Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spirit Ring, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОКОВНИЯТ ПРЪСТЕН. 2001. Изд. Амбър, София (Изд. Бард, София). Превод: Милена ИЛИЕВА [The spirit ring / Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 21 см. Страници: 400. Цена: 8.99 лв. ISBN: 954-585-274-7 (Бард)


На Джим и Труди

1.

Фиамета завъртя буцата топла червеникава глина в ръката си и тревожно попита:

— Мислиш ли, че е готово, папа? Мога ли вече да я разчупя?

Баща й сложи ръката си до нейната, за да прецени температурата.

— Не още. Остави я — няма да изстине по-бързо, като я подмяташ насам-натам.

Тя въздъхна нетърпеливо и остави глинената топка на работния тезгях, огрян от утринната светлина, която се сипваше през желязната решетка на прозореца.

— Не можеш ли да направиш изстиващо заклинание?

Той се засмя.

— На тебе ще ти направя изстиващо заклинание, момиче. Стихията на огъня ти е в повече. Дори и майка ти го казваше. — Майстор Бенефорте се прекръсти и сведе глава при споменаването на покойната. — Недей да гориш толкова бързо. Само затрупаните въглища горят цяла нощ.

— Затова пък се спъваш в тъмното — не му остана длъжна Фиамета. — А онова, което гори бързо, гори ярко. — Подпря се с лакти на тезгяха, запотропва с пантофката си по плочите на пода и се загледа в резултата от работата си. Глина със златно сърце. В неделните си проповеди епископ Монреале често казваше, че човек е направен от глина. Обзе я томително чувство на единение с буцата върху тезгяха, кафява и груба — тя отново въздъхна, — но пълна с тайни обещания, които само чакаха някой да им разчупи обвивката.

— Може да се е повредил — притеснено каза тя. — Някоя кухина… или бучка… — Нима баща й не го усещаше? Чистото, тъничко жужене като пулс на миниатюрно сърце?

— Ако е така, можеш да го претопиш и да опиташ отново, докато не стане както трябва — каза баща й и сви рамене. — Вината ще е само твоя и ще си си получила заслуженото, дето избърза като пале пред майка си и го изля, без да ме изчакаш. Металът няма да се изгуби, или поне не би трябвало… и ще те нашляпам като последния чирак, ако ми извъртиш чирашки номер като този. — Намръщи й се свирепо, но Фиамета разбираше, че заканата му не е сериозна.

Не от загубата на метала се притесняваше тя. Но нямаше намерение да споделя тайната си с него и да се сблъска с неодобрението или присмеха му, а най-вероятно именно такава щеше да е реакцията му. Когато бе чула бащините си стъпки в коридора, тя бе изтрила припряно с плюнка и ръкав тебеширената диаграма и бе наемела от тезгяха листа с указанията, внимателно преписани с най-хубавия й почерк, както и символичните неща — сол, сухи цветя, парче необработено злато и пшеничени зърна. Престилката, в която ги беше увила, сега бе на ръба на тезгяха и сякаш крещеше да забележат присъствието й. В крайна сметка папа й бе дал разрешение само да излее злато. Фиамета седна на едно високо столче, изтри някакво петно от кожената престилка, която бе сложила върху сивата си вълнена рокля, и вдиша дълбоко хладния пролетен въздух, който нахлуваше през неостъкления прозорец на работилницата. „Но ето че се получи! Първото ми влагане се оказа сполучливо. Или поне… не се провали с гръм и трясък.“

Някой потропа на тежката дъбова врата и се чу мъжки глас:

— Майстор Бенефорте! Просперо Бенефорте, буден ли сте?

Фиамета се покатери на масата и притисна лице към решетката, за да види кой е на улицата.

— Двама са — стюардът на дука, месер Куистели, папа. И — тя се усмихна — швейцарският капитан.

— Ха! — Майстор Бенефорте припряно свали кожената си престилка и приглади туниката си. — Може би най-после ми носи бронза! Крайно време беше. Още никой ли не е махнал резето на вратата? — Подаде глава през другия прозорец на работилницата, който гледаше към вътрешния двор, и изрева: — Тесео! Свали резето! — Побелялата му брада щръкна първо надясно, после наляво. — Къде се е дянало това глупаво момче? Тичай да отвориш, Фиамета. Но първо си натикай косата под бонето, че си се разрошила като някоя перачка.

