Дейвид Фарланд
Леговище от кости (6)

Разтърсен свят

Една добре възпитана лейди следва да умее всичко. Не е достатъчно да е майсторка в ръкоделието. Тя трябва да е подготвена да ръководи държава. Да умее също така да разпространява слухове, да разменя наемници, да организира празненства, да набива на кол убийци, да успокои дете и да предвожда кавалерия в атака.

Из „Буквар на младата дама“ от Андрека Ордън-Кувс, херцогиня на Галент

Нервите на Йоме бяха изопнати до краен предел и стомахът й се бе свил на буца. Знаеше, че ще срещне хали в подземния свят, но се надяваше това да не стане толкова скоро.

През последните седемдесетина мили тунелът беше твърде еднообразен — безкраен мрачен проход през подземния свят, в който единственото разнообразие беше срещата с някой случаен рак-слепец или огромен червей. По сивите камъни нямаше нито едно цветно петънце. Неочаквано пред тях се откри естествена пещера, чийто таван се издигаше на стотици стъпки. В далечината гърмеше буйна река, а наблизо Йоме дочу стичащата се по стените вода и процеждащите се от сталактитите капки. Тунелът пред тях бе покрит с блещукащ като кварц калцит, който халите бяха натрошили под краката си, и оставената от тях диря сякаш беше осеяна със стъкълца. Въздухът беше наситен с острата миризма на сяра.

— Халите харесват тези езерца — каза Ейвран. — Това им е последната глътка вода, преди да напуснат подземния свят.

— Те са тук — каза Габорн и поклати убедено глава. — На пътя пред нас. Усещам опасността да се увеличава.

Йоме беше наблюдавала от разстояние битка с хали, но самата тя никога не бе участвала в такава. Зелената жена, вайлдът на Бинесман, се надигна на стремената си и задуши въздуха като хрътка, втренчила поглед пред себе си.

— Надушваш ли хали? — попита я Ейвран.

— Не. — Зелената жена поклати глава.

Габорн погледна въпросително Ейвран.

— Може да са поставили стража отпред — обясни тя. — И да са се заровили.

„Човек по нищо не би могъл да ги усети, докато не го хванат“ — помисли си Йоме.

— Поемам водачеството — обяви Габорн. Със Земния си взор той единствен можеше да се придвижва с известна сигурност.

Всички препуснаха напред.

Йоме беше нащрек. Бе вдигнала опалите високо над главата си и те осветяваха пещерата така, както вероятно не бе осветявана никога. Стените блещукаха като глазура в нюансите на мед и слонова кост. Отвсякъде се процеждаше и стичаше топла вода с мирис на сяра, образувала в продължение на векове причудливи каменни утайки. По пода като някакви странни същества клечаха сталагмити, а от тавана като змии се извиваха сталактити. Плитките зеленикави вирчета от двете страни на пътя бълваха пара. Върху тинята на дъното им се виждаха безброй стъпки на хали.

Растителността беше рядка, но от пукнатините по тавана провисваха папрати. Нещо огромно с размерите на орел размаха криле над главите им и закръжи около един сталактит.

— Ястреб-грий! — развика се Бинесман.

Габорн дръпна юздите на коня и извадя сабята си, без да откъсва очи от съществото, което направи още два кръга. Приличаше на гигантски прилеп, но имаше глава на хала — безока, плоска, с огромен брой зъби в устата и провиснали по долната челюст сетивни пипалца; пипалца имаше и по гърба.

За Йоме, с нейните шест дара на метаболизъм, ястребът-грий не представляваше особена заплаха, но на обикновен пътник сигурно щеше да се стори, че лети със скоростта на светкавица.

— Ще нападне ли? — попита тя.

— Ядат предимно грий — отговори Бинесман. — Но ако е гладен и налети на лесна плячка като самотен пътник, да речем, може и да нападне.

Габорн наблюдаваше ястреба-грий. Той направи един кръг близо до тавана на пещерата и кацна в един тъмен ъгъл, обрасъл с червеникава папрат. Папратите се отдръпнаха от съществото, оттегляйки се в нишите по стената толкова светкавично, че само след секунда нямаше и следа от тях, освен малките дупчици, в които се бяха скрили.

