Дейвид Фарланд
Леговище от кости (7)

Шахтата

Осмели се да бъдеш водач. Когато се изправят пред голяма опасност, хората ще последват всеки, който поеме риска да направи първата крачка.

Оват, емир на Тулистан

— Тръгваме! — подкани ги Габорн. — Нямаме никакво време за губене.

„Тръгваме накъде?“, запита се Ейвран.

В тунелите на халите можеше да разпознае пътя. Но тук, в тази естествена пещера, без да я води миризмата на халите по стените, се чувстваше изгубена. Земята тътнеше под стъпките на стотиците хиляди хали.

Едва се бяха измъкнали от малката пещера. Ейвран издиша въздуха от дробовете си, за да ги изчисти от проклятията на халите.

— Сляпа съм! — Тя присви очи.

Не можеше да фокусира погледа си. Виждаше като през червеникава мъгла.

— Ще се оправиш — успокои я Бинесман.

Тя се втренчи в него — смътен силует в сумрака. Успя да го разпознае единствено по цвета на светлината от забодената на шапката му игла. За момент успя да фокусира очи върху лицето му. Заклинанието беше толкова силно, че бялото на очите му бе кървавочервено.

Усещаше очите си като жигосани. Никога не бе изпитвала толкова остра болка.

„Сигурно и моите са зачервени“, мина й през ума.

Бинесман бръкна в джоба си и извади малка китка.

— Ето — каза той. — Цяр за очи.

Скърши стъбълцето на растението и го близна, след което бързо тръкна клепачите й с него. Болката мигновено изчезна. Чародеят вече лекуваше и останалите.

Ейвран грабна денка и въжетата и огледа двете посоки — нагоре и надолу. От двете страни на пещерата от тавана провисваха сталактити, а от пода като гора от стрели се издигаха сталагмити. Но по средата пространството беше свободно. Там някога беше текла реката. Сега речното дъно бе покрито със странна подземна растителност, напомняща тъмна жилава папрат. Тя се поклащаше едва-едва, сякаш подухвана от лек ветрец. Бинесман я наричаше „гъделичкаща папрат“.

Ейвран се опита да си представи мрежата от прокопани от халите тунели. Но в съзнанието й възникна оплетено като прежда кълбо. Майстора на пътя едва ли имаше по-ясна представа. Халите нямаха зрение. Затова не използваха карти. Разчитаха единствено на обонянието си.

Ейвран подуши. Халите имаха име за този камък. Името беше миризма — варовития мирис на синкавобели пещерни бисери. Ако тази утайка се свързваше с други тунели на халите, можеше да отгатне по мириса.

— Надолу по течението! — каза тя. — Мисля, че коритото пресича изоставен от халите тунел.

Обзе я съмнение. Би трябвало да е на десетки мили, а в пещера като тази пътят можеше да е преграден от стотици препятствия.

Габорн се надигна с пъшкане и присвил очи от болка. Подпря се на копието като на патерица. Ребрата явно го боляха. Остана за момент неподвижен, за да даде възможност на даровете на издръжливост и метаболизъм да окажат лечебното си въздействие върху счупените му кости.

В този момент откъм малката пещера над главите им се чу силно съскане. Ейвран чуваше как халите блъскат камъните с прътовете, за да си проправят път. При всеки удар подът на пещерата се разтрисаше.

Габорн погледна Бинесман.

— Можеш ли да запушиш пещерата зад нас?

— Да срутя тавана? Това е свръх силите ми — отвърна чародеят. — Нямам чак такива възможности. — Замисли се за момент и добави: — Може би едно малко заклинание ще свърши работа.

Изкатери се обратно до отверстието на пещерата и след малко се върна, явно доволен от себе си.

Халите продължаваха да съскат, но земята като че ли се тресеше по-леко.

— Да се махаме оттук — каза той.

— Какво направи? — попита Ейвран.

— Има едно простичко заклинание за размекване на камъни — обясни чародеят. — С него можеш да разрушиш покрив или да срутиш мост. Един Земен пазител може също така да втвърди земята или да направи калта корава като камък, а камъка твърд като стомана. Мисля, че на халите ще им се наложи да покопаят поне няколко часа.

— Значи успя да заключиш вратата зад нас? — попита Габорн.

— Мога само да се надявам, че успях — отвърна Бинесман.

Габорн поведе групата — катереше се по сталагмити и огромни колкото сандъци гъби и газеше през гъделичкащата папрат. В едната си ръка държеше копието, а денка и въжетата бе метнал през рамо.

Всички бяха взели дарове на метаболизъм, които вършеха добра работа. Ейвран напредваше най-бавно. Беше само на девет годинки и крачетата й бяха по-късички от краката на останалите — всеки две крачки на Габорн се равняваха на три нейни.

Отначало тя се стараеше да тича наравно с другите. Но скоро Габорн сам забави темпото. Въпреки че даровете действаха, той продължаваше да скимти от болката в ребрата, дори след като затича по-бавно.

