Дейвид Фарланд
Леговище от кости (43)

Умиротворена земя

Габорн крачеше из улиците на Карис. Поданиците му го гледаха изумени и отстъпваха с благоговение. Някои шепнеха:

— Той има листа на лицето си: дъбови листа — знака на Земния крал.

И коленичеха.

Габорн си даваше сметка за настъпилата промяна в него. До тази вечер само смътно се досещаше за мощта, която би притежавал като Земен крал. Сега я усещаше. Корените му проникваха в земята, от него избуяваха филизи. Започваше да осъзнава как да използва огромната енергия, за която изобщо не бе подозирал.

Навсякъде из града догаряха пожари. Сред руините като изпочупени ребра стърчаха греди. Но той усещаше съхранения под земята живот като семенца, които всеки момент ще поникнат.

Начерта върху земята руна за защита от огън и пламъците наоколо започнаха да се смаляват и да гаснат.

Спусна се по една малка уличка, опитвайки се да открие живот, и спря пред една врата. Йоме, Боренсон и останалите го следваха с безмълвно страхопочитание.

На светлината на звездите с острото си зрение той успя да забележи на земята пред вратата руни на защита от преследвачи.

Габорн знаеше, че в Карис има стотици такива врати. Векове наред бяха прекопавани тунели и убежища — складове за стоки, гробници за богатите, тайни проходи под стените на замъка.

— Извършил си велико дело — обърна се Габорн към чародея Бинесман.

И прати безмълвно послание към скритите си под земята Избрани: „Излезте навън. Опасността отмина и халите са победени.“

Мина доста време, преди вратата да се открехне и отвътре да надникнат двама пребледнели от уплаха мъже — и двамата стискаха копия.

И започнаха да излизат. Хората на Карис се заизмъкваха от скривалищата си — първо една старица, след нея други две… и скоро улиците започнаха да се изпълват с народ. Всички поглеждаха с благоговение към небето — пушеците бяха започнали да се оттеглят и звездите грееха като диаманти, сякаш от бистрия нощен небосвод валеше порой от злато и сребро.

Надигнаха се възторжени възгласи. Тълпите изпълниха улиците и стана ясно, че макар много от жителите да са загинали в битката, може би половината са оцелели.

Изуменият Боренсон не откъсваше очи от тълпящия се народ и не спираше да повтаря:

— Страхувах се, че всички са измрели. Мислех, че всички са избити.

— Милорд — викна капитан Темпест на Габорн, — воините на Интернук настояват за преговори.

Габорн се изкатери на близката стена и погледна надолу към езерото. Корабчетата се полюшваха върху повърхността му като листа, осветени от запалените в тях факли. Поклащаха се като кадилници върху водата. Йоме бе застанала до Габорн с царствената си корона, грейнала с хилядите си скъпоценни камъни, а зелената игла на Габорн блещукаше като кацнала на рамото му звезда.

Огромните риби кръжаха край основите на замъка.

Старият Олмарг, върховният военачалник на Интернук, приближи с корабчето си, тласкано от грациозните движения на гребците. Видя водните духове и нареди на гребците да спрат. След това погледна нагоре към Габорн, присвил окото, с което виждаше, сякаш го преценяваше.

Габорн огледа корабите. Все още усещаше заплахата. Олмарг се колебаеше дали да продължи щурма срещу града, или да отплава.

— Народът в това царство е под закрилата ми — предупреди го Габорн. — Ако тръгнеш насреща ни, ще те унищожим.

Олмарг изръмжа и отговори заплашително:

— Дойдохме и се бихме, за да си вземем плячката, а ти нищо ли няма да ни дадеш? Моите мъже проляха реки от кръв. Редно е да ни се отплатите.

— Певците ще възпяват името ти, че си се сражавал храбро — отвърна Габорн. — Твоите внуци ще те славят вовеки.

Олмарг се изкикоти и хвърли поглед на юг. Тътенът от стъпките на халите долиташе като рева на океан, черните им гърбове блещукаха под звездната светлина, докато се катереха по хълмовете.

— По дяволите! — изруга Олмарг. — Значи сме дошли да се бием само за слава. — Той изгледа Габорн още веднъж и моментално прецени, че човек, който е успял да отблъсне цяла армия хали, няма лесно да се уплаши. И се усмихна широко: — Все пак си заслужава.

Олмарг вдигна високо една ярка сфера. Габорн зърна вихрещите се в нея облаци и светкавици, сякаш вътре бушуваше буря, и в същия момент от север се надигна вихрушка.

— Вдигай платната! — викна Олмарг. — Прибираме се у дома.

Габорн кимна замислено. Опасността напускаше Карис.

 

 

Щом воините на Интернук отплуваха, Ейвран се огледа и видя препускащи на запад войски. Много воини на Радж Атън бягаха презглава по хълмовете, ужасени, че Габорн ще ги накаже за урок на останалите. Риала Лоуикър се държеше по-достойно. Бойците й се струпаха на едно място, роговете нададоха протяжен вой и войската потегли в бавен марш на север под разветите от вятъра знамена.

