Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 261 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 1. ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА. 1990. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Fellowsbip Of The Ring / J. R. R. TOLKIEN]. Предговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 392. С подвързия. Цена: 4.98 лв.

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 2. ДВЕТЕ КУЛИ. ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ. 1991. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Two Towers. The Return of the King / J. R. R. TOLKIEN]. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 600. С подвързия. Цена: 3.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА 4
ПОДПРАВКИ И ЗАЕШКА ЯХНИЯ

През малкото оставащи дневни часове тримата почиваха, като се местеха да се укрият от пълзящото слънце, докато накрая сянката на западния ръб се източи и изпълни с мрак падината. Хапнаха по залък и едва отпиха от манерките. Ам-гъл не яде, но с радост прие глътка вода.

— Скоро ще имаме повече — облиза се той. — Хубава вода тече на потоци към Великата река, чудесна вода из земите, където отиваме. Смеагол може и храна да си намери там. Много е гладен, да, ам-гъл.

Той притисна с широки плоски длани хлътналия си корем и в очите му припламнаха зелени светлинки.

Здрачът се бе сгъстил, когато най-сетне пропълзяха през западния ръб на падината и се изгубиха като призраци из неравните земи край пътя. До пълнолуние оставаха само три дни, ала луната възхождаше над планините едва към полунощ и нощта започваше с пълен мрак. Самотна червена светлинка пламтеше високо в Зъберната кула, но нищо друго не напомняше за немигващата стража на Маранон. Още дълги мили червеното око сякаш ги гледаше как бягат и се препъват из голите каменисти полета. Не смееха да слязат на пътя и се придържаха вдясно от него, като го следваха отблизо, доколкото можеха. Най-сетне, когато наближи краят на нощта и ги налегна умора, защото само веднъж бяха спрели за кратка почивка, окото се превърна в огнена точица и изчезна — бяха завили край мрачния северен склон на предпланините и се упътваха на юг.

Със странно олекнали сърца, те отново си починаха, но не за дълго. Според Ам-гъл не бързаха достатъчно. По негова сметка от Моранон до кръстопътя над Осгилиат имаше почти тридесет левги и той се надяваше да преодолеят това разстояние за четири прехода. Затова скоро се насилиха да станат и пак забързаха напред, докато зората бавно се разля из необятната сива пустош. Бяха изминали почти осем левги и хобитите не бяха в състояние да продължат, дори и да имаха смелост.

Грейналата зора разкри вече не толкова голи и опустошени земи. Планините все още се издигаха заплашително отляво, но по-наблизо се виждаше как южният път кривва на запад от черните корени на хълмовете. Отвъд него имаше склонове, обрасли с мрачни дървета като черни облаци, а наоколо се простираше неравна степ, обрасла с пирен, зановец, дрян и други, непознати храсти. Тук-там стърчаха групички високи борове. Въпреки умората хобитите се поокопитиха — свежият, ароматен въздух им напомняше за далечните възвишения из Северната околия. Колко хубаво бе да си отдъхнат, да бродят из земи, попаднали едва преди няколко години под властта на Мрачния владетел и все още опазени донякъде от тлен и упадък. Но не забравяха нито заплахата, нито Черната порта, която и сега бе твърде близо, макар и скрита зад мъгливите възвишения. Търсеха скривалище, където да се прислонят далеч от зли погледи до края на деня.

Денят отмина неспокойно. Лежаха в пиреновия гъсталак и брояха бавните часове, без да видят промяна; още бяха в сянката на Ефел Дуат и слънцето тънеше в мъгли. Понякога Фродо заспиваше дълбок, спокоен сън — може би вярваше на Ам-гъл или бе прекалено изнурен, за да се тревожи, но Сам успяваше само да подремне дори когато Ам-гъл несъмнено заспиваше и с пъхтене се мяташе, унесен в потайните си сънища. Навярно и гладът прогонваше съня му — бе закопнял за хубава домашна гозба, „нещичко топло, направо от тенджерата“.

Щом настъпващата нощ обгърна местността в безформена сивота, те отново поеха напред. След малко Ам-гъл ги изведе на южния път — макар да поемаха риск, така крачеха по-бързо. Напрягаха слух да чуят не тропат ли копита или нозе отпред, не ги ли догонват отзад, ала нощта отминаваше, без да срещнат нито ездач, нито пешеходец.

Пътят бе изграден в отдавна забравени времена, а наскоро го бяха ремонтирали на тридесетина мили преди Моранон, на юг пущинаците отново го обгръщаха. Сръчността на Древните още си личеше по вярната, права посока и постоянното ниво — тук-там пътят прорязваше хълмове или прескачаше потоци по изящни широки дъги от дълговечна каменна зидария, ала накрая изчезнаха и последните следи от градеж, само тук-там от крайпътните храсти надничаше пречупена колона или сред бурени и мъх стърчеше стара плоча. Пирен, папрат и дървета са спускаха надолу и надвисваха от насипите, понякога закриваха цялото шосе. Скоро то се превърна в запустял селски коловоз, но и сега не лъкатушеше — продължаваше уверения си бяг и ги водеше по най-бързия път.

