Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (7)

ГЛАВА 2
СЯНКАТА НА МИНАЛОТО

Клюките не заглъхнаха нито за девет, нито за деветдесет и девет дни. Не само в Хобитово, но и в цялото Графство второто изчезване на господин Билбо Торбинс бе обсъждано повече от година, а се запомни за много по-дълго. То се превърна във вечерна приказка край камината за малките хобитчета; накрая Лудия Торбинс, който има навика да изчезва сред гръм и мълнии и да се завръща с торби злато и елмази, стана любим легендарен герой и така просъществува дълго след като бяха забравени истинските събития.

Но междувременно общественото мнение в околностите смяташе, че Билбо, който винаги си е бил малко смахнат, най-сетне е полудял окончателно и е хукнал накъдето му видят очите. После несъмнено е паднал в някое езеро или река, достигайки трагичен, но съвсем навременен край. Вината обикновено се хвърляше върху Гандалф.

— Ех ако онзи проклет магьосник остави Фродо на мира, може би момчето ще улегне и ще се повслуша в здравия хобитов разум — казваха мнозина.

По всичко личеше, че вълшебникът е оставил Фродо на мира и момчето е улегнало, но не се забелязваше кой знае какво вслушване в здравия хобитов разум. Всъщност Билбовата слава на чудак тутакси се прехвърли върху него. Той отказа да носи траур и на следващата година отпразнува сто и дванадесетия рожден ден на Билбо, като го нарече празник на стоте кила. Но това название се оказа твърде скромно — поканени бяха двадесет гости, които бяха засипани с дъжд от вино и град от ястия, както казват хобитите.

Някои бяха шокирани, но Фродо продължи година след година да празнува рождения ден на Билбо, докато всички привикнаха. Казваше, че не вярва Билбо да е умрял. Когато го питаха: „Ами къде е тогава?“ той вдигаше рамене.

Също както Билбо, той живееше сам, но имаше многобройни приятели, особено сред онези млади хобити (предимно потомци на стария Тук), които още от деца обичаха Билбо и често се бяха навъртали из Торбодън. Сред тях бяха Фолко Многознай и Фредегар Болгер, ала Фродо дружеше най-вече с Перегрин Тук (обикновено наричан Пипин) и Мери Брендифук (истинското му име беше Мериадок, но рядко се сещаха за това). Скитосваше с тях из Графството, но най-вече бродеше сам и за изумление на здравомислещия народ понякога го забелязваха да се разхожда под звездите далеч от къщи, сред хълмове и гори. Мери и Пипин подозираха, че и той като Билбо от време на време навестява елфите.

С течение на времето започнаха да забелязват у Фродо същите признаци на добра „запазеност“ — на вид си оставаше як и енергичен хобит, току-що закръглил трийсетицата. „Някои обират всичкия късмет“ — мърмореше народът, ала едва когато Фродо наближи почтената петдесетгодишна възраст, съседите започнаха да се съмняват.

Колкото до Фродо, след първоначалните вълнения той откри, че не е зле да бъде носител на титлата Големия господин Торбинс от Торбодън. Няколко години живя напълно щастливо, без много да му мисли за бъдещето. Но неусетно и за самия него в сърцето му постепенно нарастваше съжаление, че не е заминал с Билбо. Понякога, особено наесен, го налягаха мисли за Дивите земи и в сънищата му като странни видения нахлуваха Планините, които никога не бе виждал. Започна да си казва: „Някой ден може и аз да пресека Реката.“ — „По-късно“ — отговаряше другата половина на ума му.

Така вървяха нещата, докато изтичаше петото му десетилетие и наближаваше половинвековният му юбилей. Той усещаше, че числото петдесет е някак си знаменателно (или злокобно); във всеки случай именно на тази възраст приключения ненадейно бяха връхлетели върху Билбо. Фродо изгуби покой и старите пътеки му се струваха много утъпкани. Загледан в картите, той се питаше какво ли има извън тях — начертаните в Графството карти обикновено оставяха бели полета отвъд границите му. Взе да броди все по-надалеч и все по-често излизаше сам, а Мери и другите му приятели тревожно го следяха. Нерядко го виждаха да крачи, увлечен в разговор с незнайните пътници, които започнаха по това време да се появяват в Графството.

Носеха се слухове, че по широкия свят ставали странни работи и тъй като вече няколко години от Гандалф нямаше ни вест, ни кост. Фродо събираше новини както можеше. Елфите, които рядко навлизаха в Графството, напоследък се мяркаха вечер из горите — отиваха на запад и не се завръщаха; ала напускайки Средната земя, те вече не се интересуваха от нейните несгоди. По пътищата обаче имаше и необичайно много джуджета. Старият Път изток-запад пресичаше Графството, устремен към Сивите заливи, и джуджетата открай време пътуваха по него до мините си в Сините планини. Най-вече от тях Хобитите можеха да чуят новини за далечни краища… ако изобщо пожелаеха да чуят — обикновено джуджетата, говореха малко, а и хобитите не ги разпитваха. Но сега Фродо често срещаше странни джуджета от далечни земи, потърсили убежище на запад. Тревожни бяха те и понякога нашепваха за Врага и за страната Мордор.

Хобитите знаеха това име само от легендите за мрачното минало, то бе сянка в дълбините на паметта им, но носеше прокоба и безпокойство. Говореше се, че злата сила в Мраколес била прогонена от Белия съвет само за да се развихри с още по-голяма сила сред древните бастиони на Мордор. Разправяха още, че Черната кула била съградена отново. Оттам силата се разпръсквала надлъж и шир, далеч на изток и на юг бушували войни и ужаси. Орките пак се множали из планините. Тролите напускали бърлогите си и вече не били тъпоумни, а хитри и носели страховити оръжия. Мълвата нашепваше и за още по-страшни създания, ала те бяха безименни.

Естествено, само малка част от тия новини стигаше до ушите на обикновените хобити. Но дори най-глухите и най-големите домошари взеха да подочуват странни приказки, а онези, чиято работа ги водеше към границите, забелязваха чудновати неща. Разговорът, прозвучал в „Зеленият дракон“ в Крайречкино една вечер през пролетта на Фродовата петдесета година, доказваше, че дори в спокойния център на Графството долитат слухове, макар че повечето хобити все още им се надсмиваха.

Сам Майтапер седеше в ъгъла край огнището, а насреща му беше Тед Пясъчкин, мелничарският син. Множество селски хобити слушаха разговора им.

— Не ще и дума, странни работи се чуват напоследък — каза Сам.

— А — обади се Тед, — чуват се, ако слушаш. Аз, ако искам, мога и вкъщи да слушам детски приказки.

— Сигурно можеш — отвърна Сам — и смея да кажа, че в някои от тях има повече истина, отколкото предполагаш. Та кой е измислил приказките? Вземи драконите например.

— Благодаря, не ща — каза Тед. — Няма да ги взема. Като бях хлапе, слушах достатъчно, но сега няма смисъл да вярвам в тях. Само един дракон има в Крайречкино и той е зелен — добави той, предизвиквайки всеобщ смях.

— Добре — разсмя се Сам заедно с другите. — Ами какво ще речеш за ония хора — дървета, ония великани бихме могли да ги наречем. Казват, че оттатък Северните тресавища наскоро зърнали един от тях, бил по-грамаден от дърво.

— Кои са тия, дето го казват?

— Първо, братовчед ми Хал. Той работи при господин Многознай в Задхълмово и ходи на лов в Северната околия. Той видял един.

— Или разправя, че е видял. Твоят Хал вечно разправя, че видял разни работи, пък може да вижда и това, дето го няма.

