Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (26)

ГЛАВА 9
ВЕЛИКАТА РЕКА

Събуди го Сам. Фродо откри, че лежи, грижливо завит, под високи дървета със сива кора в едно спокойно горско кътче на западния бряг на Великата река Андуин. Бе проспал цялата нощ и сред голите клони се процеждаше мътна зора. Наблизо Гимли се бе заел да накладе малък огън. Преди съвсем да се развидели, те отново бяха на път. Не че повечето от Отряда нетърпеливо се стремяха на юг — просто бяха доволни, че има още няколко дни до решението, което трябваше да вземат най-късно щом стигнеха до водопада Раурос и остров Остроскал; оставяха Реката да ги носи натам с бавния си ритъм, защото нямаха желание да бързат към заплахите, които лежаха по-нататък, независимо от това какъв път щяха да изберат накрая. За да спести силите им за бъдната умора, Арагорн ги оставяше да плават по течението както желаят. Но настояваше за едно — всеки ден да потеглят рано сутрин и да пътуват до късна вечер: сърцето му усещаше, че времето напредва, и се боеше, че докато са се бавили в Лориен, Мрачният Владетел не е стоял със скръстени ръце.

Въпреки това, през този ден не видяха никакви следи от врагове, на следващия също. Глухите сиви часове минаваха без произшествия. Към края на третия ден от пътуването местността бавно се промени: дърветата оредяха, после съвсем изчезнаха. Отляво, на източния бряг, видяха дълги безформени склонове, които се простираха надалеч и плавно се издигаха към небето; изглеждаха кафяви и съсухрени, сякаш огън бе минал по тях, помитайки всяко живо зелено стръкче — враждебна пустош, където ни пречупено дърво, ни висока скала не нарушаваха празните простори. Бяха стигнали до Кафявите земи, необятна пустиня между Южен Мраколес и хълмовете Емин Муил. Дори Арагорн не можеше да каже каква чума, война или злина на Врага е попарила тъй цялата област.

Отдясно, на запад, земите бяха голи, но равни и на много места зеленееха просторни степи. От тази страна на Реката минаваха край гъсталаци от толкова високи тръстики, че те напълно закриваха гледката на запад, когато малките лодки с тихо шумолене се плъзгаха по пърхащите им граници. Прегърбени в ясния хладен въздух, тъмните сухи камъши се люшкаха, нашепвайки тихо и печално. Тук-там през някой отвор Фродо зърваше изведнъж просторни ливади, далече зад тях огрени от залеза хълмове, а на ръба на хоризонта тъмна черта подсказваше къде се изправят най-южните вериги на Мъгливите планини.

Освен птици наоколо не помръдваше нищо живо. Те бяха безброй — дребни пернати, подсвиркващи и писукащи из тръстиките, но рядко се показваха. Един-два пъти чуха плясъка и свистенето на лебедови криле и поглеждайки нагоре, видяха дълги клинове, устремени през небесната шир.

— Лебеди! — каза Сам. — И какви са грамадни!

— Да — добави Арагорн, — и то черни лебеди.

— Колко необятна, пуста и скръбна изглежда цялата местност! — каза Фродо. — Винаги съм си представял, че колкото по на юг отиваш, толкова по-топло и весело става, докато накрая зимата завинаги изостане назад.

— Но ние още не сме стигнали далече на юг — отвърна Арагорн. — Все още е зима и до морето е далече. Тук светът е студен до внезапното идване на пролетта и нищо чудно дори пак да срещнем сняг. Може би далече надолу в залива Белфалас, към който се стреми Андуин, е топло и весело или би било, ако го нямаше Врага. Но тук сме на не повече от шестдесет левги, струва ми се, по-южно от Южната околия на вашето Графство, останало на стотици дълги мили зад нас. Сега гледаш на югозапад към северните райони на Ездитните предели — Рохан, страната на Повелителите на конете. Не след дълго ще стигнем до устието на Липосвет, който извира от Ветроклин и се влива във Великата река. Там е северната граница на Рохан и в древни времена всички земи от Липосвет до Белите планини принадлежаха на Рохиримите. Богат и благодатен край, нийде няма тъй буйна трева; но в тия тежки времена хората не живеят край Реката и рядко яздят към бреговете й. Широк е Андуин, ала орките могат да изпращат стрелите си далеч над водите, а казват, че напоследък са дръзнали да прекосят течението и нападат стадата и конюшните на Рохан.

Сам неспокойно се огледа от бряг до бряг. По-рано дърветата му се струваха враждебни, сякаш приютяваха скрити очи и стаени заплахи; сега му се искаше пак да ги има. Усещаше, че Отрядът е съвсем беззащитен в откритите си лодчици сред голите земи, по река, която се бе превърнала във военна граница.