Така навлязоха в северните дялове на тая страна, наричана някога от хората Итилиен, чудесен край с гористи възвишения и бързоструйни потоци. Пълнолунната звездна нощ бе прекрасна и на хобитите им се стори, че с всяка нова крачка въздухът става все по ароматен; ако се съдеше по пъхтенето и мърморенето на Ам-гъл, той също го забелязваше и не бе очарован. С първите утринни лъчи пътниците спряха отново. Бяха стигнали до края на дълбок, почти отвесен разрез, по който пътят пресичаше един каменист хребет. Изпълзяха по западния склон и се огледаха.

В небето се разливаше зора, планините се бяха отдалечили и отстъпваха на изток в широка дъга, чезнеща отвъд хоризонта. На запад видяха полегати склонове да се спускат към неясна далечна омара. Наоколо се простираха иглолистни горички — ела, кедър, кипарис и други, непознати в Графството видове, — разделени от широки поляни; навред избуяваха ароматни треви и шубраци. Откакто напуснаха Ломидол, дългото пътуване ги бе отвело далеч на юг от родния край, ала едва в тази закътана област хобитите усетиха промяната на климата. Наоколо Пролетта вече се захващаше за работа — папратови листи пробиваха мъх и земя, листвениците протягаха зелени пръсти, дребни цветчета грейваха сред тревата, птиците пееха. Макар и запустяла днес, Итилиен, градината на Гондор, запазваше чара си като разчорлена дриада.

На юг и на запад бяха топлите долини на Андуин, закрити на изток от Ефел Дуат, но далечни от планинската сянка, откъм север ги пазеше Емин Муил, на юг бяха открити за топлия дъх на влажните ветрове от далечното Море. Безброй занемарени вековни дървета растяха тук, посадени в древни времена, а днес обкръжени от размирно и безгрижно потомство; имаше горички и гъсталаци от тамариск и миризливи терпентинови дръвчета, от маслини и лаври; имаше смрика и митра; мащерката растеше на храсти или пропълзяваше на дълги жилави стъбла да обвие с дебел килим скритите камъни; всевъзможни чайни билки разтваряха сини, червени или бледозелени цветчета; покълваха риган, магданоз и още много треви, незнайни по форма и аромат за градинарското изкуство на Сам. Потайниче и тлъстига изпъстряха вече пещерите и скалните стени. В лещаците се събуждаха минзухари и анемони; безбройни асфодели и кремове кимаха с полуотворени цветове сред тревата — дълбоката зелена трева край езерата, където политнали потоци спираха за отдих в прохладанте долчинки, преди да се запътят към Андуин.

Тримата странници обърнаха гръб на пътя и се спуснаха по хълма. Сладък аромат ги обгърна, докато си пробиваха път през храсти и треви. Ам-гъл се разкашля и му призля, ала хобитите дишаха дълбоко и изведнъж Сам се разсмя — не от веселие, а от облекчение. Слязоха покрай едно поточе, което бързо тичаше напред. Скоро то ги доведе до бистро езерце в малка долчинка — обграждаха го разбити останки от древен каменен басейн, чийто изваян ръб сега почти се губеше под мъх и розови храсталаци; перуники изправяха наоколо стройни редици от мечове, листа на водни лилии плаваха по тъмната, леко тръпнеща повърхност, ала водата бе дълбока и хладна; от другия край тя преливаше плавно по каменен чучур.

Тук се измиха и пиха до насита от ручея. После подириха потайно място за отмора, макар да си оставаха прекрасни, тия земи бяха вражеска територия. Не бяха се отдалечили много от пътя, но дори на толкова малко пространство бяха видели белези от древните войни и по-нови рани, нанесени от орките и другите скверни слуги на Мрачния владетел — незаровена яма, пълна с боклук и мръсотия; безпричинно отсечени дървета, оставени да гният с издялани по кората зловещи руни и омразния знак на Окото.

Забравил за момент страха от Мордор, Сам се провираше оттатък водоскока на езерото, опитваше и душеше непознатите треви и дървета, но внезапно вездесъщата заплаха му напомни за себе си. Препъвайки се, попадна на обгорен кръг и сред него откри куп овъглени, натрошени кости и черепи. Бързо растящи изтравничета, шипки и повети вече раздипляха воал над това място на клане и зловещо пиршество, ала то не бе толкова старо. Сам бързо изтича при спътниците си, но не каза нищо — предпочиташе костите да лежат в покой, отколкото Ам-гъл да ги опипва и ровичка.

— Дайте да потърсим къде ще легнем — каза той. — Само не надолу. Да се изкачим, ако питате мен.

