Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (60)

ГЛАВА 2
СТРАНАТА НА СЯНКАТА

С последния остатък от самообладание Сам прибра стъкленицата в пазвата си.

— Бягайте, господин Фродо! — викна той. — Не, не натам! Отвъд стената има пропаст. След мен! Побягнаха надолу по пътя. Петдесет крачки по-нататък, острият завой покрай мощен скален зъбер ги скри от Кулата. Засега бяха спасени. Прилепени към камъка, двамата си поотдъхнаха, после едновременно се хванаха за сърцата. Кацнал на стената край разрушената порта, Назгулът нададе мъртвешкия си вик. Скалите прокънтяха. Обзети от ужас, двамата се запрепъваха надолу. Скоро пътят пак рязко зави на изток и за един страхотен миг ги изложи на поглед откъм Кулата. Притичвайки, те се озърнаха и видяха огромната черна фигура върху бастиона, после нахълтаха между високите скални стени на процепа, който се спускаше стръмно към Моргулския път. Добраха се до кръстопътя. Все още не се виждаше никаква следа от орките, нито пък долиташе отговор на крясъка на Назгула, ала знаеха, че тишината не ще е за дълго. Всеки момент гонитбата можеше да започне.

— Тая няма да стане, Сам — каза Фродо. — Ако бяхме истински орки, трябваше да се завтечем към Кулата, а не да бягаме от нея. Първият срещнат враг ще ни познае. Трябва някак да се махнем от пътя.

— Но не можем — отвърна Сам, — не можем без криле.

Отвесните източни склонове на Ефел Дуат се спускаха сред зъбери и пропасти към черната клисура, която ги делеше от вътрешния хребет. Малко подир кръстопътя, след ново стръмно надолнище, лек каменен мост прескачаше над бездната и прехвърляше пътя към безредно нахвърляните чукари и долини на Моргай. С отчаян устрем Фродо и Сам профучаха по моста, но едва бяха достигнали отвъдния край, когато се надигна олелия и врява. Далече и високо зад тях на планинския склон се мержелееше Кулата на Сирит Унгол с мътно лъщящи каменни стени. Внезапно дрезгавата камбана издрънча отново, после се заля в ситен звън. Засвириха рогове. Фродо и Сам не виждаха какво става напред, но вече дочуваха тропота на подковани нозе и по пътя долетяха бързите удари на копита.

— По-живо, Сам! Оттатък! — извика Фродо.

Изкатериха се по ниския парапет на моста. За щастие тук не ги чакаше страховит скок в пропастта, защото склоновете на Моргай вече се издигаха почти наравно с пътя, но бе прекалено тъмно, за да различат колко ще трябва да падат.

— Е, да вървим, господин Фродо — каза Сам. — Сбогом! Той полетя надолу. Фродо го последва. Падайки, чуха как по моста нахлуват конници и подир тях барабанят нозете на тичащи орки. Но ако не се боеше толкова, Сам би се разсмял. Изтръпнали от страх при мисълта за гибелен удар в невидими скали, хобитите прелетяха не повече от дванадесет фута и с гръм и трясък се приземиха сред последното, което можеха да очакват — трънлив гъсталак. Сам остана да лежи неподвижно, смучейки одрасканата си длан.

Когато тропотът на нозе и копита отмина, той се осмели да прошепне:

— И таз добра, господин Фродо, не знаех, че нещо може да расте в Мордор! Ама ако знаех, тъкмо това щях да очаквам. Както ги усещам, тия бодили трябва да са дълги поне по един фут, изподупчиха ми всичките дрехи. Де да бях надянал оная ризница!

— Оркска ризница не пази от тия тръни — отвърна Фродо. — И коженото яке не помага.

С много мъки се изскубнаха от гъсталака. Тръните бяха по-яки от тел и се вкопчваха като хищни лапи. Докато се освободят, плащовете им станаха на парцали.

— А сега надолу, Сам — прошепна Фродо. — Бързо да слезем в долината, после при първата възможност ще завием на север.

Над белия свят изгряваше нов ден и далеч от здрача на Мордор Слънцето изплува иззад източния ръб на Средната земя, но тук нощният мрак не се разсейваше. Планината избълва облаци дим и огньовете изгаснаха. Заревото по чукарите помръкна. Замрял бе източният вятър, който ги обвяваше неизменно, откакто напуснаха Итилиен. Бавно и мъчително се смъкнаха надолу. Опипваха за опора, препъваха се, провираха се сред камъни и тръни в непрогледните сенки — надолу и все надолу, докато ги държаха краката.

По някое време спряха, седнаха един до друг и облегнаха гръб на някаква канара. Обливаше ги пот.

— И на Шаграт съм готов да стисна ръката, ако ми предложи чаша вода — каза Сам.

— Не говори така! — отвърна Фродо. — От тия приказки става още по-зле.

После замълча и се просна настрани, замаян и изтощен. Най-сетне се пребори с умората и стана. С изненада откри, че Сам е заспал.

— Събуди се, Сам! — прошепна той. — Хайде! Време е да се понапънем още малко.

Сам пролази и се надигна.

— Ама че работа! — промърмори той. — Трябва да съм се унесъл. Отдавна не съм спал както трябва, господин Фродо, и очите ми просто сами се затвориха.

Сега Фродо го поведе на север, доколкото можеше да се ориентира сред камъни и канари, плътно отрупали дъното на огромната клисура. Но скоро пак спря.

— Болезнено е, Сам — каза той. — Не издържам вече. Ризницата, искам да кажа. Не мога в това състояние. Даже митрилната ризница ми тежеше, както бях изморен. Тази е много по-тежка. Пък и каква полза от нея? Няма да спечелим победата с битки.

