Дейвид Фарланд
Леговище от кости (40)

Дърво под сенките

Никое дърво или растение не може да расте само на дневна светлина. Само на светло семето никога няма да покълне и корените му няма да заякнат. Нужни са както светлината, така и сянката. Най-дълбоките корени на човека също растат на тъмно.

Ерден Геборен

Габорн се съвзе и скочи на крака с разтуптяно сърце. Чувстваше ребрата си като натрошени трески. Огромната хала преследваше Йоме.

От проклятията й раните гноясваха. Другите хали наоколо хриптяха и се мъчеха да си поемат въздух. Поради очевидното забавяне на времето звукът се проточваше като зловещо монотонно бръмчене.

Йоме тичаше пред чудовището. Призрачните му руни продължаваха да блещукат, но изпод краката му се стелеше мрак, който замъгляваше гледката. Габорн избърса сълзите от пламналите си очи.

Йоме се провря между две хали — опитваше се да се скрие зад тях. Но Габорн знаеше, че няма да е за дълго. Кралицата препускаше към нея с шеметна скорост.

Габорн усети, че смъртта настъпва към съпругата му.

И вдигна древното копие на Ерден Геборен.

Истинската властелинка връхлетя върху своите Посветители и прегази две от халите.

„Нападни!“, нареди му Земята.

Габорн нададе боен вик и се втурна напред. Халите около него не помръдваха — приличаха на огромни тъмни камъни. Той прелетя между краката на един огромен Посветител и заби копието в коляното на Властелинката.

Кракът й се изметна на една страна. Тя се завъртя към Габорн и той отскочи високо във въздуха, като се преметна презглава. Камшикът й изсвистя под него.

Руните върху муцуната й проблеснаха. Призрачни синкави пламъчета покриваха почти изцяло трите й костни плочи. Макар да бе съсякъл много от Посветителите, сред тях почти липсваха тъмни петна.

Габорн стъпи върху един Посветител и отскочи няколко пъти назад, за да отклони Властелинката от Йоме.

Чудовището се приближи с хриптене. Струйки мрак се заусукваха около глезените на Габорн. Мислите му се замъглиха. Опита се да се задържи на краката си.

„Изтръгни детето от утробата на любовницата си — дочу съскащ шепот в съзнанието си той, — защото е заченато в грях.“

Пред очите му изникна видение, в което той държеше детето от утробата на Йоме, някакъв отвратителен урод. Стискаше мършавото вратле и оглеждаше противното създание, което се гърчеше в ръцете му. Забеляза, че е с четири крака и две ръце и че няма очи. А вместо лице имаше костни плочи и от челюстта му се полюшваха подобни на розови червеи сетивни пипала.

Габорн го запокити на земята.

То извърна лице към него и измяука.

„В нея расте нещо чудовищно — нашепна Истинската властелинка. — Изтръгни го. Спаси народа си.“

Габорн бе обладан от ужасяващо желание. В ботуша си бе напъхал кама. Нищо нему костваше да я измъкне и да забие острието в утробата на Йоме.

„Можеш да освободиш света от злото — прошепна гласът. — Нали тъкмо това искаш?“

„Не! — каза си Габорн. — Това е дете, не е злото.“ Но го сграбчи още по-могъщо желание и той чу как собственият му глас прошепва: „Да, господарю, подчинявам се на заповедта ти“.

Истинската властелинка се спусна към него и Габорн се свлече на колене и пропадна в някакъв водовъртеж на мрака.

— Господарю! — извика Габорн.

Истинската властелинка и Земята отговориха едновременно:

„Да, слуга мой.“

— Не — обърна се Габорн към Властелинката. — Аз не съм твой слуга.

В съзнанието му лумна странна светлина. Ужасното видение избледня и той се озова разтреперан в залата на халите-Посветители. В дясната си ръка стискаше покритото със съсирена кръв копие.

В другия край на пещерата проблесна светлина.

Откъм входа на тунела се чу животински вопъл и Истинската властелинка се обърна натам.

Там стоеше вайлдът на Бинесман.

„Призови веднага Лъчезарните“, нашепна му Земята.

Зелената жена вдигна лявата си ръка и започна да чертае руни във въздуха. Говореше като в транс, с абсолютно празен поглед:

— Времето настъпи, Старице, да изоставиш тялото си. Господарите на Подземния свят настояват за това.

Истинската властелинка изсъска тревожно и заотстъпва от Габорн. Масивната й глава се залюшка наляво-надясно в желанието й да се втурне едновременно и към него, и към вайлда. Тя размаха като обезумяла сетивните си пипала, опитвайки се да долови опасността.