През следващите един-два дни, докато продължаваха все на юг, това чувство за несигурност се засилваше у всички в Отряда. Цял ден усърдно налягаха греблата и бързаха напред. Бреговете се плъзгаха край тях. Скоро Реката се разшири и стана по-плитка; на изток се простираха дълги каменисти плажове, а из водата имаше чакълести плитчини, тъй че трябваше внимателно да управляват лодките. Кафявите земи се преляха в голи високи равнини, над които от изток прииждаше мразовит въздух. По другия бряг ливадите се превърнаха в хълмисти низини, покрити с мочурища и тръстики, само тук-там се мяркаха туфи суха трева. Фродо потръпна, припомняйки си моравите, фонтаните, ясното слънце и тихите дъждове на Лотлориен. В лодките рядко се раздаваше глас и нито веднъж не отекна смях. Всеки участник в Отряда бе потънал в собствените си мисли.

Сърцето на Леголас тичаше под звездите на лятната нощ по една поляна сред крайбрежните гори на север; Гимли мислено опипваше злато и се питаше дали ще подхожда да го вгради в рамката около подаръка на Владетелката. Смут бе обхванал Мери и Пипин в средната лодка, защото Боромир седеше, мърмореше си сам и ту хапеше нокти, сякаш го мъчеше тревога или съмнение, ту грабваше веслото и се приближаваше плътно зад лодката на Арагорн. В такива мигове седналият на носа Пипин се обръщаше и виждаше как очите му пламтят със странен блясък, вперени напред, към Фродо. Сам отдавна бе стигнал до убеждението, че лодките може и да не са толкова опасни, колкото му е било разказвано, но във всеки случай са далеч по-неудобни, отколкото някога си е представял. Седеше схванат и нещастен и нямаше какво да прави, освен да гледа водата от двете си страни и бавно пълзящия зимен пейзаж. Дори когато използуваха веслата, не му позволяваха да гребе.

Докато се спускаше здрачът на четвъртия ден, той все така гледаше назад над приведените глави на Фродо и Арагорн, над следващите ги лодки; оборваше го дрямка и копнееше да спрат, да усети земя под нозете си. Внезапно нещо привлече погледа му — отначало той го изгледа равнодушно, сетне се надигна и разтърка очи, ала когато погледна отново, вече не го видя.

Тази нощ лагеруваха на малко островче близо до западния бряг. Омотан в одеяло, Сам лежеше до Фродо.

— Смешно нещо сънувах един-два часа преди да спрем, господин Фродо — каза той. — А може и да не съм сънувал. Във всеки случай беше смешно.

— Е, какво беше? — запита Фродо, знаейки, че Сам няма да миряса, докато не разправи историята си, каквато и да е тя. — Откакто напуснахме Лотлориен, не съм виждал и не съм се сещал за нещо, което да ме накара да се усмихна.

— Не беше смешно в тоя смисъл, господин Фродо. Странно беше. Съвсем объркана работа, ако не е било сън. И най-добре да го чуете. Ето какво стана: видях пън с очи!

— С пъна всичко е наред — отвърна Фродо. — По Реката плуват много дървета. Само махни очите!

— Няма — каза Сам. — Тъкмо очите ме накараха да подскоча, тъй да се каже. В полумрака видях зад лодката на Гимли да плува нещо, което ми заприлича на пън, но не му обърнах особено внимание. После ми се стори, че пънът бавно ни догонва. А това, ще признаете, бе странно, след като плувахме заедно по течението. Точно тогава видях очите: нещо като две бели точици, мъждукащи на една издатина върху отсамния край на пъна. Отгоре на всичко не беше пън, защото имаше ципести крака, досущ като лебед, само дето изглеждаха по-големи и току загребваха из водата. Тогава се надигнах и разтърках очи с намерение да извикам, ако пак го видя, след като се разсъня. Защото онова чудо вече наближаваше бързо и беше досами лодката на Гимли. Но дали ония две фенерчета са ме засекли как се размърдвам и гледам, дали просто съм се събудил — не знам. Когато пак погледнах, вече го нямаше. Но мисля, че зърнах с крайчеца на окото си, дето се вика, как нещо черно се стрелна в сянката по брега. Обаче повече не видях очи. Рекох си: „Пак дремеш, Сам Майтапер“, ей тъй си рекох, и толкоз. Но оттогава все си мисля и вече не съм съвсем сигурен. Вие как си го представяте, господин Фродо?

— Не бих си представил нещо освен пън в мрака и дрямка в очите ти, Сам — каза Фродо, — ако очите се появяваха за пръв път. Но не е така. Видях ги далече на север, преди да стигнем в Лориен. През онази нощ зърнах странно създание с очи да се катери към плоскореда. Халдир също го видя. И спомняш ли си разказа на елфите, които преследвали бандата орки?

— А, помня — каза Сам. — И други работи си спомням. Не ми се нравят тия мисли, но като си мисля за туй-онуй, за разказите на господин Билбо и прочие, комай мога да се досетя за името на съществото. Противно име. Може би Ам-гъл?

— Да, отдавна се боях от това — каза Фродо. — Още от онази нощ на плоскореда. Предполагам, че се е спотайвал из Мория и тогава е надушил следите ни, но се надявах, че престоят ни в Лориен ще го обърка отново. Жалката твар навярно се е крила из горите край Сребропът и е наблюдавала как потегляме!