— Ама онзи бил голям колкото бряст и вземал по шест-седем метра на разкрач, да не мислиш, че е щапукал.

— Обзалагам се, че не е и щапукал. Мене ако питаш, видял е истински бряст.

— Ама онзи вървял, казвам ви, а из Северните тресавища няма брястове.

— Значи Хал не може да го е видял — заключи Тед. Раздадоха се смехове и ръкопляскания — публиката, изглежда, бе решила, че Тед води с едно на нула.

— Все тая — каза Сам, — не можеш да отречеш, че и други освен нашия Бързохал са виждали странни хора да пресичат Графството — да го пресичат, забележи! А пък колко ги връщат на границата. Вардияните никога не са имали толкова много работа. Чух още, че елфите се придвижвали на запад. Казват, че отивали към пристанищата, там нейде отвъд Белите кули.

Сам неопределено размаха ръка — нито той, нито някой от присъстващите знаеше колко път остава до морето отвъд древните кули по западната граница на Графството. Но старата легенда разказваше, че натам са Сивите заливи, откъдето понякога вдигат платна елфическите кораби и никога не се завръщат.

— Те плават, плават, плават по Морето, на запад чезнат и ни изоставят. — Сам почти пееше думите, поклащайки глава печално и тържествено. Но Тед се изсмя.

— Е, в това няма нищо ново, ако вярваш на старите приказки. А пък аз не виждам какво ни засяга мене или тебе. Нека си плават! Ама съм сигурен, че това не си го видял нито ти, нито някой друг от Графството.

— Абе не знам — замислено каза Сам. Той бе убеден, че веднъж е зърнал в гората елф, и се надяваше пак да го види някой ден. От всички легенди, които бе чувал в детството си, най-много го вълнуваха полузабравените сред хобитите разкази и откъслечни приказки за елфите. — Даже по нашия край някои познават Прекрасния народ и получават вести от него. Например господин Торбинс, при когото работя; каза ми, че отплават, а пък той знае туй-онуй за елфите. Старият господин Билбо знаеше още повече, колко сме си приказвали с него, като бях хлапак.

— О, те и двамата са откачени — каза Тед. — Във всеки случай старият Билбо наистина беше откачен, а Фродо е на път да откачи. Ако от тях си черпиш новините, не ти трябват бабини деветини. Е, приятели, аз потеглям към къщи. Наздраве!

Той пресуши халбата си и шумно излезе.

Сам седеше мълчаливо. Имаше за какво да мисли. Едно, че в градината на Торбодън го чакаше много работа и ако утре времето се прояснеше, денят щеше да е тежичък. Тревата растеше бързо. Но Сам не мислеше само за градинарството. След малко той въздъхна, стана и излезе.

Беше началото на април и небето се разчистваше след проливните дъждове. Слънцето бе залязло и хладната бледа привечер кротко се превръщаше в нощ. Подсвирквайки тихо и замислено под ранните звезди, той тръгна към къщи, пресече Хобитово и се изкачи по Хълма.

Тъкмо по онова време Гандалф се появи подир дългото си отсъствие. Три години след празника го нямаше никакъв. После посети за кратко Фродо, огледа го добре и пак изчезна. През следващите една-две години той често се мяркаше — идваше нечакан по мръкнало и без да се обади, изчезваше в ранни зори. За своите работи и пътешествия мълчеше, а се интересуваше главно от разни дреболии за здравето и живота на Фродо.

После посещенията изведнъж секнаха. Вече девет години Фродо нямаше вест от него. Започваше да мисли, че вълшебникът окончателно е изгубил интерес към хобитите и никога не ще се върне. Но тази вечер, докато Сам крачеше към къщи в падащия мрак, откъм прозореца на кабинета долетя отдавна познатото почукване.

Фродо приветства стария си приятел с изненада и огромна радост. Двамата се спогледаха.

— Всичко е наред, а? — каза Гандалф. — Не си се променил, Фродо.

— И ти — отвърна Фродо, но тайно си помисли, че Гандалф изглежда състарен и изнурен от грижи. Побърза да изстиска от него новини — какво е правил, как е по широкия свят. Скоро двамата потънаха в разговор и стояха до късно през нощта.

На следващото утро, след късна закуска, вълшебникът и Фродо седяха край отворения прозорец на кабинета. В камината пламтеше буен огън, но навън слънцето грееше и духаше южнякът. Всичко изглеждаше свежо, младата пролетна зеленина трептеше из полята и по връхчетата на пръстите на дърветата.

Гандалф си мислеше за една пролет преди осемдесет години, когато Билбо изтича от Торбодън без кърпичка. Може би сега косата на вълшебника беше по-бяла от тогава, брадата и веждите му — по-дълги, а лицето му — по-набраздено от грижи и мъдрост, ала очите му сияеха както винаги и той все така пъргаво и с наслада пускаше димни колелца от лулата си.

Сега пушеше мълчаливо, защото Фродо бе потънал в размисъл. Дори в утринните лъчи усещаше тъмната сянка на вестите, донесени от Гандалф. Най-сетне хобитът наруши мълчанието.

— Снощи започна да ми разказваш странни неща за пръстена, Гандалф — каза той. — И после спря, защото било по-добре подобни разговори да се оставят за през деня. Не мислиш ли, че е време за се доизкажеш? Разправяш, че пръстенът е опасен, много по-опасен, отколкото предполагам. С какво?

— С много неща — отговори вълшебникът, — Той е далеч по-могъщ, отколкото смеех да мисля в началото, толкова могъщ, че в края на краищата напълно ще сломи всеки смъртен, който го притежава. Ще го зароби. Много, много отдавна в Ерегион изработваха елфически пръстени, вълшебни пръстени, както го наричате. Разбира се, те бяха най-различни — едни по-силни, други по-слаби. По-слабите пръстени бяха просто проби на изкуството, преди то да се развие напълно, и елфите ковачи ги имаха за дреболии, макар според мен и те да са опасни за смъртните. Ала Великите Пръстени, Всевластните Пръстени, бяха гибелни. Смъртен, който владее някой от Великите Пръстени, не умира, ала и не получава по-дълъг живот, той просто съществува, докато накрая всяка негова минута се превърне в умора. А ако често използва Пръстена, за да става невидим, той избледнява — става невидим завинаги и броди из мрака под взора на Тъмната Мощ, властваща над Пръстените. Да, рано или късно — късно, ако в началото е бил силен или добронамерен, ала нито силата, нито благата цел траят дълго, — рано или късно Мрачната Мощ го поглъща.

— Ужасно! — прошепна Фродо.

Отново настъпи дълго мълчание. Откъм градината се чуваше как Сам Майтапер подрязва тревата.

— Откога ти е известно това? — запита най-сетне Фродо. — И какво знаеше Билбо?

— Билбо знаеше само толкова, колкото ти е разказвал, сигурен съм — отвърна Гандалф. — Макар, че обещах да те наглеждам, той никога не би ти предал нещо, което смята за опасно. Мислеше, че пръстенът е много красив и полезен в някои случаи, и ако забелязваше нещо объркано или странно, приписваше го на себе си. Казваше, че му се е „задълбал в ума“, и вечно се тревожеше за него, но не подозираше, че вината е в пръстена. И все пак бе открил, че този чудноват предмет се нуждае от надзор — не винаги имаше еднакъв размер и тегло, странно се свиваше или разширяваше и можеше внезапно да се изплъзне от пръста, където преди малко е стоял стегнато.

— Да, той ме предупреди за това в последното си писмо — потвърди Фродо, — затова никога не го свалям от верижката.

