Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lair of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2003

ISBN 954-585-471-5

История

  1. — Добавяне

В разгара на битката

Научи се да обичаш еднакво всички, както жестоките, така и добросърдечните.

Ерден Геборен

Земята пред войските на Радж Атън бе почерняла от хали. Оръжията им отразяваха пламъците на стихиите зад гърба им. Сетивните им пипала се люшкаха като кобри. Цветните пушеци на проклятията им се носеха на отровни облаци над бойното поле.

Туловищата на мъртвите хали образуваха зловещи могили. Много негови мъже бяха загинали, за да издигнат тези могили, които войските му сега не можеха да изкатерят. Затова отстъпваха пред настъпващите хали, забавяни единствено от труповете на собствените си мъртви. Стрелците му стреляха с най-великолепните рогови лъкове на света и пронизваха сладките триъгълници на много от халите. Срещу онези от тях, които успяваха да се изкатерят до върха, се възправяха най-могъщите лордове на Индопал.

Възседнал коня си, Радж Атън наблюдаваше неподвижен развоя на битката. Кръвта препускаше лудо из вените му и го тласкаше към нея. Мъжете му бяха отлични бойци, но нямаше да удържат още дълго. Броят на жертвите растеше неумолимо.

Само едно можеше да ги спаси: самият Радж Атън.

Искаше да го проумеят. Да се убедят в собственото си безсилие, да ги лиши от упование в бъдещето, да ги превърне в жалки и безволеви играчки в ръцете си. Да усетят крайното отчаяние.

Защото само лишени от надежда щяха да благоговеят пред ужасяващата светлина, която го изпълваше.

Пешаците му на левия фланг започнаха да отстъпват, омаломощени от проклятията и изправени пред една изключително ожесточена контраатака на дузина магесници, които мятаха убийствени заклинания иззад своите мъртви.

— Напред, пъзльовци — изрева Радж Атън. Бойците трепнаха като марионетки, подвластни на даровете му на обаяние и глас. — Прегазете мъртвите и ликвидирайте онези магесници.

Грий се стрелкаха над главите им като прилепи. Воините поеха дълбоко дъх и тръгнаха на сигурна смърт.

Радж Атън наблюдаваше невъзмутим. Карис бе рухнал. Халите препускаха по всичките му стени. Жителите му се мятаха във водите на езерото в последен отчаян опит за спасение.

На север армията на кралица Лоуикър беше почти напълно разгромена. Флагът на крал Андърс се развяваше спокойно зад Стената на Барън, докато неговите воини се втурваха срещу халите.

Дори главанаците надаваха ревове от болка и бавно отстъпваха.

Тътенът на метателните машини откъм езерото стихна, тъй като воините от Интернук бяха изчерпали боеприпасите си без особен ефект.

Един от великите лордове се извърна от предните линии и извика:

— О, Велики, спаси ни! Битката е безнадеждна.

— Продължавайте боя — настоя Радж Атън.

Нови и нови лордове присъединяваха виковете си:

— Помогни ни, о, Велики!

Той долови нарастващата паника и отчаянието в гласовете им и накрая осъзна: „Времето ми дойде“.

Над халите се издигаха стихиите на неговите огнетъкачи — осветените от огъня талази на пушеците. Окончателно бяха загубили човешките си очертания — бяха се превърнали в обезумели от болка и разкъсвани от желание да погълнат всичко около себе си чудовища. Мятаха напосоки огнени мълнии и камшици от пламъци срещу халите. Скоро щяха да загубят контурите си и да се превърнат в безцелни желания.

Страстта е могъща сила, когато се насочва умело. Но тези създания само я прахосваха.

Радж Атън простря ръка, сякаш призоваваше стихиите. От тях се изопнаха огненочервени струни и се завихриха като торнадо към него.

Огънят им се вля в тялото му.

Беше прекалено много за един-единствен човек. От всяка негова пора бликна блясък и го омота като змия от брилянт. Бронята му потече като лава.