— Така изглежда — каза Сам. — И ще е добре да внимаваме повечко, иначе, току-виж, усетим някоя нощ зловредни пръсти около шиите си, ако изобщо се събудим, за да усетим нещо. Та за това ми беше думата. Тая нощ няма нужда да тревожим Бързоход и останалите. Аз ще остана на стража. Мога да си отспя утре, нали съм само багаж в лодката, така да се каже.

— И още би трябвало да се каже „багаж с очи“ — добави Фродо. — Ще пазиш, но при едно условие: обещай да ме събудиш към полунощ, ако дотогава не се случи нещо.

В глухите нощни часове Фродо се събуди от тежък сън и откри, че Сам го разтърсва.

— Срамота е да ви будя — прошепна Сам, — ама така заръчахте. Няма какво да се каже, във всеки случай нищо сериозно. Мисля, че преди малко чух някакво тихо пляскане и подсмърчане, но нощем край Реката често се чуват подобни странни звуци.

Той си легна, а Фродо, омотан в одеяло, остана да седи и да се бори с дрямката. Минути или часове се влачеха бавно, без нищо да се случи. Фродо тъкмо се поддаваше на изкушението пак да си легне, когато едва забележим тъмен силует се плъзна по водата край една, от завързаните лодки. Смътно видя как дълга белезникава ръка се стрелна и сграбчи борда; две хладни бледи очи просветнаха като фенерчета, надникнаха вътре, после се надигнаха и се взряха към седящия на островчето Фродо. Бяха на не повече от десетина педи и Фродо чу как съществото си поема въздух с тихо съскане. Измъквайки Жилото от ножницата, той се изправи и застана срещу очите. Светлината им мигом изгасна. Отново се чу съскане, плясък и тъмният силует на пъна се стрелна в нощта надолу по течението. Арагорн се размърда насън, обърна се и седна.

— Какво има? — прошепна той, като скочи и се приближи до Фродо. — Усетих нещо в съня си. Защо си извадил меча?

— Ам-гъл — отговори Фродо. — Или поне така предполагам.

— А! — каза Арагорн. — Значи знаеш за нашия приятел с меката стъпка, нали? Той се прокрадваше подир нас през цялата Мория и надолу чак до Нимродел. Откакто се качихме на лодките, лежи на един пън и гребе с ръце и крака. Един-два пъти се помъчих да го спипам през нощта, но той е по-хитър от лисица и хлъзгав като риба. Надявах се, че пътуването по Реката ще ни отърве от него, ала е прекалено опитен плувец. Утре ще трябва да опитаме да се движим по-бързо. Лягай си сега, а аз ще остана на стража до края на нощта. Бих искал да ми падне подръка тая отрепка. Може да изкопчим нещо полезно от него. Но ако не успея, ще трябва да опитаме да се откъснем. Той е много опасен. Да оставим настрана личните му опити за убийство посред нощ, но може да привлече по следите ни някой от враговете наоколо.

Нощта отмина, без Ам-гъл да се мерне отново дори и като сянка. След този случай Отрядът бдеше непрестанно, но до края на пътуването не зърнаха повече Ам-гъл. Ако още ги следваше, значи бе твърде предпазлив и ловък. По нареждане на Арагорн сега гребяха с часове наред и бреговете бързо отминаваха край тях. Но не видяха много от пейзажа, защото пътуваха главно привечер и нощем, а денем почиваха, укрити, доколкото позволяваше местността. И така плаваха без произшествия до седмия ден.

Времето все още бе сиво и навъсено, вятърът духаше откъм изток, но докато вечерта преминаваше в нощ, небето на запад се проясни и под сивите облачни брегове се разстлаха жълти и бледозелени езера от слаба светлина. Из тия далечни заливи блещукаше белият сърп на новата луна. Сам я погледна и смръщи вежди.

На следващия ден местността от двете страни взе бързо да се променя. Бреговете се надигаха и ставаха скалисти. Скоро пътниците попаднаха в хълмиста, камениста област, а по двата бряга се извисиха стръмни склонове, покрити с непроходими гъсталаци от глогини и трънки, преплетени с къпини и пълзящи растения. Отвъд тях стърчаха ниски трошливи скали и изхабени от времето сиви камъни, обвити в тъмен бръшлян, а още по-нататък се изправяха високи хребети, увенчани с окършени от вятъра ели. Наближаваха сивата хълмиста област Емин Муил, южната граница на Дивите земи.

Из скалите имаше безброй птици и по цял ден ятата им кръжаха високо горе, чернеейки на фона на бледото небе. Този ден, докато лежаха сред бивака си, Арагорн подозрително оглеждаше рояците, питайки се дали Ам-гъл не е сторил някоя злина и дали вече вестта за пътуването им не се разнася из пущинака. По-късно, когато слънцето залязваше, а Отрядът се раздвижваше и отново се готвеше за път, той съгледа тъмна точка на фона на гаснещите лъчи: високо в далечината някаква огромна птица ту кръжеше, ту бавно летеше на юг.

— Какво е това, Леголас? — запита той, сочейки северното небе. — Орел ли е, както мисля?

