Серия
Крондор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krondor: The Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 47 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Крондор

Измяната. Убийците. Сълзата на боговете

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-482-0


На Джон Кътър и Нийл Халфорд с благодарности за тяхната изобретателност и ентусиазъм

Пролог
Предупреждението

Вятърът виеше.

Локлир, скуайър при двора на принца на Крондор, се сви на седлото, притиснат от тежкото наметало. Лятото напускаше бързо Северните земи и проходите през планините, известни като Зъберите на света. На юг есенните вечери бяха все още меки и топли, но тук горе, на север, есента бе само мимолетен гост, кратка прелюдия към зимата, която идваше неканена и се възцаряваше за дълго. Локлир прокле собствената си глупост, довела го в това забравено от всички място.

— Студеничко е тук, скуайър — каза сержант Бейлс, сякаш прочел мислите му. Сержантът бе чул слуховете, че внезапната поява на младия благородник в Тир-Сог е свързана с една млада особа, омъжена за заможен крондорски търговец. Локлир не беше първото младо конте, пратено на границата, по-далечко от ръката на някой отмъстителен ревнив съпруг. — Извинете, че ще го кажа, сър, ама не е уютно като в Крондор.

— Така ли? — отвърна суховато младият скуайър.

Патрулът следваше тясната пътека в подножието на хълмовете, северната граница на Островното кралство. Не беше изминала и седмица от пристигането на Локлир в двора на Тир-Сог, когато барон Мойе му бе предложил да се присъедини към един специален патрул, който щеше да поеме на изток от града. Говореше се, че под прикритието на несекващия дъжд и виелиците на юг незабелязано се прокрадвали ренегати и моредели — тъмни елфи, известни като Братството на Тъмната пътека. Съгледвачите все още не бяха потвърдили тези сведения, но упоритите слухове, подклаждани от твърденията на селяни, че са забелязали облечени в черни дрехи воини да бързат в южна посока, принудиха барона да разпореди патрулирането.

Локлир знаеше не по-зле от мъжете от гарнизона, че всякакво раздвижване по това време на годината в тези области е най-малкото необичайно. В подножието на хълмовете студът все още се търпеше, но горе планинските проходи вече бяха затворени от дълбоки преспи и затлачени при внезапно топене от замръзнали кални свлачища.

Ала след приключването преди десет години на Големия бунт — нашествието на войските на Мурмандамус, прочутия водач на тъмните елфи — всяко подобно раздвижване подлежеше на щателно проучване, а тази заповед бе дошла направо от крал Луам.

— Ами да, тук при нас не е като в двора на принца — продължи с натякванията сержантът.

Когато се появи в Тир-Сог, Локлир изглеждаше досущ като крондорско конте — висок и строен, изящно издокаран младеж, с прилежно подрязани мустачки и дълги букли. Надяваше се, че мустаците го правят да изглежда по-възрастен, но в комбинация с къдриците крайният ефект бе напълно противоположен на очакванията му. Тъй като му омръзна да търпи подигравките на сержанта, той отбеляза небрежно:

— Но все пак е по-топло, отколкото от другата страна на планината, ако не ме лъжат спомените.

— От другата страна? — повтори сержантът.

— В Северните земи — кимна Локлир. — Там си е доста студено дори през пролетта и лятото.

Сержантът го погледна изпод вежди.

— Били ли сте там, скуайър? — Само шепа мъже, освен изменниците и контрабандистите на оръжие, бяха посещавали Северните земи и се бяха върнали живи в Кралството.

— С принца — отвърна Локлир. — Придружавах го при Арменгар и Висок замък.

Сержантът не каза нищо и впери поглед напред. Войниците около Локлир се спогледаха и закимаха. Един прошепна нещо на мъжа зад себе си. Нямаше войник от Севера, който да не бе чувал за падането на Арменгар в ръцете на Мурмандамус, могъщия моределски водач, който бе унищожил човешкия град в Северните земи и след това бе нахлул в Кралството.

Оцелелите жители на Арменгар се бяха заселили в Ябон, недалеч от Тир-Сог, а разказите за величавата битка и бягството на оживелите, също както и за делата на принц Арута и сподвижниците му, се бяха превърнали в легенда. Всеки мъж, служил редом с принц Арута и Ги дьо Батира, можеше да бъде смятан за герой. Сержантът преглътна мълчаливо под изпитателния поглед на младия скуайър.

Но Локлир нямаше възможност дълго да се наслаждава на впечатлението от думите си, тъй като дъждът бързо премина в сняг и вятърът отново се усили. Несъмнено младият скуайър си беше създал достатъчна популярност сред войниците от гарнизона, за да бъде третиран с нужното уважение, но все още бе много далеч от крондорския двор с неговите изискани вина и хубавици. Само чудо можеше да му възвърне изгубеното благоразположение на Арута и никак не беше изключено да посрещне идната зима отново в двора на това затънтено градче, в компанията на тези селяци.