Малко над езерото откриха дебела кафява постилка от ланска папрат. Зад нея тъмнееха листата на лавров гъсталак, които се катереше по стръмнина, увенчана със стари кедри. Решиха тук да починат, докато трае денят, който вече обещаваше да бъде ясен и топъл. Чудесен ден за разходка сред горичките и поляните на Итилиен, но макар че орките избягваха слънцето, тук имаше безброй места, където да залегнат в засада и да наблюдават, а и други зли очи се взираха насам — Саурон имаше много слуги. Във всеки случай, Ам-гъл не искаше да се разхожда под Жълтото лице. То скоро щеше да надникне над мрачните хребети на Ефел Дуат и той безсилно щеше да подири убежище от светлика и топлината.

Докато крачеха, Сам сериозно си мислеше за прехраната. Сега, след като бяха изоставили отчаянието пред непревземаемата Порта, той не бе склонен като господаря си да пренебрегва оцеляването подир края на мисията, а и му се струваше по-благоразумно да запазят елфическия пътен хляб за черни дни. Пет-шест дни бяха изминали, откакто пресметна, че им остават запаси едва за три седмици.

„Както е тръгнало, късмет ще имаме, ако стигнем до Огъня за това време! — помисли той. — А може и да ни се прииска да се върнем. Може!“

Впрочем след дългия нощен поход, след като се изкъпа и утоли жаждата си, гладът го мъчеше по-силно от обикновено. Мечтаеше само за вечеря или закуска край огнището в старата кухничка на улица Торбаланска. Хрумна му нещо и той се обърна към Ам-гъл. Онзи тъкмо бе решил да поброди самичък и лазеше на четири крака из папратите.

— Хей! Ам-гъл! — обади са Сам. — Къде отиваш? На лов ли? Слушай, старче, знам, че си вреш носа навсякъде. Ти не обичаш нашата храна, аз също не бих се оплакал от малко разнообразие. Нали новият ти девиз е: вечно готов да помага. Можеш ли да намериш нещо прилично за един гладен хобит?

— Да, може би да — отвърна Ам-гъл. — Смеагол винаги помага, ако го помолят… ако помолят любезно.

— Правилно! — съгласи се Сам. — Аз го моля. Ако не му стига толкова любезност — умолявам го.

Ам-гъл изчезна за дълго. След няколко залъка лембас, Фродо потъна в кяфявата папрат и заспа. Сам се загледа към него. Ранната зора едва пропълзяваше под дърветата, но той отчетливо виждаше лицето на господаря си и отпуснатите на земята ръце. Това внезапно му припомни как Фродо лежеше унесен в дома на Елронд след смъртоносната рана. Докато бдеше тогава, Сам бе забелязал, че понякога отвътре сякаш просветва смътно сияние, ала сега светлината бе много по-силна и ясна. Покой обвиваше лицето на Фродо, белезите на страхове и грижи бяха го напуснали, но той изглеждаше стар, стар и красив, като че ваятелският резец на годините разкриваше с безброй изящни линии скритото досега, макар да не променяше характерните черти на лицето. Не че Сам Майтапер го помисли по този начин. Той тръсна глава, сякаш диреше думи и промълви:

— Обичам го. Такъв си е той и понякога същността му просветва отвътре. Какъвто и да е, обичам го.

Ам-гъл тихичко се завърна и надникна над рамото на Сам. Вгледа се във Фродо, затвори очи и безмълвно пропълзя настрани. След малко Сам се приближи и го завари да дъвче нещо и да си мърмори. На земята край него лежаха две зайчета и той лакомо се кокореше към тях.

— Смеагол винаги помага — каза той. — Донесе зайци, сладки зайци. Но господарят е заспал, сигурно и на Сам му се спи. Вече не иска зайци, нали? Смеагол се мъчи да помага, но не може завчас да хване нещо.

Сам обаче съвсем не възразяваше против зайците и се изказа в тоя дух. Поне що се отнася до заешка гозба. Разбира се, всички хобити умеят да готвят, тъй като почват да изучават изкуството много преди да се ограмотят (мнозина изобщо не се ограмотяват), но Сам беше добър готвач дори по хобитова преценка и колчем му се удадеше из странствията, бързаше да сготви нещо на походния огън. Все още мъкнеше с надежда в раницата част от приборите си: малко огниво, две плитки тавички, влизащи една в друга; в тях пък имаше дървена лъжица, къса двурога вилица и няколко шиша, а на дъното на раницата се спотайваха дървени похлупаци с чезнещо вече съкровище — сол. Но му трябваше огън и още много неща. Напрегнато се замисли, докато вадеше ножа, почистваше го и след като го наостри, взе да дере зайците. Не искаше да остави заспалия Фродо самичък дори за минутка.

— А сега, Ам-гъл — каза той, — имам за теб нова задача. Иди да напълниш тия тавички с вода и ги донеси!

— Смеагол ще донесе вода, да — съгласи се Ам-гъл. — Но за какво му е на хобита толкова вода? Нали се напи, изми се.

