Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 261 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 1. ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА. 1990. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Fellowsbip Of The Ring / J. R. R. TOLKIEN]. Предговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 392. С подвързия. Цена: 4.98 лв.

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 2. ДВЕТЕ КУЛИ. ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ. 1991. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Two Towers. The Return of the King / J. R. R. TOLKIEN]. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 600. С подвързия. Цена: 3.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА 8
СБОГУВАНЕ С ЛОРИЕН

Тази нощ Отрядът отново бе поканен в залата на Келеборн и там Владетелят и Владетелката ги поздравиха с любезни слова. Накрая Келеборн заговори за отпътуването им.

— Сега е време — каза той — ония, що желаят да продължат Похода, да укрепят сърцата си и да напуснат тази страна. Ония, що вече не желаят да вървят напред, могат да останат за малко тук. Но нито едните, нито другите ще имат надежда за покой. Защото сега сме на съдбовния ръб. Които искат, нека изчакат тук идващия час, в който или пътищата на света отново ще се разстилат свободно, или ще ги призовем за сетната защита на Лориен. Тогава ще могат да се завърнат в своя роден край или да прекрачат в древния дом на ония, що са паднали в сражение. Настъпи тишина.

— Всички са решили да продължат — каза Галадриел, като се вгледа в очите им.

— Колкото до мен — рече Боромир, — пътят ми към дома е напред, а не назад.

— Вярно — каза Келеборн, — но целият Отряд ли идва с теб в Минас Тирит?

— Не сме избрали пътя си — каза Арагорн. — Не знам какво е смятал да прави Гандалф отвъд Лотлориен. Не вярвам дори той да е имал ясна цел.

— Може би — каза Келеборн, — ала напускайки тази страна, вече не можете да не мислите за великата река. Както знаят някои от вас, от Лориен чак до Гондор пътници с багаж могат да я пресекат само с лодка. А нали сега мостовете на Осгилиат са разрушени и всички пристанища са в ръцете на Врага? По кой бряг ще пътувате? Пътят към Минас Тирит е на отсамния, западен бряг, ала прекият път на Похода е източно от Реката. по мрачния бряг. Коя страна ще изберете?

— Ако питате мен, за предпочитане е западният бряг и пътят към Минас Тирит — отвърна Боромир. — Но аз не съм водач на Отряда.

Останалите мълчаха, а Арагорн изглеждаше нерешителен и смутен.

— Виждам, че още не знаете що да сторите — каза Келеборн. — Не ми се полага да избирам вместо вас, но ще ви помогна както умея. Някои от вас знаят да управляват лодки — Леголас, чийто народ познава бързата Горска река; Боромир от Гондор; и пътешественикът Арагорн.

— И един хобит! — викна Мери. — Не всички от нас смятат лодките за по-страшни от диви коне. Моят род живее по бреговете на Брендивин.

— Добре — каза Келеборн. — Тогава ще снабдя Отряда с лодки. Те трябва да са малки и леки, защото, ако потеглите надалеч по вода, на места ще се наложи да ги пренасяте. Ще стигнете до бързеите на Сарн Гебир, а подир това може би и до великия водопад Раурос, където Реката се стоварва с грохот от Нен Хитоел; има и други опасности. На първо време лодките ще облекчат пътуването ви. Ала те не ще ви дадат съвет — в крайна сметка ще трябва да изоставите и тях, и Реката и да завиете на запад… или на изток.

Арагорн дълго благодари на Келеборн. Подаръкът го облекчаваше — не на последно място и затова, че можеше да отложи с още няколко дни избора на пътя. Останалите също изглеждаха обнадеждени. Каквито и опасности да дебнеха напред, сякаш бе по-приятно да се спуснат срещу тях по водните простори на Андуин, отколкото да се тътрят, прегърбени под товара си. Единствено Сам таеше съмнения — той във всеки случай смяташе лодките за толкова страшни, колкото и дивите коне, а може би и по-лоши. Преживените опасности не бяха подобрили мнението му за тия странни превозни средства.

— Всичко ще бъде готово и ще ви чака на пристана утре преди пладне — каза Келеборн. — Ще заръчам сутринта да ви помогнат в подготовката за пътуването. А сега желаем на всички ви лека нощ и спокоен сън.

