от глад, колкото защото смятаха дъвченето за задължителна част на всяка закуска), Дървобрад стоеше прав, тананикаше си на ентически или елфически, или някакъв чужд език и гледаше към небето.

— Къде е Ентосбор? — осмели се да запита Пипин.

— Ху, а? Ентосбор? — обърна се Дървобрад. — То не е местност, а събрание на ентите — напоследък рядко го свикваме. Аз обаче изкопчих от доста приятели обещание, че ще дойдат. Ще се срещнем на обичайното място — хората го наричат Диводол. Намира се южно оттук. Ще стигнем преди пладне.

Не след дълго потеглиха. Както и предния ден, Дървобрад носеше хобитите на ръце. Край входа на двора той зави надясно, прекрачи потока и се запъти на юг покрай подножията на величествените скалисти склонове, осеяни с редки дървета. По-нагоре хобитите зърнаха горички от бреза и калина, а над тях се катереха по стръмнините мрачни борови гори. Скоро Дървобрад се поотклони от хълмовете и потъна в дълбоките дебри, където дърветата бяха по-мощни, по-високи и по-гъсти от всичко, което хобитите бяха виждали досега. За малко усетиха лекия задух, който бяха забелязали при първото си навлизане във Ветроклин, ала това чувство бързо отмина. Дървобрад не разговаряше с тях. Тананикаше си дълбоко и замислено, но Мери и Пипин не схващаха думите — звучеше им като бум, бум, румбум, бурар, бум-бум, дарар-бум-бум, дарар-бум и тъй нататък с непрекъсната смяна на мелодия и ритъм. От време на време им се струваше, че дочуват отговор, тананикане или тръпнещ звук, долетял сякаш изпод земята, от клоните над главите им или може би от дънерите на дърветата, но Дървобрад нито спираше, нито обръщаше глава настрани.

Вървяха вече отдавна — Пипин опита да брои „ентокрачките“, но не успя и се обърка някъде на около три хиляди, когато Дьрвобрад взе да забавя ход. Изведнъж спря, остави хобитите на земята и като надигна ръце към устата си, сви длани на широка тръба, после духна или извика през тях. Мощно хуум, хом огласи горите като дълбок тръбен зов и сякаш отекна от дърветата. Нейде далече, от няколко посоки долетя подобно хуум, хом, хуум — не ехо, а отговор.

Дървобрад метна Мери и Пипин на рамо и пак закрачи, отпращайки от време на време нов тръбен зов, и всеки път отговорът долиташе все по-мощно и по-отблизо. Така най-сетне стигнаха до привидно непроходима стена от тъмнозелени дървета, каквито хобитите не бяха виждали досега — те се разклоняваха още от корените и бяха плътно окичени с тъмни лъскави листа, като зеленики без тръни. Покриваха ги множество твърди, изправени съцветия с големи и блестящи маслиненозелени пъпки.

Като зави наляво и заобиколи този грамаден жив плет, Дървобрад с няколко разкрача стигна до тесен вход. През него минаваше утъпкана пътека и изведнъж се спускаше по дълъг стръмен склон. Хобитите видяха, че слизат в обширен дол, кръгъл като паница, много широк и дълбок, увенчан по ръба с висока и тъмна вечнозелена ограда. Дъното беше тревисто и гладко, без никакви дървета освен три много високи и красиви бели брези в центъра на паницата. Към дола водеха още две пътеки — от запад и от изток.

Няколко енти вече бяха пристигнали. Други се задаваха по отсрещните пътеки или следваха Дървобрад. Когато наближиха, хобитите се загледаха в тях. Бяха очаквали да видят множество създания, подобни на Дървобрад, както всички хобити си приличат (поне в очите на чужденците). Много се изненадаха, като видяха съвсем друго. Ентите се различаваха един от друг както дърво от дърво, като бреза и бук, дъб и ела. Имаше няколко по-стари енти, брадати и чворести като яки, но древни дървета (макар никой да не изглеждаше тъй стар като Дървобрад), имаше снажни и здрави енти с източени ръце и нозе, с гладка кожа като горски дървета в първа младост, ала нямаше малки енти, нямаше фиданки. Сред широкото тревисто дъно на дола вече стояха около две дузини, а още много се задаваха отвън.

