Дейвид Фарланд
Леговище от кости (35)

Мост през времето

Знаци и чудеса съпътстват само помазаните от Стихиите.

Из „Буквар по чародейство“

Беше утро. Ерин Конал яздеше в свитата на крал Андърс през калните полета на Белдинук на юг, към полесражението. Следваха ги почти шест хиляди рицари върху бързи подсилени коне.

Бяха вдигнали върховете на черните си копия нагоре и те проблясваха във въздуха като мрачна гора. Земята тътнеше под копитата на конете, които цвилеха и пръхтяха, а рицарите пееха с пълен глас мрачни песни.

Странната буря бе отминала и утринната зора беше ярка и чиста. Ерин се чувстваше като измамена от времето. Вчера бурята цял ден вървя по петите им и макар ясното време да бе добро за езда, земята бе покрита с кал, сякаш дъждът продължаваше да се сипе и утринното слънце не променяше нищо. По-добре бурята да бе продължила. В Карис ги очакваха халите, стотици хиляди хали, а те се страхуваха от светкавици — те ослепяваха чудовищата така, сякаш бяха погледнали слънцето.

Но небесата над Белдинук бяха чисти.

Войските на Андърс напредваха на юг през Полята на луната, където древните бяха издялали огромна базалтова овална канара във формата на луна и я бяха поставили на върха на един вулканичен конус. Върху нея бяха издълбали планински вериги и кратери, чиито очертания отдавна се бяха поизтрили. Равнината беше сравнително гладка и еднообразна, само тук-там покрита с трева. Падналите преди векове вулканични дъждове бяха унищожили всякакъв растителен живот. Пръснати на стотици мили един от друг, полузарити под ситните камъни, лежаха странни, издълбани във формата на звезди с лъчи камъни, свързани помежду си с пътеки, които образуваха небесната карта.

— Карта за къде? — запита един от конниците в кралската свита.

— До Първата звезда и от нея към подземния свят — отвърна със самодоволна усмивка Андърс. — Древните са копнеели след смъртта си да се завърнат там и затова се упражнявали да бродят между звездите, за да научат пътя.

Ерин изостана от кралската свита.

Лешничарката дръпна юздите на коня си и се изравни с нея. Беше ниска и възпълна, облечена в мръсносиви парцали. В лявата й шепа беше заспала една катеричка и тя я галеше нежно, докато яздеше.

— Искаш ли нещо? — попита я Ерин.

— Мислех си за теб — отвърна жената. — За теб и за крал Андърс. Ти не скри от него, че му нямаш доверие. — Ерин не отрече това. — Но аз си мисля следното. Една катерица винаги може да различи само по миризмата здрав от развален жълъд. Знаеш ли това?

Ерин поклати отрицателно глава.

— Може — повтори Лешничарката с грейнали очи. — Катериците надушват червей или гнило. И отварят само здравите жълъди и лешници.

— Какво общо има това с крал Андърс?

— Не разбираш ли? — попита я Лешничарката. — Катеричките щяха да познаят, ако в него има нещо гнило. Но нали виждаш колко го обичат? Подскачат по седлото му, вмъкват се в джобовете му. Никога не се държат така със зли хора.

Ерин се загледа пред себе си. И в момента една катеричка се бе покатерила на рамото на Андърс.

Ерин погледна Лешничарката в очите. Тя гледаше краля с нескрито възхищение. Но Ерин видя още нещо. Погледът й бе замъглен. Сякаш не забелязваше Ерин, а се взираше в нещо отвъд нея.

— Да — кимна Ерин. — Разбирам какво имаш предвид.

Лешничарката се усмихна.

— Добре! Много добре. Повечето не проумяват. Просто не могат да проумеят.

Ерин се усмихна насила. Селинор подозираше, че баща му е луд; а крал Андърс й каза, че тя се е побъркала. В момента бе сигурна в едно: Лешничарката бе по-луда от всички тях.

