Дейвид Фарланд
Леговище от кости (23)

Източен вятър

Светът гъмжи от животни, които ровят земята — огромни скални червеи, по-големи от къща, пълзачи с остри зъби и членести тела, раци-слепци и торбести паяци, както и гъгрици, наречени червили, които се заравят в ризниците на воините. Но халите са ловци, те не прекопават земята. Те живеят в изкопани от други животни тунели и изглежда, копаят само за да измъкнат плячката си от някоя кухина.

Из Алегориите на Бинесман от „Животните на Подземния свят“

Габорн тичаше. Кални кратерчета разплискваха белезникав калцит по белите стени на тунела. През стените до слуха му достигаше ревът на пара, която фучеше през скритите зад тях комини — изглежда, халите бяха оградили със стена огромни реки от кипяща вода. Тътенът в ушите му не секваше.

Светлината на опаловата игла бе започнала да помръква. Нямаше никаква представа още колко време ще свети. Струваше му се, че тича вече дни, а може би и седмици. Усети пред себе си опасност, спря и огледа следите.

Пътят пресичаше пещера, издълбана грубо от огромен скален червей. Част от тавана бе рухнала и подът бе покрит с натрошени камъни и кал. Мястото бе идеално за засада. Главният тунел бе отъпкан от стъпките на безброй хали, но в страничния бе израсъл червен буренак, висок до коляно.

Оттам бяха изпълзели отровни червеи и гъмжаха с хиляди по пода: хранеха се с оставените от ордата на халите изпражнения. Подобните на плужеци гадини, дълги колкото човешки пръст, бяха сиви и тъмночервените вени прозираха под кожата им. Изпускаха отровен секрет, който причиняваше изприщване, но един едър рак-слепец явно бе забравил това и ги поглъщаше, ровичкайки из мръсотията.

Габорн не забеляза пресни следи от хали на кръстовището, нито някое подозрително надничащо над пръстта сетивно пипало. Но усещаше, че смъртта дебне наблизо.

Наоколо имаше хала, може би не само една. Усети лека миризма на плът, която скоро се превърна в миризма на плесен. Халите си шепнеха с миризми.

Погледна пътя пред себе си и усети внезапен прилив на енергия. Облекчителите в Хиърдън му прехвърляха още дарове. Не бе сигурен дали на мускули, или на издръжливост, но бяха добре дошли за човек, тичал дълго, без да спре.

Габорн стисна здраво с влажната си длан кожената ръкохватка на копието за хали и се приготви да продължи напред.

„Почакай!“, предупреди го Земята.

Габорн не усети причини да чака, но се подчини и нов прилив на свежест нахлу в мускулите му. Бе получил дар на гъвкавост.

Вдигна крак и се приведе напред, но Земята отново му прошепна да изчака. Неочаквано той проумя предупреждението. Опасността бе намаляла, но все още бе твърде голяма. Земният дух му забраняваше да тръгне, преди да е получил достатъчно дарове.

Габорн запали огън, направи си тесто от вода, сол и мед и си изпече хляб на жарта.

Докато се хранеше, силата му продължи да расте. Мускули, издръжливост, гъвкавост и ум му бяха прехвърлени едно след друго. С всеки следващ дар се усещаше по-силен, по-… непоклатим.

Цял час напрягаше сетива и долавяше слаби миризми да се носят над пода на пещерата.

След като се нахрани, се изправи. Вдигна един голям плосък камък, отнесе го до кръстовището и го метна ниско над пода. Камъкът заподскача като по повърхността на езеро — разкъсваше отровните червеи на слузести късове и сепна рака, който се хранеше с тях.

Ефектът беше светкавичен. Огромна хала се надигна изпод земята пред него. Пръстта сякаш избухна. На всички страни полетяха камъни и прахоляк.

Изненадано, чудовището улови камъка. Втора хала скочи от тавана на един страничен тунел вляво. Трета се надигна от една кухина вдясно, стиснала заплашително проблясващ кристален жезъл.

От жезъла изсъска зеленикав гръм, който размаза рака-слепец. Габорн усети зловонието на смъртта и в съзнанието му като камбана прокънтяха думите: „Изгний, дете на човеците“.

Халата-водач усети, че жертвата им не е попаднала в капана, и се втурна с такава огромна скорост и мощ напред, че Габорн замръзна от изумление.