— Лека нощ, приятели! — каза Галадриел. — Спете в мир! Не безпокойте тази нощ сърцата си с мисли за пътя. Може би за всеки от вас е отредена пътека, макар и да не я вижда. Лека нощ!

Отрядът се сбогува и се върна в шатрата. Леголас дойде с тях, защото това щеше да е последната им нощ в Лотлориен и въпреки заръката на Галадриел искаха да се посъветват помежду си.

Дълго спориха какво трябва да правят и как ще е най-добре да пристъпят към изпълнение на задачата, ала не стигнаха до решение. Явно бе, че повечето искат да отидат първо в Минас Тирит и поне за малко да се отърват от ужаса пред Врага. Биха се съгласили да последват водача си, отвъд Реката, в сянката на Мордор, но Фродо не каза нито дума, а Арагорн още се двоумеше.

Преди Гандалф да ги напусне, Арагорн бе възнамерявал да тръгне с Боромир и да помогне с меча си за освобождението на Гондор. Защото вярваше, че словата от сънищата го зоват и че най-сетне е ударил час наследникът на Елендил да излезе на бой срещу Саурон за своята кралска власт. Но в Мория товарът на Гандалф се бе прехвърлил върху плещите му; знаеше, че сега не може да изостави Пръстена, ако накрая Фродо откаже да тръгне с Боромир. И все пак с какво можеше да помогне на Фродо той или който и да било от Отряда, освен сляпо да прекрачи в мрака заедно с него?

— Ако трябва, ще тръгна и сам към Минас Тирит, защото това е мой дълг — каза Боромир; след това дълго седя безмълвен, вперил поглед във Фродо, сякаш се мъчеше да прочете мислите на полуръста. Най-после отново заговори тихо, като че спореше сам със себе си: — Ако желаете само да унищожите Пръстена, то войната и оръжията са безполезни; хората от Минас Тирит не могат да ви помогнат. Но ако искате да унищожите въоръжената мощ на Мрачния владетел, тогава е безумие да навлизате във владенията му без подкрепа; и е безумие да захвърляте… — Внезапно той замълча, сякаш бе разбрал, че изрича мислите си на глас. — Искам да кажа, че е безумие да захвърляте живота си на вятъра. Трябва да изберете дали да защитавате могъща крепост, или да тръгнете открито към обятията на смъртта. Поне така го виждам аз.

В очите на Боромир Фродо съзря нещо ново и странно и напрегнато се вгледа в тях. Очевидно мисълта на Боромир се различаваше от последните му думи. Би било безумие да захвърлят какво? Всевластния Пръстен? И на Съвета бе казал нещо подобно, ала тогава бе приел забележката на Елронд. Фродо погледна към Арагорн, но той изглеждаше унесен в мислите си и нищо не подсказваше, че е обърнал внимание на думите на Боромир. Така свърши спорът. Мери и Пипин вече спяха, а Сам клюмаше. Нощта бе напреднала.

На сутринта, докато започваха да приготвят оскъдния си багаж, дойдоха елфи, които можеха да говорят техния език, и донесоха много дарове — храна и дрехи за из път. Храната бе главно под формата на тънички тестени питки, светлокафяви отвън и кремави отвътре. Гимли взе една и я огледа с подозрение.

— Заситка — промърмори той под носа си, отчупи от хрускавата коричка и я загриза. Изражението му бързо се промени и той с наслада дояде питката.

— Стига толкова, стига толкова! — разсмяха се елфите. — Колкото изяде, вече стига за цял ден тежък път.

— Мислех, че е просто нещо като ония питки-заситки, които правят хората от Дейл за пътуване из Пущинака — каза джуджето.

— Така е — отвърнаха те. — Но ние го наричаме лембас или пътен хляб, той дава повече сили от което и да било човешко ястие и по думите на всички е далеч по-приятен от заситката.

— Наистина е тъй — каза Гимли. — По-хубав е дори от медените питки на Беорнингите, а това е голяма похвала, защото не знам по-добри пекари от Беорнингите; пък и напоследък те не проявяват желание да предлагат питките си на пътниците. Вие сте любезни домакини!

