Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (1)

Първа глава

Рейчъл притисна куклата още по-силно до гърдите си и втренчи поглед в тъмното нещо, което я наблюдаваше от храстите. Или поне й се беше сторило, че я наблюдава. Не бе съвсем сигурна, защото очите, които като че ли я гледаха, се сливаха с останалата част на тъмната фигура и тя ги зърваше за миг само когато върху тях попадаше по някой лъч светлина; тогава те проблясваха като златисти пламъчета.

Рейчъл бе виждала доста горски животни: зайци, еноти, катерици и какви ли не още, но това тук изглеждаше доста по-голямо. Колкото нея, а може би дори още по-голямо! Мечките са тъмни на цвят, може би е мечка?

Обаче сега тя не се намираше в гората, а в градината на Двореца. И тъй като никога преди не бе стъпвала на подобно място, нямаше представа дали там живеят същите животни. Добре поне, че Чейс беше с нея. Иначе сигурно би умряла от страх. Рейчъл знаеше, че с него е в безопасност. Чейс бе най-смелият мъж, когото познаваше. И все пак като че ли малко се боеше. Чейс винаги казваше, че тя е най-храброто момиченце на света и Рейчъл не искаше той да си помисли, че се е уплашила от някакъв си заек.

Може би наистина беше точно това — голям заек, изкачил се на камък. Или нещо подобно. Но зайците имат дълги уши. А може пък наистина да е мечка? Тя лапна крачето на куклата си.

Плъзна поглед надолу по пътеката, през красивите цветни парцели, оградени с ниски, потънали в увивни растения огради, през зелените поляни, чак до там, където бяха застанали Чейс и магьосникът Зед, увлечени в разговор. До тях се виждаше каменна маса, върху която бяха подредени трите кутии. Двамата ги гледаха и умуваха какво да ги правят. Рейчъл се радваше, че отвратителният Мрачен Рал не успя да се добере до кутиите и че никога повече нямаше да убива хора.

Тя извърна глава, за да види дали черното нещо в храстите не се е приближило до нея. Но него го нямаше. Внимателно се огледа наоколо, но от тъмната фигура нямаше и следа.

— Къде ли се е дянал, а, Сара? — прошепна детето.

Куклата не й отговори. Рейчъл захапа крачето й по-силно и се запъти към граничния надзирател. Краката й искаха да хукнат натам, но тя не можеше да си позволи Чейс да я помисли за страхлива, затова положи всички усилия да ги удържи. Нали за него тя бе най-храброто момиченце на света. Това й вдъхваше смелост. Хвърли поглед през рамо, без да спира, и огледа още веднъж пътеката зад себе си, но отново не видя и следа от тъмното нещо. Може би то живееше в бърлога и сега се бе прибрало в нея? Рейчъл едва се сдържаше да не хукне с всички сили.

Когато стигна до Чейс, вдигна ръчички и го стисна здраво за крака. Той разговаряше със Зед, а тя знаеше, че не е прилично да прекъсваш чужд разговор. Затова реши да изчака и отново загриза крачето на Сара.

— Какво ще стане, ако просто затвориш капака? — попита Чейс.

— Всичко е възможно! — Зед вдигна нагоре тънките си като вейки ръце. Вълнистата му бяла коса бе прилежно сресана надолу, но въпреки това тук-там стърчеше по някой друг кичур. — Не мога да кажа нищо със сигурност. Това, че знам какво представляват кутиите на Орден, не означава, че имам представа какво трябва да се направи с тях сега, след като Мрачният Рал отвори едната от тях. И си получи заслуженото — магията на Орден го уби. Но в същото време тази магия може да унищожи целия свят! Може да убие и мен! Или дори да стори нещо още по-лошо!

Чейс въздъхна.

— Добре, но, от друга страна, не можем просто да ги оставим така, нали? Трябва да направим нещо?

Магьосникът се намръщи и замислено погледна кутиите. След като тишината се проточи повече от минута, Рейчъл прецени, че моментът е настъпил, и дръпна Чейс за ръкава. Той я погледна.

— Чейс…

— Чейс? Нали знаеш правилата? — Той сложи ръце на хълбоците си и извърна глава, опитвайки се да придобие строг вид. Вместо да се уплаши, Рейчъл се разсмя. — Ти си моя дъщеря само от няколко седмици, а вече нарушаваш правилата. Казах ти вече, че трябва да ме наричаш „татко“. На нито едно от моите деца не е позволено да ме нарича „Чейс“. Ясно?