— Но може и битки да ни чакат — отвърна Сам. — Наоколо дебнат кинжали и заблудени стрели. Имам си едно наум: онзи Ам-гъл не е мъртъв. Не ми се нрави мисълта, че само парче кожа ще трябва да ви пази от някой нож в тъмното.

— Виж какво, Сам, мило мое момче — каза Фродо. — Грохнал съм от умора и вече на нищо не се надявам. Но докато имам сили да помръдна, трябва да се мъча да достигна Планината. Пръстенът ми стига. Тая излишна тежест ме погубва. Ще трябва да се отърва от нея. Но не ме мисли за неблагодарен. Потръпвам, като си помисля колко ужасно е било да ровиш из труповете, за да намериш ризницата.

— Не говорете за това, господин Фродо. Жив да сте! Ако можех, бих ви носил на гръб. Щом е тъй, хвърлете я!

Фродо остави плаща си на земята, свали ризницата и я захвърли. Леко трепереше.

— Нещо по-топло ми трябва — каза той. — Захладняло е или съм настинал.

— Можете да вземете моя плащ, господин Фродо — предложи Сам. Без да чака, смъкна раницата и извади елфическия плащ. — Какво ще речете, господин Фродо? Омотайте се с тоя оркски парцал и го стегнете с колана: Отгоре наметнете това. Не е по местната мода, но ще ви постопли, а ми се чини, че и ще ви пази от беди по-добре от всякаква ризница. Владетелката го е шила.

Фродо взе плаща и закопча брошката.

— Така е по-добре! — промълви той. — Олекна ми. Сега мога да продължа. Но този непрогледен мрак като че прониква в сърцето ми. Докато лежах в килията, Сам, опитах се да си припомня Брендивин, Горски край и Рекичката край мелницата в Хобитово. Но вече не мога да ги видя.

— Хайде, хайде, господин Фродо, сега вие се разприказвахте за вода — каза Сам. — Ако можеше Владетелката да ни види и чуе, бих й казал: „Ваше височество, искаме само светлина и вода — просто бистра вода и ясна дневна светлина, по-прекрасна от всякакви скъпоценности, да ме прощавате.“ Но Лориен е далеч.

Сам въздъхна и размаха ръка към върховете на Ефел Дуат, които едва се различаваха като гъста чернилка на фона на мрачното небе.

Отново поеха на път. Не след дълго Фродо спря.

— Над нас има Черен конник — каза той. — Усещам го. Засега ще е по-добре да не мърдаме.

Приклекнаха под западния край на една надвиснала канара и дълго мълчаха. Накрая Фродо въздъхна с облекчение:

— Отмина.

Двамата станаха и очите им едновременно се изпълниха с изумление. Далече наляво, в южна посока, на фона на избледняващото небе започваха да изникват отчетливо мрачните очертания на високи върхове и хребети по планинската верига. Зад тях се разгаряше светлина. Тя бавно пропълзя към Севера. Сред въздушните простори на висинето сякаш се развихряше битка. Бухлатите облаци на Мордор отстъпваха, вдигнали парцаливи поли пред вятъра, който налиташе от живия свят и помиташе изпарения и пушеци към мрачната им родина. Изпод надигнатите висулки на траурния балдахин в Мордор се процеждаше мътна светлина, сякаш бледо утро надничаше през зацапано затворническо прозорче.

— Гледайте, господин Фродо! — възкликна Сам. — Гледайте! Вятърът се обръща. Нещо става. Плановете на Онзи са се объркали. Светът разкъсва мрака му. Как бих искал да видя какво става!

Бе утрото на петнадесети март. В Андуинската долина Слънцето изгряваше над източните сенки и вятърът налиташе от югозапад. Теоден умираше сред Пеленорските поля.

Пред очите на Фродо и Сам светлата ивица се разля от край до край по хребета на Ефел Дуат и двамата съзряха някаква фигура, наближаваща откъм Запада с огромна бързина — отначало бе само черна точица сред искрящия прорез над планинските върхове, ала бързо нарасна, процепи като мълния мрачния балдахин и отмина високо нагоре. Отлитайки, нададе протяжния писклив вой на Назгулите, но този крясък вече не плашеше пътниците — жалба и отчаяние криеше той и носеше лоши вести за Черната кула. Предводителят на Духовете на Пръстена бе срещнал гибелта си.

— Какво ви казах? Става нещо! — викна Сам. — Шаграт разправяше, че войната се развивала добре, но Горбаг не беше много сигурен. И е бил прав. Нещата се оправят, господин Фродо. Обнадеждихте ли се сега?

— Е, не особено, Сам — въздъхна Фродо. — Всичко става далеч зад планините. Пътят ни е на изток, а не на запад. И съм толкова уморен. Как тежи Пръстенът, Сам! Напоследък непрекъснато го виждам в мислите си като огромно огнено колело.

Леконравният Сам тутакси посърна. Тревожно огледа господаря си и го хвана за ръката.

— Хайде, господин Фродо! — каза той. — Каквото поисках, вече го имам наполовина — малко светлинка. Стига колкото да ни помогне, но ми се чини, че ще е и опасна. Опитайте се да походите още малко, после ще легнем един до друг да отпочинем. Но сега хапнете един-два залъка от храната на елфите. Може да ви даде кураж.

