Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (57)

ГЛАВА 9
ПОСЛЕДНИЯТ СПОР

Утрото подир битката изгря свежо, с леки облачета и западен вятър. Леголас и Гимли станаха рано и поискаха разрешение да се качат в Града; искаха час по-скоро да се срещнат с Мери и Пипин.

— Зарадвах се, като разбрах, че още са живи — каза Гимли. — Голяма мъка беше да ги гоним из Рохан и не бих искал толкова труд да иде на вятъра.

Елфът и джуджето влязоха заедно в Минас Тирит и по пътя им хората с удивление гледаха странната двойка; Леголас бе неизмеримо по-красив от хората и крачейки в ранното утро, пееше с ясен глас елфическа песен; до него Гимли пристъпваше напето, поглаждаше брада и се озърташе наоколо.

— Тук-там има добра зидария — каза той, оглеждайки стените, — но се среща и по-лоша, а в планировката на улиците има какво да се желае. Когато Арагорн поеме властта, ще му предложа услугите на каменоделците от Планината и ще му сътворим град за чудо и приказ.

— Повече градини им трябват — каза Леголас. — Къщите са безжизнени, рядко се среща зеленина да расте с радост. Ако Арагорн поеме властта, Горският народ ще му подари пойни птици и дървета, що не умират.

След известно време срещнаха принц Имрахил и като го видя, Леголас се поклони доземи, защото разбираше, че е срещнал човек с елфическа кръв в жилите.

— Привет, благороднико! — каза той. — Отдавна напусна Лориенските гори народът на Нимродел, ала и до днес личи, че не всички са отплавали от залива Амрот на запад през морето.

— Тъй разказва историята на моя край — отвърна Принцът, — но от незапомнени години не е идвал сред нас някой от прекрасния народ. Затуй съм удивен сега, виждайки един от тях тук, сред скръб и война. Какво търсиш?

— Аз съм един от Деветте спътници, които потеглиха с Митрандир от Имладрис — каза Леголас, — и заедно с моя приятел, джуджето, пристигнахме с дружината на господаря Арагорн. Но сега искаме да видим приятелите си Мериадок и Перегрин — чухме, че са под твои грижи.

— Ще ги намерите в Домовете на изцелението — каза Имрахил. — Аз ще ви заведа натам.

— Достатъчно и да пратиш някого — отвърна Леголас. — Арагорн поръча да ти предадем вест. Той не иска по това време повторно да влиза в Града. Ала пълководците трябва веднага да се съберат на съвет, затова моли теб и Еомер Рохански да слезете към шатрите му час по-скоро. Митрандир вече е там.

— Ще дойдем — каза Имрахил и като се сбогуваха любезно, тримата се разделиха.

— Красив владетел и велик пълководец — каза Леголас. — Велика трябва да е била славата на Гондор в дните на възход, щом и в залеза си има такива мъже.

— А добрата зидария несъмнено е най-стара и краси стените на първите сгради — добави Гимли. — Все така става с онуй, що предприемат човеците — слана попари напролет или лятно слънце ги съсухри и те забравят обещанията си.

— Ала рядко забравят сеитбата — отвърна Леголас. — И семената ще лежат сред прах и тлен, за да поникнат в незнаен час там, където никой не е очаквал. Делата човешки ще ни надживеят, Гимли.

— И в края на краищата от тях ще разцъфти само едно „може би“, струва ми се — каза джуджето.

— На този въпрос елфите не знаят отговора — каза Леголас.

В това време слугата на Принца се приближи и ги поведе към Домовете на изцелението; там завариха приятелите си в градината и срещата бе радостна. Дълго се разхождаха и разговаряха в утрото из високите ветровити кръгове на Града, като се наслаждаваха на всеки миг, изпълнен с отдих и мир. Когато Мери се измори, седнаха на стената зад моравата около Домовете на изцелението; пред тях, далече на юг, Андуин блещукаше под слънцето, отдалечаваше се и чезнеше дори от погледа на Леголас из просторните равнини и неясната зеленина на Лебенин и Южен Итилиен.

Леголас бе замлъкнал сред разговора на приятелите си и гледаше срещу слънцето. Изведнъж видя над Реката да се задават бели морски птици.