Отначало Мери и Пипин бяха поразени главно от разнообразието, което виждаха — многото форми, цветове, разликите в обхват и ръст, в дължината на ръце и нозе, в броя на пръстите по тях (всички възможни числа от три до девет). Неколцина изглеждаха по-близки или по-далечни роднини на Дървобрад и напомняха букови или дъбови дървета. Но имаше и други породи. Някои приличаха на кестени — енти с кафява кожа, грамадни ръце с криви пръсти и къси дебели крака. Други напомняха ясен — високи, стройни сиви енти с много пръсти по ръцете и дълги нозе; трети приличаха на ели (най-високите енти), а имаше и като брези, като калини, като липи. Но когато всички енти се събраха около Дървобрад, свеждайки леко глави, мърморейки с бавните си напевни гласове и гледайки дълго и внимателно към чужденците, тогава хобитите разбраха, че те всички са от един род и имат еднакви очи — не тъй стари и дълбоки като на Дървобрад, но с еднакъв бавен, търпелив, замислен израз и еднакви зелени отблясъци.

Веднага щом цялата компания се събра и застана в широк кръг около Дървобрад, започна странен и неразбираем разговор. Ентите бавно замърмориха; изпървом се присъедини един, после друг, докато запяха всички заедно в протяжен, ту извисен, ту низходящ ритъм; понякога той се засилваше от едната страна на кръга, сетне замираше, за да прогърми с мощен тътен от другата. Макар че не можеше нито да долови, нито да разбере думите — само предполагаше, че са на ентически език, — Пипин отначало реши, че звукът е много приятен за слушане, но вниманието му постепенно се отклони. След като мина дълго време (а песента нямаше никакво намерение да свършва), той взе да се пита, щом като ентическият език е толкова „неприбързан“, дали са успели да си кажат вече Добро утро, а ако Дървобрад е решил да прави проверка, колко ли дни ще му трябват, за да изпее имената на всички. „Интересно, как ли е на ентически език да и не?“ — помисли си той и се прозя. Дървобрад незабавно усети това.

— Хм, ха, хей, драги ми Пипин! — каза той и всички останали енти прекъснаха песента. — Бях забравил, че сте припрян народ, пък и, тъй или иначе, е уморително да слушате реч, която не разбирате. Сега може да слезете. Съобщих имената ви на целия Ентосбор, всички ви видяха, съгласиха се, че не сте орки и че трябва да вмъкнем нов ред в старите списъци. Засега сме само дотук, но за Ентосбор и това е набързо претупана работа. Ако искате, можете да се поразходите из дола. За освежаване ще откриете бистър извор ей там, на северния склон. Ние имаме да си кажем още някоя приказка, преди Ентосборът да почне наистина. После ще дойда да ви видя и да ви кажа как вървят нещата.

Той остави хобитите на земята. Преди да се отдалечат, те се поклониха ниско. Подобна акробатика, изглежда, развесели ентите извънредно много, ако се съди по тона на мърморенето и проблясъците в очите им, но скоро те се върнаха към обсъжданата тема. Мери и Пипин се изкачиха по западната пътека и надникнаха през отвора в живия плет. От ръба на низината започваха дълги, гористи склонове, а отвъд тях, над боровете на най-далечния хребет, се издигаше във висините остър и бял планински връх. Отляво, на юг, гората се спускаше и чезнеше в сивата далечина. Нейде там мъждукаше бледа зеленина и Мери предположи, че това са равнините на Рохан.

— Питам се, къде ли е Исенгард? — каза Пипин.