— Трай сега — отвърна Сам. — Щом не се досещаш, скоро ще разбереш. И колкото по-бързо донесеш вода, толкова по-бързо ще узнаеш. И да не ми смачкаш тавичките, че ще те накълцам на кайма.

Докато Ам-гъл се бавеше, Сам отскочи пак да погледне Фродо. Той продължаваше да спи спокойно, но сега Сам се изненада най-много от изпитите му ръце и лице.

— Колко е мършав и източен — промърмори той. — На хобит не прилича. Ако успея да сготвя тия зайци, ще го събудя.

Сам струпа купчинка от най-сухата папрат, после се изкатери нагоре и събра наръч дърва и съчки; един пречупен кедров клон му осигури добър запас от гориво. Той разчисти тревата под стръмното, досами папратите, и наслага дървата там. Сложи прахан, сръчно щракна с огнивото и скоро лумна пламъче То почти не димеше, но пръсна наоколо благовонен аромат. Тъкмо се бе привел да затули огъня и да го подхрани с нови дърва, когато Ам-гъл се завърна, като си бъбреше и внимателно носеше тавичките.

Сложи ги долу и изведнъж видя какво прави Сам. Сякаш едновременно изплашен и разгневен, той нададе тъничък, съскащ писък.

— Ах! Ссс… не! Не! Глупави хобити, безумни, да, безумни! Не бива да го правят!

— Какво да не правим? — изненадано запита Сам.

— Мръсссните червени езици — изсъска Ам-гъл. — Огън! Огън! Опасен е, да, опасен. Изгаря, убива. И ще доведе враговете, да, ще ги доведе.

— Едва ли — отвърна Сам. — Не виждам как ще ги доведе освен ако го задушиш със зелени клони. Но да става каквото ще. Все едно, готов съм да рискувам. Ще сготвя зайците.

— Да готви зайците! — отчаяно изпищя Ам-гъл. — Да разваля хубавото месо, дето Смеагол го запази за тях, горкият гладен Смеагол! За какво? За какво, глупав хобит? Млади са, крехки, сладки. Яж ги, яж!

Той сграбчи по-близкия от двата вече одрани заека, проснати край огъня.

— Хайде, хайде! — подхвърли Сам. — Всеки с нравите си. Теб те задавя нашият хляб, а пък на мен ми присяда суровото заешко. Разбери, щом ми даваш заек, значи е мой, мога да го сготвя, ако ми хрумне. И наистина ми е хрумнало. Няма какво да ме гледаш. Бягай да хванеш друг и го яж както си щеш… само се скрий някъде да не те виждам. Така няма да гледаш огъня, аз пък няма да гледам теб и двамата ще сме доволни. Ще се постарая огънят да не пуши, ако това може да те утеши.

Мърморейки, Ам-гъл се дръпна и пропълзя из папратите, Сам се зае с тавичките.

— Знам какво му трябва на един хобит освен заешкото — рече си той. — Малко подправки и корени, особено картофи… за хляб да не говорим. Изглежда, че с подправките няма да сме зле. Ам-гъл! — тихичко подвикна той. — Приятел в нужда се познава. Трябват ми малко подправки.

Ам-гъл подаде глава от папратите, но вече не изглеждаше нито услужлив, нито дружелюбен.

— Няколко дафинови листа, малко мащерка и пелин ще ми свършат работа… додето водата заври — обясни Сам.

— Не! — заяви Ам-гъл. — Смеагол не е доволен. И не обича миризливи листа. Смеагол не яде треви и корени, не, безценни, освен ако умира от глад или е много болен, горкият Смеагол.

— Като кипне водата, Смеагол ще го пъхна право във врялата вода, ако не прави каквото му заръчам — изръмжа Сам. — Сам ще му натика главата вътре, да, безценни. И ако не беше ранна пролет, щях да го накарам да търси ряпа, моркови и картофи. Обзалагам се, че из тия земи подивяват най-различни чудесни зеленчуци. Какво ли не бих дал за пет-шест картофа.

— Смеагол няма да иде. О, не, безценни, не тоя път — изсъска Ам-гъл. — Страх го е и много се измори, а тоя хобит не е мил, хич не е мил. Смеагол няма да рови за корени, морковища и… тотофи. Какви са тия тотофи, безценни, а, какви са тия тотофи?

— Кар-то-фи — ясно изрече Сам. — Любовта на Старика и чудно хубав пълнеж за празен стомах. Ама няма да намериш, тъй че не търси. Хайде, бъди добър, Смеагол, и донеси подправките, а аз ще се отнасям по-добре с теб. Нещо повече, ако веднъж завинаги я подкараш по нов път, някой ден ще ти сготвя картофи. Обещавам: пържена риба с картофи, сервира С. Майтапер. От това вече не можеш да се откажеш.

— А, можем, можем. Да разваляш хубавата риба, да я гориш. Дай ми риба сега и си задръж мръсссните картофи!

— О, ти си безнадежден — каза Сам. — Отивай да спиш!

