Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (65)

ГЛАВА 7
КЪМ ДОМА

Най-сетне хобитите бяха обърнали лица към родния край. Сега копнееха час по-скоро да видят Графството, но отначало пътуваха бавно, защото Фродо не се чувствуваше добре. Пред Брода на Бруинен той бе спрял, без да смее да нагази в потока, забелязаха, че за кратко време очите му сякаш не виждаха нищо наоколо. През целия ден той не отрони дума. Беше шести октомври.

— Болка ли те мъчи, Фродо? — тихо запита Гандалф, който яздеше до него.

— Да, мъчи ме — каза Фродо. — В рамото. Раната боли и в сърцето ми тегне споменът за мрак. Днес се навършва една година.

— Уви! За някои рани няма изцеление — каза Гандалф.

— Боя се, че и моята е от тях — отвърна Фродо. — Няма път назад. Дори да се върна в Графството, то не ще ми се стори както преди, защото аз съм се изменил. Нося рани от кинжал, жило, зъб и тежък товар. Где да намеря покой?

Гандалф не отговори.

Към края на следващия ден болката и тревогата отминаха и Фродо отново се развесели, сякаш бе забравил вчерашните страдания. По нататък пътешествието продължи без премеждия и дните полетяха един след друг; яздеха спокойно и често поспираха сред красивите гори, засияли с червени и жълти листа под есенното слънце. Накрая наближиха Бурния връх; свечеряваше се и мрачната сянка на хълма се разстилаше по пътя. Фродо помоли да побързат и без да поглежда към възвишението, препусна през сянката му с приведена глава и плътно пристегнат плащ. Тази нощ времето се промени и налетелият от Запад вятър донесе дъжд. Гръмко фучеше леден вихър и жълтите листа кръжаха като птици в небето. Когато се добраха до Кестенака, клоните вече бяха голи и тежка дъждовна завеса забулваше хълма Брее.

И тъй, в една бурна дъждовна вечер към края на октомври петимата пътници се изкачиха по стръмния път и стигнаха до Южната порта на Брее. Тя се оказа залостена; дъждът шибаше лицата им, ниски облаци прелитаха по тъмното небе и хобитите се оклюмаха, защото бяха очаквали по-сърдечен прием.

След дълго викане портиерът най-после излезе с тежка сопа в ръце. Той ги огледа със страх и подозрение, но когато видя, че е дошъл Гандалф, а спътниците му са хобити въпреки странните си одежди, лицето му просветля.

— Влизайте! — рече той, след като отключи портата. — Няма да ви разправям новините тук на студа, в такава дъждовна, злосторническа вечер. Но старият Пиволей несъмнено ще ви приеме в „Понито“ и там ще чуете каквото има за чуване.

— А сетне ти ще чуеш там какво сме казали, че и нещичко отгоре — разсмя се Гандалф. — Как е Хари? Портиерът се навъси.

— Замина си. Но най-добре питайте Пиволей. Лека нощ!

— Лека нощ и на теб! — отвърнаха те и минаха през портата. Едва сега забелязаха, че зад живия плет край пътя е построена дълга ниска барака и неколцина мъже са излезли да ги наблюдават иззад оградата. Когато наближиха къщата на Бил Папратак, видяха, че стоборът е потрошен, а прозорците изпочупени до един.

— Как мислиш, да не си го убил с оная ябълка, Сам? — обади се Пипин.

— Де такъв късмет, господин Пипин — отвърна Сам. — Но бих искал да знам какво се е случило с горкото пони. Все си мисля за него, за вълчия вой и прочие.

Най-после стигнаха до „Скокливото пони“ и поне отвън ханът изглеждаше непроменен; зад червените завеси на първия етаж блестяха светлини. Дръпнаха камбанката, Ноб открехна вратата и надникна навън. Като ги видя застанали в светлините на фенера, той нададе изненадан вик:

— Господин Мажирепей! Господарю! Те се върнаха!

— А, така ли? Сега ще ги науча — прогърмя гласът на Мажирепей и ханджията дотърча с тояга в ръка. Но като видя кои са, замръзна на място, а зловещата му гримаса се превърна в изумление и радост.

