Дейвид Фарланд
Леговище от кости (32)

Бисери в пустинята

Няма нищо нередно в алчността. Благодарение на нея твоите предци са натрупали богатството, което имаме днес. Ако искаш да ги уважиш, пирувай до насита и стани достатъчно силна, за да се опиташ да докопаш всичко, което си пожелаеш.

Един от съветите на Лоуикър към четиригодишната му дъщеря Риала

Блеснали като бисери върху черната пепел, Радж Атън и свитата му от индопалски благородници препускаха към лагера на Риала Лоуикър.

Благородниците бяха облечени в сребристи ризници, чийто блясък под слънчевата светлина ослепяваше очите, а златните им мантии бяха толкова ярки, че отдалеч приличаха на току-що изсечени монети. Конете и камилите бяха нагиздени не по-зле от господарите си.

Спуснаха се по хълмовете и препуснаха по изпепелената преди седмица от проклятията на халите земя. Обгорелите борове покрай пътя протягаха черни клони с окапали иглички. Тревата се бе превърнала в килим от суха сива слама, който покриваше земята. Всяка лозичка и всеки храст бяха изпепелени.

Повече от седмица не бе валяло и мъртвата трева и папрат, както и обгорелите борови гори, бяха изсъхнали като прахан. Една искра изпод копитото на един от конете разпали недозагаснал пожар. Един капитан предупреди воините да бъдат бдителни.

Радж Атън само се усмихна. Лагерът на кралица Лоуикър беше на около шейсет мили и на бързите подсилени коне им бе достатъчен по-малко от час, за да стигнат до него.

Докато глашатаите му известяваха, че Радж Атън е пристигнал да преговаря, той яздеше величествено изправен върху сивия имперски боен кон в блестящите си копринени одежди.

Напредваше през лагера предпазливо, без да го показва. Нямаше особено доверие на северняците, защото хората на Лоуикър в миналото често се бяха опитвали да му отнемат живота. Над главата му се развяваше зеленият флаг на примирието. Радж Атън се наслаждаваше на обаянието си, което виждаше отразено в очите на воините. Макар по никакъв начин да не ги принуждаваше да му отдават почит, след като го зърваха, много храбри мъже коленичеха и свеждаха глава пред него.

Самата Риала излезе пред огромната синя шатра и го видя. Беше с едър кокал и грозновата, но мускулестата грубоватост бе нещо, което той ценеше у жените. Моментално разбра що за жена е: знаеше, че никога не би могла да се състезава с изтънчените придворни дами и затова бе предпочела да се мери с лордовете и воините, които я заобикаляха.

Но щом зърна Радж Атън, устата й зейна от изумление, тя видимо трепна и се мушна обратно в шатрата.

Миг по-късно нейният камерхер излезе от покоите й и обяви:

— Нейно кралско величество Риала Вал Лоуикър ще преговаря насаме с вас в шатрата си.

Радж Атън скокна леко от коня и закрачи към шатрата, докато камерхерът отмяташе завесата пред входа й.

Риала Лоуикър го очакваше сама в средата на помещението. На пода бе разпростряна огромна карта на Мистария, начертана върху четири съшити една за друга телешки кожи. Беше се изправила точно над Карис. На картата личеше езерото Донестгрий на изток, планините на юг заедно с напредващите към тях хали, означени с издялана от дърво малка черна хала. На запад бяха Алкаирските планини, където бе поставен знакът за войските на Радж Атън — издялан от дърво воин с бял тюрбан. На север през Белдинук напредваше крал Андърс, а младият Оруин препускаше от юг през Флийдс. Но на изток го очакваше изненада.

В Дворовете на прилива кралят на Мистария бе свален и на мястото му седеше облечен в сиви одежди варварин със Сферата на Интернук върху кръглия щит.

— По-добре си осведомена от мен — призна Радж Атън, докато разглеждаше картата. — Кой е военачалникът в Дворовете на прилива?

— Олмарг — отвърна Риала.

Дишането й бе учестено. Радж Атън я погледна. Когато се появи отвън, копчетата на роклята й с дълги ръкави бяха закопчани чак до врата. Сега пет от тях бяха разкопчани и почти разкриваха гърдите й.

