Дейвид Фарланд
Леговище от кости (37)

Мракът се спуска

Нека бъда запомнен не с това как живях, а с това как загинах!

Последни думи на сър Мартен Брейдън, загинал геройски в Битката на глиганите

Нощта се спускаше бързо над Карис. Слънцето потъна зад планините под завесата от пушеци, която покриваше небето. На двайсетина мили на север ордата на халите препускаше по планинските склонове и тътенът от стъпките на чудовищата разтърсваше земята. Боренсон не ги виждаше добре, тъй като ята грий затъмняваха гледката. Виячите надаваха странните си викове, сякаш писъци на тромпети, и над земята се носеше съскането на халите. Но друг шум безпокоеше Боренсон, някакво разтърсващо „бум-бум-бум“, като далечен гръм на фона на тътена на халите.

Ордата беше на по-малко от час разстояние. Мъжете по стените на замъка подхващаха бойни песни за кураж.

Хондлър заведе Боренсон до неговата позиция. Воините започнаха да вадят гредите от подвижния мост и да ги хвърлят в езерото.

— Пристига конник! — извика някой от покрива.

Боренсон се вгледа и видя в сумрака самотен ездач да препуска от юг върху бърз сив боен кон. Тропотът на копитата отекваше надалеч. Яздеше ниско приведен и наметалото му се развяваше като криле зад гърба му.

Тъкмо вземаше последния завой. Половината мост вече бе разрушен, но мощният кон скочи над водата и се приземи на не повече от десетина разкрача от Боренсон.

— Приветствам ви, сър…? — поздрави го маршал Хондлър.

Ездачът укроти коня, изправи се върху седлото и огледа преценяващо укрепленията. Беше възрастен мъж в сиви одежди, с побеляла коса и розови страни. В очите му проблясваше странна светлина и Боренсон имаше необяснимото усещане, че го познава отнякъде.

Докато се опитваше да си припомни къде може да го е срещал, си спомни детските години. Близо до тях имаше прасковена градина, в която обичаше да се разхожда. Бе прекарал безброй следобеди под разкривените клони на една праскова, така натежали от плод, че допираха земята — представяше си, че е в пълна с вълци и лъвове гъста гора. Отново изпита блаженството и хармонията на това забравено преживяване.

— Бинесман! — извика Мирима. — Какво правиш тук?

Боренсон най-после позна чародея. За последните два дни бе остарял поне с четирийсет години.

— Дойдох да защитя сънародниците си — отвърна той. — Може би за последен път.

И без да каже нито дума повече, заоглежда укрепленията: търсеше в каменния градеж слаби места, които само един маг можеше да различи. Купчини камъни, сред които проблясваха оръжия на хали, преграждаха насипа вместо разрушените мостови кули. Боренсон ги бе виждал нарисувани в някаква книга. Наричаха се „таралежи“. Бяха разположени шахматно, за да забавят нападението на халите достатъчно, та да могат стрелците и артилеристите да се прицелят точно от върха на кулите и да превърнат насипа в гробница на хали.

Малко по-нататък, на север и на юг от градските порти, бяха издигнати две нови стражеви кули.

— Катапултите в тези кули са лесна мишена — измърмори под носа си Бинесман. — Халите могат да ги бутнат и с мисъл.

Свъси загрижено чело и замърмори някакво заклинание, без да сподели нито дума нито с Боренсон, нито с маршал Хондлър, нито с някой от останалите.

— Как се озова тук? — запита го Хондлър. — Защо изостави Земния крал?

Бинесман погледна към Върховния маршал и изсумтя:

— От глупост. Поради собствената си глупост. В подземния свят ме раниха и Габорн ме зари с пръст, за да ме спаси. Дълго лежах под Земята и размишлявах, докато оздравея. А над главата ми тътнеше ордата на халите. Когато се събудих, Габорн вече бе твърде далеч, за да мога да го настигна. Тогава предположих, че Земята умишлено е оставила да бъда ранен. Поведох Габорн към подземния свят, защото усещах, че има нужда от мен. Но всички вие сте под моята закрила и знаех, че също се нуждаете от мен. И когато бях достатъчно здрав, се погрижих за някои неотложни неща на изток и пристигнах колкото ми бе възможно по-бързо.

