Дейвид Фарланд
Леговище от кости (44)

У дома

Дом е всяко място, където намерим спокойствие.

Роуфхейвънска поговорка

Йоме остана в Дворовете на прилива през цялата зима, макар съпругът й да замина твърде скоро. До нея достигаха слухове, че кръстосва надлъж и нашир, броди из планините на Ашховън и по хълмовете на Туум и препуска из Оруин. Много пътници го срещаха по пътищата — решителен мъж с много дарове, препускащ към някаква тайна цел. При своите пътувания посочвал Избрани, едни предпочитал, други отхвърлял и наказвал онези, които били извършили кървави престъпления.

Затова много хора го обичали и му се възхищавали, но някои се страхували от него и се говореше, че злосторниците се събирали из горите на кралството, за да скрият от зорките му очи тайните си кроежи.

През цялата есен Йоме узнаваше за схватки, в които Вълчето братство бе успяло да обкръжи и унищожи до крак разбойнически банди.

Докато пътуваше из подземния свят, бременността й изобщо не бе проличала, но от даровете й на метаболизъм бебето в утробата й растеше бързо. И през една студена зимна нощ, не повече от три седмици след битката за Карис, Йоме роди първия син на Габорн. Кръсти го на древния герой Фалион.

За нейно учудване, Габорн се прибра още същата нощ и се втурна да види детето. Йоме беше направила всичко, та съпругът й да получи много дарове, и Габорн можеше да се придвижва с голяма скорост, но и старееше бързо. Макар да бе отсъствал само няколко седмици, беше остарял с години.

Той дълго гледа в люлката и накрая промълви:

— Стар дух е и се е прераждал много пъти. Не пристига както повечето с празен ум и без цел. Идва с предназначение.

— И какво е то? — попита Йоме.

Габорн се втренчи в детето и прошепна загадъчно:

— Да довърши онова, което не успея.

Йоме усети тъгата му и изпита болка заради онова, което бе направила. Щеше да го загуби заради каузата му. И тъкмо тя бе платила цената, предоставяйки му дарове, които той не би взел сам. И макар да бяха успели да спасят света, цената бе прекалено висока. За около година Габорн щеше да загине от даровете, а и нейните дни бяха преброени.

Габорн остана в замъка още няколко дни и след като следродилните болки на Йоме отминаха, тя зачена второ дете.

Габорн отново пое на път, защото научи, че в Индопал срещу него се е надигнала цяла армия. Замина една нощ и Йоме отново разчиташе само на слуховете, които достигаха до нея.

Една нощ в средата на зимата, когато първият снежец покри зелените поля на Мистария, получи известие от него.

Сънува сън и в съня й Габорн крачеше до нея и й разказа за премеждията, които бе преживял през последните няколко дни как е Избирал в Таиф бедняци, пострадали от глада в южните краища. В съня й не използваше думи и тя усещаше мислите и желанията му, тъй че времето, което прекараха разделени, бе по-пълноценно от времето, което прекарваха заедно.

Когато се събуди, разбра от съветниците си, че посланието е вярно, тъй като Габорн наистина бил в Таиф през последните два дни. Не за да предупреждава хората за опасността, а да им каже кой е изпаднал в най-голяма нужда. Онези, които имали най-много храна, откликвали на призивите на Земния крал и често носели хляб на някое дете край пътя или в колибата на някоя старица.

Понякога и тя чуваше гласа му, когато й съобщаваше колко пари да изпрати за спасението на някоя област в кралството.

Но самият той не се връщаше. В средата на зимата обикаляше из кралствата на Индопал, а след това се чу, че може да е стигнал чак до Инкара.

Копнееше да го види, защото всеки ден той остаряваше с още петдесет дни. Самата тя бе взела много дарове на метаболизъм и си носеше теглото. Вторият й син Джас се роди месец след първия. В креватчетата си двете деца бяха като близнаци. И макар да растяха незабележимо, само за една зима Йоме остаря с десет години, а Габорн прехвърли средната възраст.