— И все пак ви съветваме да пестите храната — казаха те. — Яжте по малко и само при нужда. Защото ви даваме тия питки за времето, когато всичко друго ще свърши. Те ще останат меки още много дни, ако не ги начупите и ги пазите обвити в листа, както ги донесохме. Една от тях може да крепи пътника през целия тежък ден, та бил той дори някой от високите хора на Минас Тирит.

След това елфите разгънаха и раздадоха на всекиго от Отряда дрехите, които бяха донесли. За всеки имаше качулка и плащ според ръста му, ушити от лекия, но топъл копринен плат, който тъчаха Галадримите. Трудно бе да се каже какъв е цветът им: изглеждаха сиви с оттенъка на здрач под дърветата, но ако се раздвижеха или попаднеха под друго осветление, ставаха зелени като засенчени листа, кафяви като угари привечер или сумрачно сребристи като вода под звездите. Всеки плащ се закопчаваше на шията с брошка във формата на зелен лист със сребърни жилки.

— Вълшебни ли са тия плащове? — обади се Пипин и смаяно ги огледа.

— Не знам какво имаш предвид — отвърна водачът на елфите. — Дрехите са хубави и платът е добър, защото е изтъкан в тази страна. Разбира се, това е елфическо облекло, ако такъв е смисълът на въпроса ти. Лист и клон, вода и камък — те сбират цвета и красотата на всички тия неща, които обичаме под здрача на Лориен, защото каквото и да излезе изпод ръцете ни, влагаме в него мисълта за онова, което обичаме. Ала дрехите не са брони и не ще отклонят копие или меч. Ще ви служат добре — те са леки за носене, топли или прохладни в зависимост от времето. И ще ви окажат неоценима помощ, за да се укриете от неприятелски очи, независимо дали бродите сред камъни или сред дървета. Наистина сте заслужили най-високата благосклонност на Владетелката. Самата тя заедно със свитата си изтъка плата; а ние никога до днес не сме дарявали чужденци с носията на нашия народ.

След закуска Отрядът се сбогува с ливадата край фонтана. Мъка тегнеше в сърцата им; бяха обикнали това прекрасно място като роден дом, макар че не можеха да изброят колко дни и нощи са прекарали тук. Докато стояха, загледани за миг към блесналата под слънцето вода, по зелената трева се зададе Халдир. Фродо радостно го поздрави.

— Завърнах се от Северните граници — каза елфът — и отново ме пращат за ваш водач. Облаци от пара и дим изпълват Смутнолейската долина, тревожни са планините. Грохот долита от земните недра. Ако някой от вас бе решил да се върне на север, към дома, нямаше да може да мине по този път. Но да вървим! Сега пътят ви води на юг.

Закрачиха през Карас Галадон и зелените пътища бяха пусти, но из дърветата над тях нашепваха и пееха безброй гласове. Пътниците вървяха мълчаливо. Най-сетне Халдир ги поведе по южните склонове на хълма и отново стигнаха до огромната порта, окичена с лампи, излязоха по белия мост и напуснаха града на елфите. Отклониха се от павирания път и поеха по пътека, която минаваше и отминаваше през гъсталак от малорни, лъкатушеше през хълмисти гори, изпълнени със сребристи сенки, и водеше все надолу, на югоизток, към бреговете на Реката.

Бяха извървели десетина мили и наближаваше пладне, когато достигнаха висока зелена стена. Минаха през един отвор и изведнъж излязоха на открито. Пред тях се простираше дълга ливада с ослепително зелена трева, сред която под слънцето проблясваха цветчетата на златния еланор. Ливадата се преливаше в златна ивица земя с ясно очертани граници — отдясно, на запад, се лееше искрящият Сребропът; отляво, на изток, Великата река влачеше необятните си, дълбоки и мрачни вода. И от двете страни горите продължаваха на юг, докъдето поглед стигаше, ала речните брегове бяха голи и безплодни. Нито един малорн не издигаше златни клони извън земите на Лориен.

