Дейвид Фарланд
Леговище от кости (16)

Видове бран

Всяка общност от хора измисля различни думи за нещата, които я, засягат най-много. На интернукски има седем думи за „лед“. На индопалски има шест различни думи за „гладна смърт“. На инкарски има осемдесет и две думи за „бран“.

Учителят край камината Хайхам от Стаята на оръжията, из „За осемдесет и двата вида бран“

Инкарците държаха като затворници сър Боренсон и Мирима в планинската крепост почти до мръкване. Взеха оръжията им и им сложиха окови. В крепостта, изглежда, имаше двайсетина войници, нито един от които не искаше да излезе навън през деня, защото блясъкът на белия сняг ги заслепяваше. Тъй че клонящото на запад слънце вече едва се показваше над облаците, когато потеглиха към вътрешността на Инкара.

Вървяха пеша. Инкарците въобще рядко яздеха, а още по-малко щяха да могат да го направят през нощта. Пътят се спускаше по планинския склон през гъсталаци и по скали, след което се гмурна сред мъгли и дървета. Съчетанието от сумрак, сенки и мъгли правеше язденето невъзможно. Поради което великолепните коне на Боренсон останаха в крепостта.

Така или иначе, всички имаха дарове на метаболизъм. С окови на китките, Боренсон и Мирима почти припкаха по надолнището в дрезгавината, възползвайки се от последните слънчеви лъчи.

Групата имаше късмет с хубавото време, независимо от неочакваното и доста непоносимо съчетание от жега и влага. Надигналите се в късния следобед по гористите склонове мъгли бяха като кротка топла река.

На свечеряване вече се спускаха по стръмен планински път. По-топлият климат беше причина за съвършено различната флора и фауна от тези на север от планините. Боровете бяха по-високи от всички дървета, които Боренсон беше виждал, а кората им беше тъмночерна вместо сива. Имаше и птици, но тукашните черни свраки имаха по-дълги шии от братовчедите си на север и дрезгавите им крясъци звучаха необичайно.

Навсякъде виждаше странни гущери — да се шмугват под папратите, да скачат от скалите, да прелитат между сенките на клоните на дърветата с кожестите си крила.

Изобщо не беше подготвен за странностите на Инкара — потъналите в мъгла гори, екзотичния аромат на планинските орхидеи с цвят на праскова, които растяха по пътя. Сър Боренсон бе отрасъл в Оруин, остров в Каролско море на не повече от двеста мили оттук. Но откак прекоси планините, имаше усещането, че е навлязъл в един свят, за какъвто дори не е сънувал.

Скоро нощта се спусна. Охраната им напредваше безшумно в почти абсолютния мрак. Нито разговаряха, нито им бяха казали имената си. Инкарците се стараеха да насочват Боренсон и Мирима, помагайки им да заобикалят корените, които стърчаха по утъпкания път, но двамата бяха свикнали да се движат само на дневна светлина и се препъваха на всяка крачка. На Боренсон му се струваше, че няма да му е по-трудно, ако е с вързани очи. Целите му крака бяха изранени и окървавени от препъванията.

След около двучасови мъки групата най-после спря. Боренсон чу смях и гъгнещи гласове, които звучаха странно за слуха му.

— Чакаме — обясни един от стражите.

— Какво? — попита Мирима.

— Фенери. В село сме. Ще донесем вас фенери.

Един от тях тръгна през гората.

Боренсон се огледа. Не се виждаше никаква светлинка, която да подскаже накъде е селото. В плътния мрак не можа да различи нищо освен ствола на едно близко дърво.

— Мислех, че използвате гущери-пламъци, за да пазите къщите си — обади се Мирима.

— Драктферионите са много скъпи — обясни стражът. — Ядат много месо. Това село е бедно. Няма драктфериони.

След малко Боренсон чу шумолене на стъпки и приглушен детски смях. Явно бяха привлекли тълпа.

