Дейвид Фарланд
Леговище от кости (34)

По стъпките на бащата

Отговорност на всеки мъж е да ръководи делата си по такъв начин, че за потомците му да бъде както въпрос на чест, така и предизвикателство да продължат по неговите стъпки.

Сър Блейн Оукуърти, съветник на кралете на Мистария

Боренсон, Мирима и Сарка Каул препускаха на една-две мили от фронта на напредващата орда на халите, ширнал се от хоризонт до хоризонт.

Сарка Каул се взираше напред с разсеян поглед.

— Имам добри и лоши новини. Радж Атън и кралица Лоуикър сключиха съюз. Смятат да пуснат от север войски срещу Карис с надеждата халите да ги унищожат до крак, което ще им даде възможност да завладеят половин Роуфхейвън. Но и те не подозират каква подкрепа ще им донесе нощта.

— Ха! — засмя се Боренсон, откровено доволен, че има на разположение Дни за съветник. — Кажи ми, приятелю, какво ще направи този ваш „Съвет“, когато открие, че си разкрил техните тайни?

— Има едно-единствено наказание за такива като мен — смърт — отвърна Сарка Каул. — Първо ще подложат моята близначка на бавни и мъчителни изтезания. Когато мозъкът ти е побратимен с някого, не споделяте само общи спомени. Аз виждам, каквото вижда тя, чувствам, каквото тя чувства, чувам, каквото чува тя, и това продължава до последния миг. Когато тя умре, най-вероятно ще умра заедно с нея, тъй като не е възможно да продължиш да живееш, след като се скъса една толкова интимна връзка като тази, която споделяме ние двамата.

Боренсон не каза нищо, засрамен, че се бе изсмял.

— Съжалявам — промълви след известно време той.

— Вината не е в теб — успокои го Сарка Каул. — Сключих тази сделка преди много време. В този момент моята близначка заблуждава Съвета, че сте ме хвърлили в океана и сега се нося върху вълните, стиснал парче дърво. Едничката ми надежда е, че ще доживея поне докато падне нощта, за да ви показвам пътя.

— А моята надежда — добави Мирима — е Съветът никога да не разбере какво се е случило и твоята близначка да успее да избяга.

Скоро срещнаха самотен ездач, който препускаше на юг. Външността му подсказваше, че е Рицар на справедливостта: беше със старовремска броня от Северна Мистария и черен шлем с рога, от който върху гърба му като коса се спускаше плетена мрежа, каквито носеха единствено кдунските воини от Стар Индопал. Държеше богато украсено копие от черно дърво.

Приближи се върху сивия си кон, широко усмихнат. Боренсон го позна — сър Питс от Дворовете на прилива.

— Какво смяташ да правиш? — викна Боренсон и кимна към напредващите хали. — Да ги плашиш със странните си одежди?

— Стана истинска каша с една червена магесница тази сутрин — отвърна Питс, ухилен до уши. — Разкъса ми ризницата и наръфа шлема ми! Имах късмет да се измъкна, иначе щеше да ме налапа за закуска.

Питс се приближи. Явно беше събрал доспехите си от загиналите воини и бе навлякъл каквото намери. Върху седлото му бяха метнати половин дузина сетивни пипала на хала. Клатушкаха се като умрели змиорки и от тях се разнасяше зловоние на мухлясал чесън. Ейвран бе казала, че тази миризма е предсмъртният крясък на хала. Боренсон забеляза засъхналата почерняла кръв на челото му. Раната беше сериозна и ако Питс оцелееше след предстоящата битка, щеше да му остане достоен за завиждане белег. Колко воини можеха да се похвалят, че са се измъкнали от зъбите на хала?

Боренсон се засмя на висок глас.

— Някой ден ще ми разкажеш цялата история и ще те черпя бира за оказаната чест. А сега кажи как върви битката?

Питс кимна на север.

— Земния крал ни предупреди да защитаваме Карис и така ще направим. Но Върховният маршал Хондлър не изчака нападението на халите, а изпрати копиеносци срещу челото на колоната. Сега там е истинска касапница.

— Колко е до челото? — попита Боренсон.

— Трийсет-четирийсет мили — отвърна Питс.