— Ноб, глупчо рошавоног! — провикна се той. — Не можеш ли да назовеш по име старите ни приятели? Защо ме плашиш в тия тежки времена? Добре, добре! И откъде идвате? Дума да няма, вече не чаках да ви видя пак, както тръгнахте из Пущинака с Бързоход, а ония Черни хора препуснаха по петите ви. Но от все сърце се радвам, че дойдохте, особено Гандалф. Влизайте! Влизайте! Същите стаи ли ще искате? Свободни са. Всъщност напоследък повечето стаи са свободни, няма да крия, пък и сами ще видите. Аз ще се постарая да уредя нещичко за вечеря час по-скоро, но напоследък съм зле с персонала. Хей, Ноб, тежка гемийо! Кажи на Боб! А, пак забравих, Боб си замина — напоследък вечер се прибира при своите. Е, отведи понитата на гостите в конюшнята, Ноб! А ти, Гандалф, несъмнено сам ще отведеш коня си. Чудесен жребец, казах го още щом го видях за пръв път. Е, влизайте! Чувствувайте се като у дома си!

Поне в приказките Мажирепей не се бе променил и продължаваше да се носи в центъра на върховна суматоха. Ала наоколо не се мяркаше жива душа и царуваше тишина; откъм Общата зала едва долитаха два-три приглушени гласа. А и погледнато по-отблизо, в светлината на двете свещи, които запали и понесе пред тях, лицето на ханджията изглеждаше сбръчкано и угрижено.

Той ги поведе по коридора към сепарето, където се бяха настанили в оная странна вечер преди повече от година; последваха го с лека тревога, защото бе ясно, че старият Пиволей се мъчи да прояви храброст преди някаква беда. Нещата се бяха изменили. Но хобитите мълчаха и изчакваха.

Както и предполагаха, след вечерята господин Мажирепей надникна в сепарето да види дали са доволни. И наистина бяха — поне в бирата и кухнята на „Понито“ не се забелязваха промени.

— Не бих дръзнал да ви поканя тази вечер в Общата зала — каза Мажирепей. — Сигурно сте уморени, пък и няма много гости. Но ако можете да ми посветите половин час преди лягане, бих бил щастлив да си поприказваме кротко, насаме.

— Тъкмо това бихме искали и ние — отвърна Гандалф. — Не сме уморени. Пътувахме, без да бързаме. Бяхме мокри, премръзнали и гладни, но ти се справи с тия несгоди. Хайде, сядай! И ако имаш малко пушилист, ще те благославяме во веки веков.

— Е, бих се радвал, ако бяхте поискали нещо друго — каза Мажирепей. — Тъкмо с това сме закъсали, нали трябва да разчитаме само на местната реколта, а пък тя не достига. Напоследък нищичко не ни докарват от Графството. Но ще сторя каквото ми е по силите.

След малко той се върна с пачка ненарязани листа, колкото да им стигне за ден-два.

— Южен сорт, най-доброто, което имаме, но не може да се мери с билката от Южната околия, винаги съм го казвал, макар че съм местен патриот, да ме прощавате.

Настаниха го на един голям стол край огнището и Гандалф седна от другата страна, а хобитите се наместиха, на табуретки помежду им; разговаряха няколко пъти по-дълго от предвидения половин час и обмениха всички новини, които господин Мажирепей бе склонен да чуе или да съобщи. Повечето им разкази надхвърляха въображението на домакина и вселяваха в душата му трепет и изумление; той рядко се решаваше на друг коментар освен: „Не думайте!“ — често повтаряно въпреки явното желание на господин Мажирепей да слуша още и още. „Не думайте, господин Торбинс, или май бяхте господин Подхълмов? Толкова се обърках. Не думайте, господин Гандалф! И таз добра! Кой би си помислил в днешни времена!“

Но за себе си не говореше много. Признаваше, че нещата съвсем не са розови. Търговията хич не била добре, направо се проваляла.

— Вече никой от Външните не минава край Брее — обясни той. — А тукашните най-често си стоят вкъщи със залостени врати. За всичко са виновни тия пришълци и вагабонти, дето взеха да идват по Зеления път миналата година, както си спомняте, а после надойдоха и други. Някои бяха просто клетници, бягащи от неволята, но повечето бяха лоши хора, крадливи и злосторни. Даже тук, в Брее, имахме безредици, лоша работа ви казвам. Представете си, стана истинско сражение и убиха няколко души, ама съвсем ги убиха! Вярвайте ми, ако щете.

— Вярвам ти — каза Гандалф. — Колцина?