Бойният кон под него изцвили и издъхна: рухна на земята и сварените му вътрешности изскочиха.

Радж Атън стъпи леко на земята. Сякаш беше абсолютно безтегловен. Бе се превърнал в блясък и сияние.

Закрачи към линията на халите и воините му се извърнаха към него. Прочете изумлението върху мургавите им лица.

— Не се страхувайте — рече им той, — защото аз ще покоря всички ваши врагове. Мечът ми ще се стовари върху земята и ще настъпи вечен ден.

Радж Атън блестеше по-ярък от слънцето, пристъпвайки спокойно към полесражението — сякаш всички звезди на небето се бяха събрали в едно изваяно от звездна светлина създание.

Една хала се втурна към воините му. Радж Атън насочи към нея пръст, от който излетя огнена стрела и се вряза в сладкия триъгълник върху челото й.

Чудовището тупна на земята и се превърна в димяща купчина, от чийто отвор потече изпържения му мозък. Радж Атън запрати светкавици към още една и още една хала.

Беше детинско забавление да ги изтрепе до една.

Но за частица от секундата всичко се преобърна.

Светът внезапно се разтресе и преди Радж Атън да разбере какво се случва, халите засъскаха оглушително. Никога не бе чувал подобен звук. Милион хали засъскаха едновременно — сякаш натопени във вода късове нагорещено желязо.

Съскаха и изхвърляха газове, изпълвайки въздуха със странна миризма, която му напомняше плесен.

После до една му обърнаха гръб и захвърлиха оръжията си. Гледаха нещо в центъра на полесражението, точно пред вратите на Карис.

Радж Атън не виждаше какво става там.

Но щом се вгледа, видя от земята да изниква могила. На всички страни се разлетяха камъни и пръст и се появи хълмче. На върха му стояха десетина души.

 

 

На главата на Йоме имаше корона, която блещукаше като лунна пътека върху водна повърхност, а иглата на Габорн проблясваше като фенер. Габорн стоеше изправен, а на копието му висяха сетивни пипала на хала, сивкави и лигави като змиорки.

Той ги вдигна високо, а халите засъскаха още по-силно и заотстъпваха заднешком. Всички до една отпуснаха опашки и ги повлякоха по земята.

Само една се осмели да тръгне насреща му — огромната магесница, военачалничката на ордата. Тя се спусна от могилата и се понесе с тътен към Габорн.

Вдигнала високо глава, халата размахваше побесняла сетивните си пипала, стиснала синкавия си кристален жезъл. После забави ход, сякаш се двоумеше как да започне битката.

Габорн само вдигна лявата си ръка и посочи на юг.

Халата го изгледа втренчено за миг, повдигна масивната си глава, сякаш душеше въздуха, и я обърна на юг. Бе схванала жеста му: „Властелинката ви е мъртва. Вървете си вкъщи. Връщайте се в подземния свят.“

Халата се поколеба, сякаш обмисляше нещо, след което сведе глава, остави жезъла си върху сивата пръст и отпусна опашка. Утробата й изхвърли струя миризма и всички хали зад нея започнаха да си препредават заповедта й. През ордата сякаш се понесе плисък на вълни, който отекваше на десетки мили все по-назад и по-назад.

Халите се обърнаха и земята затътна под препускащите им на юг крака.

Войските на Радж Атън неочаквано нададоха радостни крясъци — викаха и дюдюкаха с цяло гърло. Радж Атън се огледа и видя сълзи на облекчение в очите на много от воините. На североизток главанаците вдигнаха жезли във въздуха и се разкрещяха: „Уа-хут! Уа-хут!“ На изток мъжагите от Белдинук замятаха шлемовете си и затанцуваха джига.

— Да живее Земния крал! — закрещяха те. — Хвала на Земния крал!

Воините от Интернук надуха бойни рогове по корабите в знак на прослава.