Новината смрази Боренсон. Четирийсет мили до челото? Фронтовата линия се простираше на юг, докъдето стигаше поглед.

— А колко е до тила им? — запита Мирима.

— Трудно е да се прецени — отговори Питс. — Някои смятат, че е на стотина мили, други го изчисляват на сто и двайсет. — Докато Боренсон се опитваше да отгатне колко огромна би могла да е ордата, Питс добави мрачно: — Може да са дори милион. Нямаме дори толкова копия, не стигат и за една двайсета от тях. Земния крал ги използва всичките миналата седмица. Затова се съсредоточаваме върху водачите. Магесниците-разрушителки са защитени отлично в предните редици. Истинска касапница беше — каза той с разтреперан глас. — Вече загубихме много воини. Сър Ленгли от Оруин е един от тях.

— В името на Стихиите! — изруга Боренсон.

— И как ще се сражаваме без копия? — попита Мирима.

— Ще ги посрещнем на земята, пред вратите на Карис — отвърна Питс. — Ще използваме бойни чукове и къси копия, а ако се наложи, и ноктите си. Но ще се бием. — Думите му демонстрираха глуповатост, но същевременно и храброст. — Хондлър знае повече номера и от панаирджийска мечка — добави той. — Вървете в Карис и ще се убедите сами!

— Ще е необходимо повече от номерата на панаирджийска мечка, за да се защити Карис — обади се Сарка Каул. Боренсон погледна назад. Сарка Каул изглеждаше застрашително върху червения си кон, скрил лице под черната качулка. Гласът му бе почти безплътен. — Но има и повод за радост. Младият крал Оруин най-после е събрал смелост и в този момент препуска към вратите на града с три хиляди воини зад гърба си.

Питс се вторачи в омотаната в черна мантия фигура и попита Боренсон:

— Кой е приятелят ти?

— Сарка Каул — представи го Боренсон. — Запознайте се: това е сър Питс.

— Инкарец? — възкликна Питс и сграбчи копието си. — Каква работа има инкарец тук?

— Отивам да се сражавам в Карис, приятелю — отвърна Сарка Каул.

Питс избухна в зловещ смях.

— В такъв случай, надявам се да се срещнем там!

— Ела, преди да е паднал мрак — отвърна Сарка Каул.

Боренсон и Мирима пришпориха конете си. Земята пред тях потъваше в мрак. Към небето се извиваха колони от пушек и се сливаха в огромна завеса, която се спускаше над равнината. Земята се тресеше под стъпките на напредващите хали, сякаш всеки миг щеше да се продъни под краката им.

 

 

Преди да стигнат челото на ордата на халите, Боренсон, Мирима и Сарка Каул минаха край Скалата на Мангън. Рицари пришпорваха уморените си коне, препускайки пред настъпващите хали, и подпалваха всяко стръкче трева, всеки шубрак или папрат, всяко дръвче.

Пламъците се издигаха нагоре и покриваха небето с тъмна пелена. Бе започнало наистина да се смрачава, тъй като слънцето се бе спуснало ниско на запад, а и гъстите гори в планината Хест бяха пропити с влага и от многото сажди издигащите се над тях пушеци бяха мастиленочерни.

Нямаше и следа от конница. Групата препусна край огнената долина към планините. Спряха за малко на южния склон в хладната сянка на едно самодивско дърво и за първи път от часове зърнаха слънчевия диск. Дори през пелената на пушеците слънцето блестеше като разпален въглен в знойното небе. Отразената от пушеците светлина обагряше света в пепеливи оттенъци.

Препуснаха през планината, прекосиха няколко малки градчета, стъпиха върху опустошените от проклятията на халите земи и най-после зърнаха Карис да блещука на брега на езерото Донестгрий.

Зелените допреди седмица поляни бяха посърнали. Лозята и горите бяха изпепелени. Не бе оцелял нито един стрък трева. Дори враните и лешоядите бяха отлетели. Единствено гниещите туловища на халите, грамади със зейнали в зловеща усмивка озъбени уста, свидетелстваха безмълвно за случилото се.