В края на краищата се наложи сам да потърси каквото му трябваше, но не се отдалечи много, за да не изгуби от поглед мястото, където лежеше заспалият господар. Сетне седна да подклажда огъня и се унесе в размисъл, докато водата кипна. Денят се разгаряше и стана по-топло, росните капки чезнеха от треви и листа. Скоро нарязаното заешко закъкри в тавичките сред снопчета подправки. По някое време Сам едва не заспа. Остави месото да ври около час, като го боцкаше сегиз-тогиз с вилицата и опитваше соса.

Когато реши, че всичко е готово, той махна тавичката от огъня и пропълзя към Фродо. Надвеси се над него и той открехна очи, после се събуди от унеса — пак бе сънувал нещо нежно, спокойно и мимолетно.

— Здрасти, Сам! — каза той. — Не почиваш ли? Да не е станало нещо? Кое време е?

— Около два часа минаха, откак се пукна зората — отвърна Сам, — и по часовниците на Графството трябва да е към осем и половина. Но не е станало нищо. Е, не бих казал, че всичко ни е наред — няма запаси, няма лук, няма картофи. Направих ви малко яхния и супичка, господин Фродо. Добре ще ви дойде. Ще трябва да ядете от канчето или пък направо от тавичката, като поизстине. Не съм донесъл нито паници, нито нещо друго подходящо. Фродо се протегна.

— Трябваше да почиваш, Сам. Опасно е да се пали огън по тия места. Но наистина съм огладнял. Ммм! Комай го надушвам оттук. Какво си сготвил?

— Подарък от Смеагол — обясни Сам, — чифт млади зайчета, ама ми се чини, че Ам-гъл съжалява сега. Обаче нямаше с какво да ги сготвя, само сложих малко подправки.

Сам и господарят му седнаха досами папратите и започнаха да ядат яхнията направо от тавичката, като си услужваха с единствената стара вилица и лъжицата. Щедро си отпуснаха и по половин елфическа питка. Стори им се същинско пиршество.

— Ехооо! Ам-гъл! — викна Сам и тихичко подсвирна. — Ела! Още е време да размислиш. Оставихме ти малко, ако искаш да опиташ заешка яхния.

Никакъв отговор.

— Добре де, сигурно е отишъл да си намери нещичко. Ще си я доядем сами — реши Сам.

— И после трябва да поспиш — каза Фродо.

— Само вие гледайте да не задремете, докато спя, господин Фродо. Не му вярвам на оня приятел. Голяма част от Смрадльо — лошия Ам-гъл, нали ме разбирате — се е запазила в него и постепенно си възвръща властта. Може и да греша, но ми се чини, че тия дни ще се опита да ме стисне за гърлото. Не сме единодушни по някои въпроси и той не е доволен от Сам, о, не, безценни, хич не е доволен.

Доядоха си и Сам отиде до потока да изплакне съдовете. Като се изправяше, той се озърна към склона. В същия миг зърна как слънцето изгрява над вечно тегнещите над изтока мъгли, изпарения или пушеци и спуска златни лъчи над околните дървета и поляни. Сетне забеляза една ясно различима в зората тънка спирала от синкавочерен дим да се надига от гъсталака малко по-горе. Стреснат, той осъзна, че това е пушек от собствения му готварски огън, които бе забравил да изгаси.

— Лоша работа! Не съм си и мислил, че чак толкова ще личи! — промърмори той и се втурна назад.

Изведнъж спря и се ослуша. Подсвиркване ли бе чул, или не? Дали пък не бе песен на някаква странна птица? Ако бе подсвиркване, не идваше откъм Фродо. Ето че пак се раздаде, но от друга посока! Сам затича с все сили по нагорнището. Откри, че една догоряла докрай главня е подпалила папратите около огъня, от пламъците тлееше и тревата. Той бързо стъпка каквото бе останало от огъня, разпръсна пепелта и затисна главните с чимове. После пропълзя към Фродо.

— Чухте ли нещо да подсвирква, а след това и отговор? — запита той. — Преди няколко минути. Дано да е било птица, но не ми се вярва — повече звучеше като имитация на птичи зов. Боя се, че моето огънче е вдигнало пушек. Цял живот няма да си простя, ако съм докарал неприятности. Кой знае, може и да не ми остане време!

— Шшт! — прошепна Фродо. — Стори ми се, че чух гласове.

Двамата хобити стегнаха раниците си, подготвиха ги за бягство и пропълзяха навътре из папратите. Свиха се там и се ослушаха.

Вече нямаше съмнение — чуваха гласове. Те бяха тихи и предпазливи, ала се раздаваха все по-наблизо. И внезапно някой заговори досами укритието им.

— Ето! Оттук се е вдигал пушекът! Сигурно е някъде наблизо. В папратите навярно. Ще го спипаме като заек в капан. Тогава ще разберем що за създание е.

— Аха, и какво знае! — отвърна втори глас.

