Дейвид Фарланд
Леговище от кости (41)

Земята се надига

Историята потвърждава, че раните на народите никога не могат да бъдат излекувани с меч. В битката можеш да постигнеш отмъщение, да възтържествува справедливостта, да отвоюваш свободата си, но всеки удар на острието оставя нови пресни белези.

Затова отдайте почит не на войнолюбците, а на миротворците.

Думи, изречени от Дайлан Чука

Ейвран приключи със скицирането на Печата на съзиданието и се зае с втората руна, която си бе представила в сънищата си.

Водата в езерото забълбука и завря. Момичето вдигна жезъла си и върху повърхността пробягаха геометрични фигури — кръгове, триъгълници и причудливи дъги, сякаш риби пореха с перки водата.

Пот обля челото на Ейвран и гърлото й пресъхна, но тя не обръщаше внимание. Беше така погълната от акта на съзиданието, че не забелязваше нищо друго.

Скоро в езерото заблещука Печатът на глъбините. Вълните се издигнаха като изваяни от лед.

Ейвран огледа произведението си. Стореното я изпълни с удовлетворение. Знаеше, че това е огромна работа, бавна магия, с каквато Бинесман бе опитал да излекува Карис от чумата. Трудът й нямаше да даде окончателен плод в продължение на векове.

И все пак тя усети могъществото на руните. Земята щеше да възвърне силата, жизнеността и здравето си. Тревата щеше да израсте по-зелена и по-висока. Новородените щяха да са по-красиви и умни. Върху дъгата щяха да се появят нови цветове и в пустинята щяха да поникнат цветя.

Руната съответстваше на спомените й. Все още не бе съвършена, но в общи линии беше точна, а й оставаха още много години да я оправя и усъвършенства.

Оставаше й да направи само още едно нещо тук долу в лоното на подземния свят — да очертае кръг, с който да огради Петте печата, превръщайки ги в един.

Ейвран вдигна тоягата и разпростря сетивата си дълбоко под земята. Усещаше извивките и пукнатините по камъните, шевовете и задръстванията. Оформянето на камъка не изискваше почти нищо, освен да освободи енергията.

И тя я пусна да потече нагоре.

Пръстта се надигна, разпуквайки се като превтасало тесто. След това сякаш потече настрани. Кръгът започна да се оформя.

В този момент Ейвран усети нечие присъствие на входа на тунела и долови мирис на предсмъртен вик на хала. Обърна се.

Към нея крачеше Габорн. Опаловата му игла блестеше като метеор. На раменете му като огромни змиорки висяха две от сетивните пипала на Истинската властелинка.

Тъкмо нейния предсмъртен вик бе доловила Ейвран.

Габорн се загледа с благоговение в Печатите, усетил мощта им.

— Какво правиш? — попита съвсем бавно, за да го разбере.

— Довършвам го — отвърна Ейвран. — Лекувам Земята.

— Усещам настъпването на промяната — каза Габорн. — Това, което правиш, е велико и се боя, че ти преча. Но имам нужда от помощта ти. Битката в Карис върви на зле и само аз бих могъл да променя нещата.

— Как мога да ти помогна? — попита Ейвран.

— Намираме се почти отвесно под града. Отвори проход, за да мина.

— Не съм сигурна, че ще успея.

— Ще успееш — отвърна с категорична убеденост Габорн.

Ейвран все повече свикваше със свръхестественото му Земно сетиво. Щом той твърдеше, че може да му помогне, значи бе така.

Погледна Печатите за последен път. Беше твърде уморена, за да продължи, но отдели минутка да изтегли сила от земята, за да осигури защита на залата. Очерта с жезъла руна върху стената и скалата потече като кипнала магма и постепенно запуши входа.

— Нека Печатите се крият тук — прошепна тя, — недокоснати от ръката на неприятел.

— Ела — подкани я Габорн. — Оставих Йоме и затворниците назад.

И затича по тунела, а тя се втурна да го настигне. Щом наближиха Леговището на костите, от един страничен коридор се чуха викове.

— Милейди, насам! — викна някой. — Открих полозите им.

— Строшете яйцата — изкомандва Барис. — Всички до едно.