— Вижте! — извика той. — Чайки! Навлезли са надалеч в сушата. Удивление носят те и трепет в душата ми. Никога през живота си не бях ги срещал, преди да стигнем в Пеларгир, а там ги чух да крещят в небето, докато наближавахме морското сражение. Тогава застинах на място и забравих за войната в Средната земя; скръбните им гласове ми разказваха за Морето! Морето! Уви! Още не съм го съзрял. Но дълбоко в сърцата на всички мои сънародници се таи копнежът по морето и е опасно да го разбуждаме. Уви за чайките! Не ще имам вече мир под бук или бряст.

— Не говори тъй! — каза Гимли. — Безброй нови гледки и велики дела ни чакат още в Средната земя. Но ако целият прекрасен народ поеме към Заливите, светът ще помръкне за ония, що са обречени да останат тук.

— Вярно, ще помръкне в тежка печал! — каза Мери. — Не бива да ходиш към Заливите, Леголас. Винаги ще има хора, били те големи или малки, а дори и мъдри джуджета като Гимли, които да се нуждаят от теб. Поне тъй се надявам. Макар понякога да усещам, че тепърва ни чака най-лошото от цялата война. Как бих искал всичко да е отминало веднъж завинаги!

— Не ставай мрачен! — провикна се Пипин. — Слънцето грее и всички сме заедно, поне за ден-два. Искам да узная повечко за вас приятели. Хайде, Гимли! Тая сутрин двамата с Леголас вече десетина пъти споменахте за странното си пътешествие с Бързоход. Но още не сте ми разказали нищо.

— Слънцето може да грее тук — отвърна Гимли, — ала по онзи път има спомени, които не бих желал да позова от мрака. Да бях знаел какво ме чака, мисля, че дори и дружбата не би ме тласнала по Пътя на Мъртвите.

— Пътя на Мъртвите? — повтори Пипин. — Чух Арагорн да го споменава и се питах за какво ли говори. Няма ли да ни разкажеш нещо повече?

— Не бих искал — каза Гимли. — Защото се посрамих по онзи път: аз, Гимли, син Глоинов, който се смятах за по-твърд от хората и по-храбър под земята от който и да било елф. Но не бях нито твърд, нито храбър и единствено волята на Арагорн ме удържа на пътя.

— И обичта към него — добави Леголас. — Всеки, който го опознае, скоро го обиква по свой начин, дори и хладнокръвната девойка от народа на Рохиримите. В ранното утро на деня, преди да пристигнеш тук, Мери, ние напуснахме Черноден и такъв страх бе обзел хората, че никой не пожела да ни изпроводи освен лейди Еовин, която сега лежи ранена долу в Дома. Скръбна бе тази раздяла и сърцето ми се късаше, като я гледах.

— Уви! Моето сърце нямаше сила да скърби и за други — каза Гимли. — Не, няма да говоря за онова пътуване.

Той замълча, но Пипин и Мери толкова бяха закопнели за новини, че накрая Леголас каза:

— Ще ви разкажа колкото да мирясате; аз не усещах ужаса и не се боях от сенките човешки — смятах ги за безсилни и уязвими.

Сетне той набързо разказа за призрачния път под планините, за злокобната среща край Ерех и за лудото препускане — деветдесет и три левги до Пеларгир на брега на Андуин.