Радж Атън побесня. По размера на сетивните пипала, които носеше Габорн, и по реакцията на халите, той се досети какво е направил Земния крал.

„Отне ми славата — помисли си Радж Атън. — Посякъл е властелинката на подземния свят и си е присвоил триумфа ми.“

Целият бе обхванат от пламъци и сияеше с убийствена яркост.

Радж Атън закрачи през полесражението — газеше през труповете на хора и хали. Преди седмица халите бяха съсипали с опустошителни проклятия земята, бяха съсухрили всеки лист, всеки стрък трева. Бяха изпепелили всичко и сега Радж Атън пристъпваше върху посивялата земя сред пустошта.

Скатаин, Господарят на пепелта, се чувстваше у дома си. Сияеше като ярка светлина сред царството на мрака.

Докато крачеше сред труповете, забеляза бойния кон, който бе подарил на Риала Лоуикър. Кралицата бе приклекнала боязливо зад него. Той й хвърли бегъл поглед.

Пристъпваше към Земния крал в блестящата си мантия от пламъци, които припукваха, подухвани от вечерния вятър.

 

 

Халите се оттегляха с тътен през равнината. Земята под Габорн се тресеше и стенеше, сякаш изнемогваше под непоносима тежест.

В небето профучаха два метеора, но червеникавите следи, които оставиха, едва се забелязваха през облаците пушек и тъмното ято грий, кръжащи над Карис.

Габорн бе вдигнал високо копието си, на чийто връх висяха сетивните пипала на Истинската властелинка. Беше невероятно изтощен.

Халите напускаха Карис — оттегляха се в широка колона по насипа, като се блъскаха и бутаха. Бяха се отказали от битката.

След броени минути и последните от тях щяха да са далеч. Магесницата и нейните фаворитки вече се бяха отдалечили на около миля.

Но Габорн усещаше опасността.

Тя крачеше към него през опустялото бойно поле като прожектор в мрака, същество от пламъци, ярко като Лъчезарен, по-нажежено от всякаква земна пещ. Когато наближи на около четиристотин разкрача, Габорн започна да усеща жегата, която излъчваше.

Той отпусна копието и викна на Радж Атън:

— Достатъчно се приближи. Аз съм Земния крал и съм дал обет да спася семената на човечеството. И ще спазя обета си. И теб бих спасил, Радж Атън, стига да можех — макар да се боя, че пламъците са изпепелили всичко, което някога беше ти.

 

 

Откъм езерото затръбиха бойни тръби, а от север и от запад се понесоха радостни викове. Каквото и да се бе случило, Боренсон знаеше, че битката е свършила.

Единственото, което искаше, бе да намери Мирима.

Халите още не бяха напуснали града, а той вече тичаше по Улицата на гирляндите към разрушената северна кула.

Зидарията й бе достатъчно солидна, а стените достатъчно дебели. Халите бяха скачали върху нея и бяха срутили яките греди, които крепяха горните етажи, но първият все още не бе засегнат. Някакъв млад мъж бе клекнал на пода и стискаше окървавената си глава. Той се втренчи в Боренсон, парализиран от страх.

— Мирима? — извика Боренсон.

Опита се да се качи по стълбите до втория етаж, до мястото, където я бе видял за последен път да се взира през прозореца, но гредите и нападалите камъни препречваха пътя му.

Чу зад себе си познат глас. Сарка Каул се бе появил сякаш от нищото.

— Нагоре! — прошепна инкарецът.

Боренсон се огледа, не видя път към върха на кулата, слезе долу и изхвърча през вратата. На стотина крачки видя подпряна на крепостната стена дървена стълба, която стигаше до върха.

Заобиколи тичешком развалините на някакъв търговски склад и се закатери по стълбата. На едно от стъпалата видя откъснат мъжки крак. На последното имаше шлем с глава в него. По пътеката на върха на крепостната стена имаше още топли локви кръв.