Зелената жена нададе вой и скочи напред с разкривено от ярост лице. Над главата й се появиха бели светлини, отначало малки и бледи, но все по-ярки и едри. Бяха Лъчезарните, десетки бели призрачни силуети с бели крила от светлина.

Зелената жена вдигна ръка и от нея изскочиха кълбета светлина и се пръснаха във всички посоки. Светлината се заизвива, съскаше и пращеше във въздуха. В залата замириса на надигаща се буря.

Халите-Посветители засъскаха от отчаяние и побягнаха. Много от тях вдигнаха лапи върху главите си и се свлякоха на пода.

Габорн наблюдаваше хладнокръвно.

„Зелената жена е дошла да убие Истинската властелинка. Но няма да й отстъпя тази чест!“

В същия миг кралицата-хала завъртя муцуната си и обърна сладкия си триъгълник точно към него. Мекото петно над мозъка на чудовището беше широко цели две педи. А магесницата бе на по-малко от четирийсет крачки.

Габорн се спусна между две хали и метна копието с цялата си сила. Болка прониза рамото му. Металният прът изсвистя като черна сянка и се заби в плътта на халата. Габорн нададе тържествуващ вик.

Но копието улучи костната плоча на чудовището и отхвръкна встрани. От раната бликна алена кръв. Истинската властелинка продължи да мята глава.

Чудовището вдигна черния жезъл и замахна, за да го удари, но погледна назад, сякаш в последния момент реши, че вайлдът е по-голяма заплаха.

Зелената жена и Властелинката се втурнаха едновременно една срещу друга. За част от секундата Габорн не можа да прецени коя от двете първа ще успее да нанесе удар.

Вайлдът вдигна двете си ръце, сякаш за да прегърне връхлитащата хала. Ръцете и пръстите му се издължиха като клони и вейки в огромна корона.

Двете се вкопчиха като в прегръдка и зелената жена нададе тържествуващ вой на превъзходство. В този момент Габорн я видя такава, каквато беше при Седемте стоящи камъка, когато я призова Бинесман — купчина клони, камъни, корени и пръст. Вайлдът сграбчи Истинската властелинка. Оглушителен тътен разцепи въздуха, корени пробиха скалата, над която израсна дебел ствол и се заизвива спираловидно нагоре. Истинската властелинка рухна върху вайлда, като съскаше ожесточено. Бореше се освирепяла, сякаш сграбчен от скорпион тарантул, размахваше огромните си крайници, които късаха и деряха всичко, което можеха да докопат.

Под нея израсна цяло дърво — стволът му беше по-дебел от дъб; клоните му я разкъсваха, прорастваха през туловището й, усукваха се като змии. Пронизаха бронята й, вейки и филизи проникнаха през черепа и раменете й.

Истинската властелинка хапеше и съскаше. Изви глава назад, пронизана от неописуема болка. От раните й бликаха струи алена кръв.

Чудовището мяташе глава и се мъчеше да се измъкне.

Но вайлдът го държеше впримчено в земята.

След секунди призрачните руни върху тялото на Истинската властелинка изгаснаха като духнати от вятъра свещици.

Габорн се свлече задъхан на земята. „Локъсът не може да бъде убит — помисли си той. — Злото просто ще се прехвърли в някой друг.“

„Помогнете ми“, призова със сърцето си подкрепа от Лъчезарните той.

Около Властелинката постоянно витаеше мрачен воал, който я следваше на всяка крачка. Сега Габорн забеляза спотаилия се призрак. Той се надигна нагоре като облак от сажди или крилата сянка и увисна над мъртвата хала, над клоните на дървото.

И Лъчезарните долетяха. Връхлетяха като далечни светлини от подземния свят. Отначало бледи, сякаш проблеснали на огромно разстояние светкавици, но само след секунди засвяткаха навсякъде.

Пикираха като лястовици с криле от светлина, едновременно красиви и неописуемо свирепи. Бяха по-едри от хора и макар да имаха ръце и крака, не бяха с човешки очертания. Имаха глави на хищни чакали с остри зъби и огромни очи. Габорн не можа да прецени дали са покрити с козина, или с пера. Да погледнеш към тях означаваше да срещнеш собствената си смърт. Габорн закри главата си с ръце и стисна очи. Лъчезарните обкръжиха мъглата от мрак като връхлитащи върху гарван скорци и я задърпаха във всички посоки, като кръжаха спираловидно във въздуха.