— Четири дни и нощи препускахме от Черния камък и навлязохме в петата вечер — каза той. — И гледай ти! Сред мрака на Мордор в душата ми се зароди надежда, защото в онзи здрач Армията на сенките сякаш ставаше по-силна и по-страховита за взора. Видях едни да яздят, други да тичат с широка крачка, ала всички се носеха стремглаво. Безмълвни бяха, но в очите им пламтеше огън. Из възвишенията на Ламедон те догониха конете ни, плъзнаха се наоколо и щяха да ни изпреварят, ако Арагорн не им беше забранил. По негова заповед изостанаха назад. „Дори и сенките човешки се покоряват на волята му — помислих аз. — Може тепърва да му послужат!“ Препускахме през ясния ден, сетне настъпи денят без изгрев и пресякохме реките Сирил и Рингло, а на третия ден стигнахме до Линхир над устието на Гилраин. Там мъжете от Ламедон защитаваха бродовете от ордите на Умбар и Харад, които бяха доплавали по реката. Но когато пристигнахме, и защитници, и нападатели прекъснаха битката и избягаха, крещейки, че Кралят на Мъртвите връхлита върху тях. Единствен Ангбор, Владетел на Ламедон, имаше храбростта да ни изчака; Арагорн му заръча щом Сивият отряд отмине, да събере хората си и да ги поведе подир нас, ако не се боят. „Наследникът на Исилдур ще има нужда от теб в Пеларгир“ — каза той. Тъй прекосихме Гилраин и обърнахме в бягство съюзниците на Мордор, сетне поспряхме да починем. Но скоро Арагорн се изправи с думите: „Вижте! Минас Тирит вече е обсаден. Боя се, че може да падне, докато пристигнем на помощ.“ Затуй яхнахме конете, преди да е отминала нощта, и ги подгонихме с цялата бързина, на която бяха способни, през равнините на Лебенин.

Леголас помълча, въздъхна и като обърна поглед на юг, тихичко запя:

Потоци сребърни текат от Селос до Еруй

в зелените поля на Лебенин!

Висока е тревата там. Морето праща лъх,

та лилиите бели да трептят,

камбанки златни да сведат малос и алфирин

в зелените поля на Лебенин.

Морето праща лъх!

— Зелени са тия поля в песните на моя народ — продължи той, — ала тогава бяха мрачни, сиви пущинаци в непрогледната тъма пред нас. Тъпчейки нехайно трева и цветя, ние преследвахме враговете си ден и нощ из просторните равнини, докато накрая стигнахме бреговете на Великата река. Тогава сърцето ми усети, че сме наближили Морето; безбрежни бяха водите в мрака и безброй морски птици крещяха над тях. Уви за риданията на чайките! Не ме ли предупреди Владетелката да се пазя от тях? А сега не мога да ги забравя.

— Лично аз не бих им обърнал внимание — каза Гимли, — защото тъкмо тогава най-сетне се захвана истинската битка. В Пеларгир беше основният флот на Умбар, петдесет големи кораба и безчет по-дребни ладии. Мнозина от ония, които преследвахме, бяха стигнали пристанището преди нас, понесли страха си, някои кораби бяха вдигнали платна и са мъчеха да избягат надолу по Реката или към отсрещния бряг, много от ладиите горяха. Изпаднали в безизходица, Харадримите се отбраняваха отчаяно и люто, разсмяха се, като ни зърнаха, защото все още армията им бе огромна. Но Арагорн спря и извика с мощен глас: „Елате сега! Призовавам ви в името на Черния камък!“ И изведнъж Армията на сенките, която бе изостанала назад, налетя като бурен прилив, помитайки всичко пред себе си. Дочух неясни крясъци, глухо запяха рогове и безбройни гласове зашепнаха в далечината като ехо от някаква отдавна забравена битка сред Мрачните години. Бледи мечове излетяха от ножниците, ала не знаех дали ще пронижат някого — Мъртвите вече не се нуждаеха от друго оръжие освен страха. Никой не можеше да устои пред тях. Те нахлуха на всеки кораб, който бе вдигнал платна, сетне минаха по водата към ония, които бяха закотвени; обзети от ужас и безумие, всички моряци се хвърлиха през борда и само робите останаха приковани към веслата. А ние дръзко се носехме сред враговете и ги разпръсквахме като есенни листа, докато стигнахме брега. После Арагорн изпрати на всеки от оцелелите кораби по един Дунеданец да успокои пленниците на борда и да ги освободи. Още преди да се разсее мракът, съпротивата бе сломена и наоколо нямаше нито един вражески боец — всички се бяха удавили или бягаха на юг с надеждата да се доберат пеша до родните земи. Странно и удивително ми се стори, че тъкмо призраци на страха и мрака осуетяват плановете на Мордор. Погубваха го собствените му оръжия!

— Странно наистина — каза Леголас. — В онзи миг гледах Арагорн и си мислех колко велик и страховит Владетел би могъл да стане с тая могъща воля, ако си бе присвоил Пръстена. Ненапразно се бои от него Мордор. Но благородството на духа му е непонятно за Саурон — нали е от потомците на Лутиен. Безкрай се размотава нишката на годините, ала този род не ще пресъхне.