Докато препускаше по прокълнатата земя, Боренсон изпита странно усещане. Сякаш не пристигаше от Фенрейвън в Карис, а препускаше от миналото към бъдещето. Зад гърба му се простираха зелените поля на света, който познаваше. Пред него се бе проснала опустошена забрава.

Сарка Каул помириса въздуха. Боренсон усещаше стелещата се над земята миризма на проклятията на халите. „Ослепейте!“, „Превърнете се в прах!“, „Да изгниете, о, деца на човеци!“, сякаш нашепваше земята.

— Свидетелите на битката се опитаха да я обрисуват — прошепна Сарка Каул, втренчен в мъртвите полета, — но не намериха думи. И аз не мога да си го представя. Не ми достига въображение за такова разрушение.

Боренсон плю върху съсухрената трева и изръмжа:

— От седмица нито капка дъжд. Всичко ще се превърне в зловонен ад.

 

 

Докато приближаваха Карис, слънцето се спусна зад ръба на света, скрит зад талазите на пушеците. Въздухът бе зловещо неподвижен и издигащата се над опустошената земя воня се стелеше като отровна мъгла. Хълмовете на запад сивееха от пепелта, а на изток се простираше езерото Донестгрий, гладко и потънало в сумрак. Нито вълничка не набраздяваше повърхността му. Отлетели бяха и чайките, които допреди седмица прелитаха над бреговете му.

Карис бе целият в руини. Мазилката бе изпопадала от полусрутените стени на замъка и само тук-там върху сивия камък се белееха оцелели петна. Нямаше ги нито гугутките, нито гълъбите, които кръжаха над града като снежинки.

„Много по-приятна гледка е зърнал баща ми — помисли си Боренсон. — И защо точно Карис? Тук няма нищо, което си заслужава да бъде завоювано, нито да бъде защитавано. И въпреки това продължаваме да се сражаваме като два рака, които са се заклещили в безсмислена схватка. А може би има нещо ценно за халите?“

Но какво би могло да бъде, не можеше да се досети. Земята бе напълно опустошена.

Сега войските отново се бяха струпали тук. Стотици хиляди хали напредваха от юг, а по напуканите стени на замъка крачеха мъже и жени в блещукащи на дневната светлина като черупки на бръмбари ризници.

Боренсон усети тежък дъх и забеляза вдясно от себе си прокопаните от халите ровове с езерна вода. Халите бяха хвърлили в тях огромни жълти камъни.

Навремето никой не бе успял да проумее защо го правят. Докато Ейвран не им обясни, че халите могат да пият само богата на сяра вода, което изясни нещата: чудовищата си осигуряваха питейна вода.

Но сега тези ровове бяха пълни с белезникави буци лугав сапун, кафяви човешки изпражнения и мазна пяна от всевъзможни нечистотии, която покриваше цялата повърхност. Воините на Хондлър така бяха отровили водата, че дори при лекия полъх откъм зловонната каша Боренсон го засмъдяха очите.

— Дори да успеят да завоюват Карис — сякаш отгатна мислите му Мирима, — не вярвам да им е особено уютно тук.

Слънцето се скри зад върховете и над посивелите равнини се спусна мрак. Боренсон дочу над града да се извисява вик и погледна зад себе си.

По планинските върхове на двайсетина мили на юг беше огнената ивица, над която като стволове на исполински дървета се издигаха колони от черни пушеци. Високо в небето над тях пушекът се разстилаше като гъба или по-скоро като разперена корона на дъб.

Не надвисналият мрак обаче бе причина за тревожните викове. В далечината зад огнената ивица по планинските склонове в ширнала се като черен порой редица се спускаха халите. Далечното им съскащо дишане и тътенът от крачките им напомняше прииждането на потоп, понесъл в утробата си дървета и канари.

Град Карис бе кацнал на остров в езерото Донестгрий. Беше над две мили дълъг от север на юг и малко над миля в най-широката си част. До него можеше да се стигне само с лодка или по тесния път по дългия насип.

Преди седмица кулите и портите върху този насип бяха успели да опазят града. Но халите бяха съборили кулите и бяха строшили вратите и на маршала, въпреки добрите намерения, така и не му остана време да ги възстанови.

