Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (20)

ГЛАВА 3
ПРЪСТЕНЪТ ПОТЕГЛЯ НА ЮГ

По-късно през деня хобитите проведоха самостоятелна среща стаята на Билбо. Мери и Пипин бяха възмутени, когато узнаха, че Сам се е промъкнал на Съвета и е бил избран за спътник на Фродо.

— Това е крайно несправедливо — заяви Пипин. — Вместо да го изхвърли и да го окове във вериги, Елронд взе, че го възнагради за безочливостта!

— Чак пък „възнагради“ — рече Фродо. — Не мога да си представя по-строго наказание. Мислиш ли, като говориш: присъдата да тръгне на това безнадеждно пътешествие да е награда? Вчера си мечтаех, че задачата ми е свършила и ще мога да почивам тук дълго, може завинаги.

— Нищо чудно в това и се надявам да имаш тази възможност — каза Мери. — Но ние не завиждаме на теб, а на Сам. Ако трябва да заминеш, тогава за всички нас ще бъде наказание да останем, та било то и в Ломидол. Дълъг път извървяхме с теб и минахме през тежки изпитания. Искаме да продължим.

— Точно това исках да кажа и аз — добави Пипин. — Ние, хобитите, трябва да се подкрепяме и ще го сторим. Не ме ли оковат във вериги — тръгвам. Все трябва да има и един умен в тая група.

— Тогава в никакъв случай няма да бъдеш избран, Перегрин Тук, каза Гандалф, надничайки през приземното прозорче. — Но всички вие напразно се тревожите. Още нищо не е решено.

— Нищо не е решено! — викна Пипин. — Че какво правихте тогава? Толкова часове стояхте затворени.

— Приказвахме — рече Билбо. — Имаше много приказки и на всеки му се отвориха очите. Дори на стария Гандалф. Мисля, че тая дребна новина на Леголас за Ам-гъл го чукна и него като с мокър парцал, макар че си премълча.

— Грешиш — каза Гандалф. — Не си слушал внимателно. Вече бях узнал това от Гуаихир. Ако искаш да знаеш, очите се отвориха, както ти казваш, само на теб и на Фродо, а аз единствен не се удивих от нищо.

— Добре де — каза Билбо, — така или иначе, нищо не бе решено освен избора на горкия Фродо и Сам. През цялото време се боях, че ако ме отхвърлят, ще се стигне дотам. Но ако питате мен, щом получи нужните сведения, Елронд ще изпрати на път многоброен отряд. Започнаха ли вече, Гандалф?

— Да — отвърна вълшебникът. — Някои от разузнавачите вече потеглиха. Утре ще заминат и други. Елронд изпраща елфи да се свържат със Скиталците, а може би и с народа на Трандуил в Мраколес. А Арагорн потегли със синовете на Елронд. Преди да предприемем каквото и да било, ще трябва да проучим всички местности на много левги наоколо. Тъй че горе главата, Фродо! Навярно ще имаш доста дълъг престой тук.

— А! — унило се обади Сам. — Ще изчакаме тъкмо колкото да дойде зимата.

— Няма какво да се прави — каза Билбо. — Вината отчасти е и твоя, Фродо, момчето ми: дето си настоял да изчакаш рождения ми ден. Не мога да се удържа от мисълта, че си го отпразнувал по странен начин. Не този ден бих избрал, за да пусна Вл.-Т. в Торбодън. Но това е положението: не можеш да чакаш пролетта, не можеш и да потеглиш, преди да се върнат разузнавачите.

Щом зима се озъби пак

и камък пука в леден мрак,

замръзва вир, замръзва лес —

не тръгвай в Пущинака днес!

Ала боя се, че такъв ти е бил късметът.

— И аз от това се боя — каза Гандалф. — Не можем да потеглим, преди да узнаем какво правят Конниците.

— Мислех, че всички са унищожени от пороя — каза Мери.

— Не е тъй просто да унищожиш Духовете на Пръстена — каза Гандалф. — В тях е мощта на господаря им и те живеят или загиват заедно с него. Надяваме се, че всички са останали без коне и одежди, което за известно време ще ги направи по-безопасни, но трябва да узнаем със сигурност. Междувременно опитай да забравиш грижите, Фродо. Не знам дали мога да ти помогна с нещо, но едно ще ти прошепна на ухо. Някой тук каза, че групата ще се нуждае от ум. Прав бе. Мисля, че ще дойда с теб.

Тъй голяма бе радостта на Фродо при това съобщение на Гандалф, че скочи от перваза на прозореца, където бе седнал, свали шапка и се поклони.

— Казах само: Мисля, че ще дойда. Засега не се надявай на нищо. Елронд ще има какво да каже по този въпрос, твоят приятел Бързоход също. И това ми напомня, че исках да се видя с Елронд. Трябва да бягам.

— С колко време мислиш, че разполагам? — обърна се Фродо към Билбо, когато Гандалф изчезна.

— О, не знам. Не мога да броя дните в Ломидол. Но вярвам, че ще е доста. Още много има да си бъбрим. Какво ще речеш, ако те помоля да ми помогнеш с края на книгата и началото на следващата? Мислил ли си за край?

— Да, измислих няколко и всички са мрачни и неприятни.

— О, така не върви! — възкликна Билбо. — Книгите трябва да имат хубав край. Става ли така: и всички те се задомиха и завинаги заживяха щастливо?

— Добре ще подхожда, ако някога стигнем дотам.

— А! — обади се Сам. — И къде ще живеят? Често се питам за това.

Известно време хобитите продължиха да говорят и да мислят за отминалото пътешествие и за предстоящите опасности; ала такива бяха достойнствата на Ломидол, че скоро страх и тревога отлетяха от душите им. Добро или зло, бъдещето не бе забравено, но губеше всякаква власт над настоящето. Здравето и надеждите им укрепваха, те се радваха на всеки идващ хубав ден и откриваха удоволствие във всяка трапеза, дума и песен.

Тъй отлитаха дните, всяко утро изгряваше светло и прекрасно, всяка вечер се спускаше прохладна и чиста. Но есента бързо чезнеше; малко по малко златистата светлина избледняваше и се превръщаше в бледо сребро, а от голите дървета падаха сетните упорити листа. Хладен вятър повя на изток откъм Мъгливите планини. Кръглата Луна на Ловеца растеше в нощното небе, прогонвайки по-дребните звезди. Но ниско на юг сияеше една червена звезда. Всяка нощ, когато Луната отново изчезнеше, тя блестеше все по-ярко и по-ярко. Фродо можеше да я види през прозореца си — дълбоко в небесата, пламнала като зорко око, надзъртаща свирепо над дърветата по ръба на долината.

Хобитите бяха прекарали почти два месеца в Дома на Елронд, ноември бе отминал с последните късчета от есента, привършваше и декември, когато разузнавачите взеха да се завръщат. Някои бяха отишли на север, оттатък изворите на Скрежноблик, чак до Голо бърдо; други бяха заминали на запад и с помощта на Арагорн и Скиталците бяха претърсили областите далече надолу по Сивталаз, чак до Тарбад, където старият Северен Път пресичаше реката край руините на древния град. Мнозина бяха тръгнали на изток и юг; някои от тях бяха пресекли планините и навлезли в Мраколес, докато други бяха се изкачили по прохода при изворите на Перуникова река, бяха се спуснали в Дивите земи, бяха пресекли Перуникови поля и накрая бяха стигнали до древния дом на Радагаст в Росгобел. Не бяха открили Радагаст и се бяха завърнали през високия проход, наречен Смутнолейски стъпала. Последни си дойдоха синовете на Елронд — Еладан и Елрохир; подир дълги странствания те бяха се спуснали покрай Сребропът до една удивителна страна, ала не разказаха за задачата си никому освен на Елронд.

