Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (35)

ГЛАВА 8
ПЪТЯТ КЪМ ИСЕНГАРД

И тъй в лъчите на прекрасното утро крал Теоден и Гандалф Белия конник отново се срещнаха на зелената трева край Усоевия ручей. Тук бяха и Арагорн, син на Араторн, и Леголас елфът, и Еркенбранд Западнопределски, и благородниците от Златния замък. Около тях се сбираха Рохиримите, конниците на Пределите. Почудата бе засенчила радостта от победата и очите им се взираха към гората.

Внезапно се раздаде мощен вик и откъм Вала се зададоха ония, които бяха отблъснати към Усоето. Там бяха Гамлинг Стари и Еомер, син на Еомунд, а край тях крачеше Гимли джуджето. Беше без шлем и главата му бе омотана с ивица кърваво платно, ала гласът му мощен и звучен.

— Четиридесет и двама, драги Леголас! — викна той. — Уви! Секирата ми се нащърби — четиридесет и първият имаше железен нагръдник. Ти докъде я докара?

— Изпреварваш ме с една бройка — отвърна Леголас. — Но не ми се свиди първенството, толкова се радвам да те видя на крак!

— Добре дошъл, Еомер, сестрин сине! — каза Теоден. — Щом те видях невредим, вече наистина мога да се радвам.

— Привет, господарю на Пределите! — каза Еомер. — Черната нощ отмина и отново е ден. Но денят донесе странни вести. — Той се обърна и смаяно изгледа първо гората, сетне Гандалф. — Още веднъж идваш в нечакан час.

— Нечакан в тежък час — възрази Гандалф. — Казах, че ще се върна да се срещнем тук.

— Но не посочи часа, нито пък предсказа как ще пристигнеш. Странна помощ водиш. Могъщо е вълшебството ти, Бели Гандалфе!

— Може би. Но ако е тъй, още не съм го показал. Аз само дадох добър съвет пред заплахата и използувах бързината на Сенкогрив. Много повече стори собствената ви доблест и яките нозе на мъжете от Западния предел, които бързаха цяла нощ.

Тогава всички изгледаха Гандалф с още по-силно изумление. Някои мрачно се озъртаха към гората и прокарваха длани по лицата си, сякаш мислеха, че неговите очи виждат по-добре от техните.

Гандалф се разсмя весело.

— Дърветата ли? — запита той. — Не, виждам гората тъй ясно, както и вие. Но това не е мое дело. То не се влияе от съветите на мъдреците. Събитията се развиха по-добре от моите планове и дори от надеждите ми.

— Ако вълшебството не е твое, то чие е? — каза Теоден. — Не идва от Саруман, това е ясно. Има ли някакъв по-могъщ мъдрец, за когото тепърва ще научим?

— Това не е вълшебство, а много по-древна сила — каза Гандалф, — сила, бродила по земята, още преди елф да запее и звън на чук да се лее.

Преди брадва да екне и чук да звъни,

под луната сред млади, добри планини;

преди пръстен света да изпълни с тъга,

то вървя сред горите незнайно кога.

— И какъв е отговорът на тая гатанка? — запита Теоден.

— Ако искаш да узнаеш, ще трябва да дойдеш с мен в Исенгард — отвърна Гандалф.

— В Исенгард? — викнаха всички.

— Да — каза Гандалф. — Аз ще се завърна в Исенгард и който желае, нека дойде с мен. Странни неща може да видим там.

— Но дори да съберем всички мъже от Пределите и да ги изцелим от рани и умора, пак не ще ни стигнат за щурм срещу крепостта на Саруман — каза Теоден.

— Въпреки това тръгвам към Исенгард — рече Гандалф. — Не ще се бавя за дълго там. Сега пътят ми води на изток. Чакайте ме в Едорас, преди да се нащърби луната!

— Не! — отсече Теоден. — В мрачния предутринен час се усъмних, но вече няма да се разделим. Ще дойда с теб, ако такъв е съветът ти.

— Сега искам да говоря със Саруман колкото се може по-скоро — каза Гандалф, — и тъй като той ти нанесе тежко оскърбление, би следвало да бъдеш там. Но след колко време ще потеглиш и можеш ли да яздиш бързо?

— Моите хора са изнурени от битката, а и аз се уморих — каза кралят. — Дълго препусках и малко спах. Уви! Старостта ми не е измама, нито се дължи само на шепота на Змийския език. Болест е тя, що ни един лечител не може да изцели напълно, та бил той дори и Гандалф.

— Тогава бързо пусни да почиват всички, които ще яздят с мен — каза Гандалф. — Ще потеглим с първите вечерни сенки. Тъй ще е най-добре, съветвам те отсега нататък всичките ни придвижвания да бъдат колкото се може по-тайни. Но не взимай много хора със себе си, Теоден. Отиваме на преговори, а не на бой.

После кралят избра измежду най-здравите мъже ония, които имаха бързи коне, и ги изпрати с вести за победата към всяка долина на Пределите; те носеха и повелята му всички мъже, млади и стари, да дойдат бързо в Едорас. На втория ден след пълнолуние Владетелят на Пределите свикваше там сбор на всички, що могат да носят оръжие. 3а похода към Исенгард кралят избра Еомер и двадесет мъже от свитата си. С Гандалф щяха да дойдат Арагорн, Леголас и Гимли. Въпреки раната джуджето не желаеше да остане:

— Ударът беше слаб и шлемът го отклони — каза то. — Ще трябва нещо повече от подобна оркска драскотина, за да ме удържи тук.

— Аз ще се погрижа за раната, докато си почиваш — каза Арагорн.