Най-после видя светлинките на два поклащащи се фенера. Висяха на синджири и приличаха на овални стъклени чаши. Във всяка горяха инкарски свещи, странни свещи — жълти като ахати, твърди като камък и без фитил. Знаеше за тях само от легендите. Веднъж запалена, всяка свещ гореше без дим цяла седмица и дори по-дълго. И наистина не видя никакъв пламък да излиза от чудноватите свещи. Вместо това те блещукаха като синкавобели въглени.

Докато стражът се промъкваше през тълпата от деца, фенерите ги осветяваха за кратко. Най-малките припкаха голи, а поотраслите бяха облечени в бели ленени ризи. Бледите им лица бяха с цвета на дрехите им. На Боренсон му заприличаха на призраци — някакво сборище на мъртъвци.

Стражът завърза единия фенер за китката на Боренсон, а другия за китката на Мирима. На бледата им светлина Боренсон едва виждаше земята под краката си.

Все пак и това беше достатъчно.

Вървяха дълго. Най-после слязоха от планината и тръгнаха по равното, където нито едно дърво не засенчваше пътя им. Подминаваха селище след селище, но нямаше кой знае какво да се види.

Обитателите живееха под земята в дупки под хълмовете. В някои по-богати области на входа на селищата наистина стояха драктфериони. Щом усетеха чужденец, гущерите-пламъци разперваха качулки и започваха да съскат и да флуоресцират. На кървавочервеникавата им трепкаща светлина Боренсон можеше да зърне чудноватата стела, която бележеше входа на всяко инкарско селище. Стелите бяха издялани от камък и се извисяваха на двайсетина стъпки. На върха им имаше кръг, подобен на глава, от чиято основа се протягаха две наподобяващи ръце разклонения. Върху стелите бяха издълбани фамилните имена на всички семейства, които живееха в селището.

Наближиха широка река и Боренсон си даде сметка, че минават покрай земеделски стопанства — замириса му на оризища. Накрая стигнаха до някакво селище, в което стражите ги подкараха бързешком през пазар, където търговци продаваха на крак бели праскови, прясно червено грозде, десетина вида пъпеши и плодове драконово око. Край пътя бяха провесени току-що уловени крокодили, змии и риба — продавачите ги приготвяха за чакащите купувачи.

Стражите купиха крилати гущери, желирани със сладък сос, а също и пъпеши, и Боренсон и Мирима се нахвърлиха върху тях. Един от стражите изчезна в тълпата и когато се върна, каза:

— Тръгваме с лодка по реката.

След няколко минути стражите набутаха Боренсон и Мирима в една продълговата инкарска лодка. Беше дълга шейсетина стъпки и сравнително тясна, издълбана от някакво странно бяло дърво, което стоеше високо над водната повърхност. На носа на лодката беше издялана глава на птица с дълъг клюн, която приличаше на грациозен жерав.

Лодката беше пълна с инкарски селяни с призрачнобели лица. Някои носеха бамбукови клетки с пилета или прасенца.

Боренсон седна в предната част на лодката и се загледа във водата. Въздухът беше неподвижен. Чуваха се нощни шумове — крякане на дървесни жаби, подвикване на някаква странна птица. Смехът и гласовете на инкарците се носеха откъм селището като музика.

Небето над главите им все още беше мъгливо, но луната се носеше над мъглата и той смътно виждаше реката. Брегът й се бе проснал по-обширен и величествен от брега на която и да било река в Мистария. Отсрещният бряг не се виждаше.

— Колко дълго трябва да пътуваме, за да се срещнем с Краля на бурите? — запита Мирима един от стражите.

— Това не е твоя работа — отвърна той. — Мълчи.

Много скоро лодката се напълни с пътници. Стражът подаде на Боренсон и Мирима по едно гребло и те загребаха заедно към дълбокото. На стотина крачки от брега течението се усили и лодката се плъзна под лунната светлина. Пътниците спряха да гребат и оставиха управлението на кормчията.

Един от стражите — с високи скули, очите му изглеждаха червени от отразената в тях светлина на фенерите — най-после наруши мълчанието.

— Ще стигнем кулата на краля до изгрев. Сега спете.

— Ще ни приеме ли кралят? — попита Боренсон.