В нито една от областите пратениците не бяха открили следи и вести за Конниците или други слуги на Врага. Дори от Орлите на Мъгливите планини не бяха узнали свежи новини. Ам-гъл нито се виждаше, нито се чуваше, но дивите вълци продължаваха да се сбират на глутници и отново ловуваха далече нагоре по Великата река. Три от черните коне бяха намерени удавени на самия Брод. Надолу, по скалите на праговете, съгледвачите бяха открили труповете на още пет, заедно с нацепен и изподран дълъг черен плащ. Нямаше никаква друга следа от Черните конници и никъде не се усещаше присъствието им. Изглеждаше, че са изчезнали от Севера.

— Поне за осем от Деветте нещата са ясни — каза Гандалф. — Трудно е да бъдем сигурни, ала мисля, сега можем да се надяваме, че Духовете на Пръстена са били разпръснати и принудени да се добират до Господаря си в Мордор както могат, празни и безформени. Ако е тъй, ще мине още време, докато отново могат да започнат преследването. Разбира се, Врагът има и други слуги, но преди да открият дирите ни, те ще трябва да изминат целия път до границите на Ломидол. А ако сме предпазливи, следата ни няма да е лесна за намиране. Но не бива повече да отлагаме.

Елронд покани хобитите в покоите си.

— Времето настъпи — каза той, гледайки замислено Фродо. — Ако ще изпращаме Пръстена на път, то трябва да стане скоро. Но тия, които тръгнат с него, не бива да се надяват задачата им да бъде подкрепена с военна сила. Те трябва да проникнат във владенията на Врага, далеч от всяка помощ. Фродо, още ли държиш на думата си, че ще бъдеш Носител на Пръстена?

— Да, държа — каза Фродо. — Ще тръгна със Сам.

— Тогава не ще ти помогна много, дори и със съвет — каза Елронд. — Твърде малко мога да предвидя от пътя ви, а как ще завърши задачата ви — не знам. Сянката вече е пропълзяла до подножието на Планините и наближава дори покрайнините на Сивталаз, а всичко под завесата на Сянката е непроницаемо за мен. Много врагове ще срещнете, някои открити, други предрешени, а може и да откриете по пътя си приятели, когато най-малко очаквате. Навсякъде, където смогна, ще разпратя посланици до познатите си по широкия свят; но тъй опасни са станали днес далечните области, че някои вести могат да се залутат, други да стигнат по-бавно от вас. Ще избера и спътници, които да тръгнат с теб — докъдето желаят или докъдето съдбата им позволи. Надеждата ти е в бързината и тайната, затова те трябва да бъдат малцина. Дори да имах войнство от елфи в брони от Старите времена, не би имало полза от него, освен да надигне мощта на Мордор. Задругата на Пръстена ще бъде от Девет Спътници; и те ще се изправят срещу злото на Деветте Конници. Заедно с теб и верния ти слуга ще тръгне Гандалф; това ще е неговата велика задача и може би венец на делата му. Останалите ще представят другите Свободни народи на Света — елфи, джуджета и хора. От елфите ще тръгне Леголас; от джуджетата — Гимли, син на Глоин. Те са съгласни да дойдат поне до планинските проходи, а може би и отвъд тях. От хората с теб ще бъде Арагорон, син на Араторн, защото Пръстенът на Исилдур го засяга непосредствено.

— Бързоход! — възкликна Фродо.

— Да — каза Арагорн с усмивка. — Отново моля за разрешение да бъда твой спътник, Фродо.

— Аз сам бих помолил да дойдеш — каза Фродо, — ако не мислех, че отиваш в Минас Тирит с Боромир.

— Там отивам — каза Арагорн. — И Мечът, що бе счупен, ще бъде изкован наново, преди да потегля на бой. Но нашите пътища съвпадат в продължение на стотици мили. Следователно и Боромир ще бъде в Отряда. Той е храбър мъж.

— Остава да намерим още двама — каза Елронд. — За тях ще помисля. Може би ще намеря в дома си някои, които да ми се сторят подходящи.

— Но така няма да остане място за нас! — викна поразеният Пипин. — Не искаме да ни изоставят. Искаме да тръгнем с Фродо.

— Това е, защото не разбирате и не можете да си представите какво ви чака — каза Елронд.

— Фродо също — обади се Гандалф, подкрепяйки ненадейно Пипин. — Пък и никой от нас не е съвсем наясно. Вярно, ако тия хобити разбираха опасността, нямаше да посмеят да тръгнат. Но дори и тогава биха желали да заминат, или поне да посмеят, и биха били засрамени и нещастни. Мисля, Елронд, че по този въпрос ще е добре да вярваме по-скоро на дружбата им, отколкото на великата им мъдрост. Дори да ни избереш някой елфически владетел като Глорфиндел, той не би могъл нито да атакува Черната кула, нито да разчисти пътя към Огъня със своята сила.

— Говориш сериозно — каза Елронд, — но ме обхваща съмнение. Предчувствам, че сега Графството не е извън заплаха и мислех да изпратя тия двама, за да сторят каквото могат в зависимост от обичаите на страната си и да предупредят своя народ за опасността. Във всеки случай смятам, че по-младият от двамата, Перегрин Тук, трябва да остане. Сърцето ми е против заминаването му.

— Тогава, Владетелю Елронд, ще трябва да ме хвърлиш в затвора или да ме изпратиш у дома в здраво вързан чувал — каза Пипин. — Защото иначе ще последвам Отряда.

— Тъй да бъде. Ще заминеш — каза Елронд и въздъхна. — Сега разказът за Деветте е запълнен. След седем дни Отрядът трябва да потегли.

Елфическите ковачи изковаха наново Меча на Елендил и го украсиха с емблема — полумесец и лъчисто слънце със седем звезди между тях, а наоколо изписаха множество руни; Арагорн, син на Аратрон, тръгваше на бой срещу Мордор. Удивително бляскав бе този меч, когато отново стана цял; слънчевата светлина сияеше по него с червеникави отблясъци, лунните лъчи искряха хладно и острието бе фино и твърдо. Арагорн му даде ново име — Андурил, Пламък на Запада.

Арагорн и Гандалф често се разхождаха заедно или седяха, разговаряйки за пътя и опасностите, които ще срещнат; разсъждаваха над географските описания и карти в мъдрите книги, които можеха да се намерят в дома на Елронд. Понякога Фродо се присъединяваше към тях, ала най-често охотно се осланяше на водачеството им и прекарваше колкото може повече време с Билбо.

През вечерите на тези последни дни хобитите седяха заедно в Залата на Огъня и сред много други приказки чуха и цялата балада за Берен, Лутиен и извоюването на Великия Скъпоценен Камък; ала денем, докато Мери и Пипин търчаха насам-натам, Фродо и Сам можеха да бъдат открити в стаичката на Билбо. Той им четеше откъси от книгата си (която, изглежда, нямаше да бъде завършена скоро), рецитираше куплети от стиховете си или нахвърляше бележки за приключенията на Фродо.

Сутринта на последния ден Фродо седеше сам с Билбо и старият хобит издърпа изпод леглото си дървено сандъче. Вдигна капака и затършува вътре.