Габорн поведе групата. В продължение на още три мили пътят следваше наредените едно до друго езерца и Йоме видя множество разклоняващи се в неизвестна посока тунели.

Скоро до слуха им достигна оглушително бучене, някакъв нескончаем грохот от разбиваща се в скали вода. Габорн отново спря групата, явно обезпокоен от шума, и помириса въздуха.

Йоме се изправи върху стремената. Нямаше дарове на кучешко обоняние и единственото, което долови, бе миризмата на сярна вода. По всяка вероятност точно зад завоя пред тях имаше водопад — грохотът на разбиваща се вода тресеше цялата пещера.

Заслушана в него, Йоме си даде сметка, че става нещо странно. Тътенът се усилваше.

— Бягайте! — изкрещя Габорн, после обърна коня си и препусна.

Всички побързаха да го последват.

— Земетресение! — предупреди ги Йоме, тъй като грохотът й напомни преживяното от нея преди два дни земетресение, разклатило Замъка на прилива.

— Не — викна Габорн. — Халите настъпват!

„Колко ли трябва да са, за да разтърсят така земята?“ — зачуди се Йоме.

Но всъщност знаеше отговора. Беше чула подобен тътен над полетата край Карис.

Йоме и зелената жена бяха най-отзад. Йоме обърна коня си колкото можеше по-бързо, но конят на Бинесман препусна пред нейния.

„Как трябва да постъпим? — запита се тя. — Конете ни препускат по-бързо от халите, но докога? Те просто ще ни преследват по обратния път през тунела.“

Йоме прелетя край едно разклонение надясно, но когато стигна до следващото, което се изкачваше по стръмен склон и изчезваше в друг коридор, Габорн викна:

— Насам! Наляво!

Тя пришпори бойния си кон по височината. За нормален кон стръмнината би била непреодолима — дори с даровете си на мускули и метаболизъм конят й се закатери с усилия по склона, а веднъж дори се препъна и за момент й се стори, че ще се търкулнат надолу. Но животното се окопити и препусна през отверстието. Пред нея се откри пътека — навсякъде като някакви зловещи чудовища се възправяха сталагмити. Гледката беше смразяваща.

— Не натам! — изкрещя Ейвран, щом конят й стъпи на билото. — Майстора на пътя познаваше тази пътека. След няколко мили стига до задънен край!

— Да, насам! — настоя Габорн. Конят му тъкмо изскачаше на върха. — Да се скрием!

Йоме имаше по-голямо доверие на неговия Земен взор, отколкото на спомените на Ейвран.

— Къде? — попита Ейвран.

— Насам! — извика пак Габорн. — След мен!

Препусна стотина крачки, спря и се заоглежда за подслон.

— Ето там! — извика накрая и посочи тясна пукнатина между два сталактита близо до покрива.

— Конете няма да могат да минат! — обади се Бинесман.

— Тогава ги оставяме — разпореди Габорн.

Той скочи от коня, измъкна камата и сряза ремъците на седлото. Седлото и целият багаж се свлякоха на земята.

Конят на Йоме бе свил уши и въртеше очи като обезумял. Животното не преставаше да пръхти, ужасено от тътена на тежките стъпки на халите. Йоме скочи и свали седлото, въжетата и денка си. Конят й се вдигна на задни крака и започна да рита във въздуха като луд.

Тя не виждаше спасение за животното. Тук в Подземния свят цареше абсолютен мрак, а конете не можеха да препускат в тъмнина.

Докато се питаше какво да направи, Бинесман също се смъкна от коня си, но остави седлото върху него, а свали само денковете и въжетата. След това откопча опаловата си игла и я закрепи за седлото. Накрая постави длан върху муцуната на сивия императорски боен кон и каза тихо:

— Докара ме, докъдето бе възможно, приятелю. А сега си потърси по-зелени поля.

Жребецът го изгледа с любопитство, наострил уши напред. Йоме се запита дали животното разбира какво му говори чародеят, но знаеше, че подсиленият кон някога е бил личен жребец на Радж Атън. Дамгосаните по кожата му руни показваха, че има четири дара на ум и беше схватлив почти като човек. Може би разбираше.