Миг по-късно той се преметна презглава на десетина стъпки назад с надеждата, че в теснината ще им се наложи да го нападнат една по една.

Едрият водач замахна, съскайки яростно заради неуспеха си.

Габорн се метна във въздуха, свил колене, прескочи острите като коси зъби върху долната челюст и се озова в устата му. Стъпи върху грубия му език и усети влажната слуз под краката си, хлъзгава като мокри камъни.

Прониза с копието мекото небце на чудовището и острието проникна в мозъка му. Халата замята с всички сили глава, опитвайки се да го изхвърли.

Габорн се вкопчи в копието, за да се спаси от острите като ками зъби, които щяха да го накълцат на парченца, ако попаднеше между тях.

От тежестта му копието се заклати. Гореща кръв се изля като порой отгоре му. След миг халата се олюля и рухна, стиснала плътно уста. Габорн изтегли копието.

Най-едрата и най-бързата от трите хали бе мъртва, но сетивата му крещяха: „Бягай!“

Устата на мъртвата хала внезапно зейна и една от спътничките й се опита да го разсече с нокът.

Габорн се втурна да се измъкне от устата на мъртвата хала.

Халата-магесница беше само на стъпка разстояние, тъй като държеше с лапи отворена устата на мъртвия си господар. Габорн нанесе удар, преди да се е окопитила — метна копието право в сладкия триъгълник на чудовището.

Халата пусна челюстта на господаря си и залитна назад, като връхлетя върху спътника си. Посегна и се опита да измъкне копието, което беше фатална грешка, защото щом успя да го изтегли, заедно с него бликна струя мозък и кръв и магесницата се запрепъва и се сгромоляса на земята.

Битката с третата хала в общи линии приключи, преди да започне.

След броени минути трите хали лежаха мъртви. Самият Габорн бе получил една-единствена болезнена драскотина.

Докато минаваше през бойното поле, върху което лежаха купчини мъртви отровни червеи, той се изуми — червеите до един бяха измрели. Плътта им бе гноясала. Ракът-слепец, който се хранеше с тях, също бе мъртъв — от устата му бе потекла слуз и гной.

Раната на Габорн започна да се възпалява. Халата-магесница беше отровна. Той усети, че храната в стомаха му започва да се разваля.

Заклинанието му бе познато. Габорн усети присъствието на Земна сила. Осъзна, че е целебно заклинание, като онези, които Бинесман изричаше над ранените. Само че обърнато наопаки.

Задави се, сякаш дробовете му започнаха да гният, и се олюля. По ръцете му на тъмночервени петна се появиха гъбички.

Той пробяга няколкостотин разкрача и инстинктивно прегледа вързопа си. Храната бе плесенясала. Във вързопа нямаше друго, които си заслужаваше да носи, и той го хвърли на земята.

Тича часове наред. Лечебните му сили най-после затвориха раната.

„С кого водя битка? — запита се Габорн. — С какво водя битка?“

Преди две седмици в Хиърдън си беше представял, че Радж Атън е неговото възмездие. Но чародеят Бинесман го предупреди, че Радж Атън е само призрак, маска, зад която се крие много по-могъщ враг.

Тогава си помисли, че Бинесман говори за Огъня, опитвайки се да му каже, че една от стихиите воюва с него. А след това Йоме го предупреди, че е била нападната от маг на Въздуха, и той реши, че две от стихиите са се съюзили срещу него.

Но онова, което бе видял току-що, го накара отново да се зачуди. Заклинанията на халите деформираха земните стихии. В Карис от тях раните загнояваха и хората ослепяваха. Те мятаха черни мъгли, които разлагаха човешката плът.

И изстискваха водата от нея. Водата?

Не само Огънят и Въздухът се бяха съюзили срещу него. Дори лечебните и защитните сили бяха разрушени. Самата Земя, на която той служеше, сякаш се бе изправила насреща му.

Земя, Въздух, Огън, Вода.

Същество на име „Гарвана“ се бе опитало да властва над тях много, много отдавна, в легендарните времена.

Какво бе изрекъл Бинесман в неговата градина, когато Земният дух за първи път се яви на Габорн? Че другите стихии ще увеличат могъществото си. Но „Земята ще отслабне“.