Сърцето на Ейвран затупка. Йоме и затворниците бяха открили люпилнята. Яйцата в нея бяха безценни.

Тя се спусна по един завой на тунела след Габорн и видя сержант Барис, Йоме и останалите да надничат в една от люпилните. Йоме се подпираше на едно копие като на патерица — глезенът й беше бинтован. Беше вдигнала високо опаловата си корона, за да освети твърдите сиви яйца на пода, по който се стелеше пара. Във всяко гнездо от копринени влакна, пресукани от пещерни паяци, имаше по двайсет-трийсет яйца.

— Спрете! — извика Ейвран.

Пръв се извърна Барис. Погледът му бе гневен.

— Защо?

— Това са последните яйца на хали. Истинската Властелинка воюва години наред с другите кошери. И щом ги завоюва, унищожава яйцата на враговете си. Може би това са последните останали яйца на хали!

— Чудесно — прекъсна я Барис. — В такъв случай ще унищожим и последните чудовища.

В живота на всеки Земен пазител настъпва момент, когато осъзнава смисъла на своето съществуване. Бинесман бе казал на Ейвран, че когато този момент дошъл, той разбрал, че неговият жребий е да защитава човечеството, и това познание проникнало в него с неумолима яснота и мощ.

Ейвран бе почувствала същото.

„Тъкмо за това съм се родила на този свят — помисли си тя. — Тъкмо за това съм удостоена от своя господар. Затова се научих да общувам с халите и ми е дарена власт над най-дълбоките кътчета на света.“

— Забранявам да го направите! — извика тя. — Аз служа на Земята и се подчинявам на волята на своя господар.

Насочи тоягата си към входа на люпилнята и начерта над него руна. Нямаше време да изтегли енергия от земята и затова трябваше да разчита на собствените си оскъдни запаси.

Камъкът изпука и на повърхността му се появи кръг. Вътре в кръга изникна руна. Стената омекна и се усука, затваряйки входа.

Ейвран бе толкова изтощена от светкавичното заклинание, че й прилоша. Подпря се на тоягата, втренчена в Барис, Йоме и Габорн. Питаше се дали я ненавиждат и дали ще се нахвърлят върху нея.

Всеки от тях беше изтърпял огромни страдания от халите. Чудовищата им бяха отнели всичко — дом, здраве, семейство. Ако някой имаше причина да ненавижда халите, това със сигурност бяха те.

— Земята обича еднакво целия живот — прошепна Ейвран. — Обича змията не по-малко от полската мишка, орела не по-малко от гълъба, халата не по-малко от вас.

Барис изръмжа яростно, сякаш всеки момент щеше да се хвърли върху нея. Но Габорн го сграбчи за ръката и го дръпна назад.

Йоме се взираше в Ейвран, зяпнала от изненада.

— Пораснала си, малката ми — промълви тя. — Наистина си пораснала.

В очите на Йоме бликнаха сълзи, сякаш виждаше мъртвец. Това разкъса сърцето на Ейвран.

— О, Йоме — едва чуто отвърна тя. — Това съм аз. И съм все същата.

Йоме поклати тъжно глава.

— Не, не си. Вече си Земен пазител. Виж мантията си.

Ейвран сведе поглед и забеляза огромната промяна. Мантията й на чародей бе пораснала за броени дни. Сякаш върху наметалото й бяха поникнали миниатюрни семенца, а новите корени бяха пораснали от земята. И в последния момент цветът им бе станал яркозелен.

„Аз съм Земен пазител — помисли си тя, — призован да служи на халите.“ И разбра защо Йоме бе заплакала. „Сега това е моят дом. Може би в някакво далечно бъдеще отново ще посетя повърхността на света и ще зърна полята със зелена трева и ще се разходя под звездите, но няма да е скоро. Нито пък често.“

Ейвран поклати глава.

— Пригответе се за път — обърна се тя към Йоме, Габорн и затворниците. По навик си помисли какво би направила, ако се канеше да пътува с граак. — Съберете си нещата. Барис кимна към дрипавите затворници и каза:

— Няма какво да събираме.

— Готови сме — обади се Габорн.