Незабавно четирима мъже закрачиха широко из папратите в разни посоки. Виждайки, че не могат нито да бягат, нито да се укриват, Фродо и Сам рипнаха на крака, опряха гръб о гръб и изтеглиха малките си мечове.

Онова, което видяха, ги смая, но още по-смаяни бяха преследвачите им. Наоколо стояха четирима високи мъже. Двама от тях стискаха дълги копия с блестящи широки остриета. Другите двама носеха грамадни лъкове, дълги почти един човешки ръст, и големи колчани с дълги зеленопери стрели. Всички имаха мечове на пояса и бяха облечени в разни оттенъци на зелено и кафяво, сякаш за да се промъкват по-незабелязани из горските поляни на Итилиен. Ръцете им се губеха в зелени ръкавици, зелени качулки и маски прикриваха лицата им, оставяйки открити само ясните, проницателни очи. Фродо веднага си помисли за Боромир, защото тия мъже напомняха за него — и по ръст, и по поведение, и по словата си.

— Едно търсехме, друго намираме — рече единият. — Но какво намерихме всъщност?

— Не са орки — каза вторият и отпусна дръжката на меча, която бе сграбчил, като видя Жилото да лъщи в десницата на Фродо.

— Елфи? — колебливо подхвърли третият.

— О, не! Не са елфи — каза най-високият, който изглеждаше водач на останалите. — По наше време елфите не бродят из Итилиен. Пък и казват, че елфите били приказно красиви.

— А ние не сме, така ли да разбирам? — обади се Сам. — Сърдечно благодарим. Като свършите обсъждането, може би ще ни кажете вие кои сте и защо не можете да оставите двамата морни пътници да си почиват.

Високият зелен мъж се усмихна хладно.

— Аз съм Фарамир, гондорски военачалник. А из тия земи няма пътници — само слуги на Черната или Бялата кула бродят тук.

— Ние пък не сме нито от едните, нито от другите — отвърна Фродо. — Пътници сме, каквото и да твърди военачалникът Фарамир.

— Тогава побързайте да съобщите кои сте и накъде сте тръгнали — каза Фарамир. — Работа ни чака, а не е нито време, нито място тук за загадки и преговори. Хайде! Къде е третият от вашата група?

— Третият ли?

— Да, онзи потаен тип, когото заварихме да тършува из езерото. Грозноват изглеждаше. Сигурно беше оркски съгледвач или някаква друга от ония твари. Но е хитър като лисица, успя да ни се изплъзне.

— Не знам къде е — каза Фродо. — Той ни е само случайно срещнат спътник и не поемам отговорност за него. Пощадете го, ако го срещнете. Доведете го или го изпратете при нас. Той е само окаяно скитащо създание, но засега е под моя закрила. Колкото до нас, то ние сме хобити от Графството далече на сезерозапад, отвъд много реки. Казвам се Фродо, син на Дрого, а с мен пътува Самознай, син на Бързохам, достоен хобит на служба при мене. Пристигнахме по дълги пътища — от Ломидол или Имладрис, както го наричат някои.

При тези думи Фарамир трепна и заслуша внимателно.

— Имахме седмина спътници — единия загубихме в Мория другите оставихме на Парт Гален над Раурос: двама бяха от нашия род, освен тях имаше джудже, елфи и двама човеци. Те бяха Арагорн и Боромир, който казваше, че идва от южния град Минас Тирит.

— Боромир! — възкликнаха и четиримата.

— Боромир, син на Владетеля Денетор? — запита Фарамир и лицето му стана удивително сурово. — С него ли дойдохте? Това наистина е важна вест, стига да е вярно. Знайте, малки странници, че Боромир, син на Денетор, бе Главен надзирател на Бялата кула и наш Върховен военачалник; неизмеримо ни липсва сега. Кои сте и какво общо сте имали с него? Не се бавете, Слънцето преваля пладне.

— Известни ли са ти загадъчните слова, които донесе Боромир в Ломидол? — отвърна Фродо.

Във Имладрис идете

за меч, що бе строшен.

— Тия слова са известни наистина — каза смаяният Фарамир. — Това, че ги знаеш, донякъде доказва правотата ти.

— Арагорн, когото споменах, е носител на Меча, що бе строшен. А ние сме полуръстовете, за които се говори в стиха.

— Виждам го — замислено промълви Фарамир. — Или поне виждам, че може да е така. А що е Злината на Исилдур?

— Това е тайна — отговори Фродо. — Едва ли някога ще се разкрие.

— Трябва да узнаем повече за това — каза Фарамир — и да разберем какво ви носи тъй далеч на изток, под сянката на онези… — Той посочи с пръст, без да изрече име. — Но не сега. Работа ни чака. Дебне ви опасност и каквито времена са настанали, нямаше да стигнете надалеч до поля и пътища. Преди да отмине денят, из този край ще има люти битки. Сетне — смърт или бързо бягство към Андуин. За ваше и за мое добро ще оставя двамина да ви пазят. Мъдрите хора не вярват на случайни срещи из тия земи. Ако се завърна, пак ще поговорим.