Докато денят се влачеше, прекосиха ширналата се пустош южно от Голямата цепнатина и стъпиха върху плодородните земи на Белдинук, където тревата растеше висока и свежа дори през есента. Навсякъде сред долините и ниските хълмове се гушеха замъци и градове. Белдинук беше второто по големина кралство в Роуфхейвън, с почти дванайсетмилионно население.

Ерин стискаше юздите на коня си. Все пак беше Конесестра от Флийдс и от незапомнени времена белдинукците бяха нейни врагове. Всеки път, щом доближаваха някой замък, очакваше от вратите му да изскочи конница и да я нападне.

Но крал Андърс яздеше, необезпокояван от нищо. Очевидно го очакваха и на няколко пъти през вратите на замъците към тях се спускаха херцози и барони, но не ги нападаха, а заставаха в редиците им.

Призивът на Габорн за подкрепления бе обиколил всички кралства и го бяха чули дори тук, в Белдинук. Щом застанеше в редиците на крал Андърс, всеки от лордовете се ухилваше и изръмжаваше нещо от сорта на:

— Е, ваше величество, какво си намислил? Отиваме да спасяваме Карис или да гледаме как халите излапват враговете ни?

И при всеки подобен въпрос кралят смръщваше чело и с търпението на баща към провинило се дете ги смъмряше:

— Как ти хрумна да се радваш на чуждата неволя? Отиваме да спасим Карис и по този начин да спасим себе си.

След което вдигаше лявата си ръка и Избираше лорда да го подкрепя в битката, а Ерин за пореден път си задаваше въпроса дали Андърс действително е Земен крал, или го е обладал локъс.

Напредваха към Мистария по-бавно, отколкото й се искаше. По плодородните брегове на река Роуван имаше множество селца и градове. Ерин никога не бе виждала толкова богати ферми, а пътищата бяха задръстени от народ. С настъпването на зимата селяните откарваха свинете, говедата и овцете на заколение в града. В тези краища честваха Стейтърфест на петнайсетия ден от Месеца на Листата, което беше след десет дни, когато щяха да отпразнуват клането, като изядат огромни количества суджуци и салами, агнешки ребърца и сладкиши, а така също и препържени в масло репи и корени от женско биле, плодови пити, пудинги и торти, и всичко това полято с тъмна белдинукска бира, която бе толкова ароматна, че миризмата й се усещаше в потта под мишниците цяла седмица след празника.

Цяла сутрин Ерин яздеше близо до крал Андърс и сина му. Андърс почти не разговаряше. Мислите му препускаха по пътя пред тях и той често се взираше, свъсил чело, на юг, и мърмореше едва чуто:

— Трябва да побързаме.

Селинор правеше опити да го развесели и често повеждаше войските с песен с надеждата да повдигне духа им.

Когато стигнаха ширналите се брегове на река Лангорн, пътят изви далеч встрани от целта им. Ако тръгнеха по него, щяха да изгубят часове и някои от воините на крал Андърс започнаха да проклинат и да говорят, че би било по-добре да преплуват реката. Но това би принудило рицарите да свалят както своите брони, така и броните на конете си.

Крал Андърс прекрати споровете, като извика:

— Виж Стихията на Земята!

И вдигна меча си като жезъл към небето и запя с пълен глас. Надигна се мощен вятър, сякаш запратена от слънцето вихрушка от смъртно ранени орли. Вятърът отвяваше думите му надалеч.

След това той посочи с меча към близкия хълм и вятърът се втурна натам и го обгърна целия в прахоляк. Камънаци и пръст се издигнаха на стотици стъпки във въздуха и покриха небето като с пелена от сажди. Сякаш огромна ръка сграбчи хълма и го задърпа, като че ли се опитваше да го отскубне от мястото му. От земята проблесна светкавица и разцепи небесата, а равнината затътна под набезите на вятъра. Конете зацвилиха и препуснаха ужасени във всички посоки. Ерин едва удържаше своя.

Накрая канарите и пръстта заваляха над Лангорн и образуваха широк път — набързо струпан бент.