Фродо и Сам си разделиха питка лембас и дъвчейки насила с пресъхнали уста, се затътриха напред. Макар светлината едва да напомняше сивкав здрач, това им стигаше, за да разберат, че са навлезли дълбоко в долината между планините. Тя леко се изкачваше на север и по дъното се виеше коритото на отдавна пресъхнал поток. Отвъд каменистия улей забелязаха утъпкана пътека да лъкатуши в подножието на западните урви. Ако знаеха отпреди, можеха да поемат по нея много по-рано, защото тя се отделяше от Моргулския път при западния край на моста и слизаше към дъното на долината по дълга стълба, изсечена в скалата. Използуваха я патрули и вестоносци, забързани към по-малките постове и укрепления на север, между Сирит Унгол и теснините на Исенмаут, железните челюсти на Карах Ангрен.

За хобитите бе рисковано да тръгнат по тая пътека, ала трябваше да бързат, а Фродо усещаше, че няма сили да издържи тежкото катерене през канарите и непроходимите чукари на Моргай. Освен това прецени, че пътят на север ще е най-неочакван за преследвачите. Най-напред и най-старателно щяха да претърсят пътя на изток през равнината и западната пътека по прохода. Едва далече на север от Кулата щеше да завие и да потърси начин да продължи на изток последния отчаян преход от пътешествието. И тъй, двамата прекосиха каменистото дъно, изкачиха се по оркската пътека и известно време крачиха по нея. Отляво канарите надвисваха и ги закриваха отгоре, но пътеката лъкатушеше непрекъснато и на всеки завой двамата пристъпваха предпазливо, стиснали дръжките на мечовете.

Светлината оставаше все тъй мътна — Ородруин продължаваше да бълва огромни облаци дим и изблъсквани нагоре от околния въздух, те се издигаха все по-високо, докато достигнат над вятъра, и там се разпростираха в необятен свод, чиято опорна колона тънеше в скрити зад планините сенки. Хобитите се влачеха вече час, когато внезапно долетял звук ги закова на място. Невероятно, но грешка не можеше да има. Звънтеше вода. Отляво имаше дере — тъй тясно и стръмно, сякаш великанска брадва бе разцепила черната скала. И от него капеше вода — може би сетен остатък от благодатен дъжд, долетял от слънчеви морета със злата съдба да се излее накрая по стените на Черната страна и безплодно да се загуби надолу из праха. Тук тънката струйка изскачаше от скалата, пресичаше пътеката и завивайки на юг, бързо чезнеше сред мъртвите камъни. Сам се хвърли напред.

— Ще кажа на Владетелката, ако някога я срещна отново! — викна той. — Светлина, а сега и вода! — Изведнъж спря. — Нека да пия пръв, господин Фродо.

— Добре де, но има място и за двама ни.

— Не е там работата — каза Сам. — Искам да кажа: ако е отровна или някаква друга лошотия, дето бързо да проличи… е, по-добре аз да съм, а не вие, господарю, нали разбирате.

— Разбирам. Но мисля, Сам, че трябва да сме заедно в бедата… или в радостта. Само внимавай, ако е студена.

Водата бе хладна, но не ледена, и имаше неприятен вкус, едновременно горчив и мазен, поне така биха сметнали у дома. Тук тя им се стори над всякаква похвала, над боязън и предпазливост. Пиха до насита, а Сам напълни манерката. Освен това Фродо се почувствува по-добре и двамата изминаха още няколко мили, докато разширението на пътя и първите зачатъци на някаква груба стена край него ги предупредиха, че пак наближават оркска крепост.

— Тук ще свърнем настрани, Сам — каза Фродо. — И трябва да се упътим на изток. — Той въздъхна, гледайки дългите мрачни хълмове из равнината. — Останала ми е силица само колкото да намеря някоя дупка из ония места. А после ще трябва да си почина.

Речното корито тук беше останало малко под пътеката. Смъкнаха се до него и тръгнаха да го пресичат. За голяма изненада се натъкнаха на мрачни езерца, подхранвани от вода, която се процеждаше откъм някакъв извор в горния край на долината. В покрайнините си, под западните планини, Мордор бе умираща, но не съвсем мъртва земя. Тук упорито продължаваха да никнат и да се борят за живот груби, криви, изтерзани растения. Из долчинките на Моргай в другия край на долината потайно се вкопчваха дребни и жалки дръвчета, туфи жилава трева се бореха с камъните и съсухрен мъх пълзеше по скалите; и навсякъде се разстилаха огромните сгърчени плетеници на къпиновите храсталаци. Някои от тях имаха дълги остри тръни, други разперваха криви шипове, режещи като кинжали. Увиснали по тях сбръчкани лански листа попукваха и шумоляха в печално застиналия въздух, ала проядените от червеи пъпки току-що се разтваряха. Наоколо бръмчаха и хапеха кафеникави, сиви и черни мухи, белязани като орките с петна във формата на червено око, над къпинаците танцуваха и се люшкаха облаци гладни комари.

— Не вършат работа оркските дрехи — заяви Сам, размахвайки ръце. — Де да имах оркска кожа!

Накрая Фродо не издържа. Бяха се изкатерили по тясно полегато дере, но ги чакаше още дълъг път, преди поне да зърнат последния назъбен хребет.

— Сега трябва да отпочина, Сам, и да поспя, ако мога — каза Фродо.

Той се огледа, но сред тая пустош като че нямаше къде и животинче да се свре. В края на краищата двамата безсилно се сгушиха под прикритието на къпинака, надвиснал като килим от една ниска скала.

Приседнаха там и похапнаха криво-ляво. За да запазят скъпоценния лембас за черни дни, измъкнаха от раницата на Сам половината от онова, което им оставаше от Фарамир — малко ошав и късче сушено месо; придружиха хапките с глътка вода. Повторно се бяха напили от езерцата в долината, но ето че пак ги мъчеше люта жажда. Тежкият дъх из въздуха на Мордор пресушаваше гърлото. Всяка мисъл за вода разколебаваше дори и бодрия дух на Сам. А отвъд Моргай трябваше да прекосят страховитата равнина Горгорот.