— Да — отвърна Леголас. — Орел е, орел, който дири плячка. Питам се какво ли предвещава това. Отклонил се е далече от планините.

— Няма да тръгваме, докато не се смрачи напълно — каза Арагорн.

Настъпи осмата нощ на пътуването им. Тя бе тиха и безветрена; сивият източен вятър бе отминал. Тънкият лунен сърп бе изчезнал рано подир бледия залез, но небето горе бе ясно и макар далече на юг да се трупаха огромни облачни вериги, все още излъчващи слабо сияние, на запад блестяха ярки звезди.

— Хайде! — каза Арагорн. — Ще рискуваме още един нощен преход. Навлизаме в тая част на Реката, която не познавам добре; досега не съм пътувал из областите от тук до бързеите на Сарн Гебир. Но ако правилно съм пресметнал, те са още много мили напред. Обаче още преди да ги достигнем, ще срещнем опасни места — скали и каменисти островчета сред течението. Трябва зорко да гледаме напред и да не опитваме да гребем бързо.

В челната лодка Сам получи поста на наблюдател. Той лежеше отпред и се взираше, в здрача. Нощта се сгъсти, но горе звездите бяха странно ярки и по повърхността на Реката блещукаха неясни светлинки. Наближаваше полунощ и вече отдавна се спускаха по течението, почти без да използуват веслата, когато изведнъж Сам нададе вик. Само на няколко ярда пред тях от течението се надигнаха тъмни очертания и той чу шуртенето на вихрено струяща вода. Бързеят завиваше наляво, към източния бряг, където каналът бе чист. Докато вълните ги отхвърляха настрани, пътниците видяха съвсем наблизо бледата пяна на Реката, която се разбиваше в остри скали, протегнати далеч навътре в течението като озъбена челюст. Лодките се струпаха една до друга.

— Ехей, Арагорн! — изкрещя Боромир, когато лодката му се сблъска с водача. — Това е лудост! Не можем да рискуваме нощем из Бързеите. Било то нощем или денем, никоя лодка не може да оцелее в Сарн Гебир.

— Назад, назад! — извика Арагорн. — Завийте! Завийте, ако можете!

Опитвайки да задържи лодката, той заби греблото във водата и зави назад.

— Объркал съм сметките — каза той на Фродо. — Не знаех, че сме стигнали толкова далече — Андуин тече по-бързо, отколкото мислех. Сарн Гебир трябва вече да е наблизо.

С големи усилия задържаха лодките и бавно ги подкараха назад, но отначало ходът им срещу течението бе съвсем бавен и непрекъснато се отклоняваха все по-близо до източния бряг. Сега той се издигаше мрачен и зловещ в нощта.

— Всички заедно, гребете! — изкрещя Боромир. — Гребете! Иначе ще ни изхвърли на плитчините.

При тия думи Фродо усети как дъното под него застърга по камък. В този миг се раздаде острият звук на обтегната тетива — отгоре изсвистяха стрели и няколко паднаха между тях. Една удари Фродо между плешките и той с вик се просна напред, изпускайки веслото, но стрелата отскочи, спряна от скритата му ризница. Друга прониза плаща на Арагорн, а трета се заби в носа на втората лодка, близо до ръката на Мери. Сам като че зърна черни фигури да тичат напред-назад по дългите чакълести плажове на източния бряг. Изглеждаха съвсем близо.

— Ирч! — от вълнение Леголас заговори на своя език.

— Орки! — викна Гимли.

— Дума да няма, това е дело на Ам-гъл — каза Сам на Фродо. — И хубаво местенце са избрали. Реката сякаш е решила да ни отнесе право в ръцете им!

Всички се приведоха напред и отчаяно размахаха веслата — дори Сам се включи в гребането. Всеки миг очакваха да усетят жилата на черноперите стрели. Много от тях прелетяха над главите на пътниците или се забиха из водата наоколо, но повече попадения нямаше. Бе тъмно, ала не прекалено тъмно за привикналите с нощта очи на орките и под звездната светлина Отрядът би представлявал добра цел за лукавите врагове, ако сивите лориенски плащове и сивото дърво на елфическите лодки не бяха ги скрили от злобата на мордорските стрелци.

Напредваха бавно и мъчително, замах подир замах. В мрака трудно можеха да се уверят дали изобщо се движат, но постепенно шумът на водата затихна и сянката на източния бряг изчезна назад в нощта. Най-сетне, доколкото можеха да преценят, отново бяха достигнали средата на течението и бяха отдалечили лодките си на известно разстояние от издадените скали. Тогава леко завиха и с все сила се устремиха към западния бряг. Спряха в сенките на надвисналите над водата храсти и си поеха дъх.

Леголас остави веслото и взе лъка, който носеше от Лориен. После скочи на брега и се изкатери няколко крачки нагоре по склона. Обтегна лъка, положи стрела на тетивата и се обърна, загледан в мрака над Реката. Отвъд водата се раздаваха остри крясъци, ала не се виждаше нищо.