Тук бе имало истинска касапница. Навсякъде се търкаляха трупове — някои просто прегазени, а други посечени от халите. Точно пред себе си видя долната половина на мъж. Червата му бяха провиснали по зъберите на стената. Главата и гърдите му явно бяха цамбурнали в езерото.

Беше достатъчно светло. Из целия град бушуваха пожари и талазите на пушеците отразяваха заревото им.

Боренсон почти не погледна към полесражението. Халите се оттегляха с тътен на юг. Той прекоси осеяната с трупове улица и стигна до останките на кулата. Халите бяха сринали покрива и по-долните етажи под тежестта си. Част от кулата бе рухнала на запад във водите на езерото. Навсякъде стърчаха греди.

Боренсон огледа разрушенията и изпита мъчителна болка. Уплаши се, че ако започне да рови из тях, ще открие премазаната Мирима.

Хвърли поглед през една пукнатина на изток. Бляскав огнетъкач прекосяваше бойното поле. Боренсон се вцепени от изненада. Някой отдолу се обърна към съществото, но говореше толкова бързо, че му бе трудно да проумее думите му.

Боренсон забеляза, че онзи, който говори, се е изправил върху малко възвишение сред мъртвите хали. Беше Габорн, а причина за бързата му реч бяха многото дарове на метаболизъм. От едната му страна се бе скупчила малка група хора. Ейвран бе вдигнала високо тоягата си, Йоме държеше копие, сякаш готова всеки момент да го метне, а на главата й проблясваше царствена корона. Зад тях клечаха група парцаливи просяци.

Габорн умишлено заговори по-бавно и достатъчно високо, за да го чуе всеки, застанал на стената.

— И теб бих спасил, Радж Атън, стига да можех…

Ноздрите на Боренсон потрепнаха гневно и той се втренчи в огнетъкача. Това Радж Атън ли беше?

Радж Атън спря и остана за момент неподвижен. Пламъците по него бушуваха, сякаш раздухвани от силен вятър, и той засия още по-ярко. Боренсон дочу изпод огъня съскащ смях.

— Ти би ме спасил? — отвърна Радж Атън с почти неразбираем от огромното количество дарове глас. — Не аз имам нужда да бъда спасяван. Всичко, което притежаваш, ми принадлежи, включително и животът ти. И аз ще ти го отнема, както отнех живота на баща ти, на майка ти, на сестра ти и на братята ти.

Габорн поклати печално глава.

— Има малко неща на света, които не бих ти дал, но не бих ти разрешил да отнемеш чужд живот, както няма да ти разреша да отнемеш и моя.

Боренсон чу шум под себе си и погледна към насипа. От една срутена сграда се измъкваха десетки воини. Сред тях бяха Сарка Каул и капитан Темпест.

Боренсон свирна, за да привлече вниманието им, и им обясни с пръсти: „Радж Атън е пред двореца“.

— Ако искаш да живееш — продължи Габорн, — чуй ме. Ще направя всичко, което мога, за да те спася.

Радж Атън се вторачи в Габорн, който пусна оръжието си и седна на земята с кръстосани крака. И оброни глава, сякаш потъна в размисъл.

Боренсон надникна надолу над един откъртен зъбер. Труповете на мъртвите хали задръстваха улицата пред градската порта. Туловищата им бяха струпани по две-три едно върху друго, доказателство, че стрелците и стражите на вратата ги бяха принудили да си платят за дързостта да минат по моста.

Сарка Каул, капитан Темпест и още десетина храбри Повелители на руни вече се катереха върху труповете, за да се притекат на помощ на Габорн.

Боренсон скочи от високата двайсет стъпки порутена кула върху гърба на една от халите, без да обръща внимание на болката в глезените си.

Затича се да догони воините пред себе си. Те почти бяха стигнали до Габорн.

— Искам първия удар! — викна им Боренсон.

Мъжете се пръснаха във ветрило и продължиха да крачат към Радж Атън. Трупове на мъртви хали покриваха бойното поле непосредствено до насипа. Повечето бяха улучени от метателните машини.

