Дейвид Фарланд
Леговище от кости (29)

Светлината от небето

Съюзите са като цвете в пустиня: бързо разцъфват и бързо повяхват.

Фейкаалд Кализар, канцлер на Радж Атън

На дванайсет мили в хълмовете западно от Карис стохилядната армия на Радж Атън се събираше преди изгрев слънце. Огнетъкачите вдигнаха облак от гъст пушек, затиснал земята като утринна мъгла, който ги скриваше и през който слънцето се провиждаше като кървавочервена перла.

Воините режеха дървета и сковаваха от тях стълби, точеха оръжията си, сглобяваха метателните машини, с една дума — готвеха се за сражение. В ранната утрин Радж Атън изслушваше разузнавачите и далекогледците, които бе изпратил на разузнаване през нощта.

Новините бяха тревожни. На юг земята бе почерняла от ордата на халите, която напредваше към Карис, а едно рицарско войнство напразно се опитваше да осуети нападението им.

На изток далекогледците бяха видели само разпокъсани групи жени и деца, които бягаха по пътищата от предстоящата битка или отплуваха с лодки и импровизирани салове надолу по течението на Донестгрий.

На север обаче разузнавачите му бяха забелязали по-интересни неща. Дъщерята на Лоуикър, кралица Риала, бе струпала мощна войска, която наброяваше около сто и осемдесет хиляди воини. Повечето бяха стрелци, въоръжени с традиционните за Белдинук огромни лъкове от тисово дърво. Придвижваха се в бойни фургони, теглени от яки коне, които бързо можеха да ги прекарат до полесражението. В нейните редици имаше и много могъщи Повелители на руни, както и кавалеристи, яхнали тежко бронирани кавалерийски коне, едновременно бързи и яки.

Изглежда обаче, дъщерята на Лоуикър не бе уверена как да постъпи.

— Миналата нощ няколко армии приближиха на разстояние хвърлей камък до вратите на Карис — докладва един от разузнавачите, — след което се оттеглиха на двайсетина мили на север, където проклятията на халите не са изпепелили тревата. Там вдигнаха лагер край пътя и пуснаха конете да пасат. В момента не допускат нито един съюзник да се притече на помощ на Карис.

— Пристига ли помощ от север? — запита Радж Атън двама разузнавачи, които бяха стигнали по-надалеч.

— Да, о, Небесна светлина — отговориха те. — От Оруин са потеглили няколко хиляди благородници заедно с воини от Флийдс и Хиърдън.

— А Кроудън? — попита Радж Атън.

— Не видяхме войски от Кроудън — отвърнаха разузнавачите.

Радж Атън се усмихна. Намеренията на Риала му бяха ясни. Беше пристигнала да обсади Карис, но се бе натъкнала на нахлуващите хали. Затова се бе оттеглила на север, за да ги изчака да свършат мръсната работа вместо нея.

Карис нямаше никакъв шанс. Радж Атън вече бе съсипал Мистария, като бе разрушил северните крепости и бе ликвидирал Посветителите в Синята кула. Защитниците на града бяха немощни, лишени от дарове.

А паднеше ли Карис, нищо не можеше да спре дъщерята на Лоуикър да завладее Мистария — освен Радж Атън.

И все пак армията й го притесняваше. Нейните стрелци и тежката й кавалерия превъзхождаха неговата войска от наемници, въпреки че с неговите магове и Владетели на руни нещата се балансираха. Но ако двата гиганта прахосаха силите си, сражавайки се един срещу друг, чия щеше да бъде тогава Мистария?

В главата му започна да се очертава план.

— Съберете почетна гвардия от хиляда благородници — нареди Радж Атън. — Мисля да направя визита на добра воля на дъщерята на Лоуикър.

Щом най-могъщите лордове и магове на Радж Атън се приготвиха за път, той се настани в пурпурната си носилка. Всеки следващ миг се чувстваше все по-силен, тъй като неговите облекчители в Деяз му прехвърляха дарове на издръжливост.

Никога не се бе чувствал толкова здрав и силен. Потеше се изобилно, макар да не полагаше никакво физическо усилие. Сякаш тялото му усещаше, че е настъпил моментът да се освободи от нечистотиите, да стане повече от човек. Сякаш жизнеността и мъжествеността му се бяха слели в едно цяло с такава мощ, че струяха от всяка негова пора.

„Ето — каза си той. — Тъкмо този миг очаквам от толкова време. Ще се превърна в Дара всечовешки.“

— Храна за бедните! — провикваше се едно момиченце на пазара Гуза в Деяз. — Храна за бедните!

Улиците все още тънеха в сумрак, макар утринното слънце да се издигаше като яркочервен въглен над песъчливите хълмове.

Турауш Касил, едър мъж, надебелял от дългите години охолен живот, заобиколи една сергия с високи глинени урни и откри източника на подвикванията.

Огромната му сянка падна върху дребното момиченце. Беше не повече от осем-деветгодишно, с огромни като бадеми очи. Кафеникавата му кожа бе по-бледа от цвета на кожата на мургавите жители на Деяз. Детето стискаше ръчичката на петгодишно момченце.