— Тръгвай, приятелю — подкани го Бинесман. — Осигурих светлина за из път.

Земята не преставаше да се тресе. Сякаш из пещерата се търкаляха гигантски камъни. Тътенът не идваше от конкретна посока. Йоме имаше усещането, че халите ще връхлетят отгоре им всеки момент, макар да беше убедена, че са много далеч. Шумът бе оглушителен не защото бяха наблизо, а защото бяха безброй.

Чародеят обърна гръб на коня си. Габорн вече се катереше по скалите и теглеше зелената жена зад себе си. Йоме ги последва най-отзад.

Конете препуснаха по обратния път, изпълвайки тунела с чаткането на копитата си.

— Хайде — подкани Йоме чародеят. — Тръгвай напред.

Той я изчака, докато тя се изкатери между два сталагмита, извисили снага като странна стража. До убежището нямаше пътека. Докато изкачваше склона, Йоме трябваше да се оглежда за какво да се хване. Макар да бяха гладки и хлъзгави, камъните по стената предоставяха доста такива възможности.

Тя се обърна да види защо се бави чародеят. Той извади от джоба си няколко стръкчета магданоз и ги благослови. Хвърли ги на пътя и начерта с жезъла заклинателни знаци за защита на земята.

Йоме стигна до убежището и се вмъкна през отвора. Габорн и останалите вече бяха вътре. Беше малка пещера, дълга около четиридесет стъпки. Образувалите се в течение на векове сталактити се бяха съединили със сталагмитите под тях, оформяйки разкривени колони. Няколко от тях бяха толкова близо една до друга, че образуваха масивна стена. Следите по пода показваха, че някога пещерата е била наводнявана, но сега беше суха.

— Халите ще подушат конете — обади се Ейвран. — И ще дойдат да проверят.

— Но няма да подушат нас — увери я Бинесман.

Йоме се изненада. Вярно, че Бинесман беше най-великолепният билкар, когото познаваше. Заклинанията му обогатяваха естествените качества на растенията, подсилвайки въздействието им. Но беше ли по силите дори на несравнимия Бинесман да скрие от халите миризмата на петима души?

Сърцето й заблъска. Огледа тясната пещера. Нямаше изход. По челото на Габорн бе избила пот. Той облиза устни.

„Какво ли е това — запита се тя, — че дори Земния крал е уплашен?“

Земята започна да се тресе така, че от тавана се откъртиха каменни отломки. Далечният тътен се примеси със съскане — звукът от дишането на халите. Сякаш тунелът представляваше огромна дихателна тръба и дишаше самата земя.

Габорн пусна седлото на пода и свали денка, въжетата и вързопите. След това ги метна на рамо. Изправи се и се огледа нервно.

Йоме и останалите грабнаха багажа си.

— Дръпнете се назад — нареди Габорн. — В дъното на пещерата.

Ейвран тръгна първа. Бинесман и останалите я последваха. Габорн хвана копието и застана да пази на входа.

Ейвран се облегна на задната стена и се заслуша. Тътенът се засилваше. Подът се тресеше и помещението се изпълни с прах.

— Бързо напредват — промълви тя. — Много бързо.

— Много бързо? — запита паникьосана Йоме.

— Ето това е — добави Ейвран. — Това е цялата орда, цялата войска. Това е краят на света.

— Какво имаш предвид, като казваш, че това е ордата? — попита настоятелно Йоме.

— Сега идват истинските воини — отвърна Ейвран, — и идват всички до един. Ще доведат със себе си най-могъщите бойни вещери и… и… — Тя вдигна ръце, безсилна да обяснява повече.

Три дни. Габорн бе предупредил, че след три дни предстои ужасна битка в Карис. Йоме пресметна с каква скорост се бяха придвижили обикновените хали и заключи, че три дни са достатъчни. След три дни армията, която прекосяваше подземния свят, щеше да стигне до Карис.

Габорн закрачи до входа на пещерата.

— Какво има? — попита Йоме.

— Земята… — отвърна той. — Земята ме предупреждава да бягаме, но не виждам никакъв изход.

— Може би трябва да тръгнем след конете — предложи Ейвран.

