Дейвид Фарланд
Леговище от кости (30)

Зад завоя на реката

Няма нищо по-благородно от това да дариш някому нещо от обич. Няма нищо по-унизително от чувството, че си принуден да приемеш този дар.

Крал Джас Ларен Силвареста

Диърборн гребеше в късния следобед, без да спира, с помътнели от изтощение очи. Струйки пот се стичаха по страните му и от носа му и цялата му риза бе просмукана от потта.

— Почти стигнахме — каза той. — След завоя трябва да е замъкът.

Гребеше вече четири часа, без да спре за почивка. Следеше течението и насочваше лодката към бързеите, за да се придвижват с по-голяма скорост.

Шемоаз се тресеше от студ. Опита се да се овладее. Загледа се в гладката зелена вода и се опита да се наслади на слънчевите лъчи, които затопляха кожата й. От тях сякаш се чувстваше по-чиста, като че ли топлината им изпепеляваше заразата в нея.

— Реши ли какво да дадеш? — попита Диърборн.

— Метаболизъм — отвърна тя след дълга пауза.

Последствията от даряването му бяха най-безопасни. Не биха засегнали детето, а също така и на нея не биха навредили особено. Лесно можеше да го отдаде. Ако Габорн победеше и успееше да унищожи халите, тя щеше да се събуди някой ден след приключването на битките, превърнали се в кошмарен сън, който постепенно избледнява.

Диърборн изсумтя. Очевидно не беше доволен. Отдавайки своя метаболизъм, тя всъщност щеше да го изостави. Щеше да спи, докато той остарява. Но очевидно нищо не бе в състояние да я разубеди.

Пътуването по реката напомняше приятен излет. Бреговете бяха обрасли с котешки опашки, а над водата подскачаха пъстърви, за да налапат някоя мушичка. Край брега плуваха зеленоглави патици, без да откъсват нито за миг очи от малките си. Шемоаз видя един елен да изскача от леговището си под една ябълка.

Щом подминаха завоя, Шемоаз видя замъка Силвареста — ограден с крепостни стени град, издигнат върху един продълговат хълм; високите наблюдателни кули приличаха на прицелили се в небето сиви стрели. От такова разстояние почти не се забелязваха разрушенията, причинени от яростта на Сияйния на мрака. Гнездата на грааците скриваха голяма част от разрушената Кралска цитадела и Цитаделата на Посветителите. Единствено изпепелената трева по околните хълмове напомняше за скорошната битка.

Шемоаз се изненада от струпалите се около замъка тълпи. По околните хълмове бяга опънати десетки ярки палатки и шатри. Пушеците на огньовете висяха над полето като сиви паяжини. Покрай брега бяха завързани конете.

Преди пристигането на Сияйния на мрака Шемоаз живееше в града. Над четиристотин хиляди души лагеруваха покрай градските стени, нетърпеливи да срещнат Земния крал. Предупреждението на Габорн ги бе накарало да се скрият из околните гори от Сияйния на мрака. Сега като че ли всички се бяха завърнали.

— Погледни ги! — възкликна учудена Шемоаз. — Сякаш са дошли на панаир.

Диърборн вдигна глава, без да спира да гребе, погледна през рамо и изсумтя от изненада. Стотици жени и деца перяха дрехите си и пълнеха ведра с вода по брега.

Шемоаз подвикна на една от перачките:

— Защо са тук всички тези хора?

— Земния крал се нуждае от дарове — отвърна жената.

— Това не е възможно — прошепна Шемоаз на Диърборн. — Невъзможно е толкова народ да се е струпал да даде дарове. Сигурно има друга причина. Може би са се скрили от плъховете.

— Снощи нападнаха ли ви плъховете? — попита Диърборн жената.

— Нападнаха ни — отвърна тя. — Изподавиха се в рова. А торбаланите се справиха с онези, които успяха да изкатерят градските стени.

Жената не изглеждаше особено притеснена и Шемоаз й завидя. В Ейбълтън битката с плъховете беше наистина много по-свирепа.

Диърборн спря лодката и Шемоаз стъпи в овесеното стърнище на брега и огледа за следи от сражението. Градът изглеждаше спокоен.