Рейчъл се усмихна и кимна.

— Да, Че… татко!

Той затвори очи и поклати глава. После се наведе към нея и зарови ръка в косата й.

— Какво има?

— Там между дърветата се е скрило някакво голямо животно. Може би е мечка или нещо по-голямо. Мисля, че трябва да извадиш меча си и да отидеш да видиш.

Лицето на Чейс грейна.

— Мечка? Тук вътре? — засмя се той. — Това е градината на Двореца, Рейчъл. Тук не може да има мечки! Може би е било просто сянка. Понякога сенките придобиват доста странни форми.

Тя поклати глава.

— Не, Че… татко. Не беше сянка. То ме гледаше!

Той се усмихна и отново разроши косата й, след което притисна с едрата си ръка главицата й към крака си.

— Тогава стой плътно до мен и няма от какво да се боиш!

Тя захапа крачето на Сара, без да отделя главата си от крака му. Сега, когато усещаше голямата му ръка върху себе си, дори се осмели отново да огледа градината.

Тъмното нещо, спотаено зад една от оградите, изведнъж напусна прикритието си и се стрелна към тях. Рейчъл стисна зъби, захапвайки с всичка сила крачето на куклата си, тихичко изхлипа и задърпа Чейс за крачола. Но той тъкмо питаше нещо Зед и сочеше кутиите.

— Ами това, този камък, скъпоценност или каквото е там, то откъде се взе? От кутията ли изпадна?

Зед кимна.

— Да, но не искам да изказвам предположения какво е, докато не съм напълно сигурен. Или поне не на глас.

— Татко — изплака Рейчъл, — то идва към нас.

Той я погледна.

— Добре, ти само не го изпускай от очи, следи го вместо мен — каза той и отново се обърна към магьосника.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да смяташ, че има връзка с разкъсването на воала, разграничаващ отвъдния свят от нашия?

Зед се намръщи, потърка голобрадото си лице с клечестите си пръсти и погледна черния камък, оставен до една от кутиите.

— Точно от това се страхувам!

Рейчъл потърси с очи тъмното нещо зад една от оградите, където го бе забелязала за последен път. Изведнъж видя две протегнати нагоре ръце и се вцепени. То бе съвсем близо.

Ясно видя лапите, които завършваха с нокти — остри, дълги и извити нокти!

Вдигна глава и внимателно разгледа екипировката на Чейс, за да е сигурна, че е достатъчно добре въоръжен. Най-напред погледът й се спря върху ножовете — десетки ножове, закачени на колана му. След това се плъзна към меча, препасан напряко през гърдите му, към тежката брадва, която се поклащаше на кръста му, и към странните, подобни на тояги неща, в единия край на които имаше топка с остри шипове. Накрая фиксира и арбалета на гърба му. Дано да са достатъчни, помисли си тя.

Всички тези опасни оръжия обикновено стряскаха хората. Черното нещо обаче очевидно не се впечатли особено, защото продължаваше да се приближава. Магьосникът не носеше дори нож! Беше облечен в най-обикновена жълтеникава роба. Пък и бе толкова кльощав! Не едър и силен като Чейс. Но магьосниците можеха да правят магии. Това нещо сигурно се страхуваше от магии.

Магия! Рейчъл си спомни магическата огнена пръчка, която магьосникът Гилер й беше дал. Бръкна в джоба си и я потърси с пръсти. Може би Чейс щеше да има нужда от помощта й. Тя за нищо на света не би позволила онова същество да нарани новия й баща! Щеше да бъде много смела!

— Ами ако е опасно? — попита Чейс.

Зед го погледна изпод вежди.

— Ако е това, което си мисля, и ако попадне в чужди ръце, думата „опасно“ съвсем няма да е достатъчна, за да опише онова, което ще се случи.

— Тогава може би трябва да го заровим някъде. Или просто да го унищожим.

— Не можем! Може да ни потрябва.

— Тогава да го скрием.

— Вече мислих за това. Проблемът е къде. Всичко трябва да се обмисли внимателно. За да разбера какво трябва да се направи с тоя камък и с кутиите, е най-добре да взема Ейди и двамата с нея да отидем в Ейдиндрил, за да се поровим из пророчествата.

— А дотогава? Докато разбереш какво трябва да се направи?