Фиамета скочи на пода, развърза връзките на семплото си бяло ленено боне и приглади с пръсти къдравите си черни кичури, които се бяха измъкнали незабелязано, докато вниманието й бе погълнато от сутрешните й занимания. После пристегна бонето прилично — и все пак няколко немирни къдрици на тила й се бунтуваха срещу наложения ред и се проточваха чак под плешките й. Прииска й се да беше отделила малко време, за да сплете косата си, вместо да хукне презглава да накладе огън в малката пещ в ъгъла на работилницата преди папа да се е събудил и да е слязъл долу. Още по-добре щеше да е, ако си бе сложила дантеленото боне от Брюже, което папа й беше подарил миналата пролет за петнайсетия й рожден ден.

Тропането се поднови.

— Има ли някой?

Фиамета изприпка по настланото с каменни плочи преддверие, издърпа резето на голямата врата, после я отвори и направи реверанс.

— Добро утро, месер Куистели. — И мъничко по-срамежливо: — Добро утро, капитан Окс.

— Здравей, Фиамета. — Месер Куистели й кимна. — Дойдох да приказвам с майстора.

Месер Куистели беше облечен с дълга тъмна роба като на учен. Гвардеецът Ури Окс носеше ливреята на дука — къса черна туника с ръкави на червени и златни ивици и черен клин. Не носеше нито метален нагръдник, нито пика или шлем в това мирно утро, само меча на хълбока си и черна кадифена барета с кокардата на дука на Монтефолия, накривена на една страна. Кокардата с цвете и пчела беше дело на майстор Бенефорте — позлатена мед, която приличаше на масивно злато и бе предназначена да прикрива тайната за относителната бедност на капитана. Швейцарецът пращал половината си плата на майка си у дома, беше прошепнал майстор Бенефорте и бе поклатил глава — дали от възхищение към тази синовна преданост, или от смущение пред финансовото му лекомислие, Фиамета не можа да прецени. Краката на капитан Окс обаче изпълваха клина му и той не висеше на грозни торби като панталоните на кльощавите млади чираци и съсухрените старчоци.

— Дукът ли ви праща? — попита обнадеждено Фиамета. Кожената кесия, която висеше на колана на месер Куистели до очилата му, изглеждаше обещаващо издута. Но пък дукът го биваше да обещава, казваше папа. Фиамета покани двамата мъже да влязат и ги въведе в предната работилница, където ги посрещна майстор Бенефорте — потриваше ръце.

— Добро утро, господа! Надявам се, че носите добри новини за бронза, който дук Сандрино обеща да осигури за моята велика творба. Шестнайсет блокчета мед, имайте предвид, не по-малко. Уредено ли е вече?

Месер Куистели посрещна досадната му настойчивост с вдигане на рамене.

— Не още. Макар да съм сигурен, че когато вие сте готов, майсторе, ще е готов и металът. — И съвсем леко, но все пак иронично вдигна вежда. Майстор Бенефорте се намръщи — имаше нюх като на ловно куче и за най-малкото незачитане или обида. Фиамета затаи дъх. Но месер Куистели докосна кесията на кръста си и продължи: — Все пак ви нося сумата, която господарят обеща за дървения материал, восъка и работниците ви.

— Дори и аз не съм чак такъв магьосник, че да правя бронз от дърво и восък — изръмжа майстор Бенефорте. Но въпреки това посегна към кесията.

Месер Куистели се извъртя настрани.

— Уменията ви не подлежат на съмнение, майсторе. За съжаление, същото не може да се каже за бързината, с която работите. Може би приемате твърде много поръчки и това води до забавяне на всичките?

— Трябва да използвам пълноценно времето си, ако искам домочадието ми да има какво да яде — високомерно рече майстор Бенефорте. — Ако милорд дукът желае съпругата му да не поръчва повече бижута, би трябвало да го обсъди с нея, а не с мен.

— Колкото до солницата… — твърдо поде месер Куистели.

— Работя по нея с неотстъпна грижа. Както вече съм имал случай да отбележа.

— Да, но готова ли е?

— Остава само да й сложа емайл.

— Както, навярно, и да й заложите действените заклинания? — предположи месер Куистели. — Заложихте ли ги вече?

— Не, не съм ги заложил — каза майстор Бенефорте. По тона му личеше, че достойнството му е засегнато. — Онова, което вашият господар иска от мен, не е някакво долнопробно уподобяващо заклинание. Това заклинание е вътрешно, вградено, влагано с всеки натиск на длетото ми.

— Дук Сандрино очаква от мен да следя как напредва работата — каза месер Куистели малко неуверено. — Новината още не е обявена официално, но трябва да ви кажа, че годежът на дъщеря му е в процес на договаряне. Той иска да е сигурен, че солницата ще бъде готова навреме.

— Аха! — Лицето на майстор Бенефорте просветна. — Достоен дебют за моето изкуство. За кога е планиран годежът?