— Не — противопостави се Габорн. — Това е вярната посока. Просто аз… просто не виждам изхода.

Йоме се втурна да търси като обезумяла. Белите стени ги ограждаха отвсякъде като спуснати каменни завеси. Подът бе осеян с кратери от изсъхнали преди векове езерца. Белите ръбове по периферията показваха докъде е стигала водата. По земята бяха пръснати съвършени белезникавосинкави пещерни бисери.

„Водата все трябва да се е промъквала отнякъде“, досети се Йоме. Вдигна очи към тавана. Издигаше се на двайсетина стъпки над главата й. От него като шушулки или копия провисваха малки сталактити. В този момент земята под краката й се разтърси и Йоме облиза устни, уплашена да не би някой сталактит да се откърти и да се строполи заедно с каменните отломъци, които вече се ронеха от тавана.

Най-после го забеляза — миниатюрен процеп, толкова малък, че през него не би могъл да се промуши дори язовец. Беше близо до тавана, в дъното на пещерата.

— Ето там! — извика тя.

Пусна денка и въжетата и се закатери по стената. Ръцете и краката й сами намираха невидимите с просто око вдлъбнатини и ръбчета, за които да се заловят и където да стъпят, които нормален човек едва ли би могъл да забележи. Гладките камъни й предлагаха предостатъчно възможности за катерене. С даровете на мускули и гъвкавост се чувстваше едва ли не като муха, която пълзи по стена.

Стигна до върха. Опаловата й корона проблясваше и тя откри пролуката. Не можа да види много навътре. Протегна ръка. Дупката се стесняваше до широчината на ръката й. Напипа буца калцит, пещерен бисер, който се бе утаил на пода на малкото изворче, и се опита да я отчупи. С даровете на мускули това не представляваше проблем, но щом го откърти, ръката й се отплесна и се удари с все сила в тавана на пещерата. От кокалчетата й шурна кръв. Нямаше да свърши никаква работа. Калцитните утайки бяха твърди като кварц и тя не можеше да копае достатъчно бързо, за да разшири отвора.

— Ето ги, идат! — извика Габорн. — Изтеглете се назад!

И избута групата в дъното на пещерата. Йоме се долепи до стената като муха, страхувайки се да помръдне. Камъните под нея се тресяха. Помоли се безмълвно на Земните сили: „Скрийте ни. Нека да не ни намерят.“

Отвън се чу оглушително съскане.

— Надушили са ни — прошепна Ейвран. — Няма друга причина да тръгнат по това разклонение на пещерата.

Навсякъде се усещаше задушливата миризма на конска пот. Дори без дарове на кучешко обоняние Йоме я долавяше. Единственото, на което се надяваше, бяха заклинанията на Бинесман.

Надеждата й беше краткотрайна.

Една от халите стигна отвора на пещерата за секунди: Огромното чудовище се изкатери по стръмния склон и вклини глава в пукнатината. Сетивните пипала по ръба на челюстта му потрепваха нетърпеливо. От страховитата му паст се стичаше слуз.

— Намери ни! — изпищя Ейвран. — Предупреждава и останалите.

Халата не издаваше друг звук, освен съскащо дишане. Виковете й представляваха миризми, толкова неуловими, че Йоме не ги усещаше.

Отворът беше широк само шест стъпки — прекалено тесен, за да се вмъкне през него възрастна хала; така поне предположи Йоме.

Но чудовището набута глава в цепнатината и изви тялото си на една страна. След което се напъна и се чу трясък.

Върху главата му имаше три костни плочи, свързани с хрущял. Халата ги присви и тикна муцуната си още по-навътре в отвора. И отново изви туловището си на една страна.

Йоме усещаше зловонния й дъх. Един грий излетя от скривалището си върху халата, подплашен от акробатичните й мятания, и запърха из малката пещера, като пищеше пронизително.

Габорн се спусна напред и халоса с копието чудовището по муцуната. Въпреки даровете му на мускули ударът едва-едва одраска дебелата кожа.

Йоме се заоглежда за изход. Тук горе нямаше да го открие.