Коритото се спускаше все по-надолу и по-надолу. Често прекосяваха земя без растителност, някога дъно на по-големи вирове. Повечето от тях бяха пресъхнали, но в някои се беше насъбрала вода. Понякога Ейвран съзираше скрабери — слепи гущери с подобни на криле крачета, — които сякаш летяха във водата. Такива вирове прецапваше, колкото може по-бързо, като разплискваше водата около себе си от страх някой гущер да не я ухапе.

Понякога старото речно корито се стесняваше и понеже в такива отсечки някога реката бе текла по-бързо, пътеката беше по-чиста. Почти не срещаха животни. Тук-там пълзяха едри сиво-зелени голи охлюви, които се хранеха с папрат и на свой ред осигуряваха препитание на дребните раци-слепци. Но по-големи и опасни животни Ейвран не видя.

„Все още сме далеч от дълбините“ — мина й през ума. Там бяха свърталищата на сериозните опасности.

Пресичаха пустинна местност. Повечето подземни растения вирееха на топло, а тук бе прекалено студено. Затова липсваха и по-едри животни.

Бяха изминали в тичане много мили, но земята продължаваше да трепери и до слуха им продължаваше да достига тътенът на маршируващите хали. Сега вече по-отдалеч.

Стигнаха до една теснина, в която сталактитите висяха от тавана като колони и по тях се процеждаше вода. Трябваше да минат в редица един по един и когато се промъкнаха, Бинесман се обърна.

— Ейвран — каза той. — Я да видим дали можеш да изпишеш онази руна, за която ти говорех. — Той очерта с пръст руната върху камъка, оставяйки едва забележими драскотини. — Сега я начертай с върха на тоягата си, като си представиш, че твоята сила, твоята енергия и енергията на тоягата се вливат в камъка.

Ейвран позна руната. Беше я виждала много пъти, издълбана върху каменни блокове по стените на къщи и замъци. За един обикновен човек издълбаването на подобна руна нямаше по-голямо значение от това на заклинание, което да го защити от опасност. Но за един Земен пазител това беше мощна магия.

Ейвран освен това знаеше, че различните Земни пазители нямат еднаква сила. Бинесман можеше да наднича в камъните и да вижда на голямо разстояние. Тя нямаше подобни умения. Но все повече се досещаше, че притежава способности, за които чародеят дори не е чувал.

Старият маг явно се надяваше да открие тези нейни способности.

Тя затвори очи. Начерта руната почти инстинктивно, като се съсредоточи да вмъкне цялата си сила в нея. Накрая се разтрепери от усилието.

— Затвори се — каза тя шепнешком. — Затвори се.

Начерта руната, след което жезълът й като че ли сам добави още няколко завъртулки в нея.

И в същия момент изпита странно усещане. Сякаш за част от секундата цялата й енергия се изпари.

Пред очите й притъмня и тя припадна.

Когато дойде на себе си, изглежда, не беше минало много време. Виеше й се свят и главата й сякаш беше стегната в метален обръч, който някой продължаваше да затяга. Усещаше силна болка дълбоко между очите. Надвесен над нея, Габорн крещеше:

— Ейвран! Ейвран, събуди се!

Тя се огледа. Едни се бяха вторачили в нея, други в тясната стена. Бинесман бе застанал до колоните и внимателно ги оглеждаше.

— Добре ли си? — попита я Габорн.

Ейвран се опита да седне и усети огромна слабост. Ръцете й сякаш бяха от гума, а краката си изобщо не можеше да помръдне. Дори ако беше тичала цял ден, без да спре, нямаше да грохне така.

— Добре съм — отговори тя и се опита да се надигне.

Най-после успя, но болката между очите се засили. Усещаше някаква замаяност. Не можеше нито да мисли, нито да се съсредоточи.

Усети силата постепенно да се завръща в мускулите й.

— Много добре — обади се Бинесман. — Много добре, макар да ти дойде в повече. Искаш ли да видиш постижението си?

Той отстъпи встрани и Ейвран ахна.

Между колоните нямаше никакво разстояние — бяха се слели в стена, чиято сивкава каменна повърхност блещукаше, сякаш беше изпечена на огън.

— Какво съм направила? — попита Ейвран.

Изуменият Бинесман поклати глава, след което се засмя.

— Някои чародеи на мътните са можели да моделират камъни според волята си. Така е образувана голямата падина в Хиърдън и континентите са се разцепили. Това е най-рядко срещаната от всички стихии на дълбоката земя. Не съм чувал човешко същество да притежава подобни умения, но изглежда, ти ги притежаваш до известна степен.

Ейвран наблюдаваше изумена каменната стена. Бинесман почука стената с жезъла си, сякаш искаше да чуе ехото.

— Това ще ги задържи доста време. Вярно, че халите може да загубят надежда да я срутят и да се принудят да изкопаят проход около нея. Да вървим.

Ейвран се изправи. Всички се втурнаха да тичат. Бинесман остана с нея отзад, без да я изпуска от погледа си: изглежда, се страхуваше да не припадне пак. Което за малко не се случи, ако не беше тоягата й, на която да се подпре.