— Благодаря ти — отвърна маршал Хондлър. — Чародей с твоята сила наистина е добре дошъл.

Бинесман се втренчи в стените на замъка. Изразът му стана тревожен и той поклати глава.

— Боя се, че не мога да помогна кой знае с какво. Но ще се опитам.

И скочи от коня, за да влезе в замъка. Но спря и се загледа в Мирима, след което постави ръка на рамото й.

— Твоето време дойде, жено. Враговете на Земята се събират и може би само ти си в състояние да се възправиш срещу тях. Помогни ни.

Стисна насърчително рамото й и се отдалечи.

Мирима остана известно време на мястото си, след което отиде до пълния с вода ров. Извади една стрела от колчана си и я потопи във водата, седна на земята и започна да очертава руни върху водната повърхност, като вадеше стрели една след друга.

Боренсон дълго не откъсна поглед от нея. Не разбираше смисъла на руните, които чертаеше, но не смееше да наруши спокойствието на една чародейка, която върши работата си.

След това тръгна към замъка след Върховния маршал Хондлър, Сарка Каул и чародея Бинесман. Докато крачеше по дигата, усети силна миризма на чесън, от която очите му се насълзиха.

— Какво е това? — попита Боренсон, като погледна надолу.

— Лук и чесън, сварени със сетивни пипала на хали — отвърна маршалът. — Надявам се тази воня да ги притесни по-сериозно, отколкото нас.

На лицето на чародея се появи заканителна усмивка.

— Да, това може би ще помогне повече от всичките ви укрепления и стрели.

Точно пред защитната стена на замъка се издигаше вал със солидни размери. В него също стърчаха оръжията на халите, насочени срещу самите тях. Разкривените остриета проблясваха като зловещи тръни по дължината на целия вал. Беше покрит с пънове и натопени в газ парцали.

В него бяха оставени три прохода, широки колкото да премине конник.

Хондлър поведе групата към градския площад, който бе ограден от подобни валове. Под тях отвеждаха улици на запад, на север и на юг. Бинесман огледа критично валовете, сякаш видът им го притесни с нещо. После внезапно вдигна тоягата над главата си и започна да чертае по стената руни на могъщество.

Накацалите по стените на замъка воини започнаха шумно да го приветстват, доволни, че чародей като Бинесман благославя укрепленията.

Маршал Хондлър спря. Бинесман се обърна и започна да произнася заклинание към насипа, над който се носеше миризмата на чесън. В това време маршал Хондлър се приведе към Боренсон от седлото си:

— Твоята позиция е тук, сър Боренсон. — Той кимна към вратата в укреплението вляво. — Ще воювате в група. При последното сражение халите превзеха стените за броени минути. Единственото, което ги спря, бяха храбреците, които се сражаваха рамо до рамо. Когато насреща им има повече воини, халите се объркват. Не знаеха нито кой от противниците им ще ги нападне, нито кой от тях представлява по-голяма заплаха. Когато нападнат, ще подпалите вала. Това ще ви подсигури достатъчно светлина и защита срещу халите.

— Труповете — каза Боренсон — много скоро ще задръстят пространството и ще ни лишат от възможността да се сражаваме.

— Имал съм го предвид — съгласи се Хондлър. — Вероятно ще се наложи да се оттеглите, за да имате място за сражение. При отстъплението си ще защитите Улицата на гирляндите. По нея има още три защитни вала. Разположили сме стрелци по покривите и по прозорците. Трябва да удържите халите, докато воините отстъпват.

Улицата на гирляндите прекосяваше целия остров и беше дълга около две мили. По продължение на първата половин миля от двете страни бяха наредени три-четириетажни порутени магазини. Сградите бяха толкова близо една до друга, че покривите им почти се съединяваха. По-нататък се редуваха разнебитени складове и ниски бараки.

— Последното ни средство — продължи Хондлър — са доковете, от които можем да превозим няколкостотин души. Ще задържите халите там.

Боренсон никога не бе слизал до старите докове и дори не знаеше пътя до тях, но това не го разтревожи особено. Щеше да се ориентира по отстъпващите воини. А и не се надяваше да доживее дотогава.

— Успех — пожела му Хондлър и погледна към южната кула, която се намираше на десетина разкрача. Мирима идваше към тях, след като бе приключила със стрелите. — Лейди Мирима — обърна се маршалът към нея, — качете се със стоманения си лък на третия етаж и освободете стрелеца, който е там. Предполагам, че имате желание да пазите гърба на съпруга си.