— Незрими са за джуджетата подобни пророчества — каза Гимли. — Но Арагорн наистина бе могъщ в онзи ден. Вижте само! Целият черен флот бе в ръцете му, той си избра най-големия кораб и се качи на борда. После заповяда да засвирят всички фанфари, отнети от врага и Армията на сенките се оттегли на брега. Те стояха безмълвни, едва забележими, и само червени отблясъци от пламтящите кораби потрепваха в очите им. И Арагорн гръмовно извика към Мъртвите: „Чуйте сега словата на Исилдуровия наследник! Клетвата ви е изпълнена. Вървете си и вече никога не връщайте страха из долините. Идете да намерите покой!“ При тия думи Кралят на мъртвите излезе пред армията, строши копието си и го захвърли. Сетне се поклони ниско и обърна гръб; мигом цялата сива войска се оттегли и изчезна като мъгла, разсеяна от внезапен порив на вятъра; стори ми се, че се пробуждам от сън. Тази нощ почивахме, докато други усърдно се трудеха. Бяхме освободили множество пленници и роби — гондорски мъже, отвлечени при набезите; скоро се събраха и тълпи народ от Лебенин и Етир, а Ангбор Ламедонски пристигна с всички конници, които бе успял да призове. Сега, когато се бе разсеял страхът от Мъртвите, народът идваше да ни помогне и да види наследника на Исилдур — славата на това име бе лумнала като пламък из мрака. И с това наближавам края на разказа. Вечерта и през нощта много от корабите бяха подготвени със снаряжение и екипаж, призори флотът потегли. Сега ми изглежда далечно минало, ала бе само преди два дни — утрото на шестия ден, откакто напуснахме Черноден. Но Арагорн все още се боеше, че можем да закъснеем. „Четиридесет и две левги делят Пеларгир от пристаните на Харлонд — казваше той. — Ала трябва да стигнем утре, или окончателно ще се провалим.“ Волни мъже въртяха веслата сега и се трудеха мъжки, ала бавно се изкачвахме по Великата река, защото трябваше да се борим против течението — на юг то не е бързо, но пък и вятърът не ни помагаше. Въпреки победата в пристанищата сърцето ми щеше да натежи, ако изведнъж Леголас не бе се разсмял. „Горе брадата, сине Дуринов! — каза той. — Там, где крачка до гибел остава, там надеждата често изгрява, гласи поговорката.“ Но така и не разкри каква надежда вижда отдалеч. Идващата нощ само сгъсти мрака, а сърцата ни изгаряха, защото под облаците на северния хоризонт видяхме червено зарево и Арагорн каза: „Минас Тирит е в пламъци.“ Ала към полунощ надеждата ни се възроди. Загледани на юг, опитните моряци от Етир предрекоха промяна във времето и свеж вятър откъм Морето. Още преди да зазори, корабите опънаха платна и скоростта ни взе да расте, докато изгревът посребри пяната зад кърмата ни. И тъй, както вече знаете, пристигнахме в третия час на утрото, подгонени от попътния вятър, а Слънцето се изтръгна от облаците и ние развяхме пред боя голямото знаме. Велик ден бе тогава и велик час, каквото и да се случи по-късно.

— Каквото и да последва, не чезне славата на великите подвизи — каза Леголас. — Подвиг бе походът по Пътя на Мъртвите и подвиг ще си остане дори ако никой не оцелее в Гондор, та да го възпее в бъдни времена.

— А и това може да ни сполети — каза Гимли. — Угрижени са лицата на Арагорн и Гандалф. Чудя се какво ли ще решат долу в шатрите. Лично аз, като Мери, бих желал войната вече да е свършила с нашата победа. Ала каквото и да предстои, надявам се да имам дял в него за слава на народа на Самотната планина.

— А аз за народа на Великия лес — добави Леголас — и заради обичта си към Владетеля на Бялото дърво.

Сетне приятелите замълчаха, ала за дълго останаха на възвишението, потънали в мислите си, докато пълководците спореха.