Габорн мислеше. Земята се бе оттеглила от него, бе го лишила от възможността да предупреждава своите Избрани за опасностите. Но дали се бе оттеглила заради моментната му слабост, или заради своята слабост?

Продължи да тича. Земните сетива го предупреждаваха, че смъртта напредва към народа му в Хиърдън.

Нощта се спускаше над земята.

Бе изминал ден и половина, откакто бе влязъл в Устата на света. Но вече нищо не измерваше времето. Бяха изминали по-малко от две седмици, откакто Радж Атън нападна Хиърдън. Бяха изминали десет дни, откакто Габорн стана Земен крал.

Но с даровете на метаболизъм времето се простираше отвъд нормалните мерки. Дните се влачеха седмици наред, а седмиците се превръщаха в месеци.

Тичаше през тунел, в който дребни кристални пещерни паяци, толкова прозрачни, че сякаш бяха изрязани от кварц, висяха на дебели копринени нишки. Бе виждал такива паяци в Хиърдън, но там те се изкачваха по мрежите си толкова бързо, че приличаха на водни капки, които се стичат нагоре.

Сега бяха замръзнали неподвижни. Сякаш целият свят бе замръзнал и цялата вечност се бе стопила в едно мигновение.

Стигна до място, където подът бе наводнен и водата бе дълбока няколко стъпки. Увеличи темпото и затича над водата. При всяко докосване на повърхността краката му сякаш затъваха в тиня. Но той продължаваше да тича, като използваше съпротивлението на повърхността.

Не знаеше колко дара на метаболизъм е получил допълнително. Най-малко четирийсет. Бе чувал, че толкова са необходими, за да можеш да тичаш върху вода. Но може да бяха и сто.

Нямаше с какво друго да измерва времето, освен с шума от стъпките си и ударите на сърцето си.

Броят на даровете на метаболизъм, които човек можеше да получи, бе ограничен. Според разпространеното вярване не трябваше да са повече от дузина, в противен случай възникваха едва доловими опасности. Всички руни, които облекчителите използваха за прехвърляне, бяха несъвършени. Руната на метаболизма правеше мускулите по-енергични и мисълта по-бистра, но много често влияеше зле на останалите органи.

Ако например човек приемеше голямо количество дарове на метаболизъм и ги задържеше прекалено дълго, често ставаше апатичен и болнав и за няколко седмици умираше. Добавянето на два дара на издръжливост към всеки дар на метаболизъм можеше да облекчи нещата. Но един лорд много рядко можеше да си осигури такова количество силари, поради което човек, приел в момент на нужда голямо количество дарове на метаболизъм, приличаше на ярко проблеснала звезда, миг преди да угасне.

Габорн се запита дали облекчителите могат да го убият със силарите.

Не спираше нито за почивка, нито за сън. С всяка следваща крачка се чувстваше все по-силен.

Във въздействието на даровете съществуваха ограничения. Ако получеше пет дара на ум, човек не можеше да забрави абсолютно нищо. При двайсет дара всеки удар на сърцето, всяко мигване на клепача се запечатваха в паметта му и нямаше никаква полза от приемането на повече дарове.

Същото бе вярно за мускулите. Воин, приел десет дара на мускули, можеше да вдигне кон и Габорн бе виждал много пияни рицари да пробват силите си. Но добавянето на повече дарове не укрепваше костите и така се достигаше практическата граница. Вярно, че би могъл да повдигне кон, но сериозно рискуваше да си строши гръбначния стълб или глезените.

Воин, приел пет дара на издръжливост, също беше на горната граница: вече не му бе потребен сън. Можеше да усети умора, но миг почивка бе точно толкова освежителен, колкото цяла нощ в леглото.

Габорн никога не бе искал да бъде като Радж Атън и да трупа дарове, от които няма особена полза.

И все пак, докато тичаше, усещаше да му прехвърлят още и още дарове. Изпита усещането, че е отвъд всякакви естествени граници. Нямаше никаква представа колко дара има. Сто на мускули? Прескочи без никакво усилие една широка шейсет стъпки пукнатина над зейналата бездна. Хиляда на издръжливост? Не изпитваше никаква умора. Имаше усещането, че от всичките му пори струи енергия и чувство за пълнота.