— Трима и двама — отвърна Мажирепей, имайки предвид големите хора и дребния народ. — Отиде си горкият Мат Пиренов, и Роули Ябълчан, и малкият Том Хванитрън от Задхълмово, и Уилям Рътлински от горния край, и един Подхълмов от Конярище — все добри момчета, жалим за тях. А Хари Козилист, дето пазеше Западната порта, се прехвърли към пришълците заедно с Бил Папратак и се затриха нанякъде; мене ако питате, те са ги пуснали да влязат в селото. През нощта на сражението, искам да кажа. А това беше, след като им рекохме да се омитат и ги изхвърлихме навън — преди края на годината беше, а пък битката стана рано сутринта, точно на Нова година, тъкмо беше натрупало дебели преспи. Сега се прехранват с кражби и живеят на открито. Крият се из горите оттатък Сводче и в северните пущинаци. Казвам ви, все едно, че са се върнали тежките времена, дето сме ги чували по старите приказки. Пътищата не са сигурни, никой не ходи надалече и притъмнее ли, народът се залоства по къщите. Налага се да слагаме часови по цялата ограда, а нощем сума ти народ пази портите.

— Е, на нас никой не ни е досаждал — заяви Пипин, — а пък дойдохме бавно, без да се пазим. Мислехме, че всички неприятности са останали зад гърба ни.

— Не са останали, благородни господине, колкото и да е жалко — въздъхна.Мажирепей. — Но нищо чудно, че не са ви закачали. Не биха си дирили белята срещу въоръжен народ с мечове, шлемове, щитове и прочие. Седем пъти биха си помислили, преди да го сторят. Да ви кажа, и аз се послисах, като ви видях.

Чак сега хобитите осъзнаха, че хората са ги гледали с изненада не толкова заради завръщането им, колкото заради доспехите. Толкова бяха свикнали да воюват и да препускат в боен ред, че съвсем не бяха помислили какво задморско чудо ще бъдат в родния им край лъскавите ризници, проблясващи изпод плащовете, шлемовете от Гондор и Пределите и красивите гербове на щитовете им. А и Гандалф яздеше снажния си сив кон, цял облечен в бяло, заметнат със сиво-синкав плащ и на пояса му висеше дългият меч Гламдринг.

— Добре, добре — разсмя се Гандалф. — Щом се плашат от нас петимата, значи сме срещали и по-страшни врагове. Във всеки случай, докато сме тук, няма да ви безпокоят нощем.

— Да, но за колко време? — рече Мажирепей. — Не отричам, би трябвало да се радваме, че ще поостанете. Нали разбирате, не сме свикнали с такива размирици, а пък хората разправят, че всички Скиталци изчезнали нанякъде. Мисля, че досега не сме съзнавали какво правят те за нас. Не е само до разбойниците. Тая зима покрай оградата виеха вълци. А из гората бродят черни сенки, страховити твари, от които кръвта ти замръзва в жилите. Много обезпокоително, ако разбирате какво искам да кажа.

— Струва ми се, че разбирам — каза Гандалф. — Напоследък почти всички земи бяха обезпокоени, много обезпокоени. Но горе главата, Пиволей! Били сте на ръба на велики беди и много се радвам да чуя, че не ви е сполетяло нещо по-сериозно. Ала вече идват по-добри времена. Може би незапомнено добри. Скиталците се завърнаха. Ние дойдохме с тях. И отново има крал, Пиволее. Скоро той ще се погрижи и за вашия край. Пак ще се отвори Зеленият път и вестоносците му ще дойдат на север, ще има безброй пътници и злите твари ще бъдат прогонени от пущинаците. Всъщност след време вече няма да има пущинаци, ще ги заменят ниви и чифлици.

Господин Мажирепей поклати глава.

— Не е зле по пътищата да се пораздвижи почтен и приличен народ. Но вече не я щем тая обесническа паплач. И никакви чужденци в Брее и околностите. Искаме да ни оставят на мира. Не желая насам да нахлуят тълпи от чужденци, да се заселят по нашия край и да изпосекат горите.

— Ще ви оставят на мира, Пиволее — отвърна Гандалф. — Има колкото щеш място за нови кралства между Исен и Сивталаз или по бреговете южно от Брендивин, та едва ли жива душа ще се засели на един ден път от Брее. Много народ е живял някога и на север, на стотина мили оттук, в края на Зеления път — по Северните ридове край езерото Бледоздрач.

— Край Мъртвешките валове? — още по-недоверчиво възкликна Мажирепей. — Разправят, че там бродели призраци. Само разбойник би тръгнал нататък.