— Когато спрем следващия път — каза Бинесман, — ако имаш сили, ще поупражняваме новооткритите ти умения. Но този път ще се опитаме да моделираме нещо по-дребно.

— Добре — съгласи се тя, макар да не изпитваше особено силно желание да опитва отново.

Пробягаха едва половин миля и подът на пещерата внезапно свърши.

Тунелът се стесняваше и старото речно корито се спускаше почти отвесно надолу.

Габорн надникна в ямата. По стените й растяха папрати и трева-червей. Погледът на Ейвран стигаше на около четвърт миля дълбочина. Там тунелът като че ли завиваше, но не беше сигурна. Светлината бе твърде слаба, за да види по-надолу. Ейвран погледна Габорн, за да разбере дали ще рискуват да се спуснат в шахтата.

— Земята ни предупреждава да бягаме — каза той. — А това е единственият изход.

Ейвран протегна ръка и докосна една папрат. Листата й погалиха нежно кожата й. Тя дръпна и я откъсна без никакво усилие.

— Спускането е рисковано — каза Ейвран. — Стените са много нестабилни.

— Ще се справим — отсече Габорн.

После започна да вади въжетата от разхвърляните наоколо денкове и да ги завързва едно за друго, а Йоме завърза края за близкия сталагмит.

— Дай да ти погледна ребрата — настоя Бинесман.

— Ще се оправя — отказа Габорн. — Почти не ме болят.

Но магът пристъпи до него, развърза ризницата му и я смъкна. Кожата му под ватата и туниката беше цялата на зелени и черни петна.

— Изглеждат по-зле, отколкото ги усещам — каза Габорн.

— Добре, че е така — не отстъпваше Бинесман, — защото ако ги усещаше, както изглеждат, щеше да си умрял! — Той простря пръсти над раните, без да ги докосва, намръщи се и измърмори: — Както предполагах — четири счупени ребра. И с всичките ти дарове няма да зараснат напълно за ден-два. Но изобщо не мога да проумея как се случи.

— Доверих се повече на очите, отколкото на сърцето си — обясни Габорн. — Усетих предупреждението да легна, но не видях опасността. А и прътът профуча много бързо.

— Нека ти бъде за урок — продължи Бинесман. — Прави това, което ти нареди Земята. Забрави това, което виждат очите ти или което мислиш, че знаеш.

Бинесман измъкна стрита на прах сушена комунига и духна малко върху раните. После вдигна ризницата на Габорн и кожената й подплата, замисли се за секунда и ги метна в ямата. Ризницата задрънча и затрополи надолу из мрака.

— Защо ги хвърли? — попита Габорн.

— Само ще ти пречат, докато се спускаш — обясни Бинесман. — Ще ги намерим на дъното.

Йоме и Ейвран тъкмо привършваха със завързването на въжетата.

— Кой ще е пръв? — попита напрегнато Йоме.

Габорн пристъпи до ръба и пусна копието си в дупката. То издрънча и той метна денковете след него. Най-накрая пусна края на въжето и скочи. Ейвран възкликна от уплаха.

Но Габорн се изви като котка във въздуха и сграбчи въжето. С многобройните си дарове на мускули и гъвкавост се заспуска със скоростта на паяк.

Бинесман свъси чело от изненада. Явно ребрата на Габорн наистина бяха в по-добро състояние, отколкото изглеждаха.

Ейвран пристъпи към шахтата и погледна в нея. Стисна здраво тоягата си от отровно дърво. Искаше да се спусне с нея, но не смееше. За нея тоягата беше скъпоценност, нищо че все още не бе успяла да я украси. Имаше намерение при първа възможност да издълбае защитни руни. Отровното дърво я беше избрало и тя чувстваше тоягата като част от себе си. Докато се чудеше как да постъпи, Бинесман метна своята тояга в шахтата, като внимаваше да не улучи Габорн. След това накара и вайлда да направи същото.

— Хайде — подкани той Ейвран. — Дървото те познава. Ще те чака на дъното.

Ейвран пусна тоягата внимателно — опасяваше се да не се счупи в каменната стена.

След секунди рискованото спускане започна. Габорн бе най-отпред, следван от вайлда, Бинесман и Йоме. Най-отзад остана Ейвран.

Спускането наистина се оказа трудно. Първите стотина крачки Ейвран излази прилепнала към въжето, местейки ръцете си една под друга. Но много скоро стигна края му.

Трябваше да се пусне. Обзе я смъртен ужас. Всеки бе носил по едно здраво въже — но вече никога нямаше да могат да ги използват.

— Хайде — подкани я Йоме. Беше точно под нея и Ейвран я чуваше да пъшка и да сумти, докато търси за какво да се хване. — Ако почнеш да падаш, ще те уловя.

Сърцето на Ейвран се разтупка. Даровете на мускул й даваха сила, но й беше трудно да намери опора за ръцете и краката си. Водата беше изгладила скалата и не беше останало почти нито едно ръбче. Израслите почти навсякъде гъделичкащи папрати увеличаваха опасността. Нямаше възможност да погледне под себе си, за да види къде да стъпи или за какво да се хване, така че се спускаше по-скоро по инстинкт, отколкото доверявайки се на зрението си.