Кралят се завърна в Рогоскал и заспа тъй спокойно, както не му се бе случвало от години насам, отпочинаха и избраните придружители. Но всички останали, които не бяха осакатени или ранени, подхванаха тежък труд — мнозина бяха паднали в битката и лежаха мъртви по ливадата или в Усоето.

Нито един от орките не бе останал жив, не броиха труповете им. Но огромно множество планинци се бяха предали, те се бояха и крещяха за милост.

Мъжете от Пределите им отнеха оръжията и ги изпратиха на работа.

— Помогнете сега да поправим злото, в което участвувахте — каза Еркенбранд, — а после ще положите клетва никога вече да не прекосявате с оръжие Бродовете на Исен, нито да тръгвате на поход с враговете човешки; след туй ще се върнете свободно в земите си. Защото Саруман ви е подлъгал. Мнозина от вас получиха смърт в отплата за лековерието си, но ако бяхте победили, едва ли щяхте да получите от него по-добра отплата.

Хората от страната Дун се смаяха, защото Саруман им бе казал, че роханците са жестоки и изгарят пленниците живи. Издигнаха две могили сред полето пред Рогоскал и положиха под тях всички конници от Пределите, които бяха загинали при защитата — в едната тия от Източните долини, в другата тия от Западния предел. В самотен гроб под сянката на Рогоскал лежеше Хама, капитан на кралската стража. Той бе паднал пред Портата. Орките бяха струпани на грамадни купища настрани от могилите на загиналите мъже, недалеч от покрайнините на гората. Смут обзе хората, тая грамада леш не ставаше нито за погребение, нито за клада. За огън дървата им бяха малко, а никой не би посмял да вдигне брадва срещу странните дървета, дори и да не ги бе предупредил Гандалф под смъртен страх да не закачат ни кора, ни клон.

— Оставете орките да лежат — каза Гандалф. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Подир пладне кралският отряд се подготви за заминаване. По това време погребението едва бе започнало; Теоден оплака гибелта на своя капитан Хама и пръв хвърли пръст над гроба му.

— Наистина превелика скръб донесе Саруман за мен и за цялата страна — каза той, — и ще му я припомня, щом се срещнем.

Слънцето вече клонеше към хълмовете западно от Котловината, когато най-сетне Теоден, Гандалф и спътниците им препуснаха надолу от Вала. Зад тях се бе струпала огромна тълпа — конници и западняци, млади и стари, жени и деца, наизлезли от пещерите. С ясни гласове те пееха победна песен, сетне замлъкнаха, питайки се какво ли ще стане, защото очите им гледаха към дърветата и ги обземаше страх.

Конниците стигнаха до гората и спряха; ни кон, ни човек искаше да навлезе навътре. Дърветата бяха сиви и заплашителни, обвиваше ги сянка или мъгла. Краищата на дългите протегнати клони висяха като опипващи пръсти, корените им се надигаха от земята като лапи на незнайни чудовища и мрачни пещери зееха под тях. Но Гандалф поведе отряда и там, където пътят от Рогоскал стигаше до дърветата, пред очите им се разкри отвор като сводеста порта под мощните клони; Гандалф мина през него и останалите го последваха. Тогава за свое удивление откриха, че пътят продължава напред и Усоевият ручей се лее край него; отгоре небето беше открито и окъпано в златна светлина. Но от двете им страни неизбродните дебри вече тънеха в здрач и се простираха към непрогледна сянка; дочуха пукот и стонове на клони, далечни викове и неясен гневен шепот на беззвучни гласове. Не се виждаше ни орк, ни друго живо създание.

Леголас и Гимли яздеха на един кон, държаха се наблизо до Гандалф, защото Гимли се боеше от гората.

— Топло е тук — каза Леголас на Гандалф. — Усещам наоколо велик гняв. Не чувствуваш ли въздухът да тупка в ушите ти?

— Да — каза Гандалф.

— Какво ли е станало с презрените орки? — запита Леголас.

— Това, мисля, не ще узнае никой — отвърна Гандалф.

Известно време яздиха мълчаливо, но Леголас все се озърташе настрани и неведнъж би спрял да се вслуша в горските звуци, ако Гимли не възразяваше.

— Това са най-странните дървета, които някога съм виждал — каза той, — а аз съм виждал много дъбове да израстват от жълъд до древна старост. Как бих искал да имам време, та да побродя сред тях — те имат гласове и малко по малко бих разбрал мислите им.

— Не, не! — възрази Гимли. — Да се махаме от тях! Вече се досещам за мислите им — омраза към всичко, що ходи на два крака, а речта им е за смазване и удушаване.

— Не към всичко, що ходи на два крака — каза Леголас. — Тук мисля, че грешиш. Орките мразят те. Защото не са оттук и знаят малко за елфите и хората. Далече са долините, където растат. Дълбоките долове на Ветроклин, Гимли, оттам предполагам, че идват.

— Тогава това е най-опасната гора в Средната земя — каза Гимли. — Би трябвало да съм им благодарен за ролята, която изиграха, ала не ги обичам. Ти може да ги мислиш за чудесни, но в тия земи видях по-голямо чудо, по-прекрасно от която и да било дъбрава или поляна на всички времена — то още изпълва сърцето ми. Странни са човеците, Леголас! Имат тук едно от чудесата на Северния свят и как го наричат? Пещери го наричат! Пещери! Дупки, където да се крият в дни на рат или да трупат фураж! Знаеш ли, добри ми Леголас, че пещерите на Шлемово усое са просторни и прекрасни? Ако джуджетата знаеха за тия неща, безкрайни тълпи от поклонници щяха да се нижат само за да ги зърнат. Какво говоря, биха плащали с чисто злато за един кратък поглед!