— Ето меча ти — каза той. — Само че беше счупен, нали знаеш. Прибрах го, но забравих да питам ковачите дали могат да го поправят. Та си помислих дали пък няма да поискаш това, а?

Той извади от сандъчето малък меч в стара и охлузена кожена ножница. Сетне го изтегли и лъскавото, добре поддържано острие изведнъж засия с хладен блясък.

— Това е Жилото — каза той и почти без усилие го заби дълбоко в една греда. — Вземи го, ако искаш. Предполагам, че вече няма да ми потрябва.

Фродо прие с благодарност.

— А ето и това — каза Билбо, вадейки пакет, който изглеждаше доста тежък за размерите си.

Той разви няколко слоя вехт плат и измъкна малка ризница. Изплетена от безброй ситни халкички, тя бе гъвкава почти като лен, студена като лед и по-яка от стомана. Сияеше като сребро под лунна светлина и бе окичена с бели скъпоценни камъни. Заедно с нея имаше и пояс от перли и кристал.

— Красива вещ, нали? — рече Билбо и я раздвижи пред светлината. — И полезна. Това е моята джуджешка ризница, подарък от Торин. Преди да си замина, я прибрах от Голям Дълбалник и я сложих в багажа си. Отнесох всички спомени от Пътешествието си освен Пръстена. Ала не очаквах да използвам това, а и сега не ми трябва, освен да го разглеждам понякога. Наденеш ли я, почти не усещаш тежестта й.

— Бих изглеждал… е, не мисля, че бих изглеждал както трябва в нея — каза Фродо.

— И аз така си казвах — съгласи се Билбо. — Но не се тревожи за вида. Можеш да я носиш под горните дрехи. Хайде! Това трябва да си остане между нас. Не казвай никому! Но ще се чувствам по-щастлив, ако знам, че я носиш. Хрумнало ми е, че тя може да отклони дори кинжалите на Черните конници — тихичко довърши той.

— Много добре, ще я взема — каза Фродо.

Билбо му помогна да я облече и закачи Жилото на блестящия пояс; сетне Фродо навлече отгоре старите си, изтъркани панталони, туниката и якето.

— Изглеждаш си най-обикновен хобит — каза Билбо. — Но сега в тебе има повече, отколкото си личи отвън. Желая ти успех!

Той се обърна и се взря през прозореца, като се мъчеше да тананика.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Билбо, за това и за цялата ти досегашна добрина — каза Фродо.

— Не се мъчи! — Старият хобит се завъртя, плесна го по гърба и възкликна: — Ох! Сега си много корав! Но така си е — хобитите трябва да се подкрепят, особено Торбинсовци. В замяна искам само едно: пази се колкото можеш и се върни с всички новини, стари песни и приказки, които научиш. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да довърша книгата, преди да си дойдеш. Ако е живот и здраве, бих искал да напиша и втората.

Той замълча, отново се обърна към прозореца и тихо запя:

Аз мисля, седнал край жарта,

за минали неща,

за пеперуди и поля

в отколешни лета;

 

за листа жълт, за скрежа бял

в септември отлетял,

с мъгли сребристи и ветрец

косата ми развял.

 

Аз мисля, седнал край жарта,

за онзи бъден час,

когато дойде пролетта,

без да я видя аз.

 

Безброй неща стоят до днес

невиждани от мен!

Та всяка пролет всеки лес

различно е зелен.

 

Аз мисля, седнал край жарта,

за всеки стар познат,

за тез, които подир мен

ще видят този свят.

 

И уж си мисля и седя,

а все се вслушвам аз

за стъпки, що се връщат пак,

за тих другарски глас.

Бе студен навъсен ден в края на декември. Източният вятър се носеше през голите дървесни клони и бушуваше из тъмните борове по хълмовете. Парцаливи мрачни облаци прелитаха в ниското небе. Когато взеха да се спускат безрадостните сенки на ранната привечер, Отрядът се приготви за тръгване. Щяха да потеглят подир смрачаване, тъй като Елронд съветваше да пътуват под прикритието на нощта колкото може по-често, додето не се отдалечат от Ломидол.

— Бойте се от безбройните очи на Сауроновите слуги — каза той. — Не се съмнявам, че вестите за разгрома на Конниците вече са стигнали до него и сега го изпълва гняв. Скоро из северните земи ще нахлуят четириноги и крилати съгледвачи. Докато вървите по пътя си, ще трябва да се пазите дори и от небето.

Отрядът не носеше много военни принадлежности, тъй като надеждата им се градеше на тайната, а не на сраженията. Арагорн нямаше никакво оръжие освен Андурил и потегли на път, облечен в излинели зелено-кафеникави дрехи като Скиталец от Пущинака. Боромир имаше подобен дълъг меч, макар и с не толкова благороден произход, а освен това носеше щит и бойния си рог.

— Гръмко и ясно тръби той из долините сред хълмовете — каза гондорецът — и нека тогава бягат всички врагове на Гондор!

Той вдигна рога към устните си, мощно го наду и ехото заподскача от скала на скала; дочувайки зова му, всички в Ломидол рипнаха на крак.

— Не бързай повторно да надуваш този рог, Боромире — каза Елронд, — додето не прекрачиш отново границите на родния си край или не те споходи зла беда.

— Може би — каза Боромир, — Но тръгвайки на път, винаги съм свирил с рога си и дори ако подир туй ще трябва да крачим из сенките, не бих потеглил като крадец в нощта.

Джуджето Гимли единствено носеше открито къса стоманена ризница, защото джуджетата не се боят от товари; на пояса му висеше секира с широко острие, Леголас имаше лък, колчан със стрели и дълъг бял кинжал, закачен на колана му. По-младите хобити носеха мечовете, които бяха взели от могилата; Фродо взе само Жилото, а ризницата, както желаеше Билбо, остана скрита. Гандалф носеше жезъла си, но бе препасал и елфическия меч Гламдринг, побратим на Оркрист, който лежеше сега върху гърдите на Торин под Самотната планина.

Елронд щедро бе снабдил всички с дебели топли дрехи, с якета и плащове, подплатени с кожи. Резервите от храна, дрехи, одеяла и други нужни вещи бяха натоварени на пони — не друго, а бедното добиче, което бяха довели от Брее.

Престоят в Ломидол го бе променил като по чудо: то бе загладило косъма и сякаш си бе възвърнало енергията на младостта. Сам бе настоял да го изберат, заявявайки, че Бил (така го наричаше) ще залинее, ако не дойде.

— Това животно само дето не може да говори — казваше той, — а и това щеше да направи, ако се бе позадържало тук. То ми каза с поглед тъй ясно, както господин Пипин би могъл да го изрече на глас, ако не ме вземеш със себе си, Сам, ще те последвам и без разрешение.

И макар да потегляше като товарно животно, Бил единствен от целия Отряд не изглеждаше потиснат.

Бяха се сбогували в голямата Зала на Огъня и сега чакаха само Гандалф, който още не бе излязъл от дома. През отворените врати долитаха огнени отблясъци и на много прозорци сияеха бледи светлинки. Билбо, омотан в плащ, стоеше безмълвно на прага до Фродо. Арагорн седеше склонил глава към коленете си; единствен Елронд разбираше изцяло какво означава за него този час. Другите се мержелееха като сиви силуети в мрака.

Сам стоеше край понито, смучеше си зъбите и унило гледаше към здрача, където далече долу безучастно громолеше реката; жаждата му за приключения бе спаднала до най-долната си граница.