— Много разумно. Но Билбо изобщо не свързваше дълголетието си с пръстена. Заслугата приписваше изцяло на себе си и много се гордееше с това. Макар че го обхващаха смут и безпокойство. Изтънял и разтеглен, казваше той. Признак, че пръстенът поема властта.

— Откога знаеш това? — отново запита Фродо.

— Откога знам? — повтори Гандалф. — Много неща знам, Фродо, известни само на Мъдрите. Но ако имаш предвид този пръстен, е, може да се каже, че все още не знам. Трябва да направя последната проверка. Но вече не се съмнявам в догадката си. Кога започнах да се досещам? — промърмори той, потънал в спомените си. — Чакай да видя… Билбо намери пръстена в оная година, когато Белият съвет прогони тъмната сила от Мраколес, точно преди битката на Петте армии. Сянка легна в сърцето ми тогава, макар още да не знаех от какво се боя. Често се питах как е успял Ам-гъл да се докопа до Велик Пръстен, защото бе явно, че е Велик — това поне бе ясно от самото начало. После чух странния разказ на Билбо как го „спечелил“ и не можах да повярвам. Когато най-сетне изтръгнах истината от него, веднага разбрах, че той се мъчи да постави извън всякакво съмнение правата си върху пръстена. Също като Ам-гъл с неговия „подарък за рождения ден“. Лъжите прекалено си приличаха, за да ги приема спокойно. В пръстена очевидно се криеше зловредна сила, която веднага започва да гризе притежателя му. Това бе първото ми истинско предупреждение, че нещо не е наред. Често казвах на Билбо, че такива пръстени не бива да се използват, но това го обиждаше и гневеше. Нямаше какво да сторя. Не можех да му го отнема, без да причиня още по-голямо зло, пък и нямах право на това. Можех само да гледам и чакам. Навярно бих се посъветвал със Саруман Белия, ала винаги нещо ме удържаше.

— Кой е той? — попита Фродо. — Досега не съм чувал за него.

— Може би — отвърна Гандалф. — Хобитите не го интересуват, или поне не го интересуваха. Но той е велик сред Мъдрите. Водач е на моя орден и стои начело на Съвета. Дълбоки са знанията му, ала с тях порасна и гордостта му — злобно посреща той всяка чужда намеса. Науката за големите и малките елфически пръстени — ето неговата област. Отдавна ги изучава, търсейки изгубените тайни на тяхната изработка, ала когато Съветът обсъждаше въпроса за Пръстените, всички разкрития на Саруман противоречаха на страховете ми. Съмненията у мен задрямаха… но с неспокойна дрямка. Аз продължавах да бдя и да чакам. С Билбо всичко изглеждаше наред. Годините минаваха. Да, минаваха, сякаш без да го докоснат. Той не изглеждаше състарен. Сянката отново ме налегна. Ала си казах: „В края на краищата по майчина линия той произхожда от дълголетен род. Има време. Чакай!“ И аз чаках. До нощта, когато той напусна този дом. Думите и делата му тогава ме изпълниха със страх, който никакви думи на Саруман не можеха да успокоят. Най-сетне знаех, че нещо мрачно и гибелно напряга сили. И посветих изминалите години на една цел — до открия истината.

— Но злото не е окончателно, нали? — тревожно запита Фродо. — Нали Билбо ще се оправи с времето? Ще намери покой, искам да кажа.

— Още тогава му стана по-добре. Но само една сила на този свят знае всичко за Пръстените и техните злини, а доколкото знам, няма на света Сила, познаваща напълно хобитите. Сред Мъдрите аз единствен се занимавам с хобитознание — скромен, но пълен с изненади дял от премъдростите. Уж хобитите са меки като масло, а изведнъж ги виждаш яки като стари коренища. Не бих се учудил, ако някои измежду тях устоят на Пръстените много по-дълго, отколкото биха повярвали Мъдрите. Мисля, че не бива да се тревожиш за Билбо. Разбира се, той дълги години бе собственик на Пръстена и го употребяваше, тъй че може много да мине, преди въздействието да се заличи… та да може например отново да го види, без да се подлага на опасност. Но нищо не му пречи да живее щастливо още години наред — просто да спре в онзи момент, където беше, когато се раздели с пръстена. Защото в края на краищата той го даде доброволно, а това е важно. Не, не се тревожех за скъпия Билбо, щом се отърва. За тебе се чувствах отговорен. Откакто Билбо си замина, дълбоко съм загрижен за теб и за всички чаровни, смешни, безпомощни хобити. Горестен удар ще понесе светът, ако Мрачната Сила овладее Графството, ако всички вие, весели и глупави Болгеровци, Рогосвирци, Многознаевци, Вържиколановци и прочие, да не говорим за смехотворните Торбинсовци, попаднете под робство.

Фродо потрепера.

— Но защо? — възкликна той. — И кому са нужни подобни роби?

— Право да си кажа — отвърна Гандалф, — смятам, че досега — именно досега — Мрачният владетел изцяло е пренебрегвал съществуването на хобитите. Благодарете на съдбата. Но вашата безопасност отмина. Не сте му нужни — той си има много по-полезни слуги, — но вече не ще ви забрави. И хобитите като окаяни роби ще са му далеч по-приятни, отколкото свободните и щастливи хобити. Не знаеш ли, че на света има злоба и мъст?

— Мъст ли? — учуди се Фродо. — Мъст за какво? Още не разбирам какво общо има това с Билбо, с мен и пръстена ми.

— Много общо има — каза Гандалф. — Ти не знаеше истинската заплаха, но сега ще я узнаеш. Не бях уверен при последното си посещение, ала дойде часът да заговоря. Дай ми пръстена за малко.

Фродо извади от джоба си пръстена, закачен с верижка за пояса му. Откачи го и бавно го подаде на вълшебника. Ръката му изведнъж натежа, сякаш някой — пръстенът или Фродо — се боеше от докосването на Гандалф.

Гандалф го пое. Пръстенът изглеждаше изработен от масивно чисто злато.

— Виждаш ли някакви белези по него? — запита вълшебникът.

— Не — каза Фродо. — Няма никакви белези. Пръстенът е съвършено гладък, нито се надрасква, нито се изтърква.

— Добре тогава, гледай!

За удивление и отчаяние на Фродо вълшебникът внезапно запокити пръстена сред жаравата на огнището. С вик хобитът се хвърли към машата, но Гандалф го удържа.

— Чакай! — заповяда той и го стрелна с властен поглед изпод рошавите си вежди.

Пръстенът не изглеждаше променен. След малко Гандалф стана, затвори капаците на прозореца и дръпна завесите. Мрак и тишина изпълниха стаята, само откъм градината тихо потракваха ножиците на Сам, който бе наближил прозореца. Вълшебникът постоя, загледан в огъня, после се наведе, издърпа с машата пръстена и веднага го хвана с ръка. Фродо ахна.

— Студен е — каза Гандалф. — Вземи!

Фродо пое пръстена с изтръпнала длан; стори му се по-плътен и по-тежък от когато и да било.

— Вдигни го! — нареди Гандалф. — И гледай отблизо!

Фродо се подчини и зърна по външната и вътрешната страна на пръстена изящни линии, по-фини от най-тънкото перо — огнени черти, които сякаш оформяха плавно изписани букви. Те сияеха — ослепително ярки и все пак далечни, като от огромна дълбина.

— Не мога да разчета огнените букви — изрече Фродо с разтреперан глас.