Малко преди сливането на реките край брега на Сребропът имаше пристан от бял камък и бели греди. До него бяха закотвени множество лодки и баркаси. Някои бяха ярко оцветени и блестяха в сребро, злато и зеленина, но повечето бяха бели или сиви. За пътниците бяха приготвени три малки сиви лодки и елфите подредиха багажа им вътре. Добавиха и топчета въже, по три за всяка лодка. Въжето изглеждаше тънко, но здраво, меко като коприна и сиво на цвят като елфическите плащове.

— Какво е това? — запита Сам и повдигна едно топче, което лежеше на ливадата.

— Въже, разбира се! — отвърна един елф откъм лодките. — Никога не пътувай без въже! И то не какво да е, а дълго, здраво и леко. Тия са тъкмо такива. Много пъти може да ви помогнат в беда.

— Няма нужда да ми го казвате! — заяви Сам. — Тръгнах без въже и оттогава до днес все се тревожа. Питах се обаче от какво са направени тия, защото разбирам нещичко от въжарство — семеен занаят, може да се каже.

— Изработени са от хитлаин — каза елфът, — но няма време да те уча как се правят. Ако знаехме, че това изкуство ти доставя удоволствие, можехме много да ти разкрием. Но сега — уви! — ще трябва да се задоволиш с подаръка, освен ако някой ден се завърнеш насам. Дано ти послужи добре!

— Елате! — каза Халдир. — Вече всичко е готово. Качете се в лодките. Но внимавайте отначало!

— Послушайте го! — казаха останалите елфи. — Тия лодки са изработени изкусно, леки са и не приличат на лодките на другите народи. Колкото и да ги товарите, не ще потънат, ала в несръчни ръце стават своенравни. Преди да потеглите надолу по течението, разумно ще е да свикнете с качването и слизането тук, където има пристан.

Отрядът се настани по следния начин: в едната лодка бяха Арагорн, Фродо и Сам; в другата — Боромир, Мери и Пипин; а в третата — Леголас и Гимли, които вече бяха неразделни приятели. В последната лодка бяха струпани повечето багажи и запаси. Лодките се движеха и управляваха с весла с къси дръжки и широки листовидни гребла. Когато всичко бе готово, Арагорн ги поведе на пробно плуване нагоре по Сребропът. Течението беше бързо и те напредваха бавно. Сам седеше на носа, здраво стискаше борда и жално се озърташе към брега. Слънчевите лъчи, танцуващи по водата, го заслепяваха. Отвъд зелените поля на Носа дърветата се спускаха досами водата. Тук-там по трептящата вода се люшкаха златни листа. Въздухът бе ясен и спокоен, царуваше тишина, нарушавана само от небесната песен на чучулигите.

Заобиколиха един остър завой на реката и изведнъж видяха по течението да слиза към тях огромен лебед. Водата се къдреше от двете страни на бялата гръд под извитата шия. Клюнът му блестеше като полирано злато, очите му искряха като черен кехлибар сред жълти скъпоценни камъни; грамадните бели криле бяха леко надигнати. Той наближи, по реката долетя музика и пътниците внезапно разбраха, че това е кораб, изграден и изваян като птица с цялото елфическо изкуство. Двама елфи в бели одежди го управляваха с черни весла. В средата на кораба седеше Келеборн, а зад него, висока и бяла, стоеше Галадриел; тя бе окичила косата си с венче от златни цветя, в ръцете си държеше арфа и пееше. Печално и сладко звучеше гласът й в прохладния чист въздух:

Запях за лист, за златен лист и златен лист изгря.

За вятъра запях — и той в листата заигра.

Оттатък Слънце и Луна, зад океана син

растеше златното дърво в далечен Илмарин.

Сред Вечен здрач под звезден лъч блестеше златен клон

във Елдамар, край крепостта на елфи — Тирион.

Листата златни ден след ден и век след век растат,

а тук, зад Скръбното море, пак елфите скърбят.

О, Лориен! На Зима зла настъпи мрачен Ден;

в Реката падат лист след лист, отиват си от мен.

О, Лориен! Тъй дълго бях сред родния простор.

Изви се златното венче на вехнещ еланор.

За кораб бих запяла днес, но кой при мен ще спре

и кой ли ще ме върне пак през бурното море?

Когато корабът-лебед се приближи, Арагорн спря лодката си. Владетелката привърши песента и ги поздрави.

— Дойдохме за последно сбогом — каза тя — и за да ви изпратим с благословията на нашата страна.