— Не знам точно къде се намираме — отвърна Мери, — но онзи връх навярно е Метедрас, а доколкото си спомням, пръстенът на Исенгард лежи сред нещо като разклонение или дълбок пролом в края на планините. Вероятно е оттатък този грамаден хребет. Там горе, вляво от върха, като че се надига пушек или мъгла, не ти ли се струва?

— Как изглежда Исенгард? Питам се дали ентите изобщо могат да му сторят нещо.

— И аз се питам. Исенгард е като пръстен от скали или хълмове, мисля, с просторна равнина отвътре и каменна колона по средата, наречена Ортанк. На нея е кулата на Саруман. В околната стена е пробита порта, може би не само една, и ми се струва, че през нея минава рекичка; тя се спуска от планините и пресича Роханския пролом. Чини ми се, че това място ще е костелив орех за ентите. Но тия енти ми вдъхват някакво странно чувство — някак не ми се вярва да са чак толкова безобидни и… да речем, забавни, колкото изглеждат. На вид са бавни, чудати и търпеливи, почти печални; и все пак вярвам, че могат и да се ядосат. А случи ли се това, бих предпочел да не им излизам насреща.

— Да! — каза Пипин. — Разбирам те. Това може да е като разликата между полегнала, замислено преживяща стара крава и връхлитащ бик; промяната може да стане изведнъж. Чудя се дали Дървобрад ще ги раздразни. Сигурен съм, че се кани да опита. Но те не обичат да се ядосват. Дървобрад се ядоса снощи и после пак тури сурдинката.

Хобитите се обърнаха. Ентите все тъй надигаха и снишаваха гласове, увлечени в съвещанието. Слънцето се бе изкачило по небосвода и надничаше над високата ограда, сияеше по върхарите на брезите и огряваше северния край на дола с хладна жълта светлина. Там хобитите забелязаха да проблясва изворче. Закрачиха по ръба на огромната паница, досами вечнозелените дървета — колко приятно бе отново да усетят под нозете си прохладна трева, без да бързат заникъде, — и слязоха към бликащата вода. Отпиха от чистата, пронизващо студена влага, после седнаха на един обрасъл с мъх камък и се загледаха как слънчеви петна играят по тревата и сенките на прелитащите облаци минават по дъното на дола. Ентите продължаваха да мърморят. Много странно и далечно изглеждаше това място, то бе извън техния свят, далеч от всичко, което им се бе случвало. Обхвана ги непоносим копнеж да видят и чуят другарите си, особено Фродо, Сам и Бързоход.

Най-сетне гласовете на ентите затихнаха, хобитите погледнаха надолу и видяха, че към тях се задава Дървобрад, придружен от още един ент.

— Хм, хум, ето ме пак — каза Дървобрад. — Изморихте ли се, траете ли вече, хмм, а? Е, боя се, че ще трябва още да потраете. Приключихме с първата част, но тепърва ще обяснявам как стоят нещата на ония, които живеят далече от Исенгард, и на ония, с които не можах да се видя преди Сбора, а после ще трябва да решим какво да правим. Обаче за ентите решението не отнема толкова много време, колкото изреждането на всички факти и събития, които трябва да си изяснят. Както и да е, няма да отричам, че още дълго няма да мръднем оттук — нищо чудно да постоим ден-два. Затова ви доведох събеседник. Той живее наблизо. Елфическото му име е Брегалад. Той казва, че вече е решил и няма нужда да стои на Сбора. Хм, хм, от всички той е най-близко до онова, което можем да наречем припрян ент. Сигурно добре ще се погаждате с него. Довиждане! Дървобрад им обърна гръб и се отдалечи. Брегалад постоя, проучвайки задълбочено хобитите; те пък го гледаха и се чудеха кога ли ще прояви някакъв признак на „припряност“. Той беше висок и изглеждаше един от най-младите енти; гладка лъскава кожа покриваше ръцете и нозете му, устните му бяха яркочервени, а косата му сивозелена. Можеше да се прегъва и люшка като стройно дърво под напора на ветровете. Най-после той заговори и гласът му, макар и звучен, беше по-висок и по-ясен от този на Дървобрад.