— Сбогом! — каза Фродо и ниско се поклони. — Мисли каквото си искаш, но аз съм приятел с всички врагове на Единствения Враг. Бихме пожелали да ви придружим, ако имаше надежда два полуръста да помогнат на достойни и силни мъже като вас и ако нямах друга задача. Дано вечна Светлина сияе над мечовете ви!

— Каквито и да са хобитите, поне са любезен народ — каза Фарамир. — Сбогом!

Хобитите отново седнаха, без да споделят мислите и чувствата си. Двама мъже останаха да ги пазят неотлъчно в крайчеца на шарената сянка под мрачните лаврови дървета. Денят се затопляше, от време на време те сваляха маските да се разхладят и Фродо видя, че са красиви, с бяла кожа, тъмна коса, сиви очи, с печални и горди лица. Разговаряха тихичко помежду си, отначало на Общия език с множество старовремски думи, после преминаха на някакъв свой език. За своя изненада, като се вслуша, Фродо откри, че приказват на елфически или поне твърде близък до него език; изгледа ги с възхищение, защото разбра, че трябва да са Южни Дунеданци, потомци на Задморските владетели.

След малко се опита да ги заприказва, но те отговаряха бавно и предпазливо. Представиха се с имената Маблунг и Дамрод, гондорски войници и стражи на Итилиен; някога, преди падането на тази местност под чуждо владичество, родителите им бяха живели тук. Измежду подобни мъже Владетелят Денетор избираше своите щурмови отряди, които тайно прекосяваха Андуин (не пожелаха да кажат как и къде), за да нападат орките и останалите врагове, скитосващи между Ефел Дуат и Реката.

— До източния бряг на Андуин са цели десет левги — каза Маблунг. — Рядко навлизаме толкова навътре. Но този път имаме нова мисия — да устроим засада на пришълците от Харад. Проклети да са!

— Да, проклети да са южняците! — добави Дамрод. — Казват, че някога имало връзки между Гондор и Харадските кралства в Далечния Юг, ала никога не е имало дружба. В ония дни границите ни минавали далече на юг, отвъд устието на Андуин. Умбар, най-близкото от техните владения, признавало владичеството ни. Но това отдавна е минало. От много поколения не сме чували за тях и те за нас. Едва напоследък узнахме, че Врагът ги е посетил и те са се присъединили или по-скоро възвърнали към него — винаги са били склонни да приемат волята му — както и много други народи на Изтока. Не се съмнявам, че дните на Гондор са преброени и вече е решена съдбата на стените на Минас Тирит — тъй велика е неговата сила и злоба.

— И все пак не ще стоим със скръстени ръце, додето Той прави каквото си пожелае — възрази Маблунг. — Тия проклети южняци маршируват сега по древните пътища, за да се влеят в пълчищата на Черната кула. Да, задават се, и то по пътища, сътворени от изкусни гондорски ръце. Узнахме, че крачат все по-безгрижно, вярвайки, че могъществото на новия им властелин е тъй безпределно, та самата сянка на неговите хълмове ще ги опази. Идваме да им дадем урок. Преди няколко дни ни съобщиха, че тяхна войска се е упътила на север. Един от полковете им по наша преценка трябва да мине към пладне недалеч оттук — горе, по пътя през разсечения хълм. Пътят може да мине по-нататък, но не и те! Няма да успеят, додето Фарамир е наш военачалник. Сега той е начело във всички рисковани походи. Но сякаш магия пази живота му или съдбата му е отредила друг край.

Разговорът секна и настана напрегнато мълчание. Всичко наоколо изглеждаше замряло и изпълнено с очакване. Сам приклекна в края на папратовия гъсталак и надникна навън. С острия си хобитов поглед забеляза, че наоколо има още много мъже. Виждаше ги как се прокрадват по склоновете, сами или на дълги колони, винаги в сянката на горички и храсталаци, или пълзят, почти невидими в зелено-кафявите си дрехи, през треви и папрати. Всички имаха маски, качулки и ръкавици, всички бяха въоръжени като Фарамир и спътниците му. Не след дълго те отминаха и изчезнаха. Слънцето продължаваше да се издига и взе да клони на юг. Сенките се смаляваха.

„Чудя се къде ли е онзи проклетник Ам-гъл — помисли си Сам, пълзейки обратно към гъстата сянка. — Има голяма вероятност да го заколят като орк или да се изпече под Жълтото лице. Но ми се чини, че ще намери начин да се опази.“

Той легна край Фродо и задряма.

Събуди се и му се стори, че чува рогове. Седна. Бе пладне. В сянката на дърветата пазачите напрегнато се ослушваха. Изведнъж нейде горе по склона отново и по-мощно изсвириха рогове — вече нямаше съмнение. Сам като че дочу рев и диви крясъци, но звукът бе слаб, сякаш долиташе от някаква далечна пещера. Малко по-късно шумът на сражението избухна наблизо, точно над скривалището им. Ясно се чуваше скърцащият звън на стомана о стомана, дрънкането на меч върху железен шлем, глухият удар на острие по щит; раздаваха се викове и писъци, а един ясен и звучен глас зовеше: Гондор! Гондор!