— Макар да бяхте наши гости — каза Келеборн, — още не сте споделили трапезата ни, затова ви каним на прощална гощавка тук, между двете течения, които ще ви отнесат далеч от Лориен.

Лебедът бавно продължи към кея, лодките го последваха. Тук, върху зелената трева в самия край на Егладил, бе прощалната гощавка, но Фродо почти не обърна внимание на ястията и напитките, за него съществуваха само красотата на Владетелката и нейният глас. Тя вече не изглеждаше заплашителна и страшна, не я изпълваше скрита мощ. Струваше му се такава, както и до днес понякога хората от по-сетнешни времена успяват да зърнат елфите — близка и все пак недостижима, живо видение на онова, що е останало далече назад по стремителния поток на Времето.

След гощавката Келеборн отново им заговори за пътешествието и като вдигна ръка, посочи на юг, към гората отвъд Носа.

— Като слезете надолу по течението — каза той, — ще откриете, че дърветата оредяват и навлизате в пусти области. Там Реката тече през камениста долина сред високи бърда и чак след много левги стига до високия остров Остроскал, който ние наричаме Тол Брандир. Там се разделя на два ръкава край стръмните брегове на острова и после с грохот и дим пада през водопада Раурос, за да се спусне към Ниндалф. Влажнозем, както го наричат на вашия език. Това е широка област със застояли мочурища, където течението започва да криволичи и се разделя на много ръкави. Там е делтата на Ентомил, който извира от гората Ветроклин на запад. Край този поток, на отсамния бряг на Великата река, се намира Рохан. От другата страна са пустите хълмове на Емин Муил. Там вятърът духа от изток, защото отвъд Мъртвите блата и Ничията земя се вижда Сирит Горгор и Черната Порта на Мордор. Боромир и ония, които ще се упътят с него към Минас Тирит, би трябвало да изоставят Великата река над Раурос и да пресекат Ентомил преди навлизането му в блатата. Ала не бива да се изкачват прекалено нагоре по течението на този поток, нито пък да рискуват да се объркат из гората Ветроклин. Странни са земите там и днес малцина ги познават. Но Боромир и Арагорн едва ли се нуждаят от това предупреждение.

— Вярно е, в Минас Тирит сме чували за Ветроклин — каза Боромир. — Но повечето от това, което съм чувал, ми прилича на бабешки приказки за малки деца. Днес всичко на север от Рохан е тъй далечно за нас, че въображението може да се развихря както си иска из тия земи. В древни времена Ветроклин е бил на границите на царството ни, но вече много поколения никой от нас не го е посетил, за да потвърди или отхвърли легендите, наследени от отминали години. Аз съм бил няколко пъти в Рохан, но никога не съм го пресичал на север. Когато тръгнах като пратеник, минах през Пролома в полите на Белите планини, пресякох Исен, после Сивталаз и стигнах в Северните земи. Дълго и тежко пътешествие. Четиристотин левги отброих и те ми отнеха много месеци; изгубих коня си край Тарбад, когато минавах брода на Сивталаз. След това пътешествие и пътя, изминат с Отряда, не се съмнявам, че мога да прекося Рохан, а ако трябва — и Ветроклин.

— Щом е тъй, нямам какво да кажа — отвърна Келеборн. — Но не презирай мъдростта, дошла от далечни години; често се случва старите жени да съхраняват в паметта си слова за онуй, що някога е трябвало да знаят мъдреците.

Тогава Галадриел се надигна от тревата, взе чаша от една от девойките край себе си, напълни я с бяла медовина и я подаде на Келеборн.

— Време е да изпием прощалната чаша! — каза тя. — Пий, Владетелю на Галадримите! И нека няма в сърцето ти печал, макар след пладне да идва нощ и нашата привечер да наближава.

После тя подаде чашата на всекиго от Отряда и се сбогува. Но когато и последният отпи, тя ги покани отново да седнат на тревата, а за нея и Келеборн донесоха кресла. Девойките от свитата стояха безмълвно край Галадриел, а тя дълго гледа към гостите. Накрая заговори:

— Изпихме чашата на раздялата и сенките са спускат между нас. Но аз донесох в кораба дарове, които сега Владетелят и Владетелката на Галадримите ви поднасят за спомен от Лотлориен.

