Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (22)

ГЛАВА 5
МОСТЪТ НА ХАЗАД-ДУМ

Отрядът на Пръстена стоеше безмълвно край гроба на Балин. Фродо си мислеше за Билбо, за дългата му дружба с джуджето за отдавнашното посещение на Балин в Графството. Сред тази прашна планинска зала му се струваше, че това е било преди хиляда години и на другия край на света.

Най-после те се размърдаха, вдигнаха погледи и взеха да търсят нещо, което би им разкрило съдбата на Балин и какво е станало с неговите спътници. От другата страна на залата, под шахтата, имаше още една, по-малка врата. Сега виждаха, че край двете врати лежат купчинки кости, размесени с пречупени мечове, секири и разцепени щитове и шлемове. Някои от мечовете бяха извити оркски ятагани с почернели остриета.

В скалните стени бяха издълбани многобройни ниши, в които лежаха големи дървени сандъци, обковани с желязо. Всички бяха разбити и ограбени, но край строшения капак на един от тях лежаха останки от книга. Тя бе накълцана, надупчена, отчасти изгорена и толкова зацапана с чернилка и други тъмни петна, напомнящи засъхнала кръв, че почти не можеше да се разчете. Гандалф я повдигна внимателно, но когато я положи на плочата, листовете изпукаха и взеха да се трошат. Известно време той мълчаливо се взира в нея. Застанали до него, Фродо и Гимли видяха как много внимателно прелиства страниците, изписани от множество различни ръце с руните на Мория и Дейл, а тук-там и с елфически шрифт.

Най-после Гандалф вдигна очи.

— Изглежда, това е летопис за съдбата на народа на Балин — каза той. — Предполагам, че започва с идването им в Смутнолейската долина преди около тридесет години: номерата на страниците навярно са свързани с годините от идването им. Най-горната е обозначена едно-три, тъй че от началото липсват поне две. Чуйте това!

Ние прогонихме орките от голямата порта и караулната… — мисля, че така трябва да се чете; следващата дума е размазана и обгорена, навярно е зала — …изклахме много от тях под яркото — така ми се струва — слънце сред долината. Флои бе убит от стрела. Той съсече грамадния. После има петно и следва: Флои под тревата край Огледалното езеро. Не мога да разчета един-два реда по-нататък. След това идва: Заселихме се в двадесет и първата Северна зала. Там има… не мога да разчета какво. Споменава се думата шахта. И сетне: Балин постави своя трон в Залата на Мазарбул.

— Залата на Летописите — каза Гимли. — Предполагам че сега сме в нея.

— Е, тук за дълго не се разчита нищо — каза Гандалф — освен думата злато. Секирата на Дурин и нещо като шлем. После: От днес Балин е владетел на Мория. С това изглежда завършва първата глава. Има няколко звездички и започва друг почерк, мога да разчета: открихме истинско сребро, а по-нататък думите добре изкован, сетне не е ясно, а, разбрах! митрил; и последните два реда: …Оин да търси горните оръжейници на Третата Дълбина, неясно, на запад, петно, към Зелениковата порта.

Гандалф помълча и остави настрана няколко листа.

— Има много подобни страници, набързо изписани и безнадеждно повредени, но на тая светлина почти не мога да ги разчета — каза той. — Сега тук трябва да липсват доста листове, защото започват с номер пет, накъсани и зацапани; не мога да ги разчета. Я да видя! Не, прекалено са накъсани и зацапани; не мога да ги разчета. На слънчева светлина бих се справил по-добре. Чакай! Тук има нещо: широк, енергичен почерк с елфически букви.

— Това ще да е ръката на Ори — каза Гимли, надничайки над лакътя на вълшебника. — Той пишеше красиво и бързо, и често използваше елфическите писмена.