Габорн отвори очи и му се стори, че вижда зейнал между световете проход, че съзира за миг небесата на подземния свят, толкова страховити и огромни и осеяни с толкова яростно блеснали звезди, че сърцето му подскочи от ужас.

Като се извисяваха все по-нагоре в безбрежния небосвод, Лъчезарните преследваха плячката си, сякаш ярки като самите звезди светлини връхлитаха някаква странна безформена сянка, понесени от бушуващ циклон.

В следващия момент земята се затвори и Лъчезарните заедно с локъса изчезнаха. Габорн и Йоме стояха сред мъртвите Посветители.

 

 

Ейвран огледа печатите на Истинската властелинка и се взря в сенките под тавана. Вдигна тоягата си и си представи руните за трошене на камъни, които щяха да срутят покрива.

Земята под нея се надигна и се разлюля. Отгоре се посипаха камъни и сажди.

И сякаш Бинесман нашепна в ухото й: „Земята страда. Излекувай я. Помогни на Земята да не страда.“

В съзнанието й изникна образ от сънищата й. Появиха се руни — огромни колелета, които да се съединят с тези, които лежаха пред нея.

Ейвран се вторачи в три големи руни, всяка от тях моделирана като Печатите на съзиданието, които властваха над Истинския свят. Самите руни не причиняваха зло. Те бяха само оръдия. И ако посмееше, Ейвран би могла да ги използва за своите цели. Можеше да излекува Земята, да я преправи по образ и подобие на Истинския свят, някога бил първият дом на човечеството.

„Ще се осмеля ли?“, запита се разтреперана тя.

Земята се надигна от нов трус и залата се разтърси.

Ейвран протегна тоягата си и се втренчи в каменистия под — мъчеше се да си припомни великата Руна на живота от сънищата си.

И започна да оформя камъка.

Един от ръбовете имаше формата на сърп, над който се виеха орли. Представи си го и ръбът бавно изникна от земята. Имаше и заоблени хълмчета, из които подскачаха зайци — и хълмчетата се надигнаха от земята. Имаше и долина, където бе видяла от пръстта да никнат слонове, размахали хоботи към небето — и долчинката хлътна.

Ейвран моделираше камъка, като подчиняваше дарбите си на своята воля.

 

 

Ерин Конал не помръдваше върху коня си, вцепенена от изумление. Крал Андърс не откъсваше злобния си поглед от лицето й. Миг по-късно злобата му премина в тревога.

— Не! — извика той и се обърна към бойното поле.

Над него изгря бледа светлина, сякаш луната надникна иззад облак.

Ерин нямаше време да се пита коя е причината за тревогата на Андърс или за внезапната светлина. Пришпори коня си и захвърли копието, защото не й вършеше работа на такова близко разстояние. Изтегли късия си меч и нападна Андърс, преди да се е окопитил.

Замахна и заби острието в гърдите му, без да откъсва очи от подобното му на череп лице.

— Майко! — извика той, загледан в бойното поле. След което бавно се извърна към нея.

Очите му я ужасиха — в тях нямаше нито тревога, нито страх, а единствено коварство.

С дясната си ръка кралят сграбчи меча й, за да й попречи да го забие по-дълбоко, а с лявата стисна рамото й.

Политна напред, облягайки се за момент върху нея, и докосна ухото й с уста.

Тя си помисли, че ще й каже нещо, преди да умре, но той само се изкиска сподавено.

Мъжете наоколо се развикаха, а Селинор закрещя:

— Хванете я! Дръжте я!

Лордовете светкавично я наобиколиха. Ерин пришпори коня си, за да се измъкне, но бе обградена.

Селинор скочи от коня си с вик:

— Татко! Татко!

Андърс се отпусна в ръцете на Ерин и рухна на земята, стиснал меча, който продължаваше да стърчи от корема му.

Нечии груби ръце сграбчиха Ерин и я събориха на земята до краля. Трима яки воини се хвърлиха отгоре й. Един дебелак с червена брада се разкрещя:

— Въже! Въже! Да обесим тази кучка!

Крал Андърс вдигна немощно ръка към лицето на Селинор и изпъшка:

— Не! Пощади тази луда нещастница. Тя носи детето ти — бъдеща кралица, която ще управлява света. Затвори я. Обещай ми… да я затвориш… докато не се роди детето.

Главата му клюмна на една страна и той погледна Ерин с очи, изпълнени с болка. Един лекар се втурна сред тълпата и отмести Селинор настрана, след което се приведе да прегледа раната.