— Плъховете не убиха ли конете ви? — продължи да разпитва Шемоаз възрастната жена. — Не събориха ли палатките ви?

— Всички бяхме в замъка — отвърна тя. — Скрихме се. Натъпкахме се по мазета и гробници.

— И се намери място за всички? — не можеше да повярва Шемоаз.

— Ох, не — отвърна жената. — Някои се качиха в старите железни мини в Дънуд, натъпкани като в дядовата ръкавичка. Плъховете въобще не са успели да стигнат дотам. Сигурно торбаланите са ги изтрепали до един.

Шемоаз се оглеждаше с невярващи очи. Нямаше никаква следа от сражение. Над полята грееше слънце. Къщурките край реката си стояха непокътнати. Фермите се простираха край пътя като пъстра черга — бялото на овесените стърнища, зеленото на нивичките с мента, жълтото на синапените поля, яркочервеното злато на зимната пшеница.

Едва след като изминаха стотина крачки по посока на замъка, Диърборн откри следа от нападението — посочи с крак един умрял плъх, свит под туфа трева край пътя. В корема му беше забито копие на торбалан.

Шемоаз потръпна, после забеляза скръбното изражение и замисления поглед на Диърборн и попита:

— Какво има?

— Ние сме щастливци — промълви той. — Воюваме с дребни плъхове. Представи си това нещо, голямо колкото къща, да гази наоколо. Тъкмо срещу такова нещо ще се изправят нашите в Карис.

„И още по-лошо“ — помисли Шемоаз. Плъховете нямаха твърда като броня кожа. Нямаха и магесници, които да мятат зловещи проклятия. А и не притежаваха ловкостта и уменията на хора.

Тя погледна изненадана Диърборн. „Нашите“ бе нарекъл той народа на Карис. Които всъщност бяха чужденци на стотици мили от замъка.

„Ето какво прави войната“ — помисли си тя. Общият враг ги бе превърнал в братя.

Тя ускори крачка. Стигнаха до градските врати. Момчета измъкваха с пръчки удавени плъхове от рова и ги събираха в кошници.

Едно бе нагазило до кръста и ги пробождаше с копието си между лилиите, които растяха в сянката на стената на замъка.

Сенките бяха започнали да се издължават. Слънцето се бе спуснало в цялото си великолепие сред обагрените в златно облаци ниско над хоризонта. Скоро щеше да се свечери. Шемоаз се надяваше, че все още има време. Забърза по Търговската улица, където амбулантни търговци продаваха храна. Въздухът бе изпълнен с аромати на пресен хляб и апетитно месо, от които устата й се напълни със слюнка.

Едва когато прекоси търговския квартал и мина през Кралската порта, забеляза колко се е променило всичко.

До слуха й достигна далечното чуруликащо припяване на облекчителите, които вземаха дарове, и тя видя струпалата се зад вратата тълпа.

Поне хиляда души чакаха да дадат дарове и се блъскаха да застанат най-отпред. Една жена се провикна:

— Кажете на облекчителите да побързат. Нямаме на разположение цялата нощ!

Кралската цитадела и Цитаделата на Посветителите бяха превърнати в руини след битката със Сияйния на мрака и купчините натрошени камъни бяха неразчистени. Но старите казарми и Голямата зала бяха останали непокътнати и сега бяха превърнати в импровизирана цитадела на Посветителите.

Шатри във всевъзможни цветове покриваха тревните площи и Шемоаз виждаше стотици хора да лежат навсякъде из сенките, сякаш бяха припаднали.

Досети се, че казармите, както и палатките, са претъпкани с народ и единственото място, където можеха да полегнат Посветителите, бяха тревните площи, докато не се уреди нещо по-добро. Тези, които бяха дарили мускули, се бяха отпуснали като безпомощни новородени бебета, а помощниците обикаляха около тях. Десетина слепци се бяха струпали около един огън, подрънкваха на лютни и припяваха стара балада от незапомнени времена:

Ела, дари от себе си, ела, дари от себе си,

преди да стане късно.

Сега сме заедно сред спусналия се в очите мрак.

И нуждата расте огромна.