Фродо погледна нагоре към елфа, който се изправяше в цял ръст над него и се взираше в нощта, търсейки цел за стрелата си. Косите му бяха черни, увенчани с ярки бели звезди, блестящи зад него сред тъмното небесно езеро. Но изведнъж от юг се надигнаха и заплуваха напред огромни облаци, предвождани от мрачен авангард из звездните простори. Внезапен ужас обзе целия Отряд.

— Елберет Гилтониел! — въздъхна Леголас и погледна нагоре. Точно тогава от мрака на юг изскочи черен силует, подобен на облак, ала не бе облак, защото се движеше далеч по-бързо — той се понесе към Отряда, закривайки с идването си всички светлинки. Скоро се очерта като огромна крилата твар, по-черна от кладенец в нощта. Отвъд водата свирепи гласове се надигнаха в приветствен хор. Фродо усети как внезапен хлад пробяга из цялото му тяло и се вкопчи в сърцето му; мъртвешки студ, като спомена за старата рана, стегна рамото му. Сякаш за да се скрие, той се сви надолу.

Внезапно големият лориенски лък запя. С пронизително свистене излетя стрелата от елфическата тетива. Фродо погледна нагоре. Почти над него крилатият силует кривна настрани. Раздаде се дрезгав грачещ писък, чудовището рухна надолу и изчезна сред мрака на източния бряг. Небето отново бе чисто. В далечината се надигна врява, множество гласове кълняха и се вайкаха в тъмнината, сетне настъпи тишина. Тази нощ от изток вече не долетя ни стрела, ни вик.

Малко по-късно Арагорн поведе лодките срещу течението. Известно време опипваха пътя си покрай брега, докато откриха плитко заливче. Близо до водата растяха няколко дребни дървета, а зад тях се издигаше стръмен скалист бряг. Отрядът реши да спре тук и да изчака утрото — безсмислено бе да продължават напред в нощта. Вместо да устроят бивак и да накладат огън, те налягаха свити в завързаните една до друга лодки.

— Благословени да са лъкът на Галадриел и ръката и окото на Леголас — каза Гимли, дъвчейки питка лембас. — Това бе велик изстрел в тъмнината, приятелю!

— Но кой може да каже какво улучи той? — отвърна Леголас.

— Аз не мога — каза Гимли. — Ала се радвам, че сянката не дойде по-наблизо. Никак не я харесвах. Много ми напомняше на сянката в Мория… сянката на балрога — шепнешком довърши той.

— Не беше балрог — обади се Фродо, все още тръпнейки от обзелия го хлад. — Беше нещо по-студено. Мисля, че беше… — Той се поколеба и замълча.

— Какво мислиш? — нетърпеливо запита Боромир и се протегна от лодката си, сякаш се мъчеше да зърне лицето на Фродо.

— Мисля… Не, няма да кажа — отвърна Фродо. — Каквото и да е било, падането му отчая враговете.

— Така изглежда — каза Арагорн. — Ала не знам къде са, колко са и какво се готвят да правят. Тази нощ никой не трябва да заспива! Сега мракът ни крие. Но кой знае какво ще ни разкрие денят? Пригответе оръжията си!

Сам седеше, почуквайки с пръсти по дръжката на меча си, сякаш броеше на пръсти, и гледаше нагоре към небето.

— Много странно — промърмори той. — Луната е една и съща в Графството и в Дивите земи или поне така би трябвало да бъде. Но или тя е объркала фазите си, или моите сметки са грешни. Сигурно си спомняте, господин Фродо, че когато лежахме на оня плоскоред върху дървото, луната старееше — една седмица след пълнолуние по моя преценка. А снощи бяхме вече от една седмица на път, когато взе, че изникна нова луна, тънка като изрязан нокът, сякаш никакво време не сме стояли в страната на елфите. Добре, ама аз със сигурност си спомням три нощи там, а ми се струва, че си припомням и още няколко, но бих се заклел, че не е било цял месец. Направо да си помисли човек, че времето там изобщо не тече!

— И може би така е било — каза Фродо. — Може би сред онази страна сме попаднали във време, което другаде отдавна е отминало. Мисля, че едва когато Сребропът ни отнесе към Андуин, сме се върнали във времето, което тече през простосмъртните земи на Великото Море. А и не си спомням никаква луна в Карас Галадон, нито стара, нито млада — само звезди нощем и слънце денем.

Леголас се размърда в лодката си.

— Не, времето никога не спира — каза той, — ала не навсякъде и във всичко промяната и растежът са еднакви. За елфите светът се движи едновременно много бързо и много бавно. Бързо, защото те самите малко се променят, а всичко друго отлита — това е скръб за тях. Бавно, защото за себе си те не броят бягащите години. Отминаващите сезони са само вечно повтарящи се вълнички сред дългия поток. И все пак рано или късно всичко под слънцето си има край.

— Но в Лориен стареенето е бавно — каза Фродо. — Силата на Владетелката го възпира. Богати са, макар да изглеждат кратки, часовете в Карас Галадон, където Галадриел владее Елфическия пръстен.