— Може би — отговори стражът. — Ако имате късмет, ще видите краля. Ако нямате, ще си получите заслуженото.

— Защо? — попита Мирима.

— Защото сте диваци. Всички северняци са диваци.

Боренсон изпръхтя през зъби, не успял да сдържи смеха си, и стражът се наежи и измърмори някаква инкарска ругатня.

— Не се смей! Казвам го за твое добро. Няма да се смееш, ако някой не се засмее пръв. Тогава може.

— Прощавай — рече Боренсон. — Не се смея на теб. Стана ми смешно, че сме били диваци…

— Не е смешно — пресече го язвително стражът. Направи кратка пауза, сякаш го наказваше с мълчанието си, след което продължи: — Ние инкарците сме най-цивилизованият народ на земята. Вие сте варвари. Вашите крале управляват със силата на оръжието. Когато не им се подчиняват, са жестоки. Пращат войската да коли жени и деца. Това е варварство.

Боренсон не се нае да спори. Инкарците почти не познаваха неговия народ и вярваха на онова, в което им се искаше да вярват. Вярно, че жени и деца понякога загиваха по време на бран, но това не беше целта на една война, а неин неминуем спътник.

— В Инкара ние не водим война срещу невинни — продължи стражът. — Ние избираме жертвите и начините много внимателно.

— Да не искаш да кажеш, че вашите владетели се сражават един срещу друг? — намеси се Мирима. — В двубой?

— При вашия народ — отговори стражът — има само един вид битка. Но ние виждаме много начини да уредим споровете. Вие отнемате живота, когато сте ядосани на някого. — Боренсон не посмя да го прекъсне, не посмя да поясни, че кралете на севера много по-често използват като средство дипломацията, отколкото битките. Един инкарец не беше в състояние да приеме истината. — Ние инкарците имаме много видове бран. И всеки вид има свои правила, своя стратегия.

— Например? — попита Мирима.

— Гизарет ки — подсказа Боренсон.

— Да — съгласи се стражът. — „Гизарет“ значи „човешко достойнство“, а „ки“ значи „разваля“ или „отменя“. Значи при гизарет ки целта е да се отнеме… как да го обясня?, „думата“ на човек.

— Достойнството — уточни Боренсон. — Лишаваш го от чест.

— И как се води такава война? — настоя Мирима.

— Правилата са прости: не може да лъжеш, за да отнемеш честта. Това е цивилизован начин. Трябва да разобличиш измамата пред свидетели. И спорът трябва да свърши за година.

— И това наричате „бран“? — отново попита Мирима.

Отговори й Боренсон:

— Не омаловажавай. Те се отнасят много сериозно към гизарет ки. Преценяват човека по дадената дума, по честността му. Имат така наречените „говорители на истината“, които се обучават десетилетия наред да познават кога някой лъже или казва истината. Когато обявиш война на някого, можеш да наемеш един или повече говорители, за да го изобличат. Те изравят всяка достойна постъпка, която той е извършил някога, след което я разгласяват на всеослушание по площадите. Всички се събират да чуят, защото знаят, че това е само загрявка. След като изредят всичките им достойнства, започват да изброяват прегрешенията им с такива потресаващи подробности, че… не един и двама принцове са се хвърляли в кладенците след подобни изобличения. Приключат ли, започват да повтарят всичко това отново и отново, и отново.

— Една година — добави стражът. — На края на годината трябва да престанат. И жертвата може да отвърне със същото: наема свои говорители. Веднъж пострадал от говорител, човек не може да страда отново десет години.

— И какво постигате, като лишавате човек от достойнството му? — запита Мирима.

— Ако има късмет — отвърна стражът, — жертвата се променя, израства. Има легенда за принц Асениян Шей. Брат му му обявил война. Говорителите на истина го изобличили за пороците му… — Стражът започна да ги отброява на пръсти: — Пропилял таланта си, бил жесток към животните, бил лаком, оставил баща си да умре, когато го причакали крадци. Списъкът не свършва. Всички се съгласили, че младият принц бил безсрамен. Но той успял да запази властта. Когато майка му умряла, той станал крал. Минали десет години. Брат му пак наел говорители. След внимателна проверка говорителите разказали само за достойнства на краля. Това много посрамило завистливия брат. Ето виждаш — заключи стражът, — ние сме цивилизовани. При нас не всички битки носят смърт. Ние можем да обявим война на имота на човека или на неговия разум. Така правят цивилизованите хора.