На всичко отгоре не можеше да разчита и на папратите. Ако успееше да напипа някоя миниатюрна вдлъбнатина или й се наложеше да се хване за някое стебло, в първия момент й се струваше, че корените са достатъчно надълбоко, за да я издържат. Но много често те неочаквано се отскубваха под тежестта й и тя се мъчеше слепешката да докопа нещо.

Ръцете и краката й бяха по-къси и й бе по-трудно да намери опора, отколкото на останалите.

Бинесман забеляза, че тя се измъчва, пропусна Йоме да мине под него и се изкачи нагоре, за да е по-близо до нея. Когато положението ставаше безизходно, той подкрепяше с ръка стъпалото й или й вдъхваше увереност.

— Не се притеснявай — казваше й. — Точно под теб има за какво да се хванеш.

И Ейвран успяваше да преодолее ужаса и да се спусне още по-надолу, като внимаваше къде стъпва и за какво се хваща.

Така продължиха още около миля. На места тунелът извиваше като змия, но всеки път, когато Ейвран успяваше да хвърли поглед под себе си, бездната се спускаше все по-надълбоко и по-надълбоко.

Напредваха много бавно.

Тъкмо се канеше да направи следващата крачка, когато Габорн извика:

— Ейвран, стой там. Премести се надясно и се опитай да продължиш надолу.

Беше доста далеч от нея и не беше възможно да е забелязал дебнещата я опасност. Но той беше Земния крал и я беше усетил. И тя постъпи, както той я посъветва, което Габорн правеше непрекъснато, като предупреждаваше останалите.

Спускаха се още цяла миля, но Ейвран така и не виждаше дъно. Нервите й бяха изопнати докрай и тя цялата трепереше.

Земята продължаваше да тътне като далечен гръм под стъпките на халите.

С изненада установи, че все още никой не е паднал. Дори и с подкрепата на Габорн и с всичките им дарове това беше невероятен подвиг.

Габорн стъпи на една скалиста тераска, първото сигурно място, което достигаха, и обяви почивка. Ейвран се спусна надолу и се присъедини към останалите. Йоме бе опряла гръб в скалистата стена — лицето й беше изкривено от страх. Габорн бе приклекнал до нея и се мъчеше да успокои дишането си. Бинесман се бе отдръпнал възможно най-далеч от бездната, но вайлдът пристъпи до самия ръб и надникна надолу.

Площадката беше широка само три-четири стъпки и бездната зееше все така бездънна под нея. При други обстоятелства Ейвран сигурно би се ужасила да стои толкова близо до ръба. Но в този момент площадката й се струваше като кътче от рая. Тя погледна към безпределния мрак на шахтата над главите им.

„В мига, в който минат през моята стена — помисли си, — халите ще се спуснат по петите ни.“

Бяха великолепни катерачи. С огромните нокти на предните си лапи и с четирите си крака можеха да препускат по склоновете много по-бързо от хората. А и издълбаната от древната река шахта беше достатъчно широка, за да се спусне безпрепятствено през нея някое от чудовищата.

Щом си го помисли, й се прииска да тръгнат веднага.

— Стигнат ли отвора горе — осмели се да каже тя, — достатъчно е да стоварят една скала върху главите ни и да ни погребат.

— Стовари ли се скалата върху главата ти — опита се да се пошегува Бинесман, — няма защо да се боиш, че ще те погребе.

Той се опита да й се усмихне успокояващо, но Ейвран забеляза, че на никого вече не му се остава на площадката.

Габорн продължи спускането и всички останали го последваха. Ейвран усети, че я болят ръцете; пръстите й бяха разранени до кръв. И другите не бяха в по-добро състояние, след като скалата беше покрита с петънца от кръвта им. Наложи си да не мисли за нищо, за да не усеща болката.

След още половин миля Габорн викна:

— Останете по местата си. Няма никакво дъно.

— Какво означава това? — попита Йоме.

— Не виждам дъното — отвърна той. — Просто… под нас няма нищо.

Ейвран се сви, сграбчила някаква несигурна издатина. Папратите се олюляха, гъделичкайки китките й.

Опита се да погледне надолу, но Бинесман и зелената жена препречваха гледката. Цялата шахта бе осветена от опалите и Ейвран разбра какво има предвид Габорн — на десетина разкрача под нея шахтата изведнъж свършваше и надолу зееше бездънна пропаст.

Ейвран се долепи до стената с разтупкано сърце. Челото й плувна в пот. Нокътят на лявото й кутре всеки момент щеше да падне. Беше го разранила до кръв.

Помръдна едва-едва пръст и нокътят се откъсна.

Зарови пръстите на краката си в някаква вдлъбнатинка, прилепи главичка до стената и й се прииска да зареве. Крачетата и ръчичките й се тресяха въпреки усилията й да запази хладнокръвие.