Сетне ги извика един по един.

— Ето дара на Келеборн и Галадриел за водача на вашия Отряд — каза тя на Арагорн и му подаде ножница, изработена точно по мярката на меча му. Покриваше я ажурена украса от цветя и листа, изработени от злато и сребро, а сред тях с елфически руни от скъпоценни камъни бе вплетено името на Андурил и родословието на меча.

— Острието, изтеглено от тази ножница, не ще се опетни или строши дори при поражение — добави тя. — Но има ли още нещо, що би желал от мен преди раздялата? Защото мрак ще се спусне между нас и може никога вече да не се видим освен нейде далеч по пътя, от който няма завръщане.

А Арагорн отвърна:

— Владетелко, знаеш моето желание и дълго съхранява в ръцете си единственото съкровище, което диря. Ала не е твоя власт да ми го дадеш дори и да желаеш; и само през мрака ще стигна до него.

— И все пак може би това ще разведри сърцето ти — каза Галадриел, — защото ми бе оставено, за да ти го дам, ако някой ден минеш през тая страна. — Тя пое от скута си голям яснозелен камък, вграден в сребърна брошка, изработена като орел с разперени криле, и щом го повдигна, камъкът заблестя като слънце, пронизало пролетни листа. — Този камък дадох на дъщеря си Келебриан, а тя на своята дъщеря; и ето че днес идва у теб като знак на надеждата. Приеми в този час името, което ти бе предречено — Елесар, Елфически камък от рода на Елендил.

Арагорн пое камъка, забоде брошката на гърдите си и почуда обзе ония, които го видяха, защото не бяха забелязали досега високия ръст и царствената осанка и им се стори, че товарът на тежките години е паднал от плещите му.

— Благодаря за даровете, що ми поднесе, о, Владетелко на Лориен, дала живот на Келебриан и Арвен Вечерницата — каза той. — Каква възхвала повече да изрека?

Владетелката леко склони глава, после се обърна към Боромир и му подаде златен пояс; на Мери и Пипин подари малки сребърни колани с токи във формата на златни цветчета. На Леголас даде лък като тия, които използуваха Галадримите, по-дълъг и по-жилав от лъковете в Мраколес, обтегнат с тетива от елфическа коса. Заедно с него имаше и пълен колчан.

— За тебе, малки градинарю, влюбен в дърветата — каза тя на Сам, — имам само дребен подарък. — И подаде в ръцете му малка кутийка от просто сиво дърво без никакво украшение освен една сребърна руна на капака. — Това е „Г“ като Галадриел, но на вашия език може да означава и градина. В тази кутийка има земя от моята овощна градина и всички благословии, с които още може да те дари Галадриел, лежат върху нея. Тя не ще те насочи по правия път, нито ще те защити от зло, но ако я опазиш и някой ден отново видиш родния дом, тогава може да те възнагради. Дори да завариш всичко голо и опустошено, малко градини в Средната земя ще цъфнат като твоята, ако разпръснеш там тази земя. Тогава може да си спомниш за Галадриел и да зърнеш за миг далечната Лориен, която видя само през зимата. Защото нашата пролет и лято отминаха и вече никога не ще се завърнат на земята освен в спомените.

Сам се изчерви до уши, промърмори нещо неясно, стисна кутийката и се поклони както можеше.

— А какъв дар би поискало едно джудже от елфите? — обърна се Галадриел към Гимли.

— Никакъв, Владетелко — отвърна Гимли. — Стига ми, че видях Владетелката на Галадримите и чух любезните й слова.

— Чуйте, елфи! — извика тя. — И нека вече никой да не казва, че джуджетата били алчни и неучтиви! И все пак, Гимли, сине на Глоин, сигурно желаеш нещо, което мога да ти дам? Назови го, моля те! Не бива единствен сред гостите да останеш без дар.

— Нищо, Владетелко Галадриел — повтори Гимли, заекна и дълбоко се поклони. — Нищо, освен може би… освен ако ми позволиш да поискам, не, да назова един-единствен твой косъм, пред който бледнее всичкото злато на света, както бледнеят елмазите в мината пред светлината на звездите. Не моля за такъв подарък. Но ти ми повели да изрека желанието си.