— Ха, хмм, приятели, хайде да се поразходим! Аз съм Брегалад, на вашия език това значи Бързолъч. Прякор, разбира се. Наричат ме така, откакто казах да на един възрастен ент, преди да бе довършил въпроса си. Освен това пия бързо и излизам от реката, докато някои още си топят брадите. Елате с мен! Той протегна надолу изящните си ръце и подаде на хобитите по една дългопръстна длан. И тримата прекараха целия ден в разходки из гората, в песни и смях, защото Бързолъч се смееше често. Смееше се, щом слънцето се покажеше иззад облак, смееше се, щом срещнеха поток или извор — тогава се привеждаше да наплиска нозете и главата си; понякога се смееше на звук или шепот, долетял откъм дърветата. А видеше ли калина, спираше за малко с протегнати ръце, пееше и се люшкаше в такт с песента. Привечер той ги отведе в своя ентически дом — нищо особено, просто обрасъл с мъх камък, положен сред тревата в подножието на зелен рид. Наоколо в кръг растяха калини и имаше вода (както във всеки ентически дом) — от стръмния склон бликаше извор. Тримата си побъбриха, докато над гората падаше мрак. Наблизо все тъй звучаха гласовете на Ентосбора, ала сега те изглеждаха по-дълбоки и не тъй спокойни, сегиз-тогиз нечий мощен глас се надигаше с висока, устремна мелодия и останалите замираха. Но Брегалад, застанал край хобитите, говореше на собствения им език кротко, почти шепнешком, и те узнаха, че той е от рода на Твърдокор и че родният му край е бил опустошен. Това им се стори напълно достатъчно обяснение за неговата „прибързаност“, поне що се отнася до орките.

— В моя дом имаше калини — с мека печал изрече Брегалад, — калини, пуснали корени, когато бях още малко ентче — преди много, много години, в тих и спокоен свят. Ентите бяха посадили най-старите от тях, защото искаха да зарадват ентругите, ала те ги поглеждаха с усмивка и отвръщаха, че знаят къде цветът е по-бял и плодът по-богат. И все пак от цялата тази порода, рода на Розата, няма за мен по-прекрасни дървета. Те растяха и растяха, докато сенките им се превърнаха в зелени дворци, а червените гроздове наесен бяха прекрасен и чуден товар. Птичи ята се сбираха там. Аз обичам пернатите, дори когато бъбрят безспир, а и калините не жалеха изобилието си. Но птиците станаха враждебни и алчни, те късаха вейките и събаряха плода, без да го кълват. После дойдоха орки с брадви и отсякоха моите дървета. Дотичах, зовах ги с дългите им имена, ала те не потрепваха, не чуваха и не отвръщаха — лежаха мъртви.

О, Орофарне, Ласемиста, Карнимирие!

Калино, ти! О, как блести в косите ти цветът!

Калино, ах! По теб видях как грее чист денят:

ствол мек и сив, лист лек и жив нашепваха слова,

товар свещен, златочервен по твоята глава!

О, скръбен ден, лежиш пред мен и вехнеш в зной и пек

и стена аз, но твоят глас затихнал е навек.

О, Орофарне, Ласемиста, Карнимирие!

Хобитите заспаха, унесени в тихата песен на Брегалад, която сякаш оплакваше на различни езици гибелта на любимите му дървета.

С него прекараха и следващия ден, но не се отдалечаваха много от дома му. Най-често седяха мълчаливо на завет под рида, защото вятърът бе застудял, а облаците се събираха и тъмнееха, слънцето почти не се показваше, а в далечината все тъй се надигаха и затихваха гласовете на Ентосбора — ту гръмки и мощни, ту ниски и печални, ту бързи, ту бавни и тържествени като панихида. Настъпи втора нощ, а ентите продължаваха съвещанието под устремно летящи облаци и колебливо трепкащи звезди.