— Скиталците ходят нататък — каза Гандалф. — Мъртвешките валове, казваш. Тъй ги наричаха дълги години, но истинското им име, Пиволее, е Форност Ераин, Северно усое на кралете. И някой ден кралят ще се завърне там, ще видиш тогава какви пътници ще минават оттук.

— Е, признавам, че това ми вдъхва надежда — каза Мажирепей. — И за търговията ще е добре, не ще и дума. Стига само да остави Брее на мира.

— Бъди сигурен — увери го Гандалф. — Той познава и обича селото.

— Тъй ли? — озадачи се Мажирепей. — Чудя се откъде ще ни знае, както е седнал на високия трон в големия си замък на стотици мили от нас. И няма да се чудя, ако чуя, че пие вино от златна чаша. Какво го вълнува „Понито“ с нашите халби бира? Не че ми е лоша бирата, Гандалф. Невероятно хубава е станала, откакто дойде миналата есен да я благословиш. И ще призная, че това ми е утеха в бедите.

— А! — обади се Сам. — Но той казва, че бирата ти винаги е добра.

— Той ли казва?

— Разбира се. Той е Бързоход. Водачът на Скиталците. Още ли не ти е влязло в главата?

Най-сетне бе влязло и лицето на Мажирепей беше същински образец на изумление. Очите му станаха кръгли, устата му се отвори широко и той ахна.

— Бързоход! — възкликна кръчмарят, когато успя да си поеме дъх. — Той с корона и прочие, че и със златна чаша! Е, какво ли ни чака още?

— По-добри времена за Брее във всеки случай — каза Гандалф.

— Надявам се — викна Мажирепей. — Е, хубавичко си побъбрихме, вече бях забравил какво се казва сладка приказка. И няма да отричам, че тая нощ ще спя спокойно, с олекнало сърце. Натъпкахте ми главата с новини, но ще ги обмислям утре. Леглото ме чака, а не се съмнявам, че и вие с радост ще си легнете. Хей, Ноб! — подвикна той през вратата. — Ноб, тежка гемийо!

Изведнъж Мажирепей се плесна по челото и промърмори:

— Ха сега де! Какво трябваше да се сетя?

— Надявам се, че не сте забравили пак някое писмо, господин Мажирепей? — обади се Мери.

— Хайде, хайде, господин Брендифук, не ми напомняйте за това! Видяхте ли сега, секнахте ми мисълта. Докъде бях стигнал? Ноб, конюшните… А! Ето какво беше. Пазя ви нещо. Спомняте ли си Бил Папратак и понито, дето го купихте от него след кражбата на конете? Е, то е тук. Самичко се върна, представете си. Но къде е било, сигурно знаете по-добре от мен. Беше дръгливо като старо псе и мършаво като закачалка, но живо. Ноб се погрижи за него.

— Какво? Моят Бил? — викна Сам. — Е, с късмет съм се родил, каквото и да разправя моят Старик. Още едно желание ми се сбъдва! Къде е?

И той не си легна, докато не посети Бил в конюшните.

Пътниците престояха в Брее още един ден и поне следващата вечер господин Мажирепей не можеше да се оплаче от търговията. Любопитството надделя над страховете и странноприемницата се препълни. От учтивост привечер хобитите минаха за малко в Общата зала и отговориха на безброй въпроси. В Брее нищо не се забравяше и гостите неведнъж питаха Фродо дали е написал книгата.

— Още не — отговаряше той. — Отивам си у дома да подредя записките.

Той обеща да засегне изумителните събития в Брее и по този начин да вмъкне нещичко интересно в книгата, която очевидно щеше да описва далечни и не чак толкова важни събития, станали „някъде на юг“.

После някакъв хлапак подвикна да изпеят нещо. Но при тия думи всички затихнаха, изгледаха го начумерено и той вече не посмя да се обади. Явно никой не желаеше отново да присъствува на загадъчни събития в Общата зала.

Докато пътниците стояха в Брее, нищо не смути покоя им, но на следващото утро те станаха рано — времето още беше дъждовно и искаха до мръкнало да стигнат в Графството, а пътят бе дълъг. Цяло Брее бе наизлязло да ги види как ще отпътуват и народът бе по-весел, отколкото през цялата изминала година, а ония, които не бяха виждали странниците в пълно бойно снаряжение, сега ги зяпаха слисани: изумителен беше Гандалф с бялата си брада и искрящата наоколо светлина, сякаш синият му плащ беше облак, закрил слънцето, невероятни бяха четиримата хобити — същински рицари от полузабравените приказки, поели на дълъг път. Дори и ония, които се присмиваха на разказите за краля, взеха да си мислят, че може и да има нещо вярно в цялата работа.