Сякаш в отговор на призива на роговете, главанаците се изкатериха на хълма на запад и се развикаха:

— Уа-хут! Уа-хут!

И така до безкрай.

Задумкаха по кухите дънери, а водачите им вдигнаха над главите си една умряла хала, сякаш правеха жертвоприношение на Габорн, и я оставиха върху бойното поле.

Воините на крал Андърс не пуснаха оръжието и не се оттеглиха в тъмнината. Един от рицарите препусна откъм техния лагер. Изглеждаше уплашен. Стигна до стената на замъка, вдигна поглед нагоре и викна на Габорн:

— Ваше величество! Моят господар крал Андърс от Южен Кроудън ти изпраща своите поздравления за отлично спечелената битка и ти пожелава мир и дълъг живот.

— Защо не дойде да ми поднесе поздравите си сам? — запита недоверчиво Габорн.

— Боя се, че е неразумно да прави излишни движения. Лекарите казаха, че е смъртно ранен, и сега единственото му желание е да зърне родната земя. Боя се, че надали ще успее. И все пак молим за снизхождението ти и за разрешението ти да се оттеглим от бойното поле.

— Как е Селинор? — запита Йоме.

— Младият принц е до баща си и се опитва да облекчи мъките му — отговори пратеникът. — Той също моли за разрешение да се оттегли от бойното поле.

Габорн бе изпълнен с лоши предчувствия. Андърс бе обявил, че е Земния крал, а сега молеше да напусне бойното поле?

— Ще дойда да се сбогувам с него — отсече Габорн.

И закрачи през полето със скорост, каквато пратеникът не бе очаквал, покрай мъртви хали и нагоре по малкото възвишение. И още преди смаяните стражи на Андърс да забележат, че приближава, нахлу в палатката на краля.

Ерин Конал лежеше с вързани ръце и крака на земята пред нея. Вътре бе легнал Андърс, а до него седеше Селинор. Раната не бе смъртоносна. Габорн прониза краля със Земния си взор и видя нещо много по-ужасяващо дори от хала. В него се спотайваше сянка, черен и уродлив мрак.

Селинор и стражите реагираха късно на изникналия изневиделица Габорн. — Развикаха се и се дръпнаха назад.

Крал Андърс отвори очи, взря се в Габорн и се усмихна едва забележимо.

— Ще ме убиеш ли?

— Какъв е смисълът? — попита в отговор Габорн. — Един локъс не може да бъде посечен.

Селинор бе извадил кинжал, за да защити баща си, но Габорн го спря с поглед.

— Мъдър си, Земни кралю — промълви Андърс.

— Твоят баща е дал подслон на локъс — обърна се Габорн към Селинор, — и затова вече не ти е баща. Завържи го и го хвърли в най-дълбокия зандан. Там можеш да се грижиш за него и да го храниш, без да му причиняваш зло.

Селинор погледна ужасен баща си. В същия момент крал Андърс запищя и гърбът му се изпружи като дъга. Очите му се подбелиха. Когато тялото му се отпусна, бе престанал да диша. Габорн мерна излитащия като мрачна светкавица локъс и го побиха тръпки. Той изскочи от палатката и видя отлитащата на север сянка.

— Какво стана? — викна Селинор от палатката.

Стражите гледаха навъсено.

— Локъсът се уплаши от тъмницата — отговори Габорн. — Затова откъсна духа на баща ти от тялото му и отлетя.

Сигурен беше, че след време всички ще се убедят в това.

Пристъпи към Ерин и я освободи от въжетата.

 

 

„У дома — помисли си Ейвран, докато Габорн крачеше към палатката на Андърс. — Всеки се прибира у дома. А къде да Отида аз?“

Вече нямаше дом.

Според телесния си часовник бе прекарала в подземния свят трийсет денонощия и през това време бе свикнала с мириса на дълбока земя, с всепоглъщата тишина на пещерите, с вечния мрак. Просналата се над главата й шир й се струваше странна и заплашителна с всичките тези блеснали звезди, падащи в неспирен поток, сякаш посипали се от среднощните синкави небеса златни и сребърни монети.

Жителите на Карис бяха започнали да погребват мъртвите си в две огромни могили пред стените на замъка още преди изгрев слънце. Ейвран ги наблюдаваше в сивата утринна мъгла, докато яздеше на юг към Дворовете на прилива, все по-надалеч от смаляващите се хълмове. Представи си ги как ще изглеждат след време с ширналите се корони на брястовете над тях, под чиито сенки хората щяха да издигнат нови градове. По склоновете щяха да подскачат зайци, а лисиците да копаят дупки в корените на огромните дървета. Вечер гълъбите щяха да гукат в клоните, под чиито сенки млади мъже щяха да пеят песни на любимите си.

„Скоро — шепнеше й Земята. — Всичко това ще се случи много скоро.“

Затворниците, които бе освободила с Габорн от подземния свят, вече пътуваха към домовете си. Габорн бе дал на всеки наметало и кон, храна и пари за из път и много горди мъже се разплакаха от благодарност, когато той се сбогуваше с тях.