Ейвран вдигна жезъла и се замисли как да постъпи. Стихиите на земните дълбини бяха нейни, затова тя разпростря сетива, сякаш призоваваше животно, и усети скалите и каменните блокове наоколо.

Габорн имаше право. Усети на не повече от няколко хиляди стъпки над главата й да прелита стрела. Световният червей бе пробил проход преди седмица, когато Габорн го бе призовал в Карис.

Ейвран разпростря сетивата си още по-надалеч, усети натиска на скалите, малките пукнатини и кухини. Нужна беше огромна енергия, за да отвори проход през цялата тази многотонна каменна маса.

Трябваше й по-голяма Земна сила, отколкото се надяваше да притежава някога. Само като си го помисли, усети болка в главата си.

— Не мога — почти проплака Ейвран.

— Вдигни тоягата — нареди Габорн.

Тя я вдигна едва-едва и усети в нея Земната стихия. Не. Беше твърде изтощена дори да опита.

Габорн посегна и грабна черната тояга.

От докосването му дървото сякаш избухна в пламъци. Земната сила се втурна през него, топла като дъха на новородено и твърда като камък.

Ейвран се втренчи със страхопочитание в уморените очи на Габорн. Нищо в него не подсказваше, че разполага с такъв запас от енергия.

— Благодаря — успя да промълви само тя.

После коленичи и започна да чертае руна върху земята и всичко наоколо се разтресе.

 

 

Сър Боренсон стисна бойния чук и се вмъкна в един порутен винарски магазин. Халите бяха срутили покрива и беше останала само стената с рафтовете. Пламъци лижеха гредите. Боренсон се свлече на ръце и колене пред прага. Халите препускаха необезпокоявани из града и профучаваха покрай скривалището му със стотици.

Сърцето му биеше лудо. Лицето и ръцете му бяха покрити със съсирена кръв на хали. Жегата от бушуващите пожари беше непоносима. Пепел и сажди се сипеха като черен сняг. Боренсон видя на пода бутилка вино, измъкна корковата тапа и утоли жаждата си.

От полетата на северозапад от Карис долетя тръбният призив на бойните рогове на Радж Атън и Лоуикър за атака. Навсякъде се носеха крясъците на обезумели хора.

Зловещите орди на халите очакваха атаката, но над Карис надвисна зловеща тишина.

„Колко ли са загиналите?“, запита се Боренсон.

Прииска му се да огледа полесражението. Необходимо беше само да надникне над градската стена. Стълбището, което водеше към несъществуващия вече втори етаж на магазинчето, бе оцеляло. Сега то отвеждаше към откритото небе и само няколко пламъчета лижеха долните стъпала.

Боренсон запълзя нагоре.

Хиляди лодки кръстосваха близо до брега на Донестгрий. Мачтите скриваха водната повърхност. Воините на Интернук, с увенчани с рога шлемове, стреляха срещу струпалите се на брега хали.

От север рицарите на Лоуикър атакуваха редиците на халите. Препускащите коне цвилеха като обезумели, докато ездачите забиваха копия в туловищата на чудовищата.

От северозапад срещу халите настъпваха главанаците. Халите нямаха друг избор, освен да се сражават.

И го правеха. Вълна от хали настъпваше на север към Стената на Барън, а друга вълна към войските на Радж Атън на запад. Магесницата и помощничките й мятаха с жезлите си ледени мълнии срещу стихиите.

Халите бяха обсадени.

Боренсон се огледа за Мирима. Халите препускаха необезпокоявани под него. Северната кула, в която бе стояла Мирима, бе превърната в руини. Халите се катереха по нея, трошаха гредите и събаряха укрепленията. От издигащата се доскоро на шейсет стъпки кула стърчаха отломки, не по-високи от трийсетина стъпки. Част от нея бе рухнала в езерото.

Той се втренчи в сенките в основата й с надеждата да зърне силуета на Мирима, но не видя нищо.

Ако при атаката на халите тя се бе намирала на третия етаж, шансът да оцелее беше нищожен.

— Мирима? — викна той с надежда тя да го чуе, но отговор не последва.