С всяка следваща крачка, докато облекчителите в Хиърдън му прехвърляха още и още дарове, жизнеността му избуяваше.

Сякаш бе зреещ под слънцето плод, който всеки миг ще се пръсне от сочност. Сякаш само сънуваше това препускане през подземния свят, оставил тялото си далеч зад себе си и полетял на крилете на мисълта си.

„Радж Атън сигурно изпитва същото — мина му през ума. — Мога да тичам даже по облаците.“

Тичаше през пещерата над водата. Видя пред себе си тумбесто кафеникаво създание, някакъв гигантски плужек, да лази по пода на пещерата — хапльо, който смилаше всичко, до което се докоснеше. Подът на тунела бе осеян с дупки — хралупи на раци-слепци и други дребни гадини.

Габорн спря да пийне вода от един топъл вир. Водата не утоли жаждата му. Набра малко сиви гъби, но и те не успяха да заситят свития му на топка от глад празен стомах.

Усети смъртта в мига, в който един от неговите Избрани бе откъснат от него. Клането в Хиърдън беше започнало. Габорн простря своя Земен взор. Усети собствената му смърт да го дебне в мрачните коридори пред него, докато смъртта връхлиташе неговите Избрани в Хиърдън. Въпреки всички предупреждения, които бе изпратил, десетки хиляди щяха да загинат тази нощ.

Спря за момент да хапне парченце сиво ухо и да оплаче своя народ. Чувстваше, че тази нощ е само предвестник на предстоящите трагични събития.

 

 

Над земята на повече от хиляда мили на север бурята връхлиташе Хиърдън. Плътни облаци, мрачни в подножието си и в зеленикави оттенъци по върховете, се издигаха като стена. Короните им мятаха светкавици, а пронизващият вятър фучеше като побеснял из полята.

— Вътре! — крещеше вуйчо Ебер на съселяните си от Ейбълтън. — Всички да се скрият, бързо! Тъкмо за това ни предупреждаваше Земния крал!

На много от младежите им се искаше да останат на вратата, за да демонстрират смелостта си, но бяха чували приказките за случилото се в замъка Силвареста и знаеха, че незачитането на предупреждението на Земния крал ще им коства само едно: собствената им смърт.

— Влизайте вътре — повтаряше Ебер. — Каквото и да е това, което идва насам, ще ви убие.

— Да — мърмореха старците, — такава е кралската воля.

Накрая Ебер затвори вратата и пусна мандалото. Старецът Ейбъл Фармуързи учуди всички, като измъкна кожена чанта, пълна с пръст от собствените му ниви. Изсипа пръстта на земята пред входа, начерта руна на защита, направи върху нея възлияние с вино и рече:

— Никой да не нарушава спокойствието на тази пръст.

Старецът не беше чародеят Бинесман, но бе преуспял фермер и познаваше земята. На Шемоаз й се искаше да вярва, че той притежава известна сила, а вероятно и на всички останали им се искаше същото, тъй като никой не посмя да докосне руната.

Музиката бе спряла. Празникът бе свършил.

Вечерта тъкмо започваше, но вече на никого не му бе до веселие. Вместо това всички насядаха по земята. Питаха се уплашени какво ли ги чака тази нощ.

Шемоаз наостри уши да чуе какво става навън. Вятърът бучеше и бурята се усилваше.

Скоро пантите на здравата ремонтирана врата захлопаха.

— Навън има някой, който иска да влезе! — обади се една жена. — Кой може да е?

Шемоаз реши, че хлопа бурята, защото никой отвън не извика за помощ. Или пък не можеше да надвика воя на вятъра.

Заоглежда се из стаята. В селището живееха само шестнайсет фамилии. Все още не ги познаваше достатъчно добре, за да прецени дали всички са тук. А ако някое от децата бе останало отвън?

Ебер започна да извиква едно по едно имената им:

— Калн Хокс, тук ли са всичките ти хора?

Калн се огледа около себе си:

— Да!

— Дунагал Фри, твоите?

— Тук сме!

И подред нататък.

Ебер и леля Констанс бяха тук с Шемоаз, а баба й седеше на масата — нещастната старица изобщо не проумяваше, че нещо не е наред.

— Всички сме тук — каза накрая Ебер.

— Но някой е останал навън! — настоя жената.