— За края на този месец.

— Толкова скоро! И кой е щастливият младоженец?

— Уберто Феранте, лорд на Лозимо.

Последва красноречива пауза.

— Разбирам защо милорд дукът се е разбързал — рече накрая майстор Бенефорте.

Месер Куистели разпери ръце, предотвратявайки всеки по-нататъшен коментар.

— Фиамета. — Майстор Бенефорте свали връзката ключове от колана си. — Тичай да донесеш златната солница от раклата в стаята ми. И не забравяй да заключиш както раклата, така и вратата.

Фиамета взе ключовете, излезе с бавната стъпка на истинска дама — никакво детинско подскачане пред очите на швейцарския капитан, — продължи в същия дух до стълбите във вътрешния двор, после затича нагоре през две стъпала.

В голямата, обкована с желязо ракла до долната табла на бащиното й легло имаше десетина подвързани с кожа книги, няколко стегнати с панделки свитъка със записки и документи — тя разтревожено се опита да си спомни дали последния път ги беше оставила в точния порядък, в който ги беше заварила — и една кутия от полирано орехово дърво. От раклата се излъчваше силна миризма на хартия, кожа, мастило и магия. Фиамета извади тежката кутия, после заключи раклата и вратата на стаята с тежките, украсени с филигран ключове. Усети как предпазващите заклинания си падат на мястото заедно с резетата — като слаб трус, плъзнал по нервите на ръката й. Явно бяха изключително мощни, щом бе успяла да ги усети, особено при непрестанния стремеж на баща й към максимална изтънченост в магическото изкуство. Тръгна обратно към работилницата на долния етаж. Леките й кожени пантофки не вдигаха почти никакъв шум. Гласът на капитана привлече вниманието й — тя застина и се заслуша с ухо на вратата.

— Майката на дъщеря ви е била мавърка, тогава, или негърка?

— От Етиопия, със сигурност — изказа мнение месер Куистели. — Ваша робиня ли е била?

— Не, беше християнка — отговори бащата на Фиамета. — От Бриндизи. — В гласа му се долавяше известна сухота, дали от уважение към християнките, или към Бриндизи, Фиамета не можа да прецени.

— Сигурно е била много красива — учтиво рече швейцарецът.

— Да. А и аз не винаги съм бил толкова спаружен и очукан, какъвто ме виждате днес, преди да ми счупят носа и косата ми да побелее.

Капитан Окс издаде някакъв извинителен звук, предназначен да изтъкне, че думите му не са съдържали зловреден намек относно физиономията на домакина. Месер Куистели, човек също на години, се засмя и попита:

— А наследила ли е таланта ви във вашето изкуство, или и с него се е разминала както с формата на носа ви, майстор Бенефорте?

— Със сигурност е по-добра от онзи мой чирак с непохватните пръсти, дето го бива само да цепи дърва. Рисунките и моделите й са много хубави. Аз, разбира се, не й го казвам, защото няма нищо по-противно от възгордяла се жена. Позволявам й да работи със сребро, а днес за пръв път й разреших да опита и със злато.

Месер Куистели даде ход на едно „Хм“, което да прозвучи достатъчно впечатлено като за случая.

— Аз по-скоро имах предвид другото ви изкуство.

— Ааа. — Гласът на майстор Бенефорте се хлъзна в низходяща крива. — Голяма загуба на време и усилия е да обучаваш една дъщеря, която ще отнесе знанията и тайните ти при друг мъж, когато се ожени. Макар че ако някои хора продължат да закъсняват с плащанията, полагащи се на творец от моя ранг, то знанията й може да се окажат единствената зестра, която ще съм в състояние да й осигуря. — Той въздъхна дълбоко и съкрушено. — Разказвал ли съм ви как папата беше толкова завладян от красотата на златния медальон, който изработих за филона му, че ми плати два пъти повече от договореното?

— Да, няколко пъти — побърза да отбележи месер Куистели, но напразно.

— Освен това се канеше да ме направи главен майстор на Монетния двор, но враговете ми пуснаха онзи отвратителен лъжлив слух, който ми докара обвинение в некромантство, и цяла година гних в тъмниците на замъка Свети Анджело…

Това и Фиамета го беше чувала. Отдръпна се няколко крачки, провлачи шумно пантофки по плочите и влезе в работилницата. Постави внимателно ореховата кутия пред баща си и му върна ключовете. Той се усмихна, отри ръце в туниката си, промърмори нещо под нос и отключи кутията. Разгъна копринената кърпа, извади предмета, който се бе гушил в нея, и го постави в центъра на решетката от светлосенки върху тезгяха.