— Боя се, че красивият почерк е трябвало да записва зли вести — каза Гандалф. — Първата ясна дума е скръб, останалото от реда се губи и завършва с вчера. Да, трябва да е вчера, и по-нататък: десетият ден на ноември Балин, владетел на Мория, загина в Смутнолейската долина. Той беше отишъл сам да надзърне в Огледалното езеро. Един орк, прикрит зад скалите го прониза със стрела. Ние съсякохме орка, но още много… нагоре от изток покрай Сребропът. Остатъкът от страницата е толкова неясен, че едва различавам каквото и да било, но мисля, че разчитам: залостихме портите, а после можем да ги удържим за дълго, ако… след това може би ужасен и понесем. Бедният Балин! Изглежда по-малко от пет години е носил титлата, която си извоюва. Питам се какво ли е станало след това, но нямаме време да гадаем над последните няколко страници. Ето най-последната. — Той помълча и въздъхна. — Зловещо четиво. Боя се, че краят им е бил жесток. Слушайте! Не можем да излезем. Те превзеха Моста и втората зала. Фрар, Лони и Нали паднаха там. Следващите четири реда са толкова зацапани, че разчитам само: замина преди 5 дни. Последните редове гласят: Езерото се разля до стените на Западната порта. Стражът на Водата отнесе Оин. Не можем да излезем. Краят идва. После: тъпани, тъпани в дълбините. питам се какво ли значи това. И последният надпис е надраскан с провлачени елфически букви: Те идват. Няма нищо друго.

Гандалф замлъкна и потъна в размисъл. Изведнъж заплахата и ужасът на залата обзеха целия Отряд.

— Не можем да излезем — промърмори Гимли. — Имахме късмет, че езерото бе поспаднало и Стражът дремеше на дъното в южния край.

Гандалф надигна глава и се огледа.

— Изглежда те са отбранявали докрай двете врати — каза той. — но по онова време са били останали малцина. Тъй е завършил опитът отново да бъде завоювана Мория! Храбър, но безумен. Не е настъпило още времето. А сега мисля, трябва да се сбогуваме с Балин, син на Фундин. Тук трябва да лежи той, в залите на прадедите си. Ние ще вземем тази книга, Книгата на Мазарбул, и по-късно ще е проучим внимателно. Най-добре я пази ти, Гимли, и ако имаш възможност, отнеси я на Даин. Тя ще го заинтригува, макар и дълбоко да го наскърби. Хайде да вървим! Утрото отминава.

— Накъде ще тръгнем? — запита Боромир.

— Обратно към голямата зала — отвърна Гандалф. — Но идването ни дотук не бе напразно. Сега знаем къде сме. Както казва Гимли, това трябва да е залата на Мазарбул, а другата — двадесет и първата зала на Северния край. Следователно трябва да минем през източната арка и да слизаме надясно, на юг. Двадесет и първа зала трябва да е на Седмото ниво, тоест шест етажа над нивото на Портите. Хайде! Да се връщаме в голямата зала.

Едва бе изрекъл тези думи, когато мощно тътнещо бумтене долетя сякаш от далечните дълбини и разтърси камъка под краката им. Разтревожени, те се хвърлиха към вратата. Дум, дум — раздаде се отново, като че гигантски ръце превръщаха самите пещери на Мория в огромен тъпан. После отекна тръбен звук — в голямата пещера мощно изсвири рог и нейде по-далече му отвърнаха рогове и пронизителни крясъци. Долетя забързания шум на безброй стъпки.

— Те идат! — извика Леголас.

— Не можем да излезем — каза Гимли.

— Капан! — извика Гандалф. — Защо се бавих? Ето ни, хванати както някога джуджетата. Но тогава не съм бил тук. Ще видим какво…

Дум, дум — изгърмяха тъпаните и стените се разтърсиха.

— Затворете вратите и ги залостете с нещо! — изкрещя Арагорн. — И докато можете, не сваляйте раниците — все още има надежда да си пробием път.