След като се сбогува с Леголас и Гимли, принц Имрахил веднага прати да повикат Еомер; двамата слязоха към покрайнините на Града и стигнаха до шатрите на Арагорн, разпънати сред полето, недалеч от мястото, където бе загинал крал Теоден. Там се събраха на съвет заедно с Арагорн, Гандалф и синовете на Елронд.

— Благородни приятели — каза Гандалф, — Чуйте предсмъртните слова на Наместника на Гондор: Може да тържествувате за ден сред полята на Пеленор, но против Силата, която се надига сега, няма победа, Не ви тласкам към отчаяние, както направи той, само искам да размислите над истината в тия слова. Всевиждащите Камъни не лъжат и дори Владетелят на Барад-дур няма сила да всели измама в тях. Може би е способен с усилие на волята да подбира онова, което ще виждат по-слабите духом, или пък да ги заблуди за смисъла на видяното. Въпреки това няма съмнение, че Денетор е съзрял истината, виждайки огромни армии да се надигат против него от Мордор и още по-многочислена рат да се събира натам. Нашата сила едва стигна за отбиване на първата мощна атака. Следващата ще бъде още по-мощна. Значи в края на тази война няма надежда за нас, както предричаше Денетор. Победата не може да се извоюва с оръжие, независимо дали ще останете тук да отблъсквате обсада подир обсада, или ще потеглите на поход отвъд Реката, за да потънете сред вражеските пълчища. Можете само да избирате между две злини; разумът би посъветвал да заздравите крепостите, с които разполагате, и там да изчакате щурма; тъй поне малко ще проточите времето преди края.

— Значи ти би искал да се оттеглим в Минас Тирит, Дол Амрот или Черноден и да се свием там като деца сред пясъчни кули пред идващия прилив? — запита Имрахил.

— Съветът няма да е нов — каза Гандалф. — Не правехте ли само това, откакто Денетор се възкачи на престола? Но не! Казах, че това би било разумно. Не ви съветвам да сте разумни. Казах, че победата не може да се извоюва с оръжие. Още се надявам на победа, но не с оръжие. Защото сред всички тия тактики стои Пръстенът на Всевластието — основа на Барад-дур и надежда на Саурон. За този предмет, благородни приятели, вече знаете достатъчно, та да разберете в какво положение сме и ние, и Саурон. Ако той си го възвърне, доблестта ви е напразна — бърза и пълна ще е победата му, толкова пълна, че краят й не се вижда чак до свършека на света. Ако Пръстенът бъде унищожен, Врагът ще рухне; падението му ще е тъй гибелно, че вече никога не ще се надигне. Защото ще изгуби основната част от изначалната си вродена сила и всичко сътворено или заченато от нея ще се разпадне, а той ще осакатее завинаги, ще се превърне в обикновен злобен дух, който се терзае в мрака, ала вече не може да израсне и да придобие форма. И тъй светът ще се освободи от велико зло. Други злини могат да го заместят — Саурон не е нищо друго освен слуга или пратеник. Ала не е наша работа да мъдруваме над безкрайните съдбини на света, трябва само да помагаме както можем на епохата, в която живеем, да плевим злото в полята, които познаваме, та ония, що дойдат подир нас, да разорат чисти угари. А дали ще е слънчево времето им или облачно — това не решаваме ние. Сега Саурон знае всичко това, знае и че изгубеният безценен пръстен отново е намерен, но още не знае къде се намира, поне така се надяваме. И следователно го е обзело тежко съмнение. Ако сме намерили този предмет, значи някой между нас има силата да го овладее. Това също му е известно. Не греша ли, Арагорн, предполагайки, че си се разкрил пред него в Камъка от Ортанк?

— Сторих го, преди да потегля от Рогоскал — отвърна Арагорн. — Сметнах, че мигът е назрял и че Камъкът идва в ръцете ми тъкмо с такава цел. Това бе десет дни след като Носителят на Пръстена потегли на изток от Раурос и реших, че трябва да отклоня Окото на Саурон от собствените му земи. Прекалено рядко са го предизвиквали на двубой, откакто се завърна в Кулата си. Макар че, ако бях очаквал колко бърз ще е ответният му удар, навярно не бих дръзнал да се разкрия. Едва имах време да ви се притека на помощ.