— Бил, момчето ми — каза той, — не биваше да тръгваш с нас. Можеше да си стоиш тук и да ядеш от най-хубавото сено, додето избуи младата трева.

Бил плесна с опашка и не каза нищо.

Сам оправи ремъците на раницата и неспокойно премисли още веднъж всичко, което бе подредил вътре, питайки се дали не е забравил нещо: главното му съкровище, кухненските принадлежности; малката кутийка със сол, която носеше винаги и допълваше когато можеше; добър (но не и достатъчен) запас от пушилист; кремък и прахан; вълнени чорапи; бельо; разни дребни вещи на господаря му, които Фродо бе забравил и Сам ги бе прибрал, за да ги извади триумфално, когато потрябват. Премисли всичко от край до край.

— Въже! — промърмори той. — Няма въже! А пък още снощи си рекох: „Сам, какво ще кажеш за парче въже? Има да търсиш, ако не се запасиш.“ Е, ще има да търся. Не мога да го намеря сега.

В този момент Елронд излезе заедно с Гандалф и повика Отряда.

— Чуйте последната ми дума — тихо каза той. — Носителят на Пръстена потегля на Поход към Съдбовната планина. Той единствен е поел задължение: да не захвърля Пръстена, да не го отстъпва на слугите на Врага и да не позволява да го докосва никой освен членовете на Отряда и Съвета, и то само при крайна необходимост. Другите потеглят с него като свободни спътници, за да му помагат по пътя. Можете да се задържите, да се върнете или да се отклоните по други пътища в зависимост от случая. Колкото по-надалеч отидете, толкова по-трудно ще бъде да се оттеглите; ала ни клетва, ни оброк ви обвързват да продължавате против волята си. Защото още не познавате силата на сърцата си и не можете да предвидите какво ще срещне всеки от вас по пътя.

— Безчестен е онзи, що казва „сбогом“, когато мрак обвие пътя — каза Гимли.

— Може би — каза Елронд, — но нека не се зарича да крачи из мрака онзи, що не е видял свечеряването.

— И все пак клетвено слово може да укрепи тръпнещото сърце — възрази Гимли.

— Или да го сломи — допълни Елронд. — Не гледайте прекалено напред! Тръгвайте сега с надежда в душите! Сбогом и нека ви съпроводи благословията на елфи, хора и всички Свободни народи. Нека сияят звездите по лицата ви!

— На до… добър час! — викна Билбо, заеквайки от студ. — Фродо, момчето ми, — не вярвам да имаш възможност да водиш дневник, но ще очаквам пълен отчет, когато се върнеш. И не се бави много! Сбогом!

Мнозина от рода на Елронд стояха в сянката, за да се сбогуват и тихичко да им пожелаят добър път. Нямаше нито смехове, нито музика и песни. Най-сетне пътешествениците се обърнаха и безмълвно се сляха с мрака.

Пресякоха моста и бавно залъкатушиха нагоре по дългите стръмни пътеки, извеждащи от Ломидолското дефиле; накрая достигнаха високото бърдо, където вятърът свистеше сред пирена. И като хвърлиха поглед към примигващите под тях светлинки на Последния уютен дом, закрачиха в нощта.

Край Бруиненския брод те напуснаха Пътя, завиха на юг и продължиха по тесни пътечки из хълмистите равнини. Възнамеряваха много мили и много дни да поддържат тази посока, западно от планините. Местността бе далеч по-неравна и безплодна, отколкото зелената долина на Великата река из Пущинака от другата страна на планинската верига; щяха да се придвижват бавно, ала се надяваха по този път да избегнат вниманието на враждебни погледи. Досега из тия диви краища рядко бяха забелязвали съгледвачи на Саурон и малцина, освен жителите на Ломидол, познаваха пътеките.

Гандалф крачеше начело, а до него вървеше Арагорн, който познаваше местността дори и в мрака. Останалите идваха подир тях в колона и надареният с остър взор Леголас приключваше шествието. Първата част от пътуването бе тежка и мрачна, от нея Фродо не запомни почти нищо освен вятъра. Много облачни дни наред от планините на изток вееше леден вихър и като че никаква дреха не можеше да удържи алчните му пръсти. Макар Отрядът да бе добре облечен, рядко успяваха да се стоплят независимо дали вървяха, или почиваха. През деня дремеха неспокойно в някоя низина или прикрити под преплетените трънаци, които често се сливаха в непроходим гъсталак. Късно следобед часовият ги разбуждаше и те се заемаха с обяда — по правило студен и безрадостен, защото рядко рискуваха, да запалят огън. По мръкнало продължаваха отново, все на юг, доколкото можеха да намерят път.

Отначало хобитите имаха чувството, че макар да крачат и залитат от умора, всъщност пълзят като охлюви, без да стигнат никъде. Ден подир ден местността изглеждаше все същата. И все пак планините упорито наближаваха. Южно от Ломидол те се издигаха все по-високо и завиваха на запад; в подножието на главната верига се простираше още по-просторна област от хаотично разхвърляни голи хълмове и дълбоки долини, изпълнени с буйни потоци. Редките пътеки лъкатушеха и често ги извеждаха към ръба на някой отвесен склон или към коварни тресавища.

Вече от две седмици бяха на път, когато времето се промени. Вятърът внезапно стихна, после се обърна и повя от юг. Бързо летящите облаци се надигнаха, стопиха се и надникна бледото, ясно слънце. Подир края на дълъг, несигурен нощен поход изгря прохладна и чиста зора. Пътниците достигнаха невисок хребет, увенчан със стари зеленики, чиито сиво-зелени стъбла сякаш бяха изваяни от камъка на хълмовете. Тъмните им листа блестяха и плодовете им просветваха червеникаво в лъчите на изгряващото слънце.

Далече на юг Фродо забеляза смътните очертания на величави планини, които сега като че пресичаха поетия от Отряда път. В левия край на тази висока верига се издигаха три върха, най-високият и най-близък от тях стърчеше като заснежен зъб; огромните, голи урви по северния му склон още тънеха в дълбока сянка, ала там, където косо ги огряваха слънчевите лъчи, скалите пламтяха в червено.

Гандалф стоеше до Фродо и гледаше, засенчил очите си с длан.

— Добре сме се движили — каза той. — Стигнахме границите на местността, наричана от хората Зелеников край; много елфи живееха тук в щастливите дни, когато името й бе Ерегион. Четиридесет и пет левги по птичи полет сме прекосили, макар че нозете ни изминаха много повече дълги мили. Сега и областта, и времето ще бъдат по-благоприятни, ала може би и по-опасни.

— Опасни, или не, един истински изгрев е добре дошъл — каза Фродо, като отметна качулката и подложи лице на утринните лъчи.

— Но планините са пред нас — каза Пипин. — През нощта трябва да сме се отклонили на изток.

— Не — отвърна Гандалф. — Просто в ясната зора виждате по-надалеч. Отвъд тия върхове планинската верига завива на югозапад. В дома на Елронд има много карти, но сигурно изобщо не ви е хрумнало да ги погледнете, а?

— Погледнах ги един-два пъти — каза Пипин, — но не си ги спомням. Фродо има по-добра глава за тия работи.