Пътуваха бавно към Дворовете на прилива. Кралят яздеше начело през деня, а нощем се отдалечаваше от лагера. Със своите дарове препускаше по хълмове и поля, обикаляше колибите на скромни фермери и дървари, за да Избира своите избраници. Беше облякъл зелена мантия и държеше дъбов жезъл. Още щом облече мантията, върху нея пораснаха малки коренчета, които след два дни я покриха цялата.

На третия ден стигнаха до извисяващите се кули на Дворовете на прилива с кристалните мостове над океана, които свързваха островите.

Воините на Интернук бяха отплували, но следите от разрушенията им се виждаха навсякъде.

Въпреки това хората бяха доволни, че пристига Земния крал, и се стекоха да го посрещнат. Всички камбани биеха приветствено, а децата и жените плачеха.

Габорн яздеше бавно, защото тези, които искаха да бъдат Избрани, бяха толкова много, че през навалицата не можеше да се мине. Яздеше, вдигнал високо лявата си ръка, и повтаряше високо:

— Избирам ви. Избирам всички ви за Земята.

Ейвран се питаше защо го прави. Бе спасил семената на Земята, каквато бе отговорността му. Защо продължаваше да Избира?

Една вечер, седмица след като бяха пристигнали в града, го попита.

— Аз съм Земния крал както по време на война, така и в мирни времена — отговори Габорн. — Сега моите сили ще ми служат най-добре.

И продължи да Избира. Не спираха да пристигат лордове от далечни острови, от най-отдалечените краища на Индопал и от всички кътчета на Роуфхейвън — свеждаха глава в знак на почит и поднасяха дарове. Вакъз Фааракин пристигна от Индопал, за да предложи мир от името на всички царства в пустинята, и дари огромно количество кървав метал.

Габорн разпредели щедро кървавия метал, но го раздаде само на тези, които принадлежаха към Вълчето братство.

— Земния крал не се нуждае от постоянна армия — обясни той. — Сега най-големият ни враг е злото, което се крие в самите нас, а дълг на Вълчето братство е да изкорени това зло. Вървете по хълмовете, открийте разбойниците и ги изкоренете. Вървете в залите на вашите барони и графове, открийте злото там и го унищожете.

Така Братството си спечели огромен авторитет: съдеше справедливо и всеки, който биваше намерен за виновен или дръзваше да се противопостави, беше наказван.

Единствено мъжете от Инкара не пристигнаха, за да бъдат Избрани. Боренсон каза на Габорн, че кралете на Инкара тръгнали на бой срещу халите, но никой не бе чувал за такава битка и никога не стана ясно дали са загинали, или са видели халите да излизат от Устата на света и са решили да се оттеглят.

Ейвран беше настанена в отделни покои, достойни за високо уважаван лорд. Но макар да бяха просторни и ламперията от кестен да бе инкрустирана със злато, и възглавницата на огромното легло да бе натъпкана с пух, предостатъчен за детските креватчета в къщите на цяло село, Ейвран не се чувстваше уютно. По цели нощи обикаляше от стая в стая и си търсеше място за спане.

На десетия ден, точно след като слънцето бе залязло, в замъка пристигна стар звездоброец с бяла брада и помоли да се срещне с Габорн.

Звездите бяха престанали да падат всяка нощ, макар небесата да преливаха от светлина, сякаш върху тях бяха изгрели нови звезди. Ейвран го заведе в кулата при Габорн, който наблюдаваше кралството си отвисоко, както пастир наблюдава стадото си.

— Ваше величество — обърна се звездоброецът — казваше се Дженес, към Габорн. — Благодаря ви от името на нашата гилдия.

— За какво? — попита Габорн.

— За това, че върнахте Земята в нормалната й траектория.

Габорн погледна Ейвран с крайчеца на окото си и отвърна:

— Нямам никакъв принос за това. Направи го по-велик чародей от мен.

Звездоброецът зяпна от изненада и се обърна към Ейвран.

— Значи трябва да благодаря на вас. Както и да е, но нещата не са точно, както…

— В какъв смисъл? — попита Ейвран.

— Сега пътят ни в небесата е по-дълъг отпреди. Всяка година е по-дълга почти с цял един ден, ако изчисленията ни са точни. Не можете ли да оправите вредата?

— Вредата е оправена — каза Ейвран. — Новата траектория е по-добра от старата.

— Но календарите! — изпъшка звездоброецът. — Трябва да ги променим до един!

— Ами променете ги — намеси се Габорн. — Добавете още един ден в календара.

— Как да го наречем? — попита звездоброецът.

— Ден на Габорн — отговори веднага Ейвран. — В чест на нашия крал.

— Не — противопостави се Габорн. — Не искам хората да ме честват. Нека честват себе си. Наречете го Ден на братството, за да празнуват своето родство един с друг. Да бъде ден за празненства и игри.

— Отлично — съгласи се звездоброецът и се поклони, като едва не помете пода с брадата си.