— Но какво значи това? — запита Еомер. — Казвате, че всичко е напразно, ако той владее Пръстена. А той защо не смята за напразни атаките си срещу нас, щом мисли, че сме го намерили?

— Още не е сигурен — отвърна Гандалф, — пък и не е изградил силата си с изчакване като нас. Освен това не можем за ден-два да овладеем пълната мощ. Всъщност Пръстенът не може да се използува съвместно, нужен е само един господар. Саурон ще очаква мига на раздора, преди един от великите сред нас да стане властелин и да повали останалите. В този миг Пръстенът може да му помогне, ако удари внезапно. Той бди. Много вижда и много чува. Назгулите му още бродят по света. Преди изгрев слънце те прелетяха над полята, макар че малцина от морните и спящите ги забелязаха. Той размишлява над поличбите: възроденият Меч, който му отне някога съкровището, ветровете на съдбата, които се обръщат в наша полза, и неочакваният провал на първия му щурм, гибелта на могъщия му Капитан. И сега, докато си говорим, съмненията му растат. Окото му напрегнато се взира към нас, ослепяло почти за всичко останало. Тъй трябва да бъде и занапред. Там е цялата ни надежда. Затуй ето моя съвет. Пръстенът не е у нас. В мъдрост или велико безумие го пратихме към унищожение, та да не унищожи той нас. Без него не можем да прекършим със сила Сауроновото могъщество. Но трябва на всяка цена да отклоним окото му от истинската заплаха. Не можем да извоюваме победата с оръжие, но с оръжието можем да дадем на Носителя едничкия му шанс, макар и нищожно крехък. Както започна Арагорн, тъй трябва да продължим. Трябва да подтикнем Саурон към последния скок. Трябва да подмамим стаените му армии, та да опразни страната си. Трябва незабавно да потеглим срещу него. Трябва да се превърнем в стръв, дори и да ни прехапят челюстите му. Той ще захапе стръвта с лакома надежда, защото ще мисли, че в нашата прибързаност вижда надменността на новия Властелин, и ще си рече: „Ха така! Отрано бърза да си протяга шията. Нека дойде и тогава ще го спипам в капан, от който няма мърдане. Там ще го смажа и онуй, що е взел в наглостта си, пак ще е мое завинаги.“ Трябва сами да влезем в този капан — смело, но почти без надежда за спасение. Защото, благородни приятели, напълно е възможно да изгинем до крак в черната битка далече от земите на живите, тъй че дори и да рухне Барад-дур, едва ли ще доживеем да видим новата епоха. Но считам това за наш дълг. И по-добре да е тъй, отколкото да загинем бездруго — което е сигурно, ако останем тук — и в предсмъртния си миг да знаем, че нова епоха не ще настъпи.

Шестимата дълго мълчаха. Най-сетне Арагорн заговори:

— Както започнах, тъй и ще продължа. Стигнали сме до ръба на пропастта, където надеждата и отчаянието се сливат в едно. Колебанието е равно на гибел. Нека сега никой не отхвърля съветите на Гандалф, чиято дълга борба срещу Саурон най-сетне достигна мига на изпитанието. Ако не бе той, отдавна всичко щеше да бъде загубено. И все пак не претендирам да командувам когото и да било. Нека другите изберат каквото желаят.

След него заговори Елрохир:

— Тъкмо с тая цел дойдохме от Севера и носим от баща си Елронд същия съвет. Не ще се върнем назад.

— Колкото до мен — каза Еомер, — слабо съм запознат с тия премъдрости, но не ми и трябва да ги зная. Едно знам и то ми стига — че както моят нов приятел Арагорн помогна на мен и народа ми, така и аз ще му помогна, щом ме призове. Потеглям.

— Аз лично — каза Имрахил — смятам господаря Арагорн за свой повелител, независимо дали той претендира, или не. Волята му е заповед за мен. И аз ще тръгна. Ала засега заемам поста на Гондорския Наместник и съм длъжен първо да помисля за народа. Трябва да се погрижим за неговата безопасност. Да се подготвим за всичко, що може да ни сполети, било то добро или зло. Докато имаме надежда да победим, трябва да защитаваме Гондор. Не бих искал да се завърнем след триумфа в разрушен Град и опустошена страна. Нали узнахме от Рохиримите, че откъм северния ни фланг дебне свежа вражеска армия.