Халата изсъска яростно и измъкна муцуната си от пещерата. Йоме се вцепени: зад нея имаше още хали. Застанали в плътна черна редица, те настъпваха към тунела като стена.

Но дори след като наближиха и спряха, трясъкът продължи, даже ставаше все по-оглушителен. Йоме разбра, че основната част на ордата продължава марша си, без да прояви какъвто и да било интерес към няколкото дръзки човечета, осмелили се да проникнат в техните владения. Интересуваше ги единствено предстоящата битка.

Една по-едра хала изникна пред входа и мушна една „рицарска кука“ — железен прът с метален ченгел на върха — в дупката. Габорн успя да я прескочи в последния миг и изкрещя:

— Бинесман!

Халата размаха ловко железния прът и за малко не набучи чародея на куката, за да го измъкне от убежището му. Но Габорн скочи върху пръта и се спусна към масивната лапа на халата. Прободе я с копието, в по-меката плът между пръстите. Халата изхриптя от болка.

Като силен порив на вятър долетя съскане.

Йоме го беше чувала и преди, когато магесниците на халите мятаха заклинанията си.

В пещерата плъзна тъмен облак от задушливи пари. Йоме усети очите й да пламват, сякаш я ослепиха с горещи въглени. Не посмя да поеме въздух, защото беше изпитала опустошителния ефект от заклинанията на магесниците дори на откритото пространство на бойното поле. В тясната пещера въздействието им щеше да е стократно по-унищожително.

„Мисли — каза си Йоме. — Габорн каза, че трябва да има изход. Но къде?“

Халата издърпа куката от пещерата, блъскайки я в една от стените. Прътът, дълъг трийсет стъпки и шест пръста дебел, се удари в лявата стена и откърти огромен каменен отломък.

Окуражена, халата завъртя ченгела и го тресна в другата стена.

— Разширява отвора! — предупреди Бинесман.

Чародеят изпусна дъха си и се принуди да поеме въздух. Отпусна се върху стената с пронизани от болка очи. Помъчи се да бръкне в джоба си за някоя лечебна билка.

Зелената жена понечи да се втурне напред, за да се сбие с халите, но той сложи ръка на рамото й.

— Не — спря я чародеят, изричайки с усилие дори тази единствена дума.

„Подът!“ — сети се Йоме. По него имаше следи от езерца, но не и от поток, през който водата да е изтичала. Все пак някога тя се бе просмуквала през някакво отверстие на пода. В него може би имаше някакъв скрит изход.

Тя скочи от тавана на пещерата от двайсетина стъпки височина и при удара ожули крака си. Заоглежда внимателно дъната на по-дълбоките дупки. Очите я смъдяха и тя обърса бликналите сълзи. Видя я в дъното на пещерата — малка пукнатина под ръба на подобното на кратер езерце, не по-дълга от стъпка и около два пръста широка.

Габорн се спусна към отвора на пещерата и съсече лапата на халата. В същия момент втори рицарски ченгел влетя през входа. Въпреки даровете на метаболизъм на Йоме й се стори, че прътът влетя с невероятна скорост. Габорн отскочи, но желязото рикошира и го халоса.

Ударът го запрати в стената.

— Убий халата! — викна Бинесман на вайлда.

Облегнал гръб на каменната стена и задъхан от отровния въздух, чародеят се опита да издърпа Габорн на безопасно разстояние.

Зелената жена се втурна напред и размаха железния жезъл във въздуха, изписвайки с върха му руна на сила.

Заби го в лапата на халата, при което се чу звук на съсечена плът. На всички страни се разлетяха парчета разтрошена кост. Чудовището изхриптя от болка, изпусна пръта и се заизмъква, но като че ли се заклещи. В момента друга хала не можеше да се приближи и да нападне.

Йоме грабна копието си и го тикна в малката пукнатина. Успя да откърти голям колкото ръката й каменен отломък. Копието проникна по-навътре. Тя се наведе и надникна. През отвора се виждаше друга пещера!

Усети, че се задушава. Дробовете й сякаш изгаряха, но не смееше да поеме въздух. Заудря с последни сили по камъка, за да разшири отвора.

Ейвран изпусна въздуха си и извика от болка:

— Помощ! Не мога да виждам!