— Не ми е нужна карта — каза Гимли, който бе дошъл заедно с Леголас и гледаше напред със странен блясък в дълбоките си очи. — Това е страната, където в древни времена са работели дедите ни и ние сме претворили образа на тия планини в безброй творби от метал и камък, в безброй песни и приказки. Високо се издигат те в нашите мечти: Бараз, Зирак, Шатхур. Само веднъж сме ги зърнали наяве, и то отдалеч, ала ги знам по имена, защото под тях лежи Хазад-дум, Джуджетвор, наречен днес Черната яма. Мория на елфически език. Ето там е Баразинбар, Червеният рог, жестокият Карадрас; а зад него са Среброзъб и Мъглоглав — Келебдил Белият и Фануидхол Сивият, наричани от нас Зиракзигил и Бундушатхур. Там Мъгливите планини се разделят и между разклоненията им лежи усойната долина, която не можем да забравим — Азанулбизар, Смутнолейската долина, която елфите наричат Нандухирион.

— Към Смутнолейската долина сме се запътили — каза Гандалф. — Ако се изкатерим по прохода отвъд Карадрас, наричан Портала на Червения рог, тогава по Смутнолейските стъпала ще се спуснем в дълбоката долина на джуджетата. Там лежи Огледалното езеро и там Сребропът блика от ледените си извори.

— Тъмни са водите на Хелед-зарам — каза Гимли — и студени са изворите на Кибил-нала. Сърцето ми трепти от мисълта, че мога скоро да ги видя.

— Дано те зарадва гледката, добро ми джудже! — каза Гандалф. — Но каквото и да сториш, едно е сигурно — че не можем да останем в тази долина. Трябва да се спуснем по Сребропът към потайните гори, а оттам до Великата река и после…

Той замълча.

— Да, накъде после? — запита Мери.

— Към края на пътешествието… когато му дойде краят — отвърна Гандалф. — Не бива да гледаме прекалено напред. Да се радваме и на това, че безопасно преодоляхме първия етап. Мисля да си починем тук не само днес, но и през нощта. Благотворен е въздухът в Зелеников край. Ако елфите са обитавали една страна, много зло трябва да я сполети, преди да ги забрави докрай.

— Вярно е — каза Леголас. — Но елфите по този край не са били от нашия горски род и дърветата и тревите вече не си ги спомнят. Само аз чувам как камъните ги оплакват: дълбоко ни дълбаха те, прекрасно дялаха ни те, високо ни градиха те, ала ги няма вече. Няма ги вече. Много, много отдавна са подирили Заливите.

Тази сутрин те накладоха огън в една дълбока низина, обградена от високи зеленики, и устроиха най-веселата вечеря-закуска, откакто бяха потеглили. След това не бързаха да си легнат, защото знаеха, че ще могат да спят цяла нощ и няма да продължат пътя, преди да е настъпила вечерта на следващия ден. Само Арагорн бе мълчалив и неспокоен. След малко той се отдели от Отряда и заскита по хребета; там застана в сянката на едно дърво и се загледа на юг и на запад, леко наклонил глава, сякаш се вслушваше. После се върна към ръба на долчинката и погледна как долу другите се смеят и разговарят.

— Какво има, Бързоход? — подвикна Мери. — Какво търсиш? Източният вятър ли ти липсва?

— Никак даже — отвърна той. — Но нещо ми липсва. Не един сезон съм бил из Зелеников край. Сега по тия места няма хора, но по всяко време тук живеят много други същества, особено птици. Ала в момента всички освен теб са затихнали. Усещам го. На много мили наоколо няма нито звук и гласовете ви сякаш отекват от земята. Не разбирам.

Гандалф погледна нагоре с внезапен интерес.

— Но каква предполагаш, че е причината? — запита той. — Крие ли тя нещо повече от изненадата да видят четирима хобити, да не говорим за останалите от нас, тук, където тъй рядко се виждат и чуват хора?

— Надявам се — отвърна Арагорн. — Но долавям чувство на бдителност и страх, каквото не съм усещал тук никога преди.

— Тогава да бъдем по-предпазливи — каза Гандалф. — Щом си водиш Скиталец, добре е да го слушаш, особено ако този Скиталец се казва Арагорн. Трябва да прекратим високите разговори, да почиваме кротко и да поставим стража.

Този ден бе ред на Сам пръв да застане на пост, но Арагорн се присъедини към него. Другите заспаха. Тишината ставаше все по-дълбока, докато и Сам я усети. Ясно се чуваше дишането на спящите. Свистенето на опашката на понито и редките помръдвания на копитата му се превърнаха в шумни звуци. Обгръщаше го мъртвешка тишина и над всичко висеше ясносиньо небе, през което слънцето се надигаше откъм изток. Далече на юг се появи тъмно петно и взе да расте, летейки на север като понесен от вятъра пушек.

— Какво е това, Бързоход? Не прилича на облак — прошепна Сам.

Арагорн не отговори, вглеждаше се напрегнато в небето, но не след дълго и Сам успя да различи какво приближава. Рояци бързолетящи птици се виеха, кръжаха и прекосяваха цялата област, сякаш търсеха нещо; неотклонно идеха все по-близо.

— Лягай долу и не мърдай! — изсъска Арагорн, събаряйки Сам под сянката на един зелен храст; внезапно цял рояк птици се бе откъснал от основното ято и летейки ниско, приближаваше право към хребета. На Сам му се стори, че са нещо като огромни гарвани. Когато прелитаха отгоре, бяха тъй плътно сгъстени, че тъмната им сянка ги следваше по земята; раздаде се самотен дрезгав грак.

Арагорн се надигна едва когато те изчезнаха далеч на север и запад и небето отново се изчисти. После изтича да събуди Гандалф.

— Рояци черни гарвани прелитат над цялата област между планините и Сивталаз, прелетяха и над Зелеников край — каза той. — Не са тукашни; това са свадоклюни от Ветроклин и страната Дун. Не знам какво ги води насам — може да бягат от някаква беда на юг, но мисля, че проучват областта. Високо в небето зърнах да летят и много ястреби. Смятам, че тази вечер трябва да продължим. Зелеников край вече не е здравословен за нас — той е под надзор.

— В такъв случай същото е вярно и за Портата на Червения рог — каза Гандалф. — Не мога да си представя как ще я прехвърлим, без да ни видят. Но ще мислим за това, като му дойде времето. Колкото до тръгването, веднага щом се смрачи — боя се, че тук си прав.

— За щастие огънят почти не пушеше и догоря, преди да дойдат свадоклюните — каза Арагорн. — Трябва да го затрупаме и повече да не го палим.

— И това пък ако е живот! — каза Пипин. Новината: никакъв огън и потегляне същата вечер, му бе съобщена веднага щом се събуди късно следобед. — Всичко само заради някакво си ято гарвани! За тая вечер се надявах на истинско хубаво похапване — нещо топло.

— Е, продължавай да се надяваш — каза Гандалф. — Занапред може да те чакат много неподозирани пиршества. Лично аз бих се радвал да изпуша една лула на спокойствие и да си посгрея краката. Обаче поне едно е сигурно: като отидем на юг, ще стане по-топло.

— Няма да се учудя, ако стане и жежко — промърмори Сам на Фродо. — Но започвам да мисля, че е крайно време да зърнем тая Огнена планина, пък и на пътя да му се види краят, тъй да се каже. Отначало мислех, че може да е тоя ми ти връх там, Червен рог ли беше, как ли, додето Гимли не се раздрънка. Голям устобол трябва да е езикът на джуджетата!

Картите не означаваха нищо за Сам, а разстоянията из тия странни земи изглеждаха толкова големи, че той съвсем бе изгубил сметката.