— А аз бих дал злато, за да не ходя натам — каза Леголас — и двойно повече, за да ме изведат, ако случайно се залутам навътре.

— Не си ги видял, затова ти прощавам шегата — каза Гимли. — Но ти говориш като глупец. Смяташ ли за красиви дворците на вашия крал под Мраколесовия хълм, за чието изграждане са помогнали джуджетата в древни времена? Те са жалки хижи в сравнение с пещерите, които видях тук — необятни зали, изпълнени с вечната музика на вода, звънтяща в езера, прекрасни като Хелед-зарам под звездните лъчи. А когато пламнат факли и хора закрачат по песъчливите площадки под отекващите сводове — ах! — тогава, Леголас, безценни камъни, кристали и жили от скъпи руди проблясват по излъсканите стени, а светлината сияе през раковини от нагънат мрамор, прозрачни като живите длани на кралица Галадриел. Там има бели, шафранови и утринно розови колони, Леголас, надиплени и извити като в съновидение; те се надигат от многоцветния под към лъскавите висулки по свода — криле, въжета, завеси, фини като застинали облаци, копия, знамена, кули на висящи палати! Спокойни езера ги отразяват — сияен свят наднича от мрачните води, покрити с чисто стъкло, градове, каквито едва ли и умът на Дурин е породил в сънищата му, простират улици и колонади към мрачните кътчета, където светлината не достига. И звън! Пада сребърна капка и зад кръглите бръчки по стъклото всички кули се люшкат и вият като водорасли и корали в някаква морска пещера. Сетне идва вечерта — те чезнат и бавно се смаляват в здрача, факлите отминават към друга зала и друго видение. Там са зала след зала, Леголас, дворец се прелива в дворец, купол след купол, стълба подир стълба, а лъкатушните пътеки водят все напред към сърцето на планината. Пещери! Подземията на Шлемово усое! Щастлив бе случаят, който ме тласна натам! Със сълзи на очи ги напускам.

— Тогава за твоя утеха, Гимли — каза елфът, — ти пожелавам да завършиш войната жив и здрав и пак да се върнеш да ги видиш. Но не казвай на целия си род! Като те слушам, изглежда, че там няма работа за тях. Може би хората от този край постъпват мъдро, че си мълчат — едно семейство работливи джуджета с чук и длето може да порути много повече, отколкото всички човеци.

— Не, ти не разбираш — каза Гимли. — Нито едно джудже не би останало незатрогнато от такава прелест. Никой от народа на Дурин не би дълбал там за камъни и руди, та ако ще из дълбините да се трупат злато и диаманти. Нима вие напролет сечете за подпалки разцъфнали горски дървета? Ние бихме се грижили за тия поляни от разцъфтял камък, вместо да ги дълбаем. Изкусно и внимателно, почукване след почукване — може би само парченце скала и нищо повече за цял ден напрегнат труд, — тъй бихме могли да работим и след години да открием нови пътища и да извадим на показ далечни зали, които още тънат в мрак и се виждат само като пустота отвъд скалните пукнатини. И светлини, Леголас! Ние бихме сътворили светлини, лампи, каквито някога са сияли в Хазад-дум; и когато пожелаем, ще прогоним нощта, що тегне там, откакто са сътворени хълмовете, а пожелаем ли покой, ще оставим нощта да се завърне.

— Затрогваш ме, Гимли — каза Леголас. — Никога не те бях чувал да говориш така. Караш ме едва ли не да съжалявам, че не съм видял тия пещери. Слушай! Нека се споразумеем — ако и двамата се измъкнем живи от заплахите, които ни очакват, ще тръгнем заедно на път. Ти ще посетиш Ветроклин с мене, а после аз ще дойда с теб да видя Шлемово усое.

— Не бих избрал точно такава отплата — каза Гимли. — Но ще изтрая Ветроклин, ако ми обещаеш да се върнеш в пещерите и да споделиш с мен възхитата от чудесата им.

— Имаш думата ми — каза Леголас. — Но уви! Засега трябва да обърнем гръб и на пещери, и на гора. Виж! Наближаваме края на дърветата. Колко път има до Исенгард, Гандалф?

— Около петнадесет левги по права линия, както летят гарваните на Саруман — отвърна Гандалф, — пет от входа на Усоева котловина до Бродовете и още десет оттам до портите на Исенгард. Но тази нощ няма да яздим докрай.

— И какво ще видим, когато стигнем там? — запита Гимли. — Ти навярно знаеш, но аз не мога да се досетя.

— И аз не знам със сигурност — отговори вълшебникът. — Бях там снощи, но оттогава може да са станали много неща. Ала мисля, че няма да кажеш, че пътуването е било напразно — макар да напускаш Искрящите пещери на Агларонд.

Най-сетне пътниците прекосиха дърветата и откриха, че са стигнали до дъното на Котловината, където пътят от Шлемово усое се разклоняваше в две посоки — на изток към Едорас и на север към Бродовете на Исен. Докато се измъкваха изпод горския свод, Леголас спря и със съжаление се озърна назад. После изведнъж нададе вик.

— Там има очи! Очи ни гледат изпод сенките на клоните! Никога не бях виждал такива очи.

Изненадани от вика му, останалите спряха и се обърнаха, но Леголас се готвеше да препусне обратно.

— Не, не! — викна Гимли. — Безумствувай колкото си щеш, само първо ме пусни да сляза от тоя кон! Не искам да гледам никакви очи!