 

 

С наближаването на пролетта Мирима и Боренсон се настаниха в имението си. Около къщата нямаше никакви крепостни валове и на Мирима това й харесваше. Боренсон окачи щита и бойния си чук на кристалния зъб на една хала и Мирима се надяваше да останат завинаги там.

Мирима покани Ейвран да живее с тях и се отнасяше към момичето като към своя дъщеря. Но Ейвран също бе взела дарове на метаболизъм и през лятото разцъфна в млада жена. Не я свърташе на едно място и тя по цял ден обикаляше около къщата, а често я виждаха да се взира с отнесен поглед на запад. Когато Мирима й задаваше въпрос за какво мисли, Ейвран само промълвяваше:

— За вкъщи.

След което свеждаше смутено очи.

Мирима прекрасно разбираше, че Ейвран копнее да е някъде другаде.

През лятото Боренсон се захвана с фермерска работа и се научи на чудесното изкуство да отглежда зелен фасул, да скубе плевели и да размахва косата.

По-голямата част от деня Мирима прекарваше край един извор над къщата. Той се вливаше в бистрите води на дълбоко езеро, заобиколено от плачещи върби. През есента листата им се покриха със злато и вечер шумоляха, подухвани от вятъра, а Мирима обичаше да покрива водната повърхност с розови листенца. Пак тогава тя роди дъщеря и през първите седмици не й даде име.

Боренсон отдавна не бе чувал нищо за Габорн. Последното бе, че Земния крал е в Южен Кроудън. Носеха се слухове, че след битката в Карис старият крал Андърс не е умрял, а нощем го виждали върху стените на замъка. Малкото новини, които стигаха до Боренсон, бяха добри. Почти всички хора по света бяха Избрани и бе настъпил дълбок и траен мир, какъвто не бе имало никога.

На Боренсон често му се налагаше да посещава една възрастна съседка и да й помага в къщната работа и всеки път изпитваше усещането, че по този начин удължава живота й. И всеки ден хиляди хора по света вършеха същото хиляди пъти на ден.

Боренсон започна да разбира, че макар Габорн да бе спечелил битката при Карис, както някога самият Ерден Геборен, един ден ще казват за него: „Беше велик в битките, но още по-велик бе в мирно време“.

Случи се така, че една вечер Земния крал пристигна у тях. Беше изминала малко повече от година от битката при Карис и с многото си дарове на метаболизъм той наистина бе остарял. Косата му бе побеляла и бръчки прорязваха кожата му. Тъмнозелени петна земна кръв покриваха лицето му като татуировки, а бръчиците бяха сякаш жилки на листа.

Габорн остана цялата нощ с Боренсон, Йоме и Ейвран и им разказа много неща за странните събития в южните земи. Седяха върху груби кухненски столове и пиеха топла бира, толкова пенлива, че оставиш ли я за момент, образуваше огромни кълбета пяна. Навън духаше студен вятър, сякаш виеха малки вълчета.

— Родените тази година виждат по-добре от бащите си — разказваше Габорн. — Виждат нови цветове в дъгата и в цветята. В Инкара са се появили нови животни, а тези, които познаваме, са станали още по-силни. Това лято тревата във Флийдс израсна по-висока и по-сочна и беше така ароматна, че завиждах на конете. Още щом се родят, жребчетата хукват по-бързо от майките си.

— И аз чух това-онова — обади се Боренсон. — Моят иконом твърди, че е сънувал сънища и е имал послания от Долния свят. Не ми каза много, но съм сигурен, че са го уплашили. Непрекъснато точи меча си.

— Няма от какво да се бои — намеси се Ейвран. — Светът се промени и ще продължава да се променя.

— Това е твое дело, нали? — попита я Габорн.

— Светът се променя — продължи тя — и възприема някои неща от Истинския свят. В това няма нищо страшно.

Разговаряха дълго. Късно през нощта на вратата се почука и когато Боренсон отвори, видя чародея Бинесман.

Изсумтя от изненада, огледа побелелия чародей, след това погледна Габорн и накрая попита:

— Какво всъщност става?

