Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (3)

3. За уредбата на Графството

Графството се деляло на споменатите вече четири околии — Северна, Южна, Източна и Западна, а те от своя страна — на множество родови земи, запазили имената на някои от изтъкнатите стари родове, макар че по времето на нашия разказ тия фамилии се срещали и по други места. Почти всички Туковци продължавали да живеят в Туков край, но не било така с много други родове като Торбинсовци или Многознаевци. Освен околиите имало още две области — Фуков край, наричан Източен предел, и Западен предел, присъединен към Графството на 12 септември 1462 г.

По онова време Графството почти нямало „правителство“. Родовете се занимавали главно с онова, което ги засягало. Посвещавали времето си предимно на създаване и незабавно консумиране на храни. Иначе били щедри, безкористни, доволни и умерени, тъй че имения, чифлици, работилници и дюкянчета не се променяли с векове наред.

Разбира се, оставала древната традиция, напомняща за великия крал във Форност или Северно усое, както го наричали, далеч на север от Графството. Но вече почти хиляда години нямало крал и бурени покривали руините на Северно усое. И все пак хобитите още разправяли, че дивите народи и злите същества (например троловете) не са чували за краля. Защото приписвали на древния крал всичките си основни закони и обикновено ги спазвали доброволно, тъй като Правилата (така ги наричали) били старинни и справедливи.

Вярно е, че Туковият род за дълго преобладавал над останалите, защото няколко века по-рано поел (от Старофуковци) властта на Тана и оттогава старшият Тук винаги носел титлата. Танът бил председател на Хобитовото събрание и главнокомандващ на Мобилизацията и Опълчението, но тъй като Хобитовото събрание и Мобилизацията се свиквали само при извънредни обстоятелства, каквито отдавна нямало, Танството се превърнало във формален чин. Туковият род все още бил особено почитан, защото си оставал многочислен и извънредно заможен, при това във всяко негово поколение се пръквали силни личности с чудновати нрави и дори с авантюристичен дух. Впрочем, тия качества се смятали за поносими (у богатите), но не и за похвални. Въпреки това се запазил обичаят да наричат старейшината на рода Големия Тук и при нужда да добавят към името му номер, като например Исенгрим Втори.

Единственото истинско длъжностно лице в Графството по това време бил кметът на Голям Дълбалник (или на Графството), избиран всеки седем години на Свободния панаир на Белите ридове в средата на лятото, така нареченият Сгъниден. Като кмет той почти нямал задължения, освен да заема почетното място на пиршествата по случай официалните празници на Графството, а те не били малко. Но към кметството се прибавяли и длъжностите на Главен пощальон и Пръв шириф, тъй че той ръководел вестоносците и стражата. Това били единствените служби в Графството и вестоносците били къде-къде по-многобройни и натоварени от стражите. Далеч не всички хобити били грамотни, но ония които можели, пишели непрекъснато на всичките си приятели (и част от познатите), живеещи на повече от половин ден път.

Ширифи било името, с което хобитите наричали своята полиция или по-скоро подобие на полиция. Естествено, те не носели униформи (не били и чували за подобно нещо), а само по едно перо на шапките си и в действителност били не толкова полицаи, колкото пъдари, търчащи подир изгубен добитък. С Вътрешна служба се занимавали само дванадесет ширифи, по трима на всяка околия. По-голям отряд, допълван при нужда с доброволци, „тършувал по границите“, да не би някой пришълец, голям или малък, да се промъкне и да причини зло на населението.

По времето на нашия разказ броят на Вардияните, както ги наричали, бил нараснал необичайно. Имало много жалби и слухове за чудновати личности и създания, бродещи покрай границите и из граничните области — първият признак, че не всичко е наред, както било всъщност открай време (освен в старите легенди). Малцина забелязвали зловещото знамение и дори Билбо още не си представял накъде вървят нещата. Навършвали се шестдесет години, откакто предприел паметното си пътешествие, и той вече се смятал за старец, макар че хобитите нерядко надхвърляли стоте. Голяма част от богатствата, които донесъл, оставала непокътната. Но каква точно — това не разкривал никому, дори и на любимия си „племенник“ Фродо. И все така криел пръстена, който бил намерил.