Радж Атън се усмихна. Имаше хиляди дарове на чар и глас и малко жени можеха да му устоят дълго. Освен това беше огнетъкач и затова разполагаше със Стихията на своя властелин. Самото му присъствие разпалваше неконтролирани страсти — похот, алчност, желание за битка.

Радж Атън хвърли поглед на младата кралица. Съзнаваше, че тя не е в състояние да му устои. Комбинираното въздействие на магиите му имаше върху нея съкрушителен ефект.

Започна да си играе с нея: пристъпи по-наблизо, взе дясната й ръка, наведе се и я целуна, като не откъсваше поглед от нея, освен за един миг, в който погледна към оголената й плът.

Реакцията й напълно го удовлетвори. Само при докосването му Риала Лоуикър се задъха. Ноздрите й се разшириха, а докато целуваше ръката й, тя притвори очи. Щом погледна към деколтето й, цялото й тяло потръпна в екстаз.

Знаеше, че е негова, стига да я пожелае.

— Преди колко време нападна Дворовете на прилива Олмарг? — попита той.

— Трябваше да доплува призори — отвърна тя, — съгласно разпореждането на крал Андърс от Кроудън.

— Но Дворовете на прилива са отлично укрепени. Сигурна ли си, че Олмарг може да ги превземе?

Риала се задъхваше, омаяна от неговите магии.

— Той беше… моите информатори ми докладваха, че Габорн Вал Ордън е заминал да се сражава с халите в подземния свят и е наредил на всички свои воини да пристигнат тук. Бреговете са оставени без защита.

— И какви са ти плановете? — попита я Радж Атън. — Картата ти показва, че от север препускат лордове в подкрепа на Карис. Ще се сражаваш ли с тях?

Той задържа ръката й и Риала Лоуикър стисна неговата в отговор: не искаше да го пусне.

— Докато не узная какви са твоите планове и тези на Андърс, не мога да реша.

— Защо Андърс? — попита Радж Атън.

— Много е потаен — непрекъснато крои някакви заговори.

— И ти не го харесваш?

— Страхувах се да застана срещу Габорн след онова, което той стори на баща ми. Писах на крал Андърс, че сделките на баща ми са умрели заедно с него. В отговор неговите пратеници го обявиха за новия Земен крал. Той твърди, че Габорн е изгубил силата си и Земята го е призовала вместо него.

Радж Атън се засмя с пълен глас.

— Първо обяви, че Габорн не е никакъв Земен крал, а сега твърди, че Габорн е Земен крал, но той е по-добър от него?

— Според мен — отвърна Риала, — когато един мъж не знае коя от предпочитаните си лъжи да избере, причината за това е, че е скаран с истината. Запомни ми думите: в Роуфхейвън няма по-опасен човек от крал Андърс.

— Аз съм в Роуфхейвън — отвърна Радж Атън; продължаваше да държи ръката й.

— Гарантираш ли, че си по-опасен от него? — подразни го тя.

Очите й излъчваха страст и предизвикателство, и похот. Радж Атън реши, че харесва тази жена. Дързостта й бе съчетана с предпазливост, а усещаше в нея и жилка на лукавство и жестокост.

Радж Атън протегна дясната си ръка и погали кестенявата й коса. Риала притвори очи, сграбчи ръката му и я притисна до бузата си.

В никакъв случай не беше красива, но в този момент Радж Атън усети някаква пълнота. Толкова много дарове на издръжливост му бяха прехвърлени, че имаше усещането, че от всяка негова пора струи светлина и живот. Ако не посееше много скоро семето си в някоя жена, желанието да го направи щеше да се превърне в истинско мъчение.

— Нека северните лордове пристигнат в Карис — предложи Радж Атън. — Градът е незащитим и ще загинат заедно, като оставят Северен и Западен Роуфхейвън уязвими за нападение. Оруин, Флийдс, а дори и Южен Кроудън могат да станат наши заедно с Мистария и Хиърдън. Междувременно ти предлагам да изчакаш с армията си тук, а аз ще изчакам с моята по хълмовете на запад, докато халите приключат с Карис. Така те ще се напъхат срещу езерото. Едва тогава ще тръгнем и ще прогоним халите обратно в подземния свят.