Йоме не можеше да направи нищо за нея. Продължи да блъска камъка с копието, откъртвайки парчета калцит. Въпреки даровете на мускули, силите й бяха на привършване, а и върхът на копието се изтъпи и не вършеше добра работа.

Но тя продължаваше да блъска.

Нова хала се промъкна през отверстието на пещерата, грабна пръта и го метна навътре. Той халоса вайлда по глезена и го събори на земята.

Йоме удари още веднъж копието в камъка. Огромен къс калцит се откърти и падна надолу.

Пещерата зейна пред погледа й! Пътека от гладък камък се спускаше по склона и по-надолу се сливаше с коритото на пресъхнала река.

Повече не можеше да задържа дъха си.

Издиша и пое въздух.

Зловонните пари изгориха гърлото й и когато изпълниха дробовете й, сякаш чу командата на магесницата: „Ослепей!“

Вайлдът изрева яростно и запокити жезъла си. Той се тресна в стената и на всички страни се разлетяха каменни отломъци. Халата заотстъпва.

Йоме имаше чувството, че очите й ще изтекат. Не можеше да фокусира погледа си. Сякаш някой беше забил две ками в очните й кухини и ги въртеше. Дори дузината дарове на издръжливост не можеха да й помогнат да вижда.

Докопа най-напред Ейвран и я напъха в дупката. Ейвран се преметна няколко пъти, след което се пързулна по корем надолу. Стигна дъното и залази. Скимтеше и се мъчеше да се отдалечи на безопасно разстояние. Йоме напипа денка й и го метна след нея. После извика на останалите:

— Насам!

Едва различаваше приятелите си. Не можеше да фокусира погледа си. Габорн, Бинесман и вайлдът бяха само някакви смътни сенки, които се движеха из препълнения от болка свят.

— Наведи се! — изкрещя Габорн.

Йоме се сниши.

Прътът профуча край главата й. Тя по-скоро го усети, отколкото го видя. Както беше полуослепяла, единствено предупреждението на Габорн я спаси.

Тя сграбчи Габорн, който се сгърчи от болка и притисна ребрата си с ръка, и го избута към изхода.

— Върви!

После бутна натам и Бинесман.

Зелената жена все още охраняваше входа на пещерата. Поредната хала тикна глава в отвора, опитвайки се да се вмъкне, но тя я фрасна в челюстта. Из цялата пещера се посипаха парчета кървава плът.

Йоме заопипва пода слепешката. Бинесман беше изпуснал тоягата и денка си. Тя ги мушна в тесния отвор, след това метна и своя денк и се плъзна през изхода.

Пое въздух, чист въздух! За момент остана просната по корем, вдишвайки дълбоко, за да прочисти дробовете си от проклятията на халите.

— Грозен избавителю, светъл разрушителю — при мен! — викна с немощен глас Бинесман.

В отговор зелената жена влетя през отвора над главите им. Претърколи се по склона и се блъсна в една каменна стена с такъв трясък, че ако беше човешко същество, щеше да изпотроши всичките си кокали.

— Да се махаме оттук — нареди Габорн.

Земята продължаваше да се тресе от подминаващите хали, съскането им ехтеше.

Йоме погледна назад. От даровете на взор и издръжливост зрението й се възстановяваше бързо. На халите щеше да им отнеме известно време да се промъкнат в пещерата и да открият изхода, през който се бяха измъкнали. Но нямаше никакво съмнение, че ще ги последват.

Пред тях през подземния свят се извиваше древно речно корито, тук-там осеяно с вирчета, пълни с вода. Странни, подобни на зелеви листа растения покриваха стените. Таванът беше обрасъл с преплетени в пищно изобилие грудки и влакнести коренища, а сред покрилите целия под гъделичкащи папрати се открояваха островчета — гигантски бели гъби. Но все пак речното корито се различаваше ясно. Придвижването през този пущинак нямаше да е никак леко. А и накъде трябваше да вървят?

Конете ги нямаше. Габорн бе ранен. А халите бяха по петите им. Един сталактит се откърти от тавана и се разби на десетина крачки от тях.

— Лесното май бе дотук — отбеляза Йоме.