— Не! — каза Гандалф. — Не бива да се затваряме. Оставете източната врата широко разтворена! Ако имаме възможност, ще тръгнем натам.

Отново се раздаде дрезгавият вой на рога, последван от пискливи гласове. Със звън и тракане Отрядът изтегли мечовете си. Гламдринг сияеше с бледа светлина, ръбовете на Жилото проблясваха. Боромир подпря с рамо западната врата.

— Чакай малко! Не я затваряй още! — каза Гандалф.

Той изтича до Боромир и се възправи в цял ръст.

— Кой идва тук да смути покоя на Балин, Владетел на Мория? — мощно извика вълшебникът.

Избухна дрезгав смях, сякаш камъни се сипеха в кладенец; сред този шум се открои гърлен заповеден глас. Дум, дум, дум — продължаваха да тътнат тъпаните из дълбините.

С бързо движение Гандалф застана пред открехнатата врата и протегна напред жезъла си. Ослепителен блясък заля залата и коридора отвън. За миг вълшебникът надзърна натам. Из коридора засвистяха стрели и той отскочи назад.

— Там има безброй орки — каза той. — Някои са грамадни и зли — черни Уруки от Мордор. Засега се колебаят, но с тях има и още някой. Мисля, че е огромен пещерен трол и може би не е сам. Нататък няма надежда за бягство.

— И изобщо няма да има надежда, ако дойдат и на другата врата — каза Боромир.

— Засега не се чува нищо — каза Арагорн, който стоеше край източната врата и се ослушваше. — От тази страна по коридора се спуска стръмна стълба — тя явно не отива обратно към голямата зала. Но би било зле да бягаме слепешком, гонени по петите. Не можем да залостим вратата. Тя се отваря навътре, а ключът е изчезнал и ключалката — счупена. Първо трябва да направим нещо, за да задържим неприятеля. Ще ги накараме да се боят от Залата на Мазарбул — зловещо добави той, опипвайки острието на своя меч Андурил.

В коридора отекнаха тежки стъпки. Боромир се хвърли към вратата и я избута назад; после я заклини с парчета от счупени мечове и дървени отломки. Отрядът се оттегли към другия край на залата. Но не им се отдаде да избягат. Страхотен удар олюля портата; сетне тя бавно започна да се открехва, избутвайки подпорите назад. През разширяващата се пролука се промъкна огромна ръка и рамо с тъмнозелена люспеста кожа. После под тях се пъхна и грамаден, плосък крак без пръсти. Навън тегнеше мъртва тишина.

Боромир се хвърли напред с все сила съсече ръката, но мечът му издрънча, отскочи и падна от разтърсената му десница. Острието бе нащърбено.

За своя изненада Фродо изведнъж усети как в сърцето му пламва гняв. „Графството!“ — изкрещя той, скочи до Боромир, наведе се и намушка с Жилото чудовищния крак. Раздаде се рев и кракът се дръпна назад, като едва не изтръгна Жилото от ръката на Фродо. Черни капки се стичаха от острието и димейки, се разливаха по пода. Боромир опря плещи във вратата и отново я затвори.

— Победа за Графството! — възкликна Арагорн. — Яко хапят хобитите! Добър меч имаш, Фродо, сине Дрогов!

Вратата изтрещя, после още и още. Тарани и чукове блъскаха по нея. Тя се пропука, олюля се и изведнъж зейна широко разтворена. Със свистене вътре нахлуха стрели, но се удариха в северната стена и паднаха на пода, без да причиняват вреда. Изсвири рог, затрополиха нозе и орките един подир друг нахълтаха в залата.