През целия ден Отрядът остана в прикритието. От време на време горе прелитаха черните птици, но когато пурпур изпълни залязващото слънце, те изчезнаха на юг. По мръкнало Отрядът потегли и като зави на югоизток, се насочи към Карадрас, който все още пламтеше бледо-червеникаво в далечината под сетните лъчи на изчезналото слънце. Небето тъмнееше и една по една изгряваха бледи звезди.

Водени от Арагорн, те налучкаха добра пътека. На Фродо му се стори, че това са останки от древен, широк и добре планиран път, водещ от Зелеников край към планинския проход. Пълната луна изгря над планините и хвърли бледа светлина, в която сенките на камъните бяха мастиленочерни. Много от тях, изглежда, бяха дялани, макар сега да лежаха разхвърляни и натрошени сред мрачни, пусти земи.

Настъпи пронизващо студеният час преди разсъмване; луната залязваше. Фродо погледна към небето. Внезапно видя или усети как тъмна сянка минава пред високите звезди, сякаш те за миг чезнеха и отново блесваха. Той потрепери.

— Видя ли нещо да минава над нас? — прошепна той на Гандалф, който бе на крачка пред него.

— Не, но го усетих, каквото и да беше — отвърна вълшебникът. — Може би не е нищо особено, просто тънка облачна ивица.

— Бързо се движеше — промърмори Арагорн — и не по вятъра.

Тази нощ не се случи нищо повече. Следващото утро изгря още по-ясно от предното. Но въздухът отново бе мразовит; вятърът пак се обръщаше на изток. Още две нощи продължиха равномерно да се изкачват, но придвижването ставаше все по-бавно, тъй като пътят лъкатушеше из хълмовете и планините надвисваха все по-близо. На третата сутрин пред тях се издигна Карадрас — могъщ връх, увенчан със сребрист сняг, но с голи отвесни хълбоци, обагрени в тъмночервено, сякаш зацапани с кръв.

Небето изглеждаше черно и слънцето едва мъждееше. Вятърът се бе обърнал на североизток. Гандалф подуши въздуха и се огледа.

— Зад нас зимата крепне — спокойно каза той на Арагорн. — На север възвишенията са по-бели отпреди; снегът се спуска ниско по плещите им. Тази нощ ще бъдем високо, на път към Портата на Червения рог. На тясната пътека могат да ни зърнат съгледвачи, да ни причака някое зло, ала времето може да се окаже най-смъртоносният ни враг. Какво мислиш сега за твоя маршрут, Арагорн?

Фродо дочу тези думи и разбра, че Гандалф и Арагорн продължават някакъв отдавна започнал спор. Тревожно ги заслуша.

— Не мисля нищо добро за нашия маршрут от началото до края и ти добре го знаеш, Гандалф — отговори Арагорн. — А докато продължаваме, знайните и незнайните заплахи ще стават все по-големи. Но трябва да продължим и няма смисъл да отлагаме минаването през планините. По на юг няма проходи чак до Роханския пролом. След твоите вести за Саруман не се доверявам на онзи път. Кой знае на чия страна служат сега воеводите на Властелините на конете?

— Наистина, кой знае! — каза Гандалф. — Но има и друг път, не през Карадраския проход — мрачният и потаен път, за който говорихме.

— Нека не говорим пак за него! Не сега. Моля те, не казвай нищо на другите, докато не стане ясно, че няма друг път.

— Трябва да решим, преди да поемем по-нататък — отвърна Гандалф.

— Тогава нека претеглим всичко наум, докато другите почиват и спят — каза Арагорн.

Късно следобед, докато другите довършваха закуската си, Гандалф и Арагорн се отдръпнаха настрани и загледаха към Карадрас. Сега склоновете му бяха мрачни и навъсени, а челото му тънеше в сиви облаци. Фродо ги наблюдаваше и се питаше накъде ли ще наклони спорът. Когато двамата се върнаха към Отряда и Гандалф заговори, той разбра, че са решили да се изправят срещу лошото време и високия проход. Това го облекчи. Не можеше да се досети какъв е другият мрачен и потаен път, но изглежда, самото му споменаване изпълваше със смут Арагорн и Фродо бе доволен, че са го отхвърлили.

— Някои признаци, които забелязахме напоследък — каза Гандалф, — ми внушават опасения, че Портата на Червения рог може да е под наблюдение; съмнявам се и във времето, което ни догонва. Възможно е да завали сняг. Трябва да вървим колкото се може по-бързо. Дори и така ще са необходими повече от два прехода, докато стигнем превала. Тази вечер мракът ще падне рано. Трябва да потеглим веднага щом се приготвите.

— Бих добавил един съвет — каза Боромир. — Роден съм в сянката на Белите планини и разбирам нещичко от походи по върховете. Чака ни лют студ, ако не и нещо по-лошо, преди да се спуснем от другата страна. Каква ще ни е ползата да пазим тайна, ако загинем от замръзване? Когато потеглим оттук, където все още има малко дървета и храсти, всеки от нас трябва да нарами сноп съчки — колкото може да носи.

— А и Бил ще се натовари с още малко, нали, моето момче? — обади се Сам.

Понито го изгледа печално.

— Много добре — каза Гандалф. — Но не бива да използваме съчките… освен ако трябва да избираме между огъня и смъртта.

Отначало Отрядът потегли бързо, но скоро пътят стана стръмен и труден. На много места криволичещата нагоре пътека бе почти изчезнала, затрупана от купища рухнали камъни. Под огромните облаци нощта бе мъртвешки черна. Пронизващият вятър вдигаше вихрушки между скалите. Към полунощ се бяха изкатерили до коленете на величествените планини. Сега тясната пътека се виеше под отвесна скална стена отляво, над която, невидими в мрака, се извисяваха страховитите склонове на Карадрас; отдясно, където теренът изведнъж се спускаше в дълбока пропаст, тъмнееше мрачна бездна.

След едно изнурително изкачване по стръмно нагорнище, те спряха за миг. Фродо усети как нещо меко докосва лицето му. Протегна ръка и видя по ръкава си белезникави снежни парцали.

Продължиха. Но не след дълго снегът се усили, изпълни въздуха и налетя на вихрушки в очите на Фродо. Само на една-две крачки напред тъмните прегърбени фигури на Гандалф и Арагорн едва се виждаха.

— Хич не ми харесва това — изпъшка Сам отзад. — Хубав е снегът в ясно утро, но предпочитам да съм в леглото, докато вали. Иска ми се тоя облак да отиде към Хобитово! Там може и да му се зарадват.

Ако не се смятат високите бърда на Северната околия, обилният снеговалеж бе рядко събитие в Графството и се смяташе за приятна изненада и възможност за веселби. Нито един жив хобит (освен Билбо) не помнеше Лютата зима през 1311 година, когато белите вълци нахлули в Графството по леда на замръзналия Брендивин.

Гандалф спря. Дебел сняг покриваше качулката и раменете му, ботушите му вече затъваха до глезени.

— От това се боях — каза той. — Какво ще речеш сега, Арагорн?

— Че и аз се боях от същото — отвърна Арагорн, — но не толкова, колкото от други неща. Знаех за риска, макар че толкова на юг рядко вали обилно освен високо в планините. Но ние не сме на високо, все още сме почти в подножието, където обикновено пътеките са проходими цяла зима.

— Питам се дали това не е някаква хитрина на Врага — каза Боромир. — В моята страна казват, че той можел да повелява на бурите в Планините на Сянката по границите на Мордор. Странно могъщество има той и много съюзници.

— Значи ръцете му наистина са пораснали — каза Гимли, — ако може да докара сняг от Севера, за да ни затруднява тук, на триста левги разстояние.