Боренсон пристъпваше към огнетъкача с разтуптяно сърце.

„Радж Атън — повтаряше си той. — Наистина е Радж Атън.“

Но като се вгледа по-внимателно, му се стори, че не е той. Бе нещо повече. Дори от стотина разкрача усети жегата, която излъчваше чудовището, по-жарка от ковашка пещ.

Скри се от нея в сянката на една мъртва хала. Другите около него постъпиха по същия начин. Воините запълзяха безмълвно — прибягваха между сенките на умрели хали и обграждаха Радж Атън, както кучета обграждат мечка от всички страни. Някои бяха с опънати лъкове, други държаха дълги копия или бойни чукове. Боренсон забеляза, че броните им са от различни краища — Мистария, Хиърдън, Оруин и Индопал.

Все повече и повече воини прииждаха по насипа зад гърба на Габорн.

— Ела по-близо, дребосък — извика Радж Атън. Беше се изправил върху могила от мъртви хали. — Първият, който ме нападне, пръв ще умре.

Един от стрелците изскочи от прикритието си и насочи стрела към гърба му.

— Радж Атън, пази се! — извика Габорн.

Стрелецът пусна тетивата.

Радж Атън се извърна и простря напред ръка. От пръстите му изскочиха сучещи се като змии огнени мълнии и изпепелиха стрелата още във въздуха.

Преди стрелецът да успее да побегне, мълниите се усукаха около тялото му. Доспехите и косата му се нажежиха до бяло и той лумна в зеленикави пламъци. Гореше като жива факла и пищеше.

Боренсон бе чувал за проклятия, които изпепеляват плътта, само в легендите.

Погледна към Габорн, който продължаваше да седи с кръстосани крака на земята на не повече от двеста разкрача от Радж Атън.

— Предупреждавам те за последен път — обърна се Габорн към огнетъкача. — Спри веднага.

Сарка Каул изскочи зад гърба на Радж Атън иззад една огромна хала с вирнати като стволове на дървета крака. Лицето му блестеше от яростната светлина, която струеше от огнетъкача. Инкарецът притича петнайсетина крачки, вдигнал високо дългия си кинжал.

Жегата, която излъчваше Радж Атън, беше толкова непоносима, че Сарка Каул спря на десетина стъпки от целта и омаломощен от горещината, се отпусна на колене. Дрехите му избухнаха в пламъци.

Боренсон приклекна зад главата на една хала и стиснал бойната си брадва, се зачуди какво да направи.

„Ще метна топора отдалеч“, реши той. Но беше загубил даровете си на мускул и не можеше да метне оръжието на повече от трийсет-четирийсет стъпки.

Наблизо се извиси нечий властен глас.

— Господарю на пепелта — провикна се напевно Бинесман. — Махни се веднага! Предупреждавам те за последен път.

Пламтящото чудовище се извърна и се втренчи в Земния пазител. Чародеят бе вдигнал високо тоягата си, сякаш в самозащита. Вечерникът вееше размятаната зад гърба му наметка.

Радж Атън се изсмя.

— Нищо не можеш да ми направиш с тази овехтяла клонка. Неподвластен съм на силата ти!

— Може и да си прав — отвърна Бинесман. — Но си подвластен на нейната!

И свали ръцете си и Боренсон видя скритата зад наметката му Мирима, изпънала тетивата докрай.

Тя пусна тетивата.

Стрелата бръмна във въздуха.

— Радж Атън, дръпни се! — викна Габорн.

Радж Атън зърна бръмчащата към него стрела и в същия миг чу предупредителния вик на Габорн. Но не му се подчини.

Нямаше време да събере енергията си и да изпепели стрелата. Вместо това протегна ръка, за да я хване, преди да се е забила в окото му.

Хвана я и моментално разбра, че е сгрешил.