— Стой, Леголас Зеленолист! — каза Гандалф. — Не се връщай в гората, не сега! Не ти е дошло времето.

Още преди да довърши, измежду дърветата излязоха три странни фигури. Бяха високи като тролове, повече от дванадесет фута на ръст, яките им тела, жилави като млади дървета, изглеждаха облечени в одежди или покривала от плътно прилепваща сива и кафява материя. Ръцете им бяха дълги, а дланите им осеяни с множество пръсти, косата им беше щръкнала и твърда, а брадите сивозелени като мъх. Очите им гледаха тържествено, ала се взираха не към конниците, а на север. Изведнъж те вдигнаха дълги ръце към устните си и нададоха отекващ зов, ясен като песен на рог, но по-мелодичен и променлив. Раздаде се ответен зов и като се обърнаха отново, конниците видяха други подобни същества да се задават с широки крачки през тревата. Те бързо наближаваха от Севера с походката на газещи чапли, ала не и със същата бързина; дългите им нозе отхвърляха пътя по-бързо от крилете на чапла. Конниците извикаха от изумление, а някои положиха ръце върху дръжките на мечовете.

— Не ви трябват оръжия — каза Гандалф. — Това са само пастири. Те не са врагове, всъщност изобщо не се интересуват от нас.

И наистина изглеждаше така; още преди да е довършил, високите създания, без да погледнат към конниците, прекрачиха в гората и изчезнаха.

— Пастири! — възкликна Теоден. — Къде са им стадата? Кои са те, Гандалф? Ясно е, че поне за теб не са непознати.

— Те са пастири на дърветата — отвърна Гандалф. — Толкова отдавна ли не си слушал приказки край огнището? В твоите земи има деца, които биха могли да извлекат отговора на твоя въпрос от преплетените нишки на преданията. Ти видя ентите, о, кралю, ентите от гората Ветроклин, наречена Ентолес на твоя език. Нима си мислил, това име е празно хрумване? Не, Теоден, не е тъй — за тях вие сте само отминаваща приказка; почти нищо не им говорят годините от Еорл Млади до Теоден Стари, а всички дела на твоя род за тях са дреболии.

— Енти! — промълви той най-сетне. — Мисля, че в сянката на легендите започвам малко по малко да разбирам чудото на дърветата. Доживях да видя странни дни. Отдавна се грижим за полята и добитъка, градим къщи, ковем сечива или препускаме на помощ във войните на Минас Тирит. И това наричаме живот на хората, битие на света. Малко ни интересува онова, що лежи отвъд границите на земите ни. Песните ни разказват за тия неща, ала ние ги забравяме и само децата ги учат като безгрижен обичай. А сега песните се спуснаха сред нас от незнайни места и крачат въплътени под слънцето.

— Би трябвало да се радваш, кралю Теоден — каза Гандалф. — Не само дребният човешки живот е под заплаха днес, но и животът на тия създания, които си мислил за герои от легендите. Не си останал без съюзници, макар и да не ги познаваш.

— Ала би трябвало и да скърбя — каза Теоден. — Както и да се обърне войната, няма ли да свърши тъй, че много красоти и вълшебства да изчезнат завинаги от Средната земя?

— Може би — отвърна Гандалф. — Злото на Саурон не ще се изцели напълно, нито ще отмине, сякаш никога не е било. Но такива дни ни е отредила съдбата. Да продължим сега пътя, който започнахме!

Отрядът зави настрани от котловината и гората и пое по пътя към Бродовете. Леголас неохотно ги последва. Слънцето вече бе потънало отвъд края на света, но когато излязоха от сянката на хълмовете и погледнаха на запад към Роханския пролом, небето все още се червенееше и под прелитащите облаци пламтеше ярко зарево. На фона му като мрачни петна кръжаха и се рееха безброй чернокрили птици. Някои отминаваха из висините с печални крясъци, запътени към скалните си домове.

— Лешоядите са пирували на бойното поле — каза Еомер. Сега яздеха, без да бързат, а мракът прииждаше из равнините наоколо. Растящата луна бавно се издигна и в сребърните й лъчи хълмистите степи се надигаха и спадаха като необятно сиво море. Четири часа след като бяха напуснали кръстопътя, конниците наближиха Бродовете. Дългите склонове бързо се спускаха към реката, разляна по каменисти плитчини сред високи тревисти тераси. По вятъра долетя вълчи вой. Сърцата им натегнаха при спомена колко мъже са паднали в бой по тия места.

Пътят се спускаше между високи зелени насипи и прорязваше терасите до самата вода, сетне отново се издигаше по другия бряг. Три редици плоски камъни пресичаха течението, а между тях имаше бродове за конете, водещи от двата бряга към едно голо островче по средата. Конниците се взряха надолу и гледката им се стори странна, защото открай време над Бродовете отекваше плясъкът и бълбукането на вода по камъните, но сега те мълчаха. Речното корито бе почти сухо, гола пустош от камъчета и сив пясък.

— Нерадостно е станало това място — каза Еомер. — Каква ли болест е налегнала реката? Много хубости унищожи Саруман — нима е погълнал и изворите на Исен?

— Тъй изглежда — отвърна Гандалф.

— Уви! — каза Теоден. — По тоя път ли трябва да минем, където гнусни твари разкъсват толкова много от добрите конници на Пределите?

— Натам е пътят ни — каза Гандалф. — Скръбна е гибелта на бойците ти, но ще видиш, че поне не ги разкъсват планинските вълци. Те пируват с телата на своите приятели, орките — само такава дружба познават. Ела!