Не успяха да преброят колцина са нападателите. Схватката бе жестока, но орките се стъписаха пред яростната съпротива. Леголас прониза със стрели гърлата на двамина. Гимли насече краката на трети, който бе скочил върху гроба на Балин. Мнозина паднаха под мечовете на Боромир и Арагорн. Когато рухна тринадесетият, останалите избягаха с крясъци, оставяйки защитниците здрави и читави освен Сам, който бе леко одран по главата. Бързото навеждане го бе спасило и той бе съсякъл нападащия орк с як удар на могилния си меч. В кафявите му очи тлееше огън и ако можеше да го види сега, Тед Пясъчкин би отстъпил изплашено.

— Време е! — извика Гандалф. — Да вървим, преди тролът да се е върнал!

Но в мига, когато се оттеглиха, преди още Пипин и Мери да бяха стигнали до стълбата, в залата нахлу огромен оркски вожд, висок почти колкото човек и облечен от глава до пети в черна ризница; свитата му се бе струпала отзад на прага. Широкото му плоско лице бе смугло, очите му пламтяха като въглени и езикът му бе червен; размахваше грамадно копие. С тласък на широкия си щит той отби меча на Боромир, отблъсна го назад и го повали на замята. С бързината на нападаща змия се гмурна под удара на Арагорн, втурна се сред Отряда и запрати копието си право срещу Фродо. Ударен отдясно в ребрата, Фродо отхвръкна към стената и остана забоден там. Сам с вик посече копието и то се пречупи. Оркът захвърли останалото парче и измъкна ятагана си, но в този миг Андурил се стовари върху шлема му. Блеснаха огнени искри и шлемът се разцепи на две. Оркът падна с разбита глава. Свитата му избяга с вой, щом Боромир и Арагорн се хвърлиха напред.

Дум, дум — продължаваха да бият тъпаните в дълбините. Отново затътна могъщия глас.

— Сега! — изкрещя Гандалф. — Сега е последния шанс. Бягайте, ако ви е мил животът!

Арагорн вдигна падналия край стената Фродо и хукна към стълбата, тласкайки пред себе си Мери и Пипин. Останалите го последваха, но Леголас трябваше да влачи Гимли подир себе си — въпреки опасността той се бавеше край гроба на Балин с приведена глава. Под натиска на Боромир източната врата се завъртя на скърцащите панти и се намести в рамката си. От двете страни имаше големи железни халки, но нямаше как да я залостят.

— Аз съм наред — изпъшка Фродо. — Мога да вървя. Остави ме!

От смайване Арагорн едва не го изтърва.

— Мислех, че си мъртъв! — извика той.

— Още не! — каза Гандалф. — Но ще се чудим, когато му дойде времето. Бягайте всички надолу по стълбата! Изчакайте ме долу няколко минути, но ако не дойда скоро, продължавайте! Бързайте и избирайте пътя, който води надясно и надолу.

— Не можем да те оставим сам да удържиш вратата! — каза Арагорн.

— Правете каквото ви казвам! — грубо отвърна Гандалф. — Тук мечовете са безполезни. Бягайте!

Нямаше никаква шахта и тунелът тънеше в непрогледен мрак. Пипнешком се спуснаха по дългата стълба и спряха да се огледат, но не видяха нищо освен високо горе неясно блещукащия жезъл на вълшебника. Изглежда, той все още стоеше на стража край затворената врата. Фродо дишаше тежко и се подпираше на Сам, който го бе обгърнал с ръка. Стояха в мрака и се взираха нагоре. Фродо сякаш дочу гласа на Гандалф да мърмори слова, които ехото разнасяше с въздишка под наклонения свод. Не можа да разбере смисъла им. Стените трепереха. От време на време громоляха и тътнеха ударите на тъпани: дум, дум.

Внезапно бяла светлина проряза мрака в края на стълбата. После се раздаде глух грохот и сгромолясване на нещо тежко. Тъпаните бясно заблъскаха: дум-бум, дум-бум, сетне замлъкнаха. Гандалф дотърча по стълбата и се отпусна на пода сред спътниците си.