Елфите се раздвижиха и зашепнаха смаяно, Келеборн с удивление се вгледа в джуджето, но Владетелката се усмихна.

— Казват, че изкуството на джуджетата било в ръцете, а не в езика, ала това не се отнася за Гимли. Защото никой до днес не ми е отправял тъй дръзка и същевременно тъй любезна молба. И как да откажа, след като сама му заповядах да говори? Но кажи ми, какво ще правиш с подобен дар?

— Ще го скътам, Владетелко — отвърна той, — като безценен спомен за твоите думи при първата ни среща. И ако някога се завърна в ковачниците на моя роден дом, ще го вградя в нетленен кристал като наследствено съкровище на моя род и залог за добра воля между Планината и Горите от днес и во веки веков. Тогава Владетелката разпусна една от дългите си плитки отряза три златни косъма и ги положи в шепата на Гимли с думите:

— Нека тия слова вървят с подаръка. Аз не предсказвам, защото днес всяко предсказание е напразно — от едната ни страна тегне мрак, от другата е надеждата. Но ако надеждата не загине, тогава ти казвам, Гимли, сине на Глоин, че злато ще се лее в ръцете ти, ала не ще има власт върху теб.

— А сега ти, Носителю на Пръстена — каза тя, обръщайки се към Фродо. — Накрая идвам при теб, ала не си последен в мислите ми. За тебе приготвих това. — Тя надигна малко кристално шишенце. Щом го помръдна, то заискри и над ръката й затанцуваха ясни бели лъчи. — В тази стъкленица е сбрана светлината на звездата Еарендил, разтворена във водите на моя фонтан. Когато нощ те обкръжи, тя ще сияе още по-ярко. Нека ти свети сред мрака, когато изгаснат всички други светлини. Помни Галадриел и нейното Огледало!

Фродо пое шишенцето и в кратък миг, докато то сияеше между тях, отново я видя възправена като кралица, величава и прекрасна, но не страшна. Поклони се, ала не намери думи за благодарност.

Владетелката се изправи и Келеборн ги поведе обратно към пристана. Жълто пладне обвиваше зеления бряг на Носа и водата искреше със сребърен блясък. Най-сетне всичко бе готово. Отрядът зае места в лодките както преди. С прощални викове елфите ги отблъснаха с дълги сиви пръти към течението и леките вълни бавно ги понесоха надолу. Пътниците седяха неподвижни и безмълвни. Владетелката Галадриел стоеше мълчаливо на зеления бряг в самия край на Носа. Когато минаха край нея, всички се обърнаха и очите им я гледаха как бавно отплава назад. Защото тъй им се струваше, че Лориен отплава назад като светъл кораб с мачти от вълшебни дървета, устремен към забравени брегове, докато те седят безпомощни на границата на сивия, разголен от зимата свят.

Докато гледаха, Сребропът се сля с течението на Великата река, лодките им завиха и се устремиха на юг. Скоро бялата фигура на Владетелката се смали в далечината. Тя сияеше като стъклен прозорец на далечен хълм под лъчите на залязващото слънце, като далечно езеро, гледано от планина — кристал, търкулнат сред земния скут. После Фродо сякаш я видя да вдига ръце за сетно сбогом и с попътния вятър долетя песента на гласа й — далечна, ала пронизващо ясна. Но сега тя пееше на древния език на задморските елфи и той не разбра думите: прекрасна бе мелодията, ала това не го утешаваше.

И все пак, както става с елфическите слова, те останаха запечатани в паметта му и много по-късно той ги преведе както можеше — те бяха на елфическия песенен език и говореха за неща, почти непознати в Средната земя.

Ай! Лаурие лантар ласи суринен,

йени унотиме ве рамар алдарон!

Йени ве линте юлдар аванир

ми оромарди лисе-мируворева

Андуне пелла, Вардо телумар

ну луини ясен тинтилар и елени

омарио айретари-лиринен.

Си ман и юлма нин енквантува?

Ан си Тинтале Варда Ойолосео

ве фаняр марят Елентари ортане

ар илие тир ундулаве лумбуле;

ар синданориелло каито морние

и фалмалинар имбе мет, ар хисие

унтупа Каласирио мири ояле.