Те слязоха към реката и щом наближиха, вълците спряха да вият и се прокраднаха настрани. Страх ги бе обзел, като видяха Гандалф под лунните лъчи и коня му Сенкогрив, засиял като сребро. Ездачите се прехвърлиха на островчето и напразно ги дебнеха лъскави очи от сенките по бреговете.

— Гледайте! — каза Гандалф. — Приятели са се потрудили тук. И те видяха, че насред островчето е струпана могила, оградена с камъни и набодена с множество копия.

— Тук лежат всички мъже от Пределите, що паднаха по тия места — каза Гандалф.

— Тук да почиват! — каза Еомер. — А когато копията им ръждясат и изтлеят, нека още дълго се издига могилата им на стража пред Бродовете на Исен!

— И това ли е твое дело, Гандалф, друже мой? — запита Теоден. — Много си сторил за една вечер и една нощ!

— С помощта на Сенкогрив… и други — каза Гандалф. — Препусках бързо и надалеч. Но ето що ще кажа тук, край могилата, за твоя утеха: мнозина паднаха в битките за Брода, ала са по-малко, отколкото нашепват слуховете. Разпръснатите са повече от загиналите; аз събрах всички, които успях да намеря. Някои изпратих с Гримболд Западнопределски да се присъединят към Еркенбранд. Други отредих за това погребение. Те сега са потеглили подир твоя воевода Елфошлем. Аз го изпратих с мнозина конници към Едорас. Знаех, че Саруман е хвърлил цялото си войнство срещу тебе и слугите му са изоставили всички други задачи, за да се запътят към Шлемово усое — изглежда, из равнините няма врагове, ала се боях, че вълкоездачи и грабители може въпреки това да препуснат към Медуселд, докато е останал без охрана. Но сега мисля, че няма от какво да се боиш — когато се завърнеш, ще завариш своя дом да те чака.

— И ще се радвам да го видя пак — каза Теоден, — макар да не се съмнявам вече, че кратък ще е престоят ми там. И тъй отрядът се сбогува с острова и могилата, прекоси реката и се изкачи по отсрещния бряг. После препуснаха напред, доволни, че си отиват от скръбните Бродове. Щом се отдалечиха, отново се раздаде вълчи вой.

Древно шосе водеше от Исенгард към Бродовете. То се простираше край реката, завивайки с нея на изток, после на север, но накрая се отклони право към портите на Исенгард, а те бяха под планинския склон западно от долината, на шестнадесет и повече мили от входа й. Този път следваха, ала не стъпваха по него — отстрани земята беше твърда и равна, покрита на много мили наоколо с ниска, жилава трева. Сега яздеха по-бързо и към полунощ Бродовете останаха на около пет левги назад. После спряха и прекъснаха нощното пътешествие, защото кралят се измори. Бяха стигнали в подножието на Мъгливите планини и дългите ръце на Нан Курунир се протягаха насреща им. Мрачна се простираше долината пред тях, защото луната бе отминала на запад и хълмовете закриваха лъчите й. Но от дълбоките сенки на низината се вдигаше огромен стълб от дим и изпарения; пълзейки нагоре, той срещна лъчите на залязващата луна и се разля на черни и сребристо искрящи талази по звездното небе.

— Какво мислиш за това, Гандалф? — запита Арагорн. — Човек би рекъл, че цялата Долина на магьосника гори.

— Напоследък над тая долина вечно има пушеци — каза Еомер, — но чак такива не бях виждал досега. Това не е толкова дим, колкото пара. Саруман крои да ни посрещне с някаква дяволия. Може би иска да кипне всички води на Исен и затова е пресъхнала реката.

— Може и това да прави — каза Гандалф. — Утре ще узнаем с какво се занимава. А сега да си поотпочинем, ако можем.

Устроиха бивак край коритото на Исен; то бе все тъй безмълвно и празно. Някои от пътниците поспаха малко. Но късно през нощта стражата нададе вик и всички се събудиха. Луната бе залязла. Горе сияеха звезди, но по земята пълзеше мрак, по-черен от нощта. Устремен на север, той прииждаше към тях по двата бряга на реката.

— Стойте където сте! — каза Гандалф. — Не вадете оръжие! Чакайте и всичко ще отмине!

Наоколо се сбираше мъгла. Няколко звезди все още примигваха слабо отгоре, но от двете им страни се издигаха стени от непрогледна тъма. Стояха на тясна пътечка сред движещи се сенчести кули. Чуха гласове, шепот, стонове и безконечна шушнеща въздишка; земята се затресе под нозете им. Стори им се, че дълго седяха, обзети от страх; ала най-сетне мракът и шумовете отминаха и изчезнаха между планинските склонове.

Далече на юг оттам, в Рогоскал, хората чуха посред нощ мощен шум, сякаш вихър бе повял из долината, и земята се разтресе, страх ги обзе и никой не посмя да излезе. Но призори излязоха и се изумиха: посечените орки бяха изчезнали, а с тях и дърветата. Далече надолу из долината на Усоето тревата бе смачкана и утъпкана, сякаш гигантски пастири бяха превели оттам огромни стада добитък, но на една миля под Вала в земята бе издълбан грамаден трап и отгоре бе струпан каменен хълм. Хората вярваха, че посечените от тях орки са погребани там, но дали с тях са и ония, които бяха избягали в гората, никой не можа да каже, защото на този хълм не стъпи човешки крак. Мъртвешкия рид го наричаха отпосле и по него не поникна трева. Но странните дървета вече никога не се мярнаха в Усоева котловина; през нощта те си бяха заминали надалеч, към мрачните долини на Ветроклин. Така си отмъстиха на орките.