— Ти не — каза Гандалф, — но аз мога. Буквите са елфически, в стар стил, ала езикът е мордорски и не ще го изрека тук. Но на Общия език надписът гласи приблизително така:

Единствен Пръстен ги владее,

Единствен той ще ги открие.

Единствен вси ще ги сбере

и в тъмнина ще ги обвие…

Това са само два реда от един отдавна известен в елфическата премъдрост стих:

Три Пръстена за елфите

крале под този небосвод

и седем за джуджетата

в дворците им от камък,

да вземат девет хората

със краткия живот,

един — за Мрачния владетел

с трон от черен пламък

в страната му Мордор,

където тегне мрак.

Единствен Пръстен ги владее,

Единствен той ще ги открие

Единствен вси ще ги сбере

и в тъмнина ще ги обвие

в страната му Мордор,

където тегне мрак.

Той помълча, после бавно изрече с дълбок глас:

— Това е върховният Пръстен, Единственият Пръстен, който владее всички други. Единственият Пръстен, който Врагът изгуби в древни времена и тъй мощта му отслабна неимоверно. Той страстно го желае… ала не бива да го получи.

Фродо седеше безмълвен и неподвижен. Страхът сякаш протягаше грамадна ръка като тъмен облак, долетял от изток и надвиснал, за да го погълне.

— Този пръстен! — заекна той. — Как, как, за бога, е попаднал у мен?

— А! — каза Гандалф. — Това е много дълга история. Началото се крие в Черните години, за които днес си спомнят само шепа мъдреци. Пролетта и лятото ще отминат, ако трябва да ти разкажа всичко. Но снощи ти споменах за Саурон Велики, Мрачния владетел. Верни са слуховете, както дочувате — той наистина възкръсна, напусна владенията си в Мраколес и се завърна в своята древна крепост, Черната кула в Мордор. Дори и вие, хобитите, сте чували това име, то витае като сянка край старите ви приказки. След всяко поражение Сянката набира сили, и отново се изправя под друг образ.

— Не бих искал това да случи по мое време — каза Фродо.

— Аз също. Не го желаят и всички, които ще доживеят тия Мрачни времена. Но не те решават. Можем само да мислим какво да сторим през времето, което ни остава. А нашето време, Фродо, вече притъмнява. Врагът бързо набира мощ. Мисля, че плановете му са далеч от зрелостта, но вече зреят. Тежки изпитания ни чакат. Още по-тежки щяха да бъдат, ако не бе този страховит шанс. На Врага все още му липсва онова, което ще му даде сила и знание, за да съкруши всяка съпротива, да сломи сетните укрепления и да покрие с нов мрак всички страни. Липсва му Единственият Пръстен, господарите елфи укриха от него Трите, най-прекрасните, и ръката му не ги оскверни. Кралете на джуджетата притежаваха седем, ала той си възвърна три, а драконите унищожиха останалите. Горди и велики, смъртните хора получиха от него девет и тъй се впримчиха в клопката му. Много, много отдавна паднаха те под властта на Единствения и се превърнаха в Духове на Пръстена, сенки сред исполинската му Сянка, най-страшни негови васали. Много години отминаха, откакто Деветте крачеха надлъж и шир. И все пак кой знае? Сянката расте отново, може и те пак да потеглят на път. Но да оставим това! Нека не говорим такива неща дори сред спокойното утро на Графството. И тъй: той прибра Деветте и няколко от Седемте, останалите са унищожени. Трите все още са скрити. Но това вече не го смущава. Трябва му само Единственият, защото той сам изработи този Пръстен и вложи в него голяма част от древната си сила, за да владее останалите. Намери ли го, тогава пак ще заповядва на всички Пръстени, независимо къде са, дори на Трите. Всичко, сътворено от тях, ще лежи пред него беззащитно и той ще стане по-могъщ от когато и да било. Но ето страховития шанс, Фродо. Той вярваше, че Единственият е изчезнал, че елфите са го унищожили, както би трябвало да бъде. Ала сега знае, че Пръстенът не е изчезнал, че някой го е намерил. Затова го дири, дири и всичките му мисли клонят натам. Тук е голямата ни надежда и големият ни страх.

— Защо, защо не са го унищожили? — извика Фродо. — И щом врагът е толкова могъщ, как е могъл да изгуби онова, което най-много цени?

Той стисна пръстена, сякаш вече виждаше как черни пръсти се протягат да го сграбчат.

— Отнеха му го — каза Гандалф. — В древни времена елфите се изправяха срещу него много по-мощно и не всички хора страняха от тях. Народът на Задмория им се притече на помощ. Добре би било да си припомним тази глава от древната история — тогава също имаше печал и мракът се сгъстяваше, ала великата доблест и великите дела не отминаха напразно. Някой ден може да ти разкажа тази история или пък ще я чуеш изцяло от някого, който я знае по-добре. Но засега е най-важно да узнаеш как Пръстенът попадна у теб, а това само по себе си е дълг разказ, затова ще ти кажа едно: елфическият крал Гил-галад и Елендил Задморски с цената на живота си низвергнаха Саурон, а Исилдур, син на Елендил, отсече Пръстена от десницата на Саурон и го взе за себе си. Саурон бе победен, духът му отлетя и се укри за дълги години, докато сянката му се възроди в Мраколес. Но Пръстенът бе загубен. Той падна във Великата река Андуин и изчезна. Защото, когато Исилдур се упъти на север по източния бряг на реката, планинските орки го издебнаха край Перуникови поля и изклаха почти всички негови бойци. Той скочи във водите, ала докато плуваше, Пръстенът се изхлузи от ръката му, орките го видяха и го пронизаха със стрели. — Гандалф помълча. — И там, в тъмните вирове сред Перуникови поля. Пръстенът изчезна от разказите и легендите. Дори дотук малцина знаят историята му и Съветът на Мъдрите не успя да открие нищо повече. Но мисля, че най-сетне мога да продължа разказа.

Много по-късно и все пак в незапомнени времена по бреговете на Великата река, недалеч от Дивите земи, живял дребен народ — сръчен и кротък. Предполагам, че са били от рода на хобитите — близки сродници с прадедите на Запасливците, защото обичали Реката и често плували в нея или плетели тръстикови лодчици. Сред тях едно семейство било заслужило голямо уважение със своята многочисленост и заможност. Ръководела го бабата на рода — строга, мъдра и посветена в древните знания. Най-любопитен и чудат в семейството бил Смеагол. Той се интересувал от корена и началото на всяко нещо, гмуркал се из дълбоките вирове, ровел под дърветата и храстите, дълбаел зелените могили, докато накрая престанал да вдига очи към върховете на хълмовете, листата на дърветата и разцъфналите цветя — главата и очите му се привели надолу.

Той имал приятел на име Деагол — подобен нему, с по-остър взор, но не тъй бърз и силен. Веднъж двамата взели лодка и се спуснали до Перуникови поля, където имало големи ливади с перуники и цьфнали тръстики. Там Смеагол слязъл и отишъл да тършува из подмолите, а Деагол останал в лодката да лови риба. Не щеш ли, една едра риба захапала въдицата и преди да се усети, той се озовал във водата, чак на дъното. Тогава пуснал пръчката, защото му се сторило, че зърнал нещо да блести. Задържал дъх и го сграбчил.

Плюейки вода, с водорасли в косата и шепа тиня в реката, той изскочил и заплувал към брега. Гледай ти! Когато отмил тинята, в дланта му лежал прекрасен златен пръстен; сърцето му се възрадвало, като гледал как сияе и бляска на слънцето. Но Смеагол го наблюдавал, скрит зад едно дърво и тихичко се приближил изотзад, докато Деагол се любувал на пръстена.