— Знам кой — обади се Гадамон Дринкуотър. — Онзи стар овчар, дето живее на хълма.

— Не — отвърна Ебер. — Предупредих го тази сутрин. При буря откарва овцете си в една пещера. Реши да остане там със стадото.

— Пред вратата няма никой — каза Ейбъл Фармуързи. — Има нещо.

Вятърът стенеше болезнено и хлопаше по вратата, сякаш се опитваше да я изтръгне. Бурята запращаше клони и листа и вратата се тресеше от ударите им. Шемоаз слушаше ужасена.

Беше чувала как бушува Сияен на мрака, дори вече мъртъв, беше видяла как се превърна във вихрушка и се спусна на изток. Сега, изглежда, се бе върнал.

Чу се далечно писукане, сякаш пред вратата кръжаха прилепи. Под воя на вятъра и трясъка на гръмотевиците Шемоаз едва можеше да го различи. Към писукането се добави миризма на козина и нечистотии.

— Плъхове! — обади се една възрастна жена. — Мирише на плъхове!

Звукът постепенно се усилваше, а заедно с него и вонята. Към тях прииждаха плъхове — не десетки и стотици, не дори хиляди, а десетки хиляди.

Шемоаз си ги представи как препускат през равнината покрай сухите стъбла в пшеничните ниви, как скачат в рекичката и я преплуват с мрачна решимост. Как изкатерват каменните огради на нивите, препускайки като по равен път.

А сега плъховете вече бяха пред вратата. Писукането и дращенето им бе придружено от стържещия звук от прегризването на дъските.

Вуйчо Ебер извика:

— Бягайте в дъното!

Стомахът на Шемоаз се сви от страх. Повечето жени и деца се втурнаха към дъното на избата да намерят място, където да се скрият. Но тя се огледа за оръжие, грабна една метла и се приближи до вратата. Някои младоци от градчето бяха домъкнали саби и мечове за всеки случай. Но срещу плъховете едва ли щяха да им бъдат от голяма полза.

Диърборн Хокс взе метлата от ръцете й и каза:

— Дай ми я. Аз ще се оправя. Върви отзад при другите!

— Не искам — възрази Шемоаз. — Мога да помогна.

— Носиш дете — напомни й той. — Мога да ти разреша да излагаш себе си на опасност, колкото искаш. Но за бебето трябва да се погрижим.

Шемоаз му подаде метлата и го погледна за момент. След това тръгна към дъното на винарната при другите жени. Хвърли поглед назад, Диърборн не откъсваше очи от нея.

Плъховете продължаваха да прегризват дъските на вратата.

И в същия момент започна да се случва нещо невероятно. Торбаланите заподсвиркваха жалостиво в бърлогите си. Започнаха да подават муцунки и да душат въздуха с потрепващи мустаци. След това тантурестите човекоподобни същества се заизмъкваха от дупките си, примигвайки на светлината на лампите.

Шемоаз никога не ги бе оглеждала толкова подробно. Първите, които се измъкнаха дебнешком от леговищата си, бяха едри мъжкари-ловци. Бяха малко по-високи от една стъпка. Всички бяха облечени във всевъзможни парцали, карикатурно подобие на човешко облекло. Един бе препасал само колан от миша кожа, на който бе провесил оръжието си, а друг бе нахлупил някаква дрипа като кепе на главата си. Цветът на кожата им беше от кафяво до петнисто сиво, коремчетата им бяха по-светли от гърба. Всеки бе въоръжен с по нещо — дълго една педя копие, измайсторено от стара въдица, наподобяващо брадвичка парче счупено стъкло, камичка от златна игла за пелерина.

Запристъпваха към вратата, като ръмжаха и скимтяха, а щом се изправиха пред нея, започнаха да подсвиркват.

Плъховете бяха предпочитаната им плячка — любимо лакомство, каквото бе сърнешкото за жителите на Роуфхейвън. Още торбалани изпълзяха от дупките си; придобили смелост, прииждаха нови и нови ловци — възрастни с посивяла козина и младоци с лъскави кафеникави кожухчета. Скоро поне двеста торбалани-воини изпълниха стаята — Шемоаз изобщо не можеше да си представи, че толкова много се спотайват в дупките на старата винарна.