Си вануа на, Ромелло вануа, Валимар!

Намарие! Най хирувалие Валимар.

Най елие хирува. Намарие!

„Ах! Като злато сипят се листи по вятъра, дълги години безбройни като дървесните клони! Минаха дългите години като бързи глътки сладка медовина сред високите зали на Запада. Под сините сводове на Варда, где треперят звездите от песента на гласа й свещен и царствен. Кой сега ще налее бокала ми? Днес Пламотворната Варда, Звездна Кралица от Вечнобелия връх простря ръце като облаци и всички пътища тънат в дълбоки сенки; и от страната сива мрак се простира по вълните пенливи между нас и навеки мъгла покрива елмазите на Каласирия. Изгубен, изгубен е днес Валимар за ония на Изток! Сбогом! Може би ще намериш ти Валимар. Може би непроменен ще го намериш. Сбогом!“ Варда е името на Владетелката, която елфите изгнаници в тия земи наричат Елберет.

Внезапно Реката направи завой, бреговете се издигнаха от двете страни и закриха светлината на Лориен. Фродо вече никога не се завърна в тази прекрасна страна.

Пътниците обърнаха лица напред, слънцето отсреща навярно заслепи очите им, защото всички се насълзиха. Гимли ридаеше, без да се срамува.

— Последният ми поглед бе към онова, що е най-красиво — каза той на спътника си Леголас. — От днес нататък не ще нарека красиво нищо освен нейния дар. — Той притисна ръка към гърдите си. — Кажи ми, Леголас, защо дойдох на този Поход? Не знаех аз къде е най-голямата опасност! Право казваше Елронд, че не можем да предвидим какво ще срещнем по пътя си. Мъчения в мрака — от това се боях но този страх не ме възпря. Ала не бих дошъл, ако познавах заплахите на светлината и радостта. Нищо не би се сравнило с тежката рана на тази раздяла, та дори да се изправя още тази нощ срещу самия Мрачен владетел. Уви за Гимли, син на Глоин!

— Не! — каза Леголас. — Уви за всички нас! И за всички, що бродят по света през тия сетни дни. Такава е съдбата — да намираш и да губиш, както изглежда на ония, чийто кораб се носи по бързея. Но за мене ти си благословен, Гимли, сине на Глоин — ти доброволно страдаш от загубата, а би могъл да решиш и другояче. Но не изостави другарите си и една от малките ти награди е, че паметта за Лотлориен ще остане завинаги ясна и неопетнена в сърцето ти, не ще избледнее, нито ще повехне.

— Може би — каза Гимли. — Благодаря за словата ти. Верни са несъмнено, ала такава утеха е хладна. Не памет желае сърцето. Тя е само огледало, та било то и ясно като Хелед-зарам. Поне така казва сърцето на Гимли джуджето. За елфите може да е другояче. Чувал съм, че за тях споменът е по-близък до живия свят, отколкото до съня. С джуджетата не е така. Но да не говорим повече за това. Наглеждай лодката! С всичкия този багаж се е потопила доста във водата, а Великата река е бърза. Не искам да удавя скръбта си в студена вода.

Той взе веслото и загреба към западния бряг подир лодката на Арагорн, която вече бе излязла от средното течение.

Така Отрядът пое дългия си път, все на юг по широките бързи води. По двата бряга се простираха оголени зимни гори и пътниците не можеха да зърнат какво има зад тях. Вятърът стихна и Реката течеше буззвучно. Нито веднъж птичи глас не наруши тишината. Денят напредваше и слънцето ставаше все по-мъгливо, докато накрая се превърна във висока бяла перла, блестяща сред бледото небе. После изчезна на запад и се спусна ранен здрач, последван от сива, беззвездна нощ. Дълго плаваха напред в спокойните, мрачни часове, водейки лодките си под надвисналите сенки на западните гори. Огромни дървета отминаваха като призраци, протегнали през мъглата жадните си криви корени към водата. Бе нерадостно и хладно. Фродо седеше и се вслушваше в тихото плискане и бълбукане на Реката из подмолите, докато главата му клюмна и той се унесе в неспокоен сън.