Разтърси го неподозирана сила. Стрелата сякаш раздроби костите на ръката му. Пламъците, които го обгръщаха като в милувка, внезапно стихнаха и загаснаха. За миг жегата от него изтече и Радж Атън остана чисто гол: само хилядите тъмни белези на руните покриваха цялото му тяло.

Сякаш между него и източника на силата му се издигна непреодолима стена. Едва тогава осъзна, че стрелата не би могла да го прониже. Много по-гибелни бяха изписаните върху нея водни руни.

— Не! — изрева Радж Атън.

Гласът му, подсилен от хилядите дарове, отекна над ниските хълмове.

— Повалете го — изкрещя Мирима, — преди да е отминало заклинанието ми!

От близките сенки внезапно наизскачаха мъже. Посипа се дъжд от стрели, а воините се втурнаха, размахали копия и бойни брадви към него.

„Аз не съм страхливец — каза си Радж Атън, — та да се дам на тези палета. Все още съм Повелител на руни!“

Перна първите две връхлитащи го стрели встрани, издърпа копието от ръката на първия нападнал го воин и разцепи черепа му.

И се обърна с лице към нападателите си.

 

 

Отдавна лежеше Балимар в цитаделата на Посветителите в двореца Гуса. Таванът се издигаше на двайсет стъпки над него. Високите мраморни сводове свидетелстваха, че някога това е било открит вътрешен двор. Но Радж Атън го бе преградил с евтин кирпич, за да има къде да събира повече Посветители.

Сърцето му се разтуптя, когато посегна към превръзката на бедрото си и стисна дръжката на скрития под нея дълъг наточен кинжал.

Беше лесно да се престори, че отдава дар. Като а’келлахски воин сам бе приел доста дарове. Беше виждал как Посветителите се обливат в пот, щом силарите докоснат оголената им плът, как се олюляват и крещят от болка, как подбелват очи и накрая рухват безчувствени на земята. Така че не му бе трудно да се престори, че отдава дар. Силарът го беляза, но в сърцето си той питаеше към Радж Атън единствено омраза.

Не бе дал никакъв израз на чувствата си, но вътрешно се бе усмихнал. Ненаситната алчност на Радж Атън за дарове щеше да му донесе гибел. Облекчителите му се трудеха така усърдно да му осигурят дарове от местните жители, че дори не се бяха погрижили да разберат от уличните хлапета, че Балимар ги е подкупил да излъжат, че е техен брат.

Беше оставил облекчителите да го отнесат в най-потайното кътче на цитаделата, където лежеше сега сред купчината Посветители. Всички те бяха полуживи. Чуваше кашлицата им и ги наблюдаваше как куцукат наоколо.

Облекчителите го бяха захвърлили на пода като парцал близо до вратата, тъй като цитаделата беше претъпкана.

Отвън се понесоха тръбните сигнали на боен рог — Вакъз Фааракин тръбеше атака. Беше само маневра. Вакъз и още трийсет воини щяха да препуснат с конете си до портите и да стрелят срещу стражите.

Чу се предсмъртен вик и цвилене на коне.

Двама от стражите в кулата хукнаха към вратата. Водачът им изкрещя:

— Нападат ни! Залости вратата!

И се втурна вътре.

Вторият страж затръшна огромната метална врата и хвана тежкия железен лост.

Балимар безшумно се изправи. Доста дни вече се бе преструвал на безпомощен, за да не открият даровете му на метаболизъм. Сега се втурна светкавично към вратата.

Стражът го чу, нагласи лоста в скобите и посегна към бойния чук на гърба си. Балимар го блъсна във вратата и го намушка с кинжала си в сърцето през ризницата. Извади острието до половина и пак го заби — един, два, три, четири пъти.

Стражът успя само да изохка.

Балимар се увери, че вратата е залостена здраво, и се обърна да огледа Посветителите в цитаделата.