— Добре, добре! И това мина! — изрече вълшебникът, като се изправяше с усилие. — Сторих всичко, каквото можах. Но си намерих майстора и едва не загинах. Ала не стойте тук! Вървете! Засега ще трябва да се оправяте без светлина — борбата ме съсипа. Вървете! Вървете! Къде си, Гимли? Ела с мен напред! Останалите — плътно след нас!

Препъваха се подир него и се питаха какво ли се бе случило. Дум, дум — отново загърмяха тъпаните. Сега те звучаха приглушено в далечината, но се приближаваха Нищо друго не подсказваше за потеря — нито трополене на крака, нито гласове. Гандалф отминаваше завоите, наляво и надясно, изглежда, защото тунелът водеше в желаната от него посока. От време на време някоя стълба от петдесетина и повече стъпала водеше към по-долен етаж. Засега това бе главната опасност, защото в мрака не можеха да видят къде започва спускането, преди да стигнат до него и краката им да срещат пустотата. Гандалф опипваше със жезъла като слепец.

След около час бяха изминали малко повече от една миля и бяха слезли по множество стълби. Все още не чуваха преследвачи. Вече почти бяха готови да повярват, че ще избягат. В края на седмото стълбище Гандалф спря.

— Става горещо! — изпъшка той. — Трябва най-сетне да сме слезли до нивото на Портата. Мисля, че скоро ще е време да търсим ляв завой, който да ни отведе на изток. Трябва да си почина малко, та ако ще всички изчадия на орките да са по петите ни.

Гимли го хвана за ръката и му помогна да седне на стъпалото.

— Какво стана горе при вратата? — запита той. — С кого се срещна? С онзи, който би тъпаните ли?

— Не знам — отвърна Гандалф. — Но изведнъж се сблъсках с нещо, което не бях срещал до днес. Не можах да измисля нищо, освен да опитам да наложа върху вратата затварящо заклинание. Знам много подобни заклинания, но за да стане както трябва е нужно време, а дори тогава вратата може да се разбие със сила. Стоях там и чувах гласовете на орките от другата страна — очаквах всеки миг да я изкъртят. Не можех да разбера какво казват; изглежда говореха на гнусния си език. Схванах само гаш, което значи огън. После нещо влезе в залата — усетих го през вратата — и дори орките се изплашиха и замлъкнаха. То се вкопчи в желязната халка и сетне забеляза мен и заклинанието ми. Нямам представа какво беше, но никога не съм се сблъсквал с подобен противник. Противозаклинанието беше страхотно. То едва не ме унищожи. За миг вратата се изтръгна изпод властта ми и взе да се открехва. Трябваше да изрека Заповедното слово. Напрежението се оказа преголямо. Вратата се пръсна на парчета. Отвъд нея нещо като черен облак забулваше светлината и аз отхвръкнах надолу по стълбата. Цялата стена рухна, а мисля, че отгоре се стовари и сводът. Боя се, че сега Балин е погребан надълбоко, а може би още нещо лежи до него. Не знам. Но поне сега тунелът зад нас е затрупан навеки. Ах! Никога не съм се чувствал толкова изтощен, но вече ми минава. А сега какво ще речеш ти, Фродо? Нямах време да го кажа, но никога през живота си не съм изпитвал такава радост, както когато заговори. Боях се, че Арагорн носи един храбър, но мъртъв хобит.

— Ами какво да река? — отвърна Фродо. — Мисля, че съм жив и здрав. Ударен съм и ме боли, но това се понася.

— Е — обади се Арагорн, — мисля само да кажа, че хобитите са издялани от такъв як материал, какъвто не съм срещал досега. Ако знаех, щях да говоря по-кротко в хана в Брее! Ударът на онова копие можеше да промуши глиган!

— Аз пък се радвам да съобщя, че мене не можа да ме промуши — отговори Фродо, — макар да се чувствам тъй, сякаш съм минал между наковалня и чук.

Не каза нищо повече. Всяко вдишване му причиняваше болка.