Радж Атън не отделяше поглед от нея. Риала пристъпи към него.

— Мислиш, че ще успеем да го направим само с триста хиляди души?

— Халите — отвърна Радж Атън — лесно изпадат в паника, когато останат без водачи. Объркват се. А съм си донесъл от Мейгаса и някои изненади, които дори халите не са виждали. Убия ли техните зли магесници, нашите мъже лесно ще им вземат страха.

— Какво искаш в замяна? — попита тя.

— Проклятията на халите опустошиха земите във всички южни кралства на Индопал. Народът ми има нужда от храна, за да изкара зимата.

— Складовете в Карис няма да свършат много работа — отвърна Риала.

— Ще има достатъчно, за да оцелеят силните и хитрите — каза Радж Атън. — Останалите нека умрат от глад. А освен това се нуждая от Посветители за дарове. Всеки лорд, когото пленя в Роуфхейвън, е мой трофей.

— И какво предлагаш в замяна, ако удовлетворя искането ти? — попита Риала.

— След година ще бъда крал на цял Роуфхейвън, а ти ще си моята кралица.

Риала дишаше учестено. В този момент обаче отстъпи крачка назад и макар похотта да я държеше в лапите си, го изгледа преценяващо. Радж Атън си даде сметка, че както той си играе с нея, така и тя си играе с него. Току-що й бе разкрил сърцето си. Сега и тя изплю камъчето.

— Имаш много съпруги в харема си. А кралицата може да бъде само една.

Дързостта й му допадна.

— Те не са ми съпруги, а само играчки за забавление. Имал съм само една съпруга, но Габорн ми я отне, така както ти отне и баща ти.

— Ако твоите съпруги не значат нищо за теб — настоя Риала, — убий ги заради мен.

Огънят в него зашепна: „Да, дай й ги. Така ще я имам.“

— По-добре — предложи й Радж Атън — да ти дам нож да ги убиеш сама.

Изчака я да разбере дали ще приеме, или ще откаже предложението му. Вместо това Риала Лоуикър, бъдещата кралица на Роуфхейвън, го сграбчи за врата, повали го на пода и започна да къса дрехите му.

 

 

Малко след зазоряване кървавото слънце се издигна над Деяз. Петлите закукуригаха с пълен глас по улиците на Гуза, сякаш го виждаха за първи път.

Турауш Касил, облекчителят на Радж Атън, обикаляше улиците на града, докато най-после не откри една порутена барака зад тухларната. Бараката всъщност представляваше подпрени в древната каменна стена пръчки, покрити с кожи срещу дъжда и обедното слънце.

Пред колибата още тлееше огън. Вонеше на човешки нечистотии. Турауш се намръщи от погнуса и плесна два пъти с ръце.

— Балимар? — викна той. — Балимар Махадим?

От бараката се показа главата на млад мъж. Очите му бяха зачервени, сякаш беше плакал или не бе спал цялата нощ.

Сигурно беше търсил сестричката и братчето си, просячетата на пазара. Изтощен от безсъние, той надали бе в състояние да съобразява достатъчно бързо. Поне Турауш се надяваше да е така.

— Да? — попита момчето. — Ти ли ме викаш? — Забеляза скъпите одежди на Турауш и сведе почтително глава. — О, велики каиф?

— Аз те повиках — отговори Турауш. — Намерихме снощи братчето и сестричето ти да просят храна на пазара.

— Знаете ли къде са сега? — запита с облекчение Балимар.

— Знам — отвърна Турауш. — Искаш ли да ги видиш?

Балимар се измъкна от бараката, подпирайки се на стената. Турауш забеляза белезникавия белег на бедрото му — кракът му явно бе заздравял. Имаше мускулесто тяло с дебел врат и силни бицепси, а погледът му бе неинтелигентен. Това беше мечтата на облекчителя — мускули, издръжливост, а може би и гъвкавост. Този млад мъж беше цяло съкровище.