 

Ела, дари от себе си, ела, дари от себе си,

макар цената да е скъпа.

Сега сме заедно по призива на господаря

възторга си да споделим.

— Всички тези хора ли са дарители на Земния крал? — запита изумена Шемоаз.

— Да — провикна се някакъв млад мъж.

До една маса наблизо бе седнал един помощник-облекчител с перо в ръка — топеше го в една мастилница и пишеше върху дълъг свитък. Беше на не повече от тринайсет години.

— От колко дара има нужда? — запита го тя.

— Ще използваме всеки силар, с който разполагаме, и да се надяваме, че ще са достатъчни — отвърна чиракът. — Ако имаме късмет, ще му прехвърлим Даровете всечовешки.

Шемоаз огледа полето. Тук не бяха само стотиците, отдали дарове. Хиляди лежаха по тревата. Погледна надолу към склоновете на хълма и видя пристигнали от много далеч каруци и коне — от Банисфер на юг, от Хобтаун на изток, както и от стотици селища от запад, — с които хората бяха домъкнали в замъка Силвареста всичко, с което разполагаха. Десетки хиляди бяха готови да се предложат за Посветители. А онези, които не биха могли да бъдат удостоени със силар, охотно щяха да защитават стените срещу всеки, който би ги нападнал, щяха да застанат като живи щитове между враговете на Земния крал и източника на неговата мощ.

Беше грандиозно и величествено да се видят толкова много хора, пристигнали да възродят една легенда: Даровете всечовешки. За момент Шемоаз бе изблъскана встрани. Младият облекчител се провикна:

— Дар ли сте дошла да дадете?

Стомахът й се сви.

— Да.

— Какво можете да предложите?

— Метаболизъм — отвърна тя. „Това няма да навреди на нероденото ми дете“, мина й през ума.

— Имаме предостатъчно — отвърна облекчителят. — Вече е получил над сто. Трябват ни издръжливост, гъвкавост и мускули.

Той изброи по-тежките дарове. Сякаш беше амбулантен търговец, който настояваше за по-висока цена за стоката си, отколкото му предлагаха. Отдаването на всеки от тези дарове можеше да убие човек. Шемоаз й без това се чувстваше зле от ухапванията на плъховете. Не смееше да предложи издръжливост, без която рискуваше болестта да я довърши. Сърцата на онези, които даряваха мускули, много често спираха или пък те преставаха да дишат от безсилие. Шемоаз дори не искаше да си представи как лежи безпомощна, неспособна да си поеме дъх, очаквайки всеки миг смъртта.

— Гъвкавост — каза най-после Шемоаз, като се опитваше гласът й да прозвучи възможно по-убедително.

„Може би, ако даря гъвкавост на Габорн — помисли си тя, — ще изкупя прегрешението на баща си.“

То се състоеше в това, че баща й бе отдал своята гъвкавост на Радж Атън, най-зловещия враг на Габорн, който също искаше да събере Даровете всечовешки.

Писарят отбеляза в книгата си, добавяйки нейния дар на гъвкавост към сметката на Земния крал. Беше само една от хилядите. Нито я попита за името, нито й благодари или пък й обеща според обичайната процедура, че са й гарантирани грижи и отплата до края на живота й.

Дарът бе доброволен и наградата се състоеше в самото му отдаване.

— А вие, сър? — запита писарят, като погледна застаналия зад нея Диърборн.

— О — опита се да обясни Шемоаз, — той е мой приятел. Само ме придружава…

Диърборн постави ръка на рамото й, отмести я и обяви с нетърпящ възражение тон:

— Мускули. Дарявам му силата си. И дано Стихиите му позволят да цапардоса…

Диърборн сви юмрук и го размаха, сякаш самият той се канеше да цапардоса някого.

Шемоаз го погледна и се изуми от изписаната върху лицето му решителност. А си беше представяла, че е още пале. Припомни си как натискаше цял ден греблата, без да отдъхне нито за миг. Нещо в него се бе променило.

„Плъховете ни бяха пратени, за да съкрушат волята ни — помисли си Шемоаз, — но вместо това ни направиха по-решителни от всякога.“