— Благодаря — отвърна Мирима.

Бинесман приключи със заклинанията и Сарка Каул погледна чародея и Хондлър.

— Сега — предложи Дните — нека обсъдим дали бихме могли да измислим как да спасим този град.

Докато Хондлър, Сарка Каул и Бинесман бързаха към старата графска кула на върха на хълма, Боренсон дълго не отдели поглед от гърба на чародея.

И въпреки че към града прииждаше безчислената орда на халите, усети в себе си искрица надежда.

До него стоеше Мирима, стиснала лъка. Хапеше нервно долната си устна и потропваше с крак, без да отрони нито дума. Боренсон знаеше, че й е неудобно да даде публичен израз на чувствата си, макар да успяваше да наваксва, когато останеха насаме. Мъжете върху стената подхванаха песен за кураж:

След битката настъпват дни честити,

благословена да е мойта кръв пролята.

Вдигни бокал и пий във моя чест,

потомците дано ме помнят на земята.

Мирима обви с ръка раменете му и дълго остана така. Държеше го, без да пророни дума. Накрая Боренсон прошепна:

— Обичам те. Мисля, че ми е било съдено да те обичам.

— Виж какво — отвърна Мирима. — След това сражение би могъл да ми покажеш колко ме обичаш, вместо само да ми го повтаряш.

Той не отвърна нищо. Намираше се в двореца, където бе загинал баща му, а земята се тресеше от стъпките на напредващите хали.

— Това място е добро за водене на сражение — продължи тя. — Отвсякъде сме обградени от вода. Усещаш ли силата й?

— Не — отвърна Боренсон. — Чувам плисъка на вълните в скалите и усещам във въздуха дъха на езерото. Но не усещам нищо.

— Тя ми нашепва спокойствие — каза Мирима. — Не се съпротивлявай прекалено на халите. Не заставай като стена насреща им. Ако го направиш, ще те разрушат. Бъди гъвкав като вълна. Втурни се да срещнеш яростта им и се опълчи, ако потрябва. Дръпни се назад, ако се наложи. И след това отново скочи, за да нанесеш удар.

Очите й излъчваха странна светлина.

— Ще направя всичко, на което съм способен — отвърна Боренсон, пообъркан от съветите й.

И я целуна продължително. В този момент един далекогледец извика от стената:

— Преден отряд хали атакува пред войските им! Няколкостотин на брой!

— Ела — каза Боренсон. — Ела да погледнем.

Боренсон се втурна през вратата към Улицата на гирляндите и се качи по една дървена стълба на стената. На разстояние три стъпки един от друг там стояха подредени стрелци и пехотинци. Нямаше цивилни зяпачи, които да им се пречкат, каквито очакваше да види. Хондлър им бе забранил да се мотаят наоколо.

Въздухът ухаеше на пресен ръжен хляб и печено месо — воините довършваха набързо приготвеното ядене. Нужни им бяха сили за предстоящата битка.

Боренсон присви очи и погледна на юг, но в сумрака не видя почти нищо. Халите се спускаха по планинския склон като черен прилив, но хълмовете скриваха главния им фронт. Не видя и нищо, което да му заприлича на челен отряд, освен няколко неясни силуета на хали — черни монолитни туловища, които препускаха сред зловещите кохорти.

— Някакъв знак за войските на Лоуикър? — запита той един едър воин.

— От север засега няма нищо — отвърна воинът, стиснал нервно бойния си чук.

В същия момент от върха на стената върху купчините папрати край пътя се изсипа град от запалени стрели. Папратите моментално пламнаха.

На светлината им Боренсон започна да вижда малко по-добре. През полето действително препускаха хали, сякаш бяха обезумели. Пъплеха като мравки във всевъзможни посоки.

Някои се изкачиха до ръба на огромната яма, от която бе изскочил световният червей, и залазиха предпазливо около кратера.

„Опитват се да научат, каквото могат, за предишното сражение — сети се Боренсон. — Душат изписаните по земята думи.“

Две от халите се втурнаха към замъка в края на полуострова. Едната стъпи върху скрит в сламата калтроп, изсъска от болка и вдигна високо опашката си — изпускаше предупреждение, докато измъкваше калтропа от стъпалото си.