— Къде са? — попита подозрително момчето.

— Продадоха се за храна — отвърна Турауш.

— Като роби ли? — В гласа на момчето прозвуча недоверие.

— Като Посветители — каза Турауш. — Сега служат на нашия господар Радж Атън.

Турауш произнесе последното изречение с многозначителен тон, подчертавайки благородството на тяхната служба, за каквато всеки би мечтал.

— Аз… — Гласът на Балимар секна, тъй като той не знаеше какво да каже. — Никога не съм го виждал.

— Той е велик владетел — обясни Турауш, — най-великият от всички досега. Казват, че само преди два дни в Картиш съсякъл огромна хала, Господарката на подземния свят. А в момента е тръгнал да спаси нашето кралство от злите крале на Роуфхейвън. Ти трябва да се гордееш с братчето и сестричето си. Те оказват голяма услуга на нашия господар.

Балимар се огледа объркано. Беше по-мургав от брат си и сестра си и можеше да мине за извънбрачно дете, чийто баща е някой чужденец. Очите му бяха по-тъмни от бадеми. Косата му бе подстригана късо, както се подстригваха младите мъже, които участваха в уличните борби по време на панаир, надявайки се с уменията си да заслужат място в армията на Радж.

— Майка ми ще се натъжи да чуе това, когато се прибере.

— Къде е майка ти? — попита Турауш.

— Отиде при леля ни в Джезерил. Надяваше се вуйчо да ни вземе там. Но замина миналата пролет и още не се е върнала.

— Джезерил е на по-малко от седмица път пеша оттук — каза след мигновен размисъл Турауш. Беше изпечен лъжец и често самият той се изненадваше от умението си да преиначава истината. — Но пътят през хълмовете гъмжи от разбойници и крадци. Подозирам, че майка ти никога няма да се върне. Боя се, че е попаднала на тях. — Изрече го с тон на дълбока печал, убеден в нейната смърт, без нотка на съмнение в този факт. — Сега как ще се грижиш за братята и сестрите си?

Балимар сведе безнадежден поглед.

— Кракът ми оздравява. След месец-два отново ще мога да работя.

— Без прехрана — зашепна Турауш — те чака сигурна смърт. А когато умреш, малките ще те последват.

Балимар се заоглежда безпомощно. Очите му се насълзиха от скръб.

— Какво да направя?

Иззад гърба му се показаха две току-що проходили деца. Огромните им очи гледаха умолително Турауш. На лицата им бе изписан глад.

— Тръгвай с мен — подкани го Турауш. — Отдай се на нашия господар и ще те нахраним до насита — и теб, и малките. В замъка ще можеш да се грижиш за тях. И ще имат всички удобства.

Балимар се огледа безпомощно.

— Какво да дам, за да мога да се грижа за децата? Слуха си?

— Тогава няма да чуваш виковете им през нощта — подсети го деликатно Турауш. — Мисля, че е най-добре да дадеш издръжливост. Така ще можеш да се грижиш за тях.

— А кракът ми? Никога няма да оздравее.

Турауш само се усмихна снизходително, сякаш бе излишно да спори с него. „Глупчо такъв — сякаш казваше усмивката му, — намерил за какво да се тревожи.“ И след малко добави:

— Най-добрите лекари от цял Индопал са удостоили с присъствието си двореца в Гуза. В продължение на хиляда години лордовете на земите ни идват да дишат въздуха от високите му кули и да се къпят в целебните му извори. Ще покрием с билки и балсами раната ти. След една-две седмици мускулите ти ще заздравеят и болката ще престане.

Долната устна на Балимар потрепваше и момчето бе навело чело, като вол пред кланица, който не иска да пристъпи, подушил кръвта на побратимите си.

„Не е толкова глупав, колкото изглежда — помисли си Турауш. — Дари ли издръжливостта си, кракът му никога няма да оздравее и той го знае отлично.“

Облекчитеялят се пресегна и хвана ръката на Балимар.

— Ела. Нямаме време. Братчето и сестричето ти имат нужда от теб, а и закуската те очаква…