— На Билбо си се метнал — каза Гандалф. — Както казах някога и за него, в теб се крие повече, отколкото вижда окото.

Фродо се запита дали в тая забележка не се крие някакъв по-дълбок смисъл.

Продължиха напред. Не след дълго Гимли заговори. Зорките му очи виждаха добре в мрака.

— Мисля, че напред има светлина — каза той. — Но не е дневна светлина. Червена е. Какво ли може да бъде?

— Гаш! — промърмори Гандалф. — Питам се дали не са имали предвид това, че в по-долните нива има пожар? Все едно, можем само да продължаваме напред.

Скоро не остана място за съмнения — всички виждаха светлината. Тя трепкаше и лъщеше по стените на тунела пред тях. Сега различаваха пътя си — напред коридорът се спускаше стръмно към невисока арка; през нея долиташе червеникаво сияние. Въздухът ставаше много горещ.

Когато стигнаха до арката, Гандалф им направи знак да изчакат и мина напред. Спря от другата страна и заревото обагри лицето му в червено. Той бързо отстъпи назад.

— Тук има някаква нова дяволия, очевидно измислена в наша чест — каза той. — Но сега знам къде сме — достигнали сме Първата дълбина, нивото точно под Портата. Това е Втората зала на Стара Мория, а Портата е наблизо — на не повече от четвърт миля наляво, в източния край. През Моста, нагоре по широката стълба, през просторната Първа зала — и навън! Но елате да видите!

Надникнаха навън. Пред тях се разтваряше нова пещерна зала. Тя бе по-висока и много по-дълга от онази, в която бяха прекарали нощта. Намираха се в източния й край; на запад залата тънеше в мрак. През средата минаваше двойна редица високи колони. Те бяха изваяни като дънери на могъщи дървета, чиито корони подпираха свода с разклоненията на ажурна каменна украса. Стволовете им бяха гладки и черни, но сега в тях мрачно се отразяваше червеното сияние. Точно отсреща, край подножието на две огромни колони, през пода зееше широка пукнатина. От нея бликаше огненочервена светлина, от време на време пламъци облизваха ръба и се виеха край основите на колоните. Ивици черен пушек трептяха в горещия въздух.

— Ако бяхме дошли по главния път от горните зали, сега щяхме да бъдем в капан — каза Гандалф. — Да се надяваме, че огънят ни отделя от преследвачите. Елате! Няма време за губене.

Още преди да довърши, те отново дочуха наближаващите тъпани: дум, дум, дум. Откъм сенките в западния край на залата долетяха крясъци и свирене на рог. Дум, дум — сякаш дори колоните се разтърсиха и пламъците заиграха.

— А сега към последната надпревара! — каза Гандалф. — Все още можем да избягаме, ако слънцето грее навън. След мен!

Той зави наляво и се втурна напред по гладкия под на залата. Разстоянието бе по-голямо, отколкото изглеждаше. Докато бягаха подир него, чуха отзад засилено от ехото трополене на безброй тичащи нозе. Надигна се писклив вой — бяха ги видели. Задрънча, затрака стомана. Над главата на Фродо прелетя стрела.

— Не са очаквали това — разсмя се Боромир. — Огънят им пресича пътя. Другаде са ни чакали!

— Гледай напред! — подвикна Гандалф. — Наближаваме Моста. Той е опасен и тесен.

Изведнъж Фродо видя пред себе си черна бездна. В края на залата подът пропадаше към незнайни дълбини. До изхода можеше да се стигне само по крехък каменен мост без бордюр и перила, прехвърлен над бездната в петдесетфутова дъга. Това бе древна предпазна мярка на джуджета срещу враг, завзел Първата зала и входовете. Тук можеше да се минава само в колона. Гандалф спря на ръба и останалите се струпаха зад него.

— Води ни, Гимли! — каза той. — След него Пипин и Мери. Право напред и после нагоре по стълбата зад вратата!