Още деветима се бяха изправили — воини на А’келлах, въоръжени с остри кинжали, които пробождаха сърца, и струни, които късаха вратове. Касапницата беше започнала. Балимар издърпа бойния чук от ръката на мъртвия страж, докато той се свличаше на пода, и се втурна към Посветителите.

Подмина жените и децата, струпани на камари върху каменния под. Вакъз бе казал: убий първо векторите.

 

 

— Радж Атън — извика Габорн. — Бягай!

Боренсон се учуди защо Габорн се опитва да му помогне.

Радж Атън бе обграден от всички страни. Десетки мъже налитаха срещу него, мушкаха с копия, мятаха брадви, запращаха стрели. Той танцуваше гол сред развилнялата се кръвожадна тълпа и поваляше нападателите си наред.

Един Непобедим се втурна зад гърба му и метна скорпионския си кинжал. Отровното острие се заби до половината между плешките му.

Радж Атън разтърси рамене и кинжалът отлитна встрани. В същия миг кралят се извърна и прониза мъжа с копието си право в окото. Раната на гърба му се затвори и заздравя за броени секунди.

Радж Атън замахна с копието си като с тояга и преряза гърлото на друг.

„Много е бърз — помисли си Боренсон. — И много силен.“

И не се осмели да пристъпи по-близо до него.

В този момент Радж Атън сякаш омекна. Вихреният му танц внезапно се забави. От очите му бликаше светлина, сякаш отразяваха стотици звезди. От ноздрите му блъвна пушек. Лицето му тревожно се разкриви.

Боренсон бе виждал този объркан израз върху лицата и на други мъже. Бе го усещал и върху собственото си лице. „Посветителите му умират! — досети се Боренсон. — Загубил е метаболизма си!“

Воините около Радж Атън се втурнаха към жертвата си. Един мъжага от Хиърдън го прониза с копието си в коляното. Друг метна бойния си чук и проби главата му с шипа.

Боренсон също се втурна напред, но чу в съзнанието си гласа на Земния крал Габорн, който му нареди: „Дръпни се!“

Той отстъпи крачка назад тъкмо в момента, в който Радж Атън замахна с копието си.

В следващия миг Боренсон метна брадвата — не много силно, но с изключителна точност. Тя улучи Радж Атън в рамото и отсече дясната му ръка.

От раната рукна кръв и един Рицар на справедливостта се спусна да довърши Вълчия господар — отсече с огромния си топор и лявата му ръка.

Радж Атън със стон се свлече на земята. Още воини се втурнаха напред, нетърпеливи да го разкъсат на парчета. Наобиколиха го и започнаха да го дупчат с копията си, а Рицарят на справедливостта съсече краката му.

Воят на Радж Атън бе ужасяващ, но заради безбройните си дарове той не можеше да умре.

— Престанете! — закрещя Мирима. — Не го убивайте!

Страховитият й вик закова мъжете на място.

— Той е огнетъкач — напомни им тя. — Ако го убиете, ще освободите стихиите вътре в него! Оставете го на водата.

Седрик Темпест викна:

— Това ми харесва! Да го пуснем да поплува. Ще му дам дори бронята си назаем!

И сграбчи Радж Атън, от когото беше останал само торс без крайници. Макар кръвта му да изтичаше отвсякъде, за свое изумление Боренсон видя, че раните му заздравяват. Само за секунди те се бяха затворили — при обикновен човек това би отнело месеци — и дори бяха започнали да регенерират. На отсечените места израстваха нови ръце и крака.

Но това ставаше по ужасяващ начин и на ужасяваща цена. Тялото на Радж Атън се самоизяждаше, тъй като новите крайници израстваха за сметка на плътта и костите от оцелелия торс, който заприлича на отвратителен скелет.

Темпест вдигна Радж Атън, подпомогнат нетърпеливо от други двама мъже. Понесоха го по изпепеленото поле, газейки през кръв и кал към разрушения подвижен мост. Над главите им се сипеше пепел. Един метеор проряза небето. Писъците на грий продължаваха да се носят из въздуха, а от далечината долиташе тътенът на отстъпващите хали.