Златната солница заискри на светлината и двамата гости затаиха дъх. Статуетката се издигаше от овална абаносова основа с богата дърворезба. Две златни фигурки, високи по една длан — красива гола жена и силен брадат мъж с тритон в ръка — седяха върху нея, преплели нозете си.

— Символична среща на сушата и морето — заобяснява ентусиазирано майстор Бенефорте. Изящно изработен кораб — Фиамета по-скоро би го оприличила на гребна лодка — близо до ръката на морския цар бе предназначен за солта, а един малък гръцки храм под грациозно отпуснатата ръка на богинята на земята — за пипера. Около мъжа подскачаха моржове, риби и разни странни ракообразни, а около жената се тълпеше безгрижен рояк от красиви земни създания.

Швейцарският капитан зяпна, а месер Куистели измъкна очилата си от колана, нагласи ги на носа си и се вторачи жадно в прекрасната творба. Майстор Бенефорте се надуваше все повече и повече, като току посочваше разни изпълнени със съдържание детайли и се наслаждаваше на изумлението, лъхащо на вълни от двамата мъже.

Месер Куистели пръв дойде на себе си и глуповато попита:

— Но работи ли?

Майстор Бенефорте щракна с пръсти.

— Фиамета! Тичай да донесеш две чаши, бутилка вино — киселото вино, което Руберта използва за готвене, да не донесеш от хубавото кианти — и от онзи бял прах, с който мори плъховете в килера. По-живо!

Фиамета хукна, грейнала щастливо заради тайната си. „Аз направих проекта за делфините. И за малките зайчета също.“ Чуваше как зад нея майстор Бенефорте зове с мощен глас чирака Тесео. Прекоси на бегом вътрешния двор и влетя в кухнята, където я посрещна Руберта, възмутена от суетнята й и от задъханото й:

— Папа иска…

— Тъй, тъй, момиче, ама бас държа, че ще иска и обяда си, а огънят в пещта загасна. — Руберта посочи с дървената си лъжица облицованата със сини плочки пещ.

— О, това ли е всичко? — Фиамета се наведе, отвори желязната вратичка и огледа тъмната вътрешност. Наложи покой на мислите си. — Piro[1] — прошепна тя. Ярки сини и жълти пламъци се подгониха като танцьори по изстиналите въглени. — Това ще свърши работа. — Вкуси доволно жегата от заклинанието върху езика си. Поне едно нещо можеше да прави като хората. Дори и папа казваше така. А щом може едно, защо да не може и друго?

— Благодаря ти, мила — каза Руберта и се обърна да вземе желязната тава. Ако се съдеше по уханните улики върху дъската за рязане, тя се канеше да сътвори чудеса с лук, чесън, розмарин и агнешко.

— Няма защо — рече Фиамета, после припряно занарежда необходимите за демонстрацията неща върху един поднос, включително и последните две винени чаши от венецианския сервиз, който носачите бяха изпочупили при пренасянето им тук, в Монтефолия, преди почти пет години. Папа беше забравил за солта и пипера, но тя грабна съответните бурканчета от високата лавица и ги прибави към бойния ред върху подноса, после отнесе всичко в работилницата, гордо изправила гръб.

С тайнствена усмивка майстор Бенефорте сипа малко сол в корпуса на корабчето. За миг лицето му застина вглъбено, той промърмори нещо под нос и се прекръсти. Когато баща й започна да говори, Фиамета докосна месер Куистели по ръката, да не би дукският стюард да прекъсне неволно този критичен етап. Жуженето откъм солницата, надигнало се в унисон с шепота на майстор Бенефорте, беше дълбоко и богато, но много, много слабо, мелодично и нежно. Преди година тя въобще не би го доловила, а месер Куистели определено не подозираше за съществуването му.

— Пиперът, папа? — подсети го Фиамета и му подаде бурканчето.

— Днес няма да използваме пипера. — Той разтърси глава, после сипа пълна лъжица от отровата за мишки в една от чашите и върза конец около столчето й за нишан. Сетне наля вино и в двете чаши. Отровата се разтвори бавно, с едва доловимо съскане.

— Къде се губи това момче? — промърмори майстор Бенефорте, след като почакаха още няколко минути. За щастие, преди раздразнението на господаря му да е достигнало опасни размери, Тесео влетя през входната врата. Баретата му бе изкривена на една страна, панталоните му не бяха дозакопчани, а треперещите му пръсти стискаха свит на топка пешкир.

— Успях да хвана само един на бунището, майсторе — заизвинява се Тесео. — Другият ме ухапа и избяга.

— Ха! Може пък да те използвам вместо него, щом е така — свъси се майстор Бенефорте. Тесео побледня.