Другарката й моментално препусна по покритото със слама поле, като събираше скритите калтропи и ги мяташе в езерото.

— По-умни са, отколкото предполагахме — измърмори някой зад гърба на Боренсон.

Никоя от халите-разузнавачки не се осмели да пристъпи върху насипа. Но се приближиха до главата на магесницата, в чиято паст бяха натъпкани вмирисаните на чесън сетивни пипала. Пристъпиха към нея, разтреперани от страх от миризмата, после препуснаха на юг към предните си линии.

Боренсон се усъмни, че ще им се наложи да препускат дълго назад. Замъкът под краката му се тресеше и земята тътнеше, сякаш приближаваше буря. Изненада се, като видя огромна неясна тъмна маса да се приближава на по-малко от десет мили от юг. Халите бяха по-близо, отколкото си бе мислил.

— Не остава много време — промълви Мирима.

Само на няколкостотин разкрача на брега южно от замъка се бяха скупчили петдесетина хали. При предишното сражение на това място те бяха започнали да изграждат от клей някаква странна кула със сини върхове, усукани като рогове на нарвал. Всичко това бе рухнало при появата на световния червей.

Сега започнаха да издигат върховете и те се извисиха на стотици стъпки във въздуха.

За броени минути успяха да закрепят основите им и се заизкачваха по тях.

Един далекогледец наблизо се провикна:

— На кулите забелязвам нещо ново: някакъв вид хала, каквато не сме виждали досега.

Боренсон присви очи, но едва различаваше тъмните силуети. Бяха издигнати само три кули, наклонени някак несигурно на една страна, като скършени рогове на нарвал. По върховете им се бяха покатерили няколко хали, които му се сториха някак странно деформирани.

— Опиши ми ги — викна той на далекогледеца.

— Приличат на оръженоски, но с по-тънки и по-издължени тела. А наглавниците им са поне два пъти по-дълги, отколкото на нормална хала, и са с повече сетивни пипала.

„Наглавник“ на хала бяха плочите около сладкия триъгълник, които образуваха „короната“ на главата.

— Наблюдават ни — извика далекогледецът. — Изучават укрепленията ни.

— Невъзможно — измърмори Боренсон. Халите бяха поне на шест-седемстотин разкрача, а според Ейвран не „виждаха“ на повече от двеста крачки. И все пак той ясно виждаше, че странните разузнавачи са се покатерили на кулите и висят по тях като богомолки на клонка. И освен това сякаш се взираха към замъка, размахали пипалата си като полудели.

Забеляза някакво движение на не повече от пет мили и разбра, че към тях като тъмна вълна се спуска огромна маса хали.

Предполагаше, че главният фронт на ордата е най-малко на час разстояние. Но разузнавачите се движеха пред челните редици. Не оставаше никакъв час. Нямаше дори и петнайсет минути.

— По-добре да застанеш на позиция — обърна се той към Мирима, докато дузина могъщи Повелители на руни приближиха до вратата на замъка, за да заемат позиции под защитния вал.

Стисна ръката й, а тя бръкна в джоба на туниката си и извади червено копринено шалче. Беше същото, което Боренсон бе завързал на копието си преди седмица на турнирния бой с Върховния маршал Скалбейрн в замъка Силвареста.

— Ето — каза тя, докато го завързваше на врата му. — Пази ми го.

След това се обърна и изчезна под един мрачен свод, забързана към кулата.

Боренсон не откъсна очи от кулата, докато не зърна раздвижване на прозорчето на третия етаж. Мирима протегна бялата си ръка и я размаха, но той не видя лицето й.

Боренсон така се бе съсредоточил да наблюдава халите-разузнавачи, че бе пропуснал да забележи защитниците, които бяха заели позиции под крепостния вал на Улицата на гирляндите. В калта до вратата бяха забити две факли и на светлината им той позна капитан Темпест от Лонгмът. И той като него бе храбър воин, но не разполагаше с изобилие от дарове. Третият бе Рицарят на справедливостта сър Гринсуор от Туум, който бе приел такова количество дарове на метаболизъм, че преждевременният гроб не му мърдаше. Двама бойци до него носеха златистите туники на Индопал. Представиха се със силен акцент. Единият бе мургав мъжага, казваше се Хамил Оват, деветият син на емира на Тулистан. Другият беше висок черен мъж от Деяз, воин от племето на свирепите тинту, и се казваше Нгуя Кинсага.