„Дали и паяците се уморяват, когато се катерят по стените? — запита се. — Сигурно.“

До слуха й достигаше хриптенето на Габорн, докато той продължаваше да се спуска все по-близо до ръба на празната бездна.

— Мисля, че виждам вода под нас — извика Габорн. — Почти съм сигурен.

Пулсът заблъска в ушите й. Помириса въздуха. Да, усети мирис на вода. Даде си сметка, че през последните няколко часа мирисът непрекъснато се бе усилвал. Цялата пещера бе просмукана от влага, а някои скали бяха покрити с водни капки от кондензацията. Но сега надушваше огромно пространство вода, просмукана със сяра.

„Денковете ни“, беше първата й мисъл. „Хвърлихме долу денковете и оръжията си. Значи са под водата. И няма да ги намерим. И храната.“

Усети, че й прилошава, и се улови за една-единствена надежда: че тоягата й се носи по повърхността. Ако поплуваше достатъчно, щеше да я намери.

Без нея вълшебствата й бяха немислими и макар да бе изгубила всичко друго, беше сигурна, че ако я намери, ще оцелее.

А ако имаха късмет, и денковете щяха да плават на повърхността.

— Има само един начин да се спуснем — обади се Габорн. — Трябва да скочим. Под нас е езеро. Виждам брега.

— Чакай! — спря го Ейвран. — Не знаем какво живее в него!

Но Габорн се хвърли от ръба. Ейвран напрегна слух, като броеше наум, докато плясъкът най-после не стигна до слуха й. Беше преброила до осемдесет и девет.

„Осемдесет и девет секунди? Не — досети се тя. — Имам дванайсет дара на метаболизъм. Трябва да разделя на тринайсет. Което е около седем секунди. На какво разстояние ще падна за седем секунди?“

Нямаше никаква представа. Знаеше само, че е доста.

„Какъв би могъл да е най-страшният обитател на езерото?“, запита се Ейвран. Беше яла от мозъка на няколко хали и беше научила доста неща за подземния свят. В езерата отгоре имаше скрабери. Сигурно и в това езеро ги имаше — освен ако нямаше слепоци, които да ги ядат.

В Идуминийско море имаше много слепоци — огромни змиорки, дълги трийсетина стъпки, които можеха да нагълтат цяло дете, мустакати риби с размерите на лодка. А имаше и други, не по-малко опасни твари, като плаващите стомаси — пихтиести мехури, които се лепват за теб и направо започват да те храносмилат.

„Какво е най-страшното, което може да се случи?“ — продължи да си задава въпроси Ейвран и осъзна, че страховете й са неоснователни. Габорн беше Земния крал. И не би допуснал тя да скочи в лапите на смъртта. В най-лошия случай щеше да я щипне някой скрабер.

Погледна надолу. Йоме вече бе скочила. Скачаха през няколко секунди, за да дадат възможност на този отдолу да отплува встрани. Бинесман нареди на вайлда си да скочи и Пролет се метна в нищото.

— Не плувам много добре — пошушна Ейвран на Бинесман.

Чародеят се засмя.

— Не бой се, детето ми, аз плувам като тапа. Изчакай пет секунди, след като скоча. Чакам долу да ти помогна.

Тя нагласи крака и се вторачи през рамо надолу. Видя Бинесман да се спуска до самия ръб на шахтата. Сега вече успя да види пещерата под себе си. Габорн и останалите бяха засилили опалите и светлинките им блестяха като звезди в лятно небе. Плуваха в огромно езеро с почти идеална кръгла форма и разплискваха вълни около себе си. Габорн плуваше към скалите до отсрещната стена.

Гледката излъчваше спокойствие — сякаш плувци се наслаждаваха на среднощно къпане.

Бинесман се отблъсна от стената и зарита, политайки надолу. На светлината на опаловата си огърлица Ейвран мерна за миг лицето му — беше абсолютно спокойно. Той полетя с прилепнали от двете страни на тялото му ръце и след миг тъмнината го погълна. Ейвран започна да брои.

В далечината дочу звук, от който сърцето й заблъска като обезумяло — стържещото дишане на хала.

„Къде може да е? Дали не се крие в скалите долу?“

Наклони глава и напрегна слух. С даровете си на слух чуваше всички шумове по-силно, преувеличено.

Не. Звукът идваше отгоре.

— Халите са по петите ни — извика Ейвран.

И не изчака да минат петте секунди на Бинесман.

 

 

Пропадането в тъмнината нямаше край. Никога не беше скачала толкова отвисоко. Най-дългият й скок беше от клоните на старото дърво в езерото в Уитибрук.

Летеше, свита на топка, сграбчила колене с ръце. Преброи почти до сто и най-накрая падна във водата.

Продължи да потъва все по-надолу и по-надолу. Водата беше учудващо топла. Задържа дъх, докато изплуваше. Опита се да огледа наоколо на светлината на опала. Костеливи като щуки слепоци се стрелкаха из черните води, едновременно стреснати от нещо толкова голямо и привлечени от движенията й. Дъното не се виждаше.