Рейчъл погледна към тъмното нещо, което бе съвсем близо до тях, от другата страна на оградата, която минаваше зад тримата. То се повдигна на нокти, главата му щръкна нагоре, а очите му се впериха в Рейчъл. Тя видя как лицето му се разтяга в усмивка, при което пред погледа й блеснаха два реда дълги остри зъби. Дъхът й секна. Осъзна, че раменете му се тресат от смях. Очите й всеки миг щяха да изскочат от орбитите си. Сърцето пулсираше в ушите й.

— Татко — едва прошепна тя.

Чейс дори не я погледна. Само й направи знак с ръка да мълчи. Нещото прекрачи оградата и в следващия миг се озова пред тях. Очите му не слизаха от Рейчъл. Изведнъж се втренчи в Зед и Чейс. Изсъска, след това се наклони напред, без да престава да се смее.

Рейчъл задърпа крачола на Чейс и събра цялата си енергия, за да може гласът да излезе от гърлото й:

— Татко… то идва.

— Добре, Рейчъл. Зед, все пак не разбирам…

Нещото нададе пронизителен вой и се хвърли към тях. Беше невероятно бързо, прелетя като неясно тъмно петно. Рейчъл изпищя. Чейс се обърна в момента, когато то замахна срещу него. Във въздуха проблеснаха остри нокти. Чейс падна на земята, а нещото продължи към Зед.

Магьосникът размаха ръце. От пръстите му излязоха светкавици, които блъснаха тъмната фигура, отскочиха от нея и се стовариха върху близките камъни, разбивайки ги на парченца. Зед също падна на земята.

Нещото се изхили гръмко, обърна се към Чейс, който се опитваше да извади брадвата си, и заби нокти в него. Рейчъл изпищя отново. Това същество беше по-бързо от всички други животни, които някога бе виждала. Ноктите му профучаха край нея като вятър.

Тя с ужас осъзна, че Чейс сигурно е ранен. Нещото изби брадвата от ръката му и отново се изхили ужасяващо. То причиняваше болка на нейния Чейс. Рейчъл стисна огнената пръчка в ръката си. Спусна се напред и я заби в гърба му. Изкрещя магическите думички, за да я задейства: „Огън за мен!“

Съществото пламна. Нададе смразяващ кръвта вой и се обърна към нея. От широко отворената му паст бълваше огън, който то се опитваше да потуши със зъби. Продължаваше да се смее, но очевидно вече не му бе особено забавно. Рейчъл настръхна от ужас. Обвитото в пламъци същество се наведе напред и тръгна към нея. Тя отстъпи назад.

Чейс изпъшка и хвърли едната от странните тояги към нещото. Острите шипове полетяха към гърба му и се забиха в рамото му. Съществото се обърна към Чейс и се изхили гръмогласно, след което изви ръка назад и извади боздугана от тялото си. После отново се хвърли към граничния надзирател.

Зед беше успял да се изправи. Измежду пръстите му бълваше огън, чиито пламъци обгръщаха съществото от всички страни. То не преставаше да се хили. Изведнъж огънят загасна и от тялото му се заизвива дим. Съществото беше невредимо. Чейс се изправи, облян в кръв. Рейчъл се разплака. Граничният надзирател издърпа една стрела от колчана си и моментално я изстреля. Тя се заби в гърдите на съществото. То посегна и я измъкна, без да престава да се смее. Чейс се хвърли напред с изваден меч. Съществото се отмести светкавично и граничният надзирател не го улучи.

Зед успя да го повали в тревата. Чейс застана пред Рейчъл и я избута назад с ръка. В другата ръка стискаше меча си. Черното същество отново се надигна и ги огледа един по един.

— Вървете! — извика Зед. — Но не тичайте, нито стойте на едно място!

Чейс стисна Рейчъл за ръката и двамата тръгнаха заднишком. Зед ги последва. Съществото престана да се хили и отново ги изгледа, мигайки в недоумение. Чейс едва си поемаше дъх. Ризницата и кафявата му кожена туника под нея бяха раздрани. Рейчъл продължаваше да плаче, ужасена от вида му. От рамото му капеше кръв, която се спускаше по лицето й. Тя не искаше да го боли, толкова много го обичаше. Стисна Сара и огнената пръчка още по-силно.

Зед спря на място.

— Продължавайте да вървите! — извика той на Чейс.