— Хм — изсумтя Боренсон. — Описваш вашето военно дело като целомъдрено, но и при вас нещата не винаги приключват чак толкова благополучно. Запознат съм с осемдесет и двата начина за водене на война. При по-умерените варианти целта ви е да унищожите само богатството или суетата, или репутацията на човека, но при най-зловещия — макоутатек ки — не ви задоволява единствено ликвидирането му, а целта ви е да заличите както бъдещето, така и миналото му. Плячкосвате владенията му, унижавате го пред народа му, заколвате съпругата и децата му, за да не остане и следа от семето му върху земята, и погубвате всеки, който се осмели дори само да спомене името му. Съгласен съм, че войната е позорно деяние, но и вие, инкарците, не сте намерили начин да избегнете ужасите й, а само сте я усъвършенствали.

— Внимавай какво говориш — не успя да скрие гневните нотки в гласа си стражът. — Някои казват, че начините на война трябва да се разширят, за да се води война и срещу град или семейство, дори да погребем цели нации.

Боренсон се изсмя заплашително.

— Бих искал да се срещна с тези приятелчета.

— Тогава имаш късмет — отвърна стражът. — Ще ги срещнеш.

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена Мирима. — Кралят на бурите от тях ли е?

— Той не харесва Роуфхейвън, но не е един от тях. Но вие ще посетите… кеймън ту, празника за отдаване на почит. Ще присъстват владетели от цяла Инкара. Все ще срещнете някой, който иска да ви унищожи.

 

 

Боренсон заспа под плисъка на водата и се събуди на разсъмване, когато инкарците се размърдаха. През нощта облачната покривка се беше разкъсала и на небето блещукаха звезди. Задаваше се нов зноен ден. Десетки метеори се стрелкаха от небето в неспирно великолепие.

Боренсон усети морския бриз, чието ухание винаги го подсещаше за родния дом. Отнякъде отпред долиташе ревът на огромен водопад. На север небесният светлик огряваше голям град. Покрай брега се простираха идеално оформените квадрати на земеделските парцели, които призрачните инкарци обработваха нощем.

Бяха стигнали до покрайнините на столицата на Краля на бурите. Малко след това лодката се приближи до един оживен док, където рибари разтоварваха нощния улов. Стражите избутаха Боренсон и Мирима от лодката и ги поведоха по прашните улици.

Драктфериони осветяваха върховете на хълмовете в града. Групата се насочи към най-високия хълм, огрян от стотици свирепи пламтящи гущери. Боренсон разбра, че са стигнали в Айселферион, Огнения замък. За разлика от всички други пътища в Инкара, пътят, който отвеждаше към него, беше павиран с обли камъни, а клонестите дървета и тревата бяха поддържани в отлично състояние.

Щом стигнаха до основата на хълма, той видя огромна стела с тривърха корона отгоре. Оттук започваше резиденцията на Краля на бурите.

Стражата ги поведе нагоре по полегатия склон, след което се спуснаха през един тунел и стигнаха до железен портал.

Боренсон никога не беше попадал в инкарски тунел. Отворът му беше достатъчно широк, за да могат да се движат двама-трима души рамо до рамо, но недотам широк, за да мине каруца. Желязна врата пазеше входа му. Стърчащите от нея шипове можеха да спрат дори връхлитащ слон. Вратата беше отворена и те се спуснаха по дълъг коридор. По стените се виждаха отвори за наблюдение и пролуки за стрелба с лък. Пътят не беше осветен от свещници. Единствената светлинка идваше от бледия фенер на Боренсон. А единственият звук беше далечният тътен на разбиващите се в скалите вълни в основата на канарата. Щом стражите въведоха Боренсон и Мирима в замъка на Краля на бурите, обкръжаващият ги мрак стана абсолютен.