Ейвран се напрягаше да изплува на повърхността. Наметката й натежа и си помисли да я свали. Но това беше наметка на маг, която й служеше за защита и скривалище, затова не посмя да се лиши от нея.

Продължаваше да размахва ръце към повърхността. Докосна нещо твърдо и го сграбчи.

Беше напипала тоягата си и я облада усещане за мощ.

За момент се замята наоколо, без да може да повярва на късмета си. Но моментално си даде сметка, че не е само късмет.

„Исках си тоягата и тя ме намери“ — каза си Ейвран.

Бинесман доплува до нея.

— Тук съм, детето ми, хвани се за ръката ми.

— Халите — изхриптя тя и се вкопчи в наметката му. — Чух ги отгоре в шахтата.

Той тикна тоягата си в ръката й.

— Ето. Дръж, за да ми е по-лесно.

И заплува. Ейвран стисна тоягите и Бинесман я повлече след себе си.

Ейвран знаеше, че халите не могат да плуват. Потъваха като камъни. Но можеха да лазят като речни раци на кратки разстояния по дъното.

Езерото беше достатъчно малко, за да могат да изпълзят от него. Но дали те го знаеха? Знаеха ли как да се измъкнат? На стотина разкрача виждаха сравнително ясно, но на разстояние над двеста крачки за тях светът потъваше в неясна мъгла.

Не бяха в състояние да усетят очертанията на езерото под себе си. Можеха да надушат само мириса на водата и на скалистите стени. Мирисът на скалите дали щеше да е достатъчно силен, за да ги ориентира за размера на езерото? Щяха ли да дръзнат да скочат в него?

Ейвран не знаеше. Халите можеха да проявяват изключителна смелост. Кожата им беше толкова здрава, че им служеше почти като броня, а бяха и ужасяващо силни. Това им даваше самочувствие на неуязвимост.

„Някои от тях ще ни проследят“, беше сигурна Ейвран. Не можа да проумее защо е толкова сигурна, докато не се порови из мислите си.

Хитрия ядач. Преди няколко дни беше вкусила мозъка му и помнеше какви са чувствата му към човешките същества. Ужасяваща смесица от страх и ненавист след последните победи на хората над халите, примесени с толкова неутолима жажда за мъст, която неминуемо би го накарала да ги преследва.

— Не се притеснявайте за денковете! — викна Габорн от брега. — Вече ги измъкнах. Побързайте!

„Значи денковете са изплували — помисли си Ейвран. — Но копията ги няма.“

Ейвран зарита, за да помогне на Бинесман да доплуват до брега. След секунди се измъкнаха от черната вода. Светлината от опалите се отразяваше върху водната повърхност и танцуваше по обсипаните с бели кристали стени.

Едва бяха стигнали брега, когато една огромна хала пльосна от шахтата, разплисквайки вълни във всички посоки.

— По-бързо! Насам! — извика Габорн. Сочеше един мрачен свод, където древната река беше издълбала проход в скалата.

— Чакайте! — възпротиви се Ейвран. — Трябва да убием халата. Ако тези горе в шахтата не помиришат смъртта й, ще я последват.

— Не! Бягайте! — нареди Габорн. — Веднага!

— Тръгвай, детето ми — подкани я Бинесман и я изтегли от водата на брега. — Грабвай денка.

Ейвран метна своя денк на гърба си. Бинесман хвърли един на вайлда и посегна да вземе своя. Изглеждаше уморен. Имаше толкова дарове, колкото Ейвран, но въпреки това от възрастта движенията му бяха забавени.

Пред тях като търбух зееше пещера. Габорн бе застанал на входа й.

— Бинесман — изкрещя той, докато чародеят мяташе денка на гърба си, — бягай!

Бинесман пусна денка и се извърна. Нещо чудовищно се надигаше от водата.

„Нищо не е в състояние да се движи с такава скорост“ — помисли си Ейвран.

Въпреки всички дарове, които имаше, виждаше изскочилата от водата хала като през мъгла. Водата се стичаше от подобната на лопата глава и се разплискваше върху скалите пред краката й.

Бинесман я гледаше с изкривено от ужас лице, вдигнал с две ръце тоягата си в самозащита.

Още неосъзнала, че халата е въоръжена — с огромен стоманен меч, дълъг поне двайсет стъпки, — Ейвран зърна тъмната сянка на острието да разцепва въздуха.

Миг по-късно до слуха й достигна звукът от цепене на дърво и трошене на кости. Бинесман литна във въздуха и тупна на трийсетина крачки върху земята.

— Помощ! — изпищя Ейвран.

И вдигна тоягата си, за да се защити. Халата надвисна над главата й, разтворила масивните си челюсти, които можеха да налапат цял фургон. Върху предните й крака в смътно синьо проблясваха руни. Ейвран никога не бе виждала толкова страховит мечоносец. Вдъхна миризмата му и благодарение на даровете на обоняние името му започна да се мержелее като сянка в ъгълчетата на съзнанието й. Познаваха го всички хали, чиито мозъци бе опитала. Името му всяваше ужас: Съпругът на сенките.