Наоколо падаха стрели. Една отскочи от Фродо. Друга проби шапката на Гандалф и остана там като черно перо. Фродо се озърна. Зад огъня се рояха черни фигури — там, изглежда, имаше стотици орки. Размаханите им копия и ятагани хвърляха кървавочервени отблясъци под светлината на пламъците. Дум, дум — все по-могъщо тътнеха тъпаните, — дум, дум.

Леголас се обърна и положи стрела на тетивата, макар че разстоянието бе прекалено дълго за малкия му лък. Но изведнъж ръката му се отпусна и стрелата падна на пода. Той нададе вик на отчаяние и страх. Появиха се два огромни трола; те носеха грамадни каменни плочи и ги хвърляха като мост над огъня. Но не троловете бяха изпълнили елфа с ужас. Редиците на орките се разтвориха и те се струпаха настрани, като че сами се бояха от онова, що идваше иззад тях. Не се виждаше какво е: то бе като огромна сянка, сред която се криеше мрачна фигура, може би с човешка форма, ала много по-голяма, тя сякаш бе сбрала всичката мощ и ужас на света и ги излъчваше пред себе си.

Чудовището стигна до огъня и светлината притъмня като прихлупена от облак. После то се метна с един скок през пукнатината. Пламъците с рев се издигнаха насреща му и го обвиха; из въздуха се завихри черен дим. Буйно развяната му коса лумна като пожар. В дясната си ръка стискаше меч като остър огнен език; в лявата държеше многожилен камшик.

— Ай! Ай! — изстена Леголас. — Балрог! Балрог е дошъл!

Гимли гледаше с широко разтворени очи.

— Злото на Дурин! — изкрещя той, изтърва секирата и закри лицето си с длани.

— Балрог! — промърмори Гандалф. — Сега разбирам. — Той се олюля и тежко се подпря на жезъла. — Каква злочестина! А аз вече съм изтощен.

Обляна от огън, черната фигура се носеше към тях. Орките закрещяха и се изсипаха надолу по каменните мостове. Тогава Боромир надигна рога си и могъщо изсвири. Предизвикателният зов отекна гръмко, забушува като вик на цяла армия под пещерния свод. За миг орките се отдръпнаха и дори огнената сянка спря. Сетне ехото заглъхна изведнъж, като пламъче, пометено от черен вихър, и враговете продължиха напред.

— През Моста! — извика Гандалф, сбирайки цялата си сила. — Бягайте! Всички сте безсилни срещу този враг. Аз трябва да удържа теснината. Бягайте!

Вместо да послушат заповедта, Арагорн и Боромир стояха рамо до рамо зад Гандалф в края на моста. Останалите спряха пред вратата в дъното на залата и се обърнаха — не можеха да оставят водача си сам срещу врага.

Балрогът стигна до бездната. Гандалф стоеше насред моста, облегнат на жезъла в лявата си ръка, но в десницата му сияеше Гламдринг, студен и бял. Врагът му отново спря насреща и сянката около него се разпери като огромни криле. Той надигна камшика, жилите изпукаха и застенаха. Огън излетя от ноздрите му. Но Гандалф стоеше твърдо.

— Не можеш да минеш — каза той.

Орките застинаха на място и настана мъртвешка тишина.

— Аз съм служител на Тайния огън, притежател на Анорския пламък. Не можеш да минеш. Не ще ти помогне мрачният огън, о, пламък на Удун. Върви си в Сянката! Не можеш да минеш.

Балрогът не отговори. Огънят в него сякаш изгасна, но мракът укрепна. Той бавно пристъпи на моста и внезапно израсна до огромна висота, а крилете му се разпериха от стена до стена; но Гандалф все още се виждаше като неясно сияние в здрача; той изглеждаше дребен и съвсем сам — сив и прегърбен като съсухрено дърво пред връхлитаща буря.