Майсторът взе пешкира, в който бе увит един голям пощурял плъх с жълти изпочупени зъби и проскубана козина. Тесео засмука кървящия си палец. Плъхът се мяташе, съскаше и се извиваше. Хванал животинчето здраво за кожата на врата, майстор Бенефорте взе една тънка стъклена тръбичка, засмука през нея малко от бледорозовото вино от чашата с конеца и изля течността в гърлото на плъха. След няколко секунди пусна гризача на плочките. Животинката хукна напред, после започна да тича в кръг, като хапеше собствените си хълбоци. Накрая потръпна конвулсивно и умря.

— А сега наблюдавайте внимателно, господа — рече майстор Бенефорте. Двамата му гости се наведоха по-близо. Той взе щипка сол и я посипа в чашата без конец. Нищо не се случи. Взе втора, по-щедра щипка, и я пусна в отровеното вино. Солта припламна, зрънцата й заискриха в оранжево, после в чашата лумна син пламък като от запалено бренди и горя цяла минута. Майстор Бенефорте бавно разбърка сместа с пипетата. Съдържанието беше станало прозирно и рубиненочервено като в другата чаша. Той взе обозначената с конец чаша и каза:

— Сега… — Погледът му падна върху Тесео, който изписка също като плъха и отстъпи уплашено. — Ха. Недостойно момче — презрително констатира майстор Бенефорте. Погледна към Фиамета и странна, вдъхновена усмивка цъфна на лицето му. — Фиамета. Изпий това.

Месер Куистели ахна и затаи дъх, а капитанът стисна потресен юмруци, но Фиамета им се усмихна гордо и самоуверено, после взе чашата от ръката на баща си, вдигна я и я пресуши на един дъх. Капитан Окс се напрегна, когато лицето й се изкриви в гримаса, и дори в очите на майстор Бенефорте за миг проблесна лека тревога, но тя вдигна успокоително ръка.

— Не стига, че е кисело, ами е и солено. — Прокара език по зъбите си и потисна надигащата се в стомаха й оригня. — Не става за закуска.

Майстор Бенефорте метна тържествуваща усмивка към дукския стюард.

— Дали работи? Очевидно да. Което можете спокойно да докладвате и на своя господар.

Месер Куистели плесна с ръце и възкликна:

— Възхитително! — Все пак очите му току се местеха неуверено към Фиамета.

Макар и със съжаление, Фиамета се отказа от изкусителното хрумване да се хване за корема, да се свлече на земята и да запищи. Колкото и прекрасна да беше идеята, чувството за хумор на майстор Бенефорте не включваше шегите за негова сметка, нито принципната му почит към отмъщението се простираше върху справедливото възмездие за обиди, нанесени от самия него. „Голяма загуба на време и усилия е да обучаваш една дъщеря…“ Фиамета въздъхна.

Месер Куистели докосна изящната златна статуетка.

— И колко дълго ще издържи?

— Самата солница — вечно, защото такава е нетленната природа на златото. Колкото до заклинанието за пречистване — може би двайсетина години, стига статуетка да не се повреди и да не се използва без нужда. Молитвата за задействане ще бъде гравирана на дъното, защото имам всички основания да вярвам, че творбата ми ще ме надживее.

Месер Куистели вдигна впечатлено вежди.

— Толкова дълго!

— Аз не се скъпя в работата си — отвърна майстор Бенефорте.

Схванал намека, месер Куистели отброи месечната дукска издръжка върху тезгяха и Фиамета отново беше изпратена да заключи както солницата, така и кесията в тежката ракла.

Когато се върна, месер Куистели си беше тръгнал, но капитан Окс още приказваше с баща й, както правеше често.

— Хайде, Ури, ела да идем на двора — тъкмо казваше майстор Бенефорте, — да ти покажа твоя юначен близнак преди да съм го облякъл в глинената му туника. Онзи ден приключих с восъчната отливка. А глината втасва от месеци.

— Вече е готов? Нямах представа, че сте напреднали толкова много — каза капитан Окс. — Това означава ли, че ще поканите дука да инспектира този свой най-нов войник?

Майстор Бенефорте се усмихна горчиво и вдигна пръст пред устните си.

— Дори и на теб нямаше да кажа, но искам да проверя някои последни детайли. Смятам да го отлея тайно и да изненадам дука, като му покажа готовата бронзова статуя. Пък да видим тогава дали враговете ми ще имат куража да се подиграват с усърдието ми!

— Все това повтаряте — със съмнение каза Ури. — Но пък по-добре е да обещаеш по-малко и да направиш повече, отколкото обратното.

— Да бе.