— Е, на добър час и щастливо завръщане у дома! — каза господин Мажирепей. — Трябваше да ви предупредя, че и в Графството не всичко е наред, ако са верни слуховете, дето идват насам. Чудновати работи ставали там, тъй се говори. Но от дума на дума и взех, че забравих, пък и толкова грижи си имам. Ала ако ми простите дързостта, връщате се от пътешествието твърде изменени и ми приличате на хора, способни чевръсто да се справят с премеждията. Не се съмнявам, че завчас ще оправите всичко. На добър час! И наминавайте да се видим, много ще се радвам.

Пожелаха му всичко хубаво, препуснаха напред и като минаха през Западната порта, излязоха на пътя за Графството. Понито Бил отново беше с тях, натоварено с багаж както и преди, но изглеждаше съвсем доволно да припка до Сам.

— Чудя се за какво ли намекваше старият Пиволей — каза Фродо.

— Аз малко се досещам — мрачно каза Сам. — Онова, дето го видях в Огледалото: отсечени дървета и прочие, и бедният ми Старик прогонен от „Торбаланска“. По-рано трябваше да се прибера.

— А явно нещо не е наред и с Южната околия — добави Мери. — Никъде няма пушилист.

— Каквото и да е — обади се Пипин, — от Лото ще да е тръгнало — помнете ми думата.

— Почти позна, но не съвсем — каза Гандалф. — Забравяш Саруман. Той взе да се интересува от Графството още преди Мордор да ни открие.

— Е, нали ти си с нас — каза Мери, — тъй че бързичко ще оправим всичко.

— Засега съм с вас — отвърна Гандалф, — но скоро няма да ме има. Няма да дойда в Графството. Сами трябва да се оправяте, нали на това ви учихме. Още ли не разбирате? Моето време свърши — вече не ми е работа да поправям злините, нито дори да помагам на хората да се справят с тях. Колкото до вас, скъпи ми приятели, ще минете и без помощ. Вече сте пораснали. Да, пораснали сте наистина; сега сте сред великите и не се боя за никого от вас. А ако искате да знаете, скоро ще кривна настрани. Отивам да си поговоря надълго и широко с Том Бомбадил — да си поговоря тъй, както не ми се е случвало досега. Той е домошар, а аз съм като шило, дето в торба не стои. Но дните на скиталчество свършват и сега имаме какво да си кажем.

Скоро стигнаха до онова място на Източния път, където се бяха разделили с Бомбадил; с надежда очакваха да го видят как им маха с ръка, изправен там. Но от него нямаше и следа; на юг тежка мъгла обвиваше Могилните ридове и забулваше в далечината Старата гора.

Спряха и Фродо с копнеж се загледа на юг.

— От все сърце бих искал да видя отново стария юнак — каза той. — Питам се, как ли я кара?

— Добре както винаги, можеш да бъдеш сигурен — каза Гандалф. — Без тревога, а предполагам, и без особен интерес към всичко, което сме видели, освен може би посещението ни при ентите. Навярно по-късно ще имаш време да го видиш. Но на твое място бих побързал към дома, инак няма да се добера до Моста на Брендивин, преди да затворят портите.

— Ама там няма никакви порти — обади се Мери. — Поне на пътя няма и ти го знаеш много добре. Естествено, там е портата на Фуков край, обаче през нея ме пускат по всяко време.

— Искаш да кажеш, че по-рано не е имало — отвърна Гандалф. — Мисля, че сега ще намерите някоя и друга порта. И дори пред вратите на Фуков край може да имате повече неприятности, отколкото очаквате. Но ще се справите. Довиждане, скъпи приятели! Не се сбогувам, не още. Довиждане!

Той отклони Сенкогрив от пътя и едрият кон прескочи зеления насип; после Гандалф подвикна и жребецът полетя като северен вятър към Могилните ридове.

— Ето че останахме само четирима, както бяхме потеглили — каза Мери. — Един по един всички изостанаха от пътя. Сякаш съм сънувал и сега всичко бавно избледнява.

— А на мен ми се струва, че отново заспивам — каза Фродо.