След десетина минути езда сержантът пръв наруши мълчанието:

— Господарю, още две мили и можем да се връщаме.

Локлир не отговори. Докато се върнат в гарнизона, щеше да е вече тъмно и доста по-студено, отколкото бе в момента. Можеше да се наслаждава на топлината на войнишкия огън в казарменото помещение и вероятно да сподели вечерята си с войниците, освен ако баронът не го поканеше да вечерят в покоите му. Локлир смяташе, че последното е малко вероятно. Баронът имаше млада, привлекателна и очевидно склонна към флиртуване дъщеря, която се увърташе около младия благородник още от първата вечер на появата му в Тир-Сог, а изглежда, всички знаеха причината за изгнанието му тук. Локлир вече на два пъти бе обядвал в компанията на барона и при двата случая дъщерята отсъстваше от масата.

Имаше и един хан недалеч от замъка, но той си даваше сметка, че докато се приберат, ще се е намръзнал предостатъчно, за да се излага отново на милостта на стихията, за да преодолее, макар и късото разстояние до него, пък и двете ханджийки, които го държаха, бяха дебели и досадни. С тиха въздишка той си помисли, че може би до идването на пролетта ще му се струват красиви и привлекателни. Не му оставаше друго, освен да се моли да му позволят да се върне в Крондор за Празника на Средилетието. Възнамеряваше да пише на най-добрия си приятел, скуайър Джеймс, и да го помоли да използва влиянието си, за да накара Арута да го прибере по-рано. Половин година тук бе предостатъчно наказание.

— Милорд — каза сержант Бейлс съвсем официално, — какво може да е това? — Сочеше нагоре по скалистата пътека, където някакво движение бе привлякло погледа му.

— Не зная — отвърна Локлир. — Да идем да видим.

Бейлс даде сигнал и патрулът свърна наляво. Съвсем скоро пред тях се разкри цялата сцена. По пътеката бързо се спускаше самотна фигура, загърната в черно наметало, а отзад се чуваха викове на преследвачи.

— Прилича на изменник, който си е имал вземане-даване с някой от Братството на Тъмната пътека — промърмори сержант Бейлс.

Локлир оголи сабята си.

— Изменник или не, не можем да позволим на тъмните елфи да го посекат. Току-виж си помислят, че могат да слизат на юг и да постъпват както им скимне с обикновените граждани.

— Приготви се! — извика сержантът и войниците извадиха мечовете си.

Непознатият забеляза войниците, поколеба се за миг, след това ускори бяг. Локлир видя, че е висок мъж, загърнат в тъмносиво наметало. Качулката напълно скриваше лицето му. Зад него търчаха неколцина елфи.

— Да им пресечем пътя — предложи спокойно сержантът. Теоретично патрулът се командваше от Локлир, но той имаше достатъчно здрав разум да предостави водачеството на много по-опитния в подобни стълкновения ветеран.

Конниците се втурнаха в тесния проход, заобиколиха самотния беглец и се изправиха срещу моределите. Членовете на Братството на Тъмната пътека се славеха с множество отрицателни качества, но страхът и неумението да водят ръкопашен бой не бяха сред тях. Схватката беше яростна, но кралските войници имаха две преимущества: конете и времето, което пречеше на елфите да използват лъковете си. Моределите дори не направиха опит да опънат влажните тетиви — знаеха, че дори да успеят да стрелят, стрелите едва ли ще пробият металните ризници на противниците.

Един от тъмните елфи, по-едър от другите, се покатери на близката скала и изпроводи с поглед бързо отдалечаващата се самотна фигура. Локлир му препречваше гледката с коня си и елфът насочи вниманието си към младия благородник.

За миг погледите им се срещнаха и Локлир почувства почти физически омразата на странното същество. То го изгледа внимателно, сякаш се опитваше да го запомни за някоя следваща среща, после кресна някаква заповед и моределите започнаха да отстъпват в прохода.

Сержант Бейлс не беше толкова наивен, че да ги последва навътре, където видимостта щеше да е ограничена. Пък и времето продължаваше да се разваля.

Локлир обърна коня си към тъмната фигура, изправена до една канара в началото на пътеката, смуши го, после дръпна юздите току пред непознатия и се представи:

— Аз съм скуайър Локлир от двора на принца. Дано обяснението ти си го бива, изменнико.

Мъжът не отговори. Лицето му все още бе скрито под качулката. Зад тях шумът от битката бързо стихваше — моределите отстъпваха и се катереха по стръмните скали, където конниците не можеха да ги достигнат.