Измежду всички слуги на Истинската властелинка той беше най-коварният и ловкият. Ейвран се вцепени от смъртен ужас.

Той като че ли се вторачи в нея за част от секундата. След което острието изсвистя над главата й.

Тя не съзнаваше какво се случва. Бинесман го нямаше. Не можеше да помръдне.

— Бягай! — изкрещя Габорн.

Ейвран отскочи встрани в мига, в който острието се стовари върху мястото, където беше стояла допреди секунда. Металът разцепи скалата.

Нещо над главата й, някаква надаваща болезнен вълчи вой сянка се изпречи между нея и халата.

— Кръв! — разцепи въздуха викът на вайлда.

И Пролет нанесе удар с тоягата си, сякаш искаше да смаже Съпруга на сенките.

Внезапно, както беше нападнала, халата отскочи встрани, покатери се на стената и се вкопчи като паяк в нея. И започна да изпраща поток от съобщения под формата на миризми. Ейвран долови мириса на вайлда, последван от миризма, означаваща: „Объркан съм“, а след това: „Предупреждавам, това носи смърт“.

Съпруга на сенките се закатери по стената, потрепвайки със сетивните си пипала. Зелената жена се втурна след него, като виеше от безсилие. Захвърли тоягата, скочи върху една издатина и продължи да се катери подир чудовището. Стените на пещерата бяха покрити с калцит и целите бяха обрасли в папрат. Някои от камъните бяха бели и крехки като крем, а други меки и златисти като восъчна пита. Наслоилите се през вековете утайки бяха оформили шупли и ронливи сталагмити. Зелената жена се катереше със светкавична скорост, а Съпруга на сенките отстъпваше все по-нагоре, докато най-после не прилепна към тавана като огромен тлъст паяк.

— Кръв, кръв! — виеше сърцераздирателно вайлдът. Изкачи се до тавана и затърси начин да докопа жертвата си.

Съпруга на сенките внезапно скочи, прелетя шейсет стъпки във въздуха и се вкопчи с крака за тавана. Сграбчи с едната си лапа вайлда, отстъпи назад и я размаза в скалата. На фона на яростния вой на вайлда на Ейвран й се стори, че чува хрущене на кости.

След което халата запокити Пролет в езерото. За миг не се чуваше нищо друго освен плисъка на вълните в скалите.

Вкопчена в тавана на пещерата, халата внимателно ги следеше и размахваше сетивните си пипала като обезумяла.

Вайлдът внезапно изскочи на повърхността, като плискаше вода около себе си и все така виеше от ярост.

Съпруга на сенките се оттегли в шахтата.

„Отиде си“ — помисли си с облекчение Ейвран. Макар да знаеше, че е само временно. Той ги изучаваше.

— Ейвран, Бинесман — извика Габорн.

„Не е възможно Бинесман да умре — каза си тя. — Та той е моят учител.“

Но знаеше много добре на какво е способен „мечът“ на халата. Огромният къс стомана тежеше неимоверно. Не беше остър като меч, но дори да не те съсечеше, можеше да натроши всичките ти кокали.

Беше виждала убити от халите човешки същества — накълцаните на парчета тела, тук глава, там ръка, разплискана навсякъде кръв, увиснали по клоните на дърветата вътрешности, сякаш закачени по куките на странноприемница суджуци.

Вайлдът беше изпаднал в умопомрачение. Виеше като смъртно ранено животно и газеше към брега. Ейвран не проумяваше как изобщо е оцеляла.

Тя се изправи с усилие. Не смееше да погледне към Бинесман. Знаеше какво ще види. Втренчени в пространството невиждащи очи и черва.

— Бинесман? — викна пак Габорн и се спусна към тях.

Все пак Ейвран погледна. Може би все още беше жив. Лежеше проснат по гръб. Лицето му бе бледо, без капчица кръв, а ръцете му потрепваха като в предсмъртен гърч. От носа и устата му се бяха проточили струйки кръв. Като по някакво чудо беше останал цял, макар ударът на халата да беше попаднал в гърдите му.

— Жив ли си? — попита го Ейвран.

— Радвам се да го чуя — отвърна Бинесман, но тонът му не съответстваше на опита му да се пошегува, а и в очите му се четеше страх.

„Не е жив — реши Ейвран. — Но все още не е и мъртъв. Просто умира.“

Приклекна, хвана ръката му и я стисна силно. Бинесман се задъха: опитваше се да поеме въздух. Не стисна ръката й в отговор. Нямаше с какво да я успокои.

Габорн дотича и спря зад Ейвран.

Тя вдигна очи и видя пребледнялото му от уплаха лице. След малко дотича и Йоме.

— Защо не избяга? — попита го Габорн.

— Цели сто години — промълви Бинесман немощно — бях най-мъдрият човек, когото познавах. — Закашля се и от устата му бликна кръв. — Трудно се вслушвам в съвети.

Йоме беше застанала зад гърба на Габорн и гледаше Бинесман с преливащи от скръб очи.

Ръцете на Бинесман потрепнаха и Ейвран отново го погледна. Той я гледаше умолително.