Наместо тях в началото на насипа хората бяха струпали сламени покриви, строшени каруци и столове, дори сламени чучела. Тези купчини щяха да пламнат като огнена преграда пред настъпващите хали, но и огнената стена едва ли щеше да ги забави повече от час-два.

Сред купчините боклуци лежаха няколко огромни глави на хали с широко зейнали уста. Боренсон позна една от тях — на злата магесница, която предвождаше първото нападение срещу града, — както и на още няколко чудовища. Устата им бяха натъпкани със сетивни пипала, изрязани от други мъртви хали, от които над полето се стелеше миризма на изгнил чесън.

Полето пред насипа беше покрито със слама: сигурен знак, че хората на Хондлър бяха замаскирали с нея калтропи — метални шипове за пробиване на конски копита.

„Но може ли калтроп да спре хала?“, запита се Боренсон. Вгледа се още по-внимателно и видя през сламата да стърчат извити метални остриета, поне пет пъти по-големи от нормален калтроп.

„Къде са намерили толкова много метал?“, учуди се той и в същия момент си спомни за десетките хиляди брадви и пръти, останали преди седмица след халите.

Продължиха към града. Няколко лъча на залязващото слънце успяха да се промъкнат през пушеците. Хората върху градските стени оглеждаха новодошлите. Мъже с ярки шлемове; стиснали решително челюсти старици с побелели коси; пребледнели от страх момчета. Изтощените им лица напомняха нападали върху поле от сажди листа.

Вратите на замъка, както и някои от кулите, бяха съборени, но камъните бяха струпани като барикади по насипа. Тяхното предназначение не беше да спрат, а само да забавят халите и да дадат по този начин възможност на стрелците да се прицелят по-добре.

По стените бяха поставени дървени платформи, а в езерото плаваха салове, върху които, както и по кулите, бяха поставени метателни машини, невиждани досега в Роуфхейвън. До всяка от тях имаше по двама стрелци от Хиърдън с лъкове от гъвкава стомана. Тези зад тях бяха въоръжени с рогови лъкове от Индопал. По стените на замъка също бяха разположени стрелци.

— Хондлър трябва да е събрал стрелците от всички замъци в радиус сто мили! — възкликна Мирима.

— Двеста — поправи я Сарка Каул. — Макар да не е от голяма полза.

Сърцето на Боренсон се бе свило от лоши предчувствия.

„Защо Габорн накара хората да се съберат тук?“, запита се той. Само чудо бе спасило града при първото нападение. Единствено Земния крал, който успя да призове един световен червей в негова защита, бе успял да отблъсне обсадата. Купчината пръст все още се издигаше като кратер около дупката на червея на няколкостотин разкрача на север.

„Може би — каза си Боренсон — Габорн отново се надява на чудо.“

Стигнаха до градската „врата“ — разстоянието между две купчини струпани боклуци, на едната от които се бе покачил маршал Хондлър и се взираше на юг. В краката му лежаха вонящи сетивни пипала, а гнусни парчета плът на хали висяха като талисмани по стените на замъка.

— Здравейте, сър Боренсон, Мирима и… кой е вашият приятел? — поздрави ги унило Хондлър. — Някакви новини от юг?

Гласът му бе странно висок, а движенията му необичайно забързани. Боренсон разбра, че е взел няколко дара на метаболизъм, което означаваше, че може да укроти речта си само с големи усилия.

— Халите настъпват — отвърна Боренсон. — Но това и сам можеш да видиш.

— Няма ли следа от Земния крал? — запита с дрезгав глас Хондлър, сякаш за да потисне страха си.

— Никаква — каза Боренсон. — Както и никаква друга утеха.

— Даровете ти са непокътнати — обърна се Хондлър към Боренсон. — Вчера накарах твоя облекчител да ти прехвърли още, разчитайки, че ще се върнеш.

— Получих ги — потвърди Боренсон, — но малко късно. Да не искаш да кажеш, че моите Посветители са все още тук, в Карис?

Новината го потресе. Милиони хали напредваха към града и неговите Посветители щяха да са абсолютно безпомощни срещу тях.