Непознатият огледа за миг Локлир, след това бавно вдигна ръка и отметна качулката си. Черни, нечовешки очи разглеждаха младия благородник. Лицето беше с черти, каквито Локлир бе виждал и преди: високи скули, късо подрязана коса, извити вежди и големи издължени уши без възглавнички. Но съществото пред него не беше елф: Локлир го усещаше инстинктивно. Черните очи, които го гледаха, едва скриваха презрението му.

Съществото заговори със силен акцент:

— Не съм изменник, човеко.

В този момент до тях спря сержант Бейлс и изруга:

— Проклет да съм! Побратим на Тъмната пътека. Сигурно е избухнала някоя племенна свада, щом другите се опитваха да му видят сметката.

Моределът не откъсваше очи от Локлир. Накрая каза:

— Щом си от двора на принца, ще ми помогнеш.

— Да ти помогне ли? — повтори сержантът. — По-скоро ще те обесим, убиецо.

Локлир вдигна ръка и му даде знак да мълчи.

— И защо трябва да ти помагам, моредел?

— Защото нося предупреждение за вашия принц.

— Предупреждение за какво?

— Това ще кажа само на него. Ще ме откарате ли с вас?

Локлир погледна сержанта, който помисли и каза:

— Трябва да го отведем при барона.

— Не — поклати глава моределът. — Ще говоря само пред принц Арута.

— Ще говориш с когото ти кажем, касапино! — кресна му Бейлс и в гласа му прозвуча омраза. Целия си живот бе прекарал в несекваща война с Братството на Тъмната пътека и неведнъж бе ставал свидетел на жестокостите им.

— Познавам ги добре — спря го Локлир. — Можеш да го вържеш на клада и да го оставиш да се опече и пак няма да каже и думица, ако тъй си е наумил.

— Истина е — потвърди моределът и отново изгледа внимателно Локлир. — Значи си се срещал с моите сънародници?

— В Арменгар — каза Локлир. — И после при Висок замък. И в Сетанон също.

— Тъкмо за Сетанон трябва да разговарям с вашия принц — рече моределът.

Локлир се извърна към сержанта и каза:

— Остави ни за малко насаме.

Бейлс се поколеба, но долови нетърпящия възражение тон на младия благородник — това беше заповед. Така че се обърна и отдалечи патрула.

— Говори! — заповяда Локлир.

— Аз съм Горат, вожд на арданейците.

Локлир го огледа. Изглеждаше млад според човешките представи, но Локлир бе живял достатъчно дълго сред елфите, бе виждал твърде много моредели и си даваше сметка, че впечатленията му са измамни. В брадата на този моредел имаше прошарени кичури, под очите му се очертаваха бръчки и Локлир пресметна, че ще е най-малко на двеста години. Горат носеше изкусно изработена ризница, а и наметалото му бе с фина плетка, така че не беше изключено да е този, за когото се представяше.

— И за какво би искал да разговаря един моределски вожд с кралския принц?

— Както вече казах, това ще узнае само принцът.

— Ако не искаш да прекараш остатъка от дните си в тъмницата на Тир-Сог, по-добре да ме убедиш, че трябва да те откарам в Крондор.

Този път моределът го изгледа доста дълго и накрая му даде знак да се приближи. Положил ръка върху дръжката на кинжала, в случай че тъмният елф е намислил някоя подлост, младият благородник сведе глава към шията на коня и извърна лице към Горат.

Устните на елфа се доближиха до ухото му.

— Мурмандамус е жив.

Локлир се изправи, помисли за миг, после викна:

— Сержант Бейлс!

— Да, господарю? — отвърна ветеранът с глас, в който се долавяше почтителност.

— Оковете пленника. Връщаме се в Тир-Сог веднага. И никой да не разговаря с него без мое разрешение.

— Слушам, господарю! — отвърна сержантът и махна на двама от хората си да изпълнят заповедта.

Локлир пак се наведе към шията на коня и прошепна:

— Горат, може би лъжеш, за да си спасиш кожата, а може наистина да носиш някоя страшна вест за принца. За мен това няма значение, защото утре рано тръгваме с теб за Крондор.

Тъмният елф не отговори и изтърпя стоически, докато войниците го разоръжаваха. Не продума нито думичка и докато му оковаваха китките и глезените. Когато приключиха, вдигна бавно окованите си ръце, погледна ги и ги отпусна. След това потърси с очи Локлир, извърна се и закрачи към Тир-Сог, без да чака пазачите му да го подтикнат.

Шибан от усилващия се вятър Локлир даде знак на сержанта да го последва и пришпори коня си, за да се изравни с Горат.