— Поспете пръв, господин Фродо — каза той. — Пак притъмнява. Сигурно наближава краят на деня.

Фродо въздъхна и заспа още преди да чуе последните думи. Сам се пребори с умората и стисна ръката му; тъй остана да седи безмълвно, докато настана дълбока нощ. Накрая, за да не заспи, изпълзя от скривалището и се огледа. Попукване, пращене и потайни звуци огласяха околностите, но не се чуваше ни глас, ни стъпка. Далече горе в западното небе все още смътно бледнееше Ефел Дуат. И там, сред ръзпокъсаните облаци над мрачен планински зъбер, Сам зърна за миг да надниква бяла звезда. Както гледаше нагоре от тая запустяла страна, красотата избухна в сърцето му и надеждата се завърна. Като хладно лъскаво копие го прониза мисълта, че в крайна сметка Сянката е само дребна и мимолетна — никога нямаше да се добере до светлината и върховната красота. В Кулата песента му бе по-скоро предизвикателство, отколкото надежда, тогава мислеше за себе си. Сега за миг престана да се тревожи за съдбата си и дори за съдбата на господаря. Пропълзя назад през къпините, легна до Фродо и отхвърляйки страха, потъна в дълбок безметежен сън.

Събудиха се заедно, ръка в ръка. Сам бе доста бодър готов за новия ден, ала Фродо въздъхна. Огнени сънища бяха изпълвали неспокойната му дрямка и събуждането не носеше утеха. Но все пак сънят не бе съвсем лишен от целебни достойнства — чувствуваше се по-силен, готов да мъкне товара си още един преход. Не знаеха кое време е, нито колко са спали, но след един-два залъка и глътка вода продължиха по дерето, докато им се изпречи стръмен сипей. Тук сетните признаци на живот бяха прекратили борбата; нито една тревичка не растеше по голите, нащърбени и безплодни камънаци на Моргайските върхове.

След дълго лутане и дирене намериха откъде да се изкатерят и с още стотина фута мъчително лазене стигнаха догоре. Озоваха се в пукнатина между два мрачни зъбера и като минаха през нея, застанаха на самия ръб на последната мордорска стена. Отвесният склон се спускаше на хиляда и петстотин фута, а долу вътрешната равнина се простираше към безжизнения здрач и чезнеше от поглед. Сега вятърът духаше откъм Запада и огромните облаци се издигаха, подгонени на изток, но все още само мътни лъчи си пробиваха път към безрадостните поля на Горгорот. Пушеци се надигаха от земята и се спотайваха из низините, широки пукнатини бълваха изпарения.

В далечината, най-малко на четиридесет мили от тях, зърнаха Съдбовния връх с подножие, тънещо в пепел и разруха — чудовищен конус, издигнат нависоко, където облаци обгръщаха димящия му връх. Сега огньовете му бяха притихнали и той тлееше в дрямка, заплашителен и опасен като заспал звяр. Зад него като буреносен облак надвисваше необятна злокобна сянка, булото на Барад-дур, подпрян в далечината върху дълго разклонение на северната Пепелява планина. Мрачната сила бе унесена в дълбок размисъл и обърнато навътре, Окото обсъждаше вести за опасност и съмнение: лъскав меч виждаше то и непреклонно царствено лице — и засега не мислеше за нищо друго, а огромната му крепост, порта над порта, кула над кула, тънеше в тежка тъма.

Фродо и Сам се взираха с отвращение и почуда в тая омразна страна. Чак до димящата планина, на север и на юг бе само разруха и мъртвило, обгорена, задушена пустош. Питаха се как ли Властелинът на това царство изхранва робите и армиите си. А армии имаше. Докъдето им стигаше погледът, в подножието на Моргай и южно от него се простираха лагери — някои от палатки, други подредени като градчета. Един от най-големите бе точно под тях. Беше се скупчил само на миля навътре в равнината като грамадно гнездо на насекоми, с унили прави улички между бараки и дълги, ниски сиви сгради. Наоколо множеството сновеше насам-натам, от южния му край към Моргулското шосе потегляше широк път и по него търчаха в колони дребни черни фигурки.

— Хич не ми харесва тая картинка — каза Сам. — На това му викам пълна безнадеждност… само дето си мисля, че при такава навалица трябва да има кладенци, да не говорим за храна. А това не са орки, хора са, ако не ме лъжат очите.

И двамата с Фродо не знаеха нищо за робския труд по обширните нивя в южните области на това огромно царство, отвъд пушеците на Планината, край печалните мрачни води на езерото Нурнен, не знаеха за дългите пътища, водещи на изток и юг към васални земи, откъдето войниците на Кулата докарваха дълги върволици коли, натоварени със стоки, плячка и нови роби. Тук, в северните области, бяха мините, ковачниците и сборните места за отдавна подготвяната война, тук сбираше армиите си Мрачната сила като пионки на шахматна дъска. Първият ход, първата проба на силите бе отблъсната от западния фронт на север и юг. Засега Силата бе отстъпила, докарваше нови подкрепления и ги струпваше около Сирит Горгор за отмъстителен удар. А ако възнамеряваше и да попречи на всеки опит за достигане до Планината, едва ли би могла да го стори по-добре.

— Нищо де! — продължи Сам. — Каквото и да имат за ядене и пиене, няма как да се докопаме дотам. Не виждам път надолу. Пък и да слезем, не можем да пресечем тая открита равнина сред гъмжило от врагове.