— Ръцете му са пораснали — каза Гандалф.

Докато бяха спрели, вятърът утихна и снегът отслабна, почти спря. Отново се затътриха напред. Но не бяха изминали повече от един фурлонг, когато бурята връхлетя с нова ярост. Вятърът засвистя и снегът се превърна в заслепяваща виелица. Скоро дори за Боромир стана трудно да върви. Почти прегънати на две, хобитите кретаха подир по-високите си спътници, но беше ясно, че не ще могат да стигнат далече, ако снегът продължи. Краката на Фродо тежаха като олово. Пипин се влачеше отзад. Дори Гимли, як като всяко джудже, роптаеше и стъпваше тежко.

Отрядът спря изведнъж, сякаш се бяха споразумели без думи. Дочуваха зловещи звуци из обкръжаващия мрак. Може би беше само игра на вятъра из пукнатините и улеите на скалната стена, но звуците напомняха пронизителни крясъци и див, виещ смях. От планинския слон взеха да падат камъни, които профучаваха над главите им или се сгромолясваха на пътеката зад тях. Навремени чуваха глух тътен, когато някой огромен скален блок се търкулваше от невидимите висоти.

— Не можем да продължим тази нощ — каза Боромир. — Който иска, нека го нарича вятър, но из въздуха се носят свирепи гласове, а тия камъни се целят в нас.

— Аз го наричам вятър — каза Арагорн. — Но това не значи, че думите ти не са верни. В света има много зли и недружелюбни сили, мразещи ония, що ходят на два крака, и все пак те не са в съюз със Саурон, а имат собствени цели. Някои са съществували далеч преди него.

— Карадрас е наречен Жестокия и има лоша слава от много отдавна — каза Гимли, — още преди из тия земи да се е разнесъл слухът за Саурон.

— Но какво можем да сторим? — жално извика Пипин. Той се облягаше разтреперан на Мери и Фродо.

— Или да спрем, където сме, или да се върнем — каза Гандалф. — Няма смисъл да продължаваме. Ако добре си спомням, малко по-нагоре тази пътека се отделя от скалата и навлиза в широка седловина под дълъг стръмен склон. Там няма да имаме укритие от сняг, камъни… или нещо друго.

— И не бива да се връщаме, додето бурята продължава — каза Арагорн. — По пътя нагоре не срещнахме място, предлагащо по-добър заслон от тази скална стена, под която сме сега.

— Заслон! — промърмори Сам. — Ако това е заслон, тогава една стена без покрив е цяла къща.

Отрядът се струпа колкото може по-плътно до скалата. Тя бе обърната на юг и близо до основата леко надвисваше напред, тъй че се надяваха да ги запази донякъде от северния вятър и падащите камъни. Но бесните вихрушки се въртяха край тях от всички страни и снегът се сипеше на все по-гъсти облаци.

Сгушиха се един до друг с гръб към стената. Понито Бил стоеше с унило търпение пред хобитите и мъничко ги заслоняваше, но не след дълго преспите стигнаха до коленете му, а снегът продължаваше да се трупа. Ако не бяха по-едрите им спътници, хобитите скоро щяха да бъдат погребани.

Неудържима дрямка налегна Фродо, той усети как бързо потъва в топъл, мъглив сън. Стори му се, че огън затопля пръстите на краката му, а откъм сянката, оттатък огнището, дочу гласа на Билбо: Не съм много доволен от дневника ти. Снежни бури на дванадесети януари — нямаше смисъл да се връщаш, за да съобщиш това!

Но аз се нуждаех от почивка и сън, Билбо — с усилие отвърна Фродо, ала изведнъж усети, че го разтърсват, и болезнено се завърна към действителността. Боромир го вдигаше от земята, където се бе сгушил в гнездо от сняг.

— Това ще е гибел за полуръстовете, Гандалф — каза Боромир. — Безполезно е да седим тук, докато снегът ни затрупа. Трябва да сторим нещо, за да се спасим.

— Дай им това — каза Гандалф, като порови из багажа си и измъкна кожена манерка. — Само по една глътка за всеки… за всички нас. Много е ценно. Това е чудодей, елексир от Имладрис. Елронд ми го подари на сбогуване. Предавайте си манерката!

Веднага щом преглътна малко от топлата и благоуханна течност, Фродо усети нова сила в сърцето си и тежката сънливост напусна крайниците му. Другите също се съживиха и почувстваха нова надежда и пъргавина. Но снегът не утихваше. Той навяваше около тях, по-гъст от когато и да било, а и вятърът виеше по-силно.

— Какво ще речете, ако накладем огън? — внезапно запита Боромир. — Изглежда, сега е наближил изборът между огъня и смъртта, Гандалф. Когато снегът ни затрупа, ще сме скрити от вражески очи, дума да няма, но това не ще ни помогне.

— Наклади огън, стига да можеш — отвърна Гандалф. — Ако има наблюдатели, способни да издържат тая буря, те ще ни видят и без огъня.

Но макар по съвет на Боромир да бяха донесли дърва и подпалки, нито елф, нито дори джудже бе достатъчно изкусно, за да разпали пламък, който да се удържи сред вихрушките и да подхване влажното гориво. Най-сетне с тази работа неохотно се зае самият Гандалф. Той повдигна наръч съчки, подържа го нависоко и сетне заби края на жезъла си в средата му с повелително слово: наур ан едраит аммен! Тутакси отвътре избликна огромен стълб от сини и зелени пламъци и съчките се разгоряха с пращене.

— Ако има кой да ни види, тогава поне аз съм разкрит — каза той. — Изписах Гандалф е тук със знаци, които могат да разчетат всички от Ломидол до устието на Андуин.

Но Отрядът не се интересуваше от наблюдатели и враждебни погледи. Сърцата им се възрадваха от гледката на огъня. Съчките горяха весело и макар че огънят наоколо съскаше и локвички от киша се стичаха под краката им, те радостно топлеха ръце над пламъците. Стояха приведени в кръг около танцуващите и пъхтящи огнени езичета. Червена светлина огряваше уморените им тревожни лица, нощта зад тях бе като черна стена.

Ала дървата изгаряха бързо, а снегът продължаваше да вали. Огънят догаряше и последният наръч съчки бе хвърлен в него.

— Нощта преваля — каза Арагорн. — Зората не е далече.

— Ако изобщо зора може да пробие тези облаци — каза Гимли. Боромир излезе от кръга и се взря нагоре, в мрака.

— Снегът отслабва — каза той и вятърът е по-спокоен.

Фродо морно гледаше снежните парцали, които продължаваха да се сипят от тъмнината и за миг разкриваха белотата си в светлината на гаснещия огън, но дълго не забеляза признак, че отслабват. Сетне, когато дрямката отново се канеше да пропълзи из тялото му, той изведнъж откри, че вятърът наистина е спрял и парцалите стават по-едри и по-редки. Безкрайно бавно взе да се разлива мъждива светлина. Най-после снегът спря съвсем.

Светлеещата зора разкри безмълвен свят, обвит от бял саван. Под убежището им се простираха бели гърбици, куполи и безформени дълбини, сред които напълно се губеше пътеката, утъпкана от тях, но височините се криеха в огромни облаци, все още тегнещи от заплахата на снега.

Гимли погледна нагоре и поклати глава.

— Карадрас не ни е простил — каза той. — има още сняг да хвърля по нас, ако продължим. Колкото по-скоро се спуснем надолу, толкова по-добре.