— Деагол, любими, дай ни това — изрекъл Смеагол през рамото на приятеля си.

— Защо? — попитал Деагол.

— Защото днес имам рожден ден, любими, и много го искаме — отвърнал Смеагол.

— Не ме интересува — рекъл Деагол. — Дадох ти вече подарък, и то по-скъп, отколкото можех да си позволя. Аз намерих това, мое си е.

— О, тъй ли било, любими? — казал Смеагол, стиснал Деагол за гърлото и го удушил, защото златото изглеждало тъй ярко и красиво. После надянал пръстена.

Никой не узнал какво се случило с Деагол — той загина далеч от къщи и трупът му бил хитроумно потулен. Смеагол се завърнал сам и разбрал, че никой от рода не може да го види, докато носи пръстена. Много се зарадвал на това и го укрил от другите. Така започнал да узнава тайни и да ги използва за нечисти и зловредни цели. Широко разтворил очи и уши за всичко, с което можел да причини болка. Пръстенът му дал всевластие по неговата дребна мярка. Нищо чудно, че скоро станал крайно нежелан и всичките му роднини го отбягвали (когато се виждал). Те го ритали, а той им хапел краката. Свикнал да краде, да мърмори в движение и да гълголи. Затова го нарекли Ам-гъл, проклели го и му рекли да се маха надалеч; за да има мир, баба му го изгонила от рода и от своята дупка.

Той бродел сам-самичък, поплаквал, че светът е тъй жесток, и се изкачвал нагоре по Реката. Накрая стигнал до поток, струящ от планините, и тръгнал край него. С невидими пръсти ловял риби в дълбоките вирове и ги дъвчел сурови. Един ден било много горещо и както се навеждал над вира, усетил опарване по тила, а от водата някаква светлина болезнено заслепила влажните му очи. Зачудил се какво ли е това, защото почти бил забравил Слънцето. Тогава за сетен път погледнал нагоре и размахал юмрук срещу него.

Но както навеждал очи, зърнал напред върховете на Мъгливите планини, откъдето извирал потокът. И изведнъж помислил: „хладно и сенчесто ще да е под тия планини. Слънцето няма ме гледа там. Има ли нещо по-велико от недрата на планините? Там трябва да са заровени тайни, неразкрити откак свят светува.“ И тъй, взел да се катери нощем из чукарите и открил пещерката, от която извирал тъмният поток; пролазил като червей в сърцето на хълмовете и вече никой не чул за него. Пръстенът го последвал в сенките и дори създателят му, когато отново започнал да набира сили, не успял да узнае нищо.

— Ам-гъл! — извика Фродо. — Ам-гъл? Искаш да кажеш, че тая твар е онзи Ам-гъл, когото срещнал Билбо? Отвратително!

— А аз мисля, че е печално — каза вълшебникът — и би могло да се случи и на други, дори на някои мои познати хобити.

— Не мога да повярвам, че Ам-гъл има някакво родство с хобитите, та било то и най-далечно — разгорещено възрази Фродо. — Що за гнусна приумица!

— И все пак вярна — отвърна Гандалф. — Поне за произхода на хобитите знам много повече от тях самите. И дори Билбовият разказ подсказва сродството. Много общо се корени в мислите и спомените им. Разбирали са се чудесно, много по-добре, отколкото един хобит би разбирал, да речем, джудже, орк или даже елф. Помисли си само за гатанките, които и двамата знаели.

— Да — каза Фродо. — Макар че не само хобитите задават гатанки. И други народи имат почти същите. Освен това хобитите не мамят. А Ам-гъл през цялото време се чудел как да измами. Той просто искал да приспи вниманието на горкия Билбо. И смея да твърдя, че за порочната му душа е било голямо забавление да започне игра, която може да му донесе лесна плячка, а ако загуби — никаква вреда.

— Уви, това е самата истина — каза Гандалф. — Но мисля, че е имало още нещо, което засега не забелязваш. Ам-гъл не е бил напълно съсипан. Дори Мъдрите не биха предположили, че ще се окаже толкова як — як като хобит. Все още бил запазил свое кътче в съзнанието си и оттам като през тясна пролука в мрака долитала светлина — светлината на миналото. Навярно истински се е зарадвал отново да чуе топъл глас, донесъл спомена за вятъра, дърветата, слънцето, тревата и други забравени неща. Но разбира се, това в краят на краищата само още повече разлютявало злото в него… освен ако намерел сили да го овладее. Или ако някой можел да го лекува. — Гандалф въздъхна. — Уви! Едва ли може да се надява на това. И все пак надежда има. Има, макар да е притежавал Пръстена толкова дълго, че почти не си спомня откога. Защото много отдавна не го е носил — рядко се нуждаел от него в черния мрак. Безспорно. Ам-гъл не е „избледнял“. Той все още е мършав и жилест. Но разбира се, Пръстенът гризял съзнанието му и мъките станали почти непоносими. „Великите тайни“ под планините се оказали само пуста нощ — нямало какво да открива, нямало какво да прави, освен потайно да дъвче разни гадости и с обида да си припомня миналото. Той бил съвсем окаян. Мразел мрака и още повече мразел светлината, мразел всичко и най-много — Пръстена.

— Какво говориш? — възрази Фродо. — Та нали Пръстенът бил безценното му, единственото, което обичал? Щом го е мразел, защо не се е отървал от него, защо не е избягал?

— След всичко, което чу, би трябвало вече да разбираш. Той го мразел и обичал, както мразел и обичал самия себе си. Не можел да се отърве от него. Не му оставала воля за това. Един Всевластен Пръстен сам се грижи за себе си, Фродо. Той може коварно да се изплъзне, ала пазителят му никога не го изоставя. Най-много да се залъгва с идеята да го остави под чужд надзор — и то само в най-ранния стадий, преди хватката да се е стегнала. Но доколкото знам, Билбо единствен в цялата история успя да премине от мисли към дела. Впрочем не без моя помощ. И дори така, за нищо на света не би го напуснал или захвърлил. Запомни, Фродо, не Ам-гъл, а Пръстенът е решавал. Пръстенът сам го е напуснал.

— Какво? — учуди се Фродо. — Тъкмо навреме, за да срещне Билбо? Нямаше ли да му подхожда повече някой орк?

— Това не е смешно — каза Гандалф. — Поне за теб не е. До ден-днешен това е най-странното събитие в цялата история на Пръстена — Билбо да пристигне тъкмо тогава и слепешком, в мрака, да положи ръка върху него. И други сили са влезли в играта, Фродо. Пръстенът опитвал да се върне при господаря си. Той се изплъзнал от ръката на Исилдур и го обрекъл на гибел; после при първата възможност хванал горкия Деагол — нещастникът бил убит; накрая се вкопчил в Ам-гъл и го погълнал. Но от Ам-гъл вече нямало никаква полза — той бил прекалено дребен и жалък; нямало да напусне подземното си езеро, докато Пръстенът оставал при него. И когато господарят му отново се надигнал и излъчил тъмните си мисли от Мраколес, Пръстенът изоставил Ам-гъл. Само за да го намери най-неочакваната личност — Билбо от Графството! Зад всичко това стои нещо друго, нещо извън плановете на Ковача на Пръстена. Не мога да го изразя по-ясно, освен да намекна, че е било писано — и то не от Владетеля — Билбо да намери Пръстена. В такъв случай и на тебе ти е писано да се сдобиеш с него. А това може да е обнадеждаваща мисъл.

— Не е — каза Фродо. — Макар че не съм сигурен дали те разбирам. Но откъде узна всичко това за Пръстена и Ам-гъл? Наистина ли знаеш, или само предполагаш?