Дойде зората на третия ден — навъсен и ветровит. По изгрев-слънце гласовете на ентите се извисиха в мощна гълчава и отново замряха. Утрото напредна, вятърът затихна и въздухът натежа от очакване. Хобитите забелязаха, че сега Брегалад слуша напрегнато, макар че за тях звукът, долитащ от Сбора до укритието на ентическия дом, бе едва доловим.

Отмина пладне и слънцето, клонящо на запад към планините, провря дълги жълти лъчи през пролуките на облаците. Внезапно хобитите усетиха, че всичко тъне в покой; цялата гора се вслушваше мълчаливо. Какво значеше това? Брегалад стоеше изпънат и напрегнат и се оглеждаше на север към Диводол.

И сетне с грохот долетя кънтящ и мощен рев: ра-хуум-рах! Дървета се люшкаха и превиваха като ударени от вихър. Отново настъпи тишина и после се разнесе маршова мелодия като от тържествени барабани, а над тътнещите удари мощно и високо запяха неудържими гласове.

На щурм, на щурм, със гръм и шум — та-рунда рунда рунда рум!

Ентите идеха — все по-близко и все по-мощно се издигаха гласовете им.

На щурм със барабан и шум — та-руна руна руна рум!

Брегалад взе хобитите на ръце и с широки крачки напусна дома.

След малко видяха как наближава маршовата колона: с огромни крачки ентите прииждаха по нанадолнището. Начело беше Дървобрад, подир него, двама по двама, стъпваха в крак петдесетина последователи и отмерваха такта, удряйки с юмруци по дънерите си. От по-близко виждаха и пламналите в очите им искри.

— Хуум, хом! Ето че идем с гръм, ето че идем най-сетне! — подвикна Дървобрад, щом забеляза Брегалад и хобитите. — Елате със Сбора! Потегляме. Потегляме към Исенгард!

— Към Исенгард! — изреваха ентите в един глас.

— Към Исенгард!

Към Исенгард! Та бил макар от камък стар и с крепък зид,

та бил макар на Исенгард градът по-як и от гранит,

вървим, вървим, вървим на рат да срутим каменния град;

че лист и ствол е гняв пробол, сърца кипят — вървим на рат!

Към враг без ум, по прашен друм, сред гръм и шум, на щурм,

на щурм!

Към Исенгард със гняв на щурм!

Със гняв на щурм, със гняв на щурм!

Тъй пееха те и маршируваха на юг.

Брегалад с блеснали очи застана начело на колоната до Дървобрад. Старият ент отново пое хобитите, положи ги на рамо и те с тупкащи сърца, с вирнати глави гордо се понесоха пред пеещия отряд. Макар че бяха очаквали в края на краищата нещо да се случи, настъпилата у ентите промяна ги изуми. Сега тя изглеждаше внезапна като връхлитане на порой, който дълго е бил удържан от бент.

— Общо взето, ентите бързичко взеха решение, нали? — осмели се да подхвърли Пипин след време, когато песента бе прекъснала за малко и се чуваше само тътенът на ръце и нозе.

— Бързичко? — повтори Дървобрад. — Хуум! Да, тъй си е. По-бързо, отколкото очаквах. Право да си кажа, от много векове насам не съм ги виждал тъй ядосани. Ние, ентите, не обичаме да ни ядосват; никога не се ядосваме, додето не стане ясно, че е настъпила велика заплаха за нашите дървета и за живота ни. В тая гора подобно нещо не се е случвало от времето на войните между Саурон и Морските хора. Не друго ни разгневи толкоз, а черното дело на орките, безсмислената сеч — рарум, — лишена дори от фалшивия претекст, че трябва да подклаждат огньовете; пък и вероломството на съседа, който бе длъжен да ни помага. Вълшебниците би трябвало да знаят тия неща — и те наистина ги знаят. Нито в ентическия, нито в елфическия или човешкия език се намира достатъчно зло проклятие за подобна измяна. Долу Саруман!