От сянката излетя пламтящ червен меч.

Гламдринг му отвърна с бял проблясък.

Звънко проехтя ударът и лумна бял пламък. Балрогът падна възнак и мечът му се пръсна на разтопени отломки. Вълшебникът на моста се олюля, отстъпи крачка назад и отново застана неподвижно.

— Не можеш да минеш! — изрече той. С един скок балрогът се озова на моста. Камшикът му се виеше и съскаше.

— Той не може да издържи сам! — извика внезапно Арагорн и се втурна назад по моста. — Елендил! Аз съм с теб, Гандалф!

— Гондор! — изкрещя Боромир и се хвърли подир него. В този миг Гандалф вдигна жезъла и с мощен вик удари моста пред себе си. Жезълът се строши на две и падна от ръката му. Нагоре избликна ослепителна завеса от бял пламък. Мостът изпука. Камъкът под нозете на балрога се разтроши и рухна в пропастта, а остатъкът от моста се задържа в несигурно равновесие, треперейки като остра скала, протегната над пустотата.

Със страшен вик балрогът падна напред, сянката му се стрелна надолу и изчезна. Но падайки, той завъртя камшика си, жилите шибнаха коленете на вълшебника, обвиха ги и го повлякоха към ръба. Гандалф се олюля, рухна, безсилно се вкопчи в камъка и се плъзна към бездната.

— Бягайте, безумци! — изкрещя той и изчезна.

Огньовете изгаснаха и настана черен мрак. Вкаменен от ужас, Отрядът се вглеждаше в пропастта. Арагорн и Боромир едва успяха да изтичат назад, преди остатъкът от моста да рухне с пукот. Викът на Арагорн ги накара да се опомнят.

— Хайде! Аз ще ви водя сега! — призова ги той. — Трябва да изпълним последната му заръка. Следвайте ме!

Трескаво се запрепъваха по голямата стълба зад вратата. Арагорн ги водеше, Боромир тичаше последен. Горе имаше широк, отекващ коридор. Побягнаха по него. Фродо чу до себе си риданията на Сам и тогава разбра, че самият той плаче, тичайки. Дум, дум, дум — тътнеха зад тях тъпаните, сетне удариха печално и бавно като траурни барабани: — гррроб!

Бягаха. Светлината отпред се засилваше; в свода зееха широки шахти. Побягнаха още по-бързо. Излязоха в зала, обляна от ярка дневна светлина през високите източни прозорци. Пресякоха я тичешком. Минаха през грамадна разбита врата и внезапно пред тях се разкри Голямата порта — арка от ослепителна светлина.

В сенките зад огромните стълбове от двете й страни клечаха орки стражи, но вратите бяха разбити и съборени. Арагорн повали предводителя, който се изправи насреща му, а останалите побягнаха, ужасени от неговия гняв. Отрядът профуча край тях, без да им обръща внимание. Изтичаха през Портата и заподскачаха надолу по изтърканите от вековете грамадни стъпала — прага на Мория.

И тъй, най-сетне, вече изгубили надежда, те излязоха под открито небе и вятърът облъхна лицата им.

Спряха едва когато бяха извън обсега на стрелите. Наоколо се простираше Смутнолейската долина. Над нея тегнеше сянката на Мъгливите планини, но на изток слънчевите лъчи позлатяваха местността. Пладне бе отминало само преди час. Грееше слънце, облаците бяха бели и високи.

Озърнаха се. Арката на Портата зееше мрачно сред планинската сянка. Далеч под земята слабо и бавно тътнеха тъпаните: гррроб. Рядък черен пушек се провлачваше навън. Не се виждаше нищо друго, наоколо долината бе пуста. Гррроб. Най-сетне скръбта ги облада изцяло и те дълго плакаха — едни изправени и безмълвни, други проснати на земята. Гррроб, гррроб. Тъпаните заглъхнаха.