Дейвид Фарланд
Леговище от кости (20)

Топло посрещане

Политиците на Инкара са трудни за проумяване от чужденеца. Кралските фамилии воюват на толкова много фронтове, че е сигурно само едно: с всеки приятел в Инкара си спечелваш дузина врагове.

Из „Пътуване из Инкара“ от Илфин Уимиш, Учител край камината в Стаята на стъпките

По лицето на сър Боренсон плисна студена вода. Той се свести в почти абсолютен мрак и се опита да се обърше, но оковите на ръцете му бяха завързани за краката и не можеше да помръдне.

Усети миризмата на плесенясали инкарски одеяла и особения аромат на инкарска плът, който напомняше котешка миризма. Усети и минералния дъх на подземие, но не виждаше почти нищо. Знаеше, че е заобиколен от хора. Чуваше дишането и усещаше движенията им.

Опита се да ритне, но краката и вратът му бяха приковани към дървеното легло.

Крал Криометес се размърда в тъмнината и постави до главата му празно шише.

— Вече си буден? Много добре.

— Къде съм? — почти изкрещя Боренсон.

Изви глава и видя едва мъждукащите въглени в камината. На светлината им различи отделни предмети в стаята — няколко възглавници по пода, ниски масички. Близо до него в почти абсолютния мрак видя друг дървен креват. В него лежеше по гръб окована за ръцете и краката жена.

— Мирима?

— Тя не те чува — обясни Криометес. — Поела е повече отрова. Още спи. Остави я да спи.

— Защо го направихте? — запита Боренсон.

Осъзна, че са минали часове. Позна стаята. Когато влязоха в нея с Мирима, огънят подскачаше весело в камината.

— Трябва да говоря с теб — каза Криометес. Остарелият крал се приближи в мрака и се наведе над Боренсон. Бледата му кожа белееше като облаче и Боренсон различи някои подробности по лицето му. Очите му излъчваха студ, сякаш бяха от лед. Все едно го наблюдаваше насекомо. — Ти си много упорит. Харесвам упоритите.

— Упорит ли?

— Минал си покрай стражата в планините — продължи Криометес. — Голяма воля. Малцина могат това, нали?

Пресичането на границата наистина бе коствало на Боренсон максимално усилие на волята. Никакви думи не можеха да опишат мъките, които бе преживял, докато напредваше крачка по крачка, изпълнен с омерзението на каменните стражи.

— Не мисля, че са много.

— Така, така… — Криометес се задъха от задоволство. — В Инкара повечето хора взимат дар от семейството. Знаеш ли го? Бащата дава дар на сина си, като остарее. Чичото също. Това е най-добрият начин. Най-добре е бащата да прехвърля дарове на сина си. Знаеш ли го?

— Не — отвърна Боренсон. — Не съм чувал дори.

— Аха! Защото облекчителите в Роуфхейвън са глупави. Много са изостанали.

— Ще го имам предвид.

Криометес се усмихна бащински, но и някак зловещо.

— Обаче да се вземат дарове само от семейството не е добре — продължи той след секунда. — Това прави семейството слабо. Аз мисля, че е най-добре да се вземе дар от враг. Нали?

Боренсон усети накъде отиват нещата.

— Ти си мой враг — процеди Криометес, сякаш говореше за убийство. — Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Боренсон. — Ти мразиш моя народ.

— Аз купувам дар. От теб. Искам дар. Най-хубавия дар. На воля. Разбираш ли?

Вълна от страх заля Боренсон. Говореше се, че от векове инкарците прехвърлят дарове на воля, но нито един северняк не бе виждал руната на волята.

Боренсон разбираше какво се иска от него. Но не знаеше каква е цената. Как би могъл да живее без воля?

— Не. Не разбирам — опита се да печели време той.

Мина му през ума да извика за помощ, но нали стаята се намираше в дъното на безкраен коридор.

— Трябва да разбереш — продължи Криометес. — Волята е добро. Волята… прави всички дарове силни. Прави ги по-силни. Когато даваш на някого сила, той става по-силен. Когато му даваш сила и воля, той става могъщ! Даваш ум, другият става по-умен. Даваш му ум и воля, той става мъдър. Даваш му издръжливост — и той не се уморява. Даваш му издръжливост и воля — тогава не можеш да го спреш. Ще ми продадеш ли волята си?

— Не.

— О, много лошо — отсече Криометес. — Помисли.

И се дръпна встрани.

Нещо помръдна край камината. Един силует се изгърби пред нея, втренчен във въглените. Боренсон позна облечения в черно принц Веразет. Той се наведе и вдигна нещо — приличаше на дълъг тънък нож.

— Чакай! — викна Боренсон. — Нека да поговорим.

Но Веразет нямаше желание да разговаря. Пристъпи към Мирима, грабна туниката й, разпори я и оголи гърба й.

— Спри! — замоли се Боренсон. Чу нечии викове от дъното на стаята. Инкарките бяха все още тук. — Помогнете ни! — извика той.