— Да — отвърна Хондлър. — Надявахме се да ги измъкнем, но се наложи да прекараме с лодките болните, жените и децата. Не останаха свободни лодки за Посветители. Ще защитаваме Карис, каквото е задължението на Владетелите на руни, така че халите ще успеят да достигнат до нашите Посветители само през труповете ни.

— Това място е смъртоносен капан, да знаеш — заяви Боренсон.

— Назови ми по-добре защитен замък в цяла Мистария — възрази Хондлър. И имаше право.

— Имате ли копия? Бихме могли да направим едно последно сражение на бойното поле.

— Бих бил доволен да отговоря, че имаме поне няколко. Но не остана нито едно. Разчитаме само на стрели, бойни чукове и всякакви други оръжия, с които разполагаме.

— Срещнах сър Питс да препуска на юг — добави Боренсон. — Каза ми, че знаеш повече номера и от панаирджийска мечка. Надявам се, че имаш в запас още неща освен огнената стена и метателните машини.

— Имаме десет хиляди стрели за катапултите — отвърна Хондлър. — Можем да стреляме по халите иззад огнената стена. Разчитаме и на стрелците с лъкове. Те ще ги засипят със стрели от стените на замъка, докато са заети с вратата. Разполагаме с три милиона стрели и петстотин отлични подсилени стрелци, които улучват всяка мишена.

— Три милиона стрели може и да не стигнат — отвърна Боренсон. — Роговите лъкове може и да пронижат кожа на хала, но никога не съм чувал да го направиш с дълъг лък.

— Налага се да опитаме — отсече Хондлър. — Наредих на стрелците да се въздържат от стрелба, докато врагът не приближи на десетина разкрача.

Боренсон прехапа устни. Не беше убеден, че това ще свърши работа.

— Облекчителите работеха без почивка ден и нощ — продължи Хондлър. — Използваха всички силари, които успяхме да намерим. Разполагам с три дузини защитници, всеки от тях с по двайсет дара на метаболизъм. Заедно един до друг ще успеят да удържат вратата дълго време. Но и при това положение ни трябва още един защитник. Какво ще кажеш? — Хондлър се ухили неприятно. — Да ти се умира млад?

Боренсон погледна крадешком към Мирима. Ако му бяха задали този въпрос преди седмица, изобщо нямаше да се колебае. Но сега не отговаряше единствено за себе си. Приемането на толкова дарове означаваше, че дори и да оцелее след битката, никога няма да бъде истински съпруг на Мирима. Щеше да умре като самотник.

Мирима сякаш прочете мислите му и погледна към спускащата се по планинския склон орда. Мракът се бе сгъстил и Боренсон виждаше само бушуващата огнена ивица. Пламъците внезапно подпалиха един бор, който лумна като огромна факла, и на светлината му зърнаха страховитите създания, чиито матови гърбове отразяваха огненочервените пламъци. Със скоростта, с която препускаха, щяха да са тук най-много след час.

— Ще ви трябва повече от един защитник, за да се спасите — обади се най-после Сарка Каул.

— Надяваме се на подкрепления, сър — обърна се към него Хондлър. — Дъщерята на Лоуикър предвожда отлична войска и според последните известия е на малко повече от десет мили оттук.

— А Радж Атън е скрил армията си в хълмовете на изток — прекъсна го Сарка Каул. — Но нито един от двамата не ви мисли доброто. Идат като гарвани, надявайки се да съберат плячката, след като паднете. Ще се намесят едва след смъртта ви.

— А откъде знаете всичко това? — попита намръщено Хондлър.

Сарка Каул отметна качулката си, разкривайки по-бялото си от кост лице.

— Посветен съм в техните тайни споразумения — отвърна той. — Дайте ми вашите двайсет дара на метаболизъм, за да мога да се сражавам, и се надявам да ви покажа как да спечелите тази битка.

Хондлър изгледа инкареца с недоверие, след което погледна Боренсон.

Той кимна утвърдително.

— Отлично — съгласи се Хондлър. — Добре би било да прибегнем до услугите на човек, който знае да воюва на тъмно.

Вечерното слънце се спусна зад Зъберите на света и метна върху града черната плащаница на нощта.