— И все пак трябва да опитаме — каза Фродо. — Не е по-лошо, отколкото очаквах. Изобщо не съм се надявал да пресека. Е сега не виждам никаква надежда. Но все пак трябва да сторя каквото ми е по силите. Засега това е да се опазя от плен колкото може по-дълго. Тъй че смятам да продължим на север и да видим как ще е, където равнината се стеснява.

— Подозирам как ще е — промърмори Сам. — Където е по-тясна, просто орките и хората ще са по-нагъсто. Ще видите, господин Фродо.

— Ще видя, не ще и дума, стига да се доберем дотам — каза Фродо и се обърна.

Скоро откриха, че ще е невъзможно да продължат по билото на Моргай или по-долу, по високите урви, прорязани от дълбоки долове. В края на краищата се принудиха да слязат обратно по дерето, което бяха изкачили, и да търсят път из долината. Придвижваха се мъчително, защото не смееха да пресекат и да се върнат на пътеката по западния склон. След около миля, както и бяха очаквали, видяха сред една долчинка в подножието на канарата да се спотайва оркска крепост — стена и няколко каменни къщурки, струпани около входа на мрачна пещера. Не забелязваха движение, но въпреки това се промъкнаха предпазливо, използувайки при всяка възможност прикритието на трънливите шубраци, които тук гъсто покриваха двата бряга на пресъхналия поток.

Продължиха още две-три мили и оркската крепост зад тях изчезна от поглед, ала тъкмо задишаха по-свободно, когато дочуха груби и гръмки оркски гласове. Бързо се снишиха зад един посърнал недорасъл храст. Гласовете наближаваха. Скоро се появиха двама орки. Единият беше облечен в кафяви дрипи и въоръжен с рогов лък, беше дребен, чернокож, с широки сумтящи ноздри — очевидно следотърсач или нещо подобно. Другият беше едър оркски боец със знака на Окото, като ония от отряда на Шаграт. Той също носеше лък през рамо, а в ръката си стискаше късо копие с широко острие. Както обикновено двамата се караха и тъй като бяха от разни породи, всеки говореше Общия език по своему.

Само на двадесет крачки от скривалището на хобитите малкият орк спря.

— Уха! — изръмжа той и посочи отвъд долината към оркската крепост. — Отивам си вкъщи. Няма какво да си напрягам носа из тия камънаци. Аз казвам, че не се е запазила следа. Оставих те да водиш и изтървах миризмата. По хълма трябваше да вървим, а не из долината, казвам ти.

— Няма голяма полза от ситни сополанковци като теб, а? — отвърна едрият орк. — Мисля, че очите са по-добри от мръсните ви носове.

— И какво видя с тях? — изръмжа другият. — Мътните да те вземат! Даже не знаеш какво търсиш.

— Кой е виновен? — възрази войникът. — Не съм аз. Всичко идва от Най-горе. Първо казват, че имало елф с лъскава броня, после било някакво дребно човече като джудже, накрая стана група Урук-хайски бунтовници, а може да е всичко наведнъж.

— Ъх! — рече следотърсачът. — Загубили са присъствие на духа, това е то. А някои началници ще си загубят и кожата, чини ми се, ако е вярно каквото чух: Кулата нападната и прочие, стотици от вашите изпотрепани и пленникът избягал. Щом сте такива бойци, нищо чудно, че идват лоши вести от полесражението.

— Кой казва, че има лоши вести? — изрева войникът.

— Ъх! Кой казва, че няма?

— Приказваш като мръсен бунтовник и ако не си затваряш устата ще те напортя, ясно ли е?

— Добре де, добре! — рече следотърсачът, — Вече нищо няма да казвам, само ще си мисля. Но какво общо има с това онзи черен скитник? Онзи ненаситник с ципестите ръце?

— Не знам. Може би нищо. Но се обзалагам, че не за добро тършува наоколо. Да пукне дано! Тъкмо ни се изплъзна от ръцете, и дойде известие, че го искат жив — незабавно.

— Е, дано да го хванат и да му видят сметката — изръмжа следотърсачът. — Там долу той ми обърка миризмата със захвърлената ризница, дето я беше намерил, пък и беше изпотъпкал всичко наоколо, докато пристигна.

— Отърва кожата — каза войникът. — Нали не знаех, че го искат жив, та му пуснах една стрела — чистичко, от петдесет крачки право в гърба, обаче избяга.

— Уха! Изтървал си го — каза следотърсачът. — Едно, че не можеш да стреляш, второ, че бягаш бавно, и накрая викаш горките следотърсачи. Омръзна ми.

Той се помъкна назад.

— Връщай се, инак ще докладвам за теб! — кресна войникът.

— На кого? На безценния си Шаграт ли? Вече няма да е командир.

— Ще съобщя името и номера ти на Назгула — сподавено изсъска войникът. — Сега един от тях е поел командуването на Кулата. Другият спря, страх и ярост нахлуха в гласа му.

— Мръсен проклет доносник! — изписка той. — Не можеш да си свършиш работата, не можеш даже да си стоиш при своите. Бягай при гадните Кресльовци и дано да ти смъкнат кожата! Ако врагът не ги е спипал дотогава. Чух, че са очистили Първи номер, и дано да е вярно!

С копие в ръка едрият орк се хвърли подир него. Но следотърсачът отскочи зад един камък и заби стрела право в окото му. Войникът се строполи с трясък. Другият хукна из долината и изчезна.

Хобитите поседяха мълчаливо. Накрая Сам се размърда.

— Е, на това му викат чиста работа — заяви той. — Ако тая хубава дружба се разнесе из Мордор, с половината ни грижи е свършено.