Веразет заби ножа в гърба на Мирима под малък ъгъл и го напъха целия под кожата й. Чу се цвърчене на изгоряло месо и се изви струйка пушек. Дори упоена, Мирима извика от болка и отметна глава.

— Зандарос! — изкрещя Боренсон. — Помогни ни!

— Никой няма да ви помогне! — каза кротко Криометес. — Зандарос и другите тръгнаха преди часове. Той търси съкровището, за което му каза. Никой няма да ти помогне. Нито на жена ти. Само ти можеш да й помогнеш. Разбра ли?

— Това няма да ти се размине — заплаши го Боренсон. — Зандарос ще побеснее, когато научи.

— Няма да научи — отвърна Криометес. — Ние не искаме мир, не искаме отворена граница. Моите приятели ще кажат на Зандарос, че си заминал.

Принц Веразет остави горещото желязо в гърба на Мирима, която не спираше да скимти, върна се до камината и измъкна друг нож. Изплю се върху острието. Желязото изсъска.

Боренсон мерна профила му в сумрака. Усмихваше се. Сребристите му очи отразяваха червените въглени в камината.

„Забавлява се“, осъзна Боренсон. Усмивката му излъчваше хлад, което говореше за нещо по-отвратително от злоумисъл — абсолютно безразличие.

— Това е срамно — продължи Криометес. — Жена ти е много красива. Ще я е срам от тези белези. Ще умре от срам.

Веразет отново пристъпи към Мирима и сърцето на Боренсон задумка като бясно. Той замята окованите си крака, опитвайки се да се освободи — но без никакъв успех. Оковите бяха направени за човек с много дарове.

Веразет ръгна втория нож под кожата на Мирима, точно над бъбреците, и се усмихна, докато го въртеше в плътта й.

Мирима пак отметна глава и мускулите й се изопнаха, но и нейните вериги бяха яки като тези на Боренсон. Тя изрева от болка, която разкъса сърцето му, и се строполи в несвяст.

— Моля ви, спрете! — изкрещя той. — Оставете я да живее!

— Е, продаваш ли? — попита Криометес.

— Да! — отвърна Боренсон.

— Трябва да искаш да продадеш много силно — настоя Криометес. — Повече, отколкото искаш да живееш. Трябва да искаш да дариш от все сърце.

— Знам — изпъшка Боренсон. — Знам. Само я пуснете. Обещайте, че ще я оставите жива!

— Разбира се — потвърди Криометес. — Даваш волята си и тя ще живее. Обещавам. Аз държа на думата си.

— И ще я пуснете на свобода? — попита Боренсон.

— Да.

— Пуснете я тогава — настоя Боренсон.

Старият крал кимна на Веразет и каза:

— Упой я пак, изведи я и я пусни.

Думите му явно ядосаха Веразет и Криометес погледна към две от жените и излая някакви разпореждания. После каза:

— Ще изпратя жените да потвърдят, че жена ти е на свобода.

На Боренсон му се искаше да има по-надеждна гаранция от думата на един инкарец, но нямаше друг начин да спаси живота на съпругата си. Надяваше се, че въпреки изкривеното си чувство за чест инкарците ще я оставят жива. Но и се страхуваше, че ще я убият, за да гарантират мълчанието й. Искаше все пак да й осигури малко време, за да й даде възможност да избяга.

— Съгласен съм да дам волята си. Но искам да видя, че освобождавате Мирима.

Веразет измъкна ножовете от тялото на Мирима и ги остави в камината.

— Ще ги държим горещи, за да не смениш решението си — предупреди го Криометес. — Помни. Трябва много силно да искаш да прехвърлиш волята си.

— Знам — потвърди Боренсон.

Една от девойките изля кофа вода върху Мирима и тя се съвзе, заразтърсва глава и заскимтя. Постепенно действието на отровата изчезна и тя отвори очи и погледна Боренсон. После попита с разтреперан глас:

— Какво става?

— Купувам свободата ти — отвърна Боренсон.

— Купуваш?

— Срещу дар.

Тя осъзна думите му и на лицето й се изписа гняв.

— Не прави глупости — предупреди я той. — Не можеш да ги победиш. Тръгвай. И живей в мир.

Мирима заплака от безпомощност. Боренсон й благодари безмълвно. Много малко жени получаваха дарове и се надяваше инкарците да не заподозрат Мирима.

Криометес кимна на Веразет и младият мъж свали оковите на краката й. Тя седна, заразтрива китките и глезените си и присви очи от болка.

— Върви — каза й Боренсон.

Една от жените й помогна да се смъкне от масата на пода. Мирима изгледа продължително Боренсон, сякаш за последен път.

След това се приближи до него, куцайки под зловещия съпровод на веригите, прегърна го и го целуна.

Веразет сграбчи рамото й, издърпа я и я изведе в мрачния коридор.

— Ще й махнем белезниците — каза Криометес, — когато е далеч оттук. Сега седни и гледай мен, своя господар. Твой господар. Не мърдай. Стой спокойно.

Боренсон усети някой да повдига десния крачол на панталона му. Погледна към крака си. В сумрака един стар облекчител с призрачно бледо лице се бе навел над него с мастилница и игли в ръка.