Селинор изгледа Ерин с разкривено от ярост лице.

— Вържете я!

Земята се разтресе. На Ерин й се стори, че ще се разцепи под краката й.

Един далекогледец изкрещя:

— Кораби! Кораби в езерото! Воините на Интернук пристигат!

Мъжете завързаха ръцете на Ерин и се качиха на височината да погледнат към града. Един дръпна въжето, за да се изправи. През това време лекарят намаза раната на краля с лечебен балсам.

Ерин дръпна възела, за да се освободи, но въжето се впи още по-здраво в китките й.

От изток се надигнаха бойните викове на главанаците и земята се разтресе под стъпките им.

— Главанаците! Настъпват с хиляди! — извика някой. — Слизат от хълмовете.

Ерин погледна нататък, но в първия момент не видя нищо. След това ги видя да се спускат по стръмния склон с огромните си тояги и червеникава от светлината на далечните огньове козина. Тичаха към ордите на халите, като изминаваха двайсетина стъпки с всяка крачка.

Разузнавателният балон на Радж Атън продължаваше да се носи на неподвижните си криле над Карис. Точно под балона внезапно лумна светлина, последвана от мощна експлозия. Издигна се огромен стълб от огън и пушек, който освети цялото бойно поле.

Огненото кълбо лумна над Печата на опустошението, където се намираше магесницата на халите. Някои от тях като че ли изпаднаха в паника, но чудовищната магесница и десетината й помощнички не помръдваха сред пламъците.

Далекогледците на халите засъскаха и надигнаха муцуни към небето и Ерин видя как халите започнаха да си съобщават една на друга за надвисналата над главите им опасност — надигаха задници и изпускаха предупредителни миризми към съседите си.

Магесницата насочи жезъла си към небето и изпрати тъмна мълния-проклятие. Тя разкъса балона и той рухна сред ордата на халите.

Те се нахвърлиха да разкъсат огнетъкачите.

Миг по-късно огнетъкачите бяха мъртви. На мястото им се издигнаха три огнени създания — високи по шейсет стъпки стихии, яростно бели фурии.

Фуриите забушуваха сред халите, изпепелявайки ги една след друга.

Една от стихиите вдигна ръка и запрати огнен смерч към Карис.

Тлеещите огньове се разгоряха с нова сила. Пожарът забушува отново, поглъщайки греди и стърчащи стълбове.

Градът избухна като огнено зарево, хиляди вопли се издигнаха над огнения ад.

Към небето се извисиха колони от пушеци, червени от отблясъците на пожарите. Дори атакуващите хали заотстъпваха пред бушуващите стихии, които постепенно загубиха човешките си очертания и се превърнаха в злобни звероподобни пламъци.

Ерин гледаше изумена. Огнените стихии газеха сред ордата от хали, сякаш бяха глутница кучета. Огнетъкачите мятаха огнени мълнии сред редиците на халите и скоро пожарите лумнаха и по съседните хълмове.

От югозапад затръбиха бойните рогове на лордовете от Индопал.

Войските на Радж Атън препуснаха към бойното поле.

На склона под тях дъщерята на Лоуикър закрещя команди към войските си. Сребърните бойни тромпети запищяха, сякаш в отговор на призива на Радж Атън. Рицарите й пришпориха конете си и препуснаха като вихър към халите. Стрелците и пешаците нададоха бойни викове и се втурнаха след тях.

— Дай заповед за атака! — промълви едва чуто Андърс на сина си.

Тръбачът наду бойния тромпет и лордовете яхнаха конете си.

Много от тях нямаха търпение на секундата да препуснат към полесражението, подчинявайки се по този начин на предсмъртното желание на своя господар. Но Селинор клекна на едно коляно и повдигна баща си, за да види готовността им за битка, а двама от лордовете застанаха на стража над него.

— Тръгвайте! — глухо каза Андърс на сина си. — Това е нашият ден, часът на твоя триумф. Нека синът на Земния крал се прочуе в боя.

Всички воини на Селинор бяха по конете. Принцът се наведе над баща си и стисна дясната му ръка. Лекарят също се наведе и помириса раната на краля. После каза:

— Ще се оправи. Острието е проникнало в черния дроб, без да нарани сърцето и белите дробове. С даровете си след седмица ще е здрав.

— Чудесно — каза Селинор, изправи се и се метна на коня си. Погледна към стражите, които държаха Ерин, и нареди: — Убийте я, ако се опита да избяга.