Гандалф погледна Фродо и очите му проблеснаха.

— Много знаех и много научих — отвърна той. — Но не на теб ще давам отчет за делата си. Всички Мъдреци знаят историята на Елендил, Исилдур и Единствения Пръстен. А огненият надпис разкрива, че твоят пръстен е Единственият, и друго доказателство не е нужно.

— И кога откри това? — прекъсна го Фродо.

— Разбира се, че току-що, в тази стая — рязко отговори вълшебникът. — Но очаквах да е така. След мрачни пътища и дълго дирене се върнах, за да извърша последната проверка. Това бе окончателното доказателство и сега всичко е повече от ясно. Доста трябваше да помисля, докато разгадах ролята на Ам-гъл и запълних с нея празнината в историята. С догадки за Ам-гъл започнах, но вече не гадая. Знам. Видях го.

— Видял си Ам-гъл? — смаяно възкликна Фродо.

— Да. Очевидно това трябваше да сторя, стига да можех, разбира се. Отдавна опитвах и най-сетне успях.

— Е, какво е станало, след като Билбо избягал от него? Знаеш ли?

— Смътно. Разказах ти онова, което Ам-гъл благоволи да признае, макар че не ти го поднесох в същия вид. Ам-гъл е лъжец и думите му трябва да се пресяват. Пръстена например наричаше свой „подарък за рождения ден“ и не отстъпваше от това. Казваше, че го получил от баба си, която имала купища такива хубави нещица. Нелепа измислица. Не се съмнявам, че бабата на Смеагол е била матриарх и по своему велика личност, но да се твърди, че притежавала много елфически пръстени, е абсурдно, а че ги подарявала — то е просто лъжа. Но и в лъжата има зрънце истина. Споменът за убийството на Деагол преследвал Ам-гъл и той си изградил защита. Глозгайки кокали в мрака, отново и отново я повтарял на „безценното си“, докато едва ли не сам повярвал в нея. Било е на рождения му ден. Деагол трябвало да му даде пръстена. Очевидно пръстенът се появил тъкмо за да бъде подарен. Значи наистина бил подарък за рождения му ден и прочие, и прочие. Търпях го колкото можах, но истината бе съдбоносно важна и накрая се наложи да стана груб. Заплаших го с огън и част по част изкопчих истината сред безконечно зъбене и хленч. Той се смяташе за неразбран и онеправдан. Но след като ми разказа историята си до края на играта с гатанките и бягството на Билбо, Ам-гъл отказа да добави каквото и да било освен мрачни намеци. Друг някакъв страх надвисваше над него, по-мощен от моите заплахи. Той мърмореше, че щял да си върне своето. Всички щели да видят дали ще търпи да го ритат, да го натъпчат в дупка и накрая да го ограбят. Ам-гъл вече имал добри приятели, добри и много силни. Те щели да му помогнат. Торбинс щял да си плати. Това бе главната му мисъл. Той мразеше Билбо и кълнеше името му. Нещо повече, знаеше откъде е дошъл.

— Но как е узнал? — запита Фродо.

— Колкото до името, Билбо най-безразсъдно си го е казал сам, а после, щом Ам-гъл излязъл навън, не е било трудно да открие страната му. О, да, той излязъл навън. Пагубната страст към Пръстена се оказала по-силна от страха пред орките и дори пред светлината. След година-две той напуснал планините. Разбираш ли, копнежът още го владеел, ала Пръстенът вече не го измъчвал и Ам-гъл взел да се посъживява. Чувствал се стар, ужасно стар, но не толкова плах и бил гладен до смърт. Все още мразел и се боял от лунната и слънчевата светлина — мисля, че това му е завинаги. Но той бил хитър. Открил, че може да се крие от дневната зора и лунния светлик, а в потайна доба бързо и безшумно да дири пътя с хладните си бледи очи и да лови безгрижните или вцепенени от страх животинки. Прясната храна и чистият въздух му придали сили и наглост. Както би могло да се очаква, той открил пътя към Мраколес.

— Там ли го хвана? — запита Фродо.

— Там го видях — отвърна Гандалф, — но преди това той бе бродил надалеч по следите на Билбо. Трудно се изкопчваше нещо сигурно от него, все го избиваше на клетви и заплахи. „Какво имало то в джобите, си? — бъбреше той. — Не можах да кажа, да, безценни. Мошениче такова! Нечестен въпрос. То първо взе да мами, да, то. То наруши правилата. Трябваше да му стиснем гушката, да, безценни. И ще го сторим, безценни!“ Това е образец от речта му. Не вярвам да ти се слуша повече, а аз трябваше дълги дни да се мъча с него. Но свързвайки подмятанията, отронени сред безконечното му ръмжене, аз се досетих, че меките му стъпки са го отвели до Есгарот и дори до улиците на Дейл, където потайно надничал и подслушвал. Е, тогава новините за великите събития се носеха надлъж и шир из Дивите земи. Мнозина бяха чували Билбовото име и знаеха откъде е дошъл. Ние не криехме завръщането си на запад, към дома му. С острите си уши Ам-гъл скоро узнал каквото му трябвало.

— Тогава защо не е проследил Билбо по-нататък? Защо не е дошъл в Графството?

— А — каза Гандалф, — стигнахме и до това. Мисля, че Ам-гъл е опитал. Той потеглил на път и се върнал чак до Великата река. Но после се отклонил. Не го е обезсърчил дългият път, сигурен съм. Не, нещо друго го е привлякло настрани. Тъй мислят моите приятели които го преследваха вместо мен. Най-напред го проследиха горските елфи — задачата им бе лесна по прясната още следа. Тя ги водеше напред-назад из Мраколес, ала не успяха да го хванат. Слухът за него изпълваше гората, дори сред зверове и птици се носеха страховити приказки. Дърварите казваха, че се появил някакъв нов ужас, призрак кръвопиец. Той се катерел по дърветата да търси гнезда, лазел из дупките да, дири рожбите на зверчетата, вмъквал се през прозорци към люлките. Но от западния край на Мраколес следата завиваше обратно. Тя лъкатушеше на юг, напускаше областта на горските елфи и изчезваше. И тогава аз допуснах огромна грешка. Да, Фродо, и даже не първата, макар да се боя, че може да се окаже най-лошата. Зарязах нещата. Пуснах го да си върви, защото по онова време имах много други грижи и все още вярвах на Сарумановата мъдрост. Ех, това бе преди години. Платих за грешката си с много черни и опасни дни. Следата отдавна бе изстинала, когато отново я поех подир заминаването на Билбо. И търсенията ми щяха да останат напразни, ако не беше помощта на един приятел — Арагорн, най-великия пътешественик и ловец на нашата епоха. Без надежда и без успех двамата дирихме Ам-гъл от край до край из Дивите земи. Но най-сетне, когато вече се бях отказал и се упътих другаде, Ам-гъл бе открит. След хиляди рискове моят другар се завърна, водейки жалкото създание. То не искаше да каже какво е правило. Семо ридаеше и между ам-гълканията ни обвиняваше в жестокост. Когато го притиснахме, Ам-гъл скимтеше, свиваше се и разтриваше дългите си ръце, ближейки пръсти, сякаш го боляха при спомена за някакво отдавнашно мъчение. Но се боя, че няма място за съмнение: бавно и крадешком, стъпка по стъпка, миля подир миля той се е спускал на юг, докато най-сетне стигнал страната Мордор.

В стаята се възцари мъртва тишина. Фродо дочуваше ударите на сърцето си. Дори навън всичко бе замлъкнало. Вече не се чуваха ножиците на Сам.