Нгуя огледа внимателно Боренсон и притвори очи в знак на уважение, но застана в челото на малката група.

— Преди седмица се бих с хали на тази врата — поясни той. — Те не се страхуват от мъж, който отстъпва пред тях или който брани земята си. Но когато тръгнеш насреща им, умират от страх.

После огледа всеки воин поотделно, сякаш по този начин искаше да узнае всичко за тях. След това вдигна копието си и го размаха заплашително.

— Не изчерпвайте докрай силите си — посъветва Боренсон тези, които разполагаха с голямо количество дарове. — Тук сме петима. Ако някой почувства, че се уморява, нека се оттегли и да остави на друг да нанесе последния удар.

Нгуя кимна одобрително и всички заеха местата си.

Боренсон не виждаше нищо от барбикана. С приближаването на ордата земята се тресеше все по-застрашително. Тътенът непрекъснато се усилваше, а над двора запрелитаха и грий — сигурен знак, че халите са вече тук.

Боренсон усети ударите на сърцето си и по тях заизмерва изтичането на секундите. Прииска му се да се качи на стената и да погледне от нея.

Далекогледците завикаха възбудено:

— Почти стигнаха градските врати, но се колебаят.

От саловете в езерото откриха огън срещу най-близките до брега хали.

— Милорд — викна един далекогледец. — Виждам войските на Лоуикър по хълмовете отвъд Стената на Барън. — И след секунда добави: — Милорд, от изток се издига разузнавателен балон!

Боренсон знаеше, че само огнетъкачите на Радж Атън използват разузнавателни балони. Тук на Градския площад не се усещаше никакъв вятър. От всичките му страни се издигаха стените на замъка. Той погледна нагоре и видя потрепващите на небето звезди, почти скрити от тънката пелена на довяваните от юг пушеци, поради което улиците тънеха в сумрак. Но отвън подухваше леко в източна посока. Балонът щеше да се извиси над града и над полесражението и огнетъкачите на Радж Атън щяха да наблюдават битката необезпокоявани. Вероятно след около час балонът щеше да кацне на изток сред неговите войски.

Боренсон погледна на юг и зърна под тъмния свод на кулата върху стената на замъка мъжки силует. Мъжът беше червенокос и стойката му му се стори позната. Сърцето му подскочи в гърдите, защото си помисли, че е баща му.

Погледна отново, но там нямаше никого.

Боренсон преглътна. Беше сигурен, че е духът на баща му. Усмихваше му се, сякаш го очакваше.

„Тук ли ще умра?“, запита се той.

Огледа се и за първи път в живота си усети страх. Винаги досега бе тръгвал на бой с неумолима решителност, изплезил език в лицето на смъртта.

Попита се къде ли лежи баща му. Преди седмица намери тялото му на зеления склон под двореца на граф Палдейн. Сега по всяка вероятност беше долу в гробниците.

Карис бе построен върху няколко ниски хълма, които стърчаха над водата. На изток хълмовете бяха надупчени като решето от древни пещери и тунели — гробници за мъртвите и складове за храна и скривалища за войските при обсада.

— Халите се събират — викна един наблюдател. — Виждам магесницата им! Ама че е огромна, в името на Седемте стоящи камъка! Пригответе се!

Дълго след това не се случи нищо. Някой на улицата запита:

— Какво става?

— Приближиха насипа, подушиха и се оттеглиха. Сега са близо до Хълма на червея — заобяснява на висок глас далекогледецът. — Виждам цяла група магеснички. Изглежда, искат да построят отново онази руна — Печата на опустошението.

Навсякъде по стените на замъка припламнаха огньове. Млади факлоносци тичаха да занесат светлина на всеки, който се нуждаеше от нея. По цялото протежение на Карис хората започнаха да си подвикват нещо, но съскането на халите и тътенът от стъпките им заглушаваха виковете. Всички очакваха началото на сражението и градът бе заприличал на кошер, огромен кошер, в който мъже и жени притичваха нагоре-надолу.

Чародеят Бинесман се втурна в двора и хукна по Улицата на гирляндите към доковете.