— Напред към Карис! — провикна се крал Андърс. — Нямаме време за пилеене!

И пришпори коня си към реката и препусна в галоп по бента. Войските му го последваха. Пръстта бе рохкава и копитата на коня на Ерин затъваха в калта и между камъните. Бентът се издигаше само няколко стъпки над водата. Нямаше да издържи дълго. Есенните води бяха бавни и уморени, но много скоро щяха да се вдигнат и да пометат струпаната пръст надолу по течението.

Все пак войските на крал Андърс успяха да се измъкнат на твърдия бряг и воините закрещяха като обезумели:

— Да живее Земния крал! Да живее Андърс!

През останалата част от деня Ерин яздеше като насън. Не можеше да прецени дали от шока на преживяното, или от недоспиване.

Когато войските спряха за кратка закуска, Селинор се приближи до нея и я попита:

— Сега какво ще кажеш? — Очите му светеха с фанатичен блясък. — Какво мислиш за баща ми?

— Не се съмнявам, че притежава огромна сила — призна тя. — Но какъв е източникът й? Дали му е дарена от Земята, или от някой друг?

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Селинор. — Разбира се, че е от Земята.

— Не видях да е Земята, а по-скоро бушуващият вятър — настоя тя.

— Никога няма да повярваш — отвърна Селинор. — Нали? Нищо, че виждаш със собствените си очи и чуваш със собствените си уши, пак няма да повярваш.

Бърбореше като момченце, убедено, че баща му е най-великият мъж на света.

— Знам, че го обичаш — каза Ерин.

Селинор се отдалечи разгневен.

Когато потеглиха, Ерин се опита да заспи: надяваше се отново да срещне бухала в съня си. Но пътят беше хлъзгав и коварен и тя не можа да се отпусне. Сънят също я бе изоставил, както бурята и светкавиците.

Не след дълго оставиха Белдинук зад гърба си и с настъпването на вечерта навлязоха в Мистария. Докато прекосяваха хълмове и долини, над главите им грееха ярките звезди. В дъбовите шубраци стържеха скакалци под мелодичния съпровод на щурците.

Всичко й се струваше нереално. Имаше чувството, че се прибира вкъщи след освежителен лов, а не е тръгнала към свършека на света.

Единствено празните къщи и селища край пътя подсказваха, че нещо не е, както трябва.

Когато излязоха на пътя за Туинхейвън, тя се запита дали зелените пламъци все още лижат земята и дали ако препусне към тях, няма да попадне в подземния свят? Погледна към Селинор и забеляза, че съпругът й я наблюдава, сякаш се бои, че ще се втурне нататък.

Продължи по пътя. Скоро видяха далечните огньове по планините отвъд Карис. Към небето се издигаха високи огнени стълбове. Когато войските на крал Андърс препуснаха през опустошените земи, зловонията изместиха аромата на летни поля.

Напред препуснаха разузнавачи и когато се върнаха, докладваха:

— Халите вече напредват през полята на изток от Карис, а кралица Лоуикър от Белдинук е строила войските си на три мили от предните им линии, точно зад Стената на Барън.

Крал Андърс заповяда да надуят тромпетите и воините му заликуваха. Цял ден бяха държали копията си, вдигнати към небето, сякаш черна гора от полирани пръти. Селинор подхвана бойна песен и копиеносците се строиха в три колони. И свалиха копията надолу в готовност за атака.

Скоро до слуха на Ерин достигна тътенът на препускащите през полята хали, извисил се над глухия тропот на конски копита и подрънкването на ризниците. Съскането им напомняше далечен прибой, а от стъпките им земята се тресеше.

Тя изкачи един хълм и видя на юг Карис — десетки хиляди факли блещукаха върху сивите стени на замъка. Пламъчетата им се отразяваха в спокойните води на Донестгрий, а над тях пушекът се стелеше като мъгла.

Пред замъка Карис бушуваше и ревеше черното море на халите.