— Да, Мордор — каза Гандалф. — Уви! Мордор привлича всичко, що е порочно, а Тъмната сила напрягаше цялата си воля, за да сбере злите твари. И Пръстенът на Врага е оставил своя отпечатък, оставил е Ам-гъл открит за този зов. А тогава всички нашепваха за новата Сянка от юга и нейната ненавист към запада. Ето добрите му нови приятели, които щели да му помогнат в отмъщението! Окаян глупец! В онази страна щял да узнае много, толкова много, че вече никога да не намери покой. Рано или късно, докато се спотайвал и надничал по границите, той бил заловен и отведен — за разпит. Боя се, че точно така е било. Когато го открихме, той бе прекарал дълго там и се връщаше обратно. С някакво зловредно поръчение. Ала това вече не е важно. Най-зловредното е сторено. Уви, да! От него Врагът узнал, че Единственият отново е намерен. Той знае къде загина Исилдур. Знае къде е намерил пръстена си Ам-гъл. Знае, че това е Велик Пръстен, защото носи дълголетие. Знае, че не е от Трите, защото те никога не са се губили и не търпят зло. Знае, че не е от Седемте или Деветте, защото за тях всичко е известно. Знае, че това е Единственият. И най-сетне, мисля, че е чул за хобитите и за Графството. Графството… може би го търси сега, ако вече не е открил къде се намира. Всъщност, Фродо, боя се, че дълго незабелязваното име Торбинс е станало важно за него.

— Но това е ужасно! — извика Фродо. — По-страшно от най-лошото, което си представях след твоите намеци и предупреждения. О, Гандалф, най-добри ми приятелю, какво да правя? Защото сега наистина се боя, Какво да правя? Каква жалост, че Билбо не е използвал възможността да прониже онова гнусно създание!

— Жалост? Да. Жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда. И той бе щедро възнаграден, Фродо. Бъди сигурен, че злото го засегна тъй слабо и той успя да избяга само защото властта му над Пръстена започна така. С жалост.

— Съжалявам — каза Фродо. — Съжалявам, но се боя и не изпитвам никаква жалост към Ам-гъл.

— Не си го виждал — подхвърли Гандалф.

— Не съм и не желая да го видя. Не мога да те разбера. Да не би да искаш да кажеш, че ти и елфите сте го оставили жив след всичките му ужасни дела? Сега поне той е зъл като орк и с нищо не се отличава от враговете. Смърт заслужава.

— Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им ги върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата. Почти не вярвам Ам-гъл да се излекува до края на живота си, но има надеждица. И той е обвързан със съдбата на Пръстена. Сърцето ми подсказва, че още има някаква роля, за добро или за зло, преди да дойде краят; а дойде ли, жалостта на Билбо може да реши съдбата на мнозина — включително и твоята. Така или иначе, не го убихме — той е много стар и злочест. Горските елфи го държат в затвор, но се отнасят към него с цялата добрина, която могат да открият в мъдрите си сърца.

— Все едно — каза Фродо, — дори ако Билбо не е могъл да убие Ам-гъл, иска ми се да не бе задържал Пръстена. По-добре да не го бе намерил и да не беше попаднал у мен! Защо ми позволи да го взема? Защо не ме принуди да го захвърля или да го унищожа?

— Да ти позволя? Да те принудя? Не чу ли какво приказвах досега? Говориш, без да мислиш. Колкото до захвърлянето — то е очевидна грешка. Тия Пръстени си знаят как да бъдат намерени. В нечисти ръце могат да сторят голямо зло. И най-лошото — Пръстенът би могъл да попадне в ръцете на Врага. Даже сигурно щеше да стане така, защото онзи напряга цялата си мощ, за да открие Единствения или да го привлече към себе си. Разбира се, скъпи Фродо, Пръстенът бе опасен за теб и това дълбоко ме тревожеше. Но залогът бе тъй голям, че трябваше да поема известен риск… впрочем дори когато бях далеч, Графството нито ден не е оставало без бдителен надзор. Вярвах, че стига да не го използваш, не ще остави трайни следи върху тебе и злото дълго няма да се прояви. А не забравяй и това, че преди девет години, когато се видяхме за последен път, все още не бях сигурен в нищо.

— Но защо да не го унищожим? — отново извика Фродо. — Ако ме беше предупредил поне с писмо, щях да го премахна.

— Така ли? И как? Опитвал ли си?

— Не. Но предполагам, че може да се смаже с чук или да се разтопи.

— Опитай! — каза Гандалф. — Опитай сега!

Фродо отново извади пръстена от джоба си и го погледна. Сега той изглеждаше гладък, без никакъв белег или надпис — прекрасно, чисто злато. Фродо си помисли колко богат и прелестен е цветът му, как съвършено е заоблен. Възхитителна скъпоценна вещ. Бе го извадил с намерението да го запокити сред най-жарките пламъци. Ала откри, че не може да стори това без тежка душевна борба. Той колебливо подхвърли Пръстена на дланта си, като се силеше да си припомни всичко, разказано от Гандалф; после напрегна воля, посегна да го захвърли… и откри, че го е прибрал в джоба си.

Гандалф зловещо се изсмя.

— Виждаш ли? Вече и за теб, Фродо, е трудно да го изоставиш или повредиш. А аз мога да те „заставя“ само чрез сила, която би помътила разсъдъка ти. Но силата е безполезна срещу Пръстена. Няма да го смачкаш, дори да удряш с тежък ковашки чук. Не ще го унищожат нито твоите ръце, нито моите. Естествено, това огънче тук не би разтопило и обикновено злато. Пръстенът вече мина през него невредим и дори не се загря. Няма ковачница в Графството, която да го промени. Нито пък Джуджетата ще могат да го сторят със своите наковални и пещи. Казано e че драконов огън може да разтопи и изпепели Всевластните Пръстени, ала не е останал вече на света дракон, в който жарко да пламти древният огън; пък и никога не е имало дракон, дори Анкалагон Черния, който да увреди Единствения Пръстен, Пръстена владетел, защото сам Саурон го е изковал. Има един-единствен начин — да се намерят Пукнатините на Съдбата в Ородруин, Огнената Планина, и Пръстенът да се хвърли там, ако наистина желаеш да го унищожиш, завинаги да го изтръгнеш от лапите на Врага.

— Наистина желая да го унищожа! — извика Фродо. — Или поне някой друг да го унищожи. Не съм създаден за опасни пътешествия. Иска ми се изобщо да не бях виждал Пръстена! Защо попадна у мен? Защо са ме избрали?

— На такива въпроси няма отговор — каза Гандалф. — Бъди уверен, че не е заради някаква изключителна заслуга — във всеки случай не е заради сила или мъдрост. Но ти си избраникът и значи трябва да използваш всичката си сила, душа и ум.

— Та аз имам толкова малко от тия качества! Ти си мъдър и могъщ. Няма ли да вземеш Пръстена?

— Не! — викна Гандалф, скачайки на крака. — С него бих придобил прекалено велика и страшна мощ. А Пръстенът би придобил още по-велика и смъртоносна власт над мен. — Очите му проблеснаха и вътрешен огън озари лицето му. — Не ме изкушавай! Защото не искам да стана като Мрачния Владетел. Пръстенът се прокрадва към сърцето ми чрез милосърдието — милосърдие към слабите и воля за сила, с която да творя добро. Не ме изкушавай! Не смея да го взема дори само на съхранение, без да го използвам. Волята ми не би издържала пред желанието да го владея. Толкова ще ми е нужен. Страховити премеждия дебнат по пътя ми.