Кралят и спътниците му не мигнаха до края на нощта, но повече не видяха и не чуха нищо странно освен едно — гласът на реката внезапно се събуди край тях. Разля се плисък на вода, забързана надолу между камъните, а когато той отмина, Исен отново течеше и бълбукаше из коритото си както винаги.

На разсъмване се приготвиха за път. Зората настъпи сива и бледа и те не видяха изгрева на слънцето. Из въздуха горе тегнеше мъгла, изпарения забулваха земите наоколо. Потеглиха бавно, но вече яздеха по шосето. То бе широко, каменно и добре поддържано. През мъглите неясно съзираха отляво да се извисява дългото планинско отклонение. Бяха навлезли в Нан Курунир, Долината на магьосника. Тя беше закътана отвсякъде, освен откъм Юга. Някога беше зелена и красива, а през нея се лееше Исен — дълбока и мощна река още преди да е стигнала до равнините; подхранваха я множество ручеи и дребни потоци, извиращи от дъждовитите хълмове, а наоколо се разстилаха приятни, плодородни земи.

Сега не бе така. Под стените на Исенгард все още имаше нивя, обработвани от робите на Саруман, но по-голямата част от долината се бе превърнала в пущинак, покрит с бурени и трънаци. Къпините се провлачваха по земята или пъплеха по храсталаци и урви, сплитаха се на чорлави пещери, където дребни зверчета намираха леговище. Тук не растяха дървета, но сред избуялите плевели още се виждаха изгорени и накълцани с брадви пънове от древни гори. Печален бе този край и днес само шумът на бързите води из камънака нарушаваше безмълвието. Пушеци и изпарения се влачеха на нечисти облаци и се спотайваха из низините. Конниците мълчаха. В дъното на душата си мнозина се съмняваха и се питаха към какъв ли пагубен край ги води това пътуване.

След като яздиха няколко мили, шосето се превърна в широка улица, изкусно покрита с големи квадрати от плосък камък; нито една тревичка не се подаваше в процепите помежду им. От двете страни имаше дълбоки канали, изпълнени със струяща вода. Ненадейно отпред се издигна висока колона. Тя беше черна, на върха бе закрепен грамаден камък, издялан и боядисан като дълга Бяла ръка. Показалецьт сочеше на север. Сега знаеха, че портите на Исенгард не са далече и сърцата им натегнаха, но очите им не можеха да прозрат през надвисналата отпред мъгла.

От незапомнени времена под планинското разклонение в Долината на магьосника се разполагаше древният град, наричан от хората Исенгард. Той бе оформен отчасти още от сътворението на планините, но в древни епохи хората от Задмория бяха издигнали тук могъщите си творения, а Саруман живееше тук отдавна и не бе стоял със скръстени ръце.

Ето как изглеждаше това място, докато Саруман бе на върха на славата си, признат от мнозина за предводител на вълшебниците. Огромна пръстеновидна стена от непристъпни зъбери се издаваше от укритието на планинския склон, отдалечаваше се от него и отново се завръщаше. В нея бе пробит само един вход — грамадна арка под южната стена. Тук през черната скала бе изсечен дълъг тунел, затворен от двете страни с могъщи железни врати. Те бяха тъй изработени и закрепени на огромните си панти, стоманени пръти, забити в ядрото на камъка, че щом се отлостеха, човек можеше да ги помръдне безшумно, с лек натиск на ръцете. Който навлезеше и най-сетне стигнеше до края на кънтящия тунел, съзираше равнина, огромен кръг, леко хлътнал като гигантска чиния; от ръб до ръб имаше една миля. Някога тя бе зелена, осеяна с пътища и плодни градини, оросявана от потоци, които се спускаха от планините към централното езеро. Но нито стръкче не растеше тук в последните дни на Саруман. Пътищата бяха покрити с черни и твърди каменни плочи, вместо дървета, край тях се виеха дълги върволици от колони, едни от мрамор, други от мед и желязо, съединени с тежки вериги.

Там имаше множество домове, стаи, зали и коридори, изсечени от вътрешната страна на стените и потъващи дълбоко в скалата, тъй че над целия открит кръг надничаха безброй прозорци и мрачни врати. Хиляди можеха да живеят там — работници, слуги, роби и войници с огромен запас от оръжия; отглеждаха вълци в бърлоги под жилищата. Равнината също бе надупчена и издълбана. Дълбоки шахти потъваха в земята, ниски могили и каменни куполи покриваха изходите им и под лунна светлина Пръстенът на Исенгард напомняше гробище на неспокойни мъртъвци. Защото земята трепереше. По множество наклонени проходи и спирални стълби шахтите се спускаха към дълбоки пещери; там Саруман бе поместил съкровищници, складове, оръжейници, ковачници и огромни пещи. Железни колела се въртяха безспир и чукове тътнеха. Нощем вятърът разнасяше стълбове изпарения, огрени отдолу от червена, синя или отровнозелена светлина.

Оградени с вериги, всички пътища се спускаха към центъра. Там се издигаше кула с вълшебна форма. Тя бе изваяна от древните строители, изградили пръстена на Исенгард, и все пак не приличаше на човешко дело, а сякаш се бе откъснала от костите на земята сред прастария гърч на хълмовете. Това бе остър връх над каменен остров, черен и засиял с твърд блясък — четири могъщи многостенни каменни колони се спояваха в едно цяло, но към върха се разделяха като стърчащи рога с остри като бръснач ръбове и върхове, тънки като копия. Помежду им имаше тясно пространство и там, на площадка от полиран камък, изписан със странни знаци, човек можеше да застане на петстотин фута над равнината. Това бе Ортанк, цитаделата на Саруман, чието име (случайно или преднамерено) имаше двояко значение; на елфически език ортанк значи Връх Зъб, а на древното наречие на Пределите — Лукавия ум.