— Няма много време — каза чародеят. — Дай ми жезъла.

— Счупен е — отвърна тя.

Но я облада безумна надежда, че дори и счупен, жезълът би могъл да го изцери. Втурна се да го вземе. Дървото не беше просто пукнато, а се бе разцепило на парченца, пръснати наоколо. Ейвран искаше да ги намери до едно. Всяка тресчица бе съхранила Земна сила, а в основата на жезъла бяха гравирани руни за лек и защита. Искаше да го сглоби целия. Тя бързо събра всички парчета и се втурна обратно към Бинесман.

— Съжалявам — тъкмо казваше той на Габорн. — Провалих всички ви.

Дъхът му едва се долавяше и при всяка дума от устата му бликваше струя кръв.

— Недей да говориш — замоли го Йоме, приклекна до него и хвана ръката му.

— Нещата трябва да се казват — отвърна й Бинесман. — Грозен избавителю, светъл разрушителю — прошепна той, — освобождавам те.

Зелената жена зави като животно от радост. Ейвран вдигна очи към нея. Вайлдът не откъсваше поглед от тавана на шахтата: търсеше път към халите.

— Ейвран — повика я Бинесман.

Търсеше я с очи, но вече не можеше да фокусира погледа си.

— Тук съм — промълви тя. — Ето ти тоягата.

И започна да подрежда изпочупените парченца върху гърдите му, сякаш бяха подпалки. Той ги опипа и стисна едно от тях.

— Ейвран, трябва да ви оставя. Ти ще ги водиш. Слушай Земята. Сега тя ще ти бъде единственият учител.

Отвори уста, за да поеме въздух, и не каза нито дума повече.

На Ейвран й се стори, че светът под краката й се люшна. Не можеше да повярва, че Бинесман умира. Старите чародеи като него би трябвало да са недосегаеми. Цялата трепереше.

— Заровете го! — извика Габорн. — По-бързо.

— Какво? — попита Йоме.

— Покрийте го с пръст! — Габорн вдигна лявата си ръка и зашепна отчаяно: — Бинесман, нека Земята те изцери; нека Земята те скрие; нека Земята те приюти като свой.

Разбира се! Преди три нощи Ейвран беше спала под земята, освободена от необходимостта да диша и да разсъждава. Никога не бе спала толкова дълбоко. И никога не се бе чувствала така укрепнала след сън.

Никой от тях не беше в състояние да спаси Бинесман, но докато животът все още мъждукаше в него, може би Земята можеше да го стори.

Подът на пещерата обаче бе твърда скала с пръснати тук-там камъчета.

Ейвран грабна тоягата си, удари земята и прошепна:

— Покрий го.

От всички посоки по пода се втурнаха всевъзможни отпадъци, камъни и прахоляк — и се струпваха в покривало от сивкав пясък, скални отломки и пещерни бисери върху Бинесман.

„Какъв красив гроб“ — помисли си Ейвран.

Обзе я скръб. Страхуваше се, че Бинесман ги е изоставил завинаги, че нищо не е в състояние да помогне. Че след всичко казано и сторено ще остане да лежи в този красив гроб.

Габорн погледна към мрачната шахта над главите им и сложи ръка на рамото на Ейвран, сякаш за да я успокои. После каза тихо:

— Трябва да тръгваме.

Йоме приклекна до гроба и притисна ръка в пръста, оставяйки отпечатък от дланта си, както правеха на селските погребения. Избърса една бликнала сълза и взе денка на Бинесман.

Зелената жена продължаваше да крачи по брега на езерото и да търси път към халите. На лицето й имаше драскотина от удара, който й бе нанесъл Съпруга на сенките в каменната стена. Ейвран не забеляза белези от други увреждания.

Ужаси я явната безчовечност на вайлда. Притесняваше я не само неумолимата същност на зелената жена. Абсолютната липса на загриженост към падналия й господар беше смразяваща. Ейвран все още се надяваше да открие някаква следа от човешка сантименталност във вайлда, но зелената жена явно не можеше да изпитва привързаност, състрадание, жалост, обич.

Просто крачеше по брега и виеше от безсилие да настигне халите.

— Пролет — викна я Ейвран. — Тръгваме.

Зелената жена не й обърна капка внимание.

Габорн хвърли поглед към съществото; не можеше да скрие тревогата си.

— Грозен избавителю, светъл разрушителю — извика той. — Чуй ме: тръгваме да преследваме големите врагове на Земята. Най-добре би служила на своя господар, ако дойдеш с нас.

Ейвран не беше сигурна дали вайлдът въобще чу думите му.

Тя усети халите — горе в шахтата те шепнеха и обсъждаха как да постъпят. Бяха десетки. Предполагаше, че вайлдът също ги надушва.

— Да вървим! — Габорн я грабна за ръката.

Йоме вече крачеше по древното речно корито. Габорн затегли Ейвран. Стъпките им отекваха в пещерата.

Докато се отдалечаваха все по-навътре в пещерата, до слуха на Ейвран достигаха пронизителните викове на вайлда.