Прекосиха няколко потънали в мрак преддверия, всяко от които се спускаше по няколкостотин стъпки, и накрая стигнаха до една врата към обширна зала. Залата беше огромна, с овална форма и високи тавани. Стените й бяха боядисани в бяло и на тях на равни разстояния бяха окачени фенери, подобни на този, който носеше Боренсон. Из залата се разхождаха инкарци. Повечето, изглежда, бяха пияни, сякаш бяха пирували цяла нощ, и от време на време избухваха в буен смях. Боренсон видя облечени в странни туники мъже, някои от които подкрепяни от жени в дълги рокли. Разговаряха шепнешком и мятаха любопитни погледи към Боренсон и Мирима.

В по-отдалечените ъгли на залата търговци седяха на постлани върху пода килими и продаваха топове плат, храна, ризници и почти всичко, което може да се намери на един панаир.

— Както виждате — пошепна стражът, — тук има владетели от много земи.

Боренсон не виждаше почти нищо. Светлината от фенерите беше прекалено слаба. Нито пък беше сигурен, че може да различи дрехата на господар от тази на бедняк.

Стражите ги предадоха на някакъв висш служител, който ги поведе по някакви дълги коридори в почти абсолютна тъмнина. Най-после стигнаха до помещение, което Боренсон оприличи на приемна зала. Появиха се две жени в бели рокли и остъргаха дългата му червена коса с помощта на остро метално ренде. Боренсон седеше като прикован. И двете бяха красиви. Не можеше да устои да не вдишва странното им, екзотично ухание. Сякаш в телата им бяха втрити масла с аромат на орхидея. Когато приключиха с косата му, те обръснаха и веждите му, но не пипнаха брадата. Изхилиха се на ефекта и излязоха, а стражът ги отведе до друго помещение.

То се различаваше от предишните. В центъра на стаята имаше един-единствен фенер, а наоколо бяха пръснати няколко едри камъка — Боренсон не можа да разбере дали са украса, или предназначението им е да служат като столове. В единия ъгъл на стаята имаше малко езеро, в което се вливаше поточе от скалите над него, и в цялата стая ухаеше на вода. По пода бяха пръснати пресни билки, а в някакъв тъмен ъгъл свирукаше щурец. Боренсон успя да види едрите раци, които лазеха по дъното на езерцето.

— Ще чакате тук — нареди стражът.

Облегнаха се на един камък. Щурецът свирукаше до езерото. Боренсон дори полегна.

Най-после се появи кралят. С него дойдоха още няколко души — съветници, както изглеждаше, и придворни, до един в скъпи одежди.

Кралят на бурите влезе пръв. Беше съсухрен гърбав старец с плешива глава и сребристи мустаци, които провисваха почти до кръста. Като всички инкарски крале, и той носеше копие вместо скиптър. Копието беше от сребро с връх, издялан от бял диамант. Кралят беше облечен само в бяла копринена туника. По него нямаше никакви украшения и Боренсон се запита: „Какво ли обича той?“

Старият крал се втренчи в Боренсон, но щом забеляза Мирима, погледът му поомекна.

Боренсон огледа съветниците и придворните. Гневните искри в очите им подсказваха, че ненавистта им към неговия народ е по-голяма от тази на краля. Нещо го накара да се усъмни, че са само обикновени придворни. Кралят на бурите беше Върховният крал на Инкара, комуто бяха длъжни да се кланят всички останали крале. По изящните им копринени мантии Боренсон предположи, че много от спътниците му са крале на далечни царства.

Боренсон падна на колене, а зад него Мирима се отпусна на едно коляно.

— Сър Боренсон — прошепна на роуфхейвънски крал Зандарос с едва забележим акцент. — Разбирам, че ми носиш послание.

— Така е, ваше величество.

— Няма нужда да коленичиш пред мен — каза кротко кралят. — Можеш да ме погледнеш в очите.

Боренсон се изправи и чу, че Мирима стори същото зад гърба му.