— Това не бива да се изрича извън Лориен, дори пред мене — каза Арагорн. — Не го повтаряй! Но така е, Сам — в онази страна губиш броя на дните. Времето е текло край нас бързо, както става с елфите. Докато се бавехме там, във външния свят старата луна е отминала, нова е израснала и изчезнала. И снощи пак изгря млада луна. Зимата почти свършва. Времето ни носи към пролет, но малко надежди обещава тя.

Нощта отмина безшумно. Повече не чуха ни глас, ни зов отвъд водата. Свити в лодките, пътниците усетиха как времето се променя. Под огромните влажни облаци, нахлули откъм юг и далечните морета, въздухът стана по-топъл и напълно неподвижен. Набегът на Реката върху скалите из Бързеите сякаш звучеше по-гръмко и по-близо. От клоните на дърветата над тях взеха да се ръсят капки.

Когато изгря денят, от околния свят лъхаше меко и печално настроение. Зората бавно се преля в бледа разсеяна светлина, под която предметите не хвърляха сенки. Над Реката се носеха изпарения и бяла мъгла обвиваше плажовете; отвъдният бряг не се виждаше.

— Не понасям мъглата — каза Сам, — но тази изглежда добре дошла. Сега може би ще успеем да се измъкнем, без да ни видят ония проклети гоблини.

— Може би — каза Арагорн. — Но трудно ще открием пътека, ако по-късно мъглата не се поразсее. А трябва да намерим пътека, щом искаме да минем Сарн Гебир и да стигнем до Емин Муил.

— Не виждам защо трябва да минем Бързеите или изобщо да следваме Реката по-нататък — каза Боромир, — Щом Емин Муил е пред нас, можем да захвърлим тия орехови черупки и да се отправим на югозапад, докато стигнем до Ентомил — прекосяваме го и сме в моята страна.

— Можем, ако отиваме към Минас Тирит — каза Арагорн, — но още не сме съгласували това. А и такъв път може да бъде по-опасен, отколкото изглежда. Долината на Ентомил е ниска и мочурлива, мъглата там е смъртоносна заплаха за пеши и натоварени пътници. Няма да изоставя лодките, докато не се наложи. По Реката поне не можем да объркаме пътя.

— Но Врагът държи източния бряг — каза Боромир. — И дори да минеш здрав и читав Портата на Аргонат и да стигнеш до Остроскал, какво ще правиш после? Може би ще скочиш по Водопада и ще се приземиш в блатата?

— Не! — отвърна Арагорн. — Да речем, че ще пренесем лодките по древния път до подножието на Раурос и там отново ще поемем по водата. Не знаеш ли, Боромире, или предпочиташ да забравиш Северната стълба и високия престол над Амон Хен, сътворени по времето на великите крале? Аз поне имам намерение отново да застана на онова възвишение, преди да избера по-нататъшния си път. Може би там ще видим някой знак, който да ни упъти.

Боромир дълго се противи на този избор, но когато стана ясно, че Фродо ще следва Арагорн навсякъде, той се предаде.

— Мъжете от Минас Тирит не са свикнали да изоставят другарите си в беда — каза той, — а моята сила може да ви потрябва, ако изобщо стигнете до Остроскал. Ще дойда до високия остров, но не по-нататък. Оттам ще завия сам към дома, ако с помощта си не съм заслужил да ме възнаградите с малко дружба.

Денят напредваше и мъглата се бе поразсеяла. Решиха Арагорн и Леголас веднага да тръгнат напред по брега, а другите да останат при лодките. Арагорн се надяваше да открие път, по който да пренесат лодките и багажа до по-спокойните води отвъд Бързеите.

— Елфическите лодки може и да не потънат — каза той, — но това не значи, че ще минем живи през Сарн Гебир. Още никой не е успял да го стори. Хората от Гондор не са проправили път из тази област, защото и в най-славните им години тяхното царство не е стигало по Андуин по-нагоре от Емин Муил, но някъде по западния бряг има път за пренасяне на лодки, стига да успея да го намеря. Не може да е изчезнал; леки лодки често пътуваха от Дивите земи до Осгилиат и продължаваха да се движат допреди няколко години, когато орките от Мордор взеха да се множат.

— Рядко през живота си съм виждал лодка да иде от Севера, а орките дебнат по източния бряг — каза Боромир. — Дори да намериш пътека, заплахите ще се множат с всяка измината миля.

— Заплахи дебнат по всички пътища на юг — отвърна Арагорн. — Чакайте ни един ден. Ако не се върнем в този срок, ще знаете, че наистина ни е сполетяло зло. Тогава ще трябва да изберете нов водач и да го следвате както можете.

С натегнало сърце Фродо гледаше как Арагорн и Леголас се изкачват по стръмния бряг и изчезват в мъглите, но страхът му се оказа неоснователен. Бяха минали само два-три часа и едва бе настъпило пладне, когато сенчестите силуети на разузнавачите се появиха отново.