Майстор Бенефорте поведе младия мъж към вътрешния двор. Плочите, с които беше настлан, още тънеха в утринна сянка, макар че една светла линия пълзеше почти видимо надолу по стената с издигането на слънцето. Фиамета ги последва тихичко, иначе току-виж баща й я забелязал, а това със сигурност би й спечелило някоя нежелана домакинска работа, така че да не ги чува какво си говорят.

Под брезентено покривало имаше статуя, висока един и половина човешки ръст, малко зловеща в здрача на утрото. Майстор Бенефорте се качи на едно столче и внимателно свали покривалото. Най-напред се показа силна мъжка ръка, вдигната високо и стиснала отрязана глава е коса от гърчещи се змии — лицето й бе застинало в предсмъртна гримаса. После се появи спокойно, юначно лице под крилат шлем, а след него и останалата част от голата снага на статуята. В дясната си ръка героят стискаше меч със закривено острие. Стегнатите мускули сякаш държаха тялото нащрек, натегнато като пружина, размахало триумфално страховития си трофей. Статуята беше направена изцяло от златистокафяв восък, от който се излъчваше слабо ухание на мед.

— Това — най-после се сети да издиша Ури и пристъпи напред, — това наистина е вълшебно, майстор Просперо! Изглежда съвсем като жив. Дори и гипсовият модел не беше толкова хубав!

Майстор Бенефорте се усмихна доволно.

— Никакво вълшебство няма в него, момче. Само изкуство и нищо повече. Когато го отлея, ще прослави името ми во веки веков. Просперо Бенефорте, майстор скулптор. А онези невежи глупаци, които ме наричат прост златар и калайджия, ще бъдат освиркани и посрамени в деня, в който го изложа на площада. „Дукският бижутер“, ха!

Ури се взираше омагьосан във восъчното лице на героя.

— Наистина ли изглеждам така? Опасявам се, че сте били твърде благосклонен, майстор Бенефорте.

Майстор Бенефорте сви рамене.

— Лицето е идеализирано. Персей е бил грък, а не швейцарец, нито пък лицето му е било надупчено като сирене. Но виж, тялото ти нямаше равно като модел. Стегнато, силно, но без излишните буци, като при някои мъже.

Ури потръпна демонстративно.

— Че е великолепен, великолепен е, но втори път няма да ме уговорите да ви позирам през зимата, докато вие си седите, увит в кожи.

— Мангалът гореше постоянно. Мислех, че вие, планинските кози, не усещате студа.

— Когато се движим, да. У нас през зимата има доста работа. Не толкова студът, колкото това, че трябваше да стоя неподвижно и усукан като въже, ми взе здравето. След като приключихме, цял месец ме боля главата.

Майстор Бенефорте махна пренебрежително с ръка.

— Струваше си. А сега, така и така си тук, искам да си събуеш десния ботуш. Малко ме притеснява стъпалото на статуята. При отливането ще се наложи да сваля метала с цели пет аршина надолу. Главите ще се получат страхотно, защото огънят се движи нагоре. Но той все пак е Персей, нали така, а не Ахил.

Швейцарският капитан послушно свали ботуша си и размърда пръсти под зоркия поглед на скулптора. Майстор Бенефорте помълча, после изгрухтя удовлетворено.

— Е, ще мога да оправя липсващото, ако се наложи.

— Направо се виждат вените по тялото на този приятел — рече Ури. — Почти съм изненадан, че не сте включил забелените кожички около ноктите ми и мазолите, толкова истински изглежда. И бронзов ли ще изглежда толкова добре, след като махнете глината? Плътта е толкова нежна. — Той заподскача, за да нахлузи ботуша си.

— Ха! Колкото до това, мога да ти го демонстрирам веднага. Тази сутрин отляхме една джунджурийка от злато — ще разчупя глината пред очите ти и сам ще прецениш дали забелените кожички около ноктите на моята статуя ще оцелеят, или не.

— О, папа — прекъсна го тревожно Фиамета, — може ли аз да го извадя? Дотук всичко свърших сама. — А и той със сигурност щеше да усети новоизкованото заклинание, ако се заемеше лично, при това толкова скоро след влагането му.

— Ти какво, още ли се мотаеш тук? Нямаш ли си друга работа? Или ти се е прищяло още веднъж да видиш гол мъж? — Майстор Бенефорте вирна брадичка към восъчния Персей.

— Нали ще го слагаш на градския площад, папа? Всички девойки ще го видят — защити се Фиамета. Дали не я беше забелязал да наднича, докато Ури му позираше?

Живият Персей, Ури, изглежда, се притесни от тази явно нова за него мисъл. Отново погледна статуята, сякаш обмисляше дали да не помоли за бронзова препаска.