— Моля ви — каза момичето и протегна една кошничка към него. — Гладни сме.

Турауш се усмихна доволно.

— Аз мога да ви нахраня. Колко искаш? Пълна кошница? Може. — Детето го погледна с ококорени очи, зинало от глад. — Какво искаш за ядене? Праскови? Пъпеш? Ориз? Патешко? Сусамови кексчета, намазани с мед? Ако можеш да избираш, какво от всички тези неща искаш да си похапнеш?

— Сусамови кексчета! — проплака момченцето.

Момичето стисна ръката му и го сбута с лакът да кротува, сякаш се боеше, че иска прекалено много.

— Каквото и да е — примоли се момиченцето. — Каквото ни дадете.

— Аха — измърмори Турауш. — Толкова ли си гладна?

— Трябва да нахраня двете си сестрички и големия си брат, той е ранен — отвърна момичето. — Разбойници убиха татко, а мама отиде при леля и оттогава не сме чували нищо за нея. Ще ви бъдем благодарни за каквото и да е.

— Ами ако ти предложа една сделка? — попита Турауш. — Ако ти предложа да ти давам колкото храна си поискаш всеки ден до края на живота ти плюс една хубава къща, в която да живееш?

Момичето се замисли. Сигурно беше чувало, че има лоши хора. Огледа го преценяващо, но накрая сложи ръка върху празния си стомах, сякаш така можеше да укроти болката от глада, и попита недоумяващо:

— Каква къща?

— Най-хубавата в Гуса — Турауш махна с ръка към цитаделата на Посветителите. — Добра храна до насита — и то всеки ден до края на живота ти.

Турауш беше един от най-убедителните облекчители на Радж Атън. С петте си дара на чар успяваше да омае с грейналите си очи всяка млада жена. А с трите си дара на глас хипнотизираше по-простоватите. Сега съсредоточи цялата си воля върху момичето.

— Само си помисли — продължи той. — Пресни плодове — мандарини, пъпеши и фурми за закуска. Чудесни агнешки ребърца, поръсени с мед и кимион, печени върху въглени от ябълка; току-що уловен червен костур; пълнен паун с ориз и гъби.

— Искааам — проплака отново момченцето със сълзи на очи.

Тя стисна още по-силно ръката му да кротува и попита:

— И какво, ако го направя? Ще нахраниш ли братята и сестрите ми?

Беше дете и вероятно знаеше, че ако мъж или жена дадат дар, за децата им ще бъдат полагани грижи до края на живота им. Турауш поклати печално глава.

— Ако беше голяма, можехме да сключим такава сделка. Но ти си още дете и твоят дар не е кой знае колко ценен. Понеже си малка, нямаш такава голяма издръжливост като един възрастен — излъга я той. В края на краищата трябваше да си изпълни квотата. — Тъй че, ако малкото ти братче също иска да се нахрани, и то трябва да даде дар.

И той се усмихна на момченцето. Турауш рядко бе прибягвал до вземане на дарове от толкова малки деца. Но тези двете изглеждаха достатъчно здрави.

— Чувала съм, че боли — не се съгласи момичето.

— Съвсем малко и само за миг — отвърна Турауш.

В тона му прозвуча обещание за доживотна радост, макар че техният живот нямаше да продължи кой знае колко дълго. Радж Атън имаше нужда от издръжливост и едно недохранено дете едва ли щеше да изкара даже зимата с нейните болести.

— А сестричките ми? — попита момичето. — Кой ще се грижи за тях?

— На колко години са?

— Едната на три, а другата току-що навърши годинка.

Турауш свъси чело. Такива деца бяха прекалено малки, за да дадат дарове. Един Посветител трябваше съзнателно и от цялата си душа да отдаде даровете си, а малки дечица, които не биха могли да си дадат сметка за последиците, не можеха съзнателно да вземат подобно решение.

„Все пак — помисли си Турауш — може да ги отглеждаме няколко години, докато пораснат достатъчно.“

— Ще ти предложа нещо. Ако ти и братчето ти дадете дарове, вероятно мога да уредя и сестричките ти да се нахранят. Всъщност познавам една много добра жена, която отдавна иска да си има дъщеря. Тя ще е истински щастлива да бъде благословена с две.

— А големият ми брат?

— Разкажи ми за него.

— Казва се Балимар. Достатъчно е голям, за да работи. Но миналото лято го намушка един бик и едва сега проходи отново.

— Значи се оправя?

— Да — отвърна момичето. — Много е силен.

Турауш се замисли. Балимар вероятно нямаше да може да даде издръжливост сега, но можеше да даде мускули. Той с положителност се чувстваше отговорен за по-малките и ако Турауш успееше да ги прикотка в замъка, лесно щеше да го убеди да ги последва.

— Сигурен съм, че можем да се договорим. Хайде да вървим да вземем вашите дарове и да се нахраните. След това ще говоря с Балимар.

Турауш хвана слабата ръчичка на момиченцето. До слуха му достигна пронизителното свирене на облекчител, последвано от болезнения вопъл на някой, комуто изтръгваха издръжливостта. За него този звук бе по-приятен от гукането на гривяк.