Непристъпен и изумителен бе Исенгард, дълго бе и прекрасен; там бяха живели велики владетели, охраняващи Гондор откъм Запада, мъдреци се бяха вглеждали в звездите. Но Саруман постепенно го бе преобразил според промяната на целите си, мислеше, че го е направил по-добър — и се мамеше, защото всички изкуства и хитроумни приспособления, заради които бе изоставил прежната си мъдрост и които с умиление смяташе за свои, идваха единствено от Мордор, тъй че всичко, що правеше, бе само дребно копие, детински модел или робско ласкателство на оная огромна крепост, оръжейница, затвор, могъща пещ — Барад-дур, Черната кула, която не търпеше съперници, надсмиваше се на ласкателствата и търпеливо изчакваше, уверена в гордостта и неизмеримата си сила.

Такава бе крепостта на Саруман, както я описваше мълвата, защото откакто се помнеха хората в Рохан, никой не бе пристъпил портите, освен може би малцина като Змийския език, които идваха тайно и никому не казваха какво са видели.

Гандалф продължи да язди към грамадната колона с Ръката и я отмина, а в това време конниците с удивление видяха, че Ръката вече не изглежда бяла. Зацапваше я нещо като засъхнала кръв; вгледаха се отблизо и разбраха, че ноктите й са червени. Гандалф безгрижно отмина напред из мъглата и те колебливо го последваха. Наоколо сякаш бе придошло внезапно наводнение, широки езера изпълваха низините край пътя и сред камъните струяха поточета. Най-сетне Гандалф спря и им махна с ръка; те приближиха и видяха, че нататък мъглите се разсейват и слънцето е огряло с бледи лъчи. Отминаваше пладне. Бяха достигнали портите на Исенгард. Ала портите лежаха на земята изкъртени и изкривени. А скалите наоколо бяха напукани и нацепени на безброй назъбени отломки, разпръснати надлъж и шир и тук-там струпани на жалки купища. Огромната арка бе оцеляла, но сега водеше към открита клисура — сводът на тунела бе съборен и в скалните стени от двете страни зееха грамадни пукнатини и проломи, кулите бяха стрити на прах. Великото море да се бе надигнало в гняв и връхлетяло с буря над хълмовете, не би могло да стори по-страшен погром.

Отвъд целият пръстен бе изпълнен с димящи води — кипнал котел, над който бяха изплували и безредно се носеха останки от греди, върлини, сандъци, бурета и натрошена покъщнина. Криви, килнати колони подаваха разцепените си върхове над потопа, но всички пътища бяха залени. Сякаш много далече, полузакрит от виещи се облаци, стърчеше скалният остров. Кулата Ортанк се извисяваше все тъй мрачна и висока, несъкрушена от бурята. Бледи вълни облизваха нозете й.

Кралят и целият му отряд седяха мълчаливо на конете и се дивяха, усещайки, че властта на Саруман е низвергната, но как — не можеха и да предполагат. Сетне обърнаха очи към арката и разрушените порти. Там, наблизо, забелязаха огромна купчина чакъл и изведнъж различиха две удобно излегнати дребни фигурки, почти незабележими сред камъните в сивите си дрехи. Край тях бяха подредени бутилки, паници и подноси, като че току-що си бяха похапнали добре и сега се отморяваха от положения труд. Едната изглеждаше заспала, другата с кръстосани крака и ръце зад главата бе облегнала гръб на една изкъртена скала и изпускаше от устата си прозрачен синкав дим на дълги ивици и малки колелца.

Теоден, Еомер и всичките им бойци дълго ги гледаха с изумление. Сред цялата разруха на Исенгард това им се стори най-странната гледка. Но преди кралят да заговори, дребната огнедишаща фигура изведнъж забеляза конниците, застанали безмълвно в края на мъглата. Скочи на крака. Поне на вид напомняше млад мъж, макар да не надхвърляше половин човешки бой, нямаше шапка на главата си, покрита с къдрава кестенява коса, но беше облечен в овехтял от пътуване плащ със същия цвят и форма, както и онези, с които спътниците на Гандалф се бяха появили в Едорас. Положил ръка на гърдите си, той се поклони доземи. После, сякаш без да забелязва вълшебника и другарите му, се обърна към Еомер и краля.

— Добре дошли в Исенгард, господари мои! — каза той. — Ние сме портиерите. Мериадок, син на Сарадок, е името ми, а моят спътник, който — уви! — е грохнал от умора — тук той подритна другия с крак, — се казва Перегрин, син на Паладин от Туковия род. Далече на север е нашият дом. Господарят Саруман е тук, вътре, но засега се е затворил с някой си Змийски език, иначе несъмнено щеше да е тук, за да приветствува толкова почетни гости.

— Щеше, дума да не става! — разсмя се Гандалф. — И Саруман ли ви нареди да пазите повредената му врата и да наглеждате за гости, когато успеете да откъснете вниманието си от подноса и бутилката?

— Не, добри ми господине, въпросът убягна от вниманието му — сериозно отвърна Мери. — Той беше много зает. Заповедите ни идват от Дървобрад, който пое ръководството на Исенгард. Той ми поръча да приветствувам с подходящи думи Владетеля на Рохан. Сторих каквото ми бе по силите.