— Всичко е наред — каза Арагорн, като се спусна по стръмното. — Има пътека и тя води към добър пристан, който все още може да се използува. Разстоянието не е голямо — началото на Бързеите е само половин миля по-надолу, а те са дълги малко повече от миля. Недалече зад тях течението отново е чисто и спокойно, макар и бързо. Най-тежката ни задача ще бъде да пренесем лодките и багажа до стария товарен път. Намерихме го, но тук той е доста далече от водата и минава под прикритието на една скална стена на повече от фурлонг от брега. Не открихме къде е северният пристан. Ако още съществува, трябва да сме го отминали снощи. Може дълго да се борим с течението нагоре и пак да го пропуснем сред мъглата. Боя се, че сега ще трябва да изоставим Реката и както можем, да се отправим оттук към товарния път.

— Даже всички да бяхме Големи хора, пак нямаше да е лесно — каза Боромир.

— И все пак ще опитаме такива, каквито сме — каза Арагорн.

— О, да, ще опитаме — обади се Гимли. — Нозете на хората ще изостанат по тежкия път, а джуджето ще продължи, та дори ако товарът е двойно по-тежък от него, уважаеми Боромире!

Задачата наистина се оказа тежка, но в края на краищата успяха да се справят. Извадиха багажите от лодките и ги изкачиха до върха на стръмнината, където имаше равна площадка. После изтеглиха лодките от водата и ги пренесоха нагоре. Те се оказаха много по-леки, отколкото бяха очаквали. Дори Леголас не знаеше от какво дърво, израсло в елфическата страна, са изработени; материалът бе здрав, ала удивително лек. Мери и Пипин сами можеха спокойно да носят лодката си по равното. Независимо от това, нужна бе цялата сила на двамата мъже, за да ги вдигнат и пренесат през местата, които Отрядът трябваше да прекоси. От Реката нагоре се издигаше пущинак, хаотично осеян със сиви варовикови грамади и безброй ями, закрити от бурени и храсталаци; имаше къпинови гъсталаци и долчинки с отвесни стени; тук-там се срещаха мочурливи езерца, подхранвани от водите, които се процеждаха по скалните тераси.

Боромир и Арагорн пренесоха лодките една по една, докато останалите пъхтяха и се катереха подир тях с багажа. Накрая всичко бе преместено и струпано на товарния път. Тогава заедно потеглиха напред без повече пречки, освен пълзящите стъбла на шипките и многобройните нападали камъни. Над ронливата скална стена все още висяха мъгливи воали, а отляво омара забулваше Реката — чуваха я как връхлита и се пени по острите издатини и каменни зъби на Сарн Гебир, но не можеха да я видят. Два пъти минаха по маршрута, докато пренесоха невредимо всичко до южния пристан.

Там товарният път отново завиваше към водата и леко се спускаше до плитчините на малък вир. Той сякаш бе издълбан в брега не от човешка ръка, а от водата, която вихрено се спускаше от Сарн Гебир срещу нисък каменен кей, издаден навътре в течението. Зад него от брега се издигаше отвесна сива скала и по-нататък нямаше път за пешеходци.

Краткият следобед вече бе отминал и се спускаше мътен, облачен здрач. Седяха край водата и слушаха бурния напор и рев на скритите в мъглата Бързеи; налягаше ги умора и дрямка, а сърцата им бяха мрачни като чезнещия ден.

— Е, ето ни тук и тук ще трябва да прекараме още една нощ — каза Боромир. — Нуждаем се от сън и дори Арагорн да е склонен да мине нощем през Портата на Аргонат, всички сме страшно уморени… освен, несъмнено, нашето яко джудже.

Гимли не отговори — той седеше и клюмаше.

— Сега трябва да си починем хубаво — каза Арагорн. — Утре пак ще се наложи да пътуваме по светло. Ако времето не се промени и не ни изиграе отново, имаме добър шанс да се изплъзнем невидими за очите по източния бряг. Но тази нощ трябва да се редуваме да бдим по двойки: три часа сън и един час на стража.

Тази нощ не се случи нищо лошо, само набързо преръмя около час преди разсъмване. Потеглиха веднага щом просветля. Мъглата вече оредяваше. Държаха плътно до западния бряг и съглеждаха ниските скали, които се издигаха все по-нагоре, превръщаха се в сенчести стени, потопили нозе в забързаната река. Към средата на утрото облаците се спуснаха по-ниско и заваля като из ведро. Пътниците разстлаха над лодките кожените покривала, за да не ги залее пороят, и се оставиха на волята на течението; през сивите дъждовни завеси не виждаха почти нищо напред и настрани.

Дъждът обаче не трая дълго. Небето горе бавно се проясни, после облаците изведнъж се разкъсаха и провлечените им ресни се помъкнаха нагоре по Реката на север. Мъглите и изпаренията изчезнаха. Пред пътниците се разкри широко дефиле с огромни скални стени, по които редки криви дървета се вкопчваха в издатини и пукнатини. Каналът се стесни и Реката стана по-бърза. Сега се носеха напред почти без надежда да спрат или да завият назад, каквото и да се изпречи насреща. Над тях имаше коридор от бледосиньо небе, наоколо — мрачната, засенчена Река, а отпред — черните, закриващи слънцето хълмове Емин Муил, в които не се виждаше никакъв отвор.