— Е — майстор Бенефорте се изкиска гръмогласно на смущението й, — ти си едно смело и добро момиче, Фиамета, и заслужаваш някаква награда, задето закуси с киселото вино и затвори устата на онзи неверник Куистели. Ела. — Той поведе и двамата към предната работилница. — Ще видиш, капитане. Процесът е толкова лесен, че и дете може да се справи.

— Вече не съм дете, папа — вметна Фиамета.

Той се усмихна невъзмутимо.

— Така изглежда.

Глинената буца лежеше на тезгяха, където я беше оставила. Фиамета взе най-тънките длета от лавицата на стената, подържа за миг топката в ръце и отправи една безмълвна молитва. Недоловимото жужене на заклинанието нарасна до безшумно мъркане. Баща й и капитанът наблюдаваха внимателно действията й. Тя удари леко с длетото и глината се разпука. В недрата й проблесна злато.

— Ах! Това е пръстен! — възкликна Ури и се наведе по-близо. Фиамета му се усмихна.

— Малка лъвска маска — продължи заинтригувано капитанът, докато пръстите й се трудеха с иглата, изчегъртвайки последните остатъци от глината. — О! Вижте само миниатюрните зъбчета! Как реве само! — Той се засмя.

— Зъбите са предназначени да държат рубин — обясни Фиамета.

— Гранат — поправи я майстор Бенефорте.

— Рубинът ще стои по-добре.

— И ще струва по-скъпо.

— Според мен ще изглежда добре на пръста на някой благородник — каза Ури. — Можете да си върнете парите за рубина.

— Този пръстен е за мен — каза Фиамета.

— Така ли? Но големината му е като за мъж, девойко.

— Това е пръстен за палец — обясни Фиамета.

— Модел, който ми струва два пъти повече злато, отколкото за обикновен пръстен — вметна майстор Бенефорте. — Следващия път ще внимавам повече какво обещавам.

— Вълшебен ли е пръстенът, мадонна?

Майстор Бенефорте поглади брадата си и отговори вместо Фиамета:

— Не.

Фиамета вдигна очи към него изпод защитния вал на ресниците си. Той нито се усмихна, нито се навъси, но тя долавяше скрита бдителност под маската на невъзмутимото му поведение. Завъртя се рязко, пусна пръстена в шепата на капитана и затаи дъх.

Той го обърна и погали с пръст миниатюрните вълни на лъвската грива. Не понечи да си го сложи. После в очите му се появи озадачение.

— Знаете ли, майстор Бенефорте, вие често и горко се оплаквате от мързела и несръчността на работниците си. Току-що ми хрумна нещо — какво ще кажете, ако пиша на брат си Тур в Брюинвалд? Той е само на седемнайсет, но е работил какво ли не в тамошните мини и ковачници, още от дете. Много е схватлив, а и напоследък помага на майстор Кунц при пещта. Не е като да ви натрапя някой млад и неопитен чирак. Той вече знае доста за металите, особено за медта. А и сега трябва да е много по-едър и силен, отколкото когато го видях за последен път. Точно той ви трябва за вашия велик Персей.

— Често ли пишеш на брат си? — попита майстор Бенефорте, загледан как швейцарецът върти пръстена в ръката си.

— Не… небеса! Не съм се прибирал у дома от четири години. Миньорският живот е труден и кратък. И досега ме втриса, като си спомня за тесните тъмни тунели. Вече два пъти предлагах на Тур да му намеря работа в личната гвардия на дука, но той казва, че не искал да става войник. А според мен просто не си знае интереса. Но ако прославените войскари на дука не могат да го примамят от онази дупка в земята, може би вашето прославено изкуство ще успее. — Ръката му отново се сви около пръстена, после той го върна на Фиамета и потри разсеяно дланта си.

— Работил е с топена мед значи? — каза майстор Бенефорте. — Ами. Да. Пиши му. Пък ще видим какво ще стане.

Капитанът се усмихна.

— Още сега ще го направя. — Поклони се на Фиамета, пожела приятен ден на майстор Бенефорте и побърза да си тръгне.

Фиамета седна на столчето с пръстена в ръка и разочаровано въздъхна.

— Прав си, папа. Безсмислено е. Просто не мога да правя магии и това е.

— Така ли мислиш? — кротко попита майстор Бенефорте.

— Заклинанието не проработи! Вложих душата и сърцето си в него и нищо не се случи! Той дори не си сложи пръстена. — Вдигна очи, осъзнала, че току-що е издала тайната си, но майстор Бенефорте изглеждаше по-скоро замислен, отколкото ядосан. — Не е като да не съм ти се подчинила, папа. Ти не ми забрани да влагам магия в пръстена.