— Ами какво ще речеш за другарите си? Какво ще речеш за Леголас и мен? — викна Гимли, който не можеше повече да се удържа. — Ах вие, негодници, вие, кръшкачи с рошави крака и рошави тикви! На каква хубавичка гонитба ни пратихте! Двеста левги през блата и гори, битки и смърт — вас да спасяваме! И да ви заварваме тук да пирувате и да мързелувате… и да пушите! Да пушите! Откъде намерихте билката, злодеи? Кълна се в чука и клещите! Тъй се разкъсвам между бяс и радост, че ще е чудо, ако не се пръсна!

— Взе ми думите от устата, Гимли — разсмя се Леголас. — Макар че аз бих предпочел да узная откъде са намерили виното.

— Не сте намерили здрав разсъдък в гонитбата си — каза Пипин, отваряйки едно око. — Заварвате ни да седим победно на полесражението, сред бойните трофеи, и се чудите как сме се снабдили с едно-две достойно заслужени блага!

— Достойно заслужени? — рече Гимли. — Не мога да го повярвам!

Конниците се разсмяха.

— Няма съмнение, че присъствуваме на задушевна приятелска среща — каза Теоден. — Значи това са изгубените от твоя отряд, Гандалф? Писано било дните ни да се изпълнят с чудеса. Вече много видях, откакто напуснах дома си, а сега пред очите ми са застанали нови герои от легендите. Не са ли това Полуръстовете, които някои от нашите наричат Холбитлани?

— Хобити, ако не възразявате, господарю — каза Пипин.

— Хобити? — повтори Теоден. — Странно се е променил езикът ви, но и тъй името не звучи зле. Хобити! Нито един от разказите, които съм чувал, не може да се сравнява с реалността.

Мери се поклони, Пипин стана и също се поклони ниско.

— Много сте благосклонен, господарю — каза той, — или поне се надявам, че така мога да приема думите ви. А ето и още едно чудо! Много страни пребродих, откакто напуснах дома си, но досега не бях срещал хора, които да знаят някаква история за хобитите.

— Моят народ е дошъл от Севера в древни времена — каза Теоден. — Но няма да те лъжа — ние не знаем приказки за хобитите. Само това се разказва сред нас, че надалеч, отвъд безброй хълмове и реки, живее народът на полуръстовете, които се крият из дупки в пясъчните дюни. Но няма легенди за делата им, защото преданието разказва, че те не правят кой знае какво и избягват да се срещат с хората, а са способни да изчезват за миг; можели и да преправят гласовете си като птиче чуруликане. Но, изглежда, че има още какво да се каже.

— Наистина има, господарю — каза Мери.

— Ето например — каза Теоден, — не бях чувал, че те бълват дим от устата си.

— Нищо чудно — отвърна Мери, — защото практикуваме това изкуство едва от няколко поколения. Тоболд Рогосвирец от Дългодол в Южната околия пръв засадил истински пушилист в градината си около 1070 година по нашето летоброене. Не се знае как стария Тоби…

— Не знаете какво ви дебне, Теоден — прекъсна го Гандалф. — Тия хобити могат да седят на ръба на гибелта и да обсъждат насладите на трапезата или дребните дела на своите бащи, деди, прадеди и далечни братовчеди до девето коляно, ако ги насърчавате с неуместна търпеливост. Точно сега моментът не е най-подходящ за историята на пушенето. Къде е Дървобрад, Мери?

— Някъде към северната страна, мисля. Отиде да си пийне… чиста вода. Повечето енти са с него и продължават работата си — хей там. Мери посочи с ръка към димящото езеро; конниците се вгледаха натам и дочуха глухо ромолене и трясък, сякаш от планинския склон се откъртваше лавина: Отдалече долетя хууум-хом, като че победно засвириха рогове.

— И без охрана ли е оставен Ортанк? — запита Гандалф.

— Водата е достатъчна — каза Мери. — Но Бързолъч и още неколцина са на пост. Не всички стълбове и колони из равнината са издигнати от Саруман. Мисля, че Бързолъч стои край скалата, до подножието на стълбата.

— Да, там има един висок ент — каза Леголас, — но ръцете му са отпуснати и стои неподвижно като колона край вратата.

— Минава пладне — каза Гандалф, — а за разлика от вас ние не сме хапвали от ранно утро. Ала бих искал да видя Дървобрад колкото се може по-скоро. Не е ли оставил вест за мене, или подносите и бутилките са я изместили от паметта ви?

— Остави вест — каза Мери — и тъкмо наближавах до нея, но ми попречиха много други въпроси. Канех се да съобщя, че ако Владетелят на Пределите и Гандалф благоволят да идат към северната страна, ще намерят там Дървобрад и той ще ги приветствува. Мога да добавя, че там ще намерят и най-добра храна, открита и подбрана от вашите покорни слуги.

Той се поклони.

— Това вече е по-добре — разсмя се Гандалф. — Е, Теоден, ще дойдеш ли с мен да намерим Дървобрад? Ще трябва да заобиколим, но не е далече. Много ще узнаеш, когато видиш Дървобрад. Защото Дървобрад е Ветроклин, най-древен сред ентите и техен вожд, и когато говориш с него, ще чуеш речта на най-старото от всички живи същества.

— Ще дойда с теб — каза Теоден. — Сбогом, хобити мои! Дано се срещнем отново в двореца ми! Там ще седите край мей и ще ми разказвате каквото ви душа иска — за делата на прадедите си до най-древни времена; ще поговорим и за Тоболд Стари и неговите билкарски премъдрости. Сбогом!

Хобитите се поклониха ниско.

— Значи това бил кралят на Рохан! — подхвърли Пипин под сурдинка. — Симпатичен дядка. Много е учтив.