— Тихо, Сам — прошепна Фродо. — Може и други да се навъртат тъдява. Очевидно се отървахме на косъм, а гонитбата по дирите ни е била по-напрегната, отколкото предполагахме. Но това е духът на Мордор, Сам, и той се е разнесъл тук из всяко кътче. Насаме орките винаги са били такива, поне тъй разказват приказките. Но не се надявай много на това. Към нас изпитват много по-силна, непресъхваща омраза. Ако тия двама ни бяха видели, щяха да прекратят караницата, докато не ни убият.

Отново настана дълго мълчание. Наруши го пак Сам, но вече шепнешком.

— Чухте ли какво споменаха за онзи ненаситник, господин Фродо? Нали ви казах, че Ам-гъл още не е мъртъв?

— Да, спомням си. И се питах откъде знаеш. Е, хайде сега! Мисля, че ще е по-добре да не мърдаме оттук, докато не се стъмни. Тъй че можеш да ми разправиш откъде знаеш и изобщо какво се е случило. Стига само да приказваш тихичко.

— Ще опитам — каза Сам, — ама като се сетя за оня Смрадльо, и кипвам, та може да се разкрещя.

Хобитите останаха да седят прикрити зад трънливия храст, а безрадостният мордорски ден бавно се преливаше в непрогледна беззвездна нощ. Сам нашепваше в ухото на Фродо най-цветистите си думи за предателското нападение на Ам-гъл, страховитата Корубана и собствените си премеждия с орките. Когато свърши, Фродо не каза нищо, само пое ръката му и я стисна. След малко се размърда.

— Е, мисля, че пак ще трябва да вървим — каза той. — Питам се кога ли ще ни хванат наистина и всичкото бъхтане и промъкване ще иде нахалост. — Изправи се. — Тъмно е и не можем да си послужим с шишенцето на Владетелката. Пази ми го, Сам. Нямам къде да го сложа, освен да го държа в ръка, а и двете ръце ще ми трябват в тая тъмница. А Жилото ти го подарявам. Аз имам оркски кинжал, но не ми се вярва вече да замахна с него.

Трудно и опасно бе да вървят нощем из безпътицата, но бавно и с много препъване хобитите се тътреха час подир час на север по източния ръб на каменната долина. Щом мътните лъчи пропълзяха по западните възвишения, още преди зората да огрее отвъдните земи, двамата пак се укриха и поспаха на смени. Докато бодърствуваше, Сам все си мислеше за храна. Най-после, когато Фродо се събуди и предложи да хапнат и да се приготвят за нов преход, той зададе въпроса, който отдавна го тревожеше:

— Да прощавате, господин Фродо, ама имате ли представа колко път ни остава?

— Не, никаква ясна представа, Сам — отвърна Фродо. — Преди да потеглим, в Ломидол ми показаха карта на Мордор, направена преди завръщането на Врага, но си я припомням съвсем смътно. Най-ясно помня, че някъде на север има място, където почти се събират разклоненията на западната и северната верига. Това трябва да е поне на двадесет левги от моста при Кулата. Може да е подходящо за пресичане. Но, разбира се, ако стигнем дотам, ще сме по-далеч от Планината, на шестдесет мили по моя преценка. Предполагам, че вече сме минали дванадесет левги след моста. Даже всичко да е наред, едва ли ще се добера до Планината за седмица. Боя се, Сам, че товарът ще натежи страхотно, и колкото повече наближавам, толкова по-бавно ще вървя.

— Точно от това се страхувах — въздъхна Сам. — Е, да не говорим за водата, но ще трябва да ядем по-малко, господин Фродо, или пък да се движим по-бързичко, поне докато сме в тая долина. Още една хапка, и ще ни остане само елфическият хляб.

— Ще се помъча да побързам, Сам — каза Фродо и дълбоко си пое дъх. — Хайде тогава! Да почнем новия преход!

Още не бе съвсем тъмно. Двамата закуцукаха напред в нощта. Изтощени, с подбити крака, те се тътреха час след час с редки и кратки почивки. При първите лъчи на мътната зора, проникнала под сенчестия балдахин, хобитите отново се укриха в черната кухина под един надвиснал камък.

Зората бавно се разгръщаше и накрая стана по-светло, откогато и да било. Мощният западен вятър прогонваше пушеците на Мордор от висините. Не след дълго хобитите можеха да разгледат местността в кръг от няколко мили. С изкачването нагоре пролуката между Планините на сянката и Моргай постепенно се стесняваше и вътрешният хребет се бе превърнал в корниз по стръмния склон на Ефел Дуат, ала на изток се спускаше все тъй отвесно към Горгорот. Отпред коритото на потока свършваше сред натрошени скални тераси, от главната верига се отделяше самотен гол хребет, устремен на изток като стена. Откъм тънещата в сиви мъгли северна верига Еред Литуи насреща му се протягаше дълго разклонение; помежду им имаше тясна пролука — Карах Ангрен, Исенмаут, отвъд който лежеше дълбоката долина Удун. В тая долина отвъд Моранон бяха тунелите и подземните оръжейници, изградени от робите на Мордор за отбраната на Черната порта и там Властелинът събираше трескаво несметни пълчища, за да посрещне щурма на западните пълководци. По издадените хребети бяха изградени кули и крепости, навсякъде пламтяха огньовете на стражата, проломът бе преграден със землен вал и дълбока траншея, над която минаваше само един мост.

На няколко мили северно, високо в ъгъла, където западният хребет се отделяше от главната верига, стърчеше древният замък Дуртанг, превърнат сега в една от оркските крепости, струпани из долината Удун. В прииждащата светлина вече се различаваше лъкатушният път, който слизаше от него, сетне само на една-две мили от скривалището на хобитите завиваше към изток и по тераса, изсечена в склона на хребета, отиваше надолу към равнината и Исенмаут.