— Ти съзнаваш — продължи крал Зандарос, — че пътуването на мъже от Мистария в Инкара е нарушение на нашия закон. Със сигурност сте срещнали нашите стражи в планините. Те не ви ли предупредиха, че животът ви е в опасност.

— Единствено огромната нужда ме доведе тук — отвърна Боренсон. — Дойдох въпреки стражите.

— Изглежда, си мъж с огромна воля — каза кралят, — щом сте успели да преминете. Но и пътуването на мъже от Инкара в Мистария е нарушение на вашия закон, не е ли така? Както съм сигурен, че знаеш, много наши хора са убити за това, че са нарушили вашия закон. Не следва ли от това и ние да ви убием?

— Надеждата на нашия крал беше — отвърна Боренсон, — че би могло да се направи изключение поради факта, че ние пътуваме само като негови пратеници.

— Вие… приближени ли сте на краля?

Според обичая само роднина или близък приятел на краля имаше право да отнесе кралско послание в Инкара.

— В продължение на много години бях негов телохранител — обясни Боренсон. — Той няма нито баща, нито майка, нито братя или сестри. Аз съм най-близкият му приятел.

— Но си тук по негова заповед? — запита Кралят на бурите. Недопустимо беше слуга да носи послание.

— Не — каза Боренсон. — Освободен съм от служба при него. Аз съм Рицар на справедливостта и пристигам като негов приятел, а не като негов слуга.

Зандарос прошепна:

— А ако не може да се направи изключение от нашия закон? Готови ли сте да умрете?

Боренсон очакваше този въпрос.

— Ако възнамерявате да ме убиете — заяви той, — бих помолил само за едно благодеяние: първо да ми позволите да предам посланието.

Кралят се замисли за момент, после все така тихо прошепна:

— Приемам. Жертваш живота си, както и този на съпругата си. Ще постъпя така, както намеря за правилно. Предай ми посланието си.

Боренсон не се изненада от подобна демонстрация на сила.

— Милорд — започна той, — в Мистария се въздигна Земен крал в лицето на Габорн Вал Ордън. А срещу него вдигнаха ръка други крале: Радж Атън от Индопал, Лоуикър от Белдинук и Андърс от Южен Кроудън. Габорн отблъсна тези врагове, но е обезпокоен от много по-голяма заплаха. Дори в момента той се сражава с халите, които са напаст за Карис. Вие сте виждали как падат звездите нощем и колко огромно изгрява слънцето на хоризонта. Знаете, че сме изложени на огромна опасност. Дълбоко под земята халите са създали магически руни — Печата на небето и Печата на пъкъла. Съединявайки тези руни с Печата на разрухата, халите ще опустошат целия свят. Габорн би желал да загърби старите вражди и ви моли да се съюзите с него в битката му срещу халите.

Крал Зандарос дълго остана замислен, след което посочи към гърдите на Боренсон.

— Колко хали е убил твоят крал?

— Около седемдесет хиляди нападнаха Карис. Когато видях Габорн за последен път, неговите рицари ги бяха подгонили из равнините на Мистария. Бих казал, че е убил най-малко трийсет процента от тях. Тези, които оцеляха, изглеждаха… изтощени и укротени. Не се съмнявам, че той ще погуби всички до крак.

— Унищожил е двайсет хиляди хали? — попита Зандарос с нескрито съмнение.

Боренсон чу възбуден шепот зад краля, последван от възклицания от изумление. Кралете и съветниците заспориха на висок глас, а двама от тях започнаха да сочат гневно на север. Кралят на бурите ги накара да млъкнат с груба дума и махване с ръка.

— Така значи — прошепна Зандарос. — Твоят крал моли за мир и иска помощ от Инкара. Наистина трябва да се е отчаял.

— Не само отчаянието го кара да постъпи така — продължи Боренсон. — Той не е като другите крале. Не той е правил старите закони. И не иска да гледа на Инкара като на свой неприятел. Той се счита призван да защитава всички народи през тъмните времена, които настъпват.

При тези думи крал Зандарос се засмя безрадостно.

— Инкарците харесват тъмните времена.

Пристъпи и седна на един камък близо до Мирима. След това даде знак на Боренсон да седне до него.