Черното нещо фиксира Зед с поглед и се озъби насреща му. То отново се изхили с отвратителния си смях и с отскок се втурна към магьосника.

Зед вдигна ръце. Съществото потъна в облак пръст и прах и се издигна във въздуха. От всички страни към него полетяха сини светкавици и то с трясък се строполи на земята, като все още не преставаше да вие и да се смее.

След това нещо стана. Рейчъл не можеше да каже със сигурност какво, но видя с очите си как съществото спря с разперени ръце и като че се опита да побегне. Но краката му не помръдваха. То виеше и се гърчеше, но напразно. Беше като залепено за земята. Ръцете на Зед описваха кръгове във въздуха и след малко се протегнаха напред. Земята потрепери като ударена от гръм. Появиха се светкавици, които се стовариха върху съществото, което не преставаше да се хили. След миг се чу пукане като от чупене на клони и то се насочи към Зед.

Магьосникът тръгна. Съществото спря на място и се намръщи. Зед също спря, простирайки ръце напред. Към съществото се понесе огнено кълбо, което издаваше страхотен шум и нарастваше застрашително. То се стовари върху нещото толкова силно, че от удара земята потрепери. Синьо-жълтата светлина бе ослепителна и Рейчъл закри очите си с ръка, като продължаваше да върви заднишком. Огненото кълбо обви черното същество в съскащи пламъци.

Не след дълго нещото успя да се измъкне от огнения капан. От тялото му се издигаше дим. Раменете му се тресяха от смях. Пламъците угаснаха, само тук-там във въздуха прехвърчаха искри.

— По дяволите! — каза магьосникът и се обърна.

Рейчъл не знаеше какво точно означава „по дяволите“, но беше чувала Чейс да казва на Зед, че това не са думи, които трябва да чуват детски уши. Това последното също не й беше много ясно.

Вълнистите бели коси на магьосника се бяха разхвърчали във всички посоки и стърчаха на кичури.

Рейчъл и Чейс стояха на пътеката между дърветата съвсем близо до вратата на Двореца. Зед се движеше заднишком към тях, а тъмното същество не го изпускаше от погледа си. Щом магьосникът спря, то тръгна след него.

Зед издигна пред него огнена стена. Замириса на дим, чуваше се бумтене. Нещото премина безпрепятствено през огнената стена. Зед издигна втора. То премина и през нея.

Когато магьосникът отново тръгна, съществото се спря край една ниска, обгърната в лиани ограда и се втренчи в него. Изведнъж дебелите стъбла на растението сами се стрелнаха към него и започнаха да се удължават. Увиваха се около тялото му, стягайки го в здрава хватка. Зед успя да настигне другите двама.

— А сега накъде? — попита Чейс.

Зед се обърна. Имаше уморен вид.

— Да се опитаме да го затворим в градината.

Нещото се опитваше да разкъса с острите си нокти здравите стъбла, които го бяха стегнали здраво. Тримата се втурнаха към вратата. Чейс и Зед захлопнаха тежките метални крила.

От другата страна се чу вой, след това силен трясък. Един огромен зъб проби металната плоскост и Зед отскочи назад, падайки на земята. Чейс протегна ръце и натисна с цялата си тежест.

От другата страна се чуваше страхотно стържене на нокти по метална повърхност. Чейс беше плувнал в пот и кръв. Зед се изправи и му се притече на помощ.

Един нокът се пъхна между двете крила и се плъзна надолу. Скоро се показа още един. Рейчъл чуваше чудовищния смях на съществото. Чейс, напрегнал всички сили, буташе здраво и пухтеше от усилието. Вратата поддаде и изскърца.

Магьосникът се отдръпна и протегна ръце напред, разперил пръсти, сякаш опитвайки се да избута въздуха. Скърцането престана. Съществото нададе още по-силен вой.

Зед сграбчи Чейс за ръкава.

— Изчезвайте!

Чейс се дръпна от вратата.

— Това ще успее ли да го задържи?

— Едва ли. Ако тръгне към вас, вървете. Не бягайте и не стойте на едно място — това привлича вниманието му. Кажете го на всеки, когото срещнете по пътя си.

— Зед, какво е това?

Отново се чу мощен трясък и още един огромен нокът проби вратата. Рейчъл запуши уши.

— Тръгвайте! Веднага!

Чейс я грабна с една ръка през кръста и се затича по коридора.