— Не си ме питала — кратко отговори той. — Много добре знаеш, че никога не съм те окуражавал. Металната магия е твърде опасна за жена. Или поне аз така съм смятал винаги. Сега започвам да се чудя дали няма да е още по-опасно, ако те оставя необучена.

— Много внимавах да използвам само светени заклинания в пръстена, папа!

— Да, знам… да не мислиш, че си невидима, Фиамета? — добави той, като видя притеснения й поглед. — Аз съм майстор, дете. Дори и друг майстор не би могъл да използва книгите и инструментите ми, без да разбера.

— Но моята магия се провали.

Майсторът взе пръстена и го завъртя на светлината.

— Би трябвало да те напляскам заради хитринките ти… — Той разгъна смачканата престилка в края на тезгяха, огледа съдържанието й и стисна устни. — Използвала си заклинанието за истинска любов на Майстора от Клуни, нали?

Тя кимна обезсърчено.

— Това заклинание не създава истинска любов, дете. Би било терминологично противоречие, защото предизвиканите чрез магия чувства не са истински. То само разкрива истинската любов.

— О!

— Пръстенът ти може и да е проработил, макар че магията на Майстора от Клуни не е упражнение за чираци. Поне едно разкри със сигурност — че красивият, макар и белязан от шарка капитан Окс не е истинската ти любов.

— Но… аз го харесвам. Той е мил и е истински кавалер, а не грубиян като повечето войници.

— Той просто е първият мъж, когото си видяла, или поне забелязала. А определено си го видяла целия.

— Е, вината за това едва ли е моя — нацупи се тя.

— Всичко е заради онези твои кикотещи се приятелки, които ти внушават това неподобаващо безсрамие.

— След няколко седмици ставам на шестнайсет, папа. Знаеш, че приятелката ми Мадалена се сгоди миналия месец. Вече й шият сватбената рокля. А и новината от тази сутрин — Джулия, дъщерята на дука е само на дванайсет!

— Нейното е въпрос на политика — каза майстор Бенефорте. — И при това не мирише на рози. А ти гледай да си държиш езика за това или ще знам откъде е тръгнал слухът. Лорд Феранте от Лозимо е на цели трийсет и пет години и му се носи съмнителна слава. Втората му жена не беше навършила още шестнайсет — точно колкото теб, между другото, — когато умря при раждане преди няма и два месеца. Едва ли съдбата й би ти се сторила толкова привлекателна.

— Не, естествено! И все пак… изведнъж всичко живо тръгва да се жени. Освен мен. Всички свестни мъже ще се окажат заети, а ти ще ме вардиш, докато стана стара и дебела, само за да съм ти подръка за заклинанията. „Дай малко кръв в тази купа от зелено дърво, скъпа, само капка“ — докато накрая не се скапя. Кръв от девица. Коса от девица. Плюнка от девица. Пикня от девица. Понякога се чувствам като някаква магическа дойна крава.

— Метафората ти е доста объркана, мила.

— Знаеш за какво ти говоря! А после ще ме сгодиш за някой стар петел с кльощави крака и глава плешива като яйце.

Майстор Бенефорте потисна усмивката си.

— Е, животът на богатите вдовици не е чак толкова лош.

— Ха! Не е смешно, папа. — Тя млъкна, после продължи по-сърдито: — Освен ако вече не си опитал, но никой не е пожелал да ме вземе, защото кожата ми е прекалено тъмна. Или защото зестрата ми никаква я няма.

— Никой не ще обвини моята дъщеря, че няма зестра — сопна й се той, достатъчно засегнат, за да зареже отвратителната си веселяшка физиономия. Миг по-късно се овладя и добави: — Зарий пламтящата си душа с търпение, Фиамета, докато не отлея своя велик Персей и дукът не ме възнагради така, както заслужавам. И не беден войник ще ти купя за съпруг, дъще. Дрънкащите челюсти на приятелките ти ще замръзнат — като никога — и ще увиснат от завист пред сватбената процесия на щерката на Просперо Бенефорте! — Той й върна пръстена. — Така че запази тази златна дрънкулка да ти напомня, че трябва да разчиташ повече на баща си, отколкото на собственото си невежество. Този малък лъв тепърва ще реве на сватбата ти.

„Изпих отровното ти вино. Колко още доверие ще искаш от мен?“ Фиамета скри пръстена в един дълбок джоб на роклята си и отиде да вземе метла, за да изчисти глината от тезгяха.

Бележки

[1] Огън (лат.). — Бел.пр.