Вуйчо Ебер предупреди:

— Дръпнете се назад. Това е тяхна битка. Земния крал затова ни каза да се скрием под земята.

Хората се изтеглиха назад и зачакаха със страхопочитание предстоящото сражение. Плъховете продължаваха да прегризват дъските. Отвън бурята бушуваше, а вятърът виеше и блъскаше по вратата.

Внезапно един едър плъх се втурна под вратата.

Половин дузина копия светкавично го пронизаха.

Един от торбаланите-главатари изръмжа заплашително и вдигна триумфиращо плъха във въздуха. Краката му подритваха безпомощно; той се мъчеше да се измъкне; изви глава и захапа копието. Беше мръсен и със сплъстена козина. Изглежда, умираше от глад, сякаш бе препускал дни. Очите му бяха покрити с плътна жълтеникава ципа, а козината му бе сплъстена от кал и нечистотии.

Главатарят на торбаланите размаха копието си и запокити ранения плъх във въздуха. Нещастната гадина тупна в средата на помещението и остана да лежи на една страна, като скимтеше и размахваше крачета, сякаш се опитваше да избяга.

Три женски се втурнаха от дупките си, сграбчиха ранения плъх, задърпаха го във всички посоки и го заразкъсваха с острите си нокти. Плъхът изписка и умря.

Женските помъкнаха парчетата към дупките си, като оставиха червата и нечистотиите на пода.

Воините метнаха втори плъх на неговото място, а след това трети и четвърти; излязоха други женски.

Но започналото като клане сражение скоро прерасна в тежка битка.

Плъховете продължаваха да прегризват дъските и да разширяват прохода, така че много скоро започнаха да се промъкват с десетки под вратата. Воините-торбалани в първите редици мушкаха и посичаха зверчетата, препречваха прохода с мъртвите им тела. Но плъховете нахлуваха. Изскачаха през отверстията, забиваха остри зъби в плътта на торбаланите, трошаха костите и прегризваха артериите им. Торбаланите не отстъпваха; подсвиркваха и ръмжаха проклятия срещу нахлуващите като обезумели плъхове.

Някои от тях успяваха да профучат покрай торбаланите и се спускаха към селяните като побеснели кучета.

Гледката беше вцепеняваща. Торбаланите хвърлиха един ранен плъх зад себе си и той се втренчи с помътен от болката поглед в дъното на помещението. Изведнъж погледът му се проясни, сякаш животинчето се сети какво трябва да направи, и плъхът задраска с лапи към струпалите се в нишата хора като подгонило глиган ранено куче.

Това не беше безумие, сети се Шемоаз. Нечия чужда воля диктуваше действията му.

Когато приближи, от гърлото му се разнесе дрезгав звук, наподобяващ колебливо ръмжене. Шемоаз никога не бе чувала плъх да издава подобен звук.

Но бе чувала, че плъховете разнасят болести. Едно тяхно ухапване много често се превръщаше в гнойна рана, която не заздравяваше дни наред. А понякога ухапаните от плъх дори умираха.

Шемоаз се боеше, че тези болнави създания, които се промъкваха под вратата и нападаха с отчаяна решителност, носят някаква неподозирана зараза.

Плъхът бавно се приближи и един от синовете на Дринкуотър, деветгодишно момче, скочи върху зверчето с двата си крака и го размаза с хрущене.

На Шемоаз й прилоша. В замъка Силвареста открай време имаше много торбалани, за да предпазват града от плъхове.

Поведението на гризачите не бе нормално. Бурята отвън не бе нормална. Гръмотевиците трещяха със страховита, несекваща ярост.

„Убихме Сияйния на мрака — помисли си тя — и сега той праща тази напаст срещу Хиърдън.“

— Застанете в редици — изкрещя вуйчо Ебер. — Отпред мъжете, жените отзад. Не пускайте плъховете да приближат!

Все повече плъхове успяваха да се промъкнат покрай торбаланите и не всички от тях бяха ранени. Спускаха се през стаята като ловджийски кучета, правеха скокове от по десетина стъпки. Младите мъже сякаш си играеха: втурваха се напред и налагаха зверчетата с метли, набождаха ги на вилиците за месо, размазваха ги с ръце или ги стъпкваха с крака.