— Дойдохме да се сбогуваме — отвърна Габорн. — С теб и с Ейвран. Ние четиримата вече няма да се видим. Аз няма да доживея до края на зимата, а щом си тръгна от този свят, оставям го във вашите ръце. Затова трябва да ви помоля за една услуга.

— Кажи каква — настоя Боренсон и видя Ейвран и Бинесман да се привеждат един към друг.

— Пази съпругата ми и синовете ми.

— Какво я грози? — попита Боренсон. — Да не би халите да се върнат?

Габорн повдигна рамене.

— Не ми е казано. Само го чувствам.

— Не са халите — намеси се Ейвран. — Мисля, че никога повече няма да ни притесняват.

— Има по-мрачни същества от халите — промълви Габорн. — Търсих ги навсякъде по света, но все още много неща остават скрити за мен.

 

 

По изгрев слънце Ейвран, Габорн, Боренсон и Бинесман яхнаха конете, за да пояздят за последен път. Казаха на Мирима, че ще се върнат след три дни, и препуснаха върху подсилените коне към Дворовете на прилива.

Там Йоме даде подарък на Ейвран и й каза:

— Нека тази светлина те води из мрачните места. Ти си чародейка, но ще бъдеш и кралица на Долния свят.

Ейвран прибра подаръка, прегърна Йоме и двете се сбогуваха.

На следващата нощ стигнаха с бързите си коне до Устата на света. Ейвран наведе глава, докато минаваха покрай цитаделата Хейбърд, и не погледна към срутените масивни камъни, които бяха обрасли с див грах.

Беше чудна, изненадващо топла нощ. Звездната светлина и изгрялата луна бяха метнали сребърни мантии върху хълмовете. На Ейвран й се струваше, че броди из някакъв свят на чудесата. Дърветата вече намятаха есенни одежди. Хълмовете се диплеха един зад друг все по на север, а отвъд тях проблясваха далечните поля на Мистария. На изток се издигаха острите върхове на Алкаир, покрити с проблясващи снежни шапки. Отвсякъде се носеше скрибуцането на щурците и Ейвран вдигна очи към звездите, които блещукаха ярко в небето. Не видя нито една да пада.

Сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й. Държеше черната си тояга, а в другата си ръка — юздите на сивата кобила. Белият й опалов пръстен блестеше по-ярък и от най-ярката звезда.

— Кажете на всички хора — въздъхна Ейвран, — че халите няма да ги тормозят никога вече. Стопаните на подземния свят вече никога няма да тръгнат срещу тях.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? — попита Боренсон. — В нашата къща винаги ще се намери място за теб, ако пожелаеш.

Ейвран поклати глава.

— Не се тревожи за мен. Ти се връщаш в своя дом, аз отивам в моя. Има още много работа да се върши и трябва да съм нащрек.

Боренсон кимна, неспособен дори да предположи трудностите, които й предстояха. Халите имаха нужда от Земен пазител, който да ги защитава. Дори той знаеше какво означава това. Задаваха се мрачни времена.

— И все пак — настоя Боренсон, — ако закопнееш слънчевата светлина да погали лицето ти или за удобно легло, или за някой, с когото да си побъбриш…

— Знам къде да те намеря — довърши вместо него Ейвран.

Слезе от коня и прегърна Боренсон. Той я стисна в ръцете си и му се прииска никога да не я пусне. Дребничкото й тяло почти изчезна в прегръдката му.

Ейвран се притисна към него за последен път и Боренсон видя в очите й да проблясват сълзи.

„Все пак частица от нея се е запазила човешка“, помисли си той и това го зарадва.

Тя се сбогува и с Габорн и Бинесман, но думите са безсилни да опишат тази сърцераздирателна сцена. В Бинесман бе открила бащата, когото не познаваше, и когото отново трябваше да загуби.

Остана за момент до входа на пещерата, вдишвайки свежия въздух. Лек полъх на вятъра разклати клоните на дърветата и прошумоля сред тревите — стори й се, че й дава знак да тръгне. Тя сложи древната корона на Йоме на главата си, за да й осветява пътя, обърна се и закрачи към Долния свят.