Вперил поглед напред, Фродо съзря как от далечината се приближават две огромни скали — те приличаха на грамадни кули или каменни колони. Възправяха се високи, отвесни и злокобни от двете страни на течението. Помежду им се появи тясна пролука и Реката връхлиташе с лодките към нея.

— Вижте Аргонат, Колоните на Кралете! — извика Арагорн. — Скоро ще минем през тях. Дръжте лодките колкото се може по-далеч една от друга! Не се отделяйте от средата на течението!

Докато Фродо се носеше към тях, огромните колони израснаха като кули насреща му. Стори му се, че това са гиганти, безмълвни, но заплашителни титанични сиви силуети. После видя, че те наистина са изваяни и оформени от човешка ръка — древно изкуство и могъщество бе работило по скалите и през слънцето и дъждовете на безброй забравени години те бяха запазили величествените образи, изсечени в тях. На грамадни пиедестали, чиито основи тънеха в дълбоките води, стояха двама велики каменни крале — макар и с напукани чела и изтрити от времето очи, те все още гледаха навъсено на север. Левите им ръце бяха издигнати с длани напред в предупреждаващ жест; в десниците си стискаха секири; на главите им имаше полуразрушени шлемове и корони. Те и до днес излъчваха огромна сила и величие — безмълвни пазители на отдавна изчезнало кралство. Благоговение и страх обзеха Фродо, той се захлупи по лице, затвори очи и не посмя да погледне нагоре, докато ладията наближаваше колоните. Дори Боромир приведе глава, когато лодките се стрелнаха, крехки и мимолетни, през вечната сянка на стражите на Нуменор. Тъй навлязоха в мрачната бездна на Портата.

От двете им страни страховити скали се издигаха отвесно към незнайни висоти. Неясното небе бе нейде далече горе. Ехото удвояваше рева на черните води, а вятърът пищеше над тях. Свит на колене, Фродо чу как Сам отпред мърмори и стене:

— Що за място! Що за ужасно място! Само ме пуснете да се махна от тая лодка и вече кракът ми няма да стъпи в локва, да не говорим за река!

— Не бойте се! — изрече странен глас зад тях.

Фродо се обърна и видя Бързоход, ала това вече не бе Бързоход; нямаше го остарелия сред дъждове и бури Скиталец. Горд и напет, на кърмата седеше Арагорн, син на Араторн, и управляваше лодката с умели удари на греблото; качулката му бе отметната назад и черните му коси се развяваха по вятъра, светлина блестеше в очите му — един крал се завръщаше от изгнание в родната страна.

— Не бойте се! — каза той. — Отдавна желаех да видя образите на своите древни прадеди Исилдур и Анарион. Няма от какво да се бои в тяхната сянка Елесар Елфическия камък, син на Араторн от рода на Исилдуровия син Валандил и наследник на Елендил!

После светлината в очите му помръкна и той заговори за себе си:

— Бих искал Гандалф да е тук. Как копнее сърцето ми за Минас Анор, за стените на моя град! Но накъде да тръгнем сега?

Бездната беше дълга и мрачна, изпълнена с шума на вятъра, връхлитащата вода и отекващите скали. Тя леко се отклоняваше на запад, тъй че отначало напред всичко бе тъмно, но скоро Фродо видя пред себе си висок светъл процеп, който непрестанно се разширяваше. Отворът бързо наближи, внезапно лодките се стрелнаха през него и се озоваха навън, сред изпълнени с ясна светлина простори.

Отдавна прехвърлило пладне, слънцето сияеше сред ветровитото небе. Укротените води се разливаха в широко овално езеро — бледият Нен Хитоел, ограден от стръмни сиви хълмове, чиито подножия бяха окичени с дървета, но голите им темета хладно блестяха под слънчевите лъчи. На южния край се издигаха три върха. Централният стоеше малко по-напред, откъснат от останалите — остров сред водите, край който Реката протягаше бледи, искрящи ръце. Отнейде долиташе по вятъра дълбок грохот като далечна гръмотевица.

— Вижте Тол Брандир! — посочи Арагорн на юг към високия връх. — Отляво е Амон Лав, а отдясно Амон Хен, Хълмовете на Слуха и на Зрението. В епохата на великите крале горе е имало високи тронове и стражата наблюдавала оттам. Ала казват, че ни човек, ни звяр е стъпвал на Тол Брандир. Ще стигнем до тях, преди да паднат нощните сенки. Чувам как зове вечният глас на Раурос.

Отрядът си почина, плавайки бавно по течението, което минаваше през средата на езерото. Похапнаха, после поеха веслата и забързаха напред. Склоновете на западните хълмове потънаха в сянка, слънцето стана червено и кръгло. Тук-там надничаха мъгливи звезди. Пред тях се извисяваха трите върха, тъмнеещи в здрача. Ревеше могъщият глас на Раурос. Нощта вече бе паднала над прииждащите води, когато пътниците най-сетне стигнаха сянката на хълмовете.

Отминал бе десетият ден от пътуването им. Дивите земи оставаха назад. Не можеха да продължат, без да направят избор между източния и западния път. Пред тях бе последният етап на Похода.