След малко маршал Хондлър се появи тичешком на Градския площад с факла в едната ръка и копие в другата.

— Всички Повелители на руни да останат на позиция — викна той. — Всички лордове на изток и на юг от мене по моя команда да започнат да се изтеглят към гробниците. Всички цивилни веднага да се насочат към доковете.

— Какво? — викна от стената един от лордовете. — Караш ги да се оттеглят, преди да е започнала битката?

— Всеки, който иска да остане жив, да направи, каквото казах — веднага! — изкрещя Хондлър.

Стотици цивилни, стрелци и лечители едновременно започнаха да се спускат от кулите и да се втурват по Улицата на гирляндите, следвайки Бинесман.

Боренсон моментално се сети какво е намислил Хондлър. Сарка Каул ги бе предупредил, че Риала Лоуикър и Радж Атън няма да изпратят войските си в бой, докато Карис не падне. Тъй че Хондлър се надяваше да успее да ги заблуди, че Карис губи, за да ги подмами да му се притекат на помощ. Като изпратеше лордовете да пазят гробниците, а цивилните в тайните зали, които отвеждаха към доковете, Хондлър щеше да скрие повечето мъже под земята.

Над главите им припляскваха с криле грий, сякаш скимтейки от болка, а халите съскаха като огромно море.

Хондлър се качи на стената и дълго оглежда обстановката.

Разузнавателният балон летеше във въздуха като огромен граак. Вятърът го насочваше право към града. Огнетъкачите проблясваха в коша му, сякаш всеки момент щяха да избухнат в пламъци.

— Не позволявайте на халите да изградят руната! — изкрещя Хондлър. — Стреляйте с катапултите!

Стрелците викнаха в отговор:

— Сър, на такова разстояние можем да стреляме само с гюлета!

— Стреляйте! — настоя Хондлър.

След секунди от върха на кулата полетя залп от метални топки.

Халите засъскаха от ярост.

Далекогледците закрещяха:

— Нападат!

 

 

Въздухът съскаше от свистенето на гюлетата и прозвънването на хиляди лъкове, изпращащи градушка от стрели.

— Ама че са бързи, в името на Стихиите! — изруга някой.

„Няма да продължи дълго“, помисли си Боренсон: чуваше ужасените писъци по стените. Грабна една факла и я метна върху защитния вал. Факлата падна върху шиповете и просмуканите с газ парцали. Лумна огън и освети целия двор.

На Градския площад изневиделица скочи хала, огромна магесница, размахала с ръмжене кристалния си жезъл. От хълбока й стърчаха две стрели от катапулти.

Боренсон замръзна от изненада.

Халата се завъртя и изпусна проклятието си, а отгоре й заваля град от стрели. От жезъла й изригна червен облак, чиито отровни пари изпълниха пространството. Стрелите пронизаха сладкия й триъгълник и тя се свлече, тресейки се, на земята.

„Откъде изникна?“, запита се Боренсон и си даде сметка, че е скочила отгоре. Вдигна очи и видя други три хали да препускат по стената и да къртят зъберите, които летяха във всички посоки.

Една хала се наведе от върха на стената, размаха оръжието си и покоси едновременно трима души. Купчина черва пльосна в краката на Боренсон, а от небето заваля кървав дъжд.

— Покатерили са се на стената! — изкряска някой.

Една хала се сгромоляса върху покрива на магазина от другата страна на улицата. Шестнайсеттонното чудовище направо го срути. Разлетяха се греди и каменни отломки. Етажите рухнаха един подир друг върху надаващите ужасени писъци мъже и жени в сградата.

Обхванати от ужас, стрелците на стената отстъпваха и стреляха срещу чудовищата.

Облакът от проклятието на магесницата се спусна върху Боренсон и в ушите му отекнаха думите: „Пълзи, ти, дете човешко“. Усети да го сковава безсилие, краката му омекнаха и той едва се държеше на тях. Стомахът му се сгърчи и сърцето му задумка, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

Обхванати от ужас мъже рухваха от стените. Стрелците захвърляха лъковете. Могъщи воини се сгромолясваха като покосени.

Огромна оръженоска скочи от стената, масивното й тяло се приземи с трясък зад Боренсон и цялата улица се разтресе.

Боренсон нададе боен вик и се спусна насреща й.