Той се приближи до прозореца, дръпна завесите и бутна капаците. В стаята отново нахлуха слънчеви лъчи. Подсвирквайки, Сам мина по пътеката отвън.

— А сега — каза вълшебникът, като се обърна към Фродо — решението е в твоите ръце. Но аз винаги ще ти помагам, — Той положи ръка на рамото му. — Ще ти помагам да носиш този товар, докато лежи на плещите ти. Но трябва да направим нещо, и то скоро. Врагът не чака.

Настъпи дълго мълчание. Гандалф отново седна умислен и засмука лулата си. Очите му изглеждаха затворени, но изпод спуснатите клепки той напрегнато наблюдаваше Фродо. А Фродо втренчено се взираше в камината, докато червената жар изпълни погледа му, сякаш надничаше в бездънен огнен кладенец. Представяше си легендарните Пукнатини на съдбата и ужаса на Огнената планина.

— Е — проговори най-после Гандалф, — за какво мислиш? Реши ли как да постъпиш?

— Не — отвърна Фродо, като се завърна от мрака и с изненада откри, че наоколо всъщност е светло и през прозореца се вижда обляната в слънце градина. — А може би да. Доколкото схванах думите ти, поне засега май трябва да задържа Пръстена и да го пазя, каквото и да ми стори.

— Каквото и да ти стори, то ще е бавно — бавно ще дойде злото, ако го задържиш с тая цел.

— Надявам се. И още — надявам се скоро да намериш по-добър пазител. Но междувременно изглежда, че съм станал опасен за всичко живо наоколо. Не мога да пазя Пръстена и да остана тук. Трябва да напусна Торбодън, да напусна Графството, да напусна всичко и да си замина. — Той въздъхна. — Бих искал да спася Графството, ако е по сили ми… макар че понякога смятах жителите му за твърде глупави и тъпи, та ми се струваше, че добре ще им дойде някое земетресение или драконово нашествие. Но сега не мисля така. Усещам, че скиталчеството ще е по-поносимо, докато Графството е зад мен невредимо и уютно — ще знам, че нейде има здрава опора, дори ако краката ми вече никога не стъпят на нея. Е, да, понякога ми хрумваше да потегля на път, ала си го представях като някакъв празник, поредица от приключения като Билбовите, че и по-добри, с мирен завършек. Но сега ме чака: изгнание, бягство от опасност към опасност — заплахата ще е в самия мен. И предполагам, че трябва да замина сам, щом с това ще спася Графството. А се чувствам съвсем дребен, бездомен и… да, и отчаян. Врагът е тъй силен и страшен.

Не го сподели с Гандалф, но докато говореше, в сърцето му пламтеше огромно желание да последва Билбо — да го последва и може би дори да го открие пак. То бе тъй силно, че надвиваше страха. Готов бе едва ли не да изскочи навън и да се втурне по пътя без шапка, както бе сторил някога Билбо в една подобна утрин.

— Скъпи Фродо! — възкликна Гандалф. — Хобитите наистина са удивителна създания, както вече казах. Само за месец човек може да узнае всичко, каквото има да се знае за тях, ала и след сто години пак могат да го изненадат. Почти не се надявах на подобен отговор, дори от теб. Но Билбо не е сбъркал в избора на наследника си, макар че едва ли е подозирал колко важен ще се окаже. Боя се, че имаш право. Пръстенът вече не ще може да се укрива в Графството; както заради останалите, така и заради себе си, ще трябва да отпътуваш и да изоставяш името Торбинс. Опасно ще е да го носиш извън Графството или из Пущинака. Сега ще ти дам име за из пътя. Когато потеглиш, представяй се като господин Подхълмов. Не мисля обаче, че трябва да заминеш сам. Ако можеш, намери другари, на които да вярваш, които ще искат да крачат до тебе и… които би искал да поведеш към незнайни заплахи. Но ако ще търсиш спътник, внимавай в избора си! И внимавай какво споделяш Дори с най-близките си приятели! Врагът има безброй шпиони и безброй начини да те чуе.

Изведнъж той млъкна и се ослуша. Фродо откри, че и в стаята, и навън е настъпила необичайна тишина. Гандалф се прокрадва покрай стената към прозореца. После с един скок се озова на рамката и протегна дългата си ръка надолу. Раздаде се врясък и опъната за ухото, изникна къдравата глава на Сам Майтапер.

— Бре-бре, кълна се в брадата си! — рече Гандалф. — Сам Майтапер ли бил? Като каква ли работа имаше тука?

— Господ да ви поживи, господин Гандалф, сър! — възкликна Сам. — Нищичко! Само дето ей сегичка подрязвах тревата под прозореца, нали разбирате. — Той вдигна ножиците си и ги представи за доказателство.

— Не разбирам — неумолимо изрече Гандалф. — Вече доста време не чувах ножиците ти да тракат. Откога душиш тук?

— Душ ли, сър? Не ви разбирам, да прощавате. Никакъв душ няма в Торбодън, питайте който щете.

— Не се прави на глупак! Какво чу и защо подслушваше? — Очите на Гандалф блеснаха и веждите му настръхнаха.

— Господин Фродо, сър! — викна разтрепераният Сам. — Не му да вайте да ми стори зло, сър! Не му давайте да ме превърне в нещо неестествено! Старият ми татко не ще го понесе! Нищо лошо не замислях, честна дума, сър!

— Няма да ти стори зло — каза Фродо, едва удържайки смеха си, макар да бе изненадан и твърде озадачен. — Двамата с него знаем, че не си замислял нищо лошо. Само стани и отговаряй ясно на въпросите му.

— Ами така, сър — каза Сам, продължавайки да трепери. — Чух доста работи, дето не ги разбирам — за враг, за пръстени и за господин Билбо, сър, и дракони, и огнена планина, и… и елфи, сър. Подслушвах, защото не можех да се удържа, нали ме разбирате. Бога ми, сър, обичам такива приказки. И вярвам в тях, каквото и да разправя Тед. Елфи, сър! От все сърце бих искал да ги видя. Като тръгнете, сър, не може ли да вземете и мен, та да видя елфите?

Внезапно Гандалф се разсмя.

— Влизай вътре! — изрева той, протегна ръце, вдигна смаяния Сам заедно с ножиците и го прехвърли през прозореца в стаята. — Да те вземе при елфите, а? — запита той, като се втренчи отблизо в Сам, но лицето му пърхаше усмивка. — Значи си чул, че господин Фродо зат нава?

— Да, сър. И затова се задавих, а вие сигурно сте ме чули. Опитах се да се удържа, сър, но щях да се пръсна — толкова бях разстроен.

— Няма как, Сам — тъжно каза Фродо. Той внезапно бе осъзнал, бягството от Графството не значи само сбогуване с привичния уют Торбодън, че ще има не една мъчителна раздяла. — Ще трябва да замина. Но — и той строго погледна Сам — ако наистина ме обичаш, ще мълчиш като гроб. Ясно? Ако не мълчиш, ако продумаш само думичка от това, което чу, тогава се надявам Гандалф да те превърне в крастава жаба и да напълни градината с водни змии.

Разтреперан, Сам се свлече на колене.

— Стани, Сам! — изрече Гандалф. — Измислих нещо по-добро. Нещо което да ти затвори устата и да те накаже както трябва, задето подслушваше. Ще заминеш с господин Фродо!

— Аз ли, сър? — викна Сам, подскачайки като куче пред разходка. — Аз да замина да видя елфите и прочие! Ура! — изкрещя той и се разплака.