— Ела, разкажи ми още за този твой Земен крал. Колко дара има той?

Боренсон приседна малко встрани от него.

— Габорн има малко дарове, ваше величество. Той не обича да измъчва хората със силари. Вече няма нито един на чар и на глас. Само по няколко на мускул, гъвкавост, издръжливост и метаболизъм.

— Чувам, че Радж Атън е взел хиляди дарове. Тогава Габорн как смята да се изправи срещу него?

— Той разчита на Земната енергия да го защити — отвърна Боренсон. — И на своя разум.

— И казваш, че този твой крал ще защити и нас?

— Ще го направи — потвърди Боренсон.

Зад гърба на Краля на бурите се чу насмешливо покашляне, а един от благородниците избухна в яростни оскърбления. Но Кралят на бурите запази спокойствие. Взря се дълбоко в очите на Боренсон, а след това погледна към Мирима.

— А ти съгласна ли си?

— Съгласна съм, ваше величество — прошепна Мирима.

Старият крал задържа продължително поглед върху нея и помириса въздуха.

— Ти не си слуга на никакъв Земен крал — рече накрая. — Поне в това съм сигурен.

Мирима кимна, сякаш приемаше думите му като комплимент.

— А каква е останалата част от посланието ти? — попита кралят. — Разбирам, че търсите някого?

— Габорн се нуждае от помощта на Дайлан Чука, за когото знаем, че е тук в Инкара.

Зандарос кимна, обърна им гръб и погледна към струпаните отзад мъже.

— Може би трябва да потърсите по-усърдно из вашите земи. Кралете на юга знаеха за него повече от мен. Срещу него преди известно време беше повдигнато дело, война „мейкфела ки“. Дайлан от Черния чук напусна битката и от много години никой не го е виждал. Казват, че може да е в Мистария, където всеки инкарец, който го потърси, ще бъде убит на място, а и той може да е отишъл още по на север.

Боренсон не обърна внимание на новината. Никога не беше чувал Дайлан Чука да е бил в Роуфхейвън. Но ако се страхуваше от инкарци, които са се заклели да му отмъстят, можеше като нищо да е къде ли не.

— Преди колко време се случи това? — попита Боренсон.

Крал Зандарос се обърна към един от кралете, възрастен мъж, почти старец.

— Шейсет и една години — отговори старецът. — Моля извинете лошия ми роуфхейвънски.

Крал Зандарос потупа Боренсон по рамото и се изправи, за да се оттегли.

— Ти и съпругата ти сте свободни да заминете, сър Боренсон. Крал Криометес ще ви каже всичко, което бихте искали да узнаете. Възползвайте се от нашето гостоприемство в Айселферион, докогато желаете.

С тези думи кралят тръгна да излиза. Един от благородниците зад него, висок мъж с буйна сребриста коса, облечен в черна туника, замърмори гневно и настоя за нещо.

Зандарос се обърна към Боренсон.

— Синът на сестра ми иска да ти зададе въпрос. Изглежда, вчера е сънувал лош сън. Убеден е, че един от моите племенници, Пилвин коли Зандарос, е мъртъв и че може да знаеш нещо за това.

Боренсон не знаеше какво да отговори. Виждаше гнева в погледа на високия мъж и не посмя да признае, че сам той го е убил.

Мирима заговори бързо с кротък и откровен глас:

— Именно Пилвин коли Зандарос стана причина за нашето посещение, ваше величество, тъй като се опита да убие коварно Земния крал.

— Да го убие коварно? — изненада се Зандарос.

— Носеше сандъче с послание, на което беше изрязано проклятие с руни на Въздуха. Твърдеше, че посланието сте изпратили вие.

Благородникът зад Краля на бурите неочаквано се уплаши и отстъпи назад. Зандарос пристъпи към него с блеснал поглед. Усмихна се зловещо, като котка, която обмисля как да поизмъчи мишка.

— Поднасям извиненията си — каза Зандарос. — В кралството ни никога не са липсвали интриги. Повярвайте ми, ще изплатим необходимите репарации. А ако Пилвин наистина е мъртъв, това само ме освобождава от неприятности.