Но за плъховете това не бе никаква игра. Тласкани от някаква мрачна сила, противните създания нападаха със самоубийствено настървение. Налитаха срещу редиците на селяните и хапеха всеки, когото докопат.

Вуйчо Ебер и още няколко мъже грабнаха масите и ги обърнаха, издигайки защитна бариера.

Кошмарът се ожесточаваше. Плъховете нахлуваха под вратата с такава скорост, че торбаланите не успяваха да се справят. Дребните воини мушкаха и сечаха. Единствената светлина в помещението идваше от два фенера и Шемоаз не виждаше ясно развоя на битката. Торбаланите се струпаха в гърчеща се, стенеща купчина. Подсвиркванията и ръмженето, които Шемоаз възприемаше като бойни викове, скоро се превърнаха в писъци от ужас и болка. От време на време тя съзираше някое копие да прободе подскочил във въздуха плъх или размахана брадвичка да отсече главата на друг.

Ранени и окървавени зверчета пълзяха като замаяни по пода. Но нахлуваха все нови и нови, мръсни и почернели от прах. Плъхове с жълтеникавозелени ципи от чумата върху очите. Плъхове със стичаща се от устата слюнка, които бълваха вътрешностите си, когато умираха.

Торбаланите се сражаваха ожесточено и унищожаваха хиляди гадини. Но това не беше никак лесна работа за тях. Бяха високи не повече от една стъпка и един едър плъх стигаше почти до кръста им. Така че в човешки мащаби плъховете бяха за тях опасни хищници. А макар и по-дребни, плъховете бяха невероятно силни и свирепи, сякаш ги тласкаше някакво безумие. Въоръжените с копия или саморъчно направени ками торбалани успяваха да обезвредят много от тези чудовища, но това им костваше доста усилия.

Тъй че битката беше в разгара си.

Шемоаз бе застанала в редицата на жените и се стараеше да се справи с всеки плъх, който успяваше да се отскубне от торбаланите и от мъжете, като ги риташе и ги удряше с ръце.

Въоръжени, женските торбалани застанаха на стража пред входовете на бърлогите си. До слуха на Шемоаз достигна жалостивият писък на една от тях, тъй като два плъха я бяха заръфали и се мъчеха да я съборят. Шемоаз се спусна, сграбчи плъховете и ги стисна с все сила, докато не разтвориха челюсти. Тогава те са заусукваха в ръцете й, насочвайки яростта си срещу нея.

Настана невъобразима бъркотия. Шемоаз бе загубила представа вече колко продължава кошмарът — час или два. Но имаше усещането, че трае вече дни.

Сражаваше се с разтуптяно сърце и пресъхнала от ужас уста. Бе убила стотици плъхове, а те на два пъти успяха да я ухапят — веднъж по китката, веднъж по глезена. Друг път едно от дребните чудовища се втурна нагоре по роклята й и за малко да захапе окото й, но в последния миг Диърборн Хокс го перна встрани.

Плъховете прииждаха ли, прииждаха, докато накрая не заляха стаята като тъмен прилив. Шемоаз не можеше да проумее откъде са се взели толкова много плъхове. Със сигурност не бяха от околните полета.

Вуйчо Ебер изкрещя:

— Всички да се дръпнат!

Притича до бурето, останало наполовина пълно след празненството, и го вдигна под мишница. След това грабна и единия фенер и закрачи бързо към вратата, като крещеше на торбаланите:

— Направете път! Път!

Плъховете се втурнаха срещу него, захапаха краката му, изкатериха се до раменете му, забиха зъби във врата му. След секунди увиснаха с десетки по него, сякаш бе наметнал някаква зловеща пелерина.

Леля Констанс изпищя ужасена. Вуйчо Ебер нямаше да оцелее след такава атака. Шемоаз понечи да му се притече на помощ, но бе твърде късно.

Торбаланите заотскачаха от пътя му и Ебер блъсна безполезната врата.

Отвън бурята бушуваше като разярен демон. Светкавиците кръстосваха зеленикавите небеса и очертаваха за кратки мигове предизвикателно възправилия се на фона им Ебер. Вятърът се мяташе като побеснял звяр във всички посоки. Яростният ураган не бе донесъл дъжд — по полетата не бе капнала нито капка. Суховеят кършеше останките от лятната реколта. Внимателно подредените от Диърборн бурета лежаха безразборно разхвърляни по пътеката.