Единствено една хала-младок ровичкаше сред камъните като огромен зайчар, който търси плъхове в дупките им.

 

 

— Атака! — ревеше Радж Атън, надвиквайки тътена на битката.

Гръмовният му от хилядите дарове глас сякаш кънтеше едновременно отвсякъде и отникъде и беше така всевластен, че Боренсон усети безпричинно желание да се хвърли от покрива върху най-близката хала.

Сърцето му заби като лудо. Той приклекна, за да се скрие зад камъните от халите долу.

— На бой! — изкрещя Радж Атън. — Нека яростта освети пътя ви. Нека ги накараме да се страхуват от нас още хиляда години.

Думите му сякаш бяха заклинание, което разпалваше яростта на Боренсон. От гърлото му се надигна неволен смях и той изпита желание да се хвърли в битката пряко волята си.

Изглежда, командите на Радж Атън действаха по същия властен начин на всички, които ги чуваха. На запад воините ревяха като обезумели и връхлитаха срещу редиците на халите. Двете армии се сблъскаха като бушуващи стихии. Коне цвилеха в предсмъртна агония. Изправени на задните си крака и пронизани от безброй копия, халите стоварваха мечове и чукове, превръщайки нападателите си в размазани кървави локви.

Вкопчени в яростна битка, хали и хора гинеха със стотици, без да е ясно кой ще надделее.

От север Риала Лоуикър предвождаше конницата си надолу по склона под небеса, по-червени отколкото дори при изгрев слънце. Облаци пушек отразяваха блясъците на огнетъкачите-стихии. Конниците се врязаха в редиците на халите и настана поголовна сеч.

На изток воините на Интернук надуваха рогове и стреляха с удвоена ярост срещу халите. Чудовищата продължаваха да обстрелват корабите с градушка от камъни и Боренсон ужасен забеляза, че в отговор воините насочват корабите към брега, за да влязат в ръкопашен бой. Те също бяха подвластни на заповедите на Радж Атън.

Сякаш увлечени от общия устрем, от северозапад главанаците също нададоха ожесточени крясъци.

Но ордите на халите нямаха свършване и на мястото на всяка загинала хала три нови се втурваха в битката. Прииждаха от хълмовете като неспирен прилив, чийто край се губеше на стотина мили.

Боренсон хвърли поглед на изток към хълма, върху който се издигаше замъкът Карис, и сърцето му замръзна. Халите препускаха необезпокоявани по улиците на мъртвия град, задръствайки като черен потоп Улицата на гирляндите. Разкопаваха горния й край, за да изровят онези, които се криеха в лабиринтите на подземните тунели.

„Как успяха толкова много да стигнат толкова бързо дотук?“, запита се Боренсон. Не бяха изминали и двайсет минути, откакто пробиха първия пролом в крепостната стена!

Воините на Риала неочаквано се развикаха и някои от тях почнаха да отстъпват, докато други продължиха да нападат. Боренсон погледна на изток в момента, в който знамето на Риала се люшна. Хиляди рицари бяха образували огромен кръг с насочени навън копия. Препускаха по периферията му и поваляха всяка хала, която успяваше да проникне в него. Но Боренсон знаеше как ще приключи всичко. Рицарите бяха обкръжени. Всеки от тях имаше копие, с което би могъл да убие една-две хали. Но нямаха никаква възможност за отстъпление. Халите ги бяха обградили и живите газеха мъртвите, за да се докопат до тях.

Самата Риала и рицарите й бяха обречени. Пешаците и стрелците, които се сражаваха в тила й, внезапно се обърнаха и хукнаха да бягат.

Халите се втурнаха към редиците на главанаците и те нададоха ужасени крясъци.

Мъжете на Радж Атън продължаваха атаката, но бойните им викове се бяха превърнали във викове от болка и отчаяние.

— Напред — крещеше той и ги тласкаше в битката като товарни животни. Всяка стъпка напред бе отвоювана с кофи кръв.

Отгоре блесна метеор — разпръсна се с такава яркост, че светлината му прониза надвисналата над полесражението гъста мъгла.

Боренсон приклекна до каменната стена на магазинчето. Зави му се свят.

„Това е краят на света“ — помисли си той.