— А какъв е отговорът ви? — попита Боренсон. — Какво ще благоволите да съобщя на крал Ордън?

Зандарос се обърна към него и кимна снизходително.

— Мисля, че бих искал да се срещна с този ваш крал, който е убил двайсет хиляди хали. Нещо наистина ме кара да се сражавам на негова страна. Потеглям след час. Надявам се да стигна планините при изгрев. Ще бъде ли благоразумно, милейди?

Зандарос погледна Мирима в очите, сякаш искаше да разбере дали такова е нейното желание. Нещо се беше случило между двамата, Боренсон бе сигурен в това.

— Да — отговори тя. Като че ли беше потънала в размисъл. — Той ще има нужда от особената ви сила.

Кралят на бурите се обърна и излезе, последван по петите от повечето лордове, с изключение на двама, които останаха до вратата. Единият беше застаряващият крал, който беше взел участие в разговора. Другият беше красив млад инкарец, облечен в черна коприна. Двамата толкова много си приличаха, че сигурно бяха баща и син.

— Аз съм крал Криометес — представи се отново възрастният мъж, — а това е синът ми Веразет. Нашето кралство е далеч на юг. Моля, последвайте ме.

Боренсон погледна неуверено Мирима.

— Моля — настоя Криометес. — Вие сте гости. Сигурно сте гладни.

Боренсон вече чувстваше в стомаха си спазми от глад. Гущерът, който беше изял предишната нощ, и малкото плодове не бяха кой знае какво.

— Да, гладни сме — призна той и си помисли: „Толкова гладни, че сме готови да ядем и инкарска храна“. И добави: — Благодаря.

Криометес го хвана за лакътя и го поведе обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Насам — каза кралят. — Време е за пир. Нашата стая е много малка обаче. Съжалявам.

Стигнаха до голямата зала по сумрачни коридори. Залата беше пълна с млади инкарски лордове, облечени в черни мантии с качулки; под мантиите проблясваха ризници. Вече се подготвяха да потеглят с Краля на бурите. Във въздуха трептеше възбуда и се усещаше мирис на бран.

Крал Криометес ги поведе по един страничен коридор, а след това по оживени ходници, които сякаш нямаха край. Подминаваха един след друг покритите само с по една завеса входове, докато най-накрая кралят не ги насочи към някаква огромна зала.

— Влизайте, влизайте — подкани ги кралят и застана встрани от входа. Побутна Боренсон навътре, като го потупваше по гърба.

Боренсон спря точно пред вратата: колебаеше се дали да влезе в помещението пред краля. В камината мъждукаше слаб огън и четири момичета печаха зеленчуци върху въглените. Подът беше покрит с дебели кожи и възглавници, а на ниска масичка беше поставена гарафа с няколко полупразни винени чаши около нея.

— Моля — подкани Криометес с жест Боренсон да влезе. Боренсон пристъпи навътре, следван по петите от краля, който продължаваше да го потупва по рамото като стар приятел. — Много съм доволен, че Зандарос ви подари живота. Ще сте много полезни.

В този момент Боренсон чу зад себе си изохкване, обърна се и видя Мирима да се свлича на пода. Принц Веразет се надвеси над нея и Боренсон забеляза в ръката му да проблясва златна игла. В същата секунда усети нещо да го убожда по рамото точно там, където го потупваше Криометес.

Той се опита да каже нещо, но не можа.

Рамото му моментално се вцепени и ръката му увисна.

„Отрова — мина му през ума. — Парализиращ наркотик.“

Сърцето му заблъска яростно от ужас, вледеняваща болка прониза ръката му. Инкарците бяха майстори в изкуството на отровата и хирурзите им използваха голям брой паралитични вещества, които извличаха от кожата на летящи гущери и всевъзможни растения.

Боренсон посегна към Криометес, опитвайки се да му нанесе смъртоносен удар, но стаята се завъртя като побесняла, мислите му се замъглиха и той просто го сграбчи, за да не падне.

В следващия миг краката му омекнаха и той рухна на килима.