— Вярно е — каза Гандалф. — Не ви съветвам да оставите Града без защитници. Всъщност не е нужно да поведем на изток огромна армия за сериозен щурм срещу Мордор, стига само да е многобройна, та да предизвика Врага на сражение. И трябва да потегли незабавно. Затуй питам пълководците: каква сила можем да сберем и поведем на поход за не повече от два дни? Хората трябва да бъдат храбри и да тръгнат доброволно, знаейки какво ги чака.

— Всички са морни, а мнозина ранени по-леко или по-тежко — каза Еомер. — Освен това изгубихме много коне и това е сериозна пречка. Щом трябва да потеглим тъй скоро, едва ли ще мога да поведа и две хиляди души, но още толкова ще оставя за защита на Града.

— Не трябва да броим само ония, що се сражаваха на това поле — каза Арагорн. — След като освободихме крайбрежието, откъм южните провинции идват нови сили. Преди два дни изпратих насам през Лосарнах четири хиляди бойци от Пеларгир; предвожда ги безстрашният Ангбор. Ако потеглим след два дни, те ще имат време да наближат. И още нещо — заръчах на мнозина да ме последват нагоре по Реката с всички ладии, които успеят да съберат; при тоя благоприятен вятър скоро ще почнат да пристигат, няколко кораба даже са пристигнали вече в Харлонд. По моя преценка можем да поведем седем хиляди конници и пехотинци и въпреки това да оставим града по-добре защитен, отколкото в началото на щурма.

— Портата е разрушена — каза Имрахил — и откъде ще намерим сега изкуството да я изградим отново?

— В Ереборското кралство на Даин владеят това изкуство — отвърна Арагорн — и ако не погине надеждата ни, след време ще пратя Гимли, син Глоинов, да покани майстори от Планината. Но хората са по-яки от портите, пък и никоя не би издържала срещу Врага, ако защитниците я напуснат.

И тъй завърши спорът на владетелите — с решение да потеглят след два дни призори със седем хиляди бойци, ако успеят да ги сберат; основната част от войската да бъде пехота, защото ще трябва да навлязат в непроходими земи. Арагорн да поведе две хиляди души от ония, които бе събрал из Юга; Имрахил да достави три хиляди и петстотин, Еомер да добави към тях петстотин Рохирими без коне, но годни за сражение, и сам да поведе петстотин от най-добрите си Конници, да има още един отряд от петстотин души, сред които синовете на Елронд, Дунеданците и рицарите от Дол Амрот — общо шест хиляди пехотинци и хиляда конници. Но основните сили на Рохиримите, които бяха запазили конете си и можеха всеки момент да влязат в бой — около три хиляди души под командата на Елфошлем, — трябваше да преградят Западния път Против врага, разположен в Анориен. Незабавно пратиха бързи конници да съберат новини от северните области, други заминаха на изток да разузнаят из Осгилиат и по пътя към Минас Моргул.

А когато пресметнаха силите си и обмислиха как и по какви пътища ще се движат, Имрахил изведнъж гръмко се разсмя.

— Сигурно — провикна се той — това е най-голямата шега в цялата история на Гондор: с някакви си седем хиляди бойци, едва колкото авангарда на Врага в дните на неговата мощ, да атакуваме планините и непристъпната порта на Черната страна! Тъй би могло някое дете де нападне рицар в броня с лък от канапче и зелена върба. Ако мрачният владетел знае толкоз много, колкото казваш, Митрандир, няма ли да се усмихне, вместо да се изплаши, и с малкия си пръст да ни смаже като мушица, която опитва да го ухапе?

— Не, ще се помъчи да хване мухата и да изтръгне жилото — каза Гандалф. — А сред нас има имена, всяко от които струва повече от хиляда рицари в броня. Не, няма да се усмихне.

— Нито пък ние — каза Арагорн. — Ако това е шега, значи е прекалено горчива, за да се смеем. Не, идва последният ход от велика и рискована игра и с него ще дойде краят — за едната или за другата страна. — Сетне той изтегли Андурил от ножницата и вдигна сияйното острие под слънчевите лъчи с думите: — Не ще се прибереш, докато не приключи последната битка.