— Наистина ли ще срутите Исенгард? — запита Мери.

— Хо, хм, ами знаете ли, може и да го сторим! Сигурно не ви е известно колко сме силни. Чували сте за троловете може би? Страшна мощ имат те. Но троловете са само имитация, грозно подобие на ентите, създадено от Врага сред Великия мрак, както и орките са копие на елфите. Ние сме по-силни от троловете. Изсечени сме от костите на самата земя. Можем да цепим скалите, както го правят дървесните корени, само че по-бързо, много по-бързо, стига да се разбуни духът ни! Ако не ни посекат, ако не ни порази огън или магия, можем да превърнем Исенгард в куп отломки, да стрием стените му на прах.

— Но Саруман ще опита да ви спре, нали?

— Хм, е, да, така си е. Не съм забравил това. Даже доста си мислих тъкмо по тоя въпрос. Но, виждате ли, мнозина енти са по-млади от мен, и то с не едно дървесно поколение. Сега са ядосани и мислят само за едно — да срутят Исенгард. Но не след дълго пак ще се позамислят, ще поохладнеят, като дойде време за вечерното питие. Ех, как ще ожаднеем! А сега нека си маршируват и пеят! Много път ни чака, ще има време за размисъл. И това не е малко, че започнахме.

Още дълго Дървобрад марширува и пя с останалите. Но след време гласът му спадна до шепот и накрая затихна. Пипин забеляза, че старото му чело е възлесто и сбръчкано. Най-после той вдигна глава и Пипин зърна в очите му печален взор, печален, ала не и нещастен. В тях грееше светлина, сякаш зеленият пламък бе потънал още по-дълбоко в мрачните кладенци на мислите му.

— Разбира се, много е вероятно, приятели — бавно изрече той, — много е вероятно да вървим към своята гибел — последния щурм на последните енти. Но ако си стоим у дома със скръстени ръце, все едно, гибелта ще ни открие рано или късно. Тази мисъл зрееше в сърцата ни и затова маршируваме сега. Не беше бързо решението. Сега поне сетният марш на ентите може да е достоен за песен. Ай — въздъхна той, — може пък и да помогнем на другите народи, преди да си отидем. И все пак как бих искал да видя, че се сбъдват песните за ентругите. Сърцето ми копнее пак да видя Фимбретил. Но тъй е, приятели, песните са като дърветата — раждат плод само когато им дойде времето, а понякога изсъхват преждевременно.

Ентите продължаваха напред с широка крачка. Бяха се спуснали в дълга низина, водеща на юг, сега взеха да се изкачват нагоре и все нагоре, към високия западен хребет. Горите останаха назад и те преминаха сред сгушени тук-там групи брезички, сетне излязоха на голите склонове, където нарядко растяха източени борове. Отпред слънцето потъна зад мрачните гърбове на хълмовете. Спусна се мъжделив здрач.

Пипин погледна назад. Ентите като че се бяха умножили… или какво ставаше? Там, където в сумрака трябваше да се простират отминатите голи склонове, сякаш зърна скупчени дървета. Но те се движеха! Възможно ли бе всички дървета на Ветроклин да се разбудят, гората да се надигне и да тръгне през хълмовете на бой? Той разтърка очи и се запита дали дрямката и здрачът не са го заблудили, ала огромните сиви силуети неуморно напредваха. Надигна се шум, сякаш вятърът стенеше в безбройни клони. Ентите вече наближаваха хребета песните бяха престанали. Падна нощ и настъпи мълчание — не се чуваше нищо освен лекият трепет на земята под нозете на ентите и едва доловим шепот, като че шушнеха безчет есенни листа. Най-сетне те застанаха на билото и се взряха надолу към мрачна бездна — огромен пролом в края на планините: Нан Курунир, долината на Саруман.

— Нощ тегне над Исенгард — каза Дървобрад.