Всички се съгласиха с това, но сега оттеглянето бе станало трудно. Можеше дори да се окаже невъзможно. Само на броени крачки от пепелта на огъня снегът бе дълбок няколко фута и се издигаше над главите на хобитите; на места вятърът го бе струпал на огромни преспи край скалната стена.

— Ако Гандалф тръгне пред нас с буен пламък, може да стопи пътеката — каза Леголас. Бурята не го бе смутила много и той единствен от Отряда оставаше с добро настроение.

— Ако елфите знаеха да летят над планините, тогава биха могли да доведат слънцето да ни отърве — отвърна Гандалф. — Но аз трябва да имам с какво да работя. Не мога да подпаля снега.

— Добре — каза Боромир, — щом главите се объркват, трябва да послужат телата, както казваме в нашия край. Най-силният от нас трябва да подири път. Вижте! Макар че сега всичко е покрито със сняг, когато се изкачвахме, пътеката зави около онзи скален ръб. Точно там и снегът започна да се трупа отгоре ни. Ако успеем да стигнем тази точка, надолу може да се окаже по-лесно. Мисля, че дотам не е повече от един фурлонг.

— Тогава хайде двамата да пробием пътека дотам! — каза Арагорн.

Арагорн бе най-висок в Отряда, но Боромир, макар и малко по-нисък, бе по-широкоплещест и набит. Той закрачи пръв, а Арагорн го последва. Двамата бавно се отдалечиха и скоро взеха да си пробиват път с цената на тежки усилия. На места снегът се издигаше до гърдите им и Боромир като че не вървеше, а по-скоро плуваше или дълбаеше с огромните си ръце.

Леголас ги погледа с усмивка на устните, после се обърна към другите.

— Най-силният трябвало да подири път, казвате? Аз обаче казвам: нека орачът си оре, ала за плуването изберете видра, а за лек бяг по трева, листа или сняг — елф.

С тези думи той чевръсто се хвърли напред и тогава Фродо сякаш за пръв път забеляза, макар отдавна да го знаеше, че както винаги елфът не носи ботуши, а само леки обувки и краката му почти не оставят отпечатъци в снега.

— Сбогом! — каза той на Гандалф. — Отивам да намеря слънцето!

И бърз като бегач по плътен пясък, той се стрелна напред, скоро настигна тежко стъпващите мъже, задмина ги, размаха ръка и като се втурна надалеч, изчезна зад завоя на скалата.

Сгушени един до друг, останалите чакаха и гледаха, докато Боромир и Арагорн се смалиха като черни точици сред белотата. Малко по малко и те изчезнаха от погледа. Времето бавно се точеше. Облаците се спуснаха и редки снежинки отново затанцуваха надолу.

Отмина може би час, макар че им се стори много повече. Най-сетне зърнаха Леголас да се завръща. В същото време далеч зад него Боромир и Арагорн се появиха иззад завоя и се затътриха по нагорнището.

— Добре! — извика Леголас, търчейки нагоре. — Не доведох Слънцето. Тя се разхожда из сините поля на Ига и една-две снежни преспи по тая могилка, наречена Червен рог, изобщо не я смущават. Но донесох блясъка на добрата надежда за ония, на които е писано да вървят пеш.

Най-големият нанос е точно зад завоя и там нашите Силни мъже едва не се погребаха. Бяха се отчаяли, докато не се завърнах да им кажа, че пряспата не е много по-дебела от обикновена стена. А от другата страна снегът изведнъж намалява и по-надолу не е нищо повече от бяло одеяло колкото да изстуди петите на хобитите.

Ах, всичко е както казвах — изръмжа Гимли. — Не беше обикновена буря. Това е злата воля на Карадрас. Той не обича елфи и джуджета и е съборил тази пряспа, за да ни отреже пътя за бягство.

— Но за щастие Карадрас е забравил, че с вас има и хора — каза Боромир, който тъкмо се завръщаше. — И то юначни хора, ако ми позволите да го кажа, макар че по-дребни хора с лопатки можеха да ви свършат по-добра работа. Все пак успяхме да пробием проход през пряспата, и за това би трябвало да са благодарни всички, които не могат да тичат леко като елфи.

— Но как ще слезем дотам, дори да сте пробили пряспата? — изрече Пипин общата мисъл на всички хобити.

— Не губи надежда! — каза Боримир. — Уморен съм, но все още ми е останала малко сила, а и на Арагорн също. Ние ще носим дребния народ. Другите несъмнено ще тръгнат подир нас, като се сменят да утъпкват пътеката. Хайде, уважаеми Перегрине! Ще започна с теб. — Той вдигна хобита. — Дръж се здраво за гърба ми! Ръцете ще ми трябват.

И той закрачи напред. Последва го Арагорн с Мери. Пипин се възхищаваше от силата му, виждайки прохода, който вече бе разчистил без други инструменти освен огромните си ръце и крака. Дори и сега, както бе натоварен, той разхвърляше в движение снега настрани, за да разшири пътеката за ония, които го следваха.

Най-после стигнаха до огромната пряспа. Тя бе запокитена насред планинската пътека като неочаквана отвесна стена и гребенът й, остър като отрязан с нож, се издигаше двойно по-високо от Боромир, но през средата й бе пробит проход, който се издигаше и слизаше като мост. От другата страна Мери и Пипин бяха спуснати на земята и изчакаха Леголас да пристигне с останалата част от Отряда.

След малко Боромир се завърна, носейки Сам. Зад него по тясната, но вече добре утъпкана пътека се зададе Гандалф, водейки Бил с Гимли, покатерен между багажа. Последен дойде Арагорн с Фродо на гръб. Те минаха през тесния проход, но едва Фродо бе докоснал земята, когато надолу с тежък тътен се търкули лавина от камъни и плъзгащ се сняг. Снежният прах заслепи Отряда, свит до скалата, и когато въздухът отново се разчисти, всички видяха, че пътеката зад тях е затрупана.

— Стига, стига! — викна Гимли. — Тръгваме си колкото можем по-бързо!

И наистина с този последен удар злобата на планината, изглежда, се изчерпи, сякаш Карадрас бе доволен, че натрапниците са отблъснати и не ще посмеят да се върнат. Снежната заплаха отминаваше, облаците взеха да се разкъсват и светлината се засили.

Както бе съобщил Леголас, откриха, че със слизането надолу снегът става все по-плитък, тъй че дори хобитите можеха да поемат тежкия път. Скоро отново застанаха на плоската площадка над стръмния склон, където предната вечер бяха усетили първите снежинки.

Утрото вече бе напреднало. Те погледнаха отвисоко на запад, към низините. Далече в подножието на склона бе долчинката, откъдето бяха започнали изкачването на прохода.

Болка изпълваше краката на Фродо. Бе прегладнял и смразен до кости, виеше му се свят, когато мислеше за дългото и мъчително спускане. Пред погледа му играеха черни точици. Той разтри очи, но черните точици не изчезнаха. Далече под него и все пак високо над първите възвишения из въздуха кръжаха тъмни петънца.

— Пак птиците! — посочи надолу Арагорн.

— Сега нищо не можем да направим — каза Гандалф. — Трябва незабавно да слезем, независимо дали са добри, зли или изобщо не се интересуват от нас. Дори в скута на Карадрас не бива да изчакваме нов снеговалеж!

Студен вятър повя подир тях, когато обърнаха гръб на Портата на Червения рог и морно се повлякоха по надолнището. Карадрас ги бе победил.