— Като ги слушам, все едно, че стотина ковачи блъскат едновременно с чуковете — каза Сам на Фродо. — Мене ако питат, няма нужда да идват по-наблизо.

Но шумът наближаваше.

— Те идват! — изкрещя Дамрод. — Гледайте! Част от южняците са се изтръгнали от засадата и бягат по пътя. Ето ги! Нашите ги гонят с Военачалника начело.

Разпаленото любопитство тласна Сам да се присъедини към пазачите. Изкатери се малко по-нагоре до едно от най-големите лаврови дървета. За миг зърна смугли мъже в червени одежди да бягат недалеч по надолнището; устремени подир тях, воини в зелено ги съсичаха насред бягството. Въздухът гъмжеше от стрели. И внезапно едно човешко тяло се преметна през ръба на закриващия ги склон, с трясък прелетя през тънките дръвчета и едва не се стовари върху зрителите. Спря в папратите, едва на няколко фута от тях — лежеше по очи и под златната огърлица на шията му стърчаха зеленопери стрели. Алените му одежди бяха изподрани, ризницата от застъпени бронзови плочки бе посечена и разкъсана, кръв напояваше черните му плитки със златни украшения. Мургавата му ръка още стискаше дръжката на пречупен меч.

Сам за пръв път виждаше как хора се сражават срещу хора и гледката не му се понрави. Радваше се, че не вижда лицето на мъртвия. Запита се как ли се казва човекът и откъде идва; наистина ли е зъл по душа и ако не — какви ли лъжи и заплахи са го тласнали по дългия път надалеч от родния край; не би ли предпочел всъщност да си остане мирно там — всички тия мисли се мярнаха през ума му и изчезнаха. Защото в мига, когато Маблунг пристъпи към проснатото тяло, наблизо се раздаде нов шум. Отекнаха вопли и крясъци. Сред тях Сам дочу пронизителен тръбен рев. Сетне долетя мощен тътнеж и удари, сякаш огромен таран биеше по земята.

— Пазете се! Пазете се! — викна Дамрод на спътниците си. — Дано Валар го отклони настрана! Мумак! Мумак!

За свое изумление, ужас и вечна радост Сам видя как една грамадна фигура с трясък се измъкна от дърветата и препусна надолу по склона. Стори му се висока като дом, много по-висока от дом — сивокож подвижен хълм. Може би страхът и изумлението го правеха още по-голям в очите на хобита, но харадският мумак наистина бе могъщ звяр, подобните нему отдавна вече не бродят из Средната земя; потомците му, доживели до сетнешните дни, са само блед спомен за неговото чудовищно величие. Той се задаваше право към зрителите, сетне в последния момент кривна настрани и отмина само на няколко ярда. разтърсвайки земята под нозете им — мощните му крака бяха като дървета, огромните уши се разперваха като платна, дългият хобот се надигаше като змия, готова за нападение, бяс пламтеше в малките червени очички. Щръкналите нагоре рогоподобни зъби бяха обвити със златни пръстени и зацапани с кръв. Наоколо му се развяваха безформени парцали от алено-златната сбруя. Върху високия му гръб лежаха останките от нещо подобно на същинска бойна кула, смачкана в яростния му бяг през гората, горе на шията му все още висеше отчаяно някаква дребна фигурка — трупът на могъщ воин, същински великан сред проклетниците.

Огромното животно препускаше гръмовно напред, прегазвайки в слепия си гняв езера и горички. Стрелите напразно отскачаха и се трошаха в тройно дебелата кожа на хълбоците му. Отпред хората се разбягваха на всички страни, но той догони и смаза мнозина. Скоро се изгуби от поглед, продължавайки да тръби и тътне с нозе в далечината. Сам така и не узна какво се е случило с него — дали е избягал да броди за известно време из пущинака, докато загине далеч от родния край, дали е паднал в някоя дълбока яма, или е беснял, докато нахълта във Великата река и се удави там.

Сам дълбоко въздъхна.

— Земеслон беше! — изрече той. — Значи има земеслони и аз видях един от тях. Какъв живот! Ама никой у дома няма да ми повярва. Е, ако сме свършили с това, бих си подремнал.

— Спи, докато можеш — отвърна Маблунг. — Но Военачалникът ще се върне, ако не е ранен, а дойде ли, веднага потегляме. Потерите ще ни подгонят тутакси, щом Врагът чуе за делата ни, а това няма да се забави.

— Щом трябва да си ходите, стъпвайте по-тихо! — каза Сам. — Не ми разваляйте съня. Цяла нощ съм вървял.

— Не вярвам военачалникът да те остави тук, почтени ми Самознай — разсмя се Маблунг. — Впрочем ще видиш.