Радж Атън изцъкли очи и простена:

— Моите Посветители! — Съзнанието му сякаш се избистри и той замоли жалостиво враговете си. — Слуги мои! Слуги мои, пуснете ме.

Но вече нямаше достатъчно чар и глас, за да ги принуди да му се подчинят.

Боренсон тръгна след мъжете и усети как в гърлото му се надига неудържимият боен кикот. Газеха през труповете на халите към моста. Пожарите по крепостната стена хвърляха мътни червеникави отблясъци.

Стигнаха до водата и Боренсон видя огромни силуети да се движат в кръгове под мрачната й повърхност. „Сьомги“ — помисли си.

Но силуетите бяха твърде големи. По-скоро приличаха на есетри, на огромните риби, които бе видял в рова на замъка Силвареста.

„Водни духове“, осъзна внезапно със страхопочитание той. Десетки плуваха в кръгове, а малките вълнички се плискаха нежно по гърбовете им, очертавайки руни върху повърхността на езерото.

Вече бяха стъпили върху моста, когато Рицарят на справедливостта забеляза, че на Радж Атън почти му е израсла нова дясна ръка. Бе се оформил израстък с големината на детска ръчица. Спряха за момент, за да го отсекат.

Капитан Темпест свали бронята си и започна да я навлича несръчно върху Радж Атън.

— Искаше да превземеш Хиърдън заради метала му — каза му той. — Повече от това няма да получиш.

Боренсон също свали бронята си и я навлече отгоре му, за да увеличи тежестта.

След което Темпест и още един от мъжете грабнаха онова, което бе останало от Радж Атън, и го метнаха във водите на Донестгрий.

Мрачните дълбини го погълнаха, докато той се опитваше като обезумял да източи врат, за да изкрещи. Водните духове го наобиколиха, докато потъваше. Огромните риби го побутваха с муцуните си като разиграли се делфини — побутваха го нагоре, сякаш го лъжеха, че отново ще може да поеме въздух.

Водата излъчваше власт и всемогъщество. Тъмните вълни се плискаха в крепостната стена, сякаш тихо нашепваха нещо.

Боренсон стоеше на насипа и не можеше да повярва, че Радж Атън ще умре, не можеше да проумее как е възможно да бъде убит човек с такава мощ.

Под водата проблесна светлина и в същия момент избухна огромно червено огнено кълбо. Водата заклокочи и се разпени. Горещите газове вдигнаха високи вълни, които разтърсиха езерото. Боренсон видя как се отприщва чудовищната стихия: оформи се като пламтящ силует, който започна да расте, а ръката му се протегна към повърхността.

Останките от тялото на Радж Атън лумнаха с такава сила, че ребрата му щръкнаха като обгорели трески, докато той потъваше към дъното.

Огромните риби се замятаха като обезумели. Яркото сияние продължи само секунда, след което стихията избледня и водата отново потъмня, укроти се и стихна в безмълвие.

 

 

Боренсон погледна зад себе си и видя Габорн и Йоме, застанали един до друг върху купчина хали и свели глави към земята. Върху лицата им не личеше възторг от победата. Габорн изглеждаше печален и уморен, а случилото се сякаш бе разтърсило Йоме, бе й причинило болка.

„Габорн загуби — осъзна Боренсон. — Земния крал загуби един от поверениците си.“

Едва сега забеляза настъпилата у Габорн промяна.

Цветът на кожата му бе станал зеленикав като на малката Ейвран и чародея Бинесман.

„Дори е по-тъмна от тяхната — помисли Боренсон. — По-скоро като на зелената жена или като на куклите, които правим за Хостенфест. Габорн най-после стана Земния крал.“

И Боренсон проумя защо Габорн се бе опитвал да спаси Радж Атън и защо бе получил наградата, която бе спечелил чрез търпението си.