Хобитите гледаха натам и им се струваше, че дългото пътешествие на север е било безсмислено. Равнината отдясно тънеше в мъгли и пушеци, не виждаха нито лагери, нито забързани войски, но цялата местност бе наблюдавана от крепостите на Карах Ангрен.

— В безизходица сме, Сам — каза Фродо. — Ако продължим, можем само да стигнем до оная оркска кула, но единственият път за нас е този, които слиза от нея… освен ако решим да се върнем. Не можем нито да се катерим на запад, нито да слезем на изток.

— Значи трябва да тръгнем по пътя, господин Фродо — отвърна Сам: — Трябва да тръгнем и да си опитаме късмета, ако изобщо има късмет в Мордор. По-добре да се предадем, отколкото да се лутаме или да поемем назад. Храната няма да ни стигне. Да хукнем право напред.

— Добре, Сам — промълви Фродо, — Води ме! Докато ти остава някаква надежда. Моята свърши. Само че нямам сили да хукна, Сам. Просто ще се влача подир теб.

— Преди да се влачите, трябва ви храна и сън, господин Фродо. Хайде, погрижете се за тия благини.

Той даде на Фродо вода и допълнителна порция пътен хляб, после сгъна плаща си за възглавничка на господаря. Фродо бе прекалено уморен, за да възразява, и Сам не му каза, че е отделил за него своята дажба и последната капка вода. Когато Фродо заспа, Сам се приведе над него, вслуша се в дъха и огледа лицето му. То бе прорязано от бръчки, изтъняло, ала в съня изглеждаше доволно и спокойно.

— Е, това е, господарю! — промълви Сам. — Налага се да ви оставя за малко и да се надявам на късмета си. Трябва да намерим вода, инак няма да стигнем далеч.

Той се промъкна настрани и като заподскача от камък на камък с необичайна за хобит предпазливост, слезе до сухото корито, сетне се изкачи покрай него на север, докато достигна скалните тераси, където без съмнение някога изворът бе хвърлял струите си в малък водопад. Сега всичко наоколо изглеждаше пресъхнало и безмълвно, ала изтласквайки отчаянието, Сам приклекна, ослуша се и за радост долови звън на вода. Като се изкатери още няколко крачки, откри тънка мрачна струйка, която извираше от склона и запълваше локвичка сред скалата, сетне изтичаше от нея и чезнеше под голите камъни.

Сам опита водата и реши, че е добра. После се напи до насита, напълни манерката и се приготви да тръгва обратно. В този миг зърна някаква черна фигура или сянка да се мярка сред скалите недалеч от скривалището на Фродо. Стиснал зъби, за да не изкрещи, той се хвърли надолу и заскача от камък на камък. Съществото бе предпазливо, едва се забелязваше, но Сам не се съмняваше кого е видял — жадуваше да го докопа за гърлото. Ала пришълецът го чу и бързо се оттегли. Сам като че го зърна за последен път да наднича над ръба на източната пропаст, преди да се стрелне надолу и да изчезне.

— Е, късметът не ме е изоставил — промърмори Сам, — ама без малко да стане лошото. Не ни ли стигат хиляди орки, та и тоя вонящ негодник е дошъл да души наоколо? Ех, защо не са го застреляли!

Той седна до Фродо, без да го събужда, ала сам не посмя да заспи. Накрая, когато усети клепките си да натежават и разбра, че няма да издържи борбата със съня, внимателно събуди Фродо.

— Боя се, че онзи Ам-гъл пак се навърта край нас, господин Фродо — каза той. — Или поне някой досущ като него. Бях отишъл да търся вода и на връщане го засякох да души наоколо. Струва ми се, че не е безопасно да спим и двамата, а пък да ме прощавате, ама вече очите ми се затварят.

— Жив да си ми, Сам! — възкликна Фродо. — Лягай, сега е твой ред! Но по-добре Ам-гъл, отколкото орките. Той във всеки случай няма де ни издаде… стига да не го хванат.

— Но и без тях е способен на кражби и убийства — изръмжа Сам — Отваряйте си очите на четири, господин Фродо! Манерката е пълна. Напийте се. Преди тръгване можем пак да я напълним.

И с тия думи Сам се унесе в дълбок сън.

Когато се събуди, денят гаснеше. Фродо седеше облегнат на скалата, но бе задрямал. Манерката бе празна. Ам-гъл не се мяркаше никакъв.

Отново тегнеше мордорски мрак и стражевите огньове по възвишенията горяха със свирепи червени пламъци, когато хобитите поеха по най-опасния преход от пътешествието си. Първо минаха до изворчето, после предпазливо се изкатериха до пътя там, където завиваше на изток, за да стигне след двадесет мили до Исенмаут. Не беше широк, не го ограждаше нито стена, нито парапет и колкото по-напред отиваше, толкова по-дълбока ставаше пропастта край него. Хобитите не чуха някой да се задава и след като се поослушаха още малко, забързаха на изток.

След като изминаха към дванадесет мили, двамата спряха. Малко преди това пътят леко се бе отклонил на север и завоят закриваше отсечката зад гърба им. Това се оказа катастрофално. Отпочинаха няколко минути, сетне продължиха, но едва бяха направили няколко крачки, и изведнъж в нощната тишина чуха звука, от който се бяха страхували през цялото време — тропот на маршируващи нозе. Шумът все още долиташе отдалече, но като се озърнаха, забелязаха на по-малко от миля иззад завоя да се появяват треперливите светлинки на факли. Наближаваха бързо — прекалено бързо за изтощения Фродо, за да се спаси с бягство напред.

— От това се боях, Сам — каза Фродо. — Надявахме се на късмета, а той ни изневери. Няма изход.