Ебер направи няколко крачки, газейки през плъховете, които престанаха да атакуват входа и се нахвърлиха върху много по-лесната жертва, като надаваха триумфиращи писъци. Вкопчиха се в краката му, изкатериха се по раменете му и скоро Шемоаз изобщо не виждаше вуйчо си, превърнал се в поклащащо се, покрито с плъхове плашило.

Ебер тресна бурето в земята и размаза десетки плъхове. Те запищяха от ярост и заскимтяха от болка. Всичко бе залято с вино.

Ебер хвърли и фенера.

Лумна огнена стена от пламъци. Стотици плъхове се бяха вкопчили в Ебер и той се завъртя като обезумял, опитвайки се да се освободи.

Положително знаеше, че няма да оцелее след смъртоносните им ухапвания. Залитна сред пламъците и падна.

Всички около Шемоаз, деца и жени, нададоха ужасени викове. Леля Констанс се втурна към него, но жените я сграбчиха и я издърпаха назад. От газта избухна огромен пламък. Старите бурета пламнаха като съчки, усилвайки огъня. Високата трева и горските маргарити също лумнаха. Огнената стена се извиси на осемдесет стъпки точно пред вратата на винарната, раздухвана от беснеещия вятър.

Плъховете продължаваха да прииждат през огнената стихия.

Някои се измъкваха от нея като тичащи факли. Но повечето не успяваха да преминат огнената бариера и торбаланите лесно ги довършваха.

Вятърът блъсна вратата и от удара в стената тя се затвори сама и мандалото падна.

Бурята отвън продължаваше да вилнее и да разпалва огъня все по-силно. Изпод вратата пролази миришещ на газ пушек. Диърборн Хокс побърза да запуши цепнатините с палтото си.

Плъховете спряха да нахлуват.

Шемоаз не помръдваше вцепенена. Свлече се на пода, изтощена и скована от ужас, че гадините всеки миг ще се втурнат отново, че битката ще се поднови. Надяваше се поне на кратък отдих. Много жени и деца плачеха.

Старата госпожа Кинли ги подкани настоятелно:

— Всеки да се погрижи за раните си! Още не е време за почивка.

После взе кана вино и тръгна из избата, като поливаше ухапванията и изричаше молитви към Стихиите.

Шемоаз се надигна да помага. Децата обикаляха за ранени плъхове и ги доубиваха с тояги.

Някои от мъжете имаха огромен брой ухапвания. Шемоаз не подви крак до късно през нощта. Когато свърши да помага хората, се зае с торбаланите. Тяхното племе бе пострадало много повече. Двайсетина бяха загинали в битката, а много други бяха с прегризани уши, подути муцунки, разкъсани крачета и какво ли не още. На едно застаряло приятелче бяха откъснали опашката. Сърцето на Шемоаз се късаше, като виждаше толкова много болка.

Торбаланите, които обикновено се страхуваха от хората, сега изтърпяваха грижите й.

„Повече никога няма да се държа лошо с тях — обеща си тя. — И ще натупам с пръчка всеки мъж или дете, ако чуя да ги обиждат.“

Така в грижи за торбаланите мина цялата нощ. Когато приключи, Шемоаз установи, че много от раните, както на хората, така и на торбаланите, са започнали да се възпаляват, поради което се зае отначало с всичко.

Накрая почувства огромна слабост и умора. Нямаше сили да продължи. Подпря гръб на една грапава каменна стена, за да отдъхне за момент. Клепачите й като че ли бяха от олово и тя притвори очи, макар да искаше да помогне още с каквото може.

Тревожеше се за познатите си, за приятелите от замъка Силвареста. Къде ли беше Йоме? А Габорн?

Той бе предупредил цял Хиърдън. Шемоаз си даде сметка, че в момента такива битки се водят навсякъде — в изби и изоставени мини, в тъмници и влажни пещери. Представи си пъплещите из селищата черни орди плъхове и храбро сражаващите се с тях рамо до рамо хора и торбалани.

Отвън вятърът виеше и бучеше, трещяха гръмотевици. Ритъмът им постепенно проникна в нея и я изпълни цялата.

Разтърсвана от ридания, Шемоаз заспа. И засънува плъхове.