Трескаво огледа надвисналата над главите им стена, която древните строители бяха изсекли на няколко фатома дълбочина. Изтича от другата страна и надникна през ръба към мрачната бездна.

— Най-после няма изход! — повтори той и се отпусна под скалата с клюмнала глава.

— Така изглежда — каза Сам. — Е, няма какво да се прави, освен да изчакаме и да видим.

С тия думи той седна до Фродо в сянката на канарата.

Не се наложи да чакат дълго. Орките тичаха стремглаво. Челните редици носеха факли. Те наближаваха, червените пламъци бързо растяха в мрака. Сам също сведе глава с надеждата да прикрие лицето си от светлината на факлите, щитовете сложи отпред, за да не се видят краката им.

„Дано само да бързат и да отминат, без да обръщат внимание на двама уморени войници!“ — помисли си той.

И като че наистина така щеше да стане. Челните орки се зададоха задъхани, с приведени глави. В тая тълпа бяха сбрани последните дребосъци, подкарани против волята си да се бият за Мрачния владетел; мислеха само за едно — да бързат напред, та да избягат от камшика. Покрай редицата тичаха напред-назад двама грамадни свирепи уруки, които крещяха и пляскаха с бичовете. Отминаваха редица подир редица и издайническата светлина на факлите вече се отдалечаваше. Сам затаи дъх. Повече от половината колона се бе изнизала. Внезапно един от надзирателите забеляза двете фигурки край пътя. Той замахна с бича към тях и изрева:

— Хей, вие! Ставайте!

Не отговориха и той с крясък спря целия отряд.

— Ставайте, мързеливци! — подвикна оркът. — Какво сте се разплули? — Направи крачка към тях и макар да бе тъмно, различи емблемите на щитовете им. — Дезертирате, а? — изръмжа той, — Или се каните да го сторите? Всички от вашите трябваше да са в Удун още снощи. Знаете го. Ставайте и влизайте в колоната, инак ще ви запиша номерата и ще докладвам.

Двамата се изправиха със сетни сили и прегърбени, куцукайки като войници с подбити нозе, закретаха към последните редици.

— Не, не отзад! — изрева надзирателят. — Три редици по-напред. И само да не сте там, като се върна!

Той изплющя с дългия си бич над главите им, после с ново плющене и крясък подгони отряда в бърз тръс.

Изпитанието бе тежко за бедния изтощен Сам, ала за Фродо бе истинско мъчение, а скоро се превърна в кошмар. Той стисна зъби, помъчи се да не мисли и се помъкна напред. Наоколо се носеше задушлива воня на оркска пот и трябваше да напрегне волята си докрай, за да диша и да мести крака, не смееше да мисли към какъв злочест край го води смазващият бяг. Нямаше надежда да се измъкнат незабелязано. От време на време надзирателят поизоставаше и се надсмиваше.

— Ха така! — хилеше се той и ги шибаше през краката. — Има ли камшик, има и желание, ленивци мои. Дръжте се! Бих ви поосвежил още сега, но има време. Като пристигнете в лагера със закъснение, ще си получите камшик колкото ви носят гърбовете. Добре ще ви се отрази. Не знаете ли, че има война?

Бяха изминали няколко мили и пътят най-сетне слизаше по дългия склон към равнината, когато силите на Фродо привършиха и волята му не издържа. Той залитна и се препъна. Сам отчаяно се опита да му помогне, да го подкрепи, макар да усещаше, че вече и той не издържа на тоя бяг. Знаеше, че краят може да настъпи всеки миг — господарят му щеше да се препъне или да изгуби съзнание, всичко щеше да се разкрие и мъките им щяха да идат нахалост. „Така или иначе, ще му видя сметката на оня грамаден надзирател“ — реши той.

Неочакваната помощ дойде тъкмо когато посягаше към дръжката на меча си. Сега пресичаха равнината и наближаваха входа на Удун. Малко преди моста към западния път се присъединяваха и други, идващи от юг и от Барад-дур. По всички пътища бързаха бойни части, пълководците на Запада напредваха и Мрачният владетел хвърляше всичките си сили на север. Тъй се случи, че няколко отряда пристигнаха едновременно на кръстопътя сред мрака, до който не долитаха лъчи от стражевите огньове по стената. Мигом настана блъсканица, разнесоха се проклятия — всеки се мъчеше пръв да стигне до портата, та да свърши с похода. Въпреки крясъците и бичовете на надзирателите избухнаха свади, тук-там лъснаха и ножове. Налетя отряд тежко въоръжени уруки от Барад-дур и колоната, предназначена за Дуртанг, панически се пръсна.

Макар и замаян от болка и умора, Сам се опомни, вкопчи се в шанса и се хвърли на земята, повличайки Фродо подир себе си. Орките се стовариха отгоре им с ръмжене и ругатни. Хобитите бавно запълзяха на колене и лакти настрани от суматохата и накрая незабелязано се преметнаха през отвъдния край на пътя. Там имаше висок бордюр, по който водачите на частите да се ориентират в мъгла или непрогледна нощ. Камъните се издигаха няколко фута над откритата равнина.

Дълго лежаха неподвижно. Бе прекалено тъмно, за да търсят прикритие, пък и едва ли биха го намерили, но Сам чувствуваше, че би трябвало поне да се поотдалечат от шосето и светлината на факлите.

— Хайде, господин Фродо! — прошепна той. — Още мъничко да пропълзим, и после ще можете да си лежите на спокойствие.

С последно отчаяно усилие Фродо се надигна на ръце и се влачи към двайсетина ярда. Сетне се стовари в плитката яма